Академия "Аркана"

1.

Пречупваш се или умираш. Това е възможният избор в затвора „Халазар“. Аз отказвам да направя и двете.

Двама пазачи се приближават към килията ми. Този отпред носи дразнещо ярък фенер. След почти година без слънце ме заслепява светлината на обикновена лампа.

Твърде скоро се връщат за мен. Очаквам да ме подминат, но спират пред вратата ми. Не познавам никого от пазачите, защото началник Главстон ги сменя редовно – всеки, който се задържи по-дълго, може да научи прекалено много.

– Клара Сивомеч?

Сивомеч: името, което се дава на всички сираци и нежелани деца в град Затъмнение. Името, което посочих, когато ме заловиха. Името, което казва на света, че нямам семейство, което да завлека със себе си.

Повдигам брадичка в отговор.

– Призовават ви на аудиенция.

Мъжът вдига фенера, сякаш се опитва да ме разгледа по-добре през решетките. Оставена съм да изгния тук и външният ми вид отговаря на това.

– Така ли? – Гласът ми е хриплив, гърлото ми е по-сухо от тисова пепел. – С кого?

Пазачите не отговарят, а вместо това пъхват ключ в тежкия катинар на вратата. Обикновено този катинар се отключва веднъж седмично, а вече идваха за мен преди три дни. Пускат ме само за да ме заведат в скрит и претъпкан килер в кабинета на началник Главстон, където рисувам карти таро. В замяна получавам малкото удобства, които може да предложи тази гробница. Но бих го правила дори без тази взаимноизгодна размяна. Рисуването запазва ума ми бистър, а ръцете – сръчни за времето, когато ще изляза оттук.

Защото дали със собствени сили, или с помощта на семейството ми отвън, аз ще се измъкна. Отказвам да умра тук.

Мъжете пристъпват встрани, а аз се промушвам между тях. Щом очите ми привикват със светлината на лампата, мога да видя мястото на своето пленничество по-ясно отвсякога – и по-ясно, отколкото бих искала.

В името на Двайсетте Големи аркани, „Халазар“ наистина е отвратителен.

По стените са полепнали нечистотии, кръв и други субстанции, за които се опитвам да не мисля. Само мога да си представя зловонието, което изпълва въздуха – носът ми е претоварен с него от толкова време, че вече не чувствам нищо.

Моите другари по съдба ми съскат, след което се отдръпват от яркото сияние на фенера, крият се в безопасността на сенките. Принизени до животни, с парцаливи дрехи като моите, те пълзят на четири крака по отпадъците.

Умовете и телата на заточените излиняват в тъмнината. Това е най-кошмарният затвор в цялото кралство Орикалис, това е мястото, където отиват най-лошите сред лошите. Убийци, изнасилвачи, мъчители на невинните, както и онези като мен... които дръзват да използват арканите, без да са под контрола на короната.

Придружават ме по коридор, който не познавам, а след това се качваме по тесни стълби. Пазачът зад мен държи ръката си върху ръкохватката на меча си, но не го разхлабва в ножницата. Няма нужда от открити заплахи. Къде би могла да отидеш? Това е неизреченият въпрос.

От процеп в стената на върха на стълбището струя студен вятър ме блъсва в лицето. През дупката съзирам бушуващата река. По залез е или пък по изгрев; трудно е да преценя заради облаците. Въпреки това не мога да не примижа. Виждам единствено планини – гледаме на запад, а не към града.

Вдишвам въздух, толкова свеж, че изгаря дробовете ми. Превърнали са ме в нечисто същество, което дори не знае как да диша чист въздух.

– Продължавай да вървиш – казва пазачът зад мен и ме бута.

Аз се препъвам и се подпирам на стената, като чупя един от ноктите си до месо. Но тялото ми вече е преживяло толкова много мъчения, че почти не усещам болката.

Спираме пред непозната врата. На нея е гравиран меч, изникващ от купища облаци. Корона увенчава върха му, а розови клонки обгръщат острието.

Изображението не може да бъде объркано – асо мечове. Първата карта от боята. Символът на кралското семейство Орикалис. От двете страни на вратата стоят двама рицари в сребърни брони. Те не са градски стражи или затворнически пазачи, а кралски рицари, наричани стелис . Елитна организация от най-добрите бойци в кралството, която се е заклела да пази короната и да съблюдава спазването на законите. Смята се, че единственото, което надминава уменията и силата им, е тяхната бруталност. Снежнобели и гарвановочерни пера украсяват шлемовете им иззад редица малки мечове, гравирани над наушниците им.

За момент вече не съм в „Халазар“, а съм обратно в последните ми часове в Затъмнение, когато стелис с подобни брони ме бяха притиснали към земята пред съдия от клан Обесеният. Спомням си студения под под бузата ми, изгаряща от срам – бяха ме предупредили, че влизам в капан, и все пак го направих.

Необходима ми беше всяка капка сила, за да остана спокойна. За да не се разтреперя. Да запазя самообладание дори когато ехото от думите на съдията отеква в ума ми: По заповед на короната, осъдена сте на доживотен ­затвор в „Халазар“.

– Ваше Височество, водим затворника – извиква единият стелис през вратата.

Височество? Не, не, не! Поривът да побегна почти ме обзема.

– Доведете я – заповядва глас, който е малко повече от шепот на сянка и не е по-топъл от най-студения зимен час.

Вратата се отваря и разкрива разточителна стая, каквато не би трябвало да е в „Халазар“. От всяка страна на вратата има четири шкафа от тисово дърво – използването му за мебели вместо изгарянето му за мастилен прах се счита за лукс. Тежки кадифени завеси предпазват от студа и едва пропускат снопове светлина.

Самата пищност е изумителна. Мъж, облечен изцяло в също толкова изтънчени дрехи, черни като катран, се е отпуснал в едно от двете кресла, а краката му са подпрени върху гърба на самия началник Главстон.

Мускулестите ръце на Главстон треперят под тежестта на краката на другия мъж – както и от хилядите порязвания, покриващи тялото му. Бледостта на кожата му контрастира впечатляващо с кръвта и подчертава бруталността на мъчението.

Бих се усмихнала с удоволствие при гледката как началник Главстон е изпаднал в подобно състояние, ако всеки мой косъм не бе настръхнал. Опасност – сякаш това шептеше дори самият въздух около мъжа в креслото. Дори светлината изглежда се боеше от него.

