Август 2020;

точната дата е несигурна

Жената спря и вдигна глава, огледа неравния пейзаж към хоризонта. Премигна, после премигна пак, заслепена от светлината. Докъдето виждаше, стърчаха ерозирали скали – кули и кубета от камък, гигантски гъби, закрепили се на оронени пънчета, трептящи и призрачни в горещината. Тази лудост от скали и пясък се издигаше към пламтящо небе, огряно от безмилостно слънце. Не виждаше следи от живот – никакви дървета, трева, нищо освен тук-там изкривени бодливи кактуси, прегърнали пясъка, съсухрени, мъртви, само бодли.

Наведе глава и продължи да крачи, съсредоточена върху стъпките си, единият крак пред другия, на север, където знаеше, че е целта ѝ. Ако успееше да се добере дотам бързо, всичко щеше да е наред.

Най-после разбираше значението на израза да умираш от жажда. Мислеше си, че е била жадна и преди, понякога много. Обаче онова не беше нищо. Нищо. Спомни си поемата на Колридж, която преподаваше толкова често в курса English 101, че звучеше като жужене в главата ѝ. Сигурно това е изпитвал Стария моряк, докато се е взирал в палуба на кораба си, докато дъските са се разсъхвали под палещото слънце. Жаждата, която изпитваше сега, обземаше ума ѝ, не ѝ позволяваше да мисли за нищо друго. Усещаше пулса си да блъска зад слепоочията ѝ. Краката ѝ трепереха и не я държаха. Устата ѝ беше пресъхнала преди много километри, езикът ѝ се бе подул. Усещаше вкуса на желязо в кръвта си.

Да спре сега обаче щеше да е най-голямата възможна грешка. Трябваше да продължава напред.

За да държи ума си настрана от жаждата, опита да си спомни последните няколко дни, но спомените се връщаха на парчета – дълги прашни пътувания с автобус, промъкване през нощта, климатизираният „Уолмарт“ с рафтовете евтини дрехи. Мръсните тоалетни в бензиностанциите и контейнерите за боклук на „Макдоналдс“. Спомни си как изгори парите си, как гледаше в унес как двайсетдоларовите банкноти се сгърчват в кълба от пламък. Оказа се по-трудно да унищожи телефона. Въпреки всичко накрая вътрешностите му започнаха да пукат и пламтят в горящата течност за запалки.

Единият крак пред другия.

Внезапен пристъп на слабост я накара да се подпре с една ръка на някаква скала. Пое дълбоко въздух, изпусна го бавно. Слънцето спря да се търкаля на небето, застина неподвижно, дупка от всепоглъщаща горещина, пробита в небесната тъкан. Тя изплю кръвта, която се процеждаше от езика ѝ, и продължи да крачи.

Просто трябваше да издържи. Опита да го изрече на глас: издържи, но не излезе звук, освен задъхано свистене. Беше горещо, изгарящо горещо, но най-гореща беше земята. Усещаше я през подметките на маратонките си. Цяло чудо, че не се разтапяха. А може би се разтапяха? Някъде бе чела, че в пустинята, под огненото слънце, температурата на земята може да превиши 65 градуса.

Времето минаваше. Тя продължаваше напред. И изведнъж спря със залитане, усети прилив на... какво?

На какво? Не можеше да назове какво усеща. Сега всичко беше съвсем различно. Тук, в този ад, сякаш вече започваше преобразяването ѝ. Сега се чувстваше различно отпреди само четвърт час – и на светлинни години от началото, когато за пръв път осъзна, че е изгубила шосето от поглед.

Избавление. Тази дума отекваше по-силно от всичко останало в ума ѝ – по-силно дори от непоносимия пек, от кошмарната жажда. Избавление.

Усещаше чука на слънцето точно над главата си. Преброи десет крачки напред.

Смъкна блузата си през главата си и я захвърли.

Още десет крачки.

Разкопча си сутиена и се отърва от него. Сега слънчевите лъчи проникваха в кожата ѝ.

Когато посегна да свали шортите си, видя движение с крайчеца на окото си. Бързо се скри зад една скала – вече бе виждала много неща, които бяха само зрителна измама заради заслепените ѝ от слънцето очи, но трябваше да се увери.

