Най-тайното общество на нестандартните вещици

1.

Най-тайното общество на вещиците се събираше в третия четвъртък на всеки трети месец, но това беше, общо взето, единственото, което не се променяше. Никога не се срещаха два пъти на едно и също място; последната им сбирка например беше във всекидневната на Белинда Нкала, където хапнаха прясно изпечени кифлички, а предишната – под великолепните слънчеви лъчи в градината на Агата Джоунс. Тази среща се проведе в един студен и влажен октомврийски следобед на малък изоставен кей на Външните Хебриди .

Кей. На Външните Хебриди. През октомври.

Разбира се, в действителност те не се наричаха „Най-тайното общество на вещиците“. Изобщо си нямаха име и затова Мика Мун реши сама да им го измисли. Обмисли няколко варианта, като Лигата на необикновените вещици и Супертайното общество на вещерските вещици. Последното все още много ѝ допадаше.

Нелепите имена целяха най-вече да дразнят Примроуз , древната и изключително праволинейна ръководителка на групата – позиция, на която сигурно се бе назначила еднолично в някакъв момент през последните стотина години. (Тук Мика може би преувеличаваше леко, но беше невъзможно да се определи действителната възраст на Примроуз. А пък тя не искаше да си признае.)

Сега на кея, загърната в палтото си, Мика се поклащаше нетърпеливо на пети, докато към нея се приближаваха още двайсет вещици. И това почти винаги си оставаше същото: броят им. Самата Мика беше сред най-новите попълнения в групичката, която трудно можеше да се нарече общество, а се бе присъединила към нея преди десет години. С една дума, от много отдавна не бяха приемали нови членове. Не че в цяла Великобритания живееха само двайсет и една възрастни вещици; те със сигурност бяха рядкост, но Мика знаеше, че има и други. Примроуз, която си бе поставила за задача да издирва и кани нови вещици в „необществото“, беше споменала, че е получавала откази през годините.

Все още ѝ беше трудно да повярва, че някой е успял да устои на убежденията на Примроуз (които недоброжелател би определил по-скоро като вежлив тормоз). Ала все пак мисълта, че тази малка подгизнала групичка на кея не изчерпва живите вещици в страната, беше доста успокояваща.

Не че броят им беше от значение. Позволено им бе да разговарят помежду си единствено на тези срещи. Примроуз Биътрис Евърли не би си и помислила да диктува на някого как да живее (или поне така твърдеше), но беше твърдо убедена, че Правилата ще ги предпазят и затова трябва да се спазват. Според нея твърде много безконтролна магия на едно място би привлякла внимание. В името на общото им добруване всяка от тях трябваше да живее сама за себе си. Помежду им не биваше да има никаква връзка, никакви посещения, съобщения или електронни писма – накратко, нищо, чрез което някой би могъл да стигне от една вещица до друга.

(Примроуз, разбира се, беше изключение от правилата. Сигурно една от многото привилегии на това да си най-възрастната, най-могъщата и най-властната.)

И така, всяко чувство за общност и близост в групата трябваше да се смести в няколко кратки часа веднъж на три месеца, което неизбежно го размиваше.

Дъждът се сипеше безспирно от студеното мръсносиво небе. Примроуз прочисти гърло.

– Как сме, скъпи мои?

– Мокри – не успя да се сдържи Мика.

– Благодаря ти за приноса, миличка – заяви невъзмутимо възрастната вещица.

– Преструваме се на литературен клуб, Примроуз – отвърна Мика раздразнено. – Не е нужно да се крием по средата на нищото! Защо просто не се срещнем в някое кафене с централно отопление?

– Смятам, че безопасността ни е по-важна от комфорта – каза Примроуз и веднага контраатакува. – Но предвид нестандартния начин, по който ти прекарваш времето си, скъпа, изобщо не съм изненадана, че не споделяш мнението ми.

Мика въздъхна. Сама се беше набутала в тази ситуация.

На трийсет и една, тя беше сред малкото по-млади вещици в групата. Макар да нямаше списък с възрастта на всички, беше убедена, че само тя, Хилда Ким и Софи Кларк са под четиресет години. Вероятно би трябвало много повече да се притеснява от Примроуз, но я познаваше по-добре, отколкото познаваше останалите. И отношенията им си бяха нестабилни открай време.

Но истинският проблем беше, че всички вещици бяха сираци. Според Примроуз това се дължеше на объркало се заклинание в някаква отминала епоха. Мика беше сигурна, че обяснението е плод на въображението ѝ. Самата тя обаче не бе открила по-добро, защото фактът си оставаше: раждаше се вещица и не след дълго се оказваше сираче. Нямаше значение в коя част на света е родена, а причината за смъртта на родителите ѝ можеше да е всякаква – от безобидни уж болести до битови злополуки – но беше неизбежна. Някои вещици бяха отглеждани от баби и дядовци или други роднини и с времето откриваха съществуването на собствената си магия. Стига да не бяха катастрофално безразсъдни със заклинанията си, те порастваха и водеха съвсем нормален живот.

Ала други, подобно на Мика, бяха дъщери на вещици. Част от тях, пак подобно на Мика, бяха даже и внучки на вещици. Разбира се, това беше необичайно; повечето вещици предпочитаха да нямат собствени деца, за да не си слагат сами въжето на врата. Все пак понякога се случваше.

И така, в началото на 90-те години Мика Мун, дете сираче на сираче на сираче, се озова под грижите на преуморен социален работник в Индия. Примроуз я намери, отведе я в Англия и я настани в напълно подходящ и удобен дом с напълно подходящи и удобни бавачки.

