Въведение

В един задушен облачен следобед през юни 2010 г. животът на Ан Фоли претърпя рязък обрат. Денят впрочем започна приятно – Ан и съпругът ѝ Дон заведоха синовете си Тим и Алекс на празничен обяд в индийски ресторант недалеч от семейния дом в Кеймбридж, Масачузетс. Беше двадесетият рожден ден на Тим, прибрал се за лятото след втората си година в университета „Джордж Вашингтон“. След обяда четиримата се върнаха в къщата недалеч от Харвард Скуеър, купена от Дон и Ан само няколко седмици по-рано. С три етажа и портик над входната врата, това без съмнение беше най-внушителният им дом до момента и отразяваше моментното им благосъстояние. Консултантската компания на Дон вървеше добре, а Ан наскоро се беше включила в бизнеса с недвижими имоти. За да продължат с празненството, във всекидневната Дон отвори бутилка шампанско. Тим се включи в първата наздравица, а после се качи в стаята си. Малко по-късно някой задумка по външната врата. Ан реши, че са приятели на Тим, дошли да честитят рождения му ден. „Изненада!“, викна тя на Алекс, който се качи по стълбите към стаята на брат си. После Ан отвори вратата и няколко мъже, облечени в черно, нахлуха вътре с викове: ФБР. Две двойки агенти изтикаха Дон и нея в отделни ъгли на широката всекидневна и ги закопчаха с белезници. Малко по-късно Алекс видя през прозореца как родителите му бяха изведени от входната врата надолу по алеята от червени тухли към очакващите ги черни коли. Агентите отказаха да кажат на двамата братя какво се случва, но Алекс предположи, че е станала ужасна грешка. Не можеше да си представи какво ли биха направили неговите скучновати родители, та да се стигне до това драматично нахълтване.

Девет години след арестите, в топъл московски следобед през лятото на 2019 г., се отправих на среща с жената, известна някога като Ан Фоли. Беше предложила оживено кафене с френска тематика недалеч от парка „Горки“. Повечето от масите, имитация на стил рустик, бяха заети от млади добре облечени московчани от зараждащата се средна класа, появила се при продължителното управление на Владимир Путин. Намерих свободно място и след няколко минути тя пристигна. На петдесет и няколко, с руса коса, тя беше с небесносиня блуза и носеше тежка огърлица. Усмихна се топло, стисна ръката ми и седна. Сервитьорът дойде и тя си поръча капучино на руски, преди пак да превключи на английски. Говореше и двата езика безупречно, но някъде в ритъма на английския ѝ можех да чуя слаба, но безпогрешно руска интонация. Чудех се дали щях да уловя акцента, ако я бях срещнал десетилетие по-рано в Щатите. И бих ли си помислил, както сега, че има нещо отчетливо славянско в чертите на лицето ѝ? Едва ли. Никой по онова време не би заподозрял Ан Фоли, дружелюбния агент на недвижими имоти от Канада.

Всъщност Ан Фоли не беше нито дружелюбна, нито агент на имоти. Тя беше мъртва. Истинската Ан Фоли бе родена през септември 1962 г. в болница в Монреал и починала седем седмици по-късно от вирусен менингит. Нейните родители, младоженците Едуард и Полин, останаха само с две малки снимки, които да им напомнят за дъщерята, присъствала в живота им за толкова кратко. Повече от две десетилетия по-късно канадските власти получиха искане за дубликат на акт за раждане – очевидно от самата Ан Фоли. Никой не се усъмни в искането, нито пък извърши някаква проверка; по това време архивите още не бяха дигитализирани и централизирани. Властите преиздадоха акта за раждане, а по-късно и паспорт. Ан Фоли се върна към живота.

Жената, седнала срещу мен в кафенето, беше прекарала повече от двадесет години като Ан Фоли от Монреал – до самия ден, в който ФБР почука на вратата ѝ – и беше успяла да заблуди съседи, приятели и дори собствените си деца. Всъщност името ѝ беше Елена Вавилова, родена и израснала в съветски Сибир. Елена беше нелегален, или „нелегал“, шпионин под дълбоко прикритие, обучен от КГБ. Съпругът ѝ Дон също беше нелегал от КГБ с рождено име Андрей Безруков.

