Легионът на тамплиерите

Пролог

1039 г.

Река Нил, при Карнак

Сто левги от Александрия

Казваше се Рагнар Цепещия черепи, а корабът му беше „Крака“, наречен така на дъщерята на валкирия и викингски вожд. Изваян от дърво образ със затворени в дълбок сън очи, с дълга коса, покриваща голото женско тяло, красеше носа на бойния кораб. Казано е, че Крака, както и майка ѝ преди това, имала дарбата да тълкува сънища и да вижда бъдещето. Рагнар пламенно се молеше да е така и тя да може да го заведе у дома още веднъж с предсказанията си, защото през последните десет дни плаваше по река, която видимо нямаше край, и защото през пет от тези дни плаваше през нещо, което сега знаеше, въпреки пърлещата жега на безмилостното слънце, не е нищо друго, а Нифлхайм – тъмната и вечно замръзнала земя на мъртвите.

Рагнар беше братовчед на Харалд Сигурдсон, предводител на Варяжката императорска гвардия в Миклагард, великия опасан със стена град, или Константинопол, както го наричаха местните хора. Беше най-великият воин на Харалд и преди да потегли от чудния град, който е в теснината на света, се беше заклел пред братовчед си, че няма да се върне, преди да е открил тайните рудници на древния цар и да е превзел богатствата им в името на Харалд.

Ако се провалеше, нямаше да е заради липса на добър кораб и добри мъже, които да плават на него. От мястото му на палубата за кърмчията погледна гордо по протежение на „Крака“.

Беше дълъг осемдесет стъпки от изваяната скулптура на носа до елегантно извития заден връх. Беше осемнайсет стъпки широк и само шест стъпки висок от планширите до кила, който минаваше по дъното на кораба. Беше от здрав дъб, от ниските склонове на фиорда Фленсбург, корпус от застъпващи се дъски, закрепени за тежките ребра с повече от пет хиляди железни нита, уплътнен между дъските с киснати в катран кълчища. Дъските ставаха по-тънки нагоре, към планширите, което правеше кораба лек, силен и гъвкав. Газеше по-малко от три стъпки и можеше да достига и най-плитките крайбрежия.

По море, с разпънато голямо платно, „Крака“ лесно достигаше скорост от десет възела и можеше да измине повече от петдесет левги за ден. Тук, по реката, черна като нощ, населена с плуващи чудовища, от които ти се завива свят, едва достигаше два възела и можеше да измине шест-седем левги, преди трийсет и двамата гребци вече да не могат да вдигат дългите тежки весла.

Рагнар погледна гребците с привързаност. Също като него, те бяха голи до кръста и мускулите на гърбовете и раменете им лъщяха от пот, докато гребяха в опасните води. И също като него всеки от тях носеше ленено покривало за глава, закрепено с ивици плат, което местните наричаха „немес“.

На носа, на по-малка издигната палуба, подобна на палубата за кърмчията отзад, стояха странният високопоставен нагерен – дворцов роб, наложен му от Харалд, и още по-странният огромен евнух Бараках, който се грижеше за личните нужди на негерена, записваше всичко и отбелязваше местоположението им на невероятно подробни карти, които правеше по заповед на господаря си. Името на чернокожия беше Абдул ал-Рахман и точно той предложи на Рагнар мъжете му да сложат на главите си немес, след като двама от воините припаднаха, поразени и поболели се от слънцето.

Точно под палубата за кърмчията беше Аки, последният гребец на десния борд, който задаваше ритъма със старинен напев:

– Всички знаят,

че Гунбьорн, капитанът,

в гроба отдавна лежи;

и че нивга не е имало по-храбър пътешественик

по чудната широка земя на Ендил.

Историята му с гордост ще се разказва

от поетите,

дордето Ньордор, богът на моретата,

не удави земята.

Рагнар се обърна към кърмчията Хурлу – свъсен як мъж, който управляваше „Крака“ от много години, още отпреди той да стане капитан.

– От колко време гребат мъжете?

– От зазоряване. – Хурлу примижа към слънцето, което беше почти точно над главите им. – Най-малко шест часа. Твърде дълго.

Рагнар кимна. Беше служил като гребец и познаваше тежестта на греблото, потъващо във водата. Раменете го заболяха дори само от спомена.

– Да излезем на брега – каза той, – та хората да си починат.

– Няма да е зле – каза Хурлу и кимна.

Рагнар пропусна това покрай ушите си. Ако Хурлу беше по-млад, щеше да е неуважение, но той беше стар колкото дънните дъски на „Крака“ и управляваше кораби още откакто Рагнар си беше играл с кълбета вълна в скута на майка си.

– Ще ни трябва сянка – каза Рагнар. Огледа голата суха земя от двете страни на реката. Виждаха се само голи камънаци и високи възвишения от пясъчник, напечени от безмилостното слънце.

Хурлу изсумтя отвратено и се изплю през борда. После кимна към носа.

– Попитай дресираната си маймуна ей там. Може би знае къде можем да намерим сянка.

Хурлу суеверно не вярваше на чернокожия и не го криеше от никого, включително и от Рагнар.