Този път не беше фантом или мираж. В далечината се виждаше човек, голям колкото точка.

Колко странно – в средата на нищото жена бе подкарала малко стадо овце. Беше може би на километър и половина, движеше се в обратна посока и тя я бе видяла само защото преминаваше малко възвишение с овцете и те се спускаха от другата му страна.

Видяла ли я беше жената?

Чакаше, криеше се. Нищо. След малко беше сигурна, че жената е изчезнала, и се отпусна. Разкопча шортите си и ги свали, след това смъкна и бикините.

После дойде ред на маратонките и чорапите. Когато стъпи с боси крака на горещия пясък, усети внезапна пронизваща болка, толкова мъчителна, че едва не падна на колене – но се отърси от това, доколкото беше в състояние, и се съсредоточи върху стискането на последните си притежания – това, което, за разлика от нещата от този свят – пари, дрехи, – не би могла, не трябваше да изоставя.

Сякаш ходеше по огън. Тялото ѝ, не умът ѝ, я предупреждаваше, че това не може да продължи дълго. Обаче нямаше причина да се бои – никаква причина.

Крачка. Още една.

Тогава неочаквано, внезапно – краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на колене. Голата ѝ кожа се блъсна в земята като пържола върху нагорещена скара. Тя изпищя, после падна назад, загърчи се в безполезен опит да се измъкне от горещината, но всеки нов допир с пясъка пърлеше още повече, тя почувства как кожата ѝ се пука и се нацепва. От порите ѝ се процеждаше течност, но не като пот и не приличаше на нищо, което някога бе усещала. Съскаше. През облака на агонията си даде сметка, че тялото ѝ се пече. Тялото ѝ се пече.

Писъците спряха. Последва кратко ехо, после отново се спусна тишина. Тялото ѝ се отпусна върху пясъка и последва ужасяваща пародия на следсмъртните промени – първоначалното отпускане на мускулите.

Само юмруците ѝ останаха стиснати.

Наши дни

По протежение на далечната източна граница на територията Навахо, над безплодните лоши земи Ашислепах, се развидели и небето се оцвети от среднощно синьо в бледожълто.

– Ще изпуснем най-добрата светлина! – тросна се режисьорът на Алекс Бонди, който бе клекнал над малка подложка за кацане и подготвяше дрона с камерата за излитане. – Ще изпуснем светлината!

Бонди не му обърна внимание и продължи да калибрира компаса и жиростабилизатора на дрона. Не посочи факта, че причината да са тук толкова късно беше пируването на режисьора предната вечер. За да пристигнат в тези отдалечени пущинаци в шест сутринта, за изгрева, трябваше да тръгнат в два посред нощ и да шофират по кошмарни пътища, които те раздрусват чак до костите. Когато помогнаха на режисьора да се качи в колата, той все още беше пиян. Кошмарният път извади алкохола от кръвта му – сега страдаше от махмурлук и беше ядосан.

Бонди вече започваше да съжалява, че е приел да е оператор на филма – независим уестърн, озаглавен „Стомана“, финансиран от някакви петролни магнати от Хюстън. Беше му се сторило примамливо – пет седмици в Санта Фе, снимки в декор, ранчо „Лейзи Си“, настанени в евтин хотел близо до площада. Беше чувал, че режисьорът, Люк Дежарден, е малко нещо маниак, но беше работил с вманиачени режисьори и преди, така че нямаше начин да не се справи. Дежарден обаче се бе оказал не просто маниак лека категория, а тежко фанатизиран маниак – торнадо, което се наливаше само с текила Clase Azul, пушеше само „Монтекристо“, шмъркаше кока и сякаш никога не спеше, но се дразнеше, когато другите спят.

На терен имаше двайсетина души екип – кранисти, асистент-оператори, кетъринг за закуските, всичко останало. Бяха докарали кемпер с климатик и тоалетна с вода. Харчеха пари без ограничения. Издигнаха голям сенник, за да предпазва хората от юлския пек, с големи охладители за вода на масата. Поне поръчителите не бяха стиснати – или може би вече бяха преценили, че снимките на такова жестоко и отдалечено място биха могли да им струват много повече, ако не се погрижат всичко да върви гладко.