Елена и Андрей се срещат в началото на 1980-те като студенти по история в сибирския град Томск. Вербовчиците от КГБ ги избират за предварително проучване. Следват няколко години на изтощително обучение, в което двамата попиват езика, маниерите и самоличностите на средностатистическа канадска двойка. Напускат Съветския съюз поотделно през 1987 г., инсценират „първа“ среща в Канада и започват връзка. Женят се повторно, вече като Дон и Ан, и се установяват в Торонто, където Елена ражда синовете им Тим и Алекс. През 1991 г. Съветският съюз се разпада и за няколко години двамата са оставени на спокойствие. Но в края на десетилетието на власт в Москва идва бившият офицер от КГБ Владимир Путин. Андрей и Елена се връщат към шпионажа, но вече за СВР, новата руска Служба за външно разузнаване.

Под самоличността на Дон Хийтфийлд Андрей печели позиция в Кенедис Скул в Харвард и това позволява на семейството да се премести в Кеймбридж и да установи операциите си в САЩ. Докато Андрей изгражда познанства в Харвард, Елена играе ролята на, както сама се определя, „футболна майка“ и се грижи за децата и домакинството. Но щом вечер завие децата в леглото, се промъква в тайната си стаичка и разшифрова радиосъобщения от Москва.

Елена и Андрей не обелват и дума на руски и никога не споменават Русия пред Тим и Алекс. От време на време Елена тайно пътува до Южна Америка или Канада, за да се срещне с контактите си от СВР далеч от потенциалния поглед на ФБР, като пътьом ползва различни паспорти, за да прикрие следите си. За да оправдае отсъствието си, разказва на синовете си измислени истории за досадни работни задачи. Никой, с когото общува, не знае нищичко за истинските ѝ таланти и постижения. Тя е обучен агент на КГБ, принуден да играе ролята на обикновена домакиня. Когато се срещаме в Москва, я питам дали ѝ е било трудно да се справи с тази двойствена роля. Тя отпива от кафето си и леко се усмихва. Хората, които жадуват за чуждото одобрение, никога не биха успели като нелегали, отбелязва тя. „Шпионинът е актьор, но актьор, който няма нужда от публика или сцена.“

Елена ме уверява, че ако ФБР не беше потропало на вратата им, двамата с Андрей никога не биха разкрили истината на синовете си. „Бяхме отговорни за собствената си сигурност и безопасност, а ако кажехме на когото и да е, ставахме уязвими“, отсича тя. Признава, че преди акцията на ФБР съпрузите правели далечни планове да се оттеглят от шпионажа и може би някой ден да се върнат в Русия. В такъв случай със сигурност би се наложило да разкажат на децата си? „Е, да, но друга легенда“, казва тя с шокиращо равнодушие. „Имахме толкова много легенди. Една за нашите родители. Една за приятелите ни в Русия. Легенди, легенди, легенди. Още една нямаше да е проблем. Уви, такива са правилата на играта.“

Основната роля на разузнавателните агенции е да получават информация за други държави, недостъпна по откритите канали. Огромната част от тази работа се извършва в сянка и повечето разузнавателни агенции използват агенти под прикритие. Най-лесният начин е те да бъдат замаскирани като дипломати. Ако ги хванат, могат просто да се позоват на дипломатическия си имунитет и да се приберат у дома. Но това улеснява и наблюдението от контраразузнавателните служби на страната домакин. Дипломатите са разпознаваеми лица и се следят внимателно. Затова някои разузнавания предпочитат по-рискован, но по-труден за засичане вариант. Шпионинът се праща в чужбина под самоличността на бизнесмен или невинен на вид служител, който може да изгради дълга и успешна кариера в новата си роля, докато междувременно тайно разработва полезни източници и изпраща обратно разузнавателна информация. ЦРУ нарича това „неофициално прикритие“.

Московската програма за „нелегалите“ доразвива тази концепция. КГБ с години обучава обикновени съветски граждани като Елена и Андрей, за да ги превърне в западняци. После те прекарват десетилетия в чужбина, докато напълно се интегрират в тамошното общество. Всеки, който срещне необичайно любопитен руски дипломат, със сигурност ще се попита дали новият му познат не е шпионин. Общителен руски търговец или прекалено дружелюбен журналист също могат да събудят подозрение. Но кой би помислил, че канадски агент на недвижими имоти е дълбоко законспириран агент на КГБ?