Рагнар подсвирна пронизително и когато Ал-Рахман погледна към кърмата, му направи знак да дойде при него. Ал-Рахман каза нещо на Бараках, който кимна, после слезе от малката платформа в тесния проход между гребците. Докато крачеше, дългата му бяла роба се виеше елегантно около глезените.

Ал-Рахман беше грациозен като танцуващо момиче, но не беше хленчещ женчо. Рагнар се бе убедил в това, когато товареха провизии в Александрия. Същата грация на танцьорка се превърна във воинска жестокост и умело насочван гняв, когато шайка улични крадци застана пред него в тясна уличка – искаха да плати право за преминаване и му показаха ясно, че ако откаже, ще има последици. Ал-Рахман наряза и четиримата дрипави мъже на парчета само за няколко мига, след като къс ятаган с извито острие като по чудо се появи в дясната му ръка, измъкнат изпод същата развяваща се роба.

– Ас-салам алейкум, Рагнар. Искаш да говориш с мен?

– Алейкум ас-салам, Абдул – отвърна Рагнар, както го бе научил Ал-Рахман. До него Хурлу направи гримаса и отново се изплю през борда, както Рагнар беше сигурен, че ще направи. Харесваше му да дразни стареца при всяка възможност.

Татуираното лице на Ал-Рахман също грейна в усмивка. И той беше наясно какво мисли високият рус датчанин. Бяха странна двойка – Рагнар як като дъб, Ал-Рахман крехък като върба, но и двамата еднакво силни, всеки по своя си начин. Бяха твърде различни, за да станат истински приятели, но след прекараното време заедно бяха развили отношения на взаимно доверие и уважение.

– Трябва ни сянка и прясна вода. Хората ми вехнат като цветя, Абдул. Доколко е вероятно да намерим това в тази пещ?

– Цветя! – изсумтя Хурлу. – Ха!

Ал-Рахман се обърна и посочи.

– Ще минем покрай онзи хребет и там Голямата змия прави остър завой. В извивката има уаха, наречена от старите гърци Кенобоскион.

– Уаха? – попита Рагнар.

– Оазис в пустинята, убежище – обясни Ал-Рахман.

– След колко време?

– С тази скорост? – Ал-Рахман сви рамене. – Може би час.

Рагнар се обърна към Хурлу.

– Чу ли, кърмчийо? Изглежда, още не сме мъртви.

– Още не сме – съгласи се Хурлу. – Само съсухрени трупове като онези, които използват за огньовете си за готвене в онази кочина, града, който отминахме.

И кимна назад по реката.

– Ал-Кахира – каза Рагнар и си спомни мизерното градче и ироничното значение на името му: Победоносния.

– Да де – каза Хурлу. – Използват труповете на предците си за подпалки! Фу!

– Е, Хурлу, ще се справят ли нашите вехнещи цветя?

Побелелият възрастен мъж пак се изплю през борда.

– Ще се справят ли? – Обърна се надолу и извика на главния гребец, седнал на пейката под него: – Аки! Бойна песен за нашия господар и владетел! И бойна скорост!

„Крака“ полетя напред.

След по-малко от половината време, което бе предположил Ал-Рахман, видяха целта си – тъмната река се пенеше бяла зад „Крака“, а греблата се врязваха гладко във водата. Тази уаха, както я бе нарекъл Ал-Рахман, се оказа няколко колиби от кал и слама, защитени от финикови палми, чиито широки листа бяха яркозелени под ослепителното слънце. С тъмните си прозорци колибите изглеждаха изоставени, слепи, отдавна запустели.

Рагнар засенчи очите си и се вгледа в брега. Може би неколцина рибари бяха живели тук преди време, но само толкова – както всичко друго в тази страна, и това изглеждаше отдавна отминало. Сега колибите можеха да са дом само на паяци и скорпиони, които търсят сянка, точно като екипажа на „Крака“. Видя и малък поток, който се спускаше по ниския бряг на реката – явно извираше някъде между дърветата. У дома, по бреговете на фиорда Фленсбург, никой не би обърнал внимание на такова нищо и никакво поточе. Тук то даваше живот.

Мъжете нямаха нужда от команда, за да се насочат към брега. Като пухтеше от усилие, Хурлу натисна дългото кормилно весло, за да смени посоката. Според Ал-Рахман това беше времето на прииждане на реката и водата беше висока. Малко след това „Крака“ се плъзна по калния бряг. Двама от предните гребци вдигнаха тежката дървена котва и я пуснаха през борда, за да държи кораба срещу течението.

Приставането стана бързо и лесно. Тези мъже бяха правили това хиляди пъти, на хиляди различни брегове, и всичко мина с почти механична плавност, но въпреки това всички останаха по местата си – желязна дисциплина, – докато Хурлу не извика командата. Гърлата им бяха пресъхнали и устните им бяха напукани, но както винаги първата им грижа беше корабът.

– Вдигнете веслата! – извика Хурлу.

Веслата затракаха през обвитите в кожа улеи на борда и след малко всичките трийсет и две се издигнаха като гора към небето.