Принц Каелис, вторият от тримата синове на кралство Орикалис, ползвател на обърнати карти и директор на академия „Аркана“. Принцът, който бе сринал до основи цял благороднически клан. Мъж, чието име в Орикалис е равнозначно на отчаяние. Мъж, за когото имам пълно основание да смятам, че е убил майка ми... и който ме тикна в затвора „Халазар“.

– Клара Сивомеч – казва той много бавно, сякаш е болезнено за произнасяне. Ако „Сивомеч“ го дразни, бих се зарадвала да го видя как произнася родното ми име. Но то е една от най-съкровено пазените ми тайни.

– Ваше кралско Височество.

Насилвам се да остана равнодушна, дори отегчена. Да се преструвам, че не съм прекарала всеки миг от изминалата година, проклинайки името му и планирайки отмъщението си срещу него.

– Седни. – По устните му пробягва ехидна усмивка.

Искам да го заплюя в лицето. Но правя, каквото ми е заповядано, влизам в стаята и заобикалям локвата кръв под началник Главстон. Докато го подминавам, виждам по-ясно раните му. Всяко от стотиците порязвания е резултат от идеален разрез – и всеки един е чист, пробождащ дори дебелото яке на началника. Чувала съм за разрушението, което картата Крал на мечовете може да предизвика в ръцете на умел арканист. Но никога не бях виждала ефектът ѝ на живо – и никога не съм мразила някого достатъчно, за да я използвам срещу него.

Допреди да срещна Каелис.

Сядам срещу принца и го разучавам толкова открито, колкото и той – мен.

Всичко в Каелис излъчва суровост, като че ли някой художник е бил предизвикан да създаде най-бруталната интерпретация на мъжественост, която някой може да си представи. Черните му ботуши блестят почти като огледало. Прилепналите панталони са издути от силните му бедра. Яката на черната риза е почти невидима под обемистото палто с прецизна сребриста бродерия от хиляди мечове. На врата си има верижка от тъмна и плоска сива стомана, на която виси меч с корона върху ръкохватката. Тъмнолилава, почти черна коса се спуска около лицето му на небрежни вълни, хвърлящи вечна сянка върху очите му.

Той излъчва мощ и уравновесеност, които са в силен контраст с моето състояние – костите ми изпъкват под кожата ми. Косата ми никога не е била особено впечатляваща като текстура или с тъмнокафявия си цвят, но сега е грубо подстригана до ушите ми, защото бе невъзможно да я поддържам незаплетена в дълбините на „Халазар“. Затворническата ми униформа изглежда така, сякаш я нося от първия си ден тук, каквато е и истината.

– Ако знаеш кой съм аз, значи подозираш защо съм тук. – Сключва пръсти и ги опира в тънките си устни.

– Имам своите подозрения, Ваше Височество. – Титлата му има горчив привкус.

– Хубаво. Още по-хубаво е, че все още можеш да водиш разговор. „Халазар“ обикновено прави хората... тихи – прошепва той.

Тихи? Вероятно има предвид пречупени. Сломени. Не че изпитвам особени симпатии към повечето хора в тази прокълната тъмница. Но има и малцина клетници, подобно на мен, които са наказани само защото са се опитали да подобрят живота си и живота на хората, които обичат.

Каелис се пресяга към палтото си и вади колода от карти, всяка една изрисувана със спиращи дъха подробности. Цветовете, символите. Всеки щрих на четката е безупречен. Колодата приляга идеално към дългите му елегантни пръсти. Таро, подходящо за принц. Непосилно ми е да мисля, че човек като него може да създаде подобна красота.

Какво ли не бих дала да видя всяка карта отблизо. Дори с човек, кървящ пред мен, и с най-големия ми враг срещу мен мога да се съсредоточа единствено върху зашеметяващото майсторство на картите. Ръката ми трепва, докато той разбърква колодата и тегли карта с драматичен жест, вместо да я призове с магия.

– Имам няколко въпроса към теб, Клара. И макар да съм сигурен, че ще си самото олицетворение на честността, се страхувам, че няма да мога просто да повярвам на думата на затворник.

Каелис поставя избраната карта върху дланта си.

Деветка мечове. Жена лежи в легло, покрита наполовина с чаршаф, а девет остриета я приковават към матрака, докато лицето ѝ се гърчи в агония.

Вероятно е бил необходим цял ден, за да се изрисува тази карта. Нивото на детайлност – и следователно силата, заключена в картата – е невероятно. Но ужасът се съревновава с изумлението ми. Защото зная какво означава тази карта и зная какво ще се случи. Бях учудена, че не бе използвана върху мен по време на процеса. Макар винаги да бях смятала, че е така, понеже съдбата ми е била предопределена още преди процесът да започне. Защо биха похабили такава карта за някого като мен?

– Ако обичаш – казва той, сякаш имам някакъв избор да направя нещо друго, освен да се стегна и да положа ръка върху Деветката мечове.

Сребрист проблясък, след което студени пламъци изпепеляват картата. Огънят се трансформира в девет копия от светлина и сянка, които безболезнено пробиват моята ръка и неговата, свързвайки дланите ни. Плам изпълва очите на принца.

През мен преминава тръпка и за кратко губя самообладание, докато магията се задейства. Напрежението в отслабналото ми и измъчено тяло пада от раменете ми. Отпусни се, шепти магията на картата, отдай се...

– Името ти?

– Клара – отвръщам аз, макар той вече да знае това. Един от деветте искрящи меча изчезва.

– Защо си тук, Клара? – Той си играе с мен.

– За нелегално рисуване, продаване и използване на таро карти без предхождащо завършване на академия „Аркана“ и зачисляване към клан – отговарям аз.

Думите дори не ми се струват като мои. Сякаш са били изтръгнати насила от мен чрез невидими конци, движещи се в гърлото ми.

Изчезва още един меч.

Въздържам се да не добавя, че ако той, неговото семейство и техните закони не контролираха изучаването и използването на аркани, хората като мен, хората без пари и достъп, не биха били принудени да предприемат такива действия. И че само заради нелегални рисувачи като мен обикновените хора в кралството могат да видят как арканите биха могли да променят живота им към по-добро.

– Нелегално рисуване на таро те е вкарало в „Халазар“. – Каелис цъка с език. – А какво направи, след като те затвориха за тези престъпления?

– Рисувах карти по заповед на началник Главстон.