За първи път чух за тази нелегална програма през 2010 г., когато Елена, Андрей и осем други агенти бяха арестувани в САЩ и в крайна сметка депортирани в Русия. Тогава работех като московски кореспондент на „Индипендънт“ и прекарах няколко седмици в опити да проследя завърналите се шпиони. Редакторите ми бяха особено заинтересувани от 28-годишната Анна Чапман, която бе шпионирала за СВР под прикритието на брокер на недвижими имоти в Ню Йорк. Обаятелна светска личност, тя бе флиртувала с богатите и могъщите, очевидно в интерес на Кремъл. Приличаше на излязла от страниците на булеварден шпионски роман – с огненочервената си коса, бляскавите си фотосесии и непристойните истории за сексуалния ѝ живот, с които нейният бивш британски съпруг захранваше таблоидите. Година след размяната най-накрая успях да убедя Анна да се срещне с мен в Москва. Тя беше очарователна и жизнерадостна компания за обяд, но отказа да сподели каквото и да било за шпионската си работа. Вместо това искаше да говори за бъдещата си нова модна линия.

Във всеки случай аз се интересувах повече от по-възрастните нелегали и потенциалните им деформации след десетилетия в чужда кожа. СВР ги държеше далеч от медиите, но през 2016 г. проследих синовете на Елена и Андрей – Тим и Алекс, и ги интервюирах за материал за „Гардиан“. Братята бяха лишени от гражданство от канадското правителство и водеха дело за възстановяването му. Настояваха, че не са знаели нищо за шпионските активности на родителите си. Алекс ми разказа, че дори в седмиците след разследването на ФБР през 2010 г. той продължавал да не вярва на новините. Чак след идването му в Москва, когато му показали стари снимки на родителите му в униформи на КГБ, той окончателно приел, че целият му досегашен живот е бил лъжа. Сега от него се очакваше да започне нов живот в страна, в която никога преди не бе стъпвал. Беше получил руски паспорт, който го идентифицираше като Александър Вавилов – име, което дори не можеше да произнесе правилно. „Типична колежанска криза на идентичността, нали?“, каза ми той с иронична усмивка, но и с видима горчивина.

Увлечен от това засукано семейно приключение, започнах да чета за нелегалната програма през годините и скоро осъзнах, че тя не прилича на нищо друго в историята на шпионажа. Различните разузнавателни служби често са представяли оперативните си служители като чужди граждани, но никога с обхвата или мащаба на програмата на КГБ. Нелегалите бяха нещо уникално руско, вкоренено в историческото наследство на страната. Колкото повече четях за програмата, толкова повече усещах, че тя предлага занимателен начин да се разгледа една много по-голяма тема – за целия съветски експеримент и неговия краен провал, за век, белязан от драматични и кървави събития.

Този разказ започва през 1917 г., когато болшевиките на Владимир Ленин завземат властта благодарение на Октомврийската революция. Новият съветски режим не разполага с много приятели в чуждите правителства, но може да разчита на цял куп космополитни, пътували навред комунисти, които си проправят път през света с импровизации и под различни прикрития, за да помогнат на успеха на революцията и разпространението на идеологията ѝ. Тези виртуозни отдадени шпиони стават известни в митологията на съветското разузнаване като „Великите нелегали“. Представящи се за европейски аристократи, персийски търговци или турски студенти, те събират разузнавателна информация с помощта на хитрост, чар и секс. Много от тях успяват да избегнат разкриването си на Запад, но са арестувани и екзекутирани от собствения си режим в края на 1930-те – по време на Голямата чистка при Йосиф Сталин.

По-късно, по време на Студената война, офицери от КГБ, които работят под дипломатическо прикритие, се оказват под денонощно наблюдение от западните контраразузнавателни агенции и ограничени в способността си да събират секретна информация. Нелегалите, които нямат видими връзки нито с Москва, нито с комунизма, могат да живеят и пътуват, без да събуждат подозрение. КГБ изготвя амбициозни планове да инфилтрира много от тях в САЩ. Но Съветският съюз вече не разполага с достатъчен брой космополитни полиглоти. Затова КГБ се принуждава да вербува обикновени съветски граждани и да ги обучава с години, за да ги превърне в убедителни жители на Запада.

