Пазителите на тайната

Пролог

Париж, Франция, 1952 г.

– Разкажете ми съня си.

Доктор Огюст Клемансо се облегна на проскърцващото кожено кресло „Айслър & Хаунер“ и внимателно кръстоса крак върху крак. Прочутият фройдистки кабинет, само на крачка от „Шан-з-Елизе“, олицетворяваше минималистичния шик. Стол, бюро и безупречна бяла кушетка „Жан Пруве“. Днес там лежеше една красива, измъчена пациентка.

– Вече ви казах, докторе. При това неведнъж. Нищо не се е променило – въздъхна Инес Шалан. Опитваше се да си внуши, че известният психоаналитик може да ѝ помогне. Надяваше се той да успее да сложи край на онези ужасни кошмари. Или най-малкото да намери обяснение за тях, за да може тя да ги остави зад гърба си. След толкова много години обаче вече ѝ беше трудно да го повярва.

– Разбирам разочарованието ви – каза Клемансо, – но моля ви, разкажете ми го отново. Затворете очи.

Инес се подчини.

– Тъмно е – започна тя.

– Добре. Къде се намирате?

– В леглото си в Болю. На девет години съм.

– Аха.

– Лятото на хиляда деветстотин двайсет и осма. Двайсет и четвърти август.

– Оставете се на усещанията си – нареди ѝ доктор Клемансо. – Как се чувствате?

– Горещо ми е. – В малката извивка над горната устна на Инес се беше образувала капка пот. – Непоносимо горещо.

– И?

– И съм изплашена. – Дишането ѝ се учести. – Сърцето ми ще се пръсне. Навън се е извила буря. Чувам лая на кучетата и писъците на момчето. Ужасни писъци.

Тя стискаше несъзнателно ръбовете на кушетката с тънките си пръсти с лакирани нокти.

– Преследват го. Като плячка. Той е ужасйн.

– Продължете.

Инес разтърси глава. Не искаше да продължава. Не искаше да се връща там и да си спомня.

– Какво се случи после? Какво виждате? Чувате?

– Нищо – излъга тя. – Само това. Нищо друго. Чувам лая и писъците, а след това... Бам! Събуждам се.

Огюст се приведе напред, втренчил изпитателно поглед в нея.

– Бам?

Инес сведе поглед, но не каза нищо повече.

На трийсет и три, светът беше в краката на Инес Шалан, поне този в Париж. Пожънала успех интериорна дизайнерка, образована, богата и поразително красива. И въпреки целия този външен блясък в душата ѝ имаше някакъв мрак. Някакъв таен срам, който се опитваше да потисне през целия си живот, но подсъзнанието ѝ го изваждаше наяве всяка нощ под формата на постоянен кошмар; като котка, която пуска в краката на господарката си нежеланото мъртво птиче.

Бяха говорили за детството ѝ безброй пъти. За сложните ѝ отношения с покойния ѝ баща, класически комплекс на Електра, по мнение на Клемансо. Бяха обсъдили вината, както и чувството, че като малка е била отговорна за ужасния трагичен инцидент през онова лято на 1928-а в имението на семейството. Сънищата обаче продължаваха.

– Госпожице Шалан, простете – каза той, – но знам, че това не е всичко. Моля ви, опитайте отново. Затворете очи. Чувате кучетата пазачи на баща ви и писъците на момчето. Друго какво?

– Птици.

Думата се изплъзна от устните ѝ, преди Инес да осъзнае, че я е помислила.

– Птици. Чувам птици.

Клемансо си пое рязко дъх, без да може да прикрие вълнението си. Това беше нещо ново. Не очакваше точно това, но все пак беше нещо ново. Напредък.

– Птиците на маман. В птичарника са и крякат изплашени – продължи Инес, като кършеше ръце, видимо притеснена. – Опитват се да избягат и бият неистово с крила по решетките на клетката. Трябва... О, Господи! Някой да ги пусне!

Изведнъж тя седна с изправен гръб. Очите ѝ бяха разширени от силното вълнение.

– Вие трябва да ги пуснете, нали, Инес? Това ли е? Това ли ви измъчва? Че не сте освободили птиците на майка ви?

Инес кимна, хлипайки. Неща – ужасни, отдавна погребани, които не можеше да назове – се надигаха в нея. Неща, за които нямаше думи.

Сънят ѝ не беше заради момчето. Беше заради птиците.

Винаги е бил заради птиците.

Трябваше да ги освободи.

ПЪРВА ЧАСТ

ЛЯТО

1.

Болю-сюр-Мер, Франция, юни 1928 г.

– Е – Клотилд Шалан внимателно сгъна салфетката си и огледа щастливите лица на децата си около масата за закуска, – какви са плановете ви за деня?

Това беше първата сутрин на семейство Шалан в Болю – луксозния им крайморски дом, в който цялото семейство се преместваше вкупом всяко лято, спасявайки се от врявата на Париж. Къщата, някога укрепена средновековна постройка с дебели каменни зидове, с времето беше разширявана и беше придобила уютен вид. Приказни кулички разчупваха четирите ъгъла на къщата, красивите прозорци бяха засенчени от бледосини дървени кепенци, а бугенвилията беше завзела по-голямата част от фасадата. Къщата беше кацнала на върха на висок хълм, откъдето се спускаха градините с подрязани вечнозелени храсти, разположени в красива симетрия, и се виеха като водите на ручей около постройката. Градините с лавандула, рози и зеленчуци си имаха свои очертани места. Имаше и морави, фонтани и настлани с камъчета пътеки, лъкатушещи из имота, който винаги беше перфектно поддържан и почистен. Верен на своето средновековно минало, целият имот беше опасан от внушителни високи стени от тухли и камъни, защитавайки онези, които имаха късмета да живеят вътре, от всякакви външни опасности.

Преди години един приятел беше сравнил семейство Шалан с ято мигриращи птици; красиви и екзотични, но вечно в движение между парижката им къща на „Плас Дофин“, укрепеното им имение в Болю през лятото и огромната им хижа в Межев, където отсядаха всяка Коледа. Определението чудесно им подхождаше, защото самата Клотилд Шалан беше запален колекционер на екзотични птици с птичарник в Болю, който съперничеше на всяка една от местните зоологически градини.

– Първо ще отида до фермата. – Рене, петнайсетгодишна, средната дъщеря на семейство Шалан, буквално преливаше от вълнение. Хубавка, с момчешки чар, къса тъмна коса, лунички по носа и страните, Рене беше „лесното“ дете на Клотилд. Независима, весела и без претенции, стига да прекарваше повечето си време навън, за предпочитане около животните.

– Снощи Сандрин ми каза, че кокерката на семейство Мартен има малки кученца. Освен това са купили цяло ято гъски, за които мосю Мартен се нуждае от помощ.

– Кученца? – Деветгодишната Инес, изтърсачето на семейството – русо, дебелобузо херувимче, чийто ангелски вид беше изцяло в противоречие с пакостливия ѝ характер, скочи от стола си като пружина. – Обожавам кученца! Може ли да дойда с теб, Рене? Моля тееее!

– Разбира се, че може, скъпа – увери я Рене. – Ами ти, Шарл? И ти може да дойдеш и да ми помогнеш с гъските, ако искаш. Мосю Мартен пък може да ни позволи да си вземем малко яйца, ако е доволен от помощта ни.

Дванайсетгодишният Шарл завъртя с досада очи.

– Не, благодаря!

Единствено момче в семейството, Шарл беше кръстен от сестрите си с прякора Ниверол , заради увлечението му по всичко, свързано със сняг и ски. Живееше за зимите в Межев и винаги се мусеше, когато семейството отиваше в „скучното Болю“ за лятото, където се оплакваше, че няма какво да се прави.

– Ами ти, Шарл, с какво ще се занимаваш? – настоя да научи майка му. – Не искам цял ден да се мотаеш из къщата и да се пречкаш на прислугата.

– Може да слезе към яхтения клуб. Да види дали някое от противните момчета, които нарича свои приятели, не е пристигнало за лятото. – На седемнайсет, Женевиев беше най-голямата и най-изисканата от децата на семейство Шалан. Тя изгледа с негодувание брат си иззад любовния роман, който четеше. Жен беше в лошо настроение. При нормални обстоятелства тя чакаше с нетърпение летните ваканции в Болю, но когато по принуда трябваше да прекара по-голямата част от изминалата година отегчена до смърт в девическия пансион в Швейцария и отново да напусне Париж и всичките си приятели, това се превръщаше в истинска мъка. Особено един конкретен приятел.

