Добрата сестра

ДНЕВНИКЪТ НА РОУЗ ИНГРИД КАСЪЛ

Минаха три месеца, откакто Оуен си тръгна. Тръгна си или ме остави – това, както и много други неща в света на зрелите хора, е малко неясно. Прие работа в Лондон; уж било голяма възможност. Не като да не бях поканена, но и за двама ни беше ясно, че не мога да замина. Това е друга съществена част от света на възрастните: отговорностите. Или в моя случай – една конкретна отговорност. Фърн.

Но нека поясня, защото изглежда все едно я обвинявам. Не е така. Проблемите между Оуен и мен са категорично, несъмнено и изцяло по моя вина. Извърших най-големия от брачните грехове – промених се. За една нощ, в мига, в който часовникът отбеляза двайсет и седмия ми рожден ден, се превърнах от добре образована, сериозна жена в една от онези жалки женички, които искат бебе с такава натрапчивост, че това отблъсква мъжа. Следене на овулацията, спермограми, постоянно мерене на температура, истинска лунатичка. В предишния си живот гледах надменно на този тип жени от моята (както предполагах) плодовита кула от слонова кост. А после станах една от тях. И настоявах, настоявах, настоявах, докато съпругът ми най-накрая си тръгна. Тръгна си... или ме остави.

Терапевтът ми е прав, облекчение е да изпразвам главата си от тези мисли и да ги излагам на хартия. По време на терапия рядко говорим за Оуен. Вместо това прекарваме петдесетминутните сеанси в разговори за травмите от детството ми. Според него добър начин да се справиш с проблема и да го загърбиш, е като го запишеш. Ето защо ми даде този дневник. Не съм убедена, че ще помогне, но очевидно желанието ми да не споря с хората умира трудно.

Най-подходящият момент, от който да започна, е вечерта край реката. Бях на дванайсет. Бяхме на къмпинг. Мама и Даниъл излизаха от около шест месеца, но това беше първият път, в който бяхме отишли някъде заедно. Даниъл доведе Били, за радост на мен и Фърн – открай време си мечтаехме за брат и за всички онези чудни неща, които вървят с него: грубост, логични спорове и добре изглеждащи приятели.

И през първите няколко дни си изкарвахме добре. По-хубаво от добре. Това беше най-близкото до усещането, че съм част от нормално семейство. Даниъл ни научи да ловим риба, Били ни научи как да играем покер, а мама... тя сякаш беше съвсем друг човек. Вършеше неща като да ни напомня да си слагаме слънцезащитен крем и да ни съветва да внимаваме в реката, „защото течението може да е силно“. Един ден дори преметна с обич ръка през раменете ми, докато седяхме край огъня. Никога досега не го беше правила. Никога няма да забравя чувството, допира на телата ни.

През последната вечер Били, Фърн и аз отидохме до реката. Жегата от деня още тлееше във въздуха и повечето време го прекарахме в размазване на комари по ръцете си. Били беше във водата, единственото място, където човек можеше да се спаси от топлината. Обикновено Фърн и аз се присъединявахме към него, но онази вечер на нея ѝ стана нещо. Пак беше в особено настроение. Цял ден исках да говорим двете за това, но тя можеше да стане опасна, като се ядоса. Реших, че ще е по-добре да я оставя на мира.

Бяхме край реката някъде около час, когато ми се допишка. Били не даваше знак, че ще излезе от водата, така че се запътих навътре сред дърветата. Нямаше начин да го оставя да ме види, че пишкам. Вървях бавно; мракът беше катранен, а аз бях боса – трябваше да внимавам с всяка стъпка. Страхът ми от змии също не помагаше. И все пак ми отне най-много пет минути. Очевидно обаче това се бе оказало достатъчно.

Когато се върнах край реката, Фърн я нямаше.

– Фърн – провикнах се. – Къде си?

Странно беше да не е на мястото, където я бях оставила.

Отне ми минута да я открия, осветена от луната в плитчината. Беше зловещо неподвижна. Били никъде не се виждаше.