Разбира се, Мика не си спомняше нищо от това. Помнеше обаче, че бе израснала под грижите на наети възпитатели от всякакъв пол, етническа принадлежност и темперамент, които се бяха задържали само докато зърнат нещо магическо (което не отнемаше дълго време), и после биваха заменени. Помнеше и че бе имала достатъчно храна, топло легло и всички книги, които би могла да прочете – но твърде малко близост и любов.

Помнеше и Примроуз, която я бе посещавала от време на време, обикновено за да наеме нова бавачка или да ѝ напомни за Правилата. Затова и чувствата ѝ към вещицата бяха смесени. От една страна, Мика ѝ беше благодарна, че я е опазила, но от друга – негодуваше, че в живота ѝ има такава непостоянна и властна фигура. След като навърши пълнолетие, а възпитателите си тръгнаха, тя отхвърли предложението на Примроуз да остане. Изнесе се от къщата и през последните тринайсет години се виждаше с Примроуз почти само на сбирките в третия четвъртък на всеки трети месец.

Макар да ѝ се струваше, че така и не бе направила нещо, което Примроуз да одобри, Мика не беше сторила и нищо, срещу което вещицата особено да възразява. Поне до миналата година, когато започна да качва видеоклипове в профилите си в социалните мрежи.

Вещерски клипове.

Така се зароди и настоящата им вражда.

За момента Примроуз сякаш беше готова да продължи напред.

– Някой да има проблеми? – попита тя събралите се.

– Трудно ми е да не призная на годеницата ми, че мога да правя магии – обади се Хилда Ким. – Чувствам, че крия твърде голяма част от себе си от нея, и това е ужасно.

– Можеш просто да не се жениш – отвърна Примроуз, която смяташе, че всеки е длъжен да се жертва за всеобщото благо. – И докато размишляваш върху това, скъпа – продължи тя, а Хилда отвори уста и после отново я затвори, сякаш се бе отказала да възразява, – някой да има истински проблеми? Любопитен съсед да задава прекалено много въпроси? Да са се случвали неконтролируеми магически изблици?

Последва свиване на рамене и поклащане на глави. Примроуз обходи с проницателния си поглед вещиците подред, като го задържа твърде дълго върху Мика. Изглеждаше доста разочарована, че не е имало инциденти; сякаш се бе надявала на възможност да порицае някоя от тях за небрежността ѝ.

– В такъв случай – продължи тя, а в ръцете ѝ се появи огромна книга със заклинания – някой иска ли да сподели нови магии?

Имаше няколко: заклинание за по-спокоен сън, отвара, която временно превръщаше котешката козина в розова (само котешката и само розова), заклинание за намиране на изгубена вещ и магическа формула за незабавно заличаване на тъмните кръгове под очите. (Когато чу последното, Примроуз, която къташе заклинанията си, както дракон къта златото си, доста се подразни, че не е успяла да го измисли първа.)

След като приключи частта от срещата, посветена на магиите, Примроуз прочисти гърло.

– И накрая, има ли някой новина, която би искал да сподели?

– Може просто да кажеш, че е време за клюки, Примроуз – подхвърли весело Мика. – Всички знаем какво следва след заклинанията.

– Вещиците не клюкарстват – подсмръкна Примроуз.

Това естествено не беше вярно, защото всъщност веднага започнаха да го правят.

– Миналата седмица бившият ми съпруг поиска да се съберем отново – обяви Белинда Нкала, която беше на около четиресет и никога нямаше време за глупости. – Когато му отказах, ме информира, че без него съм нищо. После си тръгна – добави тя спокойно, – но се опасявам, че няколко седмици ще страда от необясним сърбеж в слабините.

Няколко вещици се засмяха, но Примроуз сви устни в тънка линия.

– А ти да си се забавлявала с подобни номерца напоследък, Мика?

– О, да му се не види, Примроуз, какво общо има това с мен?

– Въпросът е основателен, скъпа. Обичаш да поемаш рискове.

– За милионен път – отвърна Мика с неимоверно раздразнение, – пускам видеоклипове онлайн, в които се преструвам на вещица. Това е просто представление.

Примроуз повдигна вежди. В отговор Мика стори същото.

– Стотици други хора го правят. Цялата вещерска естетика е много популярна!

– Да, уичкор – обади се Хилда и кимна мъдро. – Не е толкова популярна като котиджкор или феърикор , но я има.

Останалите я зяпнаха.

– Не знаех, че феите са истински! – извика Агата Джоунс, която беше почти толкова стара, колкото Примроуз, и вярваше, че на всички млади хора трябва да се крещи, току-виж са пропуснали важните ѝ изявления. – Какво следва!?

– Видя ли, Примроуз? – каза Мика, без да обръща внимание на прекъсването. – Хората непрекъснато се правят на магьосници. Не излагам на риск нито себе си, нито вас, нито когото и да било. Никой, който гледа видеоклиповете ми, не си мисли, че наистина съм вещица.

За нейно нещастие, точно в този момент на повече от осемстотин километра, в голяма къща в тихо и ветровито кътче в провинциален Норфолк, един кльощав старец с великолепен шал в цветовете на дъгата и огромни пухкави чехли твърдеше точно обратното.

– Категорично не!

Думите бе изрекъл Джейми, начумереният библиотекар, който обаче не беше кльощавият старец с шала и чехлите. Старецът беше Иън. Третият човек в библиотеката беше икономката Луси, пълничка жена с кръгли бузи на около петдесет години, която въздъхна, сякаш знаеше точно как ще протече спорът. (Наистина знаеше и беше права.)

Иън приглади крайчето на шала си и отвърна с дълбок глас, който в продължение на близо осемдесет години бе очаровал публиката на не един малък театър:

– Не се инати, скъпи. Не ти отива.

Джейми не се трогна особено от критиката.

– Нали не смяташ наистина да вкараш това нещо – и посочи с пръст лъщящото лице на екрана на телефона на Иън – в къщата?

– Защо не? – попита Иън.