На много нелегали от Студената война, живеещи на Запад, е казано просто да се покрият и да чакат. Ако напрежението ескалира до степен, в която дипломатическите отношения с Москва бъдат прекъснати, спящите клетки могат да бъдат активирани и да продължат работа за КГБ на вражеска територия. Но тези дългосрочни мисии, които принуждават нелегалите да живеят в изолация от семействата, приятелите и родината си, нанасят сериозни щети на психиката им. Много от тях се пречупват – някои претърпяват ментални сривове, други дезертират или биват заловени. Едва малцина имат щастлив личен живот.

Повечето шпионски мисии, в които информацията трябва да се измъкне от човек, разчитат на заблуда и измама, но нелегалите успяват да мамят на дълбоко интимно ниво. По коридорите на КГБ това психологическо бреме е нещо, с което човек трябва да се гордее, и ни говори за идеологическата мисия на съветската държава. „Само разузнаване, което работи за велика кауза, може да иска подобна саможертва от агентите си“, ентусиазирано разказва британският агент на КГБ Джордж Блейк, за да обясни защо нито една от западните служби не е използвала такива нелегали.

Въпреки цялата приповдигната реторика, през 1980-те революционният плам на ранния Съветски съюз е отстъпил място на тромава бюрокрация. Широко разпространеното недоволство, съчетано с влошаващата се икономическа ситуация, в крайна сметка довежда до разпадането на Съветския съюз и поставя началото на нова ера, в която Русия и Съединените щати вече ще бъдат партньори.

В едно от първите си действия като президент на новата независима Русия Борис Елцин разпуска КГБ. Инструкциите, които нелегалите получават в седмичните радиосъобщения, просто спират да идват. Някои се връщат у дома. Други, като Андрей и Елена, се чувстват удобно в новите си самоличности и решават да останат с тях.

Десетилетие по-късно президент става Владимир Путин, който се захваща стъпка по стъпка да възстановява разузнавателните способности на Русия. Путин е прекарал доста време в КГБ именно като офицер за свръзка с нелегалите и е особено привързан към програмата. Нелегалите, останали на терен, отново започват да получават кодирани инструкции, докато в Москва тече обучение на нова партида оперативни работници.

Когато ФБР арестува Елена, Андрей и други през 2010 г., в САЩ са както сащисани от дързостта на програмата за нелегали, така и някак полуразвеселено объркани: остава усещането, че Кремъл е заседнал в Студената война и ползва остарели и безсмислено времеемки шпионски методи, които изглеждат непрактични в ХХI-ви век. Но зад кулисите разузнавателните операции на Русия стават все по-чевръсти и все по-нагли. „Летящите нелегали“, базирани в Москва, излитат на краткосрочни мисии, за да убиват враговете на Кремъл в чужбина. Нова армия от „виртуални нелегали“ пък се представя за западняци в социалните медии и е ключова част от опитите на Русия да се намеси в чужди избори. Дори ерата на дългосрочните нелегали да изглежда отминала, концепциите, залегнали в тяхната работа, остават в сърцевината на руските разузнавателни операции.

През февруари 2022 г. Путин нарежда пълномащабно нахлуване в Украйна – решение, което ще доведе до ужасяващи кръвопролития, ще унищожи всякаква останала добра воля в отношенията на Москва със Запада и ще ги обтегне до нивата от разгара на Студената война.

