Заключената врата

ПРОЛОГ

На този ден преди двайсет и шест години в дома си в Орегон беше арестуван мъж на име Арън Нирлинг.

Повечето хора го познаваха като почтен гражданин. Той имаше постоянна работа и беше всеотдаен съпруг и баща – семеен човек. Никога не беше глобяван за неправилно паркиране. И определено не беше имал проблеми със закона.

Но след анонимно обаждане зад заключената врата на подземната му работилница полицията откри останките на двайсет и пет годишната Манди Йохансон.

В сандък в мазето му бяха намерени кости от седемнайсет други жени, обявени за изчезнали през изминалото десетилетие. По време на следствието Нирлинг беше заподозрян в извършването на поне още десет убийства през последните двайсет и няколко години, но тези догадки не бяха подплатени със съдебномедицински доказателства.

Той се призна за виновен, за да избегне смъртоносната инжекция, и сега излежава осемнайсет последователни доживотни присъди в затвор със строг тъмничен режим. Жена му беше обвинена в съучастничество, но се обеси в ареста още преди началото на процеса.

По новините Арън Нирлинг беше обявен за гений, защото над две десетилетия беше останал неразкрит от полицията и ФБР. Той е изключително харизматичен и чаровен – поне когато поиска. Също така е нарцисист и психопат, който вероятно е убил поне трийсет жени без следа от угризения. Освен това е луд. И изверг.

И мой баща.

1.

Някой се е втренчил в мен.

Усещам го. Не е логично, но долавям погледа му с тила си. Сякаш ме полазват мравки – тръгват от скалпа, спускат се към основата на врата и се плъзгат по гръбнака ми.

В бара дойдох сама. Така ми харесва – открай време. Когато мога, винаги избирам собствената си компания. Дори в ресторант, изпълнен с тихото жужене от разговорите на другите посетители, аз предпочитам да седя сама.

Пред мен е любимото ми питие – коктейл „Олд Фешънд“. Когато вечер не ми се прибира направо вкъщи, се отбивам в „Кристофър“. Тук е тъмно и анонимно, барплотът е просмукан с цигарен дим. Обикновено няма много хора, а барманите не са нелицеприятни. Понякога сядам в сепаре, но тази вечер съм на бара, вперила поглед в чашата си, гледам как единственото ледено кубче в нея се разтапя, а мравучкането в тила ми се засилва.

Едва дочувам гърмящия в далечината телевизор. Най-често дават мач. Но тази вечер има телевизионно състезание. Лицето на водещия е изпълнило екрана, докато чете въпрос от картончето, което държи в ръка.

Кой приятел на Шарл дьо Гол е премиер на Франция през по-голямата част от 60-те години?

Завъртам се рязко в опит да уловя втренчения в мен поглед. Нямам късмет. Има хора, но никой не ме гледа. Поне не в момента.

Вероятно не е нищо сериозно. Някой мъж се чуди дали да не ме почерпи.

Или пък ме е разпознал от работата.

Това не значи, че има представа коя съм в действителност. Няма. Вероятно тази вечер ме е обзела параноя, защото се навършват двайсет и шест години от деня, в който животът ми се преобърна.

От деня, в който полицията разбра какво е скрито в мазето ни.

– Какво ви е, докторе?

Барманът се е навел към мен, опрял мускулестите си ръце на леко лепнещия барплот. Той е нов – виждала съм го само няколко пъти. Малко по-възрастен е от предшественика си, може би към средата на трийсетте като мен.

Придърпах яката на зелената си медицинска туника. Именно заради нея започна да ми вика „докторе“. Всъщност позна – аз съм хирург. Тъй като съм жена, като видят екипа ми, повечето хора си мислят, че съм медицинска сестра, но той предположи, че съм лекарка.

Баща ми вероятно се гордее с мен, ако е разбрал. Ако въобще изпитва някакви чувства или емоции, то едно от тях със сигурност е гордостта – това стана ясно на процеса. Винаги е искал да бъде хирург, но нямаше необходимия ценз. Може би, ако беше станал, нямаше да извърши това, което в края на краищата извърши.

– Нищо. – Прокарвам пръст по ръба на чашата.

– Нищо ли? – Барманът повдига вежди. – Как е коктейлът? Хубав ли е?

– Да.

Меко казано. Идеален е. Видях, че използва захар на бучки, а не от пакетче, както правят негови колеги. Добави точното количество аперитив. И не се наложи да го предупреждавам да не налива газирана вода.

– Трябва да призная – заявява, – че не очаквах да си поръчате „Олд Фешънд“. Не сте такъв тип.

– Ммм. – Опитвам се да не показвам заинтересуваност, за да се махне и да ме остави на мира. Не биваше да сядам на бара. Но пък барманите тук обикновено не са толкова бъбриви.

Усмихва се обезоръжаващо.

– Мислех, че ще предпочетете „Космополитън“ или бяло вино с лимонада.

Прехапвам си езика, за да не отговоря. Обичам „Олд Фешънд“. Това е любимото ми питие от двайсет и една годишна възраст насам, а и от по-рано, ако бъда честна. Той е тъмен и силен, полусладък-полугорчив. Щом отпивам глътка, раздразнението ми от приказливия барман изчезва.

– Както и да е. – Хвърля ми последен поглед. – Кажете, ако ви потрябва още нещо.