Третият меч изчезва.

– Кучка! – ръмжи началникът, а жълтите му очи ме пробождат като копия, като че ли аз съм издала него.

– Предполагам, че съм – отговарям спокойно и мисля, че чувам лек смях от принца.

Той обаче бързо изоставя всякакво забавление с поклащане на глава.

– Колко карти си изрисувала за началник Главстон през последната година?

– Стотици, може би дори хиляда. – Отговорът е неточен, но честен. Не съм броила... – Често рисувах с часове наред.

Четвъртият меч също изчезва.

– От кои бои?

– От всички малки бои.

Петият.

– А Големи аркани?

– Не знам как да рисувам Големи аркани, никой не знае – отвръщам просто аз.

Шестият.

Тази магия е изгубена отдавна – ако изобщо някога е съществувала – и сега е част от приказките и преданията.

Принцът леко се подсмихва.

– Би ли изрисувала Голяма аркана, ако знаеше как?

– Бих опитала – признавам.

Майка ми, учителят ми по таро, ми каза никога да не го опитвам – никой не е успявал да го направи, а е по-добре талантите ми да са насочени другаде. И също така ми каза, че ако успея, това би довело единствено до нещастие. Но винаги имах известни трудности да следвам инструкции, когато получа възможност да действам. Ако знаех откъде да започна, със сигурност бих опитала.

Остават два меча.

Принц Каелис накланя глава, изучавайки ме, като че съм някакво малко животно.

– Е, тогава изглежда, че не си научила урока си тук – казва той злокобно. – Хора като теб – които са опасни за обществото, като предоставят сила в ръцете на необучените да я използват... и които не могат да се учат от грешките си – трябва да се поставят на мястото им. Как мислиш, че трябва да те поставя на мястото ти?

– Милостиво.

Дори аз не мога да се въздържа да не се подсмихна, докато го казвам.

Принцът изпуфтява и хитроумната му усмивка – като на котка, готова за скок върху плячка – се разтегля в широка, хищническа усмивка. Остава един меч, един въпрос. Страхувам се, че е оставил най-лошото за накрая, и се приготвям.

– Кой беше?

– Кой беше какво?

Болка се стоварва върху дланта ми и плъзва нагоре по ръката ми. Това е наградата за неотговорен въпрос.

– Кой в академия „Аркана“ даде на теб и на малката операцийка, от която си част, достъп до ресурсите ми?

Стягам челюстта си толкова силно, че изпуква. Зъбите ме болят. Не. Не! Настоявам пред себе си. Няма да кажа името ѝ. Няма да го кажа, въпреки че имам чувството, че невидим нож бавно сваля кожата на ръката ми от китката до рамото.

– Аз... аз... – опитвам се да избягам от въпроса.

Болката замъглява мислите ми. Ръката ми сякаш е потопена в кипяща киселина.

Каелис сваля крака си от гърба на Главстон и се привежда към мен. Светлината на магията, пробождаща ръцете ни, озарява призрачно лицето му и прави сенките на бузите и под очите му още по-дълбоки.

Гледам го и е естествено да се запитам дали са верни слуховете, че той е безднороден – ползвател на обърнати аркани, изчадие, което живее само в приказките. И дали с извратената магия на една от тези карти той бе унищожил клана Отшелник, превръщайки го само в спомен.

– Кажи ми.

Стисвам челюсти и продължавам да мълча. Аз поех вината, за да не трябва да го прави никой друг, когото обичам. Няма да загубя още един човек, който ми е скъпоценен. Не и заради него.

– Признавам, впечатлен съм, че можеш да изтърпиш толкова болка, като се има предвид състоянието ти.

Оголвам зъби. Мечовете под кожата ми стигат до сърцето ми. Раздират белите ми дробове.

– Но ти знаеш, че болката само ще става по-силна. Така че, кажи ми, Клара... Кой открадна ресурсите от академия „Аркана“?

– Студент... – следва кратко отслабване, но блестящият меч, пробождащ ръката ми, не изчезва, както не изчезва и болката.

По някаква причина упорството ми разпалва весел пламък в очите на принца. И въпреки това той продължава.

– Име... знаеш, че искам име.

– Клара е име.

Мъча се да измисля хитър начин да избегна отговора. Гърлото ме боли, докато избягвам истината, за която магията знае, че Каелис иска. Хиляди ножове се забиват в мускулите ми, звезди избухват пред погледа ми. Толкова съм слаба, че почти припадам от болка.

Пръстите му се стягат около моите и ръцете ни потръпват. Сякаш той физически връща насила оттеглящото се съзнание в тялото ми.

– Какво е името на студента или студентите, които са ти предоставили достъп до инструменти за рисуване, предназначени единствено за академията? – изръмжава принцът.

– Арина.

Името изхвърча от мен подобно на стрела от лък. То прелита от затвора „Халазар“ през реката, чак до крепостта на академията. Където малката ми сестра – единственият ми кръвен роднина – все още учи. Но вероятно това няма да продължи още дълго. Слабостта ми току-що я обрече на смърт. Студен ужас пропълзява през мен, по-страшен и от най-мразовитите зими.

– Добре. Дълго се чудих.

Принцът дръпва ръката си и сребристата светлина отслабва. Болката изчезва, но цялата тежест на света се стоварва върху ми. Необходима ми е цялата сила, за да не се свлека от стола.

Каелис се изправя, надвесва се над мен.

– Сега за теб остава едно нещо.

Поглеждам нагоре към него, дори не се опитвам да прикрия омразата в очите си. Но презрението ми го забавлява още повече. Извратено копеле.

– Осъждам те на смърт по изгрев, Клара Сивомеч.

Присъдата му носи неимоверна радост.

– Какво?

Шокът смекчава гласа ми. Бях обречена да умра тук... но все още дишах. Планирах бягството си. Колкото и малки да бяха шансовете ми, все още имаше надежда.

Каелис тръгва към вратата и щраква към стелисите, които вдигат Главстон и го изнасят от стаята.

Принцът поглежда през рамо.

– Наслади се на последния час от живота си, предателко на арканите.

Вратата се затръшва, ключалката прещраква.

2.

Един час. Не е много време. Но е достатъчно, за да събера мислите си и да планирам следващия си ход.