– Много хубава идея – усмихна се топло Клотилд, без да обръща внимание на хапливата забележка. – Нали нямаш нищо против да го вземеш със себе си?

– Аз ли? – Женевиев изглеждаше ужасена.

– Бих го завела аз, но чакам да ми доставят два сиви папагала за птичарника, затова не мога да мръдна, докато не пристигнат.

– Съжалявам, маман, но не мога.

– Но защо не? – Клотилд се намръщи. Ако можеше поне веднъж най-голямата ѝ дъщеря да не се инати.

– Просто така – нацупи се Женевиев. – Заета съм.

– С какво? – добродушно се заяде със сестра си Рене. – Да вехнеш по онази омачкана снимка на Орелиен? Цяло чудо, че още не се е разпаднала.

Орелиен дьо ла Тур беше син на семейни приятели в Париж. С амбиции да стане драматург, той беше и последното ѝ романтично увлечение, въпреки че беше поне пет години по-голям и се движеше в много по-изискани и космополитни среди. Независимо от всичко, Орелиен изглежда се радваше на нескритото обожание на Женевиев и в резултат на това миналата година двамата прекараха доста време заедно преди заточението на Жен в швейцарския пансион.

– Рене, нямам и най-малката представа за какво говориш – изрече на един дъх Жен. – Морският въздух май ти е размътил главата.

– За твое сведение, няма нужда да ме водите където и да било – Шарл се обади с негодувание и с лекота върна вниманието към собствената си персона. – И сам мога да отида с колелото до клуба.

– Виждаш ли? – Женевиев се усмихна мило на майка си. – Аз съм излишна. Той няма нужда от бавачка.

Клотилд погледна въпросително към съпруга си.

– Какво ще кажеш, шери? Имаш ли нещо против Шарл да отиде до града сам?

Седнал начело на масата на големия дъбов стол с висока облегалка като крал на трона си, Шарл Шалан-баща до този момент отказваше да участва в разговора на закуска. Не беше мъж, който се включва в чесането на езици, особено в обсъждането на семейното ежедневие. С голямата си брада и поразителни сини очи, Шарл Шалан излъчваше благ патриархален авторитет като на пророк от Стария завет. По принцип предпочиташе да се държи над крамолите и оставаше решенията за ежедневието на семейството на Клотилд. От време на време обаче проявяваше интерес към Шарл Шалан-син, по-дълбок от загрижеността му към трите момичета, които той приемаше почти като очарователни домашни любимци, които се мотаят наоколо и периодично предявяват претенции за това-онова.

В този случай обаче едно кратко кимване показа съгласието му Шарл да отиде с колелото до града.

– Добре тогава – въздъхна Клотилд. – В такъв случай всички имаме планове. Помолих Елоиз да сервира лек обяд на терасата в един часа, ако някой е гладен. В противен случай очаквам да сте се върнали до шест за...

Прекъснаха я четирите олигавени добермана, които влетяха в стаята на кълбо, като се блъскаха в шкафовете и краката на масата по пътя си. Клотилд инстинктивно се сви на стола.

– Не се бой, скъпа – успокои я съпругът ѝ. – Няма да ти направят нищо.

Клотилд обаче не беше напълно убедена. Тя беше силна жена, но кучетата на Шарл я ужасяваха. Не можеше да разбере какво го беше прихванало да доведе подобни диви създания в дома им. Никой от съседите им в Болю нямаше кучета пазачи, но това лято Шарл беше настоял да вземат няколко.

– Добри момчета, добри момчета... – Той наведе брадатото си лице надолу, хвана едно от кучетата за нашийника и се отърка в мощната му челюст като дете в плюшено мече. Малката Инес го гледаше поразена. Тя обожаваше баща си, за нея той сякаш стоеше на пиедестал, почти като бог, а не човек, който показва привързаността си към животни и хора. Шарл обаче беше запленен от новите си домашни любимци почти толкова, колкото маман беше стресирана от тях. Самата Инес също се боеше от доберманите, но се радваше да види баща си толкова щастлив.

– Извинете, мадам – Сандрин, една от прислужниците, се втурна в стаята с порой от извинения към Клотилд, докато се опитваше да изкара кучетата навън. – Отворих вратата на заграждението, за да ги нахраня, и те се втурнаха в къщата, преди да успея да ги хвана.

– Няма нищо, Сандрин – каза добродушно Клотилд, докато наблюдаваше с облекчение как кучетата последваха прислужницата през вратата, подмамени от шепа лакомства. От напрегнатото изражение на момичето беше явно, че любимците на Шарл не се радваха на популярност сред персонала, както и пред господарката. Клотилд обаче се надяваше все някак да свикнат с тях.

Щом приключи със закуската, Женевиев се качи в стаята си и заключи вратата. Стаята ѝ беше в предната част на къщата, с поразителна гледка над покривите на градчето, чак до проблясващата синева на ширналото се Средиземно море. В стаята имаше красиво старинно легло, покрито с изгладени бели чаршафи, малък гардероб и бъбрековидна тоалетка с чекмеджета и с орнаментирано махагоново огледало, поставено точно под прозореца със сини кепенци.

Жен седна пред тоалетката и въздъхна с облекчение. Слава богу, че не я хванаха да наглежда брат си тази сутрин. Колко беше хубаво да остане насаме с мислите си. Със себе си.

Лицето, което я гледаше от огледалото, не беше с класическа красота. Не като на сестричката ѝ Инес, която отсега личеше, че ще стане поразителна красавица, нито дори като на Рене, с естествен момчешки чар. В чертите на Жен обаче се четеше игривост и интелигентност, което я правеше привлекателна, и тя хареса образа, който видя. С издължения си нос и тъмни проницателни очи, тя не приличаше на никой от семейството и открай време се гордееше с уникалния си външен вид. От хората на изкуството се очакваше да бъдат различни.

Жен издърпа чекмеджето на тоалетката и извади ръкопис с омачкани краища. Действието на последната ѝ пиеса, комедия, се развиваше в девически пансион в Лозана и според нея се беше получило доста добре. Тя тайно изпращаше по пощата откъси на Орелиен за съвет и следваше редакциите му до последната буква.

Орелиен беше божи дар. Понякога Жен имаше чувството, че само той я разбира. И макар да не се бяха виждали вече повече от година, той си оставаше единственият от близкото ѝ обкръжение, който приемаше писането ѝ сериозно.

Може би заради напредналата си възраст, папа имаше много закостенели и старомодни виждания за образованието на жените – и изобщо за жените като цяло. Женевиев се опитваше да бъде любяща и послушна дъщеря, но ѝ беше трудно да не изпитва негодувание заради всичките възможности, които ѝ бяха отказвани. Тя умоляваше двамата си родители да ѝ позволят да посещава лицей в Париж и да ѝ спестят безсмислените уроци по аранжировка на цветя, правилна стойка и походка, които съставляваха „обучението“ ѝ в девическия пансион. Особено след като оценките ѝ бяха изключително високи.

– Нямам нужда от девическо училище – умоляваше тя, – а от старт в живота! Как ще успея като писателка, ако не общувам с други писатели? Ако не усъвършенствам уменията си?

– Да усъвършенстваш уменията си?! – изсмя се Шарл Шалан с добродушно негодувание. – Та ти си дама, Женевиев, а не някаква занаятчийка.

– Говоря за писане на пиеси, папа. Не за обущарство – отвърна троснато Жен. – Знаеш какви високи оценки получих по езиците. В лицея...

– Резултатите от изпитите са много добри – прекъсна я Шарл, – но млада жена в твоето положение трябва да се научи да ръководи отлично домакинството и да устройва блестящи приеми. В лицея няма да те научат на това.

Безпомощна, Женевиев се обърна към майка си за подкрепа. Но Клотилд беше на едно мнение със съпруга си по този въпрос и не желаеше да участва в семейна битка на тази тема. Нещо дори по-лошо, Женевиев знаеше, че майка ѝ понякога се чувства задушена, творчески и интелектуално. Тя можеше да предложи много повече от традиционната роля на съпруга и майка. Въпреки това тя сякаш нямаше против да стои и да гледа как дъщерите ѝ са принудени да следват сляпо една ограничаваща рамка в живота.