Наблюдавам как се отдалечава. За частица от секундата си позволявам да се насладя на жилестите мускули, които изпъкват под тениската му. Той е привлекателен по безопасен начин, със светлокестенява коса и благи кафяви очи. Четината на лицето му не е достатъчна да се нарече „брада“. Твърде безличен е – от хората, които не бихте посочили при опознаване в полицията. Донякъде като баща ми.

Започвам да броя на пръсти от колко месеца не съм канила мъж вкъщи. После минавам на години. Всъщност май доближавам десетилетията. Загубила съм им бройката, което само по себе си е обезпокоително.

Но не мислех за среща със сексапилния барман или с когото и да било другиго. Преди много време реших, че връзките няма да са част от живота ми. Имаше моменти, в които се натъжавах, но вече съм приела, че така е по-добре.

Вдигам пак чашата си и разбърквам течността. Още имам пълзящото усещане в тила си, че някой ме гледа. Но едва ли. Може би само си въобразявам.

Двайсет и шест години. Не мога да повярвам, че беше толкова отдавна.

Водещият на шоуто прекъсва мислите ми и откъсва погледа ми от питието.

Кой сериен убиец е известен като Сръчни ръце?

Барманът поглежда към екрана и веднага казва „Арън Нирлинг“.

Баща ми тази вечер е отговор в телевизионно състезание. Може да е заради годишнината от ареста му, но по-скоро е съвпадение. Колкото и време да мине, стореното от него няма да бъде забравено. Чудя се дали гледа. Той обичаше телевизионните състезания. Има ли право на телевизор в затвора? Не е ясно какво му е позволено. Не съм общувала с него, откакто полицията го отведе.

Макар че всяка седмица ми пише.

Изтласквам мислите за баща ми от главата си, докато отпивам от чашата и се оставям на топлото чувство да ме залее. Барманът бърше другия край на барплота и мускулите му се издуват под тениската. Спира за миг да ме погледне – и ми намига.

Хм. Може би самоналоженото ми въздържание не е особено добра идея. Какво толкова би станало, ако поне една вечер се позабавлявам? Ако облека нещо друго освен медицинския си екип? Или си пусна черната коса, вместо да я стягам в кок и да карам фоликулите ми да крещят от болка?

– Доктор Дейвис? Вие ли сте?

Гласът зад гърба ми мигновено заличава хубавото топло чувство от уискито. Права бях. Някой ме е гледал. Ще ми се поне този път да не бях права. Исках само да прекарам една тиха вечер.

Цели две секунди се колебах дали да се обърна. Да се престоря, че всъщност не съм доктор Нора Дейвис. А просто друга жена в зелен медицински екип, която случайно прилича на доктор Дейвис.

Но поне не ме нарече „Нора Нирлинг“. Много, много отдавна не съм чувала това име. И възнамерявам да не го чувам повече.

Мъжът зад мен е над петдесетгодишен, нисък и набит. Определено е пациент, чието име съм забравила, но помня всичко останало. Постъпи в болницата с висока температура и стомашни болки. Беше му поставена диагноза холецистит – инфектиран жлъчен мехур. Опитахме се да го отстраним с лапароскопия, но по средата се наложи да го отворя. Ето откъде знам, че ако си вдигне ризата над изпъкналия корем, вдясно над него ще има диагонален белег. Сигурна съм, че вече е напълно заздравял.

– Доктор Дейвис! – Усмихва ми се лъчезарно, разкривайки редица пожълтели, леко изгнили зъби. – Погледнах насам и не бях сигурен, но... Това сте вие. О, боже, не очаквах да ви видя на такова място.

Какво търси порядъчно момиче като вас в този бар? Поне не изкоментира коктейла ми.

– Да, ами... – промърморвам.

Иска ми се да се представи. Така съм в неизгодно положение. Имам отлична памет за много неща – мога със затворени очи да скицирам всички кръвоносни съдове, които снабдяват червата – но не помня имена. Разравям дълбините на мозъка си, но и там не откривам нищо.

– Ей, приятел! – подвиква мъжът на бармана. – Питието на доктор Дейвис е за моя сметка. Тази жена ми спаси живота.

– Няма нужда – промърморвам. Но е късно. Безименният пациент вече се настанява на барстолчето до мен, макар да ми се струва, че липсата на грим и медицинският екип, който почти наподобява чувал за картофи, не ме правят особено приятна компания.

– Това ми е от нея! – съобщава мъжът, като вдига подгъва на ризата си. Коремът му е покрит със сплъстени тъмни косми, но и през тях си личи бледият белег от операцията, която му направих. Точно както го помня. – Браво на нея!

Усмихвам се едва-едва.

– Вие сте истинска героиня, доктор Дейвис – заявява. – Аз бях толкова зле...

И започва да разправя гордо и на всеослушание. Как съм му спасила живота. Бих казала, че това е спорно. Да, аз отстраних инфектирания жлъчен мехур. Но не се знае дали нямаше да се оправи и с интравенозни антибиотици и дренаж, поставен чрез интервенционална радиология. Не може да се каже, че съм му спасила живота.

Но няма как да го разубедя. Наистина го оперирах успешно, той се възстанови напълно и сега е в отлично състояние с изключение на зъбите.

– Доста впечатляващо – отбелязва барманът, когато тайнственият пациент приключва подробното описание на подвизите ми. На устните му играе закачлива усмивка. – Вие сте истинска героиня, докторе.

– Да, ами... – Допивам останките от коктейла си. – Това ми е работата.

Слизам от барстола си, олюлявайки се. Ако някой ме гледа, би се запитал дали не съм твърде пияна да шофирам. Но нестабилността ми няма нищо общо с алкохола.