– Ами като за начало, няма как да е истинска вещица – отвърна Джейми раздразнено. Това не беше необичайно. Той говореше предимно с раздразнение. – Коя вещица би демонстрирала магията си в платформа с милиони зрители?

Ако беше там, Мика щеше да е изключително доволна да чуе думите му, но изглежда двойният ѝ блъф не беше заблудил Иън.

– Тя е истинска вещица – настоя той.

– Как, по дяволите, можеш да си сигурен?

– Аз съм изключително наблюдателен. Просто изгледай част от видеото. – Иън размаха телефона си, сякаш изкушаваше малко дете с близалка. – Една минута. Само това искам.

Джейми продължи да се взира все така гневно в него, но въпреки това скръсти ръце пред гърдите си и надникна над рамото на стареца. Доволният Иън докосна екрана и видеото започна.

Жената в него изглеждаше на двайсет и пет-трийсет години и бе красива като повечето хора с искрящ поглед и жизнерадостна усмивка. Джейми присви очи в опит да разбере какво бе привлякло вниманието на Иън. В нея нямаше нищо необичайно. Косата ѝ беше тъмнокестенява, дълга и леко накъдрена над голите ѝ рамене. Кафявите ѝ очи, големи като на сърна и обрамчени от гъсти черни мигли, примигваха весело към тях от лъщящо лице, покрито с някаква блестяща пудра, вероятно за да изглежда неземно. Очевидно не беше бяла, но трудно можеше да се определи точната ѝ етническа принадлежност. Кожата ѝ имаше прасковени, кафяви и златисти оттенъци, което може би се дължеше на броката в пудрата. Името в горния ъгъл на видеоклипа, @МикаМун, също не даваше отговори.

„Тайната – казваше жената с пакостлива усмивка – е да събереш лунната светлина точно две минути след полунощ. – Акцентът ѝ беше английски, но той не успя да определи от коя част на страната. Тя надигна купа със сребриста течност. – Вземете малка лъжичка от събраната лунна светлина – продължи, като разбъркваше субстанцията със стъклена лъжичка, която звънтеше приятно по стените на купата – и я добавете в котела си.“

Когато изсипа лъжичката с предполагаемата лунна светлина в котела, отвътре захвърчаха искрици, които затанцуваха из въздуха като светулки, а после изчезнаха.

„И готово! – възкликна тя триумфално. – Съвършената отвара за наранено сърце.“

Иън спря видеото. Джейми го гледаше объркано.

– Трябваше да се впечатля от специалните ефекти и котела, така ли? Или от глупостите за нараненото сърце?

Старецът се изсмя.

– Котелът? Не, той не е важен. Интересувам се от нея. Не виждаш ли? Та тя сияе от магия.

Тогава Луси се обади за пръв път.

– Използваш сценичния си глас, скъпи – отбеляза тя разумно и го потупа по ръката. – Той не действа на Джейми. Но – добави, този път към библиотекаря – смятам, че трябва да го изслушаме. Знаеш, че има талант за такива неща. Ако твърди, че е вещица, вероятно е прав.

– Виждаш ли? – възкликна Иън, който изглеждаше доста доволен от себе си. – Тя би била идеална!

– Иън! – сряза го недоверчиво Джейми. – Дори да е вещица, лицето ѝ е навсякъде в проклетия интернет! Рискът...

Старецът подбели очи толкова драматично, че те почти изчезнаха от лицето му, и отвърна:

– Тя има четиринайсет хиляди последователи. Аз съм по-известен, а ти очевидно нямаш нищо против да съм тук. Разбира се – добави той бързо, преди Джейми да се възползва от възможността да го увери в обратното, – ще уточним, че ако все пак остане, не може нито Къщата в нищото, нито момичетата да се появяват във видеата ѝ по какъвто и да било начин.

– И защо смяташ, че това горско духче изобщо ще иска да участва?

– Няма да разберем, докато не попитаме.

Луси се изправи, очевидно ѝ беше дошло до гуша.

– Въпросът може да се реши единствено с гласуване – обяви тя.

Иън сви рамене.

– Тогава ще ни трябва съпругът ми, нали така?

– Кен сигурно вече е сложил момичетата в леглата им – каза Луси. – Ще го доведа.

– Моят глас е решаващ – напомни им Джейми.

– Това е полезно само при равенство на гласовете, скъпи – подхвърли Иън.

Вратата на библиотеката се затвори шумно зад гърба на Луси. Стиснал зъби, Джейми започна да обхожда редиците стари дървени рафтове и да връща книгите по местата им. Библиотеката в Къщата в нищото беше добавена като пристройка към основната сграда преди около петдесет години. Беше красива, с големи прозорци и вита стълба, водеща към втория етаж, и претъпкана с книги, ръкописи и глобуси. Прозорците на едната ѝ стена гледаха към морето отвъд пясъчните дюни, а на другата – към дърветата, люлките и лавандулата в градината пред къщата.

Определено беше най-любимото му място в целия свят, но точно в този момент Джейми не можеше да я оцени. Беше твърде зает да си представя как всичките им тайни се разкриват, а животът им се съсипва.

Когато се върна в предната част на библиотеката, Иън беше точно там, където го беше оставил, и отново гледаше видеото.

– Иска ми се да можеш да видиш това, което аз виждам – промълви той, а в гласа му се долавяше копнеж. – Толкова много магия има край нея, че сякаш гори. Също като момичетата.

Джейми много го обичаше, но за бога, старецът сякаш бе излязъл директно от някоя стихосбирка и никой досега не бе проявил благоразумието да го върне обратно.

– Тъй като според мен никое от момичетата не гори, Иън – отвърна той леко хапливо, – това не ни е от полза. И както казах, няма значение дали е вещица. Твърде е рисковано да въвличаме нов човек.