„Нищо, вече няма значение“ – каза си тя и внимателно подреди ръкописа на тоалетката заедно със сребърната писалка, която Орелиен ѝ подари на заминаване последния път, когато се видяха. „Ще се освободя от ограниченото мислене на родителите си. Ще публикувам пиесата си и някой ден те ще дойдат да я гледат в Париж и папа ще признае, че е грешал.“

– Един господин ви чака с доставка, мадам.

Сандрин си показа главата на вратата на будоара на Клотилд – малка, но грижливо обзаведена стая, която изпълняваше ролята на дневна и кабинет, където тя прекарваше повечето си сутрини в Болю. Едната стена беше покрита изцяло с великолепен стенопис, изобразяващ флората на джунгла, а ръчно изработени килими в ярки цветове и електрически лампи със стъкла в цветовете на дъгата допълваха цялостното усещане за приказност и магия. Уникалният талант на Клотилд можеше да се разгърне необезпокоявано тук, но само тук. Малката стая приличаше на бижу и беше нейното убежище.

– Мисля, че ви носи новите птици.

– Чудесно! – Клотилд плесна с ръце, а лицето ѝ светна като на малко дете. – Ще кажеш ли на Луиз да го придружи до птичарника? Аз ще дойда след петнайсетина минути, само да изровя чековете си.

Хобито на Клотилд Шалан беше скъпо, но птиците ѝ носеха толкова радост, такова блажено освобождаване от ограниченията и разочарованията в живота ѝ, че си струваха всяка стотинка. Днешната придобивка, двойка сиви папагали, пристигнали специално от Кот д’Ивоар, бяха относително скромна покупка в сравнение с някои от предишните. Миналата година добави в колекцията си пет какаду от породата Голиат, които струваха почти колкото ролс-ройса „Силвър Гоуст“ на Шарл – лъскава, екстравагантна кола, която стоеше паркирана почти през цялото време пред парижката им къща и никой не я караше.

Някои страни от брака ѝ причиняваха на Клотилд едновременно болка и съжаление, затова полагаше съзнателно усилие да мисли за тях възможно най-малко. Да фокусира вниманието си само на поносимите страни на брачния живот и да не обръща внимание на онази част от себе си, която беше умряла в момента, когато сложи на ръката си пръстена на Шарл и обеща да го обича, почита и да се подчинява; онази част с мечтите, амбициите, с артистичните и творческите таланти, които никога нямаше да бъдат осъществени.

Но... децата бяха чудесни. Домовете ѝ бяха чудесни. Самият Шарл, когато беше в добро настроение, можеше да бъде приятна компания. Освен това никой не можеше да отрече, че той беше щедър съпруг, който глезеше съпругата си и не я ограничаваше в разходите ѝ, особено като се знаеше колко мрази „проклетите пискащи птици“ на Клотилд.

Хората, които добре познаваха Шарл Шалан – неговият бизнеспартньор барон Морис дьо Ротшилд и шепата стари приятели от Париж – бяха силно изненадани, когато той обяви намерението си да се ожени за тогава двайсетгодишната Клотилд Жаме, срамежливата, скромна и артистична дъщеря на уважавано семейство от стар род в Ница. По това време вече четиресет и няколко годишен заклет ерген, чиито интереси в живота опираха единствено до работата и религията, цяло чудо беше, че Шарл дори се запозна с Клотилд, камо ли да поиска да се ожени за нея. Ала нещо в артистичната ѝ и ексцентрична природа го заплени и след светкавичен романс, ако можеше да се нарече така, през едно лято, в което Шарл често посещаваше родителите на Клотилд и я канеше на поредица от излети, винаги в компанията на придружители, той ѝ направи предложение, което беше прието.

В началото в брака им имаше любов и хармония, независимо от различията в характерите им. До Коледа Клотилд вече беше бременна с първото им дете, но претърпя спонтанен аборт. Втората бременност завърши по същия начин и през 1911 година най-накрая роди Женевиев. През следващите осем години тя преживя още неуспешни бременности между ражданията на здравите ѝ деца. Последствията от тези загуби върху здравето на Клотилд, върху физиката и психиката ѝ, бяха огромни. Чарлс никога не го разбра. Не проумя и колко отчаяно тя се нуждаеше да даде свобода на творческата си енергия, отвъд ролята си на съпруга и майка. Неговата реакция на спонтанните аборти (молитва, покаяние, „опитай отново“) никога не се промени. Това беше първата и може би най-солидна тухла в стената на отчуждението и недоразуменията, които постепенно се натрупаха в брака им дори когато като семейство привидно се носеха с издути платна към успех и нови висоти.

На самата Клотилд никога не ѝ хрумна да си зададе въпроса защо всъщност се беше омъжила за Шарл. Като повечето млади жени от нейното поколение и класа, тя беше влязла в брачен съюз пасивно, възпитана да смята това за свой дълг и съдба. Родителите ѝ, на които тя имаше доверие и обичаше, смятаха, че Шарл Шалан е добра партия. Той беше трудолюбив, набожен и отдаден католик с висок морал, натрупал добро състояние – макар че по-късно богатството му щеше да стане неизмеримо по-голямо. Освен това не беше съвсем непривлекателен, не че това имаше значение за родителите ѝ, но омекотяваше представата на Клотилд за него като за ужасно стар мъж. Във всички случаи на Клотилд ѝ беше нужна причина, която да я разубеди да се омъжи за Шарл. Така възприемаше нещата тя. И като не я откри, се омъжи за него.

Тя порови из рафтовете зад бюрото си и накрая намери позлатената кутия, в която държеше неизползваните чекове. Бяха останали само два. Щеше да се наложи да говори с Шарл, особено заради по-големите момичета, които се нуждаеха от нови рокли за сезона. Тя взе един от чековете от кутията, грабна шала си и се забърза ентусиазирано през градината към птичарника.

Беше четири часът, когато Инес и Рене се върнаха от домашната ферма, натоварени с препълнена кошница с гъши яйца. Високото лятно слънце продължаваше да пече безмилостно, а въздухът беше с влажността на супа. Страните на двете момичета бяха порозовели, а къдриците им бяха залепени потни на челата.

– Това си беше направо подвиг!

Мари, готвачката на Болю, надникна с одобрение в кошницата. С кръглите си бузи, усмивка с широко разстояние между предните зъби и ръце, които приличаха на две съединени рула свинско, вързани с канап, Мари беше обичана от всички деца на семейство Шалан. Особено силно от Инес, която редовно се промъкваше в кухнята с надежда да получи нещо сладичко.

– Сигурно сте свършили планини от работа, за да ви даде мосю Мартен толкова много.

– Така е – похвали се Инес. – Поправихме кокошарника и опънахме новата мрежа. Трябваше да е на метър и осемдесет заради лисиците, макар че според мен новите гъски могат да се справят с една лисица. На големина са почти колкото мен, нали, Рене?

– Някои, да – Рене разроши влажната руса косица на Инес снизходително. По природа майчински настроена, Рене открай време имаше слабост към малката си сестричка. Инес днес хич не им беше от помощ – търкаляше се със сладките кученца и събираше изпопадали гъши пера, от които се опитваше да си направи нещо като ветрило, докато Рене свърши цялата тежка работа – помагаше на наемателя на фермата да забие с чук колците и развиваше безкрайни рула мрежа под прежурящото слънце. Не че имаше нещо против. За нея беше удоволствие да е извън града с всичките тези животни и лекия летен бриз, който донасяше мириса на море и я разхлаждаше, докато се трудеше.

– Може ли да направиш торта с тях, Мари? – Инес търкаляше едно от все още топлите бели яйца в дланите си, претегляйки тежестта му.

– Мога да направя и двайсет торти с тези яйца – ухили се готвачката.

– Шоколадови? – попита Инес с надежда.

– Не виждам причина да не са шоколадови. Може също да опитаме част от тях утре на закуска, нали? – каза Мари и взе яйцето от Инес.

– Папа винаги е гладен след неделната служба – отбеляза Рене. – Той много обича гъши яйца.

– Така е – изсумтя Мари и се намръщи. – Не за него обаче си мислех.