– Ти какво... – Пристъпих към сестра си и тя вдигна ръце. Преди да успея да запитам какво става, нещо изплува на повърхността на водата до нея – бледа, неподвижна плът.

– Фърн – прошепнах. – Какво си направила?

ФЪРН

Всеки вторник сутрин в десет и петнайсет аз съм на гишето в обществената библиотека в Бейсайд. Гишето обикновено е най-непредпочитаното от мен място, но във вторник сутринта правя изключение, за да имам пряка гледка към кръглата зала за срещи, където се провежда Детският поетичен клуб. Харесвам Детския поетичен клуб въпреки очевидните дразнещи неща – шумът, тълпата, неочакваната посока, в която всеки миг могат да поемат детските емоции. Днес Линда, детската библиотекарка, забавлява децата със страстен преразказ на „Трите прасенца“. Обзета от творческа треска, тя е избрала да не чете от книжката, а вместо това разиграва историята, като ту си нахлузва пухкава вълча глава, ту мека прасешка главичка с бледосини очи и щръкнала зурла. От време на време Линда издава впечатляващо реалистично свинско квичене, толкова остро и пронизително, че чак палците на краката ми се гърчат в маратонките ми.

Като цяло децата изглеждат очаровани от рецитала на Линда, единствените изключения са бебето, което пищи диво на рамото на майка си, и момченцето с оранжевия пуловер, което си покрива ушите и заравя лицето си в скута на баба си. И аз съм погълната от изпълнението ѝ – толкова, че ми отнема няколко секунди, за да видя жената с остри нокти в коралов цвят, която се е появила на гишето и притиска купчина книги към бедрото си. Извъртам ергономичния си стол леко вдясно, за да мога пак да виждам добре децата (които в момента помагат на Линда да издуха въображаема къща от слама), но жената ме разсейва, като се движи заедно с мен, пуфти, суети се и накрая се закашля. Като последна мярка почуква с нокти по гишето.

– Извинете.

– Извинете – повтарям и аз, докато превъртам думата в главата си. Струва ми се малко вероятно тя наистина да моли да бъде извинена. В края на краищата читателите са свободни да идват и да си отиват когато си искат от библиотеката, не им се налага да молят за тази привилегия. Предполагам, че е възможно тя да моли да бъде извинена за неучтивостта си, но понеже не я бях чула да се оригва или да пърди, това също не изглежда особено вероятно. Поради което заключавам, че е вкарала в употреба странния социален обичай да моли за извинение като средство да привлече вниманието на отсрещния. Отварям уста да ѝ кажа, че разполага с вниманието ми, но в наши дни хората са толкова нетърпеливи, и тя ме прекъсва, преди да успея да заговоря.

– Тук ли работите? – пита грубо.

Понякога хората в тази библиотека могат да са изненадващо тъпи. Защо, за Бога, бих седяла зад гишето – с бадж с името ми! – ако не работя тук? Добре де, признавам, че не се вписвам в стереотипа за библиотекари. На двайсет и осем съм, по-млада от средния библиотекар (на четиресет и пет, според „Лайбрериън Дайджест“), и се обличам по-модерно и по-цветно от повечето си колеги – пристрастена съм към меките, ярки тениски, блестящите маратонки и дългите поли и гащеризони, украсени с дъги или еднорози. Нося косата си на две плитки, които навивам на кок над ушите (не е препратка към принцеса Лея, макар да се чудя дали и тя като мен е намирала този стил за практичен, за да предпазва лицето си от дългата коса, като жена, която има много работа за вършене). И ето, че все пак съвсем определено съм библиотекарка.

– Ще ме обслужите ли, млада госпожице? – настоява жената.

– Ще желаете ли да ви обслужа? – питам търпеливо. Не изтъквам, че би могла да си спести доста време, ако просто беше поискала да бъде обслужена.

Поглежда ме сащисана.

– Защо мислите, че стоя тук?