През юни, четири месеца след инвазията, Путин пътува до централата на СВР край Москва, за да отбележи стогодишнината от официалния старт на първия съветски отдел за нелегали. Той отдава почит на нелегалите от миналото, прекарали десетилетия далеч от дома в служба на родината, както и на онези, които „и в момента извършват уникални операции“ из целия свят. До онзи момент западните страни са експулсирали стотици руски дипломати от посолства и консулства в отговор на нахлуването в Украйна. Мнозинството са шпиони под дипломатическо прикритие и експулсирането им драстично намалява разузнавателния капацитет на Русия тъкмо когато отношенията със Запада са на най-ниско ниво. Разузнавателните агенции на Москва трябва да прехвърлят част от тежестта върху мрежите си от нелегали, което, от своя страна, ги излага на по-голяма опасност. През следващата година са разкрити множество нелегални агенти. Това включва перуански дизайнер на бижута, живеещ в Италия, аржентински собственик на художествена галерия, базиран в Словения, и австро-бразилец с бизнес за 3D печат в Рио де Жанейро. Въпреки екзотичните им прикрития всеки от тях се оказва руснак до мозъка на костите си.

Без съмнение тези заловени шпиони ще бъдат заменени с нови. В много моменти от стогодишната история, описана в тази книга, ерата на нелегалите изглежда приключила. И всеки път техните кукловоди от Москва я възкресяват. Почти сигурно е, че в мрежа от невзрачни апартаменти на СВР, разпръснати из Москва, в този момент ново поколение оперативни служители се готви за своите мисии – като методично усъвършенстват произношенията на съответните езици, изучават архиви от чуждестранни вестници и списания, за да се потопят в културния и социален контекст, и запаметяват и най-дребните детайли от техните водещи истории. Не след дълго тези нови нелегали ще бъдат изпратени да живеят привидно обикновените си животи на различни места по света, докато тайно работят за потребностите на Москва.

Бележка за източниците и терминологията

Управлението на КГБ, което отговаря за нелегалите, е най-секретната част от една от най-секретните организации на света. Архивът на КГБ в Москва е плътно затворен, а пресслужбата на СВР игнорира молбите ми. За щастие много хора бяха по-сговорчиви. Проведох стотици интервюта, включително с бивши нелегали, техни потомци, професионалисти от контраразузнаването и хора, с които нелегалите са пресичали пътя си под една или друга самоличност. Повечето от тези хора никога не са говорили публично за своите преживявания.

Ползвах голяма част от труда на бившия архивист на КГБ Василий Митрохин, който тайно копира документи от архива в продължение на много години – ден след ден, – докато не се пенсионира от службата през 1984 г. Хиляди страници бележки, напечатани от Митрохин на неговата дача извън Москва, вече са достъпни за разглеждане в архив в Кеймбридж и много от тях включват данни за нелегали. Използвал съм и куп превъзходни книги за шпиони, за КГБ и за по-широкия исторически контекст. Заглавията им са посочени в бележките и в библиографията.

За да отсея житейските истории на нелегалите през годините, използвах разсекретени файлове на ФБР и МИ5, както и архиви в повече от десет страни. Често не успявах да намеря потвърждения от други източници на историите, разказани от нелегали. Опитвал съм се да избягвам спекулации и да отбелязвам моментите, които може да се основават на ненадеждни спомени. Както при всяка книга за разузнаването, остават някои празнини. Те могат да бъдат попълнени едва при пълното отваряне на руските архиви – нещо, което едва ли ще се случи скоро.

КГБ работи с дълги акроними и объркваща терминология. Самата служба често сменя имената си и редовно преразглежда сложната си организационна структура и названията на отделите, които се занимават с нелегалите. Опитвал съм се – там, където е възможно – да изчистя книгата от тази организационна бъркотия. Читателите могат да намерят ръководство за структурата и хронологията на различните превъплъщения на КГБ в края на книгата, както и речник със съответната терминология.

Първа част

ПЪРВИТЕ НЕЛЕГАЛИ

КОРЕНИ:

Болшевишката съпротива

В една влажна есенна утрин през октомври 1902 г., малко преди зазоряване, файтон спря на Холфорд Стрийт 30 пред една от поредицата триетажни къщи недалеч от лондонската гара „Сейнт Панкрас“. От файтона изскочи двайсетинагодишен жилав мъж с тъмна пелерина. На лош английски помоли кочияша да изчака: не носеше пари. Беше достигнал крайната точка на дълго пътуване, започнало от отдалеченото селце Верхоленск в сърцето на Сибир. Пътува с шейна, лодка и влак и на няколко пъти променя самоличността си по време на епичното пътешествие през Санкт Петербург, Мюнхен и Виена. Намери вратата, която търсеше, и силно почука три пъти.