Иън сложи ръка върху неговата и я стисна.

– Нямаме други идеи, Джеймс. Времето ни изтича.

– Едуард ще...

– Не е само Едуард – прекъсна го Иън. – В момента той е най-големият ни проблем, но аз мисля и за това, което ще последва. После. За останалата част от живота на момичетата. Лилиан, Господ да я благослови, напълно се провали. Наистина ли искаме такова съществуване за тези красиви, скъпоценни деца? Та те не могат да ходят на училище. Почти не напускат Къщата в нищото. Имат си само една друга.

– И нас.

– И нас. – За миг неугасващото пламъче в очите на Иън изчезна. Той посочи една снимка, подпряна на купчина книги на бюрото на Джейми. – Погледни ни. Въпреки най-добрите си намерения не можем да им дадем всичко, от което се нуждаят. Аз съм на осемдесет и две години. Знам какво е да криеш собствената си природа. Да съществуваш в периферията на обществото. Момичетата може би винаги ще трябва да пазят част от себе си в тайна, но аз все пак искам да могат да излязат навън и да живеят. Трябва им човек, който преживява същото. Който изглежда и се чувства като тях. Който да им покаже как смело и безопасно да поемат по пътя си.

– Знам – каза Джейми с дрезгав глас. – Знам, Иън. Но това може да почака до след Едуард. А да се доверим на тази хипотетична вещица да ни помогне е огромен риск. И не съм сигурен, че ще се изплати.

– Освен ако нямаш по-добра идея, не можем да не се възползваме от този шанс.

Когато Луси се върна в библиотеката с Кен по петите си, гласуването вече не беше необходимо. Оставаше само да решат как да убедят Мика Мун да дойде в Къщата в нищото. (Иън искаше да ѝ изпрати съобщение, което да започва с думите ТЪРСИ СЕ ВЕЩИЦА. Смяташе, че това изразява точно посланието им. Другите не се съгласиха.)

А далеч, далеч на север, в Шотландия, Мика продължаваше да трепери на дъждовния кей и дори не подозираше за разрушителната стихия, която щеше да я връхлети.

2.

ТЪРСИ СЕ ВЕЩИЦА.

Тези думи бяха причината две седмици по-късно Мика да почуква нервно с пръсти по волана на „Метлата“, верния ѝ масленожълт хечбек. Току-що беше подминала табелата, която я приветстваше в Норфолк. Не беше стъпвала в тази част от страната след двете години като студентка в Университета на Източна Англия; сателитната навигация в долния ъгъл на предното стъкло я уведоми, че ѝ остава още около час път.

„ТЪРСИ СЕ ВЕЩИЦА. Търси се частен учител, който да живее и преподава в дома на три млади вещици. Трябва да имате железни нерви. Не е необходим предишен преподавателски опит. Вещерството е от съществено значение.“

Четиринайсет хиляди последователи не бяха кой знае колко, но все пак гарантираха ежедневен наплив от странни, нахални или направо обидни съобщения в акаунтите на Мика в социалните мрежи. Вече бе в състояние само с един поглед към входящата си поща да прецени кои съобщения си струва да прочете и кои – не.

Съобщение, което започва с думите ТЪРСИ СЕ ВЕЩИЦА, и то изписани с главни букви като че ли те информира за раждането на бебе с кралска кръв, би трябвало да отиде направо в кошчето. Още докато го отваряше – от чисто любопитство, разбира се – Мика бе наясно, че сигурно я канят да участва в нестандартен секс с вещерски аксесоари.

Представете си изненадата ѝ, когато установи, че реалността е още по-странна.

С неудоволствие усети, че ѝ е забавно. И макар да противоречеше на всякаква логика, изпрати отговор.

„Поздравления за креативността, но се опасявам, че нервите ми не отговарят на критериите.“

И почти в същия миг получи отговор:

„В отчаяна ситуация сме и ще приемем нервите ви в каквото и състояние да се намират.“

А после, преди Мика да се изсмее подигравателно, да затвори приложението и да забрави за всичко, се появи ново съобщение. Една-единствена дума.

„Моля.“

Вследствие на което, след като зададе още много въпроси и не получи почти никакви конкретни отговори, Мика се озова на път от апартамента си в Брайтън към място със зловещото име „Къща в нищото“.

Само защото някакъв непознат онлайн се беше държал мило и възпитано.

Е – и защото последната ѝ работа бе приключила през септември, а шестмесечният договор за наем на апартамента ѝ изтичаше. И колкото и малко вероятно да изглеждаше предложението да е реално, а не подозрителна измишльотина, на нея ѝ трябваше покрив над главата и платената работа, която вървеше с него.

Вероятно беше оказало влияние и лекото побутване от страна на магията – онази песен, която никога не я напускаше.

„След четиристотин метра завийте наляво“ – се чу откъм сателитната навигация.

Вече беше оставила зад гърба си големите, натоварени пътни артерии и караше по тесен провинциален път, криволичещ през малки селца и градчета с причудливи, типично английски имена като Кетфийлд или Хиклинг . От двете ѝ страни се нижеха кръчми, училища и стари селски къщички, които обаче скоро се разредиха и изчезнаха. Останаха само потоците и езерата на Норфолк Бродс, безкрайните земеделски земи, из които се виждаха овце, крави и коне, а на хоризонта – обраслите с пирен дюни, които се точеха по крайбрежието. Беше почти неправдоподобно съвършен, идиличен свят, изрисуван с меката златна четка на ноемврийското слънце.

„Метлата“ се приближаваше все повече към точката на картата, която отбелязваше мистериозната Къща в нищото. Земеделските земи отстъпиха място на гора от високи, почти изцяло оголели дървета и килими от жълти листа, които се редяха от двете страни на тесния път.