– Има безкрайно много причини – отговарям. – Вие, както може би сте забелязали, сте застанали точно до чешмата с питейна вода, което е доста посещавано място в библиотеката. Бихте могли да използвате гишето, за да подредите документите си, които възнамерявате да фотокопирате. Може и да се възхищавате на принта на картината на Моне на стената зад мен – нещо, което правя по няколко пъти на ден. Бихте могли да сте спрели на път към вратата, за да си завържете обувките или да проверите отново дали онзи човек в отдела за нехудожествена литература не е бившето ви гадже. Или пък да правите точно онова, на което се бях отдала и аз, преди да се появите, тоест да се наслаждавате на чудесната интерпретация на Линда на „Трите прасенца“...

Разполагам с още примери, много, много повече, но съм прекъсната от Гейл, която бързо идва до гишето.

– Мога ли да помогна?

Гейл умее да се появява в подходящия момент. Има бухнала руса коса, изключително силен парфюм и склонност да ми носи лимони от лимоновото си дърво. Веднъж направих грешката да кажа, че ми харесва резен лимон в гореща вода, и оттогава почти не минава и ден, без да получа лимон от Гейл. Бих ѝ казала да спре, но Роуз твърди, че хората обичат да се чувстват полезни, като правят такива незначителни жестове, и най-добре би било да им благодариш и да се отървеш от лимона. Колкото и странно да звучи, Роуз обикновено е права за тези неща.

– Най-сетне! – казва жената и после се впуска в обяснение как синът ѝ оставил книгите си от библиотеката в къщата им на плажа, обаче после я пръскали срещу вредители и нямало как да вземат книгите чак до вчера, и сега ще трябва да плати глоба, но би искала да ги презапише, обаче книгата била запазена двайсет и седем пъти! Двайсет и седем! По отношение на историите с цел опрощаване на глоби, трябва да кажа, че тази е по-скоро поносима. Наскоро си общувах с един господин, който ми разказа как дъщеря му занесла заетия от библиотеката екземпляр на „Одисей“ на туристическата си обиколка из Андите, където я оставила в някакво планинско село при една майка на новородени близнаци, на която съпругът ѝ наскоро бил починал. Изненадах се, че една жена от планинско село в Андите ще знае английски толкова добре, че да чете „Одисей“, да не споменавам желанието въобще да чете такава книга, когато съвсем сама отглежда близнаците си сред планината, но преди да успея да го поразпитам повече, господинът се измъкна. (Гейл, разбира се, опрости глобата.)

Работя в библиотеката четири дни в седмицата плюс две недели месечно. Ако не вали като днес, изминавам пеш трийсет и петте минути до работата, докато слушам аудиокнига, и идвам в библиотеката най-малко петнайсет минути преди да ми започне смяната. Ако вали, хващам автобуса и пристигам по същото време. След това прекарвам деня, като препоръчвам книги, обработвам връщания и избягвам въпросите на хората, които искат да фотокопират. В зависимост от конкретния ден мога също да поръчвам нови книги, да подреждам конферентната зала за срещи с автори или събирания на общността, или пък да правя пакети с книги за поръчки за дома. Опитвам се да избягвам разговори за друго, освен за книги, макар понякога да радвам Гейл, като я разпитвам за градината или внуците ѝ, защото Роуз казва, че било учтиво да постъпваме така с хората, които харесваме.

Слушам как Гейл отменя глобата на жената с кораловите нокти, когато погледът ми е привлечен от млад мъж с дебели очила и шапка с помпон на червено-бяло райе, който тъкмо минава през автоматичната врата. Бездомник най-вероятно, ако съдя по прекалено широките му дънки и кърпата, метната през рамото му. Отправя се към банята. Библиотеката в Бейсайд може да се похвали с два душа (благодарение на предишния ѝ живот като болница), така че не е необичайно някой бездомник да намине да си вземе душ. Първия път, когато видях бездомник да влиза, бях шашардисана, но това беше преди да съм работила с Джанет. Джанет, предишната ми шефка, ме научи, че библиотеката принадлежи на всички. „Библиотеката – все повтаряше Джанет – е едно от малкото места на света, където на човек не му се налага да вярва в нещо или да си купи нещо, за да влезе... а работата на библиотекаря е да се грижи за всички, които идват.“ Приемам тази отговорност много сериозно, освен ако не искат помощ за копирните машини, в които случаи старателно ги избягвам.