Квартирата, която се състоеше от две мизерни, оскъдно обзаведени стаи, беше отдадена под наем от овдовяла шивачка на германско семейство, пристигнало в Лондон няколко месеца по-рано. Д-р Якоб Рихтер беше енергичен мъж малко над трийсет, вече оплешивял, с грижливо оформени мустаци и козя брадичка. От тройното почукване разбра, че посетителят е по тайни дела, а жена му с още зачервени от съня очи изскочи от леглото, за да отвори. Изправен пред сънената г-жа Рихтер, гостът се извини, че не е изчакал по-нормален час. После развълнувано изстреля на руски, че все още е изпълнен с енергия заради скорошното си бягство от Сибир и че се надява двамата да са предупредени за пристигането му. Накрая стеснително отбеляза, че ще се наложи да платят за файтона.

Д-р Рихтер, който надзърташе иззад рамото на жена си, бързо отгатна самоличността на посетителя.

– Аха! – ентусиазирано възкликна той. – Перото пристигна!1

Истинското име на д-р Рихтер беше Владимир Улянов. Идеолог на социалдемократите, маргинална партия, която се бореше срещу царския режим в Русия, „Рихтер“ беше само един от над стоте му псевдонима, които ползваше в дългите години на съпротивата. След време щеше да стане известен в целия свят с измисленото име, с което си създаде репутацията на теоретик на марксизма – Ленин.

Лев Бронщайн, посетителят на Ленин в онази сутрин през октомври 1902 г., също ползваше десетки фалшиви имена в годините преди Руската революция. Ленин го познаваше като Перото заради способността му да пише ярки и пламенни текстове. Бронщайн щеше да се прочуе под името, което бе използвал в някои набързо подправени документи за скорошното си бягство от Сибир – Троцки. Това беше първата среща на двама мъже, които петнайсет години по-късно драматично щяха да променят хода на световната история.

Болшевиките, крилото на Ленин в социалдемократическата партия, бяха малка, но отлично организирана група. Тайната полиция на царя – Охранка – инвестира огромни ресурси в следенето на революционните движения и внедряването на свои хора в техните редици. За да прикриват следите си, болшевиките създадоха система, известна като „конспирация“, чийто смисъл на руски бе по-близо до „измама“ или „заблуда“. С набор от сложни правила, строга дисциплина и характерен начин на живот конспирацията целеше да предпази партийните активисти от разкриване и се ползваше от различни групи антицаристки революционери.

При срещата на Троцки с Ленин в Лондон и двамата вече отлично познаваха принципите на конспирацията. През следващото десетилетие фалшивите документи и псевдонимите бяха нещо нормално сред партийните активисти, а за скриване на истинските им самоличности в по-чувствителната кореспонденция се ползваха кодови имена или номера. Понякога тайните известия бяха нанасяни с лимонов сок или хлор върху мастилени писма на безобидни теми, адресирани до измислени получатели. Невидимият текст по-късно щеше да бъде „извлечен“ посредством химическа обработка на хартията.2

Съпругата на Ленин Надежда Крупская („г-жа Рихтер“) поддържаше всекидневните контакти между нелегалната съпротива в Русия и „Центъра“, както бяха известни Ленин и партийното ръководство в изгнание. Дешифрираше секретни писма, разработваше нови кодове, с които да са винаги на крачка пред Охранката, и инструктираше другарите, които пристигаха в Лондон.3

Извън Русия Ленин и Крупская можеха да си позволят да не се придържат съвсем строго към конспиративните правила. Повърхностната му дегизировка като д-р Рихтер не беше изложена на сериозен риск: на работническите събрания в Лондон той често говореше на руски, а срещите с другари, идващи от различни части на Европа, се провеждаха под плитко скроен претекст – в един от случаите като конференция на чуждестранни бръснари на горния етаж на лондонски пъб. В повечето европейски страни полицията до голяма степен оставяше руските емигранти на мира.4