След като приключи с калибрирането, Бонди отстъпи назад и каза:

– Готови сме да летим.

Гласът на Дежарден прозвуча пискливо като на момиче и толкова силно, че проряза пустинята като с нож.

– Време беше! Слънцето ще изгрее след по-малко от пет минути! – Изпухтя недоволно. – Ето какъв кадър искам: дълга установяваща панорама над тези пущинаци точно на зазоряване, с цялата златна светлина и дългите сенки.

– Няма проблем.

Асистент-операторът на Бонди стоеше до него с бинокъл в ръка.

Работата му беше да проследява дрона – доколкото е възможно – при този пейзаж. Бонди обаче имаше голям опит с дронове, които са извън полезрението му – умееше да използва видеосигнала в конзолата за управление.

– Искам да прелетиш покрай онази меса ей там – каза режисьорът. – Виждаш ли я?

Бонди я виждаше – страховита маса от черен камък, висока поне двайсет метра, която приличаше на наклонен пръст, който сочи небето, отрязан равно на върха. Беше на около два километра, през подобен на лабиринт терен, осеян с ерозионни стълбове и закрепили се на тях като по чудо скали, с множество сухи корита на потоци и миниатюрни оврази. Бонди не можеше да не признае, че мястото е идеално. Освен това беше пъклен пейзаж, какъвто не бе виждал досега.

– Искам да прелетиш над нея, камерата да гледа вертикално надолу, после ще направиш кръг, ще се издигнеш към средата на скалната стена, ще преминеш бързо покрай нея и ще направиш панорама назад, когато минаваш. Можеш ли да го направиш?

– Разбира се. – Точно за такива глупости му плащаха. Единственото му опасение беше дронът да не се повреди и да падне някъде в този безумен пущинак.

– Добре. Действай.

Бонди издигна дрона на три метра, стопира го, за да се увери, че джипиесът му се е свързал със сателита и знае къде е, после го издигна на трийсет метра, достатъчно високо, за да премине над скалите. Задвижи го на север с умерена скорост, докато Дежарден се бе навел над рамото му и го задушаваше с вонящия си на пури дъх.

– Слез по-ниско.

Бонди сниши до двайсет и пет метра.

– Още по-ниско.

Бонди свали до двайсет метра. Това беше опасно, защото много от ерозиралите скали бяха по-високи. Той обаче беше достатъчно опитен, за да ги избягва, а освен това дронът имаше предпазна радарна система, която не би допуснала да се сблъска с нещо дори и го насочи натам. Обикновено изключваше системата, когато снимаше близки планове, но при този пейзаж беше решил да не рискува.

– Добре... добре... точно така... задръж... – мърмореше режисьорът и се взираше в екрана, на който виждаха изображението от камерата на дрона.

– Изгубих го – обади се човекът с бинокъла.

– Няма проблем – отвърна Бонди. – Знаем къде е.

Боже, какъв пейзаж! Беше трудно да повярваш, че не е някаква сюрреалистична картина, с всичките стърчащи като колони камъни, арки, меси, пресъхналите потоци, дългите сенки. Колкото и да беше луд, Дежарден знаеше как да получи невероятни кадри – заснетият сега материал щеше да е страхотен и напълно си струваше усилията.

Голямата меса приближаваше. Беше толкова голяма, че би трябвало да има име. Дронът прелетя покрай нея, после направи голям завой, като същевременно се издигаше плавно. Обективът улови за кратък миг огнения отблясък на изгряващото слънце, после отново се насочи към каменната купчина. Бонди знаеше кога е заснел великолепен кадър и изпита прилив на адреналин от добрия късмет.

– Добре – каза Дежарден. – Така. Сега насочи камерата пак към земята, долу.

Бонди направи нужното и земята се издигна към обектива, огнен басейн на ранната сутрешна светлина.

– По-ниско – каза Дежарден.

Бонди сниши дрона, като поддържаше фокуса върху повърхността на земята.

– Чакай! – извика Дежарден. – Какво е това?

Бонди също го видя – долу имаше нещо. Дронът обаче прелетя над него и то изчезна от кадър.

– Върни назад – каза Дежарден.

Бонди завъртя дрона в обратна посока и го върна назад.

– Ето там! – възкликна Дежарден.