Децата бяха забелязали, че Мари често показваше негодувание към баща им и не криеше предпочитанията си към господарката. Никой не знаеше откъде се беше породила тази неприязън и неодобрение към Шарл-баща, но в мигове като този това беше повече от видно.

– Не може ли сега да направим набързо една торта, Мари? – примоли се Инес, която не искаше да мисли нито за баща си, нито за утрешния ден и скучната църковна служба. – Умирам от глад!

– Ти винаги умираш от глад – засмя се Рене.

– Мога да ти помогна – предложи ентусиазирано Инес.

– Имаш предвид да ми помогнеш в изяждането на цялото тесто? – Мари завъртя очи. – Мисля, че ще стане по-бързо, ако не ми помагаш.

– И без това трябва да отидем да се измием, Инес – рече твърдо Рене. – Имаш повече слама на главата си, отколкото коса и ако папа ни види ноктите, ще ни прати обратно в Париж преди да си мигнала.

– Виж какво ще ти кажа, палавнице – Мари се усмихна, защото Инес придоби тъжно изражение, – вземи тези мадленки да се подкрепиш, докато се привеждате в приличен вид. – Тя се протегна над огромната печка, взе няколко миниатюрни кексчета от решетката и ги раздели между момичетата. – А аз ще започна да правя шоколадовата торта за довечера.

Инес не изглеждаше убедена дори когато си напълни устата с едната мадленка.

– Ако побързаме, ще ти остане време да видиш новите птици на маман преди вечеря – прикотка я Рене, докато я побутваше към стълбите.

– О, да! – грейна Инес. Беше забравила за папагалите. Щеше да изтича до птичарника да ги види веднага щом се измиеше. – Благодаря ти, Мари! До скоро!

Инес обичаше Мари, обичаше и летата в Болю, повече от всичко. Палета, гъски, шоколадови торти, нови папагали, а утре може би щеше да отиде на плажа или да е на лодката в морето с папа и Шарл. Предстоеше велико лято. И като си помислеше, че това е само първият ден.

– Дали ще са щастливи тук?

Инес погледна майка си със съмнение. Двата сиви папагала се бяха отделили в далечния край на птичарника върху един клон на наскоро засадените смокинови дървета.

– Струват ми се малко самотни. Ами ако другите птици не ги харесат?

Клотилд положи нежно ръка на рамото на най-малкото си дете.

– Не съм убедена, че птиците се интересуват едни от други – обясни тя, – но вярвам, че ще имат чудесен живот тук. Лично ще се погрижа.

Рядко им се случваше двете да са сами заедно, особено тук, в Болю, и Клотилд се радваше, че Инес беше поискала да я придружи да види новите птици преди вечеря. Момиченцето на татко, Инес боготвореше баща си въпреки понякога дистанцираното държане на Шарл към нея и сестрите ѝ. (Или може би заради него?) Продължителните премествания на семейството през лятото и зимата даваха чудесна възможност на Инес да прекара повече време с него и с обожавания от нея по-голям брат, затова Клотилд често оставаше извън полезрението ѝ щом напуснеха Париж. Птичарникът беше сламката, още едно нещо, което майка и дъщеря споделяха наравно с любовта си към изкуството, дизайна и цветовете – техният вроден нюх към всичко женствено и красиво.

Преди няколко седмици Клотилд беше започнала работа върху ново копринено платно с най-различни екзотични птици и го донесе в Болю с тайната надежда Инес да прояви желание да ѝ помогне. Що се отнася до живите ѝ птици, чувствата на Клотилд бяха чиста любов, докато тези на Инес бяха по-сложни – комбинация от възхищение, харесване и смущение. Момиченцето определено изпитваше влечение към тези загадъчни, магични създания, нещо като инстинктивна връзка, която ѝ носеше радост. В същото време Инес изпитваше чувството, че не е редно да ги държат като пленници, нищо че затворът беше огромен и безкрайно приятен.

– Разкажи ми пак за тази. – Инес посочи една индиговосиня птица с черни пера около очите, като бандитска маска.

– Кръстих го Луис. Сойка – обясни Клотилд, – от горите на Андите.

– Горите на Андите! – замечтано повтори Инес. – Звучи толкова хубаво.

– Нали? – Лицето на Клотилд се озари, зарадвана от интереса на дъщеря си. Инес притежаваше същата романтична натура, каквато тя бе имала като дете, същия копнеж за приключения и вълшебство. – Опасявам се обаче, че сойките са едни от най-шумните птици и това е една от причините да нямам много от тях. Тази птица обаче беше толкова красива и не устоях. Виждаш ли колко е ярко тюркоазеното оперение на шията ѝ?

Инес кимна, запленена.

– Като скъпоценен камък. Ами тази при хранилката?

– О! – Клотилд наклони глава, любувайки се на птицата – изцяло бяла, с великолепно ветрило от пера на главата, поклащайки се нестабилно на една от кръглите хранилки в дъното на заграждението. – Това е Елена, моето бяло какаду. Тя вече е възрастна дама. Но е много интелигентна. Те са най-близо до хората по интелект, така мисля.

– На каква възраст е Елена?

– Не знам точно, но е по-стара от мен.

– По-стара ли е от папа?

Усмивката на Клотилд леко угасна.

– Не. Не е по-възрастна от баща ти – отговори тя. – Папагалите какаду не живеят повече от шейсет години. А сега спомняш ли си как се казваше онази птица?

Сменяйки темата, тя посочи една миниатюрна жълто-черна птичка, която прелетя от върха на клетката до ръба на декоративното езерце.

– О, да! – Инес заподскача и присви очи в опит да се сети за името. – Орео! – извика накрая. – Това е чинка. Също като Шарл.

– Ориол – поправи я Клотилд. – Но си на прав път. Това е авлига. А Шарл е нашата чинка.

– Ами аз какво съм? – попита срамежливо Инес, загледана в дъното на огромното заграждение от ковано желязо. – Напомня ли ти някоя птичка за мен?

Клотилд се наведе към дъщеря си и обрамчи с длани личицето ѝ. Маман изглеждаше толкова тъжна и сериозна и изведнъж Инес почувства как паниката я пронизва. Тя обичаше силно майка си и се разстройваше, ако я видеше натъжена. Дали не беше направила нещо нередно? Вероятно не биваше да задава този въпрос.

– Ти си много красива, Инес – каза ѝ Клотилд с накъсан от вълнение глас. – Също като Карлота.

Инес знаеше за Карлота. Тя беше най-ценната птица на маман – хиацинтова ара, най-скъпата птица в цялата ѝ колекция.

– Наистина ли? – Инес понечи да се усмихне. Това звучеше като комплимент. И все пак сълзите в очите на Клотилд издаваха, че май не беше. Или поне не напълно.

– Това лошо ли е? – попита объркана Инес. – Да си красива?

– Не е лошо. – Клотилд се наведе и я целуна по челото. – Но понякога красотата може да бъде опасно нещо. Целият свят ще иска да я притежава. Красивите птици ги затварят в клетки.

Слънцето вече беше започнало да се спуска ниско на небосклона и дългите тъмни сенки на дърветата изведнъж ѝ се сториха някак студени, а жегата от деня угасна като прищипан фитил на свещ. Инес потръпна. Прииска ѝ се да беше останала да играе карти в салона заедно с Рене и Шарл. Дори Женевиев сигурно вече беше слязла долу, а скоро и папа щеше да дойде. Атмосферата в къщата щеше да е забавна, безгрижна и безопасна както винаги, Инес беше сигурна в това. Това лято витаеше някаква промяна – недоловима и недобра, в отношенията между родителите ѝ. Инес я усещаше, но не можеше да я опише. Тук в градината тъгата на майка ѝ висеше като тежест около врата ѝ и тя искаше да избяга от нея, да избяга и от птиците, чиито крясъци започваха да я дразнят като дращене с нокти върху картина.

– Не мисля, че съм ара – каза тя и се измъкна от дланите на майка си.

– Не?

– Не. Мисля, че съм какаду като Елена.

– Така ли? – Клотилд се изправи и се насили да се усмихне. – И защо мислиш така?

– Защото те са интелигентни – твърдо отговори Инес. – Хайде да се прибираме.

