Никога не трепвай

ТРИГ

1.

Март е и времето е отвратително.

Правия кръжец се среща в сутерена на методистката църква на улица „Бюел“ всеки делничен ден от четири до пет следобед. Технически това е сбирка на анонимните наркозависими, но идват и много алкохолици, затова и „Правият кръжец“ обикновено се пълни на макс. Календарната пролет е настъпила преди почти седмица, но в Бакай Сити – който на шега наричат Втората грешка на езерото след Кливланд и който е първата – истинската пролет винаги закъснява. Щом сбирката се разпуска, навън вече ръми кротко. Стъмни ли се, кроткият ръмеж ще се е сгъстил до суграшица.

Трийсетина от присъстващите се скупчват около кошчето пепелник до входа за пушпауза, защото никотинът е сред много малкото останали им позволени страсти и след цял час в сутерена имат спешна нужда от цигара. Останалите, повечето всъщност, завиват надясно и тръгват към „Пламъчето“, кафене на една пресечка по-нататък. Кафето е друга позволена страст.

Един от мъжете спира по знак на преподобния Майк, който също е присъствал на сбирката – присъства и на много други подобни, при това редовно. Преподобният – познат също като Препа – е зависим от опиоиди. На сбирката – а той присъства на по две-три всеки ден, включително през уикендите – Препа се представя по следния начин: „Обичам Бог, но извън това съм поредният демон“. Това винаги се посреща с кимане и одобрителен шепот, макар че за част от най-старите участници звучи отегчително. Викат му Майк Голямата книга заради навика му да цитира (дословно) дълги пасажи от наръчника на Анонимните алкохолици.

Сега преподобният се здрависва радушно с мъжа.

– Не съм свикнал да те виждам тъдява, Триг. Сигурно живееш на север.

Не е така, но Триг не го поправя. Има си своите причини да ходи на сбирки извън града, така че да не го познаят, но днес случаят беше спешен – или трябваше да отиде на сбирка, или да удари едно, а след първото питие пътят е само един. Това той го знае от личен опит.

Майк слага ръка на рамото му.

– Онова, дето го каза на сбирката, Триг. Стори ми се разстроен.

Триг му е прякор от детството. Но точно с него се представя на сбирките. Дори на срещи на Анонимните алкохолици и Анонимните наркозависими извън града той рядко казва друго, освен да се представи в началото. Обикновено добавя, че е дошъл само да слуша, но днес като никога е вдигнал ръка.

– Аз съм Триг и съм алкохолик.

– Здравей, Триг – отговори групата. Намираха се в сутерена, а не в самата църква, но пак го имаше това с въпросите и отговорите като на протестантска проповед. Щото Правия кръжец реално е Църквата на смазаните и изгорените.

– Искам само да кажа, че днес ми е трудно, много. Това е. Това исках да кажа, благодаря.

Хората взеха да кимат с глави и да реагират подобаващо с фрази като „Благодарим ти, Триг“, „Дръж се“ и „Винаги си добре дошъл“.

Сега Триг обяснява на преподобния защо е разстроен – защото е научил за кончината на свой познат. Препа го пита за подробности, съвсем директно при това, мъчи се да изкопчи нещо, но Триг само клати глава и казва, че познатият му е починал в затвора.

– Ще се моля за него – казва преподобният.

– Мерси, Майк.

Триг тръгва, но не към „Пламъчето“. Подминава го и след още две пресечки се качва по стъпалата на обществената библиотека. Има нужда да седне и да помисли за човека, който е починал в събота. Който е бил убит в събота. Който е бил намушкан в събота при душовете в затвора.

Намира свободен стол в стаята с периодиката и взема напосоки брой на местния вестник, колкото да държи нещо в ръце. Отваря го на четвърта страница, на статия за изгубено куче, намерено и върнато от Джером Робинсън от детективска агенция „Търси се“. Има снимка на усмихнат красив чернокож мъж, преметнал ръка през врата на голямо куче, май лабрадор ретривър. Заглавието се състои от една дума: „НАМЕРЕНО!“

Триг гледа невиждащо текста на статията и размишлява.

Преди три години в същия вестник го имаше и неговото име, истинското, но още никой не е направил връзката между онзи човек и мъжа, който редовно посещава сбирки на анонимни алкохолици извън града. А и защо да направят въпросната връзка? Не биха, дори в онази статия да имаше негова снимка (а такава нямаше). Онзи мъж беше с посребряваща брада и контактни лещи. Сегашният е гладко избръснат, носи очила и изглежда по-млад (спирането на алкохола често има този ефект). Сега той е нов човек, един вид, и това му харесва. Но също така му тежи. Това е парадоксът, с който живее. Това, както и мислите за баща му, които напоследък го навестяват все по-често.

„Престани – мисли си той. – Забрави, и толкоз.“

Това се случва на двайсет и четвърти март. Забравянето трае точно тринайсет дни.

2.

На шести април Триг седи на същия стол в стаята за периодика и се взира във водещата статия на днешния неделен вестник. Заглавието не просто говори, то крещи. „БАКАЙ БРАНДЪН: УБИТИЯТ ЗАТВОРНИК МОЖЕ ДА Е БИЛ НЕВИНЕН!“ Триг вече е прочел статията и три пъти е изслушал подкаста на Бакай Брандън. Именно този самопровъзгласил се „бандит на ефира“ е подхванал историята и пак според него нямало никакво „може би“ в тази работа. Прави ли са Бакай и водещата статия във вестника? Ако питат Триг и предвид източника – най-вероятно са.

„Това, дето го обмисляш, е пълна лудост“ – казва си той. Което е вярно.

„Направиш ли го, няма връщане назад“ – казва си той. Което също е вярно.

„Започнеш ли, ще трябва да стигнеш да края“ – казва си той и това е най-вярното от всичко дотук. Любимата мантра на баща му: „Трябва да стигнеш до горчивия край. Без да трепваш, без да биеш отбой.“

Чуди се... какво ли би било? Какво ли би означавало за него да постъпи така...

Не, трябва да го обмисли още. Не просто да си изясни в пълнота полазилата го идея, но и да измине известно време между разкритието, което е направил благодарение на Бакай Брандън (и на водещата статия във вестника), и възможните последващи действия от негова страна – ужасните и отвратителни възможни действия, – така че никой