– Веслата по местата!

От носа към кърмата гребците заизваждаха веслата и ги сложиха на поставките, в които вече бяха мачтата и сгънатите платна, както и няколко резервни весла. При лошо време запълнените поставки понякога играеха ролята на опора за платнища, които подобно на палатка запазваха кораба сух.

– Слизайте, момчета!

С прегракнали одобрителни викове мъжете тръгнаха към носа и започнаха да скачат на осеяния с камъчета кален бряг. Обикновено, ако водата бе достатъчно плитка, всички просто скачаха там, където са гребали, но не и тук.

Всички бяха видели гигантските чудовища с люспи и дълги челюсти, които живееха в плитчините на Голямата змия, и бяха гледали с ужас как две от тях хванаха едно теле, което спокойно пиеше вода на брега до града, който Ал-Рахман бе нарекъл Ал-Кахира. Двете чудовища, съвсем координирано, почти успяха да разкъсат телето на две, след което го завлякоха в по-дълбоки води, докато то мучеше жално.

Когато „Крака“ остана празен, а мъжете със залитане се спуснаха към дърветата, за да намерят скрития извор, Хурлу се обърна към Рагнар:

– Добре ли беше?

– Добре. – Рагнар кимна.

Хурлу скочи от повдигнатата платформа, мина през прохода между пейките на гребците и скочи през борда. Последни на брега слязоха Рагнар и Ал-Рахман, следвани от мълчаливия евнух Бараках.

Оказа се, че малкият църцорещ поток идва от езеро с невероятно чиста и студена вода, искряща под палмите. Някои от мъжете паднаха на четири крака и натопиха главите си във водата. Други съблякоха туниките си, събуха се и скочиха голи в езерото.

Рагнар и Ал-Рахман утолиха жаждата си малко по-елегантно, после загледаха мъжете.

– Човек като е в нужда, Один дава – засмя се Рагнар. Беше научил тази стара поговорка от майка си още като съвсем мъничък.

Ал-Рахман се усмихна.

– Не Один или някой друг бог. Това езерце е дар от времето.

– Мислех, че вярваш в твоя бог, Аллах – каза Рагнар.

– Вярвам в учението на неговия велик пророк Мохамед, благословено да е името му, но човек не може да познава или да се преструва, че разбира Аллах. Евреите дори не произнасят името на техния бог поради същата причина.

– И неверниците, като нас. Кяфирите? – Рагнар се усмихна, като си спомни думата, която бе научил от Ал-Рахман.

Ал-Рахман се усмихна на мускулестия северняк.

– Мохамед ни учи да ви съжаляваме и да ви покажем Верния път.

Отдалечиха се от езерцето и тръгнаха между палмите. Тук тревата беше висока, а на местата, където бяха падали и фурми, още по-гъста и зелена. Рагнар си даде сметка, че почива за пръв път от много дни.

В края на малката палмова горичка, след която отново започваха пясъците на пустинята, видяха голяма каменна плоча, стърчаща от земята. Беше черна и гладка като стъкло, а на нея имаше дълбоко изсечени линии и фигури. Някои от фигурите очевидно изобразяваха хора, но други изобразяваха странни, приказни животни – големи рогати бикове, някаква газела с толкова дълъг врат, че главата ѝ се издигаше над всички други създания, и други, по-малки същества: котка с огромни зъби и нещо с гигантски уши и крака като пънове, с остри бивни, които стърчаха от устата му. Бяха надраскани и по-малки линии, за да изобразят тучни поля, и под всичко това имаше дебела черна змия, която би могла да е само голямата река зад тях.

– Трескав сън на някого от много отдавна? – учуди се Рагнар и плъзна пръсти по плочата.

– Или спомен – каза Ал-Рахман. – Това място може някога да е било райско кътче със зелена трева, дървета и много дивеч. Може би езерото, в което се къпят нашите хора, е само дъжд, паднал преди десетки хиляди години, който сега извира тук и на други места, за да ни напомня за миналото.

– Как може рай да стане пустиня? – попита Рагнар.

– Как може хората, построили големите пирамиди и древните храмове, край които минахме, да са изчезнали? – отвърна Ал-Рахман. – Нищо не е невъзможно. Всичко повяхва и изчезва.

Рагнар се обърна назад и се загледа през дърветата към реката.

– Възможно ли е нашето търсене? Можем ли наистина да открием Соломоновите рудници?

– Римляните са ги смятали за реално съществуващи. – Ал-Рахман сви рамене. – Има и други разкази. – Чернокожият спря. – Някога имало един велик цар, Соголон Джата, който би могъл да бъде взет за Соломон, за който говори Харалд. Децата му били много богати и се говори, че къщите им били от злато. Има и приказки за техен голям град в пустинята, наречен Тимбукту – място с огромно богатство и хранилище на още по-голямо знание.

– Може ли такова място наистина да съществува? – попита Рагнар.

Ал-Рахман се разсмя и го потупа по рамото.

– Мисля, че ще открием сами, Рагнар Цепещия черепи, ние двамата, и може би ще се върнем, за да доразкажем приказката.