Преглъщам буцата в гърлото си и се облягам назад в стола. Ако се паникьосам, единствено ще изгубя ценни минути за безсмислени действия. Арина има нужда да се концентрирам и да мисля стратегически. Да се измъкна и да я предупредя може би е единственото, което стои между нея и ужасяваща смърт от ръцете на Каелис, или по-лошо – от това да стане Белязана и да бъде изпратена в мелниците.

Първо се приближавам към шкафовете. Естествено, те са заключени, но ключалките са толкова крехки, почти декоративни. Връщам се до столовете и изваждам пирон от сатенената тапицерия. Достатъчно дълъг е, за да достигна простия заключващ механизъм на вратата на шкафа. С пирона и малко груба сила ключалката се счупва и вратата се отваря.

В първия шкаф има редици от бутилки с вино, покрити с прах. Преминавам към следващия шкаф. Той пък е пълен с книги за арканите и трябва да се спра, за да не ги запрелиствам.

Е, ако така или иначе ще умра, то ще го направя с хубава книга в ръка и пияна до забрава.

Да преминем към третия шкаф...

– Победа! – Заблестявам от радост веднага щом го отварям. Не съм се усмихвала от толкова време, че боли. – Каелис, ти си пълен идиот.

Арина винаги повтаряше, че принцът не пропуска нищо, а това правеше кроежите ѝ в академията трудни. Но предвид доказателствата пред мен, смятам друго.

Освен ако... той не е искал да намеря това и затова ме е оставил тук без надзор. Възможно е. Но дори да е така, нищо няма да промени действията ми, когато алтернативата е сигурна смърт. Ще се възползвам от възможността, която ми се разкрива.

Шкафът е пълен с пособия за рисуване: четки с човешки косъм във всякакви размери, кутийки с редки пигменти и бутилки масло, готови да бъдат разбъркани с палетен нож. И любимото ми... мастилници и пера.

Цял рафт е зает от празни карти. Плъзвам пръст по ръбовете им, наслаждавайки се на усещането от допира с хартията. Това е мечтата на всеки рисувач.

Не се и опитвам да прикривам следите си. Няма време. Единственият ми шанс е да се отдалеча възможно най-много от „Халазар“, при това възможно най-бързо.

Рисуването на една карта – дори със съвсем обикновен дизайн – ще ми отнеме почти десет минути. Докато подреждам материалите на пода, мисля с кои карти съм най-умела. Решавам, че имам време да изрисувам три, и се захващам за работа.

Взимам две кутийки с прах, една за Монети и една за Чаши. Но и двете са празни. Ругаейки, вземам трета кутия, Жезли, която също е празна. Единствената с прах за мастило е четвъртата. Гледам променящите се цветове на обсидиановия прах. Мечове... безполезни за онова, което трябва да направя.

Но ще се справя, макар че не би трябвало да мога.

Всяка боя изисква собствен пигмент. Всеки арканист, когото съм срещала, може да рисува Мечове само с праха от соколови пера от Безплодните планини, Монети – с изсушените и натрошени плодчета от Пустинната шир, Жезли – с тисова пепел от пълния с чудовища Кръволес, и Чаши – с натрошени кристали от дълбините на Потъналите мини. Майка ми казваше, че способността да рисувам всяка боя с всеки прах е дар. Дори тя не можеше да го прави. Независимо какво опитвах, това остана умение, което не успях да предам на никого другиго.

Пресипвам праха в двете мастилници и след това го смесвам с няколко капки вода от бутилка, която също намирам в шкафа. След това забивам перото във върха на пръста си и се събира капка кръв. Задържам пръста си над мастилницата, капки кръв се стичат в мастилото.

Кръвта не е необходима част от процеса за арканистите, но е единственият начин, по който знам как да използвам пигмент за дадена боя, така че да изрисувам друга. Майка ми ме научи как да оставям магията да тече естествено и да позволявам на картите да бъдат мое продължение. Откритието на този метод за смесване на пигменти беше щастлива случайност.

Мастилото вече е заредено със силата ми и се заемам с рисуването. Дори с тиктакащия часовник в главата ми, ръката ми е спокойна. Правила съм го толкова пъти, че се е превърнало в моя втора природа. Рисувах още преди да мога да чета.

Рисуването на карти се превърна в спасителната ми сламка. Първия път, когато останах сама и гладна, хванала Арина за ръка, с отдавна изчезнал баща и мъртва майка... осъзнах, че мога да превръщам уменията си в храна и защита. Арина, своенравната ми малка бунтовничка, последва примера ми.

Когато приключвам трите карти, пъхвам две от тях в ­пазвата си. Третата притискам към гърдите си и с избухване на смарагдовозелена светлина картата потъва в мен. Магия залива тялото ми, изпълва го и го захранва.

Пажът на монетите предоставя експертни познания за задача за един ден. И точно сега ми е необходимо да съм експерт в катеренето. Там, където ми липсва сила, ще компенсирам с умения.

Дръпвам завесите и премигвам срещу сивата светлина. В далечината виждам проблясващия силует на Затъмнение. Градът е достатъчно близо, за да доплувам до него, но е достатъчно далеч, че само глупаци да се осмеляват да навлизат във вечно бушуващите води, където река Фарлум се среща с морето.

Днес аз съм един от тези глупаци.

Отварям прозорец, поглеждам надолу по отвесната стена на затвора и преглъщам от притеснение. Водата долу се простира все по-далеч и по-далеч, колкото повече я гледам. Твърде далеч е, за да скоча.

Докато прехвърлям единия си крак, мисля, че дори с извънмерно добрия ми късмет това е самоубийство. Но нямам други възможности и съм отчаяна. Дори и изцяло да съм попаднала в капана на принца, ще изпробвам късмета си и ще загина, докато се опитвам да се измъкна.

Усещам как магията на Пажа на монетите набъбва в мен, докато започвам спускането си надолу. Грубият камък кара пръстите ми да изтръпнат, но аз продължавам да се държа здраво. Пръстите на краката ми откриват опора в напукания и ерозирал от вятъра камък. Благодарение на картата зная как точно да преместя тежестта си и стягам трептящите си мускули, за да компенсирам загубената си сила. Напредвам малко по малко.

Но тогава вятърът започва да плющи по тази страна на сградата и част от стената под крака ми става ронлива. Губя баланс, залюлявам се. Писък се надига в гърлото ми, но го преглъщам. Светът се върти, когато поглеждам надолу и осъзнавам колко високо съм все още и колко далеч долу са назъбените камъни и реката. Напрягам се, когато удрям тяло обратно в стената. От носа ми руква кръв. Но това все още е по-добре от алтернативата.

