ВЪВЕДЕНИЕ

Мислите си, че знаете кой е убиецът.

Очевидно е, викате. Разбрали сте го още от първата глава. От първия параграф. От първото изречение. От първата БУКВА.

Но грешите. Няма нищо очевидно в самоличността на убиеца. Изпращам ви за зелен хайвер, и то многократно, вплетох фалшиви следи, неблагонадеждни разказвачи и изфабрикувани веществени доказателства. Поне трима души, които сте смятали за мъртви, всъщност са живи.

Няма никакъв начин да сте се досетили за истината. Няма абсолютно никакъв начин да сте разбрали, че убиецът всъщност е Стив.

Опа. Момент.

Леле. Е, то и без това никой не чете въведенията.

Зяпам шампоаните в аптеката, когато ми светва, че ме следят.

Не са ме следили преди, никога. И защо да ме следят? Не съм шпионин или нещо такова, обаче веднага разбирам за какво иде реч. Както когато влезеш в стая и инстинктивно разбираш, че хората там са си говорили за теб. (Това, виж, ми се случва често.)

Ето така разбирам, макар да не са ме следили преди, никога, че зад мен има някого и този някой ме гледа. Някой, който ме е видял да влизам в аптеката и наблюдава зорко всяко мое движение.

Преди да стигна до това умозаключение – че някой ме следи, – аз се опитвах да реша кой шампоан да си взема. Последните две седмици бяха много трудни за мен, затова е приятно и утешително някак да се върна към ежедневни неща като пазаруването. Това е първата ми стъпка по обратния път към нормалния живот.

По принцип си купувам шампоан с масло от чаено дърво, мирише на мента и уж почиства скалпа ми в дълбочина. Но отида ли да си купя шампоан, винаги ме връхлитат съмнения. Дали да мина към по-хидратиращ? Или по-малко хидратиращ? Косата ми мазна ли е, или суха? И как съм станала на трийсет и четири, без да знам основни факти за косата си?

Дори и без някой да ме следи, пак ми идва нанагорно.

Вземам един, дето имал кокосово мляко. Дотук добре, но пише, че има и протеин от яйчен белтък. Мога да разбера защо протеинът от яйчен белтък е важен за хранителния ми режим, но искам ли го в косата си? Оглеждам шишето и се пуля срещу шокиращо дългото съдържание, което включва куп неща с над десет срички, нямащи нищо общо ни с кокоси, ни с яйца.

А после, тъкмо съм стигнала до средата на „додеценилсукцинат“, когато завъртам рязко глава. Допреди пет секунди усещах как чифт очи дълбаят дупки в гърба ми. Можех живота си да заложа на това. А сега съм сам-самичка при шампоаните. Поглеждам наляво, поглеждам надясно, жива душа няма. Никой не ме гледа.

Явно е било плод на въображението ми. Явно съм стигнала до етап в живота си, когато си халюцинирам преследващи ме хора.

Изборът на шампоан в кварталната аптека не би трябвало да е стресиращо занимание. Точно това правех, когато се запознах с Грант. Стоях пред рафтовете с шампоаните, досущ като днес, и се чудех дали косата ми има нужда от повече или по-малко сурфактант, а Грант беше на няколко крачки от мен, при сапуните от другата страна на рафта.

Забелязах го, естествено. Трудно е да не забележиш мъж като Грант Локуд. Ако има нещо откачено в цялата работа, то е, че и той ме забеляза.

Усмихна ми се с шокиращо съвършените си зъби и каза:

– Не знам какво използвате за косата си сега, но си вземете от същото, защото резултатът е отличен.

След има-няма година вече бяхме женени.

Не е изключено именно носталгията да ме е довела тук днес. Както и фактът, че шампоанът ми е на свършване. Абе, свършил си е направо. Пробвах да го обърна надолу с главата и да тръскам с всички сили, но изцвърках съвсем малко.

Връщам шампоана с кокосовото мляко на рафта и посягам към изпитаното си масло от чаено дърво. Защото, преди и над всичко останало, аз съм човек на навика. Освен това искам да платя за шампоана по най-бързия начин и да си плюя на петите.

Стискам кафявото шише и вървя към касите. И пак мога да се закълна, че някой ме гледа втренчено. Може да е само в главата ми, халюцинация някаква. Обаче го усещам на физиологично ниво. Има някого там.

Спирам. Правя кръгом.

Пак няма никого.