1.

– Като изключим злощастното пътуване до Либия, за да спасим братовчедката Пеги, изобщо не харесвам Африка – каза полковник Джон Холидей – Док. – Падам си повече по Рицаря с блестящи доспехи или Римската империя.

– Това е друго – каза Рафи Вануну. Седяха в дневната на светлия просторен апартамент на археолога на улица „Рамбанм“ в квартал „Рехавия“ на Йерусалим. От кухнята идваха ароматите на пиле с гъби, говеждо кунг пао и патица в соев сос – Пеги разпределяше по чиниите вечерята от китайска храна, донесена отвън. Според Пеги изкуството да знаеш от кой ресторант да поръчваш беше дори по-важно от умението да готвиш – философия, която тя практикуваше още от гимназистка.

– Добре – каза Док. – Ще клъвна. Защо обаче да отделя половин година от живота си, за да обикалям Етиопия, пустинята на Судан и джунглите на Конго с теб и Пеги, след като имам идеално предложение за работа от Военната академия на Алабама и шанс да напиша книгата си за Гражданската война?

– Защото през лятото Мобийл е сауна – извика Пеги от кухнята.

– И защото последното, от което светът има нужда, е още една книга за Гражданската война. – Рафи се ухили.

– Добре, какво предлагате освен малария, петдесет вида отровни змии и шайки откачени бунтовници?

– Предлагаме Жулиен де ла Рош-Гийом – каза Рафи. – Цистерциански монах и тамплиер.

– Никога не съм чувал за него – заяви Холидей.

– Нищо чудно. Бил е доста потаен – каза Рафи и лапна една кнедла. Известно време я дъвка замислено. – Обикновено го наричат Изгубения тамплиер, ако изобщо го наричат някак. Общо взето е забравен от историята и ако попаднеш на името му в някоя забутана някъде бележка под линия, то ще се споменава като име на страхливец, който е изоставил своите свети братя.

– Прилича на материал като за Индиана Джоунс, нали? – обади се Пеги.

– Каква е тази слабост към Индиана Джоунс? – попита Рафи. – Той определено не използва подходящите полеви техники като за истински археолог.

– Не разбираш – ухили се Пеги. – Не е слабост към Индиана Джоунс, а към Харисън Форд.

– Кажете ми повече за този ваш изгубен тамплиер – подкани ги Холидей.

– Винаги е бил повече учен, отколкото рицар тамплиер – започна Рафи. – Когато Саладин поверява ръкописите от Александрия и другите библиотеки на тамплиерите, след като Йерусалим пада, Рош-Гийом е един от повиканите да ги оцени. Той очевидно е бил голяма работа, знаел е устно и писмено над десет езика.

– Изглежда интересен – отбеляза Холидей. – И какво общо има това с Етиопия?

– Открих го там – отговори Рафи. – Открих гробницата му, когато бях на разкопки край езерото Тана миналата година, докато ти и милата ми жена се шляехте безцелно из Вашингтон и си навличахте всевъзможни проблеми.

– Не сме се шляели – каза Пеги, докато донасяше чиниите и ги слагаше на масата в другия край на стаята. – Бягахме, за да си спасим живота, а това е съвсем различно нещо.

Погледна си часовника, после се обърна и запали с кибрит двете свещи за шабат на стария викториански бюфет. Махна леко с ръце над пламъчетата, закри очите си с длани и каза благословията:

– Barukh ata Adonai Eloheinu Melekh ha-olam, asher kid’shanu b’mitzvotav v’tzivanu l’hadlik ner shel Shabbat.

– Чуй това, ако обичаш! – каза Рафи гордо, когато с Холидей станаха и се преместиха на масата. – Тя е по-добра еврейка от мен. Казва licht tsinden и благословията като истински духовник.

– А прадядо ми е бил баптистки проповедник – каза Пеги. – Кой би си го помислил?

– Хиляда триста двайсет и четвърта е повече от десетилетие след чистката на тамплиерите от крал Филип – каза Холидей. – Как е успял да се измъкне?

– Не се е връщал във Франция – обясни Рафи. – Рош-Гийом не е бил глупав. При повторното падане на Йерусалим той е в Кипър и е видял облаците да се събират на небето. Тамплиерите са имали твърде много пари, твърде много власт и са ги демонстрирали пред краля на Франция и папата. Нито е умно, нито е здравословно. Политически са били обречени. Вместо да потъне с кораба, така да се каже, Рош-Гийом е заминал по суша за Египет. Александрия, по-точно. Там става учител на синовете на мамелюшките султани.

– Александрия е доста далече от Етиопия – отбеляза Холидей.

– Нямаш романтична жилка, нали, Док? – засмя се Пеги и набучи парче патица. – Това е история.

– Извинявам се – каза Холидей.

– Рош-Гийом е бил историк като теб, Док, също и археолог. Може дори да се каже, че донякъде е бил като Пеги, защото е документирал цялата си работа със скици. Оставил е стотици, основно на пергамент. Освен другото е бил и романтик. С времето се е убедил, че тъкмо Савската царица е показала на цар Соломон местонахождението на Соломоновите рудници – някои им казват и мини. Освен това е поддържал донякъде непопулярното мнение, че Савската царица е била чернокожа. Черна като въглен всъщност.