Бонди спря над белезникав обект, частично заровен в пясъка.

– По дяволите! Това е череп!

– Да – отвърна Бонди.

– Виж, има и кости... видя ли?

– Имаме цял скелет! – възкликна Дежарден. – Боже, някой е умрял на това място!

Когато направи панорамна снимка с камерата над пръснатите останки, Бонди видя наблизо избледняла стара риза и съсухрена маратонка.

– Дръпни дрона сто метра на север – каза Дежарден, – после прелети пак отгоре, бавно, до сто метра на юг. Нека камерата открие черепа.

– Да, но...

– Просто го направи!

Бонди го направи и прокара камерата над останките.

– Още веднъж! Този път искам камерата да улови част от хоризонта, после панорама до черепа, когато минаваш над него.

– Мммм, това не е реквизит – опита да възрази Бонди.

– На кого му пука!? Кадърът е идеален!

Обади се Коб, асистент-режисьорът:

– Люк, в сценария няма нищо за скелет.

– Ще има! Обещавам.

Бонди прелетя отново над останките и задържа камерата за миг над костите.

– Това са човешки останки – продължи Коб. – Дали изобщо ще можем да използваме тези кадри?

– Ще можем, и още как. По новините показват такива гадости всеки ден! Добре. Бонди, още веднъж. Първият дубъл беше някак груб.

Мониторът на дрона започна да писука и мига – показваше паднала батерия.

– Трябва да го върна – каза Бонди.

– И аз виждам какво показва. Цели петнайсет процента. Има ток за още един дубъл.

– Почти на два километра е. Трябва да имам батерия и да го прибера.

– Направи дубъла!

Бонди не възрази. Дронът не беше негов. Премина над костите още веднъж, но ръката му върху контрола на камерата леко трепереше и кадърът не се получи гладък.

– Още един!

Сигналът стана по-настойчив.

– Трябва да го прибера – каза Бонди. – Веднага.

– Още един!

Той го върна сто метра, после обърна.

Изведнъж екранът се покри с бели точки, сигналът изписука – после черен екран. След петнайсет секунди се появи контрастно съобщение с бели букви – осъществено е аварийно кацане.

Бонди свали монитора.

– Изгубихме го.

– Вземи резервния дрон.

– Разби се, забрави ли? Чакаме да изпратят друг.

– Какво става, по дяволите! – изрева Дежарден вбесено. – Мамка му!

Започна да крачи наоколо, да ругае и да крещи, докато всички го гледаха мълчаливо. Не за първи път излизаше от кожата си на снимачната площадка.

Накрая се обърна към Бонди:

– Знаеш ли къде е?

– Имам джипиес координати.

– Видя съобщението. Кацнал е аварийно. Не се е разбил. Да отидем да го вземем.

Думите му бяха посрещнати с гробна тишина. Накрая се обади Коб:

– Не говориш сериозно.

– Какво искаш да кажеш? – изсумтя Дежарден и се обърна към него.

– През юли да ходиш пеша два километра в тази пустош, когато слънцето пече? Вече наближава петдесет градуса. Да тръгнеш означава смърт.

– Ти кога стана експерт?

Коб обаче запази самообладание.

– Не слушай мен, Люк... онзи скелет ти го казва още по-добре. Аз лично нямам желание да тръгна. – И, докато режисьорът се пенеше от гняв, асистентът добави: – Мисля, че е най-добре да извикаме полиция.

– Още колко? – попита наблюдаващият агент Шарп, седеше зад волана. Подпухналите му очи под наполовина спуснатите клепачи се взираха напред, сякаш гледаше голф, а не се провираше през полусухи храсталаци на сто и петдесет километра от никъде.

Кори Суонсън си погледна телефона. Бяха извън обхват, но тя предварително бе свалила от мрежата сателитните изображения на района.

Намери малката синя точка.

– Още седем километра.

– Седем километра – повтори Шарп. – Това вероятно значи, че забавната част ще започне всеки момент.

Шарп разбираше от забавления колкото агент на ФБР и Кори не беше сигурна какво иска да каже с това. Погледна през прозореца към храстите червен пелин и туфите трева, към далечните сини планини и тук-там преди тях стърчащите ерозионни камъни, като колони – геоложки чудатости, морени, закрепили се върху тънки стебла от по-мек камък, скалисти плата – меси.