Оцеляването в Русия беше съвсем друга работа и заплахата от Охранката постоянно висеше над тях. През 1905 г., когато масовите убийства, извършени от царската полиция в Санкт Петербург, разпалиха революционните настроения, Ленин реши да се върне в родината. Пое натам с фалшиви британски документи на името на Уилям Фрей. Крупская се присъедини няколко дни по-късно, а във влака за Русия я следеше шпионин от царските тайни служби. В Санкт Петербург двамата опитаха да се скрият в апартамент, собственост на приятели на сестрата на Ленин, но скоро разбраха, че Охранката го наблюдава. Измъкнаха се от апартамента, изплъзнаха се на преследвачите и през следващите няколко дни сменяха различни тайни квартири. От страх да не бъде арестуван и изпратен в Сибир, Ленин рядко излизаше навън.

Един ден през март 1906 г. той установи, че го следят, но успя да се отърве от опашката и бързо се отправи към гарата. Качи се на влак за Финландия и известно време се кри там. Върна се през май, този път с руски документи с фамилията Чхеидзе. Междувременно Крупская се сдоби с паспорт на името на Прасковя Онегина. Въпреки дегизировките и фалшивите документи двамата скоро пак трябваше да бягат и да потърсят относителната безопасност на Финландия. Там Ленин прие поредната си самоличност – на професор Мюлер, немски геолог, който изучава финландските варовикови находища. Периодично изпращаше в Русия куриери с инструкции и листовки за разпространение. Към края на 1907 г. Охранката започна да затяга обръча около финландското му убежище и го принуди на драматично бягство: той първо скочи от движещ се влак, а после прекоси една едва замръзнала водна ивица с шейна. Накрая успя да се скрие в Женева.5 Въпреки че още беше маргинална фигура на руската политическа сцена, Ленин вече бе достатъчно прочут и нямаше как да остане в имперска Русия дори под прикритие. Щеше да се завърне чак през 1917 г., в годината на революцията.

Вече на сигурно място в Западна Европа, Ленин се зае да начертае болшевишката стратегия в новата политическа обстановка. Раздели партийните активности в две категории: легална и нелегална. Легалната включваше всичко, което болшевиките можеха да вършат открито – агитация сред работниците, участие в публични дебати или натиск за създаване на профсъюзи и кооперативи. Нелегалната включваше разпространението на радикална литература и координирането на тайната съпротива. Не всяка нелегална дейност непременно бе извън закона и не всяка легална го спазваше до буква. По-точното тълкуване на руската дума „нелегальная“ в този контекст би било „тайна“ или „подмолна“. Легалните партийни функционери действаха открито и ползваха собствените си имена, докато нелегалните прикриваха истинските си намерения, а често и самоличността си. В контактите си с партийния щаб – Центъра, те стриктно се водеха от правилата на конспирацията.

Ленин вярваше, че за да успеят, болшевиките трябва да комбинират легалната и нелегалната дейност и така хем да принуждават режима да прави отстъпки, хем тайно да се възползват от неговите слабости.6 Връзката между двете крила беше сведена до минимум, а тайната организация беше възможно най-раздробена. Всеки от т.нар нелегали поддържаше пряка връзка с Центъра, но не и с останалите като него. Така дори да арестуваха някого, другарите му нямаше да са изложени на опасност.

Болшевишките активисти обикаляха под прикритие цялата империя, за да търсят подкрепа и пари за каузата. В южния град Баку, петролната столица на Русия, Йосиф Джугашвили, известен по-късно като Сталин, извършваше банкови обири, отвличания и изнудвания, за да попълва партийната каса. Повечето от онези, с които се срещаше, знаеха само нелегалното му име – Коба, и той често сменяше адреси, за да прикрива следите си. Освен това изобретателно доразвиваше конспиративните прийоми. Веднъж изпрати своя приятелка да скрие секретни документи в ковчег, да го погребе и да изиграе ролята на скърбяща сестра, която се сбогува с по-малкия си брат. Няколко дни по-късно друг от хората му ексхумира „тялото“.