„Откачаш, Алис. Някой те бил следил, моля ти се. Какво ще е следващото?“

Наближавам касите, когато погледът ми попада върху въртяща се стойка с тъмни очила. Средата на октомври не е точно сезонът на слънчевите очила, но аз въпреки това спирам. Очилата са много и пораждат у мен същата тревожност като преди малко, при шампоаните. Добре де, може би малко по-слаба. Вземам напосоки едни с поляризирани стъкла. Не знам това какво значи, но явно е важно, защото го пише с големи букви на етикетчето.

Правя се, че ще си сложа очилата да ги пробвам, но всъщност правя друго – поглеждам в малкото огледало над стойката със закачените мостри. Виждам в огледалото огненочервената си коса, която днес, уви, изглежда мръсна и безжизнена. Хората често ми правят комплименти за наситения морскозелен цвят на очите ми, но днес те са подпухнали и зачервени. Изглеждам уморена.

Виждам и друго обаче. Зад мен стои мъж. И ме гледа. По-възрастен е от мен с няколко години, в края на трийсетте. Има тъмноруса коса, права и позлатена от слънцето. Също издялани черти. Квадратна челюст. Решителни сини очи.

Вдишвам рязко. Този мъж е двойник на Грант.

Гледам го дълго, поне колкото смея, в огледалцето, после се обръщам. Уви, очакванията ми се оправдават. Мъжа го няма, все едно изобщо не го е имало.

Преглъщам с усилие, защото усещам устремилия се към устата ми стомашен сок. Приликата между Грант и мъжа в огледалцето беше... ненормална. Да, не можах да го огледам добре в малкото огледало, а и мъжът беше поне на шест-седем метра от мен. Напълно е възможно да съм си въобразила приликата. Всъщност, това е най-логичното обяснение.

Връщам поляризираните тъмни очила на стойката. Продължавам към касите и заставам на опашката, която е ненормално дълга за два часа следобед. Има няколко души пред мен и те адски много се бавят. Една жена плаща с чек. С чек? Сериозно? Кой плаща с чек в наше време? Със същия успех може да плати с късчета самородно злато, извадени от реката.

Чакам аз и през цялото време ме лазят студени тръпки по гърба. Обръщам се за последно и се оглеждам за двойника на Грант. Шаря с очи по щандове, рафтове и пътечките между тях, но нито при здравословните храни, нито при продуктите за дамска хигиена виждам мъж, който да прилича на съпруга ми.

Трябва да се успокоя. Каквото и да съм видяла в огледалцето на стойката с очилата, явно е било плод на въображението ми. Или оптическа илюзия. Само едно нещо трябва да помня – че не е бил Грант. Категорично в аптеката не е стоял съпругът ми и не ме е гледал как си избирам шампоан и пробвам слънчеви очила. Няма как да е бил той.

Защото съпругът ми почина преди две седмици.

Имам най-красивия дом на света.

Къщата е стара, първите два етажа са ремонтирани, но таванският още не е пипан. Грант е купил къщата отдавна, много години преди аз да се нанеса при него, и винаги съм се чудила защо не е оправил таванския етаж, питала съм го един-два пъти, но само толкова. Къщата е от кафяви тухли, с бели первази и голям комин, който се издига величествено над покрива. Има пет спални, които уж щяхме да напълним с деца, или поне за това си фантазирахме, след като прочетохме в едно списание, че този квартал на Лонг Айлънд разполага с едни от най-хубавите училища в щата.

Тия дни обаче къщата ми се струва само и единствено празна.

Спирам на алеята за коли пред двойния гараж и виждам жена на верандата, с клин за йога и суитшърт с качулка, с прибрана на рошаво кокче кестенява коса и с правоъгълна съдинка в ръце. Жената е Попи, моя съседка и най-близка приятелка, и очевидно носи домашно приготвена храна.

Не ща да видя повече тавичка с домашно приготвена храна, но откакто Грант почина, явно всичко живо е решило, че само това искам, тавички. Получавам повече тавички, отколкото цветя, при това не от най-малките, а достатъчно големи за цяло семейство, което е тъпо, предвид че аз съм си самичка. Хладилникът ми е на една тавичка разстояние от пълно хранително разстройство, а аз вече сънувам макарони със сирене и гъби.

Изключвам двигателя и слизам от лексуса си, стиснала кафявия хартиен плик с шампоана с масло от чаено дърво. Попи се усмихва широко и прихваща с една ръка тавичката, за да ми махне с другата. За миг обнадеждено си представям как тавичката пада и разлива съдържанието си от нудли с яйца и броколи.