Шарп взе завой и машината им потъна в падина, която нямаха представа, че е там – после изведнъж се оказаха сред гора от тези подобни на гоблини формации и джипът заподскача по черния път, който беше от лош до кошмарен.

– Господи! – изпъшка Кори и стисна подлакътниците на седалката.

– Е, сега вече знаем защо го наричат Лошите земи – каза Шарп с леко повишен глас, за да се чува над тракането.

Кори не отговори, а стисна още по-силно подлакътниците. Беше едно да гледаш тези странни каменни колони от километри и съвсем друго да шофираш сред тях по нещо, което беше по-скоро коларски път, а не шосе. Беше виждала снимки, но те не показваха реалността както трябва. Някои от скалните образувания приличаха на черва, издути и извити. Други повече напомняха чудовищни гъби или пъпки на гигантски език, стърчащи отвратително нагоре.

– Местните наричат тези образувания худу – каза Шарп. – Като обратната страна на луната е.

Погледна огледалото за обратно виждане и видя – далече назад – буса на криминолозите, който едва пълзеше, почти скрит от пелената прахоляк, която вдигаше.

Пропаднаха в сухо корито, което едва не изкорми джипа. Кори би искала Шарп да кара по-бавно, но не смееше да се обади. Обратната страна на луната ѝ се стори меко казано. Това тук повече приличаше на място, на което Бог, след като е създал света, е изхвърлил излишните боклуци, късчета пейзаж, толкова деформирани и гротескни, че не им е намерил друго място.

Докато излизаха по брега на друг сух поток, Кори се сепна, защото в далечината зърна малка шестостранна колиба с пръстен покрив и дървени стени.

– Някой живее там – отбеляза тя. – Нали на Марс няма живот?

Когато обаче отминаха, видя зад колибата, до някакви кошари, очукан трейлър.

– Боже! – добави. – Виж, там има човек!

И посочи жената, която се появи на вратата и ги проследи с поглед, докато отминаваха.

– Тя е навахо – отбеляза Шарп. – Намираме се в район, който прилича на шахматна дъска.

– Моля?

– Дълга история за отнемането на земи. По принцип обаче тук имаме редуващи се квадратни километри територии на навахо и федерални земи. Все още са останали издръжливи възрастни хора, без електричество, които продължават да живеят както някога. Някои от тях дори не знят английски.

– Обаче не си идвал по тези места преди, нали?

– Не точно тук. Бил съм другаде в Шахматния район обаче, както и в каньона Чако. На петнайсетина километра на юг.

Кори бе чувала за удивителните останки в каньона Чако и имаше намерение да отиде там, когато успее да се освободи от работа – и ако успееха да се измъкнат от това кошмарно място, без да ги отвлекат извънземни.

Шарп беше с обичайната си безупречна синя риза. Кори, от друга страна, се бе облякла като за пустинята – планинарски обувки, къси панталони, тънка риза и широкопола шапка – освен това носеше и термос с вода. Единственият знак за федералния ѝ статут беше кордата на врата, на която висеше значката ѝ. Шарп, от друга страна, приличаше на човек, който е готов да се изправи пред комисия на Конгреса.

Докато заобикаляха една особено голяма худу скала, Кори видя в далечината бял сенник – на филмовия екип – и колите им, включително голям кемпер, паркиран на едно от рядко срещаните равни места сред каменните колони. Наоколо не се виждаше жива душа и тя реши, че вероятно са се скрили в кемпера на хлад.

– Готова ли си да си изцапаш ръцете пак, специален агент Суонсън? – попита Шарп.

– Да, сър. – Тя избута настрани удивлението си от околния пейзаж.

– Тъй като тук е Шахматната дъска, ще трябва да се свържем с полицията на племето навахо. Краунпойнт ни изпраща сержант детектив Бенали.

– Нещо като Джо Липхорн?

Шарп се подсмихна.

– Да се надяваме, че го бива, колкото ченгетата от сериала. Работил съм с полицията на навахо и преди. Те са идеални професионалисти. Освен това са полезни за избиването на врати, ако се появи нужда. – Замълча за момент. – Очаквам да се заемеш с ръководството на това разследване, агент Суонсън.