– Шегуваш се. – Холидей се засмя. – Рудниците на цар Соломон са фикция. Приказка от Райдър Хагард от деветнайсети век. Рудниците са мит.

– Соломон е съществувал. Това е исторически факт. Съществувала е и Савската царица. Според някои Савското царство е било част от Арабия, може би Йемен. Предвид това, което открих, мога да се обзаложа, че е било в Етиопия. Или най-малкото е започнало там.

– Защо мислиш така? – попита Холидей и си бодна една хапка.

– Заради Марк Антоний.

– Марк Антоний, който е казал: „Дойдох да погреба Цезар, не да го хваля“, този ли? Клеопатра и Марк Антоний?

– Същият – кимна Рафи.

– И той участва как?

– Дейно. Годината е трийсет и седма преди Христа, Марк е останал без пари. Клеопатра плаща войните му до този момент, но кладенецът вече пресъхва, а враговете наближават.

– Марк Веспасиан Агрипа и приятелите му. Знам историята, Рафи. Преподавал съм я в Уест Пойнт години наред.

– Марк Антоний е разорен. Трябва да храни армия, но, както казах, кладенецът пресъхва, а любовницата му не престава да му натяква. Е, какво прави той?

– Не ме дръж в напрежение – каза Холидей.

– Изпраща легион нагоре по Нил, за да търси съкровището на земите на Савското царство и Рудниците на цар Соломон.

– За кой легион говорим?

– Испанския – отговори Рафи. Уви малко бок чой на пара около вилицата си и го лапна. – Девети испански.

– Изгубеният легион? – Холидей се засмя. Цялата тази история ставаше по-смахната с всяка секунда. – Изчезнал е край Адриановия вал. Бил е избит.

– Това е едната теория – каза Рафи. – Другата е, че е претърпял тежки загуби и е променил името си, когато е изпратен в Африка под командването на Марк Антоний. Става осемнайсети легион, Либика, командван от Марк Антоний и съмнителния пълководец Луций Гелий Публикола, който е бил склонен да те предаде според посоката на вятъра.

– Според кой исторически източник?

– Жулиен де ла Рош-Гийом, тамплиерът, станал учител на деца на богаташ – отговори Рафи. – Докато е в Александрия, открива архива на легиона, с подробни записи на нареждания, въоръжение, складове и всичко останало. Имперските римляни са били като германците – педантични по отношение на архивите си, но никъде няма запис за завръщане на легиона. Просто изчезва нагоре по Нил.

– Докато търси рудниците на цар Соломон.

– Така изглежда.

– Имаш сериозна заешка дупка пред себе си, Алиса – каза Холидей, топна едно пролетно ролце в соев сос и отхапа. – Какво следва? Лудия шапкар?

– Нещо по-добро – отговори Пеги и се засмя. Вън, на двора, лек ветрец разклащаше листата на маслините. В далечината чуваха артритното скърцане на старата вятърна мелница, която някога генерираше електричество за квартала.

– По-точно? – попита Холидей.

– Харалд Сигурдсон – отговори Рафи.

– Викинг?Този, който става Харалд Хардрада – Харалд Коравия? Вижте, това започва да става глупаво.

– Харалд Сигурдсон, наред с други неща, е бил началник на варяжката стража на източния император в Константинопол. Водил е варягите и в битки в Северна Африка, Сирия, Палестина и Сицилия, за да плячкосват. Докато бил в Александрия, за да изнасилва и граби, чул слухове за изгубения легион и изпратил един от най-добрите си мъже, Рагнар Цепещия черепи, с екипаж нагоре по Нил, за да го търси.

– Кога е било това?

– Хиляда трийсет и девета година. Около триста години преди Рош-Гийом.

– И какво е станало с Рагнар Цепещия черепи, или не трябва да питам?

– Изчезнал е също като Изгубения легион.

– Тоест накъде точно води това?

– Рагнар Цепещия черепи е взел със себе си учен, доста подобен на Рош-Гийом, за да записва историята на пътешествието. Името му е Абдул ал-Рахман, високопоставен роб от Константинопол, който обичал приключенията и пътешествията. Бил е полезен и като преводач. Той имал и собствен художник, за да рисува, каквото вижда, дворцов евнух на име Бараках. Версия на нашата Пеги, но от единайсети век.

Пеги плесна мъжа си по ръката.

– Не съм ти евнух, сладкодумнико.

– И са тръгнали да търсят рудниците на цар Соломон, така ли? – попита Холидей.

– Не само са ги търсили, но са ги намерили. Рагнар умира от тропическа малария по пътя назад, но Абдул ал-Рахман оцелява и стига чак до Етиопия. Когато е на езерото Тана, Рош-Гийом открива хрониката на Ал-Рахман за пътешествието им на слабо посещаван остров в езерото. Преписва пергаментите, които били погребани с него.

Холидей сви рамене.