– Алис! – виква тя. – Нося ти вечеря!

Усмихвам се храбро, макар че усмивката едва ли стига до очите ми. То и до носа ми не стига, реално погледнато.

– Много мило.

– Само я сложи във фурната за половин час на двеста градуса – изчуруликва тя, макар че аз съм си съвсем наясно как се притопля тавичка с храна, благодарско.

Посягам да отключа входната врата и за част от мига ме връхлита пак онова усещане, че някой ме гледа. Попи се усмихваше нетърпеливо допреди секунда, но сега, забелязала изражението ми, изопва лице.

– Добре ли си, Алис?

Хората постоянно ми задават този въпрос. Как може да съм добре? Съпругът ми е мъртъв. Загина в автомобилна катастрофа един месец преди да навърши трийсет и осем. Как, по-точно, бих могла да съм добре?

Но не мога да кажа тези неща на глас, нали така. Всъщност хората ме питат дали съществува опасност рязко да се разпадна, да ревна, да си скубя косите, а после да хукна към покрива и да се хвърля оттам. Това ме питат в действителност.

– Добре съм.

Най-сетне успявам да отворя вратата и Попи влиза след мен с тавичката си.

– Гладна ли си? – пита тя. – Може да ти я стопля, ако искаш да хапнеш сега.

Не бих могла да ѝ кажа колко мразя тавичките. В червата ги мразя. Обаче това е шестата, която Попи ми носи, така че... Мълча си.

– Не, благодаря ти – казвам вместо това и отварям гардеробчето за палта до входа. То е едно от много малкото места за съхранение на дрехи в къщата, които не са достатъчно големи, за да влезеш в тях. Има огледало от вътрешната страна на едната вратичка и аз се поглеждам в него, като спирам поглед върху спиралата на очите си. Извън това не съм гримирана, но спиралата не пропускам. „То пък голямата полза“, мърморя си сърдито под нос. – Не съм гладна.

– Ще направя чай тогава – предлага Попи.

Преди да съм възразила, че и чай не обичам (мога да го преглътна едва-едва, ако му налееш малко мляко), Попи вече се е намърдала в кухнята. Налива гореща вода в чайник и го слага на котлона да заври. Отваря горните шкафове над мивката, докато не открива кутия с билков чай. Трябва да е бил на Грант.

Докато Попи вари чая, аз отивам в хола. Тук всичко ми напомня за Грант. Телевизорът е нелепо голям, защото Грант каза, че можем да си го позволим и било редно да си направим кефа. А холната масичка е антика – зяпах я с възхищение на една витрина и Грант настоя да я купим въпреки баснословната цена на етикетчето. Дори италианският кожен диван още пази вдлъбнатината там, където Грант обичаше да сяда.

Но най-много спомени събуждат рамкираните снимки на полицата над камината. Минавам по персийския килим да погледна отблизо снимките, които проследяват връзката ни от началото ѝ до самия край. На една сме в скъп ресторант за морска храна, празнуваме годишнината от първата си среща. На централно място е сватбената ни снимка – аз съм с бяла дантелена рокля, яркочервената ми коса е вдигната на френски кок с нежни кичурчета покрай лицето, а Грант е направо неотразим с фрака си. Друга снимка е от медения ни месец в Канкун, събираме тен на плажа и изглеждаме щастливи.

– Той сигурно много ти липсва.

Гласът на Попи долита иззад мен и аз само дето не изскачам от кожата си. Обръщам се на пета. Тя държи в ръце чаша горещ чай. Вземам чашата, защото не искам да обидя Попи. И сега какво, ще стоя като истукан с отвратителния чай в ръце и ще се правя, че го пия?

Човек ще си рече, че ако с Попи сме си толкова близки приятелки, тя би трябвало да знае, че не обичам чай. Истината е, че тя много неща не знае за мен.

– Изпий го, докато е горещ – съветва ме тя.

Аз отпивам послушно. Точно както съм очаквала, чаят е ужасен. Защото е чай.

Попи сяда до мен и взема разсеяно книгата с меки корици, която съм зарязала на холната масичка. Прочита рекламния текст отзад и я разлиства.

– „Приятелят“... Добра ли е?

– О, да, много ми харесва. Но съм на втора страница, а вече се сещам какъв ще е обратът. – Отпивам още веднъж от чая, крайно предпазливо. – Чувала ли си авторката? Фрида Макфадън?