Взимам чантата си и следвам мъжа към банята. Той е висок – много висок – и изглежда непохватен. Отзад, с подскачащия помпон на раираната му шапка ми напомня малко на Уоли от детските книжки „Къде е Уоли?“.

– Уоли! – викам го, когато влиза в малкото преддверие – задушно помещение без прозорци, облепено с плочки, което води към мъжките и дамските тоалетни. Обикновено полагам всички усилия да избягвам това място, но като виждам мъжа да влиза, изпитвам неочаквано желание да се изправя срещу страховете си. – Да не би да планираше да използваш душовете?

Обръща се, надига вежди, но не отговаря. Чудя се дали не е с увреждания. В библиотеката имаме голяма общност от читатели с увреден слух. Повтарям въпроса си силно и бавно, за да може да чете по устните ми.

– Да? – казва най-сетне, интонацията му се повишава, сякаш задава въпрос, а не отговаря.

Започвам да се съмнявам в импулса си да го последвам. Станах по-предпазлива към скитниците, след като преди няколко месеца по време на вечерната смяна един мъж се разголи пред очите ми. Тъкмо връщах на мястото му екземпляр на „Изкупление“ от Иън Макюън, когато пред погледа ми се появи пенис насред раздела с „Мак“ в художествената литература. Съобщих на Гейл, която се обади на полицията, но докато пристигнат, онзи си беше дръпнал ципа и беше избягал.

– Трябваше да го затиснеш между твърдите корици – каза ми Гейл, което ми прозвуча мръснишки, да не говорим, че не би било и разумно за книгите от хигиенична гледна точка. Когато ѝ го изтъкнах, тя предложи да му приложа „карате-срез“, което нито е истинска хватка от каратето (имам черен колан), нито пък е нещо, което бих била изкушена да направя, понеже философията на каратето е пацифистка.

Тренирам карате още от пробната тренировка във втори клас, когато сенсеят каза, че ми е в „природата“ (странен коментар, понеже в карате ката няма нищо природно – точно обратно, движенията са твърде специфични и неприродни). И все пак открих, че изключително много ми харесва – последователността, рутината, структурата, дори физическият контакт, който винаги е силен, да не кажа тежък. Дори и крясъците „киаи“, макар и силни, са очаквани. Така че двайсет години по-късно още тренирам.

– Е, ами заповядай тогава.

Бръквам в чантата си и вадя малък несесер с тоалетни принадлежности, който винаги ми е подръка. Подавам го на Уоли, който го държи далеч от себе си, сякаш е бомба със закъснител.

– Какво... е... това?

– Вътре има паста и четка за зъби, вода за миене на лице и малко сапун. Също и бръснач и малко крем за бръснене.

Не съм сигурна как бих могла да съм по-ясна, а ето, че Уоли все още изглежда объркан. Оглеждам го внимателно. Не мирише на алкохол, и двете му очи гледат в една посока. Дрехите му, макар и не по мярка, са все по правилните места на тялото му. Но все пак съдебният състав гласува против менталната му уравновесеност.

– Да не би току-що да ме нарекохте... Уоли?

Има нещо приятно в гласа на мъжа; думите му са някак закръглени и много ясно изговорени. Неочаквана радост в свят, в който хората постоянно си мънкат под носа.

– Да – отговарям. – Приличаш на Уоли от „Къде е Уоли?“. Никой ли не ти го е казвал досега?

Нито потвърждава, нито отрича, така че решавам да му дам повече информация.

– Знаеш „Къде е Уоли?“, нали? Това е книга. – Усмихвам се, защото Роуз казва, че хората трябва да се усмихват, когато се шегуват (закачлива размяна на реплики или приятелски забележки), а на мен това много ми прилича на шега.

Уоли не се усмихва.

– Имаш предвид „Къде е Уолдо?“.

Уоли е американец, осъзнавам внезапно, което обяснява и акцента, и объркването му.