– Кой може да докаже, че Рош-Гийом не е измислил всичко това, приятна фикция? Омиров епос? Къде са доказателствата?

Рафи стана от масата и отиде при стария викториански бюфет, на който горяха свещите за шабат. Извади стара резбована дървена кутия и я сложи по средата на масата. Дърворезбата напомняше руните на викингите.

– Отвори я – каза Рафи.

Холидей вдигна простия капак на тъмната дървена кутия. Вътре имаше парче кварц, голямо колкото топка за голф, грубо оформено като сърце. В единия край на камъка беше увита дебела нишка от нещо, което приличаше на злато.

– Това беше в гробницата на Рош-Гийом – каза Рафи. – Ако биячите от Централното революционно следствено отделение в Адис Абеба знаеха, че се каня да го изнеса от страната, сигурно щяха да ме арестуват.

– Заради малко злато и парче кварц? – попита Холидей.

– Не е кварц – отвърна Рафи. – Това е 664-каратов диамант, без дефекти. Мисля, че го наричат VVSI. Попитах приятел, който разбира от тези неща. Според него това е десетият по големина диамант, откриван някога. Справедливата пазарна цена в момента е около двайсет милиона долара. Историческата му стойност не може да се изчисли.

– И се предполага, че е дошъл от Рудниците на цар Соломон? – попита Холидей, загледан в големия камък.

– Според хрониката на Ал-Рахман, която Рош-Гийом е преписал, има цяла планина от камъни като този. Тонове.

– Къде точно?

– Там е проблемът – отвърна Рафи. – Доколкото мога да преценя, мините са в днешната област Кукуаналенд в Централноафриканската република.

– О, боже! – възкликна Холидей. – Генерал Соломон Колингба.

– Колингба канибалът – добави Пеги и взе последното парче пиле с лимон. – Единственият африкански диктатор със собствен комплект кухненски ножове, за да нарязва враговете си.

2.

Доктор Оливър Гаш караше ландровъра на черни и жълти ивици по прашния път от Банги със сто и трийсет километра в час. Климатикът беше надут до дупка, а от уредбата в колата, с осем тонколони, пищеше Литъл Ричард. След като мина границата и влезе в района, известен някога като Кукуаналенд на Централноафриканската република и който сега се наричаше Независима демократична република Кукуаналенд, доктор Гаш не видя нито едно друго превозно средство. Селата, през които минаваше, изглеждаха изоставени, крайпътните сергии бяха изпочупени и тъмни.

Младият чернокож мъж не беше изненадан. Всъщност привидната пустота го караше да се усмихва. Беше признак на страх, а както той добре знаеше, страхът означава власт. На вратите на ландровъра, боядисан като земна пчела, бяха щампосани кралските гербове, а в новия Кукуаналенд новините за всеки, свързан с генерал Соломон Бокаса Сесесе Колингба, се разпространяваха бързо.

Доктор Гаш беше министър на вътрешните работи на Независимата демократична република Кукуаналенд, както и министър на приходите, държавен секретар и директор за външните работи на младата страна. Не беше роден с името Оливър Гаш. И не беше никакъв доктор. Преди време беше Оливие Хакизимана Гашаби от Руанда, напуснал тази страна с по-голямата си сестра Елиан по време на геноцида от 1994 г., прекосил Демократична република Конго и установил се в крайна сметка в Банги – столицата на Централноафриканската република.

Три години след пристигането им в Банги сестрата на Оливие беше избрана от онлайн списък кандидатки за съпруга на договор, сключен по електрона поща, на американец на име Артър Андрю Хартман, живущ в Балтимор. Деветнайсетгодишната Елиан се бе съгласила на брака само при условие, че Хартман официално ще осинови единайсетгодишния ѝ брат.

Хартман не можеше да откаже предложението ѝ. Като белязан от акне интроверт, сексуално проблемен, освободен от армията като ментално негоден, страдащ от неуточнено „състояние“ и бивш служител на пощите, уволнен като психически негоден, Артър Андрю Хартман нямаше почти никакви възможности за смислени контакти с противоположния пол и изпитваше параноичен страх да не би да се зарази от някоя предавана по полов път болест, за да си купи облекчение от самотата си.

Три години по-късно Хартман беше намерен с бельо около глезените, осакатени гениталии и срязани гърди в уличка зад търговски център в район Гардънвил на Балтимор. За кратко петнайсетгодишният осиновен син на Хартман беше заподозрян за убийството на „баща“ си, но нямаше достатъчно доказателства, които да потвърждават обвиненията, и офисът на щатския прокурор отказа да продължи с обвиненията. Успешното убийство на презрения баща осиновител беше първото влизане на Оливие Гашаби в света на престъпленията. Нямаше да е последното.