В този ден преди двайсет и шест години. Понякога ми се струва, че беше вчера.

– Аз ще вървя. – Усмихвам се учтиво на бившия си пациент. – Благодаря за почерпката.

– О! – Лицето му помръква, сякаш се е надявал да остана още час и да си поговорим за инфектираната му жлъчка. – Наистина ли си тръгвате?

– Боя се, че да.

– Но... – Поглежда празната ми чаша и потропва с късите си пръстчета по барплота. – Мислех да ви поръчам още едно питие. И може би да вечеряме заедно. В знак на благодарност.

Тогава си припомням още една подробност за този човек. На контролния преглед ми благодари, като сложи ръка на коляното ми. Дори го стисна, преди да го отдръпна. Страхотна работа свършихте, доктор Дейвис. Естествено, още не мога да си спомня проклетото му име.

– Няма нужда – казвам. – Застрахователната ви компания вече ми плати.

Почесва се по шията, по едно червено петънце, възпалено от бръсненето. Опитва се да си върне усмивката.

– Стига, доктор Дейвис... Нора. Хубава жена като вас не бива да седи сама в бар.

Вече не се усмихвам учтиво.

– Добре съм, много благодаря.

– Хайде де. – Намигва ми. Сега забелязвам, че един от изгнилите му резци е тъмнокафяв, почти черен. – Ще бъде забавно. Вие заслужавате една хубава вечер.

– Да. – Мятам чантата си на рамо. – И затова се прибирам.

– Пак помислете. – Посяга към ръката ми, но аз се дръпвам. – Ще си прекараме чудесно, Нора.

– Силно се съмнявам.

Любезното му изражение се изпарява. Поглежда ме с присвити очи.

– О, разбирам. Твърде велика си, за да поговориш пет минути в бар със свой пациент.

Стискам здраво дръжката на чантата си. Положението ескалира твърде бързо. Трябва да кажа на Харпър да го изключи от списъка ни с пациенти. Момент, все още не знам името му.

– Извинете. – Барманът прекъсва разговора ни със строг глас. – Докторе, този тип досажда ли ви?

Хенри Калахан. Така се казва – името му изплува внезапно в главата ми. Въздъхвам облекчено.

Нахалникът поглежда към бармана, отбелязвайки ръста, мускулестите му ръце и бицепси. Намръщва се.

– Не, тъкмо си тръгвах.

– Чудесно.

Успява да ме блъсне в рамото, докато излиза, препъвайки се. Чудя се колко чашки е обърнал, преди да ме заговори. Вероятно доста – бог знае дали утре ще помни нещо.

Хенри Калахан. Още сутринта ще предупредя Харпър. Той вече не е добре дошъл в клиниката ми.

Поглеждам празната си чаша. Сещам се, че Хенри така и не остави пари за коктейла ми. Бъркам в чантата за портмонето си, но барманът поклаща глава.

– От заведението – казва.

Вирвам брадичка.

– Искам да си платя.

– А аз искам да почерпя жената, спасила човешки живот.

Благите му кафяви очи са втренчени в моите. Странно, но изражението му ми изглежда познато. Дали не съм го виждала преди?

Взирам се в него, изучавайки, общо взето, красивите му черти в опит да се сетя. Едва ли е пациент. Много по-млад е от повечето хора, които преглеждам, а аз помня всички, които съм оперирала – като Хенри Калахан – дори имената им да не изплуват веднага в съзнанието ми.

Познаваме ли се? Въпросът е на върха на езика ми, но не го задавам. Вероятно бъркам. Вечерта е доста странна, меко казано. И аз искам само да се прибера у дома.

– Добре – склонявам най-после. – Благодаря за коктейла.

Той накланя глава настрана.

– Ще се оправите ли? Да ви изпратя ли до колата?

– Няма нужда – отвръщам.

Поглеждам към паркинга. Колата ми е под улична лампа на един хвърлей от бара. Виждам, че Хенри Калахан се качва в своята – малък син „Додж“ със силно огъната задна броня. Отпускам облекчено рамене, когато потегля.

Неприятното усещане в тила ми е изчезнало, но е заменено от леко чувство на отвращение. Старая се да го отблъсна. Не се притеснявам от Хенри Калахан. След всичко, на което съм била свидетелка в живота си, малко неща могат да ме разтревожат.

Но изчаквам още пет минути пред бара, за да се уверя, че той наистина си е тръгнал.

2.

Карам тъмнозелена „Тойота Камри“. Хубава, практична кола в практичен цвят, без нито една драскотина или вдлъбнатина. Колегата ми – доктор Филип Кори – миналата година си купи червена „Тесла“. Когато му казах, че е типична за кризата на средната възраст, само ми намигна. Той обича да излиза на магистралата и да кара бясно. Качиш ли се с него в кола, значи не ти е мил животът.

Аз не преживявам криза на средната възраст. Просто ми трябва автомобил, с който да стигам от точка А до точка Б без излишна показност.

На паркинга на „Кристофър“ е почти тихо, когато сядам зад волана на тойотата си. Включвам двигателя и колата се изпълва с класическа музика. Ноктюрно в до диез минор на Шопен. Някога свирех на пиано и бях научила това произведение за един концерт в гимназията. Сякаш беше преди цяла вечност. Поне от десетилетие не съм докосвала клавиши.

Излизам на шосето. Както винаги в делнични вечери е тихо. Намалявам скоростта и по навик тръгвам към къщи по второстепенни пътища.