– Всъщност не, имам предвид „Къде е Уоли?“. Оригиналната книга е „Къде е Уоли?“, публикувана в Обединеното кралство през 1987-а. Оттогава поредицата е издавана по целия свят и името на Уоли често се сменя в различните издания. Например в Съединените щати и Канада е Уолдо, във Франция е Шарли, в Германия е Валтер, в Турция – Али, в Израел е Ефи, а в Норвегия – Вили.

В продължение на няколко секунди Уоли ме наблюдава напрегнато. Изглежда объркан. Виждам, че погледът му се измества вляво, сякаш гледа над рамото ми.

– Както и да е де, в Австралия е Уоли – допълвам.

– Окей. – Поглежда пак несесера с тоалетни принадлежности. – Значи... библиотеката осигурява това?

– Не – отговарям и се усмихвам по-широко. – Аз.

Зад очилата зелените като мъх ириси на Уоли бавно се отместват отдясно наляво.

– Вие?

– Да. Сестра ми ми ги носи всеки път, когато се връща от международно пътуване. Знаеш ли, че ги раздават безплатно в самолетите?

– В действителност го знаех – казва, което ме кара да се зачудя доколко правилно е било предположението ми, че е бездомен. Известна съм с това, че през живота си съм грешала за ужасно много неща. Оглеждам го по-внимателно. Дънките му са твърде широки и твърде къси, изглежда са рязани ръчно, ако се съди по разнищените краища. Фланелената му риза „Бъфало“ изглежда по-добре, хубаво закопчана чак до шията. И въпреки мърлявия външен вид не съм почувствала миризма, дори и в това малко преддверие. Поглеждам ноктите му, които са чисти. Забележително чисти всъщност. Полирани, розови и кръгли, всяка кожичка е съвършен полумесец. Този мъж би могъл да бъде модел на ръце.

– Извинявам се, реших, че си бездомен. – Вече не се усмихвам, за да подчертая, че не се шегувам, а съм сериозна. – Боя се, че останах с такова впечатление заради дънките ти. И шапката, очевидно.

Втренчва се в мен. Понеже не съм човек, който ще бяга от предизвикателство, също се заглеждам в него. Преди години прочетох книга за хората, които намират зрителния контакт за труден. В нея се предлагаше участие в състезания по „надглеждане“ като форма на експозиционна терапия. За моя голяма изненада се справих отлично. Оказа се, че състезанията по надглеждане изобщо не могат да се сравнят с неудобството от редовен зрителен контакт. Няма нужда да се чудиш колко дълго трябва да гледаш някого, кога трябва да извърнеш поглед или колко често да мигаш. При състезанията по надглеждане трябва само да гледаш човека в очите и да оставиш съзнанието си да се рее. Мога да го правя с часове, ако почувствам склонност. Всъщност веднъж победих господин Робъртсън, един от нашите читатели и добър съперник, като се гледахме трийсет и седем минути. Очаквам Уоли, който е по-млад и видимо по-хитър, да се окаже по-достоен съперник, така че се разочаровам, когато след по-малко от десет секунди извръща очи.

– Аматьор.

Уоли отваря уста в същия момент, в който се отваря и вратата, принуждавайки ме да вляза по-навътре в преддверието. От Детския поетичен клуб излиза момченце с оранжев пуловер. Следват го баба му и друга жена, бутаща двойна количка. Явно Поетичният клуб е свършил. Отвън все по-натрапчиво се дочува врявата, която вдигат множество малки деца.

– Какво ѝ е на шапката ми? – пита Уоли, когато вратата отново се отваря и едно момиченце с майка си влиза в малкото помещение. Тук започва да става доста пренаселено. Момченцето с оранжевия пуловер подскача нагоре-надолу.

– Ще се пръсна – обявява, на никого конкретно. И после вижда Уоли. – Това е Уоли! – провиква се учуден.

Уоли ме поглежда и аз свивам рамене – невербален жест, който съм виждала да се използва от хората вместо „казах ти“.

Сега в малкото преддверие има много хора и акустиката е особено дразнеща. Притискам ръце към ушите си.

– Това е комплимент – надвиквам глъчта. – Всички харесват Уоли, дори и да е чудак. Макар че може би не е чудак, а просто изглежда така. Като теб!