– Не.

– Пише психологически трилъри. От онези с кратките глави и многото неочаквани обрати.

– Не съм я чувала – казва колебливо Попи, после: – О, чакай. Тя ли беше написала „Петдесет нюанса сиво“?

– Ъъ, не.

– „Хари Потър“?

– Не.

– Значи не съм я чувала. Какво друго е написала?

– „Прислужницата“.

– Прислужницата? Да не е британка? Авторката.

– Не знам. Сигурно.

Попи мята книгата на холната масичка. Аз се преструвам, че си пия чая, а тя застава пред камината и гледа снимките. Оглежда ги много подробно, поред, и стисва устни.

– Бяхте толкова щастливи заедно. Представям си колко ти е трудно.

„Идея си нямаш, Попи – иска ми се да ѝ кажа. – Толкова ми е трудно, че виждам Грант, докато си купувам шампоан.“

– Да – отвръщам вместо това.

– Понякога си мисля, че ни се полага само определено количество щастие – отбелязва замислено тя. – А вие с Грант бяхте толкова щастливи. Дали пък... знам ли, дали не сте си използвали цялата квота?

„Велика теория, Попи.“ Усмихвам се с цената на известно усилие.

– Определено бях благословена.

– Едва ли си го приела така навремето, но сега излиза, че е било за добро, дето така и не забременя. Макар с Грант да се надявахте...

Затварям очи за миг, мисля си за празните спални на горния етаж. Грант току подхвърляше с грейнали очи да сме превърнели една от тях в детска стая, но после на мен ми идваше цикълът, месец след месец, и заедно с него идваше неизреченото разочарование.

Притискам длан към корема си.

– Само искам да знаеш – добавя Попи, – че ти си ми най-добрата приятелка и че каквото и да ти потрябва, можеш да разчиташ на мен.

Но аз не я слушам. Гледам над рамото ѝ, към прозореца. Този прозорец е на страничната фасада, към тясната и пуста пътечка между моята къща и къщата на Попи. Двете къщи са разделени от дървена оградка, която се ниже покрай целия ми двор.

Мога да се закълна, че зърнах за миг лице да ме гледа през този прозорец.

След като Попи си тръгва, аз се качвам на втория етаж по спиралното стълбище, което скърца и стене при всяка моя стъпка.

По-нагоре от това не отивам – никога, нито веднъж не съм се качвала на таванския етаж, който се състои от едно помещение, заключено от външната страна. Грант казва, че там държи неща на покойната си съпруга Реберта, която е живяла тук преди мен и е загинала при трагична злополука много преди с него да се запознаем. Аз дори ключ нямам за таванското.

Вървя си по коридора, когато отгоре се чува звук. И преди съм чувала тайнствени звуци в къщата, много пъти – тропане, стонове, а веднъж и писък дори. Поне аз реших, че е писък, но Грант настоя, че било от вятъра. Това били нормални „къщни шумове“, с които аз не съм била свикнала, понеже за пръв път живея в стара къща.

Набивам спирачки, вдигнала поглед към тавана, който потрепва от поредното тупване. Звукът е като от стъпки. Има ли някого на тавана? Възможно ли е изобщо?

Не, не е.

Тръсвам глава да прогоня мислите за тайнственото таванско, където не ми беше позволено да ходя, и продължавам към голямата спалня. Макар Грант вече да го няма, аз още спя от дясната страна на леглото. Явно не мога да се отърся от този навик, макар да имам на разположение цялата площ на голямото легло. Откакто той загина, аз всяка нощ се будя по няколко пъти с мисълта, че той спи дълбоко до мен. Но неговата половина от леглото винаги е празна.

Леглото още мирише на него. Чаршафите са сменяни два пъти след смъртта му, но миризмата още се долавя. Цялата стая мирише на одеколона му с аромат на сандалово дърво.

Ще ми се в живота ми да имаше нещо, което да ме разсейва от мислите за мъртвия ми съпруг. Скоро след като с Грант се оженихме, аз напуснах работата си в една агенция за недвижими имоти. Не ми се искаше отначало, но Грант ме убеди.

– Обичам работата си. – Помня, че това му казах.

– Няма нужда да работиш – настоя той. – Имам повече пари, отколкото двамата можем да изхарчим за няколко живота. Моята работа е да те правя щастлива и ако се справям с нея, значи никога няма да има нужда ти да работиш.