„Достигнахте дестинацията си.“

Мика намали скоростта и се намръщи. Виждаше единствено дървета, листа и пътя. Измамили ли я бяха? Дали щяха да я убият в гората като всяка сърноока девойка във всеки филм на ужасите? Тя изцъка неодобрително.

Провери последните съобщения от тайнствения човек, който я бе призовал тук.

„Може да ти е трудно да намериш къщата. Вгледай се много внимателно.“

Добре тогава.

След като се увери, че зад нея няма коли, тя бавно подкара на заден ход, като се вглеждаше много съсредоточено.

Ето. Беше пропуснала нещо: прости железни порти посред жив плет, почти скрит от дървета. През портите мерна тесен чакълест път, който минаваше покрай плевня и малка вила и свършваше пред голяма къща с двускатен покрив, очертан на фона на безкрайно светлосиньо небе.

Мика зави надясно и запъпли по алеята, съобразявайки се с предполагаемото присъствие на три деца, някое от които всеки момент би могло да изскочи без предупреждение пред нея. Но когато премина през портите, във въздуха около нея се разнесе пропукване, което не би могла да сбърка.

Магия.

Не беше възможно. Или беше?

Мика се обезпокои. Зачуди се дали не е твърде късно да обърне колата и да избяга. Погледна предпазливо към къщата в края на алеята, но преди да успее да вземе решение, стигна до плевнята и малката вила. Някой размахваше лудо ръка от прозореца на втората постройка.

Придвижи колата възможно най-вляво по алеята и спря до ниската каменна стена, която обграждаше виличката. Изключи двигателя и нервно слезе от колата. Къщичката беше възхитителна: сякаш излязла от приказка, с яркочервена врата, истински сламен покрив и неголяма, изящно поддържана градинка, разположена от двете страни на пътека от големи каменни плочи. В един от ъглите на градината имаше малка зеленчукова леха с няколко напълно узрели тикви, а посред тях бе коленичил възрастен мъж.

Когато Мика стъпи на пътеката, той се изправи и примижа срещу слънцето. Беше плешив японец на около седемдесет години, облечен в дънки и раиран пуловер с градинарска престилка отгоре. Имаше широки рамене, леко закръглени от възрастта, и топла усмивка. Беше невъзможно да не му се усмихнеш в отговор.

– Ти сигурно си Мика – заяви той, свали престилката си и избърса длани в нея, след което ѝ протегна дясната си ръка. – Добре дошла.

– Благодаря – отвърна Мика и я стисна. Беше покрита с мазоли, типично за запален градинар. – Ти ли си Иън?

Той се засмя. Преди да успее да отговори, входната врата на вилата се отвори с трясък и от нея излетя ураган с пухкави чехли.

– Това е Иън – заяви мъжът и я потупа по рамото с нещо, подозрително напомнящо на съчувствие. – Успех.

Ураганът се оказа възрастен бял мъж, който беше толкова темпераментен и енергичен, че Мика се изтощи само като го гледаше. Беше висок и много слаб, с буйна бяла коса и блестящи сини очи. Около дългата му шия бе увит шал с цветовете на дъгата. Неочаквано останалата част от облеклото му бе съвсем обикновена – черни панталони и черен пуловер.

– Иън Кубо-Хоторн, на вашите услуги – каза сияещ циклонът и толкова силно стисна Мика в прегръдките си, че едва не смаза всичките ѝ кости. Гласът му беше дълбок и музикален, с онази яснота, която тя свързваше с изпълнителите на Шекспирови пиеси и водещите по Би Би Си. – Може би си чувала за мен?

– Иън – подхвърли другият мъж.

– Разбира се, прав си, скъпи – съгласи се веднага Иън, изстрелвайки думите със скоростта на светлината. – Моментът не е подходящ. Виждам, че си се запознала с Кен – обърна се той към Мика и посочи с палец другия мъж. – Аз съм му съпруг. Или той е мой съпруг. Не съм сигурен как е по-правилно да се каже.

– Мисля, че и двете са подходящи – заяви Мика.

– С Иън живеем тук, във вилата – отбеляза Кен, чийто спокоен, мек тон беше в почти комичен контраст с този на Иън.

– Така разполагаме с малко уединение – добави Иън и намигна. – В главната къща няма как да получиш такова, вярвай ми. Но – добави припряно, защото се сети, че за нея къщата трябва да изглежда привлекателна, – ще имаш достатъчно лично пространство там, ако решиш да останеш.

Мика погледна първо единия, после другия. Храбро се опита да потисне усмивката си и каза много твърдо:

– Боя се, че ще ми трябват някои отговори, преди да реша каквото и да било. Съобщенията ти бяха изключително тайнствени. Подозирам, че е било нарочно.

– Някои неща не бива да се пишат – отвърна Иън без угризения. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици. – Но сме ти много благодарни, че измина целия този път, за да говориш с нас, скъпа моя. Не можеш да си представиш колко много се нуждаем от теб.

– Наистина ли имате нужда от учител, който да живее тук?

– Да. – Кен изпревари Иън, явно защото бе предположил (и с право), че Мика е по-склонна да повярва на него. – Ела с нас в главната къща и ще разбереш причината.

После преметна престилката си върху каменната стена и първи се насочи към голямата сграда.

– Може ли да оставя колата тук, докато сме вътре?

– Да, разбира се – отвърна Иън. – Обикновено паркираме в плевнята. Ако се нанесеш тук, ще можеш да се възползваш. За момента на алеята е добре.

Мика погледна през рамо към портите, където бе усетила онова странно магическо пращене. Дали си въобразяваше, или във въздуха наистина проблясваше златен прах?

– Мика?

Тя бързо отвърна поглед, заключи „Метлата“ и последва двамата мъже по облите камъчета, с които бе застлана алеята.

Иън посочи с палец зад гърба си.