Тя кимна.

– Благодаря, сър.

Това не беше изненада – от самото начало очакваше случаят да е неин и беше благодарна. Двегодишният ѝ изпитателен период за новопостъпили агенти на ФБР още не беше изтекъл и тя с радост щеше да се отдели от рутинното ревизиране на изстинали случаи и разпитите на глупави, нежелаещи да помагат свидетели.

Шарп спусна джипа на откритото място и паркира до кемпера. Слизането от колата беше като сблъсък с огнена стена. Трима души излязоха от кемпера при пристигането им и всички се събраха в сянката на разпънатата тента. Беше късен следобед и жегата, слава богу, спадаше. Тримата се представиха – Люк Дежарден, режисьор на филма, Алекс Бонди, оператор, и трети човек, казваше се Коб. Дежарден носеше голяма сламена шапка с червена кърпа, завързана под нея, боядисана на кръгове фланелка и торбести панталони. Беше небръснат и грозен. Бонди беше млад и сравнително нормален на вид. Коб беше нисък и излъчваше напрежение.

– Така – заговори Кори, след като се запознаха, и насочи въпросите си към Бонди, който ѝ се стори най-обещаващ като събеседник. – Прегледахме видеозаписа, който ни изпратихте. Това категорично са човешки останки. Оценяваме, че се свързахте с нас. Някой ходил ли е до мястото?

– Не – отговори Бонди. – Решихме да ви изчакаме.

– Добро решение. Казвате, че имате джипиес координати?

– Да. – Бонди посочи. – Виждате ли онази черна меса ето там? Останките, които заснехме с дрона, са на около петдесет метра югоизточно от нея. На нашия дрон му свърши батерията и кацна аварийно недалеч оттам.

– Ясно. – Кори кимна и огледа страховития пейзаж. Черната меса – и другите подобни на вид зловещи образувания, с които беше осеян пейзажът, но тя беше най-близката – беше на около два километра от тях. Трябваше да действат бързо, преди да се стъмни. – Можем ли да стигнем дотам с джипа?

– Боя се, че не – отговори Бонди. – Няма пътища. Ще трябва да отидете пеша.

Кори кимна пак. Да стигнат пеша дотам щеше да е ужас, но поне въздухът започваше да изстива. Повтори си мислено девиза на ФБР: Вярност, смелост, почтеност.

Бусът на криминалистите пристигна с огромен облак прах и паркира до джипа им. Вратите се отвориха, екипът слезе и се зае да разтоварва оборудването. След няколко минути дойдоха под сянката на тентата – двама техници с шефа им, специалист по уликите Клиф Градински. Кори не бе работила с Градински досега, а Шарп ѝ се стори сдържан, когато отговаряше на въпросите ѝ за него. Огледа го – слаб мъж на четирийсет и няколко, с късо подстригана кестенява коса, сини очи, тънък врат и гладко загоряло от слънцето лице, с доволно, както ѝ се стори, малко надменно изражение.

След като се представиха взаимно, Кори понечи да се обърне към групата.

Градински я изпревари:

– Добре, слушайте всички. Имаме два часа до залеза, така че трябва да действаме бързо.

Гласът му беше дълбок и зареден със самочувствие, което леко подразни Кори – формално тя беше шеф, водещият агент. Погледна Шарп и видя нещо да блещука в очите му – забавляваше ли се? Или може би го приемаше като предизвикателство? Потисна раздразнението си, каза си, че това е експедиция за събиране на доказателства и е нормално агентът да направи крачка назад и да остави професионалистите по доказателствата да си свършат работата.

– Шапки, вода, оборудване... проверете – продължи Градински. – Вземайте си нещата и да тръгваме.

Кори взе раницата си, в която имаше бележник, молив, служебна камера от ФБР, малка аптечка за оказване на първа помощ, лампа челник, компас и термос с вода. След това погледна Шарп и попита:

– Ти няма ли да дойдеш?

– С тези дрехи? – промърмори той с усмивка и посочи синия си костюм, бялата си риза и черните си обувки. – Ще изчакам сержанта тук, на сянка. Случаят е твой, агент Суонсън. Желая ти успех.

Лоша земя