След две минути забелязвам фаровете зад себе си.

На пръв поглед нищо особено. Зад мен има кола. Какво толкова? От друга страна обаче, по това време оттук обикновено минавам само аз. Най-често съм сама със звездите. И евентуално с луната – зависи кой ден от месеца е.

Пък и другата кола е твърде близо. Аз карам поне с петнайсет километра над допустимата за този тесен път скорост, а нейните фарове вероятно са на по-малко от две дължини зад мен. Ако спра внезапно, почти сигурно ще ме блъсне отзад.

Подозирам, че ме следва умишлено. Има само един начин да разбера.

Наближавам разклон. Давам ляв мигач. На кръстовището тръгвам наляво. Но в последната секунда завивам надясно.

През цялото време не откъсвам очи от огледалото за обратно виждане. На разклона фаровете зад мен завиват наляво, докато аз се понасям надясно. Тогава колата набива спирачки. Дава назад и също тръгва надясно.

Поемам рязко дъх и стискам волана с ръце. Определено е умишлено. Копелето не се откъсва от мен.

Докато обмислям следващия си ход, през главата ми минава една мисъл. Тя ме спохожда често, когато съм в трудна ситуация:

Какво би направил баща ми?

Всъщност винаги се сещам за него, колкото и да не искам. Не ме интересува какво би сторил. Нито пък ще постъпя като него. В края на краищата, той излежава осемнайсет последователни доживотни присъди в затвора. Това определено не ми е цел.

Телефонът ми е в джоба и е свързан с колата чрез блутут. Бих могла да се обадя в полицията. Да кажа къде се намирам и че ме следят. Но и това не правя.

На другия ъгъл обикновено завивам надясно, към къщи. Но сега поемам наляво. Колата зад мен – също. Фаровете ѝ осветяват тойотата ми, докато тя бавно ме доближава. Шофьорът дори не си прави труда да скрие, че ме преследва. Двете дължини са сведени до една. Едва не подпира задната ми броня.

Тогава съзирам пред себе си крайната си цел – полицейското управление.

Влизам в паркинга му. Не свалям очи от огледалото и чакам да видя дали шофьорът ще има наглостта да дойде. Фаровете обаче се отклоняват, както и подозирах. Докато спирам, колата, която ме преследваше, минава покрай мен.

Син „Додж“ с огъната задна броня.

Изчаквам десетина минути, за да се уверя, че преследвачът ми няма да се върне. Паркингът на полицейското управление не е най-приятното място на света. Помня първото си посещение в полицията. Бях на десет години. Току-що бяха арестували баща ми. Следователите ми задаваха твърде много въпроси.

Нора, баща ти кога си направи работилница в мазето?

Нора, майка ти слизала ли е долу?

Нора, има ли още потайни кътчета у вас?

Друга жена би влязла в управлението. Би поискала да я изпратят до тях. Би се оплакала, че Хенри Калахан я преследва. На мен това няма да ми помогне. А и само като си представя да стъпя в полицията, ми призлява. След всичко, което преживях преди толкова години, не ми се и помисля за това.

Пък нали и най-простата проверка ще покаже коя съм точно. Няма нужда.

След десет минути решавам, че Калахан най-после си е отишъл. Естествено, когато се връщам на пътя, той е тих и пуст както винаги. След петнайсет минути вече съм в уютната си двуетажна къща в Маунтийн Вю. Брокерът каза, че е идеална за малко семейство, но в нея живея само аз. В един момент си помислих, че може невинаги да е така, но като се обърна назад, осъзнавам, че съм се заблуждавала.

На горния етаж има две спални и втората ми служи за кабинет/стая за гости. Пералнята и сушилнята са в мазето. Малко след като купих къщата, Филип дойде да я види, сбърчи нос и отбеляза, че бих могла да си позволя и нещо по-добро. Да, бих, но тук съм щастлива. За какъв дявол ми е да кукувам сама в къща с пет спални? Не е като един ден да имам деца и да я запълня.

Влизам откъм гаража. Вратата се затръшва с екот и след като звукът заглъхва, настава мъртвешка тишина. Спирам за секунда, стиснала ключовете в дясната си ръка.

– Скъпи, прибрах се! – викам.

Смешно е, защото няма никого.

Оставам за малко така и се вслушвам в отзвука от думите си. Понякога се притеснявам, че съм сам-сама. Ако някой влезе и ме причака, кой ще разбере?

Но кварталът е безопасен. Обикновено не се притеснявам от такива неща.

Умирам от глад. Ако Хенри Калахан не се беше опитал да ме сплаши, на път за вкъщи щях да си взема бургер – част от кампанията ми да пукна от сърдечен удар, преди да съм навършила петдесет години. Но си пропуснах шанса, затова отивам в кухнята да видя какво има във фризера. Трябва да хапна нещо, за да попие уискито от коктейла. А после може би да гаврътна още едно уиски, за да попие в храната.

Не, наистина не бива. Късно е, а аз ще ставам в ранни зори, за да оперирам сутринта. Обикновено не съм много поспалива, но сега клепачите ми натежават.

Когато отварям шкафа в кухнята, чувам силен удар. После още един. Някой се опитва да влезе през задната врата.

Туп!

Поне десет минути чаках пред полицията. Хенри Калахан си отиде. Не ме е проследил – сигурна съм. Не свалих очи от огледалото за обратно виждане – зад мен нямаше коли. Щях да забележа, дори да бяха със загасени фарове. Много съм наблюдателна.