Ако нямах уменията да изхранвам себе си и Арина чрез нелегално рисуване на карти като най-възрастна в нашето семейство, щях да се катеря по подобен начин, спускайки се и изкачвайки се в гигантската пропаст, позната като Падината, за да събирам перата на редките соколи, които гнездят там, за да бъдат превърнати в мастило. Щях да се катеря, докато нок­тите ми опадат и пръстите ми се изпочупят. Докато поддадат и падна в каньона, а името и лицето ми се загубят завинаги в мъгливата бездна на Падината.

Такава бе съдбата на майка ми или поне така ми казаха стражите – лъжа, на която никога не повярвах. Тя е била убита. Въжето ѝ е било срязано. Но от кого и защо? Все още не зная. Въпреки че опитите да разкрия истината и да отмъстя ме натикаха в тази каша.

Продължавам спускането си, вярвам в Пажа на монетите, в своята магия и сила. А докато мускулите ми треперят и заплашват да се предадат, мисля за всички начини, по които Каелис би могъл на нарани Арина. Макар да зная, че твърдоглавата ми малка сестра не би си го признала, тя се нуждае от мен.

Най-накрая стигам до подножието на стената. Искам единствено да се свлека и да поема въздух, но се принуждавам да продължа да се движа. Предполагам, че са изминали около 45 минути от моя час, а принц Каелис е от типа хора, които биха дошли да ме вземат по-рано. Ако все още съм на затворничес­кия остров Халазар, когато осъзнае, че съм избягала, ще съм мъртва в рамките на няколко минути. Единствената ми надежда е да се добера до реката, преди да разбере, че ме няма.

Не особено далеч съзирам лодка. Вероятно онази, с която е дошъл принцът. Достатъчно малка е, за да мога да греба сама, а и не виждам никого наоколо. Готова съм да тръгна към нея, изпълнена с благодарност за късмета си, когато се спирам. Твърде лесно е. Ако той си играе с мен, това е капан. А ако ли не, с лодката ще съм прекалено забележима.

Да плувам в моето състояние, е пълна лудост, но въпреки това е някак по-безопасно.

Пресягам се към една от двете оставащи карти, изваждам Асо чаши. Оставям картата на повърхността на водата и я докосвам леко. Капчици се издигат и ме обгръщат, обвивайки ме със сурова сила. Затворените ми очи трепкат, докато вдишвам древната магия на Асо чаши, първата карта от боята. Силата ѝ ми дава власт над водата.

Всяка Малка аркана се управлява от елемент. Жезлите са огън, Мечовете – въздух, Монетите – земя и Чашите – вода. Картите от Двойки до Крал от всяка боя имат собствени уникални характеристики... но Асото? Това е началото. Първичната есенция на боята.

Поемам дъх, за да се подготвя, и издишам с мантра Къс­метът е на моя страна. Скачам.

Водата е ледена и изкарва въздуха от дробовете ми. Въпреки това ритам с крака и се боря, за да задържа главата си над повърхността. Усилието ме стопля достатъчно. Със силата на Асото, която ми дава лек контрол над водата, мога да преодолявам малките вълни безпроблемно. Но големите все така ме надвиват.

Губя усещане за времето. Вероятно принц Каелис вече знае, че съм изчезнала. Търси ме. Ще види доказателството и ще предположи какво съм направила, ако вече не ме следи.

Продължавай да плуваш, заповядвам си с всеки поет дъх. Силата ме напуска, магията също. Течението заплашва да ме потопи. А градът все още е толкова далеч...

Спомените за „Съдбовния клуб“ и удобствата му ми придават сила. Моите приятели. Не, моето семейство. Бристара приюти мен и Арина, даде ни надежда. Дори в най-мрачните дни в „Халазар“ мислите ми се връщаха към Арина, Грегор, Рен, Джура, Туино, Бристара... Дори когато умът ми ми казваше, че са се отказали от мен, сърцето ми не искаше да го повярва. Те ме чакат. Разчитат на мен.

Връхлита ме вълна. Издърпана съм на място, където ме ­очаква само студен, потискащ мрак. Там, във водния въртоп, ме очакват моите кошмари и се превръщат в реалност, заплашвайки да изтръгнат последния дъх от гърдите ми.

Но без значение колко тъмна е нощта, отказвам да изгубя надежда, че зората ще дойде.

Докосвам пазвата си, където ме очаква последната карта. Най-популярното ми творение. Досега вероятно съм направила хиляди от тази карта. Деветка чаши – картата за желание, възможност за извършване на малка промяна в съдбата.

Спаси ме.

Деветка чаши се смесва с последната сила от Асото. Водата се разделя и отново изплувам с проблясък от лилаво-синя магия. Вдишвам дълбоко, успявам да поема въздух и продължавам да ритам с крака. Брегът вече не е чак толкова далеч и ако мога да задържа глава над водата, ще успея. Толкова е близо.

Точно в този момент усещам звънтенето на магия над вълните, чувам как корпус пори вълните и виждам злокобната светлина. Късметът ми все някога трябваше да свърши...

Това е най-големият ми страх. Копелето е знаело, че ще избягам. Обзалагам се, че още от деня на съдебния процес е знаел, че ще ме убие, и ме е оставил да гния в „Халазар“ само защото е могъл. Всичко, което Арина някога ми каза за него, е било вярно.

Животът ми за него не е нищо по-различно от игра – това е последната ми мисъл, преди магията да ме удари и в пристъп на агония мускулите ми да се свият, след което една вълна ме залива и светът почернява.

3.

Държат ме в безсъзнание. Всеки път, когато реалността се приближи до мен, някой отново я прогонва с течнос­ти, наливани в гърлото ми, и вълни от магия, хвърляни върху тялото ми. Снопове светлина блестят в стаята и аз отварям напуканите си, сухи клепачи само за да бъдат затворени отново от нечии нежни пръсти. Гласове се засилват и утихват, но нито един от тях не разбирам.

Когато съзнанието най-накрая се връща при мен, рязко се събуждам, опитвайки се да го уловя, преди отново да избяга. Преди те – които и да са „те“ – да могат пак да ми го отнемат.

– Спокойно, спокойно – промълвява възрастна жена. – Изтощена си. Почивай.