– Нещо привлече вниманието ти при портата?

– Съвсем не – отсече веднага Мика.

– Хм – беше отговорът на Иън, който явно се забавляваше.

Когато го настигна, Кен се обърна към нея:

– Знаеш ли нещо за Лилиан Ноуеър ? – попита той.

Мика поклати глава.

– Трябва ли?

– Не, вероятно не. Лилиан е археолог и собственик на Къщата в нищото.

– О, с нея ли трябва да се срещна?

– Не, няма я в момента – отвърна Иън. – Това е нормално. Обикновено се прибира у дома за няколко седмици, после заминава за няколко месеца, после пак няколко седмици тук и така нататък. Сега е на разкопки в Южна Америка. Затова ние се грижим за къщата и децата.

– Ти и Кен? – намръщи се Мика.

Трудно ѝ беше да повярва, че двамата живеят във вилата, а три деца се оправят сами в голямата къща.

– Ние, а също и Луси и Джейми – обясни Кен. – Луси е икономка и приятелка на Лилиан вече почти трийсет години. Джейми работеше в библиотеката, когато децата се появиха – Кен посочи с жест голямата пристройка от дясната страна на къщата, – но сега е, общо взето, единственият им родител. Що се отнася до мен и Иън, аз поддържам имота на Лилиан повече от двайсет години. Тя и Иън се запознаха на благотворително събитие още докато беше актьор. После Лилиан ме нае и ни продаде вилата почти на безценица.

– Всичко това е важен контекст за историята, която ще ти разкажем – увери я Иън.

Отсъстващ археолог, икономка, библиотекар, градинар, пенсиониран актьор и три деца, за които се твърдеше (доста неправдоподобно, наистина), че са вещици. Това беше една от най-странните истории, които Мика някога бе чувала.

– Кои точно са децата? – попита. – Тоест... каква е връзката им с когото и да било от вас?

– Юридически Лилиан им е осиновителка – заяви Иън. Замълча за миг и устните му тъжно се извиха, после добави: – Тя обаче отсъства толкова често, че реално ги отглежда Джейми с помощта на нас, останалите.

Докато Кен говореше, бяха стигнали до къщата. Мика вдигна поглед към нея: стара двуетажна постройка с извисяващ се двускатен покрив, фронтонни прозорци и капандури, тухлени стени в топъл кафеникавосив цвят, по които се виеше цъфтящ бръшлян, и с весело пушещ комин. От двете страни на излиняло бялата входна врата, скрита под стрехите, имаше широки еркерни прозорци, и двата с двускатни капаци като тези на втория етаж. А алеята прекосяваше обширна градина, която се губеше зад къщата. И тя беше великолепна като онази пред виличката: дъбови дървета, туфи лавандула, прясно окосена зелена трева, люлка и оградена зеленчукова леха. В интерес на истината, изглеждаше като късче от рая.

– Красиво е – отбеляза простичко Мика.

– Достатъчно красиво, за да се нанесеш веднага?

– Иън.

Мика едва сдържа усмивката си и твърдо заяви:

– Все още искам отговори. Не сте ми обяснили защо ви трябвам.

– Да влезем – предложи Кен и бутна входната врата.

Мика се задържа отвън за миг, вперила поглед в градината. Не си беше въобразила магията при портите. Усещаше я и тук, и тя не бе резултат от нейното присъствие.

Това не беше наистина домът на три млади вещици... нали?

– Проблем ли има? – попита я Иън и развълнувано се надигна на пръсти.

Мика не отговори, а вместо това попита на свой ред:

– Как така лавандулата все още цъфти?

Иън се разочарова леко, сякаш се бе надявал на съвсем различна реакция, но Кен се усмихна.

– Боя се, че заслугата не е моя. Наоколо ще забележиш множество необичайни за сезона чудатости.

„Да, защото тук има много магия.“

Само че не можеше да го каже на глас. В къщата може би наистина живееха вещици. А може би ставаше дума за нещо съвсем друго – за някакъв зловещ готически капан, създаден да впримчи безразсъдните и наивни вещици, които не знаят как да си държат устата затворена. Доколко вероятно беше това? Сигурно не особено, но не беше и невъзможно. Във всеки случай Мика беше наясно, че сега тримата с Иън и Кен обикалят предпазливо темата, като всяка страна се опитва да разбере колко знае другата. Тя не можеше да си позволи да се разкрие първа.

Затова се престори, че цъфтящата в този необичаен сезон лавандула не я интересува, отправи им най-слънчевата си усмивка и подхвърли:

– Да влизаме тогава?

До този момент Мика имаше известни съмнения в съществуването на децата, тъй като потребителите в интернет не се славят с любов към истината. Вътрешността на къщата обаче разсея недоверието ѝ. Като за начало, навсякъде из нея имаше весели кресла, одеяла, растения и книги. Стените бяха боядисани в бяло с кремав оттенък и по тях на места се забелязваха драскулки с пастел и шарени отпечатъци от пръсти; в небрежна редица в преддверието бяха наредени маратонки, балетни обувки и гуменки с различни размери – от такива за деца в предучилищна възраст до големи за възрастни; характерно петно на един от прозорците подсказваше, че там често се притиска детско носле, и разбира се, навсякъде бяха разпилени играчки.

Очевидно бяха положени много усилия, за да е чиста и топла къщата. Новите радиатори весело потракваха, а в огромното помещение в предната част беше разпалена камина. Ярките възглавници по меките фотьойли и дивани внасяха цвят и настроение. Стълбищата, масите и дъските на пода бяха от полирано здраво дърво. Из всички коридори и стаи, през които минаваха на път към задната част на къщата, имаше саксии с растения. Най-сетне стигнаха целта си: осветена от слънцето кухня в селски стил.