Клотилд се остави момичето да я заведе до пътеката, която водеше към къщата, покрай стената на зеленчуковата градина, през лавандуловите туфи, в които жужаха пчели въпреки късния час. Тя разбра, че беше притеснила Инес, и съжаляваше. Летата в Болю бяха щастливо време за семейството. Инес заслужаваше това щастие и цялата невинност на детството, което вървеше с него, независимо през какво преминаваха те двамата с Шарл.

– Знаеш ли, не трябва да се тревожиш, маман – обяви Инес много по-радостно от преди малко, докато приближаваха топлата жълта светлина на къщата. – Шарл може и да е нашата чинка, но мисля, че Женевиев, Рене и аз сме какадута. И сме твърде умни, за да се оставим да ни хванат в капан.

„Моля те, дано това да е истина – мълчаливо се помоли Клотилд. – Нека дъщерите ми да разполагат със свободата, която на мен ми беше отнета. Нека разперят криле.“

2.

Сгушено между Сен-Жан-Кап-Фера и Вилфранш-сюр-Мер на френската Ривиера, Болю, както го наричаха местните, бързо се превърна в желан курорт за заможните от висшата класа. Кралица Виктория го бе описала като „природен рай“ с неговите впечатляващи плажове и пристанище, величествени вили, кацнали на високото, и очарователни средновековни калдъръмени улици, които се вливаха в засенчени площади. Болю можеше да се похвали с цели осемдесет и два хотела и притежаваше всичко необходимо за изисканите парижани, както като летен курорт, така и все повече като топло убежище през зимните месеци.

Шарл Шалан много рано се беше усетил, че хубавите парцели в Болю могат да се купят на много по-ниска цена от подобни, предлагани във Вилфранш и Ез. От 1920-а той влагаше големи инвестиции в разрастването на градчето с акции в двата нови гранд-хотела, както и в много вили и в разширението на пристанището. След като спечели малко състояние от тези си начинания в Болю, Шарл го увеличи, като повтори същата хитрост в Межев, някога заспалото градче във френските Алпи, което вече повече от две десетилетия беше зимното убежище на семейство Шалан. С помощта на Шарл, заедно с Морис дьо Ротшилд и съпругата му Ноеми от забутано планинско селце Межев се превърна в разрастваща се Мека на ските, която съперничеше на прочутия швейцарски курорт Сен Мориц.

Не всички в Межев и Болю харесваха промените, които хора като Шарл Шалан налагаха в градовете им, както и безпрецедентното наливане на пари и засилване на туризма, които тези промени водеха след себе си. Но годината беше 1928-а, вълнуваща нова епоха, пълна с открития, които щяха да изглеждат невъзможни на предишното поколение, и часовникът не можеше да бъде върнат назад. Във Франция и по целия свят моторните коли започваха да заменят конския впряг, луксът на електричеството стана нещо обикновено дори в най-заспалите градчета. Уважавани дами подстригваха косите си късо и представяте ли си, настояваха да гласуват, а появата на филмите от Холивуд промени начина, по който обикновените хора възприемаха света.

По ирония на съдбата Шарл Шалан споделяше много от опасенията на съседите си за района на Болю. Възпитан като ревностен католик, Шарл тачеше всички заповеди на църквата и възприемаше положението си като глава на семейството и изтъкнат граждански деятел сериозно. Парите и успехът бяха много важни, но само ако бяха посветени благочестиво на Бога. Със своята необщителност, голяма бяла брада и навик да носи костюми от три части дори през юни, в много отношения Шарл беше викториански моралист в тялото на предприемач от двайсети век. Мъж, който не принадлежеше на времето си.

В резултат на това днешното семейно посещение на новото кино, което тъкмо беше заработило точно до гранд-хотел „Дез Англе“, неволно се превърна в напрегнато преживяване. Вълнението на децата тревожеше Шарл, който се притесняваше дали филмът е на необходимата морална висота (Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин в „Циркът“ – популярна комедия, в която Чарли Чаплин ходеше по въже, плюс няколко палави смешни маймуни).

– Не може публично да одобряваме тази пошлост – Шарл помпозно беше изразил негодуванието си пред Клотилд, сочейки плаката с Мерна Кенеди с относително изрязано деколте, който красеше стените на киното.

– Стига де, скъпи – разумно отбеляза Клотилд, – това да не е „Фоли Бержер“!

– Както и да е – изсумтя Шарл. – Не е подходящо за Инес. Дали да не се прибере вкъщи с теб? Можете да се занимавате с твоето копринено платно? Онова с птиците, с което понякога си убиваш времето.

Клотилд застина. Дори след толкова много години пренебрежителното отношение към изкуството ѝ продължаваше да я измъчва. И двамата бяха родени в свят, в който мъжете работеха, а жените просто си убиваха времето, но ясното съзнаване на положението ѝ не го правеше по-леко за понасяне. Замълча си, както винаги. Когато разпоредителката мина с поднос със сладолед и сладкиши, веселото настроение на компанията вече се беше изпарило. Само Шарл-син изглежда не усещаше напрежението между баща си и всички останали, смееше се гръмогласно по време на филма и постоянно шепнеше нещо на сестрите си.

– Много беше хубаво! – изрече той на един дъх след края на филма, когато семейството излезе във фоайето. – Нали? Обожавам Чарли Чаплин!

– Всички го обожават. Този човек е гений – потвърди Женевиев и лениво запали цигара. Облечена с копринена лятна рокля на „Ланвен“ с ресни и наперено килната шапка клоше, според Инес сестра ѝ изглеждаше особено очарователна и изискана този следобед.

– Невероятно беше, когато се оказа в клетката на лъва! – продължи ентусиазирано Шарл. – Аз бих умрял от страх!

– И аз – съгласи се Инес. После вдигна поглед. – Маман? Мисля, че онова момче ти маха.

В отсрещния край на покритото с червен килим фоайе, до вратата, едно момче, малко по-малко от Шарл-син, подскачаше нагоре-надолу и оживено махаше на Клотилд. Инес го беше виждала и преди, както и останалите от семейството. Хората в Болю го знаеха като местния бавноразвиващ се. Никой не беше сигурен какво точно му има, но той беше така от малък и на всички им беше ясно, че никога няма да бъде като останалите деца.

– Горкото – каза Клотилд и му махна в отговор. – Миналата седмица надничаше през задните порти на имението. Мисля, че птиците го привличат.

Тя тръгна към детето, но Шарл-баща сложи ръка на рамото ѝ и я спря.

– Недей – намръщено изрече. – Така само ще го насърчиш.

Клотилд се засмя.

– Но Шарл, как бих могла да се правя, че не го виждам?

Преди Шарл да успее отговори, момчето се затича към тях и прегърна с две ръце Клотилд в неочакван изблик на обич.

– Аз съм Бернар – обяви той радостно и вдигна ангелски поглед, пълен с обожание, към Клотилд.

– Здравей, Бернар – Клотилд му се усмихна, пренебрегвайки Шарл, който още повече се беше намръщил.

– Вие сте мадам Шалан – каза Бернар.

– Да.

– Мадам Шалан, която е нарисувала картините с джунглата във фоайето на училището?

– Точно така. – Зарадвана, Клотилд протегна ръка и докосна нежно лицето му. – Харесват ли ти?

Бернар кимна.

– Много са хубави. Особено птиците.

Миналото лято Клотилд предложи да изрисува някои от стените на порутеното местно училище „Сант Елен“, за да могат децата да гледат нещо по-вдъхновяващо от олюпената мазилка. Благотворителният жест беше скромен, но ѝ донесе повече удоволствие, отколкото тя би искала да признае. Разбира се, това беше твърде далеч от големите поръчки, за които мечтаеше като девойка, още по времето когато все още си фантазираше как става истинска художничка. Преди брака ѝ с Шарл. Преди действителния живот. Все пак мисълта, че изкуството ѝ носи наслада на хората и е оценено, ѝ стопляше сърцето. То означаваше нещо, па макар и само за това мило, глуповато селско момче.

Докато наблюдаваше общуването на майка си с момчето, Инес почувства как я заля гордост от добротата ѝ. Маман показваше съчувствие към всички и заради това хората в Болю я обичаха.

– Обичаш птици, нали, Бернар? Струва ми се, че съм те виждала край птичарника ми.

Момчето се изчерви, притеснено за момент, че е направило нещо нередно.