Стаята, в която съм, ми е напълно непозната. Бих си спомнила място, което е толкова преднамерено внушително.

Всяка мебел и рамкирана картина е декорирана със сребро. От двете страни на стаята се виждат по десет черни мраморни колони. Има два къта с мека мебел, единият е пред леглото, в което лежа, а другият е пред далечна камина, достатъчно голяма в нея да се изпече цяла мечка. Полилеи хвърлят мека светлина от свещи в твърде мрачното пространство. Светлината озарява всички странности и чудатости, отрупали стените толкова екстравагантно, че би било клаустрофобично, ако стаята не беше толкова голяма. Въпреки това, благодарение на размера на пространството, броят на чудатостите придава на стаята усещане почти като за... музей. Студена. Стерилна.

Но въпреки размера ѝ, предполагам, че това е спалня. Чувствам се дребна между четирите колони за балдахин на леглото с площ на малко жилище. Направено е от черен камък и е обградено от тежки завеси. Безкраен океан от капитонирано кадифе с островчета от кожа покрива копринените чаршафи.

– Къде, в името на Четирите бои, се намирам? – питам заповеднически жената и ми се ще да имах някакво оръжие.

За съжаление, нямам нищо, дори парцаливите си дрехи от затвора. Облечена съм в шифонена нощница, от ръце, за които се надявам, че са били нейните.

– В академия „Аркана“ – отвръща жената с лекота, макар че очаквах да се държи сдържано. – Аз съм Реуина, прислужница на Негово Височество.

Прислужница? А не иконом? Колко странно... Но необичайните решения на принца са най-малкото ми притеснение.

– Защо съм в академията?

Зад прозорците, обградени – без да е изненада – от още тежки кадифени завеси, в далечината Затъмнение сияе от другата страна на устието на река Фарлум. Внушителна стена препречва мястото, където реката се среща с морето. Тя служи за мост, свързващ града и академията, но и се използва от кралското семейство за контролиране на търговията с кралството и териториите отвъд него.

– Предполагам, че принцът ще ви каже.

Оправдава се с властта на Каелис? Или и тя не знае защо съм тук? Истината е скрита зад привидно топла усмивка, увенчани с бръчици очи и тънка сребристобяла коса. Реуина леко ми напомня за Бристара, въпреки че е по-стара от покровителката на „Съдбовния клуб“.

– Като стана дума за него, той искаше да го уведомя, когато се събудите. Моля, извинете ме – казва жената, сякаш имам властта да извиня някого.

Прислужницата излиза и аз оставам сама.

Веднага отмятам завивките и спускам крака на пода, коленете ми изпукват. Всяка частица от тялото ми боли и скърца. Краката ми се клатят. Коремът ми е прилепнал към ребрата. Някак си се чувствам по-зле, отколкото когато напуснах клетката си. Колко време съм била в безсъзнание?

Може и да съм само на двайсет години – или дори на двайсет и една, в зависимост от датата, – но независимо от това се чувствам на три пъти повече.

Всяко нещо по реда си – първо трябва да намеря оръжие. Насочвам се право към камината, борейки се с разсейващата гледка към града през прозореца и чудните предмети по стените. Взимам ръжена. Куката в края му би била неприятно нещо, което да се забие в нечий череп. Въпреки че заради състоянието ми го вдигам с мъка, е по-добре от нищо.

Сега проучвам рафтовете за нещо по-практично, и по възможност да мога да го скрия. В идеалния случай за карти... и точно тогава...

– С това ли ще ме нападнеш? – От гласа на Каелис ме полазват тръпки. Осъзнавам, че съм съвсем гола под тънката като хартия нощница, която едва ме покрива.

– Обмислях го – казвам, обръщайки се, без да му позволя да види неудобството ми.

Той се подпира на една от колоните на леглото и разбърква небрежно колодата си. Картите летят без усилие, както и заплахите, които не е нужно да произнася.

– Радвам се, че си се възстановила достатъчно, за да станеш отново онази жалка версия на себе си.

– Защо съм тук? – питам го, без да обръщам внимание на обидата му.

– Не си в позиция да искаш каквото и да е от мен.

– Просто ми кажи, по дяволите.

Пръстите ми се стягат около ръжена. Не мога да се отърва от усещането, че гледам убиеца на майка ми в лицето. Наистина ли Каелис е заповядал да отрежат въжето ѝ? Той контролира всички арканисти и законите, които ги обвързват.

– Не така грубо, Клара. Не се говори така с принц. Ще трябва да поработиш над това.

– Така или иначе ще ме убиеш, какво значение има? – вдигам рамене, сякаш собствената ми смърт не е нищо повече от обикновен въпрос. – Поне ще умра, без да падам в ръцете ти.

– А не си ли го направила вече?

Говори за опита ми за бягство. Мамка му! Подозренията ми бяха верни. Но дори и да бях знаела със сигурност, а не само подозирала, щях да опитам късмета си и да се осмеля да избягам.

– Имам твърде много достойнство, за да го направя отново – казвам в опит да го подлъжа да издаде плана си. Защото, ако той искаше, щях вече да съм мъртва.

– Достойнство? Жената, която пълзи из планински тунели и грабителства в задни улички, твърди, че има достойнство? – Каелис изпуфтява. – Прости ми, не знаех, че говоря с кралицата на плъховете.

– По-скоро бих била кралица на плъховете, отколкото крал на змиите – отвръщам.

През целия си живот съм слушала истории за семейство Орикалис. Виждах как те управляват кралство Орикалис. Виждах блестящите шпилове на богаташките квартали на Затъмнение и най-бедните бараки, притаени в техните сенки, изпълнени с гладни, премръзнали хора, копнеещи за миг състрадание.

Принцът издава замислен звук.

– Тогава, по тази логика, наистина сме подходящи един за друг, тъй като ти си моята идеална плячка.

Стисвам ръжена още повече, като целенасочено игнорирам неволното трептене в мускулите си, което не мога да овладея. Нямам карти и никакво оръжие срещу него. Нищо, с което да се защитя, освен моите топящи се сили и ръжена. От друга страна, ако искаше, той би могъл да свали месото от костите ми с едно щракване на пръсти.

– Добре. – Пускам ръжена и той изтрополява, докато вдигам празните си длани в жест на покорство. – Защо все още съм жива?

– Сега вече задаваш правилните въпроси.