В нея ги очакваха двама души – ниска, закръглена бяла жена на около петдесет години, вероятно Луси, и намръщен бял мъж на около трийсет и пет, който трябваше да е Джейми. Жената, която критично оглеждаше тарелка с посадени в саксийки билки, се обърна при влизането им. Мъжът обаче остана край отворените френски врати в другия край на кухнята, скръстил ръце на гърдите си и загледан намръщено към градината зад сградата.

– Чудесно! Тъкмо е време да се приготвя вечерята. Ще се заемеш ли? – подхвърли жената на Иън.

– Мика, запознай се с Луси – каза той и се понесе из кухнята. – Може ли някой да сложи чайника, докато аз подгрявам фурната?

– Иън е най-добрият готвач в къщата – промърмори Кен на Мика. – Но не му споменавай, че съм го казал. Твърде много ще се възгордее.

Луси имаше розови бузи, бръчки (почти всичките покрай очите), кестенява коса с посивели корени и нещо като направена надве-натри хартиена диадема, която се бе килнала на главата ѝ. Тя пусна котлона под чайника и се усмихна топло на Мика.

– Приятно ми е да се запознаем, Мика – каза. – Господи, усмивката ти е още по-хубава, отколкото във видеоклиповете ти!

– Нали? – произнесе Иън с такава гордост, все едно лично бе създал тази усмивка.

Мика се засмя и се обърна към мъжа до френските врати.

– Ти трябва да си Джейми. Здравей.

Той се обърна, жилестите му рамене се движеха почти неохотно. Не беше толкова висок, колкото Иън; Мика прецени, че вероятно е към метър и осемдесет, което бе с цяла глава над нея. Ужасяващата фраза „опустошително красив“ проблесна за миг в ума ѝ, макар че побърза да я прогони. Веждите му бяха тъмни и прави, лицето – сурово и ъгловато. Имаше къса, рошава коса, нещо средно между тъмнорусо и кафяво, брада в същия цвят и обезпокоително остри сиви очи. Тя си помисли, че предвид намръщената му физиономия е направо неучтиво от негова страна да изглежда толкова добре.

– Джейми Кели – отсече той. Гласът му беше груб, сякаш имаше шкурка в гърлото. Дали не долови и лек ирландски акцент? – Здравей.

Съвсем учтив отговор, но не приятелски. Всъщност нямаше нищо приятелско в него. Липсваха естествената топлота и ентусиазъм, които излъчваха останалите.

Мика отказа да го приеме лично и просто му се усмихна.

– Живял ли си в Белфаст?

– Да. – Той не се усмихна в отговор.

Тя се обърна към Кен, готова за отговорите, които ѝ бяха обещали.

– Вероятно трябва да спомена, че единственият ми опит с деца е, когато се наложи да извадя грахово зърно от ноздрата на едно момченце във влака. Предполагам обаче, че не за това ви трябвам.

– Осигурили сме по-голямата част от образованието им – обясни Кен. – Обучават се вкъщи. Имат няколко онлайн урока, но повечето предмети им преподаваме ние. Джейми ги учи на английски и история, Иън – на театър, готварство и неразумни неща като катерене по дървета, Луси – на математика, а аз – на японски, наука, градинарство и каквото още ми хрумне.

Мика ги огледа объркано един след друг. Всичко това звучеше прекалено нормално.

– Не звучи като да има какво още да се иска. За какво ви е нужен учител, че и да живее тук?

Настъпи пауза, сякаш всички едновременно си поемаха дъх, след което Иън каза:

– За да ги учи на магия, разбира се.

Вероятно Мика не би трябвало да се изненадва, като се има предвид, че още в първото си съобщение Иън съвсем ясно беше поискал вещица.

– Магия – произнесе тя бавно. – Искаш да им преподавам магия?

– Ами ти си вещица, нали? – заяви той, сякаш бе най-очевидното нещо на света. – Те също. Съответно имат нужда от теб.

– Това да не е някакво допълнително занимание? Оставяте момичетата да решат какви искат да бъдат и после това им се преподава като извънкласна дейност? – попита Мика. – Решили са, че искат да са вещици, така че намирате някой, който пуска вещерски клипове онлайн, за да им угодите?

Пак мълчание. Луси и Кен изглеждаха несигурни, а Джейми присви очи. Само Иън остана невъзмутим. Леко цъкна с език.

– Мика Мун – смъмри я той нежно и мило, но категорично, все едно беше любящ дядо. – Има стотици акаунти, които предлагат видеа с вещици. А аз не съм потърсил никого от тези несъмнено прекрасни хора. Искам теб. Как мислиш, защо?

– Заради разстоянието?

– @SilverSpoons живее в Съфолк – заяви Иън. – Много по-близо от Брайтън. Има петдесет и три хиляди последователи срещу твоите четиринайсет хиляди. И въпреки това, както може би си забелязала, тя не е тук.

Мика усети леко безпокойство. Но тъй като през по-голямата част от своите трийсет и една години се беше учила как да се справя с точно такива ситуации, сега не поддаде.

– Само да уточня – каза и разтвори много широко очи в израз на недоверие, – гледал си клиповете ми и си мислиш, че съм истинска вещица? С истинска магия?

Мили боже, нека не е вярно. Примроуз щеше да я убие.

– Да – отвърна простичко Иън.

Той се приближи до нея и повдигна леко лицето ѝ, така че да го гледа в очите. Погледът му беше искрен и мил, молеше я да му се довери.

– Мика. Моля те.

Отново това „моля“. По дяволите.

– Добре – заяви Мика, отстъпи крачка назад и смени стратегията. – Да предположим хипотетично, че съществуват истински вещици. Искаш да кажеш, че тук живеят три деца, които са вещици?

– Точно това казвам.

– Не е възможно – отсече Мика.