А после ме погледна в очите и аз му повярвах. Грант полагаше усилия да ме радва. Все казваше как грейвали очите ми, когато ми подарявал нещо, а той подаръци ми правеше много често. Обожаваше да ме глези.

Много бързо съжалих, че съм се отказала от работата си. Дните ми станаха еднообразни. Беше ми скучно. По цял ден гледах телевизия, пазарувах и ходех на сбирките на читателския клуб. Но упорито се опитвах да бъда съвършената съпруга и да радвам мъжа си.

А после един следобед телефонът иззвъня. От полицията ме уведомиха, че на околовръстното на Лонг Айлънд е станала ужасна катастрофа. Имало само една жертва – моят съпруг – и трябвало да отида да разпозная тялото. Метнах се на колата и отидох в моргата по най-бързия начин, цяло чудо е, че самата аз не катастрофирах. Тялото беше обезобразено, но аз веднага познах съпруга си. Познавах лицето му отлично.

– Моите съболезнования – каза ми полицаят, докато аз бършех самотната сълза, отронила се по бузата ми.

Сигурно така се е чувствал Грант, когато Реберта е загинала при онази ужасна злополука в морето.

Влизам в дрешника до спалнята, твърдо решена да прогоня тежките спомени. Лявата половина е пълна с деловите костюми на Грант. Плъзвам пръсти по скъпия плат на един от тъмните. Преди дори не подозирах, че има разлика между евтин и скъп костюм, но Грант ме научи, че не е така. Той винаги се стараеше да изглежда първокласно.

Вдясно са моите дрехи. Грант настоя да се отърва от всичко, което имах „преди“ – преди той да се появи в живота ми, когато купувах дрехите си от разпродажби. После ми купи нови дрехи, до една с етикети на „Живанши“, „Прада“ „Гучи“ и подобни.

А в дъното на закачалките с рокли виси роклята, която никога няма да забравя. Виси си най-невинно на закачалката и ми намига. Плъзвам пръсти по гладката материя, сърцето ми се качва в гърлото и препуска ли, препуска.

Не. Повече няма да мисля за тази рокля. Онзи период от живота ми е приключил официално.

Посягам да изгася осветлението в дрешника, но преди това спирам поглед върху огледалото. И тук на вратата има огледало, точно като в гардеробчето долу. И пак се заглеждам в спиралата на очите си. От най-хубавите е. Грант все казваше, че си слагам твърде много спирала, нямала съм нужда от чак толкова много. Той така и не разбра защо клепам така миглите си. Ако знаеше причината, много щеше да се разсърди.

Затварям очи, спомнила си отражението на лицето му в огледалцето на стойката с очилата. В онзи миг ми се стори толкова реално. Но сега, в ретроспекция, знам, че не може да е било така. И как би могло? Грант е мъртъв. Лично разпознах тялото му в моргата. Бях на погребението му, видях как спуснаха ковчега му на два метра в земята. Има само един начин да съм го видяла реално в аптеката – ако е бил призрак. А това много би ме ядосало, защото по-евтин обрат от това, тури му пепел.

Въобразила съм си го, това трябва да е. След преживяната травма сигурно е нормално да виждам тук и там лицето му, да си въобразявам де, макар да е повече от ясно, че Грант го няма.

Билковият чай, който изпих по принуда, сега се плиска в пикочния ми мехур. Следващата ми спирка е банята към спалнята, с подовото отопление и затоплящата се седалка на тоалетната чиния. Тези неща – подовото отопление и затоплящата се седалка на тоалетната – са сред екстрите, за които дори не се бях сещала да си мечтая, преди да се сдобия с тях. Ако има рай, то всяка баня там несъмнено има затоплящи се тоалетни седалки и топъл като препечена филийка под. Макар че аз едва ли ще бъда насочена натам. Към рая тоест.

Казанчето се пуска само, щом ставам. Бе, тоалетната чиния е специална, ще прощавате, че ви занимавам с нещо толкова прозаично, обаче наистина е специална. Мия си ръцете на мивката, когато погледът ми попада върху малък предмет в малкото кошче за боклук до тоалетната, и стомахът ми се свива на топка.

Преди седмица извадих теста от опаковката му. Седях на топлата тоалетна седалка и гледах как в малкото прозорче се появяват двете чертички, които щяха да променят живота ми завинаги.

Бременна съм.

Тайната лъжа на съпруга на вдовицата