Поглеждам през прозореца, но навън е тъмно. Няма никого.

Както вече казах, живея в много безопасен квартал. Съседите ми са все перспективни професионалисти и повечето имат малки деца. Само предполагам, защото не съм си направила труда да се запозная с когото и да било от тях. Не мога да назова нито един човек в радиус от километър и половина по име, макар че бих разпознала неколцина, ако ги видя.

Представям си как биха ме описали, ако ми се случи нещо. Тя изглеждаше мила. Тиха. Не беше много общителна. Всички казват едно и също.

Туп!

Връщам се при шкафа над мивката. Отварям го и вадя това, което търся, а после отивам до задната врата. Поглеждам пак през прозореца, за да се уверя, че няма никого. След това отключвам и отварям.

Веднага се чува мяукане. Черната котка потърква косматата си главичка в панталона ми. И ме поглежда с надежда.

– Да, да, да – казвам.

Отварям консервата, която взех от шкафа, и я изсипвам в купичката пред задната врата. Котката не е моя. Улична е. Може би трябва да се обадя в приют за животни, но вместо това купих кашонче котешка храна. И сега очевидно я храня.

Гледам я как яде пилешко пюре за шейсет цента. Толкова е благодарна, когато я нахраня. Може би по-благодарна и от Калахан, задето му спасих живота.

Баща ми не би сторил това. Не би хранил улична котка. Никога не е спасявал когото и да било.

Още няколко секунди наблюдавам котката, после затварям задната врата. И я заключвам.

След десет минути сядам на кухненската маса с полуфабрикат за вечеря и с лаптопа си. Влизам в служебната ни електронна медицинска картотека. Преглеждам няколко резултата от изследвания, но после се улавям, че търся картона на Хенри Калахан.

Правилно съм запомнила. Холецистит. Налагащ отстраняване на жлъчния мехур. Лапароскопска операция, преминала в отворена холецистектомия. Без следоперативни усложнения, рутинно възстановяване.

После отварям личните му данни. Те съдържат медицинската му осигуровка. Лице за връзка е брат му, което означава, че Калахан не е женен. Вероятно живее сам. Под всички телефонни номера е адресът му.

Жилището му е в съмнителен квартал в Сан Хосе. Явно е къща. Никак не е далеч оттук.

Мога да стигна за двайсет минути. Хм.

Поклащам глава и затварям рязко лаптопа. Вземам чашата с вода и отпивам голяма глътка. Още един коктейл би ми дошъл добре, но ще се задоволя с това.

Пощата, която вдигнах от прага на входната врата, сега е подредена чинно насред масата. Отмествам лаптопа и започвам да преглеждам писмата. Първите две са сметки – учудвам се, че още ги получавам, макар да плащам всичко онлайн. Следващото е за набиране на дарения за политически цели. Да, бе! Четвъртото е каталог на пекарна, предлагаща най-разнообразни печива.

Последното е от баща ми.

Поемам дъх, докато се взирам в равния черен надпис на гърба на плика. Татко винаги е имал хубав почерк. Стегнат и сбит, буквите са с еднаква височина, сякаш ги е мерил с линийка, писецът натиска хартията така, че на долния лист винаги остават вдлъбнатини. Дали пощальонът е забелязал името на обратния адрес? И да е, вероятно го е взел за шега. Поне писмото е изпратено до Нора Дейвис. Вече близо двайсет и шест години не съм Нора Нирлинг.

Баща ми ми пише всяка седмица от деня на ареста си. Дълго време не знаех за това. Баба изхвърляла писмата му. Те започнаха да стигат до мен, когато заминах да следвам в колеж.

Какво има да ми казва? Какво евентуално би могъл да ми каже?

Чудя се дали си мисли за мен. Дали се притеснява. Майка се тревожеше за мен, когато бях дете, но нея отдавна я няма. Вече никой не мисли и не се притеснява за мен. Всъщност не е така. Филип може би се безпокои леко, защото, ако ми се случи нещо, няма да има кой да поема пациентите му, докато е в отпуск. Но не се тревожи за самата мен.

Гледам писмото много дълго време. Както всяка седмица.

И както всяка седмица го късам на две, после още на две и го хвърлям в кошчето за боклук.

Честита годишнина, татко!

3.

ПРЕДИ 26 ГОДИНИ

Блатът ухае прекрасно, когато мама го вади от фурната. С ванилия е – любимият ми. Тя го направи сама от брашно, захар, бакпулвер, ванилия и яйца. Поръча ми да разбия яйцата отделно, а после смесихме съставките. Помогнах ѝ, защото ме помоли, но иначе не си падам по това. Не бих имала нищо против да купи готова торта. Или какъвто и да е сладкиш от щанда за печива в бакалията.

Мама оставя блата на кухненския плот и сваля розовите ръкавици за фурна. Има още един, защото ще прави многоетажна торта. За каквато помолих. Ванилова торта на етажи с глазура от крема сирене.

– Може ли вече да го намажем с глазура? – питам.

Тя слага ръце на хълбоците. Мама е майка в истинския смисъл на думата. Точно за такива пишат по книгите. Всеки ден приготвя вечеря, проверява дали съм си написала домашните и сам-сама чисти цялата къща от горе до долу. (На теория аз трябва да разтребвам стаята си, но ако ме домързи и забравя, тя ме отменя.) Когато съседите се разболеят, мама ходи да ги наглежда и им носи тенджера с пилешка супа с фиде, а понякога и задушено на фурна.