– Клотилд, за Бога! – възрази Шарл с приглушен тон. – Хората ни гледат. Хайде да тръгваме.

Наистина около тях се беше събрала тълпа зяпачи, за да гледат как Бернар беше окупирал като влюбено пале една от най-големите дами в градчето. Клотилд не разбираше защо това притеснява Шарл.

– Боя се, че трябва да тръгвам, Бернар – каза тя на момчето с усмивка, за да не го смути. – Може някой ден да ти покажа птиците ми? Ако искаш да ги видиш отблизо.

– О, да! Моля ви, мадам Шалан! Много бих искал.

Той продължаваше да маха усмихнат дори когато семейство Шалан се отдалечиха. Клотилд и децата последваха раздразнения Шарл към файтона с конски впряг, с който щяха да се приберат.

В къщата Шарл дръпна Клотилд настрана.

– Това момче да не е стъпило в къщата! – строго ѝ нареди той веднага щом останаха насаме. – Ясно ли ти е? Няма да търпя това!

– Добре, Шарл. – Тя го погледна смутена. – Макар че Бог ми е свидетел, не мога да разбера защо това е такъв проблем за теб.

– Няма да го обсъждаме! – извика гръмогласно той и Клотилд подскочи от изненада. – Ако се появи тук, го отпрати.

– Казах добре!

Може да прозвуча като непокорство, но за нея това беше шок. Отне ѝ няколко секунди, преди да разбере, че всъщност беше страх. Шарл открай време беше с избухлив темперамент. През последните месеци обаче гневът му започваше да става неконтролируем. Малките трусове, с които бракът им винаги е бил осеян, ставаха все по-чести и силни. Независимо колко упорито се опитваше да не мисли за това, Клотилд не можеше да не се притеснява, че се задава голямо земетресение. И когато то настъпеше, щеше да опустоши всички.

Няколко дни след „инцидента“ в киното още едно злощастно събитие наруши крехкия мир в къщата.

Сандрин, прислужницата на Клотилд, беше нахапана от едно от кучетата.

– Глупачка. Трябвало е да внимава повече! – отбеляза докачливо Шарл, докато опипваше сребърните копчета на ръкавелите си на път към трапезарията. – Много добре знае, че не трябва да се доближава до тях, докато се хранят. Съжалявам, ако ти е прозвучало коравосърдечно, но съм ѝ го казал изрично.

Клотилд замълча. Наистина звучеше коравосърдечно, особено когато на горката Сандрин ѝ се наложи да посети доктор Льофевр за няколко шева на ръката. Освен това, според Сандрин кучетата не се бяха хранили в този момент, а тя просто беше почиствала празните им купички. Клотилд обаче нямаше желание да влиза в поредния спор с Шарл. Особено спор, който не можеше да спечели.

– Надявам се само да не напусне – вметна лаконично тя и хвана под ръка съпруга си, след като слязоха по стълбището. – Сандрин е с мен от раждането на Жен.

– Да напусне? Защо, Бога ми, да напуска? – пренебрежително възкликна Шарл. – Тя няма да намери друга такава работа в Болю, това е повече от ясно.

Децата, облечени официално за вечеря по настояване на баща им, вече седяха на местата си, когато родителите им влязоха в трапезарията. Шарл зае обичайното си място начело на трапезата.

– В името на Отца, Сина и Светия Дух – произнесе напевно.

– Амин.

Инес седеше мълчаливо в колосаната бяла муселинова рокля и наблюдаваше двете нови прислужници, които сервираха петел в сос от червено вино. Може да си въобразяваше, но според Инес родителите ѝ бяха в потиснато настроение, каквото не беше забелязвала досега. Знаеше, че цялата прислуга говори за станалото с горката Сандрин. Тези разговори бяха в съзвучие с това, което момиченцето тайно изпитваше, защото и тя се боеше от доберманите.

– Днес получих новини от Межев – радостно каза на сина си Шарл Шалан, очевидно сляп за напрежението в помещението. – Морис очаква новата пързалка за кънки да е готова навреме за следващия сезон.

– Ами! – очите на сина му светнаха. – Две пързалки! Само си представи! Дали ще бъде голяма колкото тази в Палас де Неж, папа?

– Още по-голяма, смея да твърдя. – Баща му отпи от виното си със задоволство. – Със сигурност ще е по-голяма.

– Не разбирам защо се вълнувате толкова – произнесе бавно Женевиев и погледна със съжаление братчето си. – Не можете да се пързаляте на две пързалки едновременно. Освен това си мислех, че само карането на ски ви интересува.

– Така е – изду гърди Шарл, – но не можеш да караш ски през нощта. Новата пързалка ще е осветена, нали папа?

Жен набоде с хъс храната със сребърната вилица, без да осъзнава какво точно в разговора между баща ѝ и брат ѝ я беше подразнило толкова. Без съмнение вниманието, което Шарл Шалан отделяше на единствения си син и от което лишаваше дъщерите си – най-малкото Женевиев и Рене – отдавна беше повод за негодувание. Не че папа изобщо някога проявяваше любов към сина си. Но това, което я измъчваше, беше, че баща ѝ смяташе живота на сина си за по-достоен само защото беше момче, а животът на момичетата по принцип не го вълнуваше. Това се простираше до всичко останало – от незначителните хобита на малкия ѝ брат, през образованието му, до желанието на баща му да го включва в разговорите на възрастните за неща като бизнес или финанси, дори на дванайсетгодишна възраст.

А Рене пък беше по-загрижена за Инес, която докосна храната си едва-едва с измъчено изражение.

– Не си ли гладна, миличка? – попита мило тя. – Има ли нещо?

Инес поклати глава и пъхна в устата си пълна вилица със зелен фасул, за да не се налага да отговаря на въпроси. Единственото нещо, което я интересуваше, беше как е Сандрин и дали кучетата са затворени на сигурно място за през нощта. Нещо обаче ѝ подсказваше, че е по-добре да не пита.

Разговорът се насочи към други теми. Последното писмо от приятелката на Женевиев от Париж, съдържанието на което тя ревниво пазеше в тайна; последните набези на Рене в домашната ферма; лагерът на Шарл в гората над града, който през последните три седмици изграждаше с местни приятели от Болю, повод за прекомерна гордост. Инес също се беше сприятелила с разни деца по време на разходките ѝ с маман до плажа. Тя обаче не искаше да говори за това пред всички, нито да споменава факта, че два пъти беше виждала Бернар Анжи, бавноразвиващото се момче от киното, и последния път си бяха бъбрили почти четиресет минути за птиците на Клотилд и техните различни яйца, както и за чудесните романтични и далечни места, от които идваха.

– Какво ще кажеш след като хапнем да излезем на вечерна разходка, Инес?

Ниският вибриращ глас на баща ѝ извади Инес от унеса ѝ и я стресна.

– С удоволствие, папа – усмихна му се тя.

Вечерните разходки на Шарл и Инес бяха традиция в Болю. Тъй като слънцето тук залязваше много късно и често пъти направо зрелищно, баща и дъщеря можеха да се разхождат из имота след вечеря точно преди времето за лягане на Инес и да наблюдават как кървавочервеното кълбо се скрива зад хоризонта. Понякога виждаха прилепи, които прелитаха драматично през здрача, спускайки се от стрехите и куличките на сградата в улов на пеперуди, които поглъщаха в движение. Друг път при ясно небе се виждаха падащи звезди. Но дори без такива вълнуващи гледки, разходките си оставаха вълшебно преживяване за Инес – един от малкото случаи, в които баща ѝ беше само на нейно разположение.

– Не я дръж навън до късно, Шарл – помоли го Клотилд. Без да казва нищо, тя започваше да се притеснява много от доберманите. Шарл не ги беше наказал, не им се беше скарал, не беше реагирал по никакъв начин на това, което бяха сторили на горката Сандрин. Клотилд беше ужасена, че опази Боже, някое от децата можеше да е следващата им жертва.

– Няма – отговори Шарл, без да я погледне. Притесненията на съпругата му го дразнеха. Сякаш грижите, които си имаше, не му стигаха. Ръцете му започнаха да треперят леко при мисълта за нежелания „посетител“ в имението преди няколко вечери. Тогава успя да се измъкне през портите без никой да го забележи и се видя с мъжа на четири очи. Слава Богу, че успя да го убеди да отложат решаването на проблемите за по-късно в Париж. Тайната му за момента беше опазена. Когато се върна в къщата, Женевиев не си беше легнала и Шарл подозираше, че тя беше забелязала, че е превъзбуден.