Елиан използва своя дял от застраховката живот на Хартман от пощите и парите от бързата продажба на къщата му на авеню „Асбъри“, за да купи половин салон за маникюр/педикюр. Оливие Гашаби, вече законно променил името си на Оливър Гаш, инвестира парите, платени му от сестра му, за да убие Хартман, в два килограма кокаин. Това стана през 2001 г. Десет години по-късно Елиан Гашаби притежаваше четири салона за маникюр/педикюр, а брат ѝ беше увеличил първоначалната си инвестиция сто пъти. Освен това си бе спечелил сериозни врагове в офиса на щатския прокурор и в полицията на Балтимор, но и в обширната престъпна мрежа, обхващаща Вашингтон, Балтимор и град Ню Йорк. Двайсет и пет годишният престъпен предприемач изведнъж се оказа обладан от силно желание да потърси корените си и замина с напълно редовния си американски паспорт за Централноафриканската република.

Криминалното предприятие в Банги вече се контролираше от няколко племенни банди, които налагаха правилата си с мачете, така че Гашаби-Гаш реши да навлезе в свое собствено сърце на мрака – качи се на параход нагоре по река Коту до град Фурандао в Кукуаналенд.

Фурандао някога бил френски колониален град, известен с плантациите си какао и тютюн, като и двете реколти били под контрола на португалска фамилия със същото име. Градът, набор от едно- и двуетажни сгради от кирпичени тухли, с покриви от нагъната ламарина, хаотично пръснати по бреговете на Коту на около километър, навлизаше и в околната джунгла, към далечните възвишения Бакума, отбелязващи границата със Судан и Чад.

Оливър Гаш пристигна на кея на Фурандао една сутрин и установи, че в малкия град се извършва революция. Към ранния следобед, когато се ориентира накъде духа вятърът, той се съюзи със силите на Националния революционен съюз на Кукуаналенд, предвождан от един издигащ се лейтенант от Централноафриканските военни сили, Соломон Колингба. Истинският губернатор на територията, доктор Амобе Лимбани от малцинството якима, избяга в джунглата и повече никой не чу за него нищо.

Късно вечерта Оливър Гаш беше произведен в чин полковник от новоизпечения генерал Колингба, а към полунощ Оливър Гаш и Колингба празнуваха раждането на Кукуаналендската нация с бутилка шампанско „Вьов Клико“, „освободено“ от бара на хотел „Трианон“ на централния градски площад, вече величествено преименуван на „Плаза де революсион де генерал Колингба“.

На следващия ден Гаш и Колингба се заеха за работа. Поради различните войни, политически смутове и преструктуриране на престъпността по света нормалните търговски пътища на хероина с различни степени на чистота вече не съществуваха. Като използва контактите си в Съединените щати, Оливър Гаш предложи на Колингба Кукуаналенд да стане новата Марсилия и да действа като център за рафиниране и дистрибуция на наркотици с високо качество, след което да пусне разклонения за търговия с малки оръжия, наемане на терористи, търговия с крадени диаманти и пране на пари в големи мащаби, както и редица други неприемливи, но печеливши дейности, които биха превърнали отворения град Фурандао в нов дом на престъпността. Чикаго от трийсетте, но на двайсет и първи век. Американската мечта насред джунглата на екваториална Африка.

Резултатът надмина и най-безумните очаквания на Оливие Гашаби. Фурандао и околността скоро започнаха да процъфтяват. Построиха се допълнителни писти на летището, за да кацат частни самолети, а парцаливата армия получи нови униформи и оръжия, дарени от Департамента за общо въоръжение на китайското правителство. Китайците също така строяха пречиствателна станция за града и асфалтираха околните пътища. Оливър Гаш откри изненадващи умения в областта на политиката и дипломацията – както се оказа, те имаха много общо с престъпността. В Африка, както и навсякъде другаде, корупцията и алчността в сферата на политиката бяха начин на живот. Единствената разлика беше, че в Африка те бяха очаквани и приемани.

Най-после боядисаният като пчела ровър стигна до порутените кейове на града. Товареха няколко баржи с плодове и бали каучук за дългото пътуване надолу по реката, но това всъщност беше прикритие за наркотици, оръжия и други нелегални стоки, дистрибутирани от това скрито в джунглите място. Пред баржите беше пристанал единственият съд от флота на Кукуаналенд – подарен речен патрулен кораб, десетметров, от силите на Джибути, с двигател „Евинруд“, петдесет коня, и пропускаща вода кабина. Единственото му въоръжение беше тежка картечница, останала от руска делегация, успяла да я разтовари и даде на Колингба в ранните дни на режима му. Когато генералът беше в спортно настроение, той, Гаш и четирима от охраната отиваха на риболов и стреляха с тази картечница по крокодили.

Единственото нещо, което безпокоеше Гаш, докато шофираше покрай кейовете, беше неотдавнашна среща, която бе провел в Банги с един от по-корумпираните банкери в града. Той попита Гаш какво мисли за бъдещето си, ако Колингба престане да бъде фактор. Беше повече от ясно какво има предвид – ако Колингба бъде отстранен, дали Гаш би заел неговото място? По време на срещата Гаш отговори уклончиво – банкерът спокойно можеше да е капан, заложен от самия Колингба, – но на друго ниво въпросът не преставаше да го тормози. Самият Гаш не беше оцелял толкова дълго заради глупост – знаеше много добре, че африканските диктатори живеят колкото мушиците винарки, така че сега може би беше време да се замисли за маршрут за измъкване, ако положението започне да се влошава. Подкупи всички, които си струваше да подкупи, и продължаваше да го прави, с което си осигури сложна мрежа от уши на различни места във вътрешния кръг на Колингба, но може би трябваше да направи нещо повече от това.