Уоли побутва очилата си на носа и успявам да прочета по устните му, че казва:

– Извинявай...

– Не се налага да се извиняваш – отговарям и тръгвам към вратата. – Библиотеката е обществено пространство; можеш да идваш и да си отиваш, когато ти се прииска.

Вратата отново се отваря; този път пропуска възрастен мъж с проходилка. Хващам вратата и заобикалям двойната количка. Почти съм излязла, когато ми хрумва нещо и се обръщам.

– А ако си се оригнал или си пръднал, не съм те чула, така че не се налага да се извиняваш и за това!

И с тези думи му махвам леко и излизам.

Когато бяхме на пет, всеки ден в продължение на година майка ми водеше мен и сестра ми Роуз в библиотеката. „По-добро образование, отколкото може да ви даде училището“, казваше мама и съм съгласна с нея. Ако зависеше от мен, всяко дете щеше да прекарва по една година в библиотеката, преди да тръгне на училище. Не само за да чете, а да обикаля насам-натам. Да се сприятели с библиотекар. Да блъска по клавиатурите на компютрите и да обръща страницата на книга, докато превъзходното му малко въображение съчинява история. Колко щастлив би могъл да е светът, ако всяко дете можеше да прави това.

Аз имах този късмет. В наши дни учените твърдят, че не създаваме трайно спомени, докато не навършим седем, но аз помня много от онази година, когато бях на пет. Спомени за мама, за Роуз, за мен, как се будим с птиците, навличаме дрехите си и бързаме към автобусната спирка. Защото заради нетърпението си почти винаги пристигахме преди библиотеката да отвори и тогава прекарвахме времето, като седяхме на пейката до входа, или пък ако валеше, се сгушвахме под навеса и довършвахме книгите си, докато чакахме вратите да се отворят. Щом влизахме, с Роуз пъхахме книгите си в дупката за връщане и после тичахме да си изберем пуф за през деня (предпочитах памучните, винилът след време се надраскваше). Мама никога не сядаше на пуф, предпочиташе креслата или столовете от другата страна на библиотеката. Често по цял ден не виждахме мама. Това беше част от забавата. Сами отивахме до тоалетната, сами отивахме до чешмата с питейна вода. В библиотеката от нас зависеше какво и кога да правим.

Така минаха няколко седмици, когато една от библиотекарките – госпожа Делахънти – започна да проявява интерес към нас. Първо ни препоръчваше книжки. После ни даде листове, на които да напишем заглавията на всички книги, които сме прочели. Ако стигнем до сто, каза ни тя, ще ни подарят книжка от библиотеката! Като попълвахме тези листове, с Роуз се научихме да пишем. Понякога, когато се чудехме какво друго да прочетем, госпожа Делахънти идваше и ни даваше предложения.

– Хареса ли ви „Грузулак“, момичета? В такъв случай си мисля, че ще ви допадне и „Където бродят дивите неща“. Седнете и ще я прочетем заедно.

След това ни задаваше въпроси.

– Мислите ли, че Макс наистина е избягал? Какво според вас е станало наистина?

Госпожа Делахънти казваше, че отговарянето на въпроси помагало на мозъците ни да разберат какво сме прочели. С напредването на годината госпожа Делахънти ни избираше все повече и все по-трудни книги и в края на годината според нея имахме речник на дванайсетгодишни! Заради това следващата година прескочихме предучилищната и започнахме направо първи клас. Мама беше много горда. Мнозина ни казваха „Каква чудесна майка имате!“ и „Майка ви сигурно много ви е чела“.

Първия път, когато някой ни каза това, започнах да споря, че не, не мама ни е чела, но тогава Роуз удари гривната си в моята. Мама ни е дала гривните, когато сме се родили – на моята има гравирана папрат, а на Роуз е роза. Някъде с времето те се превърнаха в нашия начин да общуваме без да говорим. Роуз винаги удря гривната си в моята като предупреждение. „Спри!“ Това е хубава система, която почти винаги работи. Само един път Роуз не успя да ме спре да постъпя погрешно и тази грешка ще ми тежи цял живот.