От една страна, вещиците бяха рядкост. Не всеки ден срещаш такава, камо ли три. И от друга – беше абсолютно забранено три вещици да живеят заедно. Примроуз, разбира се, не беше господарка на всички съществуващи вещици, но беше стара, могъща и най-важното, убедителна. Не би допуснала три млади вещици да се отглеждат заедно на едно място.

Освен ако не знае за тях.

– Иън – подхвърли Луси несигурно, – не мисля...

– О, предавам се! – прекъсна я Иън и вдигна ръце във въздуха. – Това шикалкавене е твърде дразнещо. Мика, разбирам, че не искаш да ни признаеш истината, докато ние не ти разкажем. Много добре. Печелиш.

– Иън...

– В тази къща живеят три деца – категорично заяви Иън и погледна Мика право в очите. – И трите са вещици. Джейми, Кен, Луси и аз знаем, че са вещици. Знаем за вещиците. Лилиан ни каза. Защото тя е вещица.

– Иън! – долетя протестът на Луси.

– Момент – каза Мика, наистина изненадана. – Лилиан е вещица? Жената, на която принадлежи тази къща? Археоложката, която никога не си е у дома?

– Същата.

– И тя ви е казала за вещиците?

Иън кимна ентусиазирано.

– Значи разбираш?

Мислите на Мика се разпиляха и оплетоха, докато се опитваше да проумее в какво се е забъркала. Всичко се навързваше, нали? Тук имаше толкова много магия, че наистина би трябвало да е домът на вещица, или в случая – на няколко. А магията, която бе усетила при портите? Ами ако всъщност бе засякла наличието на защитни заклинания, направени над дома и градината, за да крият децата вътре? Самата Мика бе израснала в защитената по този начин къща на Примроуз, така че заклинанията и неизбежните злополуки да не се забелязват от съседи, минувачи или дори от други вещици. Ами ако защитата на Къщата в нищото беше причината Примроуз да няма представа, че тези деца съществуват?

Знаеше ли Примроуз за Лилиан? Би трябвало. Най-вероятно Лилиан бе една от вещиците, които в някакъв момент бяха отказали поканата ѝ да се присъединят към групата, която съвсем не се наричаше Най-тайно общество на вещиците.

– Не ми вярваш – предположи Иън, след като мълчанието на Мика се проточи.

– Не ти вярвам – отвърна предпазливо тя.

В този миг Джейми рязко нареди:

– Ела тук.

Без да обръща внимание на тона му, Мика отиде до отворените френски врати и застана до него. Джейми отново се загледа навън. Тя последва примера му и видя голямата красива градина зад къщата, оградена с плътен жив плет. Зад нея мерна вълнистите дюни, обрасли с пирен. Насред живия плет ярко се открояваше редичка гигантски слънчогледи. До тях имаше малка дървена порта, която вероятно водеше надолу през дюните към морето.

Погледът на Джейми обаче не бе насочен към всичко това, а към три момичета, които играеха в къщичка на дървото в далечния край на градината. Мика присви очи, за да ги вижда по-добре. Най-голямото беше момиче на не повече от десет-единайсет години, с дълги крайници, много тъмнокафява кожа и гъсти масури тъмна коса, хванати на опашка. То седеше с книга в скута си. Другите изглеждаха по-малки – момиченце с прасковена кожа и права, лъскава черна коса до раменете, а другото – с разрошена светлокафява плитка и кафеникаво-златиста кожа, почти като тази на Мика.

Сърцето ѝ ускори леко ритъм. Когато Кен ѝ каза, че Лилиан е осиновила децата, предположи, че е станало по едно и също време и идват от едно и също семейство. А тогава би било невъзможно да са вещици. Освен в редките случаи на близначки вещиците почти никога нямаха биологични сестри, които също да са вещици. Това беше неизбежно следствие от обърканото заклинание и осиротяването.

Само че тези момичета нямаха кръвна връзка, а пък дори от такова разстояние Мика ясно виждаше златните прашинки покрай тях. Магията им сякаш пееше и призоваваше нейната собствена. Наложи ѝ се да се насили, за да устои.

О, боже. Те наистина бяха...

– Най-голямата е Розета – прекъсна Джейми вихъра на обърканите ѝ мисли. Тонът му беше все така остър и подозрителен. – Тя е на десет години. Лилиан я намерила в Лондон на около тримесечна възраст. Родителите ѝ загинали при пожар. Тази с правата черна коса е Теракота. Тя е на осем. Лилиан я открила, едногодишна, в малък виетнамски град. Половината от жителите му, сред тях и родителите ѝ, вече били отнесени от треска, а баба ѝ била на смъртно легло. Най-малката, Алтамира, е на седем. Лилиан я измъкнала, родена само преди няколко дни, от развалините на палестинска болница.

Мика изпита смесени чувства от тази история, до голяма степен заради приликата ѝ със стореното от Примроуз за самата нея. Сега обаче не беше моментът да води този разговор.

– Необичайни имена – бе коментарът ѝ.

Останалите се бяха присъединили към тях. Обади се Луси:

– Лилиан ги кръсти на велики археологически открития.

– Поне някоя от тях трябва да си е имала име, когато ги е намерила – отбеляза Мика.

При нея беше така. Нямаше представа какво е било, просто бе сигурна, че не се е родила с фамилията „Мун“.

– Нали Теракота е била на цяла година?

– Лилиан не искаше да рискува някой да може да ги проследи, като се има предвид какви са.

– Откъде сте толкова сигурни, че са вещици? Само защото тя го е казала?

Ала не се наложи да ѝ отговарят, защото точно в този момент, докато Мика наблюдаваше трите момичета в къщичката им на дървото, най-малкото се запъти към въжената стълба. В момента, в който кракът му докосна стълбата, тя избухна в яркозелени пламъци.