След време в Санкт Петербург Сталин овладя в тънкости изкуството да се изплъзва от агентите на Охранката, да влиза и излиза от задни входове и да се шмугва във вътрешните дворове, докато се придвижваше по градските булеварди или край речните диги. Арестуваха го многократно, но успяваше да избяга от Сибир с помощта на подправени документи. Веднъж се измъкна с параход, преоблечен като жена с дълга рокля. За чужбина избираше от цял набор фалшиви паспорти и в рамките на няколко месеца можеше да се появи в различни точки на Европа ту като руснак, ту като персиец или арменски търговец.7

Други болшевики дълго живееха под прикритие точно под носа на Охранката и внимателно се придържаха към кодекса на конспирацията. Както отбелязва писателят Виктор Серж, „революционерите успяваха да водят нелегален живот в големите руски градове в продължение на месеци или години. Можеха да се престорят, според нуждата, на амбулантни търговци, кочияши, „богати чужденци“ или прислуга.“8

Много от уменията и идеите, ползвани от болшевишката съпротива в борбата с царския режим, щяха да се окажат забележително устойчиви. Сто години по-късно руското външно разузнаване все още беше разделено на легални и нелегални агенти, а главното му управление все още бе познато като Центъра. Апартамент, ползван за тайни срещи, все още се наричаше „консквартира“. Изминалият век може и да бе свидетел на безброй технологични постижения, но значителна част от терминологията и структурата, ползвани от Ленин в борбата му с царския режим, вероятно бяха известни на Елена и останалите „нелегали“, арестувани в Щатите през 2010 г.

През февруари 1917 г., докато руската армия водеше боеве в Първата световна война, а икономическите проблеми и недостигът на храна у дома се увеличиха, народното недоволство достигна кулминацията си и царят беше принуден да абдикира. Управлението бе поето от временно правителство. През октомври Ленин и болшевиките организираха преврат, който съветската пропаганда по-късно нарече Велика октомврийска социалистическа революция. В нощта на преврата изтощеният, но въодушевен Ленин, дегизиран с перука и очила с дебели стъкла, пристигна в института „Смолни“ – бивше училище за благородни девици, което сега служеше за болшевишки щаб.

„От репресии и живот в сенките да се озовем толкова бързо на власт“, сякаш невярващо възкликна той на Троцки, размахал ръце във въздуха и търсещ точните думи. Най-накрая ги намери. На немски.

„Es schwindelt.“ Свят да ти се завие.

Ленин и сподвижниците му бяха спечелили формалната власт, но ги очакваше колосалната задача да я приложат и задържат в обширните руски територии. Ленин беше сигурен, че държавните институции в крайна сметка ще изчезнат, защото работническият рай ще ги обезсмисли. Но вярваше, че за да се стигне до този тържествен момент, е необходим междинен период на безмилостно държавно насилие.

Затова създаде служба за сигурност – ЧК, натоварена с организацията на предстоящите репресии, и назначи Феликс Дзержински, фанатичен полски болшевик, прекарал дълги години в изгнание в Сибир, за неин ръководител. ЧК бързо се разрасна до внушителна бойна сила, отприщвана срещу политическите и класовите врагове. Тя щеше да е един от основните герои в кървавата гражданска война, която изправи червените болшевишки сили срещу „белите“, смесица от процаристки полкове и чуждестранни контингенти, често обединени единствено от омразата си към болшевизма. Гражданската война, белязана от брутално насилие и жестокост, беше екзистенциална битка и за двете страни. Линиите на фронта се променяха бързо и непредсказуемо, а наученото от болшевишката конспирация, усъвършенствано в продължение на две десетилетия нелегална борба, дегизировки и фалшиви самоличности, беше безценно. На болшевишките агенти бе заповядано да остават в териториите, завладявани от белите, и да помагат за координирането на съпротивата. През юни 1919 г. ЧК създаде оперативен отдел, за да координира тази мрежа от умишлено „изоставени“.9

След победата на болшевиките в Гражданската война през 1921 г. ЧК намери ново приложение на уроците от съпротивата. Концепцията на Ленин за съчетаване на легалните и нелегалните активности щеше да се превърне в определяща функция на начина, по който новата съветска държава щеше да управлява разузнавателните си служби за десетилетия напред. Човекът, който пръв приложи тези идеи на практика, бащата на руското външно разузнаване, отлично осъзнаваше важността на нелегалите. В продължение на повече от десетилетие самият той беше такъв.

Как да създадеш шпионин