Той се отдръпва от колоната, прибира колодата в джоба си и се приближава към мен. Докато го прави, за кратко обмислям да вдигна ръжена с пръстите на краката си и да проверя дали имам достатъчно сила, за да пробия гръдната му кост. Предполагам, че нямам. А и зная, че с мисъл би могъл магичес­ки да призове карта от джоба си; безопасността ми е илюзия. Но би било задоволителен експеримент.

– Нуждая се от теб.

– Ти? Ти се нуждаеш от мен? – питам с презрение.

– Защо мислиш, че те освободих от затвора? Че не те оставих да умреш там?

Проблясване в очите му ми казва, че не лъже. Ще ми се да кажа „Затвор, в който ти ме натика“. Принцът прави още една стъпка към мен и аз отстъпвам с още една. Удрям се в стената до огнището.

– Какво знаеш за двайсет и първата карта таро?

Двайсет и първа карта таро? Има петдесет и шест карти в Малките аркани, по четиринайсет от всяка боя, и двайсет карти в Големите аркани, без да се брои славният Глупак – началото на всичко и затова номериран с нула... Освен ако...

– Двайсет и първата карта таро не е нищо повече от мит.

Майка ми ни разказваше легенди за двайсет и първата таро, Светът. Историите казват, че дава на използващия я власт да промени всичко – абсолютно всичко. Тя е като Деветка чаши, но безкрайно по-силна. Една карта, толкова мощна, че може да изкриви реалността и да промени самия свят. Подобна карта е мечта за мен...

– Уверявам те, че не е така – казва Каелис и се надвесва над мен. – Помисли какво би могла да направиш, ако Светът е в ръцете ти.

Правя го. Преди да мога да се спра, си представям как внимателно формулираното желание и мистериозната карта, известна като Светът, биха могли да ме направят най-мощният арканист, съществувал някога. Бих могла да притежавам Затъмнение, цялото кралство. Бих унищожила Каелис и цялото му семейство. Бих могла да съживя майка си и никой не би могъл отново да нарани мен или хората, които обичам.

Принцът ме наблюдава внимателно, очите му блещукат на проблясващата светлина на огъня, сякаш може да прочете всичките ми мисли, дори онези, които касаят него. Въпреки това колкото повече се боря, толкова повече изглежда, че той се забавлява.

– Искаш ли я? – Гласът му е притихнал до шепот, натежал от копнеж.

– Не съществува.

– Напротив. А ти, Клара, си последният ключ за получаването ѝ.

– Какво?

Този мъж е загубил разсъдъка си.

– Изглеждаш изненадана. – Арогантната му усмивка се разширява. – Не си ли майсторският крадец, за когото се твърди, че може да се сдобие с всичко? Жената, която открадна древните четки за рисуване от големия музей на Орикалис? Кой би промъквал небелязано арканисти и нелегално таро в Затъмнение и извън него? И всичко това, преди да достигне двайсетгодишна възраст?

– Виждам, че репутацията ми ме изпреварва – успявам да промълвя, въпреки че гърлото ми е сухо като обширната пустиня на изток от кралството.

Той обаче продължава, сякаш гласът ми е бил погълнат от сенките наоколо.

– Същата жена... – С бавно, преднамерено движение Каелис слага ръката си на стената до главата ми, на сантиметри от късо подстриганата ми коса, и се навежда още по-близко, не остава достатъчно въздух, за да дишам. Съществува само той и със завладяващото си присъствие разпалва всеки сантиметър от мен.

– Същата жена, за която се твърди, че може да изрисува всяка карта с всичко. Подвиг, толкова невъзможен, че вече се превръща в легенда в дълбините на Затъмнение. Кажи ми, Клара, как успя в „Халазар“ да изрисуваш карти с Чаши и Монети единствено с прах за Мечове?

– Ти... ти си се уверил, че има единствено прах за Мечове – осъзнавам аз.

Очите му заплашват да ме погълнат цялата. Вълни коса отчасти закриват огъня, пламтящ в погледа му. Била съм използвана. Тествана. Бягството ми... не, още преди това. Началникът ме бе карал да рисувам всякакви карти с практически никакви пособия. Каелис можеше да ме убие отдавна, ако искаше. Вероятно целият ми престой в затвора е бил изпитание, чак до вечерта, в която бях заловена.

– Какво искаш от мен? – връщам се към предишния си въпрос.

– Исках да знам дали си струваш, Клара – казва той, докато ме изследва изпод дългите си мигли. – Исках да видя дали имаш не само уменията, но и решителността да преживееш онова, което следва. Да ми дадеш Светът.

– Никога няма да ти помогна – отговарям, изпълнена с ненавист.

– Извиси се в моя свят или умри в твоя. Помогни ми и ще бъдеш възнаградена. Противопостави ми се и всичко – и всички, – които са ти скъпи, ще бъдат унищожени по начин, по който не можеш и да си представиш.

Това е обещание, а не заплаха.

Пред погледа ми се появява Арина. Тя е точно тук, в академията, под негов контрол. Мисля си също за приятелите си в клуба, за който предполагам принцът също знае.

Ръката ми се стрелва към гърлото му подобно на пепелянка. Впива се в призрачнобялата му кожа. Дори и след година без слънце в „Халазар“ кожата ми е малко по-тъмна от неговата. Устните на Каелис се разтеглят в злокобна усмивка.

– Да не си посмял. – Пръстите ми треперят, докато се стягат. Той може да почувства точно колко изтощена съм. Дали това мое състояние също е част от плана му?

– Тогава прави точно каквото ти казвам – отвръща той с лекота, въпреки жалкия ми опит да го душа. Дори нямам силата да го накарам да хрипти.

Искам да го счупя. Искам да стискам, докато очите му изхвръкнат. Не ме интересува какво ще означава това за мен: и без това животът ми е загубен. Това вече ми е ясно. Принц Каелис е известен с това, че чупи играчките си.

Без предупреждение вратата се отваря с такава сила, че прозорците издрънчават. Избухва светлина и свистене на магия от карта, която, ако се съди по дълбоките дупки, оставени във вратата, мога да определя единствено като някакъв вид Мечове.

В рамката на вратата стои друг мъж. Той има тъмна коса и черни очи като Каелис, същия оттенък на кожата и същата арогантна аура.