– Нора – отвръща. – Знаеш, че блатът трябва да изстине, преди да сложим глазурата. Иначе ще се разтопи.

– Ами – казвам замислено – тогава може да добавим втори слой.

Мама се усмихва. Тя се смее често. Като се засмее, ѝ се появяват трапчинки и двойната ѝ брадичка изглежда още по-голяма. Когато се омъжила за татко, била слаба – почти кльощава – но вече не е. Така ми харесва повече. Кой иска да прегръща торба кокали? Обаче татко все ѝ повтаря, че трябва да отслабне. Почти непрекъснато.

– Имай търпение – отговаря ми тя.

Обикновено съм много търпелива. Дори когато съучениците ми не слушат в час, аз си седя кротко и правя това, което е казала учителката. Но днес имам рожден ден и блатът ухае апетитно. Затова махам капака на пластмасовата кутия с глазура от крема сирене и прокарвам пръст през меката бяла вкусотия. Мама ме поглежда, но не ме спира. В края на краищата, тя е само за нас.

Ммм. Глазура от крема сирене.

– Сигурна ли си, че не искаш да си поканиш приятелки на гости? – пита мама. – Не е късно.

– Не, няма нужда.

– Но днес имаш рожден ден, скъпа.

Не е нужно да ми напомня. Знам, че имам рожден ден. Ставам на единайсет години. Догодина ще уча в прогимназия. Нямам търпение.

Тя сбръчква вежди.

– Имаш приятелки, нали, Нора?

– Да.

Не лъжа. Имам приятелки. През междучасията играя със съученичките си. Но нямам близка приятелка. Някои момичета всяка вечер си говорят по телефона чак до полунощ. Аз нямам такива приятелки. Нито имам приятелки, които да искам да поканя на рождения си ден.

Какъв е проблемът?

Загребвам още веднъж с пръст от глазурата и мама ме поглежда. Знам, че е въпрос на време да ми каже да престана.

– Иди да се преоблечеш – предлага. – Като се върнеш, блатът ще е изстинал.

Изохквам.

– Защо да се преобличам? Ще сме само ние.

– Имаш рожден ден. Това е специален повод. Не искаш ли да си хубава?

Повдигам едно рамо.

– Татко кога ще се прибере?

– След час. По пътя ще ти купи подарък.

Стискам палци и на ръцете, и на краката си пак да е хамстер, но едва ли, защото мама твърди, че не ни върви с тях. Обаче знам, че ще е нещо хубаво. Татко прави най-прекрасните подаръци.

Мама скръства ръце на гърдите си.

– Върви, Нора! Няма да украсим блатовете, преди да си се приготвила.

Добре. Оставям кутията с глазурата на кухненския плот, за да се кача горе и да се преоблека. Вървейки към стълбите, минавам покрай мазето. Някои от съучениците ми имат обзаведени мазета, където играят на видеоигри или правят купони, но нашето служи за работилница на татко.

Преди няколко години той се запали по дърводелството и реши да превърне мазето ни в работилница. Сега седи там с часове и майстори столове, маси и тям подобни. Но не го бива особено. Миналия месец ни показа стола, който беше направил – беше потресаващ. Краката му не бяха еднакви. Човек не би седнал на него – може да падне на пода. Обаче мама каза, че трябва да подкрепяме татко, и аз рекох, че ми харесва.

Реших, че би било забавно да помагам на татко в работилницата. Защото обичам да съм покрай него, а не защото си падам по дърводелството. Но той ми обясни, че само в мазето оставал сам и релаксирал, като майстори нещо. Не знам защо не може да релаксира с мен, но както и да е.

От мазето ухае на нещо. Отначало не знаех на какво, но за Коледа татко ми подари лавандулов спрей за тяло и тогава осъзнах, че точно на това мирише. На лавандула. Когато минавам покрай вратата на мазето, винаги ме лъхва силен аромат на лавандула, сякаш основите на къщата са пропити с него.

Хващам дръжката на вратата. Никога не съм виждала работилницата. Татко винаги я държи заключена с твърдението, че вътре било опасно. Било пълно със свредели и триони и можело да пострадам. Казах му, че ще внимавам, но той беше непреклонен.

Опитвам се да завъртя дръжката. Но тя не помръдва. Заключено. Както винаги.

– Арън! – чувам гласа на мама откъм кухнята. Тя говори много високо. – Рано си идваш!

Сърцето ми подскача в гърдите, забравям, че трябва да се преоблека – и така съм си добре – и хуквам обратно към кухнята. Татко е застанал насред стаята в огромното си пухкаво палто и с разрошена от шапката коса. Никоя от приятелките ми няма такъв красив баща. Той е висок, с гъста тъмнокестенява, почти черна коса и хубави бели зъби и всичките ми учителки се кикотят пред него.

Баща ми е флеботомист. Знам, защото веднъж трябваше да напиша съчинение какво работят родителите ми. Мама е домакиня, така че се съсредоточих върху татко. В най-общи линии той взема от хората кръв за изследвания. Това е много важна професия. И доста трудно се пише. ФЛЕБОТОМИСТ. Човек би си помислил, че е „флебутомист“, но не е „у“, а „о“.

Както и да е, татко е много добър. Казва, че понякога трябвало да уговаря пациентите да му разрешат да им вземе кръв, и винаги успявал. Но заради работата му и времето, което прекарва в тъпото мазе, аз почти не го виждам.

– Честит рожден ден, дъще! – казва.

Усмихва ми се, но не протяга ръце да го гушна. Не си пада по прегръдките. Няма проблем – и аз не ги обичам. Мама все напира да ме прегръща и това никак не ми харесва.

– Какво си ми купил? – питам нетърпеливо.

– Нора! – сгълчава ме мама.

Но татко само се засмива.

– Днес е рожденичка. Защо да не попита? – После вади иззад гърба си една клетка. В нея има бяло мишле. – Ето!

Аз изписквам.

– Мишка!

Мама пребледнява.

– Арън, нали решихме...

– Няма проблем. – Оставя клетката на кухненската маса. – Този път ще внимава повече. Нали, Нора?

Навеждам се и се усмихвам на мишката, която припка из малката си клетка. Блъска се в решетките, но няма къде да отиде.

Да ми е честит рожденият ден!

4.

В НАШИ ДНИ

Първият ми следобеден пациент ще дойде в един и трийсет. Едва успявам да стигна до клиниката от болницата, където оперирах цяла сутрин. Обядът ми е бурито от караваната, която винаги е паркирана пред входа на спешното отделение.

Но в това няма нищо необичайно. Най-често се храня, докато шофирам. Струва ми се, че не бих могла да стигна от болницата до клиниката, ако в едната ръка не държа бурито, а с другата – волана. На светофарите отпивам вода от бутилка.

Спирам на паркинга пред офис сградата ни в един и трийсет и пет. Подминавам асансьора и изкачвам тичешком двата етажа до клиниката, в която работим с Филип. На вратата със златни букви е написано – „Хирурзи Кори и Дейвис“. Неговото име трябваше да бъде на първо място. Основният му довод беше, че има по-дълъг стаж от мен.

Когато стигам до третия етаж, едва си поемам дъх. През последното десетилетие съм си позволила да изляза опасно от форма. Не бива да забравям, че вече не съм на двайсет години. Ако продължа да се тъпча с бурито, докато шофирам, може да си докарам ранен инфаркт.

Но пък никой в рода ни не страда от сърце.

Когато нахлувам в клиниката, почти съм нормализирала дишането си. Чакалнята е празна, Харпър седи на бюрото си и трака по клавишите на компютъра. Когато влизам, вдига поглед и ми се усмихва дружелюбно.

– Добър ден, доктор Дейвис – изчуруликва. Поне хиляда пъти съм ѝ казвала да ми вика „Нора“, но тя продължава да ме нарича „доктор Дейвис“. Предполагам, от уважение. – Пациентът ви ви очаква в манипулационната.

– О! – Поемам дъх. Трябва да вляза във форма. – Кой е?

– Арнолд Келог.

Изтръпвам. Това е първият контролен преглед на господин Келог, след като беше опериран от херния, и знам, че ще е сприхав, задето е бил накаран да чака. Поглеждам часовника си. Закъсняла съм със седем минути. Е, ами...

– Казах му, че имате спешен случай в болницата – казва Харпър. – Ще прояви разбиране.

Издишвам.

– Благодаря, Харпър. Страхотна си.

Бузите ѝ поруменяват както всеки път, когато я хваля. Няма още двайсет и пет години и бях бясна, когато Филип я нае. Имахме списък от близо петдесет кандидатки за работа и той, естествено, се спря на най-младата и най-хубавата от всички. Сама си бях виновна, че бях поверила избора на него – къде ми беше умът?! Когато я видях да влиза с тия дълги крака, лъскава тъмна коса и големи сини очи, ми се прииска да го фрасна по главата.

Но общо взето, Филип се държи добре. Може би донякъде и заради двайсетминутната лекция за сексуалния тормоз, която му изнесох на двуминутни отрязъци между пациентите.

А после се оказа, че Харпър е страхотна. Харесвах предишната ни секретарка Бриджит, която напусна, след като роди, но Харпър е още по-добра. Тя е много организирана, невероятно красива и изключително умна. Наскоро е завършила колеж с диплома по английски и още не е решила какво да прави с нея, така че двете няколко пъти обсъждахме бъдещето ѝ до късно вечерта в клиниката или на чаша „Маргарита“ в мексиканския ресторант на пет минути от нея.

– Пак ли закъснявате, доктор Дейвис?

Вдигам рязко глава – пред мен стои Филип, скръстил ръце на гърдите си. На красивото му лице се е разляла иронична усмивка. Той е от лекарите, в които се влюбват пациентките. Не бих имала нищо общо с него, ако не беше страхотен хирург. Беше ми старши ординатор, докато следвах медицина, и след като се дипломирах, ми предложи да работя с него. Ухажваше ме и голяма хирургична клиника, но Филип ми направи наистина добро предложение, а на мен ми харесваше автономността. И ето ме тук.

– Последната ми операция продължи дълго – отговарям.

Той цъка с език.

– Нора, кога ще се научиш да работиш по-бързо като мен?

Подбелвам очи.

– Бързо или небрежно?

Филип се ухилва.

– Говори каквото искаш, но аз никога не карам пациентите си да чакат. – Намигва на Харпър. – Нито пък дамите.

Поглеждам го косо, докато тя се залисва на бюрото си. Прави ѝ чест, че никога не отвръща на флиртовете му. Има сериозен приятел и при последния ни разговор сподели, че той ѝ намеквал за годеж. Много умно от нейна страна да стои далеч от Филип.

Вече съм накарала Арнолд Келог да ме чака твърде дълго, затова се извинявам и влизам в манипулационната. Шийла – лекарската ни асистентка – е измерила жизнените показатели на господин Келог и окачва данните на вратата, когато приближавам. Те се въвеждат в компютъра, но аз обичам да ги имам на хартия пред себе си. Много мразя да отида на лекар и той само да се взира в екрана, докато му говоря.