Сви по улицата към центъра на града, покрай къщи с ламаринени покриви и отворени магазини, които продаваха всичко от велосипеди до протрити сакове и дълги тениски с емблемата на „Чикаго Булс“.

Най-после стигна до площада и сви към ограденото имение, в което някога бе живяла фамилията Фурандао и което сега служеше за резиденция на президента. Колингба искаше да го нарече Кралска резиденция, но Гаш го разубеди – макар да беше крал, Колингба също така беше и президент, а тази титла би накарала външния свят да гледа на него по-сериозно.

По същество имението представляваше форт с високи стени – цимент и слама под пласт жълтееща мазилка, с дървен парапет и тежка дъбова порта. Вътре в заграденото пространство от едната страна беше президентският дворец, от другата страна имаше казарма за войници и столова, а до задната стена имаше затворнически килии и арсенал. Пред портата стояха двама стражи, въоръжени с леки полуавтоматични оръжия „Чан Фен“. Гаш знаеше, че пълнителите им са празни, както и на оръжията в заграденото пространство – всички освен оръжията на Колингба и двамата му лични телохранители, които бяха неговите по-малки братя, бяха без патрони.

Когато видяха ровъра да приближава, двамата стражи заеха стойка „мирно“ и вратите се отвориха автоматично, като по чудо. Бързо телефонно обаждане от един от пристанищните складове вероятно беше предупредило стражите на портала и те чакаха готови. Преди време един постови, който не бе отворил портала навреме, беше качен на дървения задушаващ ешафод, заменил бронзовата статуя на Амбросио Фурандао в центъра на площада, а хората от града бяха принудени да гледат. Прокараха въже през горната част на ешафода, после го усукаха около метален прът отзад и бавно и много болезнено задушиха човека до смърт.

Колингба наблюдаваше от парапета на стената как палачът удължава процеса повече от час, как задушава и отпуска, докато едно негово кимване не сложи край на изтезанието. Това нещо караше Оливър Гаш да потреперва, но парите бяха твърде добри, за да недоволства. Още година и щеше да събере достатъчно, за да се измъкне от лапите на този луд и да изчезне завинаги. Във всеки случай кралят на Кукуаналенд беше откачен колкото си иска и, като всяко диво животно, беше в състояние да се обърне срещу теб във всеки момент. Работата с този човек беше като ходене по въже над Ниагарския водопад. Парите обаче бяха невероятно добри.

Гаш паркира ландровъра пред президентската резиденция, после изкачи трите широки стъпала до покритата веранда. Тук се усещаше отчетлив колониален аромат, допълнен от плетените кресла за собствениците на плантациите, сядали на тях в хладните вечери с високи чаши джин в ръка, за да се жалват от горещината и липсата на цивилизовани занимания.

Двамата стражи пред вратата на двореца се изпънаха, когато Гаш мина покрай тях, и дори се ококориха от ужас. Гаш се качи на втория етаж и отиде до кабинета на Колингба, който гледаше към заграденото пространство.

Както обикновено, Колингба седеше зад огромното си бюро и мислеше над някакъв документ, затиснат под огромната му длан. Беше с пълна униформа – тъмносини панталони за езда с червени лампази, светлосиня риза с черно-златни пагони и множество ордени и медали, които покриваха целите му гърди. Огромен подвързан в метал екземпляр на Стария завет беше поставен между две ковани подпори за книги с лъвски глави отпред на бюрото. В единия ъгъл на бюрото имаше шлем на командир на танк от Втората световна война, а близо до дясната ръка на Колингба лежеше богато украсен автоматичен пистолет „Колт .45“. Гаш знаеше, че другарчето на този колт е в кобур на бедрото на Колингба. До стената имаше тясна етажерка с книги, повечето за генерал Джордж С. Патън. На стената дори имаше снимка на актьора Джордж С. Скот в ролята на прочутия генерал.

Когато Гаш влезе в кабинета, Колингба вдигна глава и очите му се присвиха.

– „Златото, което идеше на Соломона всяка година, тежеше шестстотин шейсет и шест таланта, освен онова, що се получаваше от разносвачите на стока и от търгуването на търговците и от всички арабски царе и от областните началници“.

– По-верни думи думи никога не са изричани, ваше величество – промърмори Гаш. Нямаше представа за какво говори Колингба, но предполагаше, че цитира Библията .

– Библията говори за моя предшественик с голямо уважение – избоботи Колингба; гласът му приличаше на гърленото ръмжене на някакъв огромен звяр, неподлежащ на овладяване.

– Разбира се, ваше величество – каза Гаш.

– Трябва да действаме бързо, Гаш, преди да е станало късно.

– Разбира се, ваше величество.

Нямаше никакво съмнение – Соломон Колингба напълно бе изгубил ума си.