Тревожността на Клотилд напоследък само го натоварваше допълнително. Не можеше ли човек да се поразходи вечер с дъщеря си, без да му правят забележки?

След половин час, с ръчичка, пъхната в голямата топла длан със старчески петна на баща ѝ, Инес беше безмерно щастлива. Всичките грижи, от които беше изгубила апетит на вечеря, се изпариха в мига, в който излязоха на хладния нощен въздух. Зад гърбовете им сините кепенци на къщата просветваха почти лилави на вечерната светлина и спалнята на Женевиев в кулата изглеждаше досущ като кулата на Рапунцел с меката светлина, която излъчваше отвътре. Кучетата пролайваха от време на време, но по звука Инес можеше да каже, че лаят идваше от затворените им клетки. Нямаше от какво да се страхува.

– Хубаво ли си изкара на плажа днес, малката? – попита я Шарл.

– О, да – радостно отговори тя, вдишвайки аромата от лехите с лавандула във все още топлия въздух. – Винаги е приятно. Водата е прохладна, освен това тази година има страшно много раци. С маман винаги срещаме интересни хора там.

Шарл несъзнателно стисна силно ръката на дъщеря си.

– Така ли? И с какви хора се среща майка ти?

– О, ами, всъщност не точно маман – побърза да се поправи Инес, усетила, че е сбъркала. – Аз съм тази, която се запознава с хората. Маман си чете книгата през повечето време.

Шарл отпусна пръстите си.

– Ясно. А ти с кого се запозна?

– Само с някакви деца – Инес се сети за Бернар и се надяваше баща ѝ да не забележи поруменелите ѝ страни на здрачаващата се светлина.

– Туристи ли? – попита Шарл.

– Понякога. Или летовници като нас. Някои живеят тук постоянно – обясни Инес.

– И какво ти допада в тези деца?

Инес се поколеба. Имаше усещането, че е подложена на изпит, но не беше сигурна какво точно се надява да чуе баща ѝ. В крайна сметка реши да каже истината.

– Аз просто... харесва ми да си представям живота им – каза тя и го задърпа през подрязания тисов плет към птичарника.

Шарл се намръщи.

– Представяш си живота им?

– Да. Например как изглеждат къщите им отвътре. Как са обзаведени, къде ходят на училище и какво ядат за закуска – такива неща – обясни Инес. – На плажа всички сме почти еднакви, имаме мрежи и кофички и бански костюми. Но когато се върнем в Париж... къде отиват те? Какво правят? Мислиш ли понякога за такива работи, папа?

Тя вдигна поглед към него с широко отворени очи, изпълнени с надежда. Лицето на Шарл обаче остана безизразно.

Той пусна ръката ѝ и извърна глава.

– Не – мрачно отговори той. – Никога. – Замълча, а после каза: – Запомни, Инес, външно може да изглеждаш като тези деца, но отвътре не си като тях. Ти си Шалан. Това те прави различна.

– Разбира се, папа – отговори сериозно Инес. – Ние сме специални. Като птиците на маман.

Вече бяха стигнали до птичарника. Чудно, но освен тихото подсвирване на какадутата корела, всички останали бяха замлъкнали.

– Понякога се чудя и за техния живот – небрежно изрече Инес и залепи чело на студената метална мрежа, като хвана с две ръце металните пръчки. – Дали някога не си мислят да отлетят на свобода в амазонската джунгла? Маман казва, че не мислят...

– Майка ти има право – твърдо изрече Шарл.

– Но откъде знаете? – продължи настоятелно Инес. – Маман ми каза, че една от нейните сойки, онази индиговосинята, дето кряка, идва от високите гори на Андите. Ако аз бях родена в горите на Андите, нямаше да се примиря с клетка в Болю. А ти?

За частица от секундата Шарл Шалан сякаш изпита неудобство, без да знае какво да каже. Бързо се овладя и отговори с обичайната самоувереност.

– Нито една от тези птици няма да оцелее и един ден в джунглата, Инес – увери я той. – Болю е техният дом. Тук им е мястото.

Инес се опита да му повярва. Та нали и майка ѝ ѝ беше казвала същото; майка ѝ, която познаваше птиците по-добре от всеки друг и ги обичаше повече от всеки друг. Независимо от това в гърдите на Инес тлееше тревожно чувство. Защото понякога, особено когато беше прекарала известно време с майка си и дори с Женевиев, ѝ хрумваше, че една къща може да е нечий дом, в който да имаш своето място, и пак да е затвор.

Това не беше утешителна мисъл.

3.

Порт Айзък, Корнуол, Англия, юли 1928 г.

– Сериозна съм. Ще го направя. – Четиринайсетгодишната Лаура Гън вдигна тежката верига с катинар, с която възнамеряваше да се закопчае за оградата на градината, и я разклати заплашително пред майка си. – Не можеш да ме принудиш да си тръгна, мамо. Не можеш!

С бледа кожа, огненочервена коса и пламенни зелени очи, святкащи от гняв, Лаура изглеждаше повече като ирландска революционерка, отколкото като дъщеря на английски благородник.

Еди Гън предпазливо постави редките яйца от хиацинтова ара в специално постланата със слама кутия и уморено разтърка слепоочията си.

– Права си, миличка. Не мога – отговори тя и сложи капака на кутията. – Но новите собственици могат. И както подозирам, с верига или не, ще те принудят.

Лаура нададе пронизителен животински писък.

„Каквото и да става – помисли си Еди, – не бива да си изпускам нервите.“

Колкото и да беше труден за нея този ден, за всички тях, тя подозираше, че на Лаура ѝ е най-тежко. Само за два месеца горкото момиче беше загубило баща си, когото обожаваше, всякаква финансова стабилност, а сега беше на път да загуби „Молтингс“, красивото корнуолско имение, дом на семейство Гън от над осем поколения. Това беше единственият дом, който тя познаваше и в който двамата с брат ѝ живееха блажено безгрижни съвсем доскоро.

Каменна елизабетинска къща в класически корнуолски стил, с голямо викторианско крило, залепено някак нелепо на западната стена, с много акри прекрасни неподдържани градини, „Молтингс“ излъчваше романтика и чар, с каквито малко имения можеха да се похвалят. В старата част на къщата малките стаички, построени без всякакъв план, с каменни подове и обрамчени с каменни орнаменти прозорци, създаваха впечатлението за замък, докато викторианската дневна с високи тавани и орнаментирани корнизи над грамадните еркерни прозорци винаги се бе струвала на Еди като по-ексцентричната и по-богата братовчедка на старата къща. Леко вулгарна, но далеч по-удобна и красива по свой собствен нахакан начин.

Това беше една странна, очарователна и абсолютно вълшебна къща. И ако Еди със своите четиресет години усещаше остро несправедливостта от загубата ѝ, как можеше да очаква дъщеря ѝ на четиринайсет да контролира емоциите си?

– Стига, Лор! – Хектор Гън, деветнайсетгодишният брат на Лаура излезе от къщата, като едва носеше огромната кутия с опаковани вещи. – Момчетата от Британския музей всеки момент ще са тук за колекцията на татко. Сам не мога да се оправя с нея.

– Ами, ще ти се наложи. – Лаура отметна предизвикателно косата си назад, заключи катинара и театрално запрати ключето във високата трева от другата страна на алеята за коли. – Понеже аз няма да мръдна оттук!

– Както желаеш! – вдигна рамене Хектор.

Сред приятелите си известен само като Гън, Хектор беше единственият син и най-голямото дете на Еди. На деветнайсет, той вече беше поразително красив млад мъж с гъста руса коса, изсечени мъжествени черти, с източено мускулесто тяло, като нищо от това не беше наследил от покойния си баща.