Но двамата са пълна противоположност във всички други аспекти: този мъж носи добре скроено златисто палто с бяла риза и бели панталони. Ботушите му са в топъл меден цвят. Дори висулката с меч около врата му е различна. Изработена е от блестящо сребро, което въпреки слабото осветление сияе толкова ярко, че мога да го видя от мястото си.

Пускам шокирано Каелис, когато осъзнавам, че гледам принц Равин, наследник на Орикалис и регент на град Затъмнение.

Каелис се отдръпва от мен, някак небрежно, сякаш току-що не се бях опитала да го задуша.

– Здравей, братко. Някога чувал ли си, че се чука?

– Като че ли би отворил вратата за мен. – Очите на Равин се стрелкат между нас. – Какво си мислиш, че правиш?

Не съм сигурна към кого е насочен въпросът, затова държа устата си затворена. Особено след като не зная дали Равин ме е видял с ръка около шията на брат му.

– Бих могъл да те попитам същото.

Ако се съди по тона на Каелис, между двамата братя няма топли отношения.

– Идвах да те уведомя, че тъкмо получих известие от Главстон, че някой е избягал от „Халазар“.

Кръвта ми замръзва. Особено когато погледът на Равин се спира върху мен.

– И това ме засяга, защото... – Каелис разтегля въпроса, като някак успява да звучи едновременно раздразнен и отегчен.

– Беглецът е нелегален арканист. Килия двеста и пет. – Моята килия. – Въпросът трябва да се разглежда сериозно и да се разследва с пълната сила на закона.

– Естествено, че ще бъде. Сигурен съм, че Главстон държи нещата под контрол.

– Така е. Предоставих на пазачите от „Халазар“ разрешение да претърсят Затъмнение.

– Добре си направил. – Снизхождение изпълва гласа на Каелис.

– След това ще дойдат тук.

– Превъзходно – вдига рамене Каелис.

Раздразнението на Равин се увеличава заради привидно спокойното поведение на брат му.

– Предполагам, че ще им предоставиш достъп, за да извършат претърсване, понеже вратите на академията са отворени тази вечер.

– Да, естествено – казва Каелис и насочва вниманието си обратно към мен. Сковава ме смесица от шок и страх. Не съм сигурна къде да гледам. И ми се ще да имам нещо повече от парчето нощница, което да ме защитава. – Ако нямаш нищо против, зает съм.

– С какво?

Вниманието на Равин е по-остро от светлината на фенера в дълбините на „Халазар“.

– Информирам последния кандидат за академията какво ще се очаква от нея на Огнения фестивал тази вечер.

Това е днес? Значи сега е първият ден на Жезли, моят рожден ден. Най-лошият рожден ден за всички времена.

– Кандидат? – изричаме аз и Равин почти едновременно.

– Не е ли прекалено стара, за да е кандидат? – продължава Равин.

– Караш ме да се чувствам древна – промълвявам недоволно. Днес навършвам двайсет и една години. Въпреки че след „Халазар“ сигурно изглеждам на осемдесет.

И все пак, двайсет и една технически е извън ограничението... Всички арканисти в Орикалис са задължени да се присъединят към академията в годината, когато навършат двайсет. Моментът отразява двайсетте Големи аркани, по една година за всяка Голяма, защото се вярва, че уменията на арканиста не могат да узреят, докато не са живели по една година за всяка Голяма аркана.

Онези, които откажат да влязат в академията или бъдат открити след това от стражите, докато се крият, автоматично стават Белязани и биват изпращани в мелниците. Академията предоставя възможност за по-добър живот, ако успееш да го получиш. Въпреки че... повечето се провалят на тестовете през първата година или умират, докато се опитват да ги преодолеят.

– Рожденият ѝ ден е днес.

Лепкаво усещане покрива кожата ми при забележката на Каелис. Той очевидно ме е проучил добре.

– Значи е трябвало да се присъедини миналата година. Не знам с какво те забавлява, но твоето забавление не е над закона.

– Не съм съгласен – отвръща лукаво Каелис.

Игривостта му кара една вена на слепоочието на Равин да изпъкне.

– Правят се изключения за благородници – допълва той. – Не би бил първият път, в който син или дъщеря на благородник се присъединява към академията малко по-късно, за да може да довърши другите си обучения.

– Тя не е благородничка.

Равин е прекалено убеден в този факт, че да ми е спокойно.

– Напротив – отрича Каелис и бърка в палтото си, откъдето вади сгънат лист хартия, пожълтял и с разпокъсани краища. Принцът се приближава към брат си. – Виж, поразрових се. Знаеш колко... измъчван от вина бях през последните пет години.

Думите изпълват въздуха с тежестта на неизказаното.

Преди пет години... Никой не знае какво е станало в деня, когато бе унищожен кланът Отшелник. Официалната версия беше, че благородническият клан е въстанал срещу короната и затова Каелис ги е унищожил с необяснима сила. Невинни хора. Безброй животи. Премахнати. Всичко това било извършено от Каелис с непозната магия, която била толкова всеобхватна и ужасяваща, че плъзнали слухове, че единственият начин за извършването ѝ е използването на обърната карта. Неестествена сила, за която се твърди, че не съществува. Но какво друго би могло да бъде? – питат слуховете и потайните разговори.

– Ти си проучил нещо относно клана Отшелник? – пита Равин със смес от шок и съмнение.

– Чудех се дали някой не е оцелял – казва Каелис и подава листа на брат си. Не мога да го прочета от мястото си, но онова, което казва след това, запълва достатъчно от празните места. – Както можеш да видиш, това е Клара Редуин. Тя е далечна племенница на височайшата дама Хана Таймспън – което разрежда достатъчно кръвната връзка, за да я спаси през онзи съдбовен ден и да я направи последния оцелял наследник на клана Отшелник.

За какво, в името на Голямата аркана, говори той? Когато ме заловиха, посочих името Сивомеч. Преди това майка ми каза на мен и Арина да казваме, че името ни е Дейгар. Редуин е нещо ново.

Когато Каелис се връща обратно при мен, аз съм прекалено зашеметена, за да говоря. Тъмните му очи блестят както блестяха, преди да напусне стаята в „Халазар“. След това се изправя, отмества косата от лицето си и преплита пръсти с моите. Това е странно интимно и единственото нещо, което ме възпира да го блъсна, е пълният шок от това, което казва:

– Което означава, че като благородничка и бъдеща височайша дама на клан тя е повече от подходяща не само да се присъедини по-късно към академията, но и да бъде моя бъдеща съпруга.