– Доста работа ти се отваря, Нора – уведомява ме Шийла. Тя е над шейсетгодишна, с тъмнокафява кожа, побеляваща коса и ръце като дървесни стволове. Невероятна е – де да имах пет като нея. – Не е доволен, че го караш да чака.

– Благодаря, Шийла. – Вземам данните от вратата и ги поглеждам. Показателите са в ред. – Ще пусна чара си в действие.

Тя изсумтява.

– Знаех си.

Слагам ръка на дръжката на вратата и поемам дълбоко дъх. Усещам как по лицето ми се разлива фалшива усмивка, която обаче изглежда истинска. Искрена. С такава усмивка Арън Нирлинг е примамвал момичета в колата си. Баща ми притежаваше голяма харизма и можеше да я прояви, когато пожелае. Аз също.

Отварям вратата и заварвам седемдесет и три годишния господин Келог и съпругата му да седят един до друг в манипулационната. Той е намръщен. Не само лицето. Цялото му тяло се мръщи. Мръщи се рехавата му бяла косица, мръщи се увисналото му шкембе, мръщят се и прегърбените му рамене. Не мислех, че това е възможно, докато не го съзрях с очите си.

– Господин Келог! – възкликвам, сякаш ми е пръв приятел, когото не съм виждала много отдавна. – Изглеждате невероятно. Как сте?

Той вдига поглед към усмихнатото ми лице. Бори се със себе си. Иска да ми се ядоса, задето съм го накарала да чака, но аз го затруднявам.

Преди да успее да каже и дума, грабвам табуретката, която държа в манипулационната, и се настанявам на нея. Винаги сядам при пациентите си. Мисля, че Филип не е седнал нито веднъж през последните петнайсет години (включително когато се храни), но за мен това е правило. А когато сядам пред господин Келог, се навеждам към него, сякаш всичко, което има да сподели, е изключително важно.

– Добре ли се чувствате? – подсказвам му.

Виждам, че най-после омеква.

– Да, докторе.

Усмихвам му се още по-широко и той ми отвръща неохотно. Май трябва да благодаря на баща си за този дар. Способността да пускам чара си в действие. И също толкова лесно да го скривам.

– Чухме, че сте имали спешен случай – обажда се госпожа Келог. – Надявам се всичко да е наред.

Накланям глава, за да се обърна към съпругата на пациента си. Смятам се за много наблюдателна по отношение на човешкото тяло и е доста трудно да не забележа пожълтяващата бледа синина под лявото ѝ око. Толкова съм шокирана, че усмивката изчезва от лицето ми и не успявам да отговоря на въпроса ѝ.

– Тя не може да каже! – сопва ѝ се господин Келог. – Това е нарушение на лекарската тайна, Даян. Какво те прихваща?

– О! – Госпожа Келог свежда очи. – Съжалявам.

– Не се извинявай на мен, а на доктор Дейвис.

Тя не вдига поглед.

– Извинете, доктор Дейвис.

Аз още се взирам в синината ѝ. Доколкото помня, в картона на господин Келог пише, че е десняк. С едно дясно кроше би я уцелил точно под лявото око. Жена му беше на предоперативния му преглед и той все ѝ се сопваше. Не ми хареса, но реших, че не е моя работа.

Обаче сега тя има „бушон“.

Господин Келог не е едър тип. Но съпругата му е крехка и дребна и макар и обезсилен след операцията, той пак би могъл да ѝ причини това. Поправка. Най-вероятно той ѝ го е причинил.

Де да го знаех преди операцията. Де да го знаех, когато коремът на господин Келог беше отворен и той беше под упойка. С едно подхлъзване на ножа можех да прережа червата му. И тогава нямаше да бие жена си. Сега щеше да изпитва непоносима болка.

Но не. Аз не бих сторила това. Никога.

Не съм като баща си. Храня улични котки. Спасявам хора.

Поемам дълбоко дъх и каня господин Келог да се качи на манипулационната кушетка. Той вдига престилката си и открива редицата вертикални скоби, които бях забила в корема му. Шевът изглежда чудесно. Вземам комплект за махане на скоби и започвам да ги вадя една по една. Това трае по-малко от две минути, но последната запецва.

– Леко, докторе – казва господин Келог.

Поглеждам към съпругата му, която кърши ръце. Дръпвам силно скобата и тя излиза. От кожата му бликва капка кръв.

– Боже, доктор Дейвис! – изскимтява той. – Операцията не болеше толкова.

– Съжалявам – казвам. Не съжалявам.

Докато господин Келог си мърмори под нос колко съм непохватна, аз ровя из чекмеджето да намеря превръзка. Отварям пакета, за да извадя марля, и с химикала от горния джоб на престилката си надрасквам едно изречение на непотребната опаковка:

Бие ли ви?

Когато се връщам към манипулационната кушетка, минавам покрай госпожа Келог и ѝ подавам листчето колкото може по-незабележимо. Тя го взема и прочита въпроса ми. После вдига глава, поглежда ме със сълзливите си кафяви очи и се поколебава.

След което поклаща глава. Не.

Вярвам ли ѝ? Не знам. Господин Келог я обиждаше дори по време на краткия преглед, така че един бог знае какво става у тях. Обаче тя отрича, и дори не ми е пациентка. Кръвта ми се бунтува, но не мога да направя нищо повече.