Приживе Уилям Гън беше червенокос, с кръгло луничаво лице и дори с ботуши, не беше по-висок от метър и седемдесет и два. Ала независимо от външния си вид, съпругът на Еди компенсираше стократно с чар, интелигентност и неподправена мъжественост. Изследовател, любител на приключенията и страстен колекционер на артефакти от разнообразни сфери, от яйца на редки видове птици, през златни ацтекски бокали, та до каменни таблети от древен Вавилон, Уилям Гън живееше живота си по собствени правила и пълнеше наследствения си дом в „Молтингс“ с колекция от съкровища, която съперничеше на много големи музеи. За беда именно необузданият му дух доведе до преждевременната му смърт в началото на май, когато се удави, повлечен от опасните бързеи на река Кинабатанган в Борнео. Това на свой ред доведе до откритието на Еди, че семейството всъщност беше затънало в ужасни дългове. И понеже Уилям беше завещал цялата си колекция на Британския музей след смъртта си, това означаваше, че вдовицата му няма какво да продаде, и оставаше без средства да плати на многобройните им кредитори, с почти опразнена семейна сметка в банката, принудена да продаде „Молтингс“.

– Помогни ми, моля те – обърна се Еди към Гън, докато газеше припряно из високата трева и търсеше захвърления ключ. Наистина не искаше да се стигне да реже с трион веригата, за която се беше закопчала дъщеря ѝ, пред хората от музея. Да не говорим за времето, което щеше да изгуби. До шест часа трябваше да са готови с опаковането и да са натоварили нещата във вана.

– Абсурд! – Гън погледна строго сестра си. – Ако Лаура иска да си играе на глупави игрички и да стане за посмешище, това си е нейна работа. Достатъчно работа ме чака, както и теб, мамо. Остави я.

Към три часа като по някакво чудо хората от Британския музей вече си бяха свършили работата и си заминаха, а Еди беше намерила ключа и Лаура с неохота беше позволила да я откопчаят от перилата на оградата. Емоционално изтощен, Гън каза, че ще изведе на разходка Фрайди, кучето на семейството, след което се запъти към скалите.

Беше великолепен летен следобед – времето предразполагаше към ведро настроение в разрез с напрегнатия ден. Слънцето грееше от кристално синьото корнуолско небе, осеяно тук-там с малки бели облачета, като отделили се от стадото си овчици в безкрайното лазурно пасбище. Гън се наведе да откачи Фрайди от повода и изгледа със завист как спрингър шпаньолът се изстреля през скалистата местност, размахал весело опашка, без да подозира, че денят не беше като всеки друг ден. Нямаше как да знае, че никога повече нямаше да спи до чугунената печка в кухнята на семейство Молтингс, да чува шумното тиктакане на дядовия стенен часовник и постоянното скърцане и свирене на старите тръби в къщата.

Засега семейството щеше да се премести само на километър и половина нагоре по пътя в свободната фермерска къща, която един съсед любезно им предложи след смъртта на Уилям. Еди обаче трябваше да намери постоянно жилище в някакъв момент. Със скромните средства, които ѝ бяха останали, най-вероятно щеше да се наложи да се премести далече от морския бряг. Нищо чудно дори и в Сейнт Остел или Труро, ако, опази Боже, се наложеше да си търси работа, за да може да се издържа.

„Няма да се стигне дотам – опита сам себе си да убеди Гън. – Няма да го допусна.“

Понякога се разстройваше заради гнева, който изпитваше към баща си. Гън обичаше Уилям и беше съсипан от неочакваната му смърт. Докато растеше, изпитваше огромна гордост от това колко по-вълнуващ, интересен и забавен беше Уилям в сравнение със скучните и обикновени бащи на приятелите му. Е, вярно, че татко отсъстваше много често. И на Гън понякога му се струваше, че той товари твърде много мама с домакинството на „Молтингс“ и грижите за семейството, докато скитосваше по света в търсене на приключения. Когато обаче се прибереше в Корнуол, винаги беше вихър от прегръдки, целувки и подаръци; забавляваше ги със завладяващи истории за древни градове, опасни диви животни, пещери, пълни със сталактити или скрити съкровища, и всичко на мига му беше простено.

Но сега повече нямаше да има истории, нито обич, нито радост. Само загуба, скръб и опустошителното предателство от онова, което беше крил.

Най-лошото не беше немарливото финансово управление, безотговорното и честно казано непростимо загърбване на дълга му като глава на семейството, а степента, до която беше затънал. Докато преглеждаха купищата неотворени писма от банката, които Уилям беше натъпкал в дъното на едно от чекмеджетата на бюрото си, Гън и майка му откриха наистина огромни дългове, някои от които датираха отпреди години и дори десетилетия. В училище Гън винаги имаше затруднения с четенето и за негов срам все още му отнемаше много повече време от другите да прочете писмо или сметка. Но дори той веднага видя, че сумата на лихвите по дълга на баща му надхвърляше над два пъти средствата, които отиваха за „Молтингс“ за една година. А Еди бездруго вече цепеше стотинката на две и икономисваше, за да подпомогне „увлечението“ на съпруга си, както тогава си мислеше.

Гън просто не можеше да проумее как въпреки че е знаел сериозността на положението, в което са се намирали, и е бил съвсем наясно, че ще изгубят къщата, ако продължава така, Уилям беше продължил да взема пари назаем, за да финансира експедициите си.

Младежът вече разбираше, че смелият и авантюристичен баща, когото беше издигнал на пиедестал, всъщност е бил роб на хобито си. И докато „скучните“ бащи на приятелите му се бъхтеха със „скучната“ си работа, в действителност те жертваха собственото си щастие, за да издържат семействата си. А през това време Уилям Гън преследваше неуморно следващата си авантюра, поредното съкровище, което не само му беше коствало живота, но беше оставило съпругата и децата му на ръба на мизерията.

Как можеше човек да прости такова нещо? И как от Гън се очакваше да скърби, когато той не можеше да прости?

Подсвирна на Фрайди и като вдигна лице към слънцето, се опита да прогони тревожните мисли от ума си. Добре му дойде да излезе на въздух и да се откъсне от потискащата атмосфера в къщата и опакованите вещи. Добре че беше в любимия си Корнуол. Баща му винаги казваше, че в каквито и далечни земи да е ходил, не е виждал такава красота, каквато имаше в околностите около Порт Айзък, и поне в това двамата бяха единодушни.

Той пое по стръмната лъкатушеща пътека, която водеше надолу към брега. Вдигна една пръчка, за да я хвърли на кучето, което беше започнало да се изморява след първоначалния изблик на енергия нагоре по стръмнините. Плажът не беше особено населен въпреки топлия ден. Докато Фрайди душеше по пясъка и от време на време копаеше, Гън взе едно кръгло плоско камъче. Да хвърлят камъчета по водата и да ги наблюдават докъде могат да стигнат, отскачайки от повърхността, беше друга игра, която с баща му играеха често пъти с часове. Въпреки този спомен Гън все още изпитваше задоволство и успокоение да наблюдава как камъчето подскача красиво от вълна на вълна.

„Трябва да продължа напред – каза си той, докато вдигаше друг камък. – Вторачването в миналото няма да промени нищо.“

Сега той беше мъжът в къщата. Негова беше отговорността да се грижи за майка си и сестра си. Не просто да се учи от грешките на баща си, а някой ден с Божията помощ да ги поправи.

Гън имаше свои си хобита. Особено го запленяваше новият спорт ски спускане. Отдаваше му се и редовно побеждаваше няколко местни млади надежди от Швейцария в състезанията за аматьори, в които участваше. През последните две зими беше похарчил всяко пени от собствените си спестявания за пътувания до Алпите. Това обаче сега трябваше да остане на заден план. Налагаше се да печели пари. Много пари.

От сега нататък, закле се Гън, щеше да посвети живота си на трупане на богатство. Щеше да постигне финансовата стабилност, която беше убегнала на баща му, и веднага щом можеше, щеше да откупи обратно „Молтингс“. Загледан в хоризонта, той си представи как завежда майка си в родния им дом и ѝ дава ключа в ръката. Във въображението му „Молтингс“, имението, което връщаше на Еди, не беше западналата, рушаща се къща, която днес напускаха, отдавна занемарена от баща му. Вместо нея Гън щеше да върне на майка си реставрирана, величествена къща с блестяща фасада, нов покрив и тръби, които не скърцаха като палубата на стар потъващ кораб.

Гън не беше с академични наклонности като сестра си Лаура. И точно в този момент не знаеше как ще постигне всичко това, беше решен да поправи грешките на баща си. Щеше да помогне на майка си да излекува разбитото си сърце и да върне честта и блясъка на семейното име.