Звезди като прах

Шепнещата спалня

Спалнята едва чуто си шепнеше. Звукът беше почти на прага на чуваемостта – неравномерен слаб шум, но инак отчетлив и съвсем смъртоносен.

Ала не шумът събуди Байрън Фаръл и го измъкна от прегръдките на лепкавия, неспокоен сън. Завъртя разтревожено глава, сякаш опитваше да се отърси от периодичното бърр-бърр, идещо от малката масичка.

Протегна се сънено и натисна копчето.

– Ало – промърмори той.

Почти незабавно от слушалката изригна поток от звуци. Бяха остри и дразнещи, но Байрън не намери сили да намали звука.

– Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? – попита гласът отсреща.

– Вече говорите – отвърна Байрън. – Какво желаете?

– Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? – Гласът звучеше тревожно.

Байрън отвори очи и се взря в непрогледния мрак. Постепенно до съзнанието му достигна, че езикът му е неприятно сух, а из стаята се носи някаква странна миризма.

– Вече говорите – повтори той. – Кой е насреща?

Но гласът от другата страна отново повтори тревожния си нощен повик, по-силно отпреди:

– Има ли някого там? Бих искал да разговарям с Байрън Фаръл!

Байрън се надигна и втренчи поглед във визифона. Включи изображението и екранът се озари в светлина.

– Тук съм – рече Байрън. Разпозна гладкото, леко асиметрично лице на Сандър Джонти. – Обади се утре, Джонти.

Той понечи да изключи апарата, когато Джонти проговори:

– Ало! Ало! Има ли някого там? Това ли е студентското общежитие, стая 526? Ало?

Едва сега Байрън забеляза, че индикаторът на разговорното устройство не свети. Изруга тихо и натисна превключвателя. Нищо не се промени. В този момент Джонти се отказа и екранът угасна, превръщайки се в бледо сияние.

Байрън изключи визифона и зарови глава във възглавницата. Беше раздразнен. Първо, никой нямаше право да нарушава покоя му, и то посред нощ. Завъртя очи към блестящия циферблат на часовника. Три и петнайсет. Едва след четири часа ще включат осветлението в сградата.

Никак не му беше приятно да се събужда сред непрогледния мрак на стаята. Въпреки четирите години, прекарани на Земята, не можеше да свикне с местните обичаи да се строят специално подсилени сгради с дебели, лишени от прозорци стени. Хилядолетна традиция, датираща от онези далечни дни, когато човечеството не е разполагало със силови полета, за да се защити от примитивната разрушителна сила на атомните бомби.

Но това беше минало. Атомната война бе оставила своя неизличим отпечатък върху лицето на Земята. По-голямата част от повърхността ѝ беше радиоактивна и необитаема. Не бе останало почти нищо за губене и въпреки това архитектурата продължаваше да отразява онези стари страхове. И тъкмо по тази причина, когато се пробуди, Байрън беше заобиколен от непрогледен мрак.

Отново се надигна, завладян от странно усещане. Ослуша се. Не, причината не беше в смъртоносния шепот на спалнята, който едва сега бе доловил. Имаше и нещо друго, почти незабележимо, но не по-малко смъртоносно.

Внезапно разбра, че не долавя движението на въздуха, с което отдавна бе свикнал – признак на постоянно проветряване. Направи мъчителен и безуспешен опит да преглътне. Сякаш след това ново откритие атмосферата в стаята бе станала още по-потискаща. Вентилационната система бе преустановила работа, а това означаваше, че наистина се е случило нещо. Дори не можеше да използва визифона, за да съобщи за повредата.

Все пак реши да опита още веднъж, за всеки случай. Млечнобелият индикатор блесна и озари леглото. Апаратът можеше да получава сигнал отвън, но не и да изпраща. Е, това нямаше значение. Нищо не можеше да предприеме до сутринта.

Прозя се, намери пипнешком обувките си и потърка очи. Значи, вентилацията е спряна? Това поне обяснява неприятния мирис. Намръщи се и подуши малко по-внимателно. Напразно. Имаше нещо познато в миризмата, но не можеше да определи точно какво.

Тръгна към банята и протегна машинално ръка към ключа на осветлението, въпреки че и на тъмно можеше да си налее чаша вода. Ключът щракна, ала безрезултатно. Опита още няколко пъти, почти по навик. Нищо ли не работеше? Сви рамене, наля си вода на тъмно и се почувства малко по-добре, след като я изпи. Прозя се, докато се връщаше при леглото, и потърси централния ключ. Осветлението не работеше.

Байрън седна на леглото, опря широки длани в мускулестите си бедра и се замисли. Подобен инцидент налагаше да се проведе сериозен разговор с обслужващия персонал. Никой не очакваше хотелски лукс в студентското общежитие, но, Космосе мили, можеха да им осигурят поне елементарни условия за съществуване! Вярно, не след дълго дори това нямаше да има особено значение. Съвсем скоро щеше да завърши следването си и да си тръгне оттук. Само след три дни ще каже последно сбогом на Земния университет, а с него и на Земята.

И все пак ще трябва да докладва за случилото се, като избягва излишните коментари. Би могъл да използва коридорния визифон. Достатъчно е да му осигурят някоя лампа на батерии и един вентилатор, колкото да се отърве от неприятното чувство на задушаване. А и да не го направят – да вървят по дяволите! Остават му само две нощи.

На светлината от безполезния визифон Байрън откри чифт гащета. Намъкна върху тях комбинезона и реши, че и това облекло е достатъчно за целта. Нямаше смисъл да си събува обувките. Едва ли би събудил някого от съседите си, дори да претичаше по коридора с туристически обувки, като се имаше предвид дебелината на тукашните стени.

Намери вратата и натисна дръжката. Ръчката се спусна надолу и затварящият механизъм изщрака с металически звук, показвайки, че е задействан. Но вратата не се отвори. Напрегна мишци, ала не постигна нищо.

Отстъпи назад. Това вече беше прекалено. Нима е прекъснато централното електрозахранване? Изключено. Часовникът работеше. А и визифонът функционираше на приемане.

Чакай малко! Ами ако цялата тази история е дело на колегите, тези вечно немирни души? Падаха си по такива работи. Детинщини, вярно, но и той неведнъж бе участвал в тях. Фасулска работа ще е за някого от приятелчетата му да се промъкне тук през деня и да подготви номера. Но пък вентилацията и осветлението бяха в изправност, когато си лягаше.

Е, добре, направили са го през нощта. Сградата на студентското общежитие бе доста стара и демодирана. Не се изискваше кой знае какъв инженерен гений, за да открият проводниците за осветлението и вентилацията. Или да повредят затварящия механизъм. А сега чакат да настъпи утрото, за да научат как е прекарал нощта добрият стар Байрън. Сигурно ще му отворят чак по обяд, заливайки се от смях.

– Ха, ха – произнесе мрачно Байрън. Добре де, нека бъде така. И все пак трябва да направи нещо, да се опита да промени положението.

Обърна се и закачи с крак някакъв предмет, който се изтъркаля с металическо дрънчене. Едва различаваше очертанията му на бледата светлина от индикатора на визифона. Протегна ръка и опипа под леглото. Измъкна предмета и го доближи до светлината. (Не са били чак толкова хитри, щом не бяха се сетили да изключат напълно визифона.)

Държеше в ръцете си миниатюрен цилиндър с отвор върху горната плоскост. Приближи го до лицето си и го подуши. Това значи била причината за странната миризма в стаята! От цилиндъра миришеше на хипнат. Разбира се, момчетата се бяха постарали да го приспят, преди да се заемат с електричеството и вентилацията.

Байрън вече беше в състояние да възстанови събитията стъпка по стъпка. Най-рискованият момент е бил в самото начало, докато са отваряли вратата, защото би могъл да се събуди. Може би са се погрижили за нея още през деня, така че само привидно да се затваря. Никога не я проверяваше. Както и да е, отворили са я, пъхнали са вътре контейнера с хипнат и отново са я затворили. Анестетичният газ постепенно е изтекъл, повишавайки концентрацията си във въздуха до степен да го упои дълбоко. После са влезли – маскирани, естествено. Космосе! Достатъчно е било да си завържат влажни кърпи, за да не попаднат под действието на хипната. За петнайсет минути са приключили.

Това обясняваше и повредата на вентилационната система. Изключили са я, за да попречат на бързото изсмукване на упойващия газ от стаята. Пренастроили са визифона така, че Байрън да не може да извика помощ, залостили са вратата отвън и сега сигурно се надяват тъмнината да го накара да изпадне в паника. Какви добри момчета!

Байрън изсумтя. Не биваше да им се сърди. В края на краищата шегата си е шега. Макар че в момента би предпочел да разбие вратата и да приключи час по-скоро с тази история. При тази мисъл неволно напрегна яките си мускули, но после осъзна колко безполезно е намерението му. Вратата бе конструирана така, че да издържа при ядрен взрив. Проклета да е тази традиция!

Но все пак трябваше да има някакъв изход. Не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Първо, нуждаеше се от по-силна светлина, отколкото му даваше блещукащият индикатор. Никакъв проблем. В гардероба разполагаше с доста мощен прожектор.

За миг, докато натискаше ключа на гардеробната врата, Байрън си помисли, че може да са повредили и него. Но вратата се плъзна встрани безпрепятствено, прибирайки се в процепа в стената. Байрън поклати глава. Всъщност не са имали никаква причина да повреждат вратата, а и не са разполагали с достатъчно време.

Само след секунда обаче, стиснал прожектора в ръка, разбра, че цялата изградена от него стройна теория се срива на прах. Вцепени се, неволно напрегна мускули, затаи дъх и се ослуша.

За пръв път, откакто се събуди, Байрън чу шепота на спалнята. До ушите му достигна тихият неравномерен разговор, който тя водеше със себе си, и той мигновено разпозна характера на този звук.

Невъзможно беше да не го разпознае. Наричаха звука „смъртоносното потропване на Земята“. Този звук беше възникнал преди хиляди години.

С други думи, това беше радиационният брояч, показващ наличието на радиоактивни частици и твърдо гама-лъчение, и този тих електронен прибой се сливаше в едва доловим шепот. Това беше звукът на брояча, отброяващ единственото, което можеше да отброява – смъртта!

Байрън отстъпи безшумно назад. От близо шест стъпки разстояние насочи лъча към дъното на гардероба. Броячът си беше на мястото, в най-далечния ъгъл, но от това ситуацията не ставаше по-ясна.

Стоеше там от първите дни, когато Байрън още беше новак тук. Почти всички новаци от Далечните светове с пристигането си на Земята си купуваха брояч. Това беше нещо като предпазна мярка срещу високата местна радиоактивност. Обикновено новаците го изоставяха към края на първата учебна година, но Байрън бе запазил своя. И сега беше благодарен, че го е направил.

Погледна към бюрото, където оставяше ръчния си часовник, преди да си легне. Ръката му трепереше. Гъвкавата пластична каишка грееше с млечнобяла светлина сякаш беше течна. И беше съвсем бяла. Байрън вдигна часовника и огледа каишката отблизо. Бяла си беше.

Второто, с което се снабдяваше всеки новак, беше тази каишка. Тя притежаваше способността да променя цвета си в син под влияние на твърдо лъчение, а на Земята синият цвят беше цветът на смъртта. Достатъчна бе малка небрежност или невнимание, за да се озовеш в някой участък със заразена почва. Въпреки че повечето подобни участъци бяха грижливо оградени, а заразените зони се намираха на няколко мили извън града, подобна опасност винаги съществуваше и каишката беше една необходима предпазна мярка.

Промени ли цвета си в син, длъжен си незабавно да се прегледаш в най-близката болница. По този въпрос нямаше две мнения. Материята, от която бе направена каишката, притежаваше същата чувствителност към радиацията, каквато и човешкото тяло, а с помощта на фотомаркиращи елементи можеше да се измери степента на облъчване, за да се определи и тежестта на увреждането.

Тъмносиньото означаваше близък край. Този цвят не търпеше обратно развитие, точно както и засегнатият организъм. Нямаше лечение, надежда, дори мъничък шанс. Не оставаше нищо друго, освен да чакаш ден след ден, докато през това време болничните служби подготвяха собствената ти кремация.

Но каишката в ръката му беше съвсем бяла и този факт донякъде поуспокои обърканите му мисли.

Значи радиоактивността не беше особено висока. Дали и това не е част от шегата? Байрън помисли и реши, че е малко вероятно. Никой не би си позволил подобна шега с когото и да било. Най-малко на Земята, където на нелегалното пренасяне на радиоактивни материали се гледаше като на сериозно престъпление. Нямаха друг избор. Така че никой не би го направил, без да има сериозна причина.

Освен, рече си той, ако тази сериозна причина не е моето убийство. Но защо? Нямаше никакъв мотив за това. През двайсет и трите си години Байрън не си беше създал нито един враг. Никой, който да гори от желание да го премахне.

Той прокара длан през настръхналата си коса. Странно хрумване, но не беше никак лесно да се отърве от него. Доближи предпазливо гардероба. Би трябвало да има някаква конкретна причина, на която да се дължи повишеният радиационен фон – нещо, което не е било тук преди четири часа. И в този момент го зърна.

Беше една малка кутия, петнайсет на петнайсет сантиметра. Още щом я съзря, Байрън почувства, че долната му устна се разтреперва. За пръв път в живота си виждаше този предмет, ала неведнъж бе чувал за него. Вдигна брояча и го отнесе в средата на спалнята. Шепотът постепенно се стопи и накрая изчезна. Но щом насочи покритото със слюда отвърстие на брояча към гардероба, шепотът отново се усили. Нямаше никакво съмнение. Предметът беше радиационна бомба.

Радиацията в момента сама по себе си не беше смъртоносна, а представляваше нещо като детонатор. Някъде в кутията вероятно имаше миниатюрен атомен реактор. Той се подгряваше бавно от изотопи с кратък период на полуразпадане, които го насищаха с необходимите частици. Реакцията щеше да започне, когато бъде преминат определен праг на температурата и на плътността на частиците. Крайният резултат вероятно нямаше да е експлозия – въпреки че отделената енергия щеше да е достатъчна, за да бъде разрушена металната кутия, а по-скоро щеше да се изразява в смъртоносна радиация, погубваща всичко живо в радиус от два метра до шест мили, в зависимост от големината на бомбата.

Нямаше никакъв начин да се определи моментът, в който ще бъде преминат този праг. Това можеше да се случи както след часове, така и след секунди. Байрън се оглеждаше безпомощно, стиснал прожектора в изпотената си длан. Само преди половин час го беше събудил сигналът на визифона и тогава дори не беше предполагал какво го чака. А сега знаеше със сигурност, че е обречен.

Той не искаше да умре, ала се намираше в безизходица и нямаше място, където да се скрие.

Познаваше разположението на стаята като дланта си. Тя беше в дъното на коридора и следователно граничеше само от едната страна с друга подобна – ако се изключат тези над и под нея. Банята бе разположена откъм съседната стая и вероятно отсреща също имаше баня. Съмняваше се, че би могъл да привлече нечие внимание, колкото и шум да вдигнеше.

Оставаше само помещението под него.

В стаята имаше няколко сгъваеми кресла, в случай че му се наложи да посрещне гости. Избра едно напосоки и го стовари на пода. Звукът бе доста приглушен. Обърна го наопаки и този път резултатът бе малко по-добър.

След всеки удар изчакваше, чудейки се дали ще успее да събуди съседа отдолу и да го накара да съобщи за странния шум.

Не след дълго му се стори, че долавя нещо откъм вратата, и замръзна, вдигнал креслото над главата си. Звукът се повтори отново, приличаше на далечен вик. Наистина идваше откъм вратата.

Байрън захвърли креслото и извика в отговор. Долепи ухо до цепнатината в мястото, където вратата опираше в стената, но изолацията си я биваше и звукът беше все така слаб.

Все пак успя да долови, че някой повтаря неговото име.

„Фаръл! Фаръл!“ – И така още няколко пъти, придружено от нещо като: „Добре ли си?“.

– Отворете вратата! – изрева на свой ред той. Повтори го три или четири пъти. Целият беше облян в трескава пот от нарастващо нетърпение. Бомбата можеше да избухне всеки миг.

Надяваше се, че са го чули. Почти веднага получи потвърждение.

– Пази се! – викнаха отсреща. Сетне още нещо, което завършваше с „бластер“. Досети се за какво става дума и отстъпи назад.

Последва пронизителен вой, вратата се пропука, а стените се разтърсиха. Внезапно вратата отскочи навътре и в стаята нахлу светлина.

Байрън политна напред, разперил ръце.

– Не влизайте! – извика той. – В името на Земята, не влизайте в стаята! Вътре има радиационна бомба.

Срещу него стояха двама, единият беше Джонти. Другият се оказа Есбак – надзорникът. Явно не бе имал време да се облече.

– Радиационна бомба ли? – извика той.

– Колко е голяма? – попита Джонти. Все още стискаше бластера в ръка и оръжието никак не подхождаше на контешкия му – въпреки късния час – вид.

В отговор Байрън само махна с ръка.

– Добре – кимна Джонти. Изглеждаше съвсем спокоен, когато се обърна към надзорника: – Най-добре ще е незабавно да евакуирате всички живеещи в района и ако разполагате с подвижни оловни щитове, наредете да преградят с тях коридора. Препоръчвам ви районът да остане отцепен до сутринта.

Той се обърна към Байрън:

– Предполагам, че радиусът ѝ на действие ще е четири-пет метра. Как е попаднала тук?

– Нямам понятие – рече Байрън и изтри чело с опакото на ръката си. – Ако не възразявате, ще поседна за малко. – Потърси машинално с поглед часовника си, после се сети, че го е забравил в стаята. Едва се сдържа да не се върне за него.

А междувременно евакуацията започна. От съседните стаи излизаха сънени студенти.

– Последвай ме – нареди му Джонти. – Ще седнеш, но някъде другаде.

– Какво те доведе пред вратата ми? – запита го Байрън. – Не искам да кажа, че не съм благодарен, но нали разбираш...

– Обадих ти се. Ти не отговаряше, а трябваше да те видя.

– Да ме видиш ли? – Байрън заговори малко по-бавно, опитвайки да си поеме дъх. – Защо?

– За да те предупредя, че животът ти е в опасност.

В отговор Байрън се изсмя дрезгаво.

– Вече го разбрах.

– Това беше само първият опит. Те ще опитат отново.

– Кои са тези „те“?

– Не тук, Фаръл – отвърна Джонти. – Трябва да останем насаме. Ти си белязан, а и аз вече достатъчно се изложих на опасност.

Мрежа в Космоса

Студентската столова беше пуста и тънеше в мрак. Нищо чудно, като се имаше предвид, че бе четири и трийсет сутринта. И въпреки това Джонти се поколеба за момент, преди да отвори вратата, оглеждайки се за други посетители.

– Не – прошепна той. – Не запалвай светлините. Не ни трябват, докато разговаряме.

– Вече се нагледах на мрак тази нощ – промърмори недоволно Байрън.

– Ще оставим вратата отворена.

Байрън реши, че не си заслужава да спори. Отпусна се в най-близкото кресло и впери празен поглед в смаляващия се на пода светъл правоъгълник. Едва сега, когато всичко свърши, за пръв път почувства, че трепери.

Джонти подпря вратата и почука с офицерското си бастунче по светлия участък върху пода.

– Не го изпускай от очи – рече той. – По него ще разберем дали някой се приближава или вратата се открехва.

– Моля те – възпротиви се Байрън, – сега не съм в настроение да си играя на конспирация. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да преминем към въпроса. Какво имаш да ми казваш? Ти ми спаси живота, зная, и утре ще мога да ти изразя пълната си благодарност. Но точно сега бих предпочел една освежаваща напитка и дълга почивка.

– Разбирам чувствата ти – рече Джонти. – Но не забравяй, че току-що се размина с една наистина дълга почивка. Иска ми се да избегнеш подобни опасности и за в бъдеще. Знаеш ли, че познавам баща ти?

Въпросът го завари малко неподготвен. Байрън вдигна вежди и се огледа в мрака.

– Никога не ми е споменавал за теб.

– Щях да съм изненадан, ако го беше направил. Той не ме познава под името, с което съм известен тук. Между другото, да си се свързвал наскоро с баща си?

– Защо питаш?

– Защото той е в голяма опасност.

– Какво?

Джонти протегна ръка и я сложи на рамото му.

– Моля те! Говори по-тихо.

Байрън едва сега осъзна, че до момента и двамата бяха разговаряли шепнешком.

– Ще се постарая да бъда по-точен – продължи Джонти. – Баща ти е бил задържан под арест. Това говори ли ти нещо?

– Не, нищо не разбирам. Кой го е арестувал и какво означава всичко това? Защо ми го казваш? – Байрън почувства, че кръвта блъска в слепоочията му. Хипнатът и диханието на смъртта сякаш го бяха лишили от способността да участва в словесен двубой с контето, седнало срещу него – при това толкова близо, че шепотът му звучеше като гръмогласен вик.

– Предполагам – продължаваше да шепне Джонти, – че имаш поне малка представа от работата на баща си?

– Ако наистина познаваш баща ми, вероятно си осведомен, че той е Фермерът на Уайдмос. Това му е работата.

– Е – въздъхна Джонти, – няма никаква причина да ми се доверяваш, ако изключим факта, че си рискувам живота заради теб. Но вече знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Знам например, че баща ти е участвал в заговор срещу Тирани.

– Протестирам! – възрази гневно Байрън. – Услугата, която ми направи тази нощ, не ти дава право да твърдиш подобни неща за баща ми.

– Млади човече, глупаво е да ми възразяваш, а и с това само губим време. Ще повторя отново. Баща ти е задържан на Тирани. Нищо чудно вече да е мъртъв.

– Не ти вярвам – надигна се Байрън.

– Разполагам с достоверни източници.

– Да свършваме, Джонти. Не съм в настроение за тайнствени разговори, а и не ми е приятен начинът, по който се опитваш да...

– Какво се опитвам? – ядно го прекъсна Джонти. – Какво печеля, като ти разкривам истината? Може би трябва да ти напомня, че благодарение на източника на информацията, която ти категорично отказваш да приемеш, аз узнах за предстоящото покушение срещу теб. Прецени сам какво можеше да се случи.

– Добре, започвай отначало – кимна Байрън. – Ще те изслушам.

– Чудесно. Предполагам, Фаръл, че ме вземаш за земляк от кралствата в мъглявината, макар тук да ме мислят за жител на Вега.

– Помислих, че е възможно, съдейки по акцента ти. Не му придадох особено значение.

– А е важно, приятелю. Дойдох тук, защото и аз не харесвам Тирани, подобно на баща ти. Вече петдесет години те потискат моя народ. А това е много време.

– Не се занимавам с политика.

В гласа на Джонти отново се прокрадна раздразнение.

– О, не съм някой от техните агенти, който се опитва да те примами в клопка. Просто ти съобщавам истината. Заловиха ме преди година, както сега сложиха ръка на баща ти. Но аз съумях да се измъкна и дойдох на Земята, където реших, че ще съм в безопасност, докато подготвя завръщането си. Това е всичко, което трябва да знаеш за мен.

– Повече е, отколкото съм искал, сър. – Байрън с мъка прикриваше досадата в гласа си. Джонти все повече го дразнеше с префърцунените си маниери.

– Зная. Казвам ти го само за да добиеш представа при какви обстоятелства се запознах с баща ти. Той работеше с мен, или ако искам да съм точен – аз работех с него. Познаваше ме добре, но не като най-изтъкнатия благородник от планетата Нефелос. Разбираш ли?

– Да – кимна Байрън, вперил празен поглед в мрака.

– Няма да се разпростирам излишно. Дори тук разполагам със сигурни източници на информация и зная, че е бил хвърлен в затвора. Това е повече от сигурно. Но дори и да беше само подозрение, покушението срещу теб потвърждава верността му.

– Как?

– Ако Тирани е задържала бащата, нима би оставила сина на свобода?

– Да не искаш да кажеш, че агентите на Тирани са поставили радиационната бомба в стаята ми? Това е изключено.

– Защо да е изключено? Постави се на тяхно място. Тирани господства над петдесет свята, сто пъти повече са свободните планети. В подобно положение пряката употреба на сила не е най-целесъобразният метод. Изобретателност, интригантство, покушения – ето това са техните похвати. Мрежата, която са хвърлили в Космоса, е не само широка, но и здраво стегната. Уверен съм, че тя се простира на петстотин светлинни години разстояние и достига дори Земята.

Байрън се чувстваше като в кошмар. Някъде отдалеч се чуваше шум от плъзгащите се по коридора оловни екрани. В стаята му броячът вероятно продължаваше да нашепва.

– Това, което казваш, звучи невероятно – рече той. – Още тази седмица възнамерявах да се върна на Нефелос. Всички го знаят. Защо им е да ме убиват тук? Само да почакат малко и ще бъда в ръцете им.

Изпита облекчение, че успя толкова лесно да обори думите на другия.

Джонти се наклони напред и дъхът му разроши косите на Байрън.

– Баща ти е известен човек. Неговата смърт – след като е задържан на Тирани, екзекуцията му е въпрос единствено на време – ще бъде посрещната с негодувание дори сред поробените народи. А то ще е в твоя подкрепа, защото ти ще наследиш поста Фермер на Уайдмос. Ще бъде твърде рисковано да екзекутират и теб. Едва ли биха желали да създават мъченици. Предпочитат да загинеш при нещастен случай, по възможност на някоя далечна планета.

– Не ти вярвам – каза Байрън. И това беше последната му защита.

Джонти се надигна, като надяваше фините си ръкавици.

– Отиваш твърде далеч, Фаръл – рече той. – Ролята ти щеше да изглежда по-убедителна, ако не се преструваше, че си в пълно неведение по въпроса. Вероятно баща ти наистина ти е спестявал някои горчиви истини от живота за твое добро, но въпреки това се съмнявам, че не ти е вдъхнал поне малко от възгледите си. Като например омразата към Тирани. Дори да не го признаваш, у теб е заложено желанието да се бориш против тях.

Байрън сви рамене.

– Възможно е вече да е замислял как да те използва – продължи Джонти. – Причината за престоя ти на Земята е убедителна и не е изключено да е съчетана с определена задача. А сега, след като си разкрит, агентите на Тирани вземат мерки да те премахнат.

– Звучи ми като глупава мелодрама.

– Нима? Добре, така да бъде. Щом не желаеш да се вслушаш в истината, изчакай развоя на събитията. Ще има и други опити за покушение срещу теб и не е изключено още следващият да успее. От този момент, Фаръл, ти си обречен.

Байрън вдигна глава.

– Чакай! А ти какъв интерес имаш от всичко това?

– Аз съм патриот. Бих желал отново да видя кралствата независими, управлявани от свободно избрани правителства.

– Не. Говоря за твоя личен интерес. Не съм свикнал с голия идеализъм, пък и на теб не ти отива. Съжалявам, ако наскърбявам чувствата ти.

Джонти се отпусна назад.

– Конфискуваха земите ми – обясни той. – А преди да избера изгнанието, живеех в унизително подчинение от тези негодници. Заклех се отново да си върна достойнството, завещано ми от дедите и отнето, когато Тирани дойде на власт. Това достатъчно сериозна причина ли е да стана революционер? Баща ти щеше да бъде водач на тази революция. Провали ли се, идеше твоят ред!

– Моят ли? Та аз съм само на двайсет и три и не знам нищо за вашата революция. Можеш да намериш по-добри от мен.

– Без съмнение, но нито един от тях няма да е син на баща ти. Ако го убият, ти си законният Фермер на Уайдмос и като такъв си безценен за мен, дори да си някой дванайсетгодишен имбецил. Нуждая се от теб по същата причина, заради която Тирани се опитва да те премахне. И ако аз не съм достатъчно убедителен, те ще бъдат. Не забравяй, в стаята ти беше поставена радиационна бомба. Единствената възможна цел си ти. Кой би желал смъртта ти?

Джонти зачака търпеливо отговора.

– Никой – рече Байрън. – Никой, когото познавам, не би желал да ме убие. Значи е истина за баща ми!

– Истина е. Смятай го за жертва на войната.

– От това ще ми стане ли по-леко? Сигурно някой ден ще му издигнат паметник. От онези – със сияещите надписи, дето можеш да ги разчетеш от Космоса. – Гласът му беше пресипнал. – И това трябва да ме направи щастлив?

Джонти го гледаше мълчаливо. Накрая запита:

– Какво възнамеряваш да правиш?

– Отивам си у дома.

– Значи все още не разбираш положението си.

– Казах, че си отивам у дома. А ти какво искаш да направя? Ако той е жив, ще го измъкна оттам. Ако пък е мъртъв, аз ще... ще...

– Стига! – прекъсна го с хладен глас мъжът. – Държиш се като дете. Не можеш да отидеш на Нефелос. Не разбираш ли, че не можеш? С пубертет ли разговарям, или със зрял мъж?

– Какво предлагаш? – промърмори Байрън.

– Познаваш ли Управителя на Родиа?

– Онзи приятел на Тирани? Познавам го. Знам добре какво представлява. Познават го всички в кралствата. Хинрик V, Управителят на Родиа.

– Срещал ли си се някога с него?

– Не.

– Точно това имах предвид. Значи, след като не си го срещал, не го познаваш. Той е имбецил, Фаръл. В прекия смисъл. Но след като Тирани конфискува Фермерството на Уайдмос... също както постъпи със земите ми, ще го прехвърли във владение на Хинрик. Тиранийците смятат, че в неговите ръце тези владения ще са на сигурно място. И ти ще отидеш при него.

– Защо?

– Защото Хинрик има влияние в средите на Тирани, макар и влиянието на една послушна марионетка. Но поне е в състояние да ти възстанови отнетото положение.

– Не виждам защо ще го прави. По-скоро ще ме предаде на тях.

– Възможно е. Но ако действаш предпазливо, може и да сполучиш. Не забравяй, благородническата титла, която носиш, ти създава положение, но не те прави всемогъщ. Когато заговорничиш, трябва да търсиш във всичко изгодата. Хората ще се прекланят пред теб заради произхода ти, но ако искаш да се разпореждаш с тях, трябва да имаш пари.

Байрън се замисли.

– Необходимо ми е време, за да реша.

– Нямаш никакво време. То изтече в мига, когато са поставили бомбата в стаята ти. Трябва час по-скоро да действаме. Ще ти дам препоръчително писмо до Хинрик от Родиа.

– Значи добре го познаваш?

– Никога не оставяш бдителността ти да задреме, а? Навремето предвождах посланическа група в двора на Хинрик от страна на Монарха на Лингейн. Онзи малоумник едва ли ме помни, но няма да посмее да заяви, че ме е забравил. Това ще свърши работа за представянето ти. Сутринта препоръчителното писмо ще е готово. По обяд един кораб тръгва за Родиа. Ще ти осигуря билет. Аз самият също тръгвам, но в друга посока. Не се колебай. Нали приключи с обучението тук?

– Остана само тържественото връчване на дипломите.

– Къс хартия. Има ли значение за теб?

– Вече не.

– Пари имаш ли?

– Достатъчно.

– Много добре. Ако са твърде много, ще пробудят нечие подозрение. Фаръл! – извика внезапно той.

– Какво? – Байрън се стресна от вцепенението си.

– Връщай се при останалите. На никого не казвай, че тръгваш. Нека събитията се развиват от само себе си.

Байрън кимна с глупав вид. Някъде дълбоко в подсъзнанието му се мярна мисълта, че задачата, с която бе дошъл тук, оставаше неизпълнена и че той също бе излъгал доверието на своя обречен баща. Почувства как в гърлото му се надига горчилка. Защо му бяха разкрили толкова малко? Нима не можеше и той да поеме своята част от бремето на опасността? Не биваше да го оставят в неведение.

А ето че сега, когато знаеше цялата истина или поне по-голямата част от нея, що се отнася до ролята на баща му в заговора, документът, за чието издирване го бяха изпратили на Земята, му се струваше още по-важен. Но не разполагаше с повече време. Нито за да го търси, нито за да умува над значението му, нито дори за да оцелее.

– Ще направя както ми кажеш, Джонти – рече той.

Сандър Джонти спря на прага и огледа коридора отвън. Нищо не се четеше в очите му, когато извърна поглед към Байрън.

Излязоха на площадката пред столовата с наклон надолу и пред тях грейна единствената осветена улица на града. Отвъд нея на фона на избледняващото небе синееше с радиоактивно сияние хоризонтът – ням свидетел на праисторическите войни.

Джонти огледа небето. Изминали бяха повече от петдесет години, на политическата сцена се бе появила Тирани, за да сложи край на многобройните дребни, воюващи помежду си фракции. А ето че сега, съвсем неочаквано и не навреме, мирът отново бе изложен на опасност.

Още не бяха се възстановили напълно от бурята, която се стовари като гръм върху тях. Всякаква съпротива бе смазана и само на отделни места от време на време някой свят за кратко надигаше глава. Да се организира тази съпротива и да се превърне в един мощен и целенасочен удар, щеше да е тежка, почти непосилна задача. И продължителна. Както и да е, достатъчно дълго беше бездействал на Земята. Настъпил бе моментът да се връща обратно.

Навярно другите, хората от родната му планета, вече се опитваха да се свържат с него.

Байрън ускори крачка.

Джонти засече сигналния лъч още щом влезе в стаята си. Той бе персонален и нямаше защо да се безпокои, че информацията ще попадне в нежелани ръце. Не се налагаше да има приемник, не бяха необходими прибори от метал и жици, за да бъде уловена незабележимата колеблива вълна от електрони, просмукваща се през хиперпространството от другия свят, отдалечен на хиляди светлинни години.

Самото пространство на стаята беше поляризирано и подготвено за приемането. Материята беше изчистена от всякаква безпорядъчност. Нямаше никакъв начин да бъде открита поляризацията, освен чрез механизма на приемане. Единствено неговият мозък беше в състояние да функционира като приемник в този участък от пространството, тъй като тъкмо електрическите характеристики на неговата нервноклетъчна система бяха в състояние да резонират с вибрациите на лъча, преносител на съобщението.

Посланието беше точно толкова лично, колкото и уникалната характеристика на неговите мозъчни вълни. В пределите на цялата Вселена с нейното трилионно население от човешки същества шансът за дублиране, достатъчно близко, за да е в състояние друг да приеме това лично съобщение, би могъл да се изрази в съотношение двайсетцифрено число към едно.

Мозъкът на Джонти мигновено превключи на вълната, идеща от безбрежието на хиперпространството:

„... обади се... обади се... обади се... обади се...“.

Да се изпращат съобщения, не беше толкова просто, колкото да се получават. Необходимо бе наличието на механичен предавател, който да насочи лъча към първоизточника отвъд мъглявината. Той бе монтиран в покритото с орнаменти копче, пришито на дясното му рамо. Включваше се автоматично още щом пристъпеше в поляризирана среда, а след това трябваше само да предава мислите си целенасочено.

„Чувам ви!“ Допълнителна идентификация не се налагаше.

Повтарящият се призивен сигнал спря и в ума му се оформиха думите на посланието:

„Нашите почитания, сър. Уайдмос е бил екзекутиран. Новината, разбира се, все още не е разпространена официално.“

„Това не ме изненадва. Хванати ли са и други съучастници?“

„Не, сър. Фермерът не е предал никого. Храбър и честен мъж.“

„Така е. Но ако притежаваше и други достойнства, не би допуснал да го заловят. Дори малко страх щеше да му е от полза. Няма значение! Говорих със сина му, новия Фермер, който вече се докосна до смъртта. Ще го използваме.“

„Мога ли да узная по какъв начин, сър?“

„Ще оставим събитията да отговорят на този въпрос. Все още е твърде рано да предвидим последствията. Утре заминава, за да се срещне с Хинрик от Родиа.“

„Хинрик! Младежът ще бъде изложен на ужасен риск. Знае ли, че...“

„Казах му толкова, колкото е необходимо да знае – отвърна рязко Джонти. – Не бива да му се доверяваме, докато не докаже верността си. При съществуващите обстоятелства ще гледаме на него като на човек, който може да бъде изложен на риск – както всички останали. Байрън може да бъде пожертван. Не ме търсете повече тук, защото напускам Земята.“

И като махна с ръка, Джонти прекъсна връзката.

Премисли отново всички събития от деня и предната нощ, преценявайки внимателно всяко едно. Сетне се усмихна. Всичко се подреждаше чудесно и комедийното представление можеше да започне.

Нищо не бе оставено на случайността.

Космически течения

Пролог

Преди година

Мъжът от Земята намери решение. Бавно и мъчително, но стигна до него.

Вече седмици наред не бе усещал успокоителното присъствие на своя кораб и прохладната прегръдка на тъмния Космос. Имал бе намерение да изпрати бърз доклад до местната служба на Междузвездното бюро за космически анализ и отново да тръгне на път. А ето че продължаваха да го държат тук.

Чувстваше се като в затвор.

Пресуши чашата чай, погледна човека от другата страна на масата и заяви:

– Няма да остана повече тук!

Другият мъж намери решение. Бавно и мъчително, но стигна до него. Нужно му беше време, много повече време. Отговор на първите писма не получи. Нищо чудно да бяха попаднали на друга планета.

Не беше очаквал нещо повече или по-точно, тъкмо това бе очаквал. Но само в първия момент.

Ясно бе, че без никакви угризения можеше да задържи човека от Земята и да не му позволи да се измъкне оттук. Той поглади с пръсти тънкия черен цилиндър в джоба си.

– Не си давате сметка за деликатността на въпроса...

– Каква деликатност може да има в разрушаването на една планета? – искрено се изненада човекът от Земята. – Настоявам да съобщите подробностите на всички жители на Сарк! На абсолютно всички!

– Това е немислимо. Ще настъпи масова паника...

– В началото обещахте да го сторите.

– Да, но размислих и реших, че ще бъде неразумно.

Човекът от Земята реши да постави и следващия си въпрос:

– Не са пристигнали и представителите на МБКА.

– Зная. Заети са с организацията на съответните мерки. Още ден-два.

– Ден-два ли? Не станаха ли много тези „ден-два“!? Толкова ли не могат да ми отделят малко време? Не са видели дори изчисленията ми.

– Предложих ви аз да им ги предам – не се съгласихте.

– И продължавам да не съм съгласен. Могат да дойдат при мен или аз да отида при тях. Не ми вярвате – добави той ядосано. – Не вярвате, че Флорина ще бъде разрушена!

– Напротив.

– Не, не вярвате. Това поне е ясно. Не съм сляп. Направо се подигравате с мен. А и не сте специалист по космически анализи. Струва ми се дори, че не сте човекът, за когото се представяте. Кой сте вие всъщност?

– Ето, че се ядосахте.

– Разбира се, че се ядосах. Толкова ли е чудно? Или си мислите: „Горкият, Космосът съвсем му е размътил мозъка“.

– Глупости!

– Точно така е! Затова исках да се видя и с хората от МБКА. Те най-добре ще разберат дали съм луд, или не. Това поне е сигурно!

Мъжът отсреща си спомни решението си.

– Виждам, че наистина не сте добре. Ще ви помогна.

– И дума да не става! – изкрещя почти истерично човекът от Земята. – Аз си отивам! Ако възнамерявате да ме спрете, ще трябва да ме убиете, само че няма да посмеете, защото на съвестта ви ще тежи гибелта на милиони хора.

– И през ум не ми е минало да ви убивам – закрещя и другият, опитвайки се да надвика събеседника си. – Чуйте ме. Няма да ви убивам. Няма смисъл.

Човекът от Земята не се успокояваше.

– Ще ме завържете. Ще ме държите тук. Така ли? А какво ще отговорите на представителите на Бюрото, когато започнат да ме издирват? От мен се очаква периодично да изпращам доклади.

– Бюрото знае, че при мен сте в безопасност.

– Нима? Питам се дали изобщо им е известно, че съм пристигнал на вашата планета? Не вярвам да са получили дори съобщението ми.

На човека от Земята започна да му прилошава. Усети, че крайниците му не го слушат.

Онзи отсреща се изправи. Разбираше, че е позакъснял с взимането на решението. Без да бърза, заобиколи масата и приближи до Човека от Земята.

– За ваше добро е – промълви той успокоително и извади тънкия черен цилиндър от джоба си.

– Та това е психосонда – дрезгаво се обади човекът от Земята. Езикът му с мъка се обръщаше. Опита се да стане, но и ръцете, и краката му видимо трепереха. – Упоен съм – едва-едва изрече той през конвулсивно стиснатите си зъби.

– Така е! – съгласи се другият. – Няма да ви причиня никаква болка. Докато сте така развълнуван, не сте в състояние да оцените деликатността на положението. Само ще премахна възбудата. Нищо повече.

Човекът от Земята не можеше вече да говори. Седеше на стола, без да помръдне. Мислите му едва изплуваха. „Всемогъщи Космос. Упоен съм.“ Искаше му се да извика, да се разкрещи и да побегне, но не можеше.

Другият вече стоеше до него и го наблюдаваше. Човекът от Земята вдигна очи. Те поне още не бяха загубили подвижността си.

Психосондата беше компактен уред. Нужно бе само да се закрепят проводниците към определени места на черепа. Обзет от паника, човекът от Земята наблюдаваше движенията на своя събеседник до момента, в който и мускулите на очите отказаха да му служат. Не усети лекото убождане на тънките оловни накрайници, които минаха през кожата и стигнаха до повърхността на черепната му кост.

Той крещеше и крещеше сред тишината, завладяла съзнанието му. Викаше с все сила: „Та вие не разбирате! Цялата планета е населена! Кой ви дава право да рискувате живота на милиони хора?“.

Словата на другия ставаха все по-неясни и постепенно се отдалечаваха сякаш към дъното на дълъг, виещ се към далечината тунел: „Само след час ще се почувствате съвсем добре, ще видите. А после и двамата здравата ще се посмеем на всичко това“.

Мъжът от Земята усети слабото вибриране в черепа си, което скоро след това изчезна.

Мракът се сгъсти и сякаш се стовари отгоре му. Част от този мрак се възцари завинаги в него. Другата част започна да се разсейва едва след година.

Безпризорният

Рик изпусна прибора си за хранене и внезапно скочи от стола. Трепереше толкова силно, че се наложи да се подпре на голата млечнобяла стена.

– Спомних си! – извика той.

Всички погледи се насочиха към него. Монотонният шум в залата, неизменно съпътстващ храненето на много хора, стихна за миг. Десетки очи от еднакво избръснати и еднакво чисти лица, огрени от бледата светлина, които почти не се отличаваха едно от друго, се впиха в неговите очи. Освен неволното внимание, предизвикано от неочаквания вик, човек трудно можеше да открие някакъв особен интерес в който и да било от тези погледи.

– Спомних си какво работех! – възкликна отново Рик. – Имах работа!

– Я млъквай! – провикна се някой. – Сядай долу!

Очевидно загубили интерес, присъстващите вече бяха извърнали лицата си и скоро залата отново се изпълни с обичайния за този час шум.

„Лудият Рик“ – проехтя нечия забележка. Един мъж завъртя опрян в слепоочието си показалец.

Нищо от това не стигна до съзнанието на Рик.

Той полека се отпусна на стола си. Отново взе прибора – странна лъжица със зъбци на върха и изострени ръбове, с която човек можеше да загребва, набожда и реже храната. На работник като него не се полагаше нищо повече. Машинално я обърна и разсеяно спря поглед върху цифрите на своя номер, гравирани върху дръжката. Беше му познат до болка. И останалите имаха регистрационен номер като него, но те си имаха и имена. А той – само прякор. Рик на жаргона на съгражданите му означаваше „слабоумен“. Викаха му понякога и „лудият Рик“.

Вероятно щеше да си спомни и още нещо. За първи път, откакто бе дошъл във фабриката, успяваше да си спомни нещо от предишния си живот. Само трябваше още веднъж да се опита! Да напрегне целия си мозък!

Напълно бе загубил интерес към храната, не усещаше вече никакъв глад. Хвърли рязко лъжицата си в чинията с желирано месо и зеленчуци, бутна я встрани и подпрял лакти на масата, скри лице в дланите си. Пръстите му се вкопчиха в косите и той старателно започна да рови в дълбините на съзнанието си, там, откъдето преди малко бе измъкнал един факт – неясен и трудно разгадаем.

Сетне избухна в ридания. В същия миг оглушителен звън обяви края на смяната за хранене.

Същата вечер на излизане от фабриката го догони Валона Марч. В началото дори не я забеляза. Долови само, че някой върви в крак с него. Спря и се загледа в нея. Светлокестенявата ѝ коса бе сплетена на две дебели плитки, хванати с малки магнитни щипки, покрити със зелени камъчета. Бяха доста евтини и поовехтели. Облечена беше в съвсем обикновена свободна памучна рокля – напълно достатъчна за този мек климат, също както и Рик нямаше нужда от друго освен от широката риза без ръкави и памучните панталони.

– Казаха ми, че нещо се е случило по време на обяда.

Валона говореше със силен селски акцент, нещо, което човек можеше да предположи още щом я видеше. Речта на Рик бе наситена с отворени гласни и звучеше малко носово. Много му се подиграваха за това и дори го имитираха, но според Валона го правеха от невежество.

– Нищо не е станало, Лона – промърмори Рик.

– Заявил си, че си си спомнил нещо – настояваше жената. – Вярно ли е, Рик?

И тя го наричаше Рик. Той просто нямаше друго име. А не можеше да се сети за истинското си име колкото и да се мъчеше. Валона също се бе опитала да му помогне. Успяла бе да намери отнякъде страници от телефонен указател. Прочела му бе всички лични имена, но нито едно не му бе прозвучало по-познато от останалите.

– Трябва да напусна фабриката – рече той, поглеждайки я право в очите.

Валона смръщи вежди. Кръглото ѝ широко лице с доста високи скули бе разтревожено.

– Мисля, че не е възможно. Не е редно.

– Искам да разбера повече неща за себе си.

– Струва ми се, че не бива да го правиш – облиза устни Валона.

Рик се извърна. Той знаеше колко много държи тя да бъде искрена. Успяла бе да му намери работата във фабриката. Той нямаше никакъв опит с машините. Може и да го е имал, но нищо не си спомняше. Лона обаче бе настояла, че той е твърде дребен за физическа работа и най-накрая се съгласиха да му дадат безплатно някаква техническа подготовка. А преди това, през всичките онези кошмарни дни, когато той едва произнасяше звуците и дори не знаеше какво да прави с храната, тя се бе грижила за него, хранила го бе. Живота си дължеше на нея.

– Трябва да разбера – упорстваше той.

– Отново ли имаш главоболие, Рик?

– Не. Но наистина си спомних нещо. Спомних си какво съм работил преди... Преди!

Не беше сигурен дали иска да ѝ каже. Извърна глава. Имаше още два часа до момента, в който топлите галещи лъчи на слънцето щяха да се скрият зад хоризонта. Еднообразните редици от работнически жилища около фабриките бяха твърде скучна гледка, но Рик добре знаеше, че превали ли възвишението, пред очите му ще се разкрие гледката на полята, с цялата красота на златистите и пурпурночервени багри.

Обичаше тази гледка. Още когато я зърна за първи път, усети колко успокоително му действа. Преди да узнае, че тези цветове се наричат пурпурен и златист, преди да осъзнае какво е това цвят, когато изразяваше удоволствието си само с неясно мучене, там, в полята, главоболието му минаваше много по-бързо. По онова време Валона наемаше диамагнетичен скутер и го водеше вън от селището всеки почивен ден. Плъзгайки се плавно върху меката възглавница на антигравитационното поле, те се носеха около педя над шосето на много мили далеч от населените места, където единствено вятърът, наситен с уханието на киртов цвят, галеше лицата им.

Сядаха край пътя, сред аромата на красивите цветя, където си разделяха един сандвич, и оставаха там, докато меките лъчи на слънцето не се скриеха и не станеше време да се връщат.

– Хайде да отидем в полето, Лона – помоли Рик, развълнуван от спомена.

– Късно е вече.

– Моля те. Само за малко да се измъкнем от града.

Жената посегна към поизтънялата си кесия за пари, която криеше под колана от мека синя кожа, единственото украшение, което си позволяваше.

– Искам да се поразходим – настоя Рик и я улови за ръката.

След около половин час спокоен ход те слязоха от шосето и поеха по виещи се, покрити с пясък чисти пътища. Помежду им тегнеше мълчание и Валона усети как постепенно я обзема познатият страх. Тя не можеше да намери думи, с които да опише онова, което изпитва към човека до нея, а и никога не ги бе търсила.

Ами ако я напуснеше? Той беше дребен, малко по-висок от нея и сигурно по-слаб. В много отношения все още беше напълно безпомощен. Едно бе сигурно – преди да обърнат наопаки съзнанието му, той е бил образован човек. Много високопоставен и образован.

Валона никога не бе учила, освен да чете и да пише. Посещавала бе фабричното училище само толкова, колкото да знае как да се оправя с машините, ала бе успяла да разбере, че има хора, чиито възможности съвсем не са така ограничени. На първо място такъв беше Пълномощникът, разбира се, чиито огромни познания бяха от голяма полза за всички. От време на време в Града пристигаха Скуайъри. Никога не ги беше виждала отблизо. Само веднъж на някакъв празник бе отишла в Града и бе зърнала отдалеч няколко великолепно облечени мъже. От време на време на работниците се разрешаваше да послушат какво си говорят образованите хора. Речта им беше по-различна – течеше плавно, употребяваха по-дълги думи и тонът им бе по-мек. Колкото повече се възвръщаше паметта на Рик, толкова повече говорът му заприличваше на техния.

След продължително хленчене от силното главоболие, при звука на първите произнесени от него слова тя се бе изплашила. Сторили ѝ се бяха твърде необичайни. Опита се да го поправи, но видя, че е безнадеждно.

Още тогава ѝ мина мисълта, че той може да си спомни твърде много неща и да я напусне. А тя бе само Валона Марч. Често я наричаха Голямата Лона. Не се бе омъжила. Очевидно нямаше и да го направи. Доста едра, с големи крака, с почервенели от работа ръце, тя съвсем не беше привлекателна. Наблюдаваше изпод вежди младежите мълчаливо, дори враждебно, докато те я подминаваха на вечеринките в почивните дни. Твърде едра беше, за да се киска и да любезничи с тях.

Очевидно никога нямаше да има бебе, което да люлее и да прегръща. Другите момичета едно след друго раждаха, а за нея оставаше само да се свира в тълпата любопитни, които обикновено се събираха около зачервеното, гологлаво същество, с безпомощно свити юмручета и здраво стиснати устни...

– Вече е твой ред, Лона.

– Кога ще имаш бебе и ти, Лона? – обръщаха се към нея в такива случаи.

Тя само се извръщаше и си отиваше.

Когато Рик се появи, той беше безпомощен като бебе. Трябваше някой да го нахрани, да се погрижи за него, да го изведе на слънце, а замъчи ли го главоболие – да му помогне да заспи.

Децата често тичаха след нея и подвикваха: „Лона си има гадже! Лона си има едно лудо гадже! Приятелят на Лона е куку!“.

По-късно Рик започна да излиза сам на улицата и тя толкова се гордееше, сякаш той не беше на повече от трийсет години, в което никой не се съмняваше, а едва на годинка. Децата го наобикаляха, крещяха и му се подиграваха, само и само да видят как този възрастен човек крие лицето си с ръце и се свива от страх, хленчейки безпомощно. Колко пъти бе изтичвала от дома си и ги беше пропъждала с викове и заплахи, че и с едрите си юмруци.

Дори възрастните се бояха от тези нейни юмруци. Стоварила ги бе и върху главата на своя шеф в деня, в който за първи път заведе Рик на работа във фабриката, само заради някакво неприлично подмятане, което бе дочула. Ръководството на фабриката я глоби със седмичната ѝ заплата за своеволието ѝ и се говореше, че ще я изпратят в Града, за да я предадат в съда на Скуайърите. Размина ѝ се благодарение на намесата на Пълномощника, който бе свидетелствал, че е била предизвикана.

Много ѝ се искаше да спре по някакъв начин възвръщането на паметта на Рик. Знаеше, че нищо не може да му предложи, че е много егоистично от нейна страна да иска той да остане с помътено съзнание и безпомощен завинаги. И всичко това само защото никой досега не бе зависил така изцяло от нея и защото страшно се боеше да се върне в самотата.

– Уверен ли си, че си спомняш, Рик?

– Да.

Спряха сред полето. Лъчите на залязващото слънце добавяха топлите си багри към аления цвят, който ги заобикаляше. Лекият, пропит с аромата на цветя вечерен вятър всеки момент щеше да задуха. Водата в напоителните канали също бе започнала да аленее.

– Мога да имам доверие на спомените си, Лона, стига да се върнат в главата ми. Много добре знаеш, че ти не си ме учила да говоря. Сам си спомних думите. Нали? Нали така беше?

– Да – неохотно се съгласи тя.

– Спомням си например как ме водеше в полето, преди да се науча да говоря. Добре помня всичко, което ми се е случило в последно време. Вчера например се сетих как веднъж ми улови една киртова муха. Държеше я в шепите си и каза да надникна между пръстите ти, за да видя как свети с оранжеви и червени цветове в тъмнината. Засмях се, мушнах ръка, за да уловя мухата, но тя излетя и аз се разплаках. Тогава още нищо не разбирах, не знаех дори, че това е муха. Никога не сме говорили за това, нали Лона?

Тя поклати глава.

– Но това се случи, нали? Добре помня.

– Така си беше, Рик.

– А сега започвам да си припомням някои неща за себе си. Не може да е нямало „преди“, Лона.

Младата жена добре разбираше това. Усети как някаква тежест легна върху сърцето ѝ. Това „преди“ е било съвършено различно от живота, който имаха сега. И е било в друг свят. Защото единствената дума, която той не можеше да си спомни, беше „кирт“. Трябваше да го научи на тази дума, означаваща най-важното нещо в света на Флорина.

– Какво си спомняш? – попита тя.

Изведнъж Рик сякаш се затвори в себе си.

– Нищо смислено, Лона. Само това, че съм имал работа. Спомних си дори и каква беше тя, поне приблизително.

– И каква беше?

– Анализирах Нищото.

Лона рязко се извърна към него и изпитателно впи очи в неговите. Постави ръка върху челото му, но той се дръпна раздразнено.

– Да не би да имаш пак главоболие? От седмици не се е случвало.

– Добре съм, не ми досаждай.

Жената наведе очи.

– Не исках да кажа, че ми досаждаш, Лона – побърза да заглади той нещата, – просто се чувствам добре и не бих искал да се тревожиш.

– Какво значи да „анализираш“? – попита тя с разведрено лице.

Той говореше неща, които тя не разбираше. Колко ли образован е бил преди!

– Ами... това значи да „отделиш“. Както например отделяме сканиращ лъч, който излиза извън рамката.

– Но, Рик, каква е тази работа, при която не анализираш нищо? Това не е работа.

– Не съм казал, че не анализирам нищо. Казах, че анализирам Нищото. С голямо „Н“.

– Не е ли същото? – Ето, започна се, помисли си тя. Вече му се струва глупава. Много скоро ще я напусне.

– Разбира се, че не е – въздъхна Рик. – Боя се, че не мога добре да ти обясня. Нищо друго не си спомням. Но трябва да е била важна работа. Така ми се струва, не е възможно да съм бил престъпник.

Валона замига от изненада. Не биваше да му го казва. Опитала се бе само да го предпази, да го предупреди. А сега виждаше, че доста усилия ще трябва да положи, за да го задържи при себе си. Това бе станало, когато той проговори за първи път. Беше толкова неочаквано, че тя се изплаши. Не посмя да разкаже дори на Пълномощника. Още в първия свободен ден изтегли пет кредита от спестяванията си. В живота ѝ надали щеше да се появи мъж, който да се поинтересува от зестрата ѝ, така че нямаше никакво значение, и заведе Рик на лекар в Града. Записала бе адреса и името му на листче, но въпреки това прекара два тревожни часа, докато открие сградата между огромните стълбове, които поддържаха Горния град.

Настояла бе да присъства и бе видяла всички неща, които лекарят за неин ужас направи със своите инструменти. Когато постави главата на Рик между два метални предмета и тя засвети като киртова муха нощем, тя скочи и се опита да го спре. Лекарят повика двама души, които въпреки яростната ѝ съпротива я извлякоха навън.

След около половин час, висок и намръщен, лекарят излезе навън при нея. Лона се чувстваше твърде неудобно в негово присъствие, защото той беше Скуайър, макар кабинетът му да се намираше в Долния град. Но очите му бяха меки, дори добри. Бършеше ръцете си в малък пешкир, който след това пусна в специална кофа, която ѝ се видя доста чиста.

– Къде срещнахте този човек? – попита я лекарят. Разказа доста пестеливо историята, пропускайки да спомене за Пълномощника и за патрулите.

– Значи нищо не знаете за него?

– Нищо за предишния му живот – поклатила бе Лона глава.

– Обработван е с психосонда. Известно ли ви е какво значи това?

Тя поклати глава в знак, че не знае, но след малко се сети нещо и попита:

– Това не е ли нещо, което правят на лудите, докторе?

– Също и на престъпниците. Прави се, за да променят съзнанието им. За тяхно добро е. Отстранява се онази част от съзнанието им, която ги тласка към кражби и убийства. Разбирате ли?

Естествено, че разбираше. Валона стана огненочервена.

– Рик никога не е откраднал нищо, а и не вярвам да е причинил някому зло.

– Рик ли го наричате? – Лекарят като че се забавляваше. – А откъде знаете какво е правил, преди да се срещнете с него? Съдейки по състоянието на мозъка му сега, много трудно може да се определи. Сондирането е извършено цялостно и грубо. Не мога да кажа каква част от съзнанието му е завинаги поразена и каква временно е загубил в резултат на шока. Смятам, че все нещо с течение на времето ще се възстанови, като говора например, но не напълно. Трябва да го държим под наблюдение.

– Не, не. Той ще остане с мен. Добре ще се грижа за него, докторе.

Лекарят смръщи замислено вежди.

– За теб мисля, момичето ми. – Гласът му бе станал доста по-мек. – Нищо чудно от съзнанието му да не е изтрито цялото зло. Възможно е да те нападне някой ден.

В този момент медицинската сестра изведе Рик от кабинета. Говореше му нещо тихо, за да го успокои, сякаш бе малко момче. Рик вдигна ръка към главата си и объркано се заоглежда, докато очите му най-сетне се спряха върху лицето на Валона. Той протегна ръце и отчаяно промълви:

– Лона...

Тя се спусна към него, сложи главата му на рамото си и здраво го притисна до себе си.

– Никога няма да ми причини каквото и да е зло – обърна тя лице към лекаря.

– Естествено, ще трябва да съобщя за този случай. Като си представя в какво състояние се е намирал, просто недоумявам как се е измъкнал от властите.

– Това значи, че ще го приберат, нали?

– Боя се, че да.

– Докторе, моля ви, недейте! – Тя извади смачканата си кърпичка. Вътре бе скрила петте лъскави метални пластини, които бе получила срещу своя кредит. – Вземете ги всичките, докторе. Много ще внимавам за него. Той няма да причини никому нищо лошо.

Лекарят погледна петте пластини в ръката си.

– Работничка си, нали?

Тя кимна утвърдително.

– Колко ти плащат на седмица?

– Две цяло и осем кредита.

Мъжът леко раздрънка монетите, после ги стисна в шепата си и ѝ ги върна:

– Вземи си ги, момиче. Прегледът е безплатен.

Валона ги прибра удивена, после настоя отново.

– Нали няма да кажете на никого, докторе?

– Не мога да ти обещая нищо. Длъжен съм по закон.

Притискайки отчаяно Рик до себе си, тя се прибра в селото с натежало сърце.

Седмица по-късно в новините, които видя по хипервидеото, съобщиха, че някакъв лекар загинал в жирокатастрофа поради краткотрайно прекъсване в един от енергийните лъчи на местната транзитна система. Името на човека ѝ се стори познато и когато вечерта се прибра в стаята си, тя надникна в листчето, на което бе записала адреса на своя лекар. Името съвпадаше.

Домъчня ѝ, защото той се бе оказал добър човек. Имаше адреса му отдавна от един познат работник. Беше ѝ казал, че макар и Скуайър, той обикновено се държал добре с работниците и тя го запази за някой спешен случай. Такъв случай се появи и лекарят се отнесе добре и с нея. Радостта ѝ все пак бе по-голяма от тъгата. Лекарят не бе имал време да съобщи за Рик. В селото никой не дойде да разпита за него.

Когато по-късно Рик започна да разбира повече неща, Валона му предаде думите на лекаря и му поръча да не напуска селото.

Младата жена усети, че Рик я разтърсва, и остави за момент размишленията си.

– Не ме ли чуваш? – питаше я настойчиво той. – Не е възможно да съм бил престъпник, щом съм бил на важна работа.

– Не може ли все пак да си прегрешил нещо? И големите хора вършат престъпления. Даже Скуайърите.

– Убеден съм, че не съм. Не разбираш ли, че на всяка цена трябва да открия нещо повече за себе си, и то най-вече заради другите. Нямам изход. Трябва да напусна фабриката и селото и да разбера още неща за себе си.

Валона усети как паниката започва да я души.

– Много е опасно, Рик. Дори някога да си анализирал Нищото, защо толкова ти трябва да научиш още неща?

– Заради другото, което си спомних.

– Какво е то?

– Не искам да ти кажа – прошепна той съвсем тихо.

– Добре е да го кажеш на някого. Ами ако го забравиш отново?

– Права си – стисна той ръката ѝ. – Но на никого няма да кажеш, нали, Лона? Ти ще бъдеш нещо като резервната ми памет.

– Разбира се, Рик.

Рик се огледа. Светът наоколо бе толкова красив. Веднъж Валона му беше казала, че в Горния свят има голям светещ надпис: „Флорина – най-красивата планета в Галактиката“.

Тук, в полето, човек наистина бе готов да повярва, че е така.

– Хваща ме страх, като си помисля за последното, което си спомних, но спомня ли си нещо, винаги е вярно. Случи се днес следобед.

– Е, и?

– Всичко на този свят ще загине – промълви той с ужас. – Всички на Флорина ще умрат.

Пълномощникът

Мирлин Теренс сваляше една видеокнига от рафта, когато в стаята прозвуча сигналът от предупредителното устройство на входната врата. Закръгленото му лице от замислено бързо стана приветливо, но не прекалено любезно. Прокара ръка по оредялата си червеникава коса и извика:

– Един момент.

Върна филма на рафта и натисна копчето, задвижващо механизма на фалшивата стена, която много скоро застана на мястото си и по нищо не можеше да се познае, че зад нея има шкаф. Простоватичките фабрични работници и селяни, които често го посещаваха, се гордееха, че един техен човек, техен, макар и само защото се е родил на Флорина, притежава филми. Факт, който хвърляше бледа светлина в тежкия мрак, обгръщащ съзнанието им. И все пак не биваше да държи филмите на открито.

Гледката им можеше да развали нещата. И без това вързани в езика, посетителите му съвсем щяха да онемеят. Можеха да се похвалят с книгите на своя Пълномощник, но ако ги видеха да ги държи на показ, в техните очи Теренс щеше да изглежда съвсем като Скуайър.

Не биваше да забравя и Скуайърите. Изключено бе да го посетят, но ако някой от тях решеше да се отбие, наредените филми в библиотеката му също биха били твърде неуместна гледка. Той беше Пълномощник и се ползваше от някои привилегии, но бе напълно излишно да ги афишира демонстративно.

– Идвам! – извика той отново.

Тръгна към вратата, загръщайки догоре дрехата си. Дори тя бе в стила на Скуайърите. Понякога съвсем забравяше, че е роден на Флорина.

На прага чакаше Валона Марч. Тя наведе глава почтително.

– Здравей, Валона – отвори той широко вратата. – Заповядай, влез. Полицейският час вече е започнал. Дано патрулите не са те забелязали.

– Дано.

– Доброто ти име не бива да пострада.

– Така е. Искрено съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен преди време.

– Не съм сторил нищо особено. Ето, седни тук. Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нещо?

Младата жена приседна притеснено на ръба на стола с изправен като дъска гръб.

– Не, благодаря – рече тя. – Ядох вече.

Сред жителите на селото бе прието да предлагат на гостите нещо освежително, но се смяташе за признак на лошо възпитание да приемеш. Теренс знаеше това и не настоя.

– Е, какво има, Валона? Пак ли Рик?

Валона кимна, но като че не знаеше как да обясни.

– Да няма някакви проблеми във фабриката?

– Не.

– Да не би пак главоболията?

– Не.

Теренс реши да изчака, присви светлите си очи, които лека-полека придобиха доста остър блясък.

– Нали разбираш, че няма да мога да отгатна причината за твоята тревога. Хайде, кажи най-сетне какво има, за да мога да ти помогна. Предполагам за това си дошла.

– Да, така е. Но как да ви го кажа, Пълномощнико? Звучи толкова безумно.

На Теренс му се искаше да я потупа успокоително по рамото, но знаеше, че трябва да се въздържа от подобни жестове. Тя седеше пред него, заровила както винаги големите си длани в диплите на полата. Направи му впечатление, че грубите ѝ силни пръсти нервно се сплитат и разплитат.

– Каквото и да е, слушам те.

– Нали си спомняте, когато дойдох и ви разказах за лекаря от Града и какво ми каза той?

– Разбира се, че си спомням. И тогава ти поръчах никога да не започваш такива неща, без първо да ме попиташ.

Жената отвори широко очи. Никога нямаше да забрави колко много се бе разгневил той тогава.

– Зарекох се да не върша вече такива неща. Споменах го само защото исках да ви напомня, че обещахте да ми помогнете да си запазя Рик.

– Аз държа на думата си. Да не би патрулите да са питали за него?

– Не, не. А мислите ли, че може да се заинтересуват за него?

– Не вярвам. – Той започваше да губи търпение. – Хайде, Валона, за какво най-сетне става дума!

– Рик иска да ме напусне – промълви жената с помътнял от мъка поглед. – Моля ви да го спрете.

– А защо иска да те напусне?

– Твърди, че си спомня неща.

По лицето на Теренс неочаквано пробягна сянка на интерес. Той се наведе напред и едва не посегна да улови ръката ѝ.

– Спомня си неща ли? Какви неща?

В съзнанието на Теренс се заредиха картини от първия ден, в който Рик бе намерен. Случайно бе зърнал група хлапета, скупчени над един от напоителните канали в началото на селото. Щом го видяха, децата започнаха едно през друго да викат:

– Пълномощнико, Пълномощнико!

– Какво има, Раси? – Решил бе на всяка цена да научи имената на децата от селото. Това поотвори сърцата на майките към него и първите един-два месеца след пристигането му тук минаха много по-лесно.

Раси бе пребледнял като платно.

– Виж, виж тук, уважаеми Пълномощнико!

Момчето сочеше нещо белезникаво и скимтящо – това беше Рик. В желанието си да обяснят, останалите момчета се надвикваха едно през друго. От всичко, което сипеха, Теренс успя да разбере, че играели на нещо като гоненица и криеница. Децата се опитваха да опишат последователността на действията си, за да разбере той кога е била прекъсната играта им и точно кой от тях е щял да спечели. Всичко това, естествено, не го интересуваше.

Раси, дванайсетгодишен чернокос хлапак, чул тих хленч и се приближил предпазливо. Смятал, че ще види някакво животно, полски плъх например, което ще превърне играта в забавна гонитба. Бяха намерили Рик.

Момчетата бяха колкото погнусени, толкова и заинтригувани от необичайната гледка. Пред тях лежеше човешко същество, полуголо, олигавено, хленчещо и скимтящо, безсмислено размахващо ръце и крака. От обраслото с гъста четина лице белезникавосините очи се местеха неориентирано от човек на човек. Когато срещнаха погледа на Теренс, сякаш спряха за миг. Не мина много и съществото вдигна бавно ръка и пъхна палец в устата си.

– Вижте го тоя, смуче си пръста – засмя се едно от децата.

Внезапният и силен звук стресна проснатата на земята фигура. Лицето на човека почервеня, сгърчи се. Нещастникът изхленчи, но не изпусна пръста от устата си, който, за разлика от черната мръсна ръка, бе необичайно розов.

– Е, добре – наруши най-накрая тишината Теренс, – вижте какво, приятели, нали знаете, че не бива да играете край киртовите ниви. Може да изпотъпчете стръковете и ако селяните ви хванат, нищо добро не ви очаква. А ти, Раси, тичай при господин Дженкъс и му кажи да дойде.

Ул Дженкъс бе за селото онова, което в града наричаха лекар. Прекарал бе известно време като помощник в кабинета на истински лекар в Града и затова беше освободен от работа във фабриките и на полето. Беше много полезен. Знаеше да мери температура, да дава някои хапчета, правеше инжекции и най-важното – умееше да прецени дали някое неразположение или болест е достатъчно сериозно, за да си заслужава лечение в болницата в Града. Без неговата полупрофесионална помощ нещастниците, повалени от менингит или остра апендицитна криза, биха свършвали бързо в жестоки мъки. Обикновено надзирателите мърмореха и обвиняваха Дженкъс в какво ли не, но не и че прикрива симуланти.

Дженкъс помогна на Теренс да вдигнат и сложат намерения в една разнебитена кола и колкото се може по-незабележимо го откараха в Града.

Двамата измиха спечената мръсотия по тялото на мъжа. Отчая ги само състоянието на косата. Дженкъс обръсна цялото тяло и колкото се простираха познанията му, го прегледа.

– Няма следи от инфекции. Бил е хранен. Ребрата му не стърчат прекалено много. Имате ли някаква представа как е попаднал там, уважаеми Пълномощнико?

Въпросът бе зададен с такъв тон, сякаш бе повече от ясно, че никой не би могъл да очаква от Теренс какъвто и да е смислен отговор. Теренс прие този факт с философско спокойствие. Остане ли едно село дълго време без Пълномощник, то свиква да се справя и без него, и когато човек, твърде млад при това, бъде назначен на такъв пост, е длъжен да знае, че го очаква период на недоверие и подозрителност, в което няма никакъв зъл умисъл.

– За съжаление, нямам идея – рече той.

– Не може дори да ходи. Хич няма и да пристъпи. Някой трябва да го е оставил там. Като го гледам, същинско бебе си е. Толкова е загазил.

– Има ли болест, в резултат на която човек да стигне до това състояние?

– Аз поне не съм чувал за такава. Мозъчна болест може да докара човека до този хал, но коя – не знам. Хора с такива болести обикновено изпращам в Града. Да сте го виждали този някъде?

Теренс се усмихна.

– Знаеш, че съм тук само от месец – рече той дружелюбно.

Дженкъс въздъхна и бръкна в джоба си за носна кърпа.

– Така си е. Старият Пълномощник беше добър човек. Грижеше се за нас. Има вече шейсет години, откак живея тук, но тоз приятел никога не съм го виждал. Може да е от друг град.

Дженкъс беше пълен човек. Изглежда, си беше такъв по природа. Като се прибави към тази му естествена предразположеност и заседналият живот, който бе принуден да води, нищо чудно, че му се налагаше да пухти при всяка втора дума и час по час да бърше лъсналото си от пот лице с голяма носна кърпа.

– Какво ще кажем на патрулите?

Патрулите наистина не закъсняха. Идването им беше неизбежно. Момчетата положително бяха казали на родителите си за своята находка; те от своя страна бяха разказали на този и онзи съсед. Животът в града бе достатъчно еднообразен и дори това събитие бе твърде необичайно за жителите, за да не го споделят един с друг, добавяйки и всевъзможни измислени подробности. В такъв случай патрулите нямаше начин да не узнаят.

Така наречените патрули се числяха към Патрулната служба на Флорина. Те не бяха родом от Флорина, а от друга страна, не бяха и съграждани на Скуайърите от планетата Сарк. Бяха просто наемници, на които можеше да се разчита, че ще изпълняват заповеди, за които им се плаща, и никога няма да подведат началниците заради съчувствие към флорините, което да се дължи на кръвна или родствена връзка.

Дойдоха двама, а с тях и един от надзирателите във фабриката, изпълнен със съзнанието за своята, макар и мизерна, но все пак някаква власт.

Мъжете от патрула бяха отегчени и равнодушни. Грижата за един загубил разсъдъка си идиот може и да влизаше в техните задължения, но точно това едва ли бе най-приятното от тях.

– Колко време ви е нужно, за да го идентифицирате? – обърна се единият от тях към надзирателя. – Кой е този човек?

– Никога не съм го виждал – поклати енергично глава мъжът. – Не е тукашен.

– Намерихте ли някакви документи? – попитаха Дженкъс.

– Не, сър. Около кръста му имаше само един парцал. Изгорих го, за да не би да е заразен.

– Какво му е?

– Откачил е, доколкото разбирам.

В този момент Теренс дръпна настрани единия от патрулите. Мъжете бяха отегчени и склонни към отстъпки.

– Е, добре – рече онзи, който задаваше въпроси, и прибра бележника си. – Нямаме работа тук. Не си заслужава дори да правим доклад. Гледайте да се отървете някак от него.

И си отидоха.

Надзирателят остана. Той беше луничав, червенокос, с големи щръкнали мустаци. В продължение на пет години бе работил като надзирател във фабриката и твърдо бе отстоявал принципите си – изпълнението на задачата да предава навреме определената продукция лежеше изцяло на неговите плещи.

– Вижте какво – започна той ядосано. – Нещо трябва да се направи. Хората само за това говорят и никой не иска да работи.

– Да го изпратим в градската болница, друго не мога да измисля – рече Дженкъс, веейки си усърдно с носната кърпа.

– В Града ли? – възмути се надзирателят. – Че кой ще плаща? Не можем да отделим от нашите вноски, той не е тукашен.

– Аз не го познавам – призна си Дженкъс.

– Защо тогава да плащаме ние? Разберете откъде идва. Нека неговият град да си плати.

– А как си представяте, че ще можем да разберем?

Надзирателят се замисли. Започна да хапе разсеяно червеникавата растителност над горната си устна.

– В такъв случай ще се наложи да се отървем от него. Нали така ни посъветва и човекът от патрула?

– Как точно ще стане това? – намеси се и Теренс.

– Та той можеше и да е умрял. Просто ще го отървем от мъките му.

– Не може да убивате ей така.

– Ами, кажете вие какво да правим.

– Защо някой от Града не се погрижи за него?

– Че кой ще иска такова нещо? Вие бихте ли се заели?

Теренс се престори, че не е забелязал откритата му арогантност.

– Моите задължения са други.

– Тук всички си имат задължения. Не мога да допусна да ми вземат нито един от работниците, за да се занимава с този идиот.

Теренс въздъхна.

– Вижте – обърна се Теренс най-дружелюбно към надзирателя. – Ако в края на тримесечието не предадете определената продукция, мога да допусна, че ще е заради това, че сте освободили един работник да се грижи за този нещастник, и ще имам основания да поговоря във ваша полза със Скуайърите. В противен случай ще заявя, че не ми е ясно каква може да е причината, ако се случи да не изпълните поръчката.

Лицето на мустакатия мъж пламна. Какво си въобразяваше този Пълномощник, няма и месец от идването му, а си позволява да се меси в работата на хора, които живеят в този Град, откакто се помнят. И все пак не биваше да се забравя, че носи лична карта със знака на Скуайърите. Нямаше да е на добро, ако му се опъват прекалено.

– Но кой ще го вземе? – попита надзирателят. Неочаквано го обзе страшно подозрение. – На мен ми е невъзможно. Имам три деца и болна жена.

– Не съм казал вие да го поемете.

Теренс погледна през прозореца. След заминаването на патрулите тълпа от разтревожени хора се бе струпала пред дома на Пълномощника. Повечето бяха юноши, прекалено млади, за да работят, други бяха дошли от селата, работниците бяха съвсем малко.

Теренс видя едрото момиче в края на тълпата. Често я беше срещал в последния месец. Силна, с уверени движения, работлива. Под скръбното изражение бе съзрял природната ѝ интелигентност. Ако се бе родила мъж, може би щеше да бъде включена в групите за подготовка на Пълномощници. Но тя беше жена, родителите ѝ бяха починали и естествено, се очакваше да има по-романтични интереси и стремежи. С други думи – самотна жена без големи изгледи да си намери партньор.

– Какво ще кажете за нея? – попита той.

Надзирателят проследи ръката на Пълномощника и изруга:

– Какво, по дяволите, прави тук? Трябваше да е на работа.

– Нищо де – опита се да го успокои Теренс. – Как се казва?

– Валона Марч.

– Точно така, спомних си. Повикайте я.

От този миг нататък Теренс се превърна в неофициален покровител на двойката. Направи всичко възможно, за да осигури допълнителна дажба храна, дрехи, купони и всичко необходимо, което да позволи на двама възрастни (единият от които нерегистриран) да преживяват с доходите само на единия. Помогна ѝ да извоюва техническа подготовка за Рик във фабриката за преработка на кирт. Успя да смекчи наказанието, което ѝ се полагаше заради разправията с прекия ѝ началник. Смъртта на лекаря му спести някои други предпазни мерки, за които обаче той и без това бе готов.

Съвсем естествено беше, когато има някакъв проблем, Валона да изтича първо при него и сега той чакаше тя да отговори на въпроса му.

Валона все още се колебаеше.

– Каза, че всичко на този свят ще умре – рече тя най-накрая.

– А обясни ли как ще стане това? – попита сепнато Теренс.

– Не знаел. Спомена само, че го помнел от предишния си живот. Тогава имал някаква много важна работа, но не разбрах каква точно.

– Не я ли описа поне?

– Ами... анализирал Нищото с главно „Н“. – Валона почака да чуе някакво обяснение на казаното, след което побърза да допълни: – Да анализираш, означава „да отделиш нещо“...

– Знам какво значи това, момиче – замислено се обади Теренс.

– Наистина ли знаете какво значи това, уважаеми Пълномощнико?

– Може би, Валона.

– Но как е възможно да се направи нещо, каквото и да било, на Нищото?

Теренс се изправи.

– Защо не, Валона – усмихна се той вяло, – нима не знаеш, че по-голямата част от галактиката е Нищо?

В очите на Валона не просветна дори искрица от разбиране, но тя прие обяснението. Пълномощникът беше много образован човек. Внезапно, макар и за миг, се почувства страшно горда, че нейният Рик е дори още по-образован.

– Хайде – протегна към нея ръка Теренс.

– Къде отиваме? – попита тя.

– При Рик, къде е той?

– У дома – отвърна тя. – Спи.

– Добре, ще дойда с теб. Предполагам, че не искаш патрулите да те срещнат сама на улицата.

През нощта селото беше като мъртво. Осветлението по единствената улица, която разделяше на две работническите бараки, едва мъждукаше. Във въздуха се усещаше мирисът на дъжд, на онзи топъл лек дъжд, който падаше тук всяка нощ. Нямаше никакъв смисъл човек да се пази от него.

Валона никога не бе излизала толкова късно в делничен ден и усети, че я обзема страх. Опитваше се да не чува звука на собствените си стъпки и се вслушваше само в чаткането от стъпките на патрулите.

– Престани да ходиш на пръсти, Валона, нали съм с теб?

Гласът му прокънтя в нощната тишина толкова силно, че Валона подскочи и неволно ускори крачките си.

Бараката на Валона тънеше в мрак като всички останали. Теренс бе израснал точно в такава барака и макар после дълго да бе живял на Сарк, а сега да имаше жилище от три стаи с течаща вода, отдавна изпитваше необяснима носталгия по голите стени на тези жилища. Състояха се само от една стая с легло, скрин и два стола и имаха гладък циментов под и тоалетна в единия ъгъл.

Нямаше нужда от кухня, защото хората се хранеха във фабриката, нямаше нужда от баня – зад къщурките им бяха построени общи бани и цяла редица душкабини. При условията на мекия и непроменящ се климат на планетата нямаше нужда от прозорци, които да предпазват от дъжд и студ. И на четирите стени на стаите бяха изрязани обикновени отвори, закрити с леки щори, защото стрехите бяха достатъчна защита срещу кратките нощни дъждове.

Тънкият лъч на фенерчето, което Теренс държеше в дланта си, освети очукан вехт параван в единия ъгъл на стаята. Спомни си, че го беше намерил за Валона наскоро, защото Рик не беше малко дете, макар и да не бе станал още мъж. Чуваше се само равномерното му дишане.

– Събуди го, Валона – кимна той.

– Рик, момчето ми – почука жената по паравана.

Чу се слаб вик на уплаха.

– Аз съм. Лона – успокои го Валона. Минаха от другата страна на преградата и Теренс освети с фенерчето първо себе си и жената, след което насочи лъча върху лицето на Рик.

Рик закри очите си с ръка.

– Какво има?

Теренс приседна на ръба на леглото. Забеляза, че Рик спи в стандартното легло, което се полагаше към бараката. Беше намерил още едно старо и доста паянтово, но очевидно Валона го бе оставила за себе си.

– Рик, Валона каза, че си започнал да си спомняш някои неща.

– Да, почитаеми Пълномощнико.

Рик винаги се държеше много смирено с Теренс, защото той бе най-важен от всички важни хора, с които се познаваше. Дори управителят на фабриката се държеше почтително към Пълномощника. Рик повтори всичко, което му беше минало през ума през този ден от предишния му живот.

– Нищо друго ли не си спомни след разговора с Валона?

– Нищо.

Теренс разтри пръстите на ръцете си.

– Добре, Рик, лягай си.

Валона го изпрати извън вратата на бараката си. Тя правеше отчаяни усилия да спре конвулсиите на лицето си и с опакото на грубата си ръка току изтриваше издайническата влага от очите си.

– Ще трябва ли да си замине, Пълномощнико?

Теренс улови двете ѝ ръце и я погледна сериозно:

– Налага се да се държиш като сериозна жена, Валона. Ще го взема с мен за малко, но след това ще го върна.

– А после?

– Не зная. Но трябва да ме разбереш. Сега най-важното нещо е той да изрови от паметта си колкото се може повече неща.

– Искате да кажете, че наистина всички на Флорина може да умрат?

Теренс стисна ръцете ѝ по-силно.

– Това не го казвай никому, иначе патрулите непременно ще приберат Рик, и то завинаги. Много е сериозно.

Пълномощникът се обърна и бавно се отдалечи, без да си дава сметка колко силно треперят ръцете му. Дълго след това, вече в леглото си, той напразно се опитваше да заспи. Най-накрая не издържа и нагласи наркополето – едно от малкото неща, които бе донесъл със себе си от Сарк. Уредът прилепваше плътно около главата. Той нагласия часовника му за пет часа и го включи.

Имаше достатъчно време, за да се настани удобно в леглото, преди уредът да започне да действа на мозъчните му центрове и съзнанието му да потъне в дълбока, лишена от сънища почивка.

Камъче в небето

Между две крачки

Две минути преди да изчезне от лицето на Земята, която познаваше, Джоузеф Шварц крачеше замислено по една от най-красивите улици в крайградската част на Чикаго и си рецитираше Браунинг.

Имаше нещо странно в тази сцена, тъй като в очите на някой случаен минувач Шварц едва ли би заприличал на човек, който обича да рецитира Браунинг. Всъщност Шварц изглеждаше точно такъв, какъвто беше – пенсиониран шивач, останал непокварен от онова, което нашите съвременници са привикнали да определят като „редовно обучение“. Съумял бе да запази своя търсещ дух, макар и с цената на безразборно четене. Движен от сляпата сила на ненаситния си апетит към познанието, той поглъщаше всичко, каквото му попадне, а благодарение на своята феноменална памет не забравяше нито думичка.

Ето, например преди години бе прочел два пъти „Раби Бен Езра“ от Робърт Браунинг и – съвсем естествено – го знаеше наизуст. Не че разбираше всичко, но първите няколко строфи му бяха станали особено близки през последните няколко години. Тъкмо тези строфи рецитираше Шварц сред смълчаните стени на своята вътрешна крепост през този слънчев и ведър летен ден на 1949 г.

Остарей с мен!

Най-хубавото иде,

дихание последно на живота,

за който първом сме създадени...

Шварц чувстваше тези думи в дъното на душата си. След продължително и нелеко детство в Европа, след трудните години на зрелост в Съединените щати му беше приятно да мисли за наближаващите спокойни и безоблачни старини. Със собствен дом и спестявания, той можеше да си позволи най-сетне да се оттегли от работа и го беше направил. Животът освен това го беше дарил с добра жена, две щастливо омъжени дъщери, че и внук, който да го радва през тези последни и най-хубави години. За какво би могъл да се тревожи?

Например за атомната бомба и всички тези безпочвени брътвежи за назряващата Трета световна война. Само че Шварц бе от хората, които вярваха в доброто начало у човека. Не смяташе, че ще има нова война. Не можеше да си представи, че Земята ще стане някога отново свидетел на онази смразяваща гледка, когато атомът се разкъсва в гневна експлозия. Ето защо той се усмихваше добродушно на хлапетата по улицата и мислено им пожелаваше безгрижно детство.

Той вдигна крак, за да прекрачи захвърлената на паважа кукла Ана Парцаливка, подхвърлениче, за което още никой не жалеше. Но не беше пристъпил, когато...

Институтът за ядрени изследвания беше разположен в друга част на Чикаго. Хората, работещи в него, също си бяха изградили свои представи за нравствените стойности на човешката природа, но не бяха особено склонни да ги споделят, тъй като все още нямаше създадени прибори, с които да измерват тези стойности. А замислеха ли се над това, мечтаеха си някаква свръхестествена или божествена намеса да постави точка върху онази страна от човешката природа (и трижди проклетата човешка изобретателност), която неизменно превръщаше всяко интересно изобретение в смъртоносно оръжие.

Но случваше се тъкмо човекът, който не можеше да надвие любопитството си и продължаваше да се занимава с ядрени изследвания, вещаещи заплаха и смърт за половината Земя, да изложи живота си на опасност, за да спаси някой изпаднал в беда събрат.

Първото, което привлече вниманието на доктор Смит, бе странното синкаво сияние зад гърба на химика.

Той втренчи поглед в него, докато минаваше покрай открехнатата врата. Що се отнасяше до химика, жизнерадостният младеж си подсвиркваше безгрижно, докато разклащаше волуметричната колба с изследвания разтвор. Едно пухкаво бяло облаче се разтваряше лениво сред течността. Това беше всичко, което изчерпваше сцената за момента, но същият инстинкт, който бе накарал доктор Смит да застине на прага, сега го подтикна да действа.

Той се хвърли вътре, дръпна една линия и помете на пода подредените върху плота стъкларии. Разнесе се смъртоносното съскане на топящ се метал. Доктор Смит почувства, че на носа му е увиснала капка студена пот.

Младежът гледаше втрещено бетонния под, върху който бяха застинали множество пръски от сребристия метал, от които лъхаше топлина.

– Какво стана? – запита с примрял глас той.

Доктор Смит вдигна рамене. Той също още не можеше да дойде на себе си.

– Не зная. Вие ще ми кажете... Върху какво работехте?

– Нищо особено – отвърна поуспокоен химикът. – Това е само малка проба от непречистен уран. Тъкмо приключвах с електролитичния анализ на медта... Да си призная, нямам представа какво е станало.

– Аз също не зная какво е станало, млади човече, но мога да ви кажа какво видях. Над платиновата пещ сияеше корона. А това е индикация за радиационно излъчване. Казвате, уран?

– Да, но непречистен уран, а той не е опасен. Искам да кажа, че чистотата на урана е едно от най-важните качества за осъществяване на ядрена реакция. – Той облиза припряно устни. – Сър, нима мислите, че е било реакция? Но това не е плутоний, нито пък е бил бомбардиран.

– Освен това – добави замислено доктор Смит – е под критичната маса. Или поне под стойностите на критичната маса, които са ни известни. – Той се загледа в очистената повърхност на плота, в обгорените крака на бюрото и в сребристите пръски по пода. – Уранът се топи при 1800 градуса по Целзий, а за самата ядрена реакция все още не знаем достатъчно, за да правим свободни предположения. В края на краищата в тази стая вероятно има предостатъчно разсеяна радиация. След като изстине напълно металът, млади човече, съветвам ви да го съберете и да го анализирате внимателно.

Той се огледа замислено, след това доближи насрещната стена и вниманието му неочаквано бе привлечено от странно петно.

– Какво е това? – попита доктор Смит. – Тук ли беше и преди?

– Кое, сър? – Младежът застана до него и погледна петното, което доктор Смит сочеше. Оказа се, че е съвсем миниатюрно отвърстие, сякаш някой бе заковал малък пирон, а сетне го бе измъкнал – само дето отвърстието достигаше другия край на стената, защото през него проникваха слънчеви лъчи.

Химикът поклати глава.

– Никога не съм го виждал. Но да си призная, не съм и обръщал внимание.

Доктор Смит отстъпи мълчаливо назад и заобиколи термостата – правоъгълна кутия с тънка метална обшивка. Водата вътре тихичко бълбукаше, докато електрическите крушки, поставени отдолу в качеството на нагреватели, периодично светваха и изгасваха по сигнал от релето.

– А това тук ли беше? – рече доктор Смит и драсна с нокът едно петънце близо до горния край на термостата. Съвсем малък кръгъл отвор, прорязан в метала. Водата още не беше стигнала до него.

Химикът се облещи.

– Не, сър, нямаше го със сигурност. Уверявам ви.

– Хъммм. Има ли го от другата страна?

– Проклет да съм. Искам да кажа – да, сър.

– Добре, елате тук и погледнете през дупката. Спрете, моля ви, термостата. А сега застанете тук... – Той запуши с пръст дупката в стената. – Какво виждате?

– Виждам пръста ви, сър. Там ли точно е дупката?

Доктор Смит пропусна въпроса и продължи:

– Погледнете в противоположна посока. Какво виждате?

– Нищо.

– Но тъкмо на това място е била поставена пещта с урана. Не съм ли прав?

– Мисля, че сте прав, сър – призна с неохота химикът.

Доктор Смит погледна към табелката на вратата и продължи с леден глас:

– Господин Дженингс, въпросът е абсолютно поверителен. Не искам да го споделяте с когото и да било. Разбирате ли ме?

– Напълно, сър.

– Тогава, да се махаме оттук. Ще изпратим лаборант да провери радиационния фон, а ние двамата най-добре да отидем на преглед.

– Опасявате се от радиационно изгаряне, сър? – Химикът побледня.

– Скоро ще узнаем.

Оказа се обаче, че и при двамата нямаше данни за някакви сериозни лъчеви обгаряния. Нормални бяха резултатите от кръвната картина, не се откри нищо и при изследване на окосмените части на тялото. Гаденето, от което и двамата се оплакаха, беше отдадено по-скоро на стреса от преживяното, а други симптоми не бяха наблюдавани.

И никой в целия институт, нито тогава, нито пък по-късно, можеше да даде някакво разумно обяснение защо проба непречистен уран, значително под критичната маса, при това без да е подложен на пряко бомбардиране с неутрони, ненадейно ще се стопи и ще излъчи ясно видима, смъртоносна корона.

Единственият извод бе, че в ядрената физика все още се случват чудати и необясними явления.

И въпреки това доктор Смит не намери в себе си сили да напише цялата истина за инцидента в рапорта, който се наложи да изготви. Не спомена например нито дума за дупките в стената на лабораторията, пропусна и факта, че отвърстието в непосредствена близост до урановата проба едва се различаваше, докато в другото, на стената, спокойно можеше да пъхне пръст.

Един разширяващ се лъч би изминал няколко мили, преди да се отдалечи от кривината на земната повърхност и по това време ще е с ширина около три метра. А след това ще продължи да сияе в космическия мрак, като едновременно се разширява и отслабва, докато изчезне сред вакуума.

Доктор Смит запази само за себе си тази представа.

Не спомена пред никого и за това, че още на следващия ден, докато лежеше в лазарета, той поиска да му купят вестник и го прочете внимателно, търсейки нещо съвсем конкретно.

Но в един огромен град ежедневно изчезват толкова много хора. А и едва ли някой ще изтича в полицията, за да разкаже как пред очите му някакъв човек (или може би само половината от него) се е стопил във въздуха. Във всеки случай подобно съобщение липсваше.

С течение на времето доктор Смит си наложи да забрави за инцидента.

За Джоузеф Шварц случилото се бе отнело времето между две крачки. Едва вдигнал крак над захвърлената Ана Парцаливка, той почувства слабо замайване – сякаш за частица от секундата тялото му е било понесено от вихрушка и преобърнато наопаки. Когато положи крак на земята, съвсем неочаквано дъхът му секна и той се строполи в тревата.

Изчака да мине известно време, а после отвори очи.

Така си беше! Лежеше на трева там, където доскоро имаше само паваж!

Къщите бяха изчезнали! Хубавите бели къщи, всяка една с морава отпред, подредени от двете страни на улицата. Нямаше ги!

Това, на което лежеше, не беше морава, защото тревата бе избуяла, очевидно занемарена, а наоколо имаше дървета, много дървета.

Но най-страшното бе, че листата на всички дървета бяха златисточервени, а в шепата си беше смачкал изсъхнало кафеникаво листо. Макар и градски човек, Шварц можеше да различи есен от пръв поглед.

Есен! Но само преди миг, когато вдигна крак за да прекрачи куклата, наоколо беше чудесен юнски ден и всичко бе изпълнено със свежест.

Той сведе неволно поглед към краката си, възкликна изненадано и посегна към тях... Малката кукла, над която бе понечил да прекрачи, мигът на объркана реалност и...

Невъзможно! Той завъртя куклата с треперещи ръце – или по-точно това, което бе останало от нея. Не беше разкъсана, а прерязана. Ето ти още един странен факт! Прерязана точно по средата и то толкова гладко, че дори един конец не стърчеше.

Вниманието му бе привлечено от блясъка на лявата му обувка. Без да изпуска куклата, той вдигна крак. Острият връх на обувката, онази част точно пред пръстите, беше гладко отрязана. Толкова гладко, колкото нито един земен нож, нито един земен обущар не би успял. Именно блестящата повърхност на прясно отрязания край бе привлякла вниманието му.

Объркването на Шварц достигна гръбначния стълб, плъзна се нагоре към главния мозък и като нахлу там, го изпълни с ужас.

Накрая, след като осъзна, че единственото нещо, което е в състояние да го успокои в този побъркан свят, е собственият му глас, той заговори. Гласът, който чу, бе тих, изплашен и задъхан.

– Първо, не съм луд – каза той. – Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги... Всъщност, ако съм луд, няма да го знам, нали? Не... – Вътре в него се надигаше истерия и той събра сили да я потисне. – Трябва да има някакво друго разумно обяснение. Може би сънувам? Как да разбера дали сънувам, или не? – Той се ощипа, почувства болка, но поклати глава. – Ощипването също мога да го сънувам. Това не е доказателство.

Огледа се с отчаяние. Възможно ли е да съществуват толкова ярки, детайлни и продължителни сънища? Веднъж бе чел, че и най-дългият сън не надхвърля пет секунди и че привидната му продължителност не е нищо повече от илюзия.

Слабо успокоение! Шварц дръпна ръкава на ризата и си погледна часовника. Дългата стрелкичка продължаваше да се върти. Ако това наистина бе сън, тези пет секунди бяха ужасно много време.

Вдигна ръка и изтри хладната пот от челото си.

– Може би е амнезия?

Вместо да си отговори, той бавно зарови лице в шепите си.

Ако в момента, когато е вдигал крак, умът му е напуснал познатите, безброй пъти изминавани пътища на мисълта, които бе следвал вярно толкова дълго... И ако три месеца по-късно, през есента, или година и три месеца по-късно, или десет години и три месеца по-късно е стъпил в това странно място точно когато умът му се е завърнал от своето пътешествие... тогава, съвсем естествено е да му се струва, че всичко е станало между две крачки... Но в такъв случай къде е бил и какво е правил през този период?

– Не! – извика болезнено той. Това беше невъзможно. Шварц огледа ризата си. Беше същата, която бе облякъл тази сутрин и изглеждаше съвсем чиста. Помисли малко, бръкна в джоба на панталона и извади една ябълка.

Отхапа я лакомо. Беше съвсем прясна, дори малко студена от хладилника, от който я бе извадил преди не повече от два часа – ако наистина бяха изминали само два часа.

Ами малката парцалива кукла?

Сега вече наистина започваше да се ядосва. Или сънува, или съвсем се е побъркал.

Хрумна му, че и часът не е същият. Беше късен следобед, сенките постепенно се удължаваха. Наоколо бе толкова тихо и пусто, че той неволно потрепери.

Изправи се рязко. Трябваше да намери хора, когото и да било. Някаква къща или поне път.

Обърна се в посоката, в която гората се разреждаше, и закрачи.

Хладният вечерен въздух постепенно проникваше през сакото му, а върховете на дърветата чезнеха в мрака, когато най-сетне излезе на покрит с груб чакъл път. Шварц изхлипа радостно, когато стъпи на неравната настилка.

Но и в двете посоки не се виждаше нищо и той отново почувства, че сърцето му се свива. Така се надяваше да мине поне една кола. Колко лесно щеше да е всичко тогава – ще помаха, а сетне ще попита с надежда: „За Чикаго ли сте?“.

Ами ако въобще не е близо до Чикаго? Както и да е – важното е да се добере до някой град и там да намери телефон. В джоба си носеше само четири долара и двайсет и пет цента, но в полицията сигурно ще му помогнат...

Вървеше точно по средата на пътя и непрестанно се озърташе в двете посоки. Не забеляза кога се скри слънцето, не обърна внимание и на първите звезди, изгрели над него.

Никакви коли! Нито една! А мракът се сгъстяваше все повече.

Стори му се, че отново ще почувства онова странно замайване, когато на хоризонта вляво от него нещо проблесна. Хладно, синьо сияние прозираше през клоните на дърветата. Не приличаше на светлината от горски пожар, а по-скоро на далечен отблясък. Дори чакълът под краката му сякаш бе започнал да мъждука. Наведе се, докосна го с ръка, но не откри нищо необикновено. Ала с крайчеца на окото си зърна отново слабото сияние.

Изведнъж осъзна, че се носи като подивял по чакълестия път, а подметките му тракат в неравен ритъм. В ръката му се люшкаше разполовената кукла и той я запрати през рамо.

Зловеща, цинична останка от един друг живот...

Внезапно той застина на място, обхванат от паника. Тази кукла беше единственото доказателство, че не е изгубил разсъдъка си. Нуждаеше се от нея! Обърна се, приведе се в мрака и я затърси – беше като тъмно петно на фона на ултравиолетовото сияние. Част от пълнежа бе излязъл навън и той го натика обратно.

Отново вървеше, без да знае накъде – твърде потиснат, за да тича.

Беше ужасно гладен и не по-малко изплашен, когато забеляза светлината.

Без никакво съмнение – къща!

Извика, обезумял, никой не отговори, но вече ясно различаваше сградата – искрица надежда сред кошмара на тази ужасяваща, безлична пустош, сред която бе вървял през последните няколко часа. Свърна от пътя и затича през полето, през канавките, редките дръвчета, ниските храсталаци и едно поточе.

Странно – дори водата в поточето излъчваше слабо сияние – сякаш фосфоресцираше! Забеляза го с някаква далечна част от съзнанието си.

Миг по-късно беше съвсем близо до къщата и протегна ръце, за да докосне бялата солидна стена. Не беше от камък, нито от тухла или дърво, но той не обърна внимание на този факт. Приличаше на мътен, необичайно здрав порцелан, но сега не му беше до това. Потърси трескаво вратата, откри я, не видя звънец, ритна я и изрева с демоничен глас.

Отвътре се чу приглушен шум, последван от прекрасния звук на човешки глас – различен от неговия. Извика отново.

– Ей, вие там!

Вратата се отмести с тихо, почти нежно бръмчене. Пред него стоеше жена с тревожен блясък в очите. Беше висока и слаба, а зад нея стоеше едър мъж с навъсено лице, облечен в работен комбинезон. Не, не точно работен комбинезон. Всъщност Шварц никога не бе виждал подобни дрехи, но кой знае защо си помисли, че са предназначени именно за работа.

Сега не беше време да е придирчив. Тези хора, дрехите им – всичко му се струваше необичайно красиво в този миг – като видение на най-скъп приятел за човек, прекарал дълго време в самота.

Жената заговори със звънлив и мелодичен глас и Шварц вдигна ръка, за да се подпре на вратата. Устните му помръднаха беззвучно и със заглушаваща сила върху него отново се стовариха всички предишни страхове, а сърцето му спря да бие.

Никога преди Шварц не беше чувал езика, на който го бе заговорила жената.

Освобождаване от непознатия

През същата тази прохладна вечер Лоа Марен и нейният флегматичен съпруг Арбин играеха на карти. Старецът, настанен в електрическа инвалидна количка в ъгъла, прелисти гневно вестника и извика: „Арбин!“.

Арбин Марен не бързаше да отговори. Стиснал тънките, гладки пластини той обмисляше следващия си ход. Едва след като взе решение, се отзова с вял глас:

– Какво искаш, Грю?

Навъсеният Грю втренчи злобен поглед в своя зет и отново прелисти вестника. Странно, но шумът от мачкащата се хартия му действаше успокояващо. Когато човек кипи от енергия, а е прикован в инвалидна количка с две безжизнени пръчки вместо крака, трябва да има поне някакъв начин – в името на Космоса! – да изразява онова, което е в него. Грю използваше за целта вестника. Прелистваше го шумно, жестикулираше с него, а когато се налагаше, дори го запокитваше.

На други места по Земята, както знаеше Грю, хората имаха монитори за теленовини и следяха текущите събития чрез микрофилми. Но Грю се надсмиваше над подобна идея – признак на упадък и разложение!

– Чете ли за археологичната експедиция, която щели да изпратят на Земята? – попита той.

– Не, не съм – отвърна равнодушно Арбин.

Грю очакваше отговора, тъй като никой освен него не бе преглеждал пресата, а още миналата година бяха върнали семейния видеомонитор. Въпросът му по-скоро беше като встъпление към предстоящия разговор.

– Един мераклия вече поел към нас – продължи той. – Получил имперска стипендия – как ви се струва това? – Той се зае да чете с механичен глас съобщението: – „В скорошното си интервю Бел Арвардан, главен научен изследовател при Имперския Археологичен институт, изрази надежда, че предстоящите археологически проучвания на планетата Земя, разположена в покрайнините на Сириуския сектор (виж картата), могат да се окажат ползотворни. „Земята – заяви той – със своята архаична цивилизация и уникална среда е създала странна култура, която твърде дълго бе неглижирана от нашите социолози, освен като труден случай за местно управление. Смея да твърдя, че следващите няколко години ще донесат революционни промени в някои фундаментални концепции за социалната еволюция и историята на човечеството“.“ И така нататък, и така нататък... – довърши той.

Арбин Марен го изслуша с половин ухо. Накрая промърмори:

– Какво иска да каже с това „странна култура“?

За разлика от него, Лоа Марен въобще не бе чула нито дума.

– Твой ред е, Арбин – рече тя.

– Добре де, няма ли да ме попитате защо са го отпечатали в „Трибюн“? – продължаваше Грю. – Знаете, сигурно, че не биха отпечатали съобщение на Галактическата преса и за милион имперски кредита, ако нямаха належаща причина.

Той почака и като видя, че няма да получи отговор, продължи сам:

– Защото са посветили редакционна статия на темата. На цяла страница, в която правят на пух и прах този Арвардан. Човекът просто иска да прескочи насам за някои научни изследвания, а те се чудят как да му подлеят вода. Вижте само какви са ги надробили тук. – Той размаха вестника. – Хайде де, защо не го прочетете?

Лоа Марен захвърли картите и стисна ядно устни.

– Татко – рече тя, – днес имахме труден ден и хич не ни е до политика. Може би малко по-късно? Моля те, татко.

– „Моля те, татко“ – изимитира я навъсено Грю. – Молиш ме! Май доста ти е омръзнал старият баща, след като не желаеш да размениш дори няколко думи с него. Зная, че съм ви увиснал на вратовете, на вас двамата, седя си тук и ви карам да бъхтите за трима... Но по чия вина? Силен съм. Искам да работя. Знаете добре, че могат да излекуват краката ми и всичко ще е както преди. – Той удари ядно с вестника безжизнените си крака, но не почувства нищо. – Единствената причина, поради която няма да ми позволят, е, че съм твърде стар, за да си заслужава лечението. Нима това не е типичен признак за „странна култура“? Как иначе бихте нарекли един свят, в който човек има желание да работи, но не му позволяват? Космосе мили, защо не престанем с тези дрънканици за така наречените „особени обичаи“? Те не са „особени“, те са извратени! Все си мисля...

Той махаше като обезумял с ръце, а лицето му беше зачервено.

Арбин се надигна от креслото и положи тежката си ръка върху рамото на стареца.

– Но защо се ядосваш, Грю? – попита той. – Когато свършиш с вестника, ще прочета тази редакционна статия.

– Какъв смисъл, след като и ти си на тяхното мнение? Вие, младите, сте такива мекушавци – като тесто в ръцете на Древните.

– Стига, татко – намеси се Лоа. – Не започвай отново. – Тя млъкна и се заслуша. Стори ѝ се, че дочу нещо, но какво...

Арбин почувства онова странно мравучкане, което получаваше винаги, когато се споменаваше Обществото на Древните. Не беше никак безопасно да се говори по този начин, да се осмива земната култура, това си беше направо...

Ами да, най-чиста проба асимилационизъм. Той преглътна болезнено, думата му се стори странна дори когато я произнасяше мислено.

Разбира се, когато Грю е бил млад, било е на мода да се говори за преосмисляне на традиционните пътища, но сега времената бяха други. И Грю го знаеше добре – само че сигурно не е никак лесно да разсъждаваш разумно и логично, когато си прикован в инвалидна количка и гледаш как се топят дните до следващото Преброяване.

Грю очевидно бе ужасно ядосан, но въпреки това замълча. Секундите се нижеха бавно, а той все не можеше да фокусира поглед върху ситно изписаните букви. Така и не успя да стигне до спортната рубрика и главата му се люшна напред. Той изхърка тихичко, а вестникът се свлече на пода.

Едва тогава Лоа заговори с разтревожен шепот.

– Арбин, струва ми се, че не му отделяме нужното внимание. Животът му никак не е лек. Спомни си какъв жизнен човек беше – това сега е по-лошо и от смъртта.

– Нищо не е по-лошо от смъртта, Лоа. Чете си вестниците, взимаме му и книги. Остави го на мира! Подобни вълнения дори са му от полза. Поне няколко дни ще е спокоен и щастлив.

Арбин тъкмо понечи да вдигне картите, когато на вратата се заблъска, а след това се разнесе някакъв нечленоразделен вик.

Арбин неволно трепна. В очите на Лоа се четеше страх, тя погледна мъжа си с разтреперани устни.

– Изведи Грю оттук – нареди Арбин. – Бързо!

Едва произнесъл тези думи и Лоа беше зад количката. Устата ѝ шепнеше успокояващи думи.

Но спящата фигура изпъшка и се пробуди още при първото движение. Старецът вдигна глава и посегна по навик за вестника.

– Какво има? – попита раздразнено той, без да си прави труда да говори тихо.

– Шшт. Всичко е наред – прошепна Лоа, докато тикаше количката към другата стая. След като затвори вратата, тя опря гръб в нея, дишайки учестено, и впери поглед в мъжа си. На вратата отново се почука.

Двамата стояха съвсем близо един до друг с навъсени и враждебни лица, докато вратата бавно се плъзна встрани и на прага застана възпълен мъж с изплашена усмивка.

– С какво можем да ви помогнем? – попита Лоа, като се поклони вежливо, но в следния миг отскочи назад, а мъжът възкликна ужасено и се подпря на вратата.

– Болен ли е? – намеси се Арбин. – Чакай, помогни ми да го внесем.

Изминаха няколко часа, Арбин и Лоа се готвеха да си легнат в тихата спалня.

– Арбин... – каза Лоа.

– Какво има?

– Как мислиш, има ли опасност?

– Опасност? – Той очевидно не разбираше за какво говори.

– Ами, дето прибрахме този мъж у дома. Кой е той?

– Откъде да знам? – В гласа му се долавяше раздразнение. – Но нима можем да откажем помощ на един болен човек? Още утре ще уведомим Регионалния отдел за сигурност – ако наистина няма документи. – Той се обърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Но жената наруши възцарилото се мълчание с разтревожен глас.

– Нали не мислиш, че е агент от Обществото на Древните? Знаеш, заради Грю.

– Искаш да кажеш, заради онова, което каза тази вечер? Извън всякаква логика е. Няма какво да го мислим.

– Разбираш за какво говоря. Вече две години укриваме Грю в нелегалност, излишно е да ти напомням, че нарушаваме един от най-важните Обичаи.

– Не вредим на никого – промърмори Арбин. – Изпълняваме си квотата, макар да е съобразена за тричленно семейство – за трима работници. След като го правим, защо ще ни подозират? Не му позволяваме да припари извън къщата.

– Може да са проследили инвалидната количка. Наскоро купи за нея двигател и резервни части.

– Да не започваме отначало, Лоа. Колко пъти ще трябва да ти повтарям, че купих само стандартни кухненски принадлежности. Не виждам никаква причина да подозираме, че са ни изпратили някой агент на Братството. Нима смяташ, че разиграват подобен театър само заради един немощен старец в инвалидна количка? Какво им пречи да дойдат посред бял ден и да ни покажат заповед за претърсване? Моля те, погледни реално на нещата.

– Щом така смяташ, Арбин. – В очите ѝ този път се четеше вълнение. – Така предполагах и аз – тогава той трябва да е Чуждоземец. Не може да е землянин.

– Защо пък да не може? Що за смешно предположение. За какво ще му е на някой поданик на Империята да идва тук – на Земята?

– Не зная защо! Всъщност зная – може да е извършил някое престъпление. – Тя изглеждаше вдъхновена от хрумването си. – Ами да! Съвсем логично обяснение. Какъв по-естествен избор от Земята? Кой би го потърсил тук?

– Ако е Чуждоземец. Но с какви доказателства разполагаш?

– Не говори нашия език – така ли е? Длъжен си да го признаеш. Разбра ли поне една дума? Следователно дошъл е от някой далечен край на Галактиката, където използват този странен диалект. Казват, например, че жителите на Фомалхаут трябвало да изучат един съвсем нов език, за да ги разбират в Имперския двор на Трантор... Не разбираш ли какво означава всичко това? Ако той е чужденец, пристигнал нелегално на Земята, значи не е регистриран в Бюрото по преброяването и ще даде мило и драго да избегне вниманието им. Можем да го използваме във фермата – на мястото на татко – и отново ще бъдем трима, при същата квота за целия следващ сезон... Ще ни помогне да приберем реколтата.

Тя впери тревожен поглед в лицето на своя мъж и прочете объркването му.

– Хайде да спим, Лоа – рече Арбин. – Ще говорим утре.

Шепотът утихна, светлината бе изгасена и сънят се спусна над къщата.

На следващата сутрин дойде ред на Грю да си каже мнението по въпроса. Арбин очакваше с надежда съвета му. Изпитваше увереност в мъдростта и опита на своя тъст.

– Проблемите ви, Арбин – поде Грю, – произхождат от факта, че сте ме регистрирали като работник и ви е определена тричленна квота. Омръзна ми да съм ви в тежест. Живях две години отвъд определения Срок. Стига ми толкова.

– Въобще не става дума за това – отвърна смутено Арбин. – Не съм намеквал, че си ни в тежест.

– Какво значение има в края на краищата? Остават само две години до следващото Преброяване, когато ще си отида.

– Но поне ще си поживееш още две години. Защо да те лишаваме от тях?

– Защото така е за всички. А какво ще стане с теб и Лоа? Когато дойдат за мен, ще отведат и вас. Кой доблестен човек би живуркал още някоя и друга година за сметка на своите...

– Престани, Грю. Сега не е време за истерии. Колко пъти вече го обсъждахме – ще съобщим за теб само седмица преди Преброяването.

– А как ще измамите доктора?

– Ще го подкупим.

– Хъмм. А този – новият? Рискът сега е двоен. Трябва и него да криете.

– Ще го изгоним. Космосе мили, трябва ли точно сега да се притесняваме за него? Имаме цели две години. Ти какво ще ни посъветваш?

– Чуждоземец... – промърмори Грю. – Почукал на нашата врата. Нямаме представа откъде се е взел. Говори нечленоразделно... просто не знам какво да ти кажа.

– Не изглежда опасен – отвърна фермерът. – По-скоро е уплашен. Едва ли ще ни причини неприятности.

– Уплашен, значи? Ами ако е слабоумен? Може би това не е някой чуждоземен диалект, а безсмислен брътвеж на побъркан?

– Не ми изглежда... – Но Арбин се размърда неспокойно.

– Защото ти се ще да го използваш... Добре, ще ти кажа как да постъпиш. Отведи го в града.

– В Чика? – Арбин го погледна ужасено. – Така ще се издадем.

– Ни най-малко – прекъсна го спокойно Грю. – Проблемът при теб е, че не четеш редовно вестници. За щастие на семейството, аз го правя. Наскоро научих, че в Института за ядрени изследвания е създаден апарат, който ще подпомага хората в учебния процес. Имаше цяла страница по този въпрос в неделното издание. Та значи, нужни са им доброволци. Заведи им нашия човек. Той ще им стане доброволец.

Арбин поклати решително глава.

– Изгубил си си ума. Не мога да го направя, Грю. Още от вратата ще му поискат регистрационния номер. Така сам ще си изпрося разследването, а после ще научат и за теб.

– Не, няма. Защото отново грешиш, Арбин. Причината, поради която в института се нуждаят от доброволци, е, че апаратът им все още е на експериментален етап. Нищо чудно да е погубил няколко души, така че няма да ти задават никакви въпроси. А нашият човек толкова е загазил, че и смъртта може да е изход за него... Арбин, бъди така добър, подай ми книгопроектора и пусни шеста ролка. И ми донеси вестника на връщане.

Беше късен следобед, когато Шварц отвори наново очи. Усещаше в гърдите си онази смразяваща болка, мъката по изгубената съпруга, по изчезналия познат свят...

Веднъж вече бе изпитвал тази болка и споменът за онзи далечен миг пробуди в него отдавна забравена сцена. Беше съвсем млад, почти дете, селото, в което живееше бе сковано от студ и покрито със сняг... но шейната вече беше запрегната... а сетне влакът... и неописуемо големият кораб...

Мъчителният, отчайващ страх по познатия, но изгубен свят се смеси със спомените за онзи далечен миг, когато едва двайсетгодишен бе емигрирал в Америка.

Нямаше нищо по-истинско от това отчаяние. Вече не се съмняваше – това не беше сън.

Подскочи, когато светлината зад вратата блесна и се разнесе познатият, но неразбираем глас на неговия домакин. А после вратата се отвори и му поднесоха закуска – гъста и вкусна каша, която напомняше малко на царевично брашно и мляко.

Каза само „благодаря“ и закима.

Фермерът отвърна нещо на свой ред и вдигна ризата на Шварц от облегалката на стола. Огледа я, като обърна особено внимание на копчетата. Сетне я постави на място, плъзна встрани една от вратите на гардероба и едва сега Шварц забеляза колко гладко шлифовани са стените.

– Пластмаса... – промърмори той по-скоро на себе си. Откри също, че стаята няма ъгли, а стените се преливат постепенно една в друга.

Непознатият домакин извади няколко предмета и му ги протегна с недвусмислени жестове. Очевидно Шварц трябваше да се измие и облече.

Подчини се, а и не отказа предложената помощ. Не намери никакви подходящи прибори за бръснене, неясни останаха и жестовете на другия, когато докосна брадата му с неприкрито отвращение. Шварц потърка наболите косми и въздъхна тъжно.

След това го отведоха при някаква не особено голяма, издължена кола с две колела и му обясниха с жестове, че трябва да седне вътре. Пустеещият път се понесе под и зад тях и не след дълго наоколо се издигнаха ниски бели постройки, а далеч отпред синееше морската шир.

– Чикаго? – Той посочи с ръка.

Ала почти не вярваше, че ще получи утвърдителен отговор, защото градът пред него с нищо не напомняше на Чикаго.

Фермерът дори не отвори уста.

И Шварц изгуби всякаква надежда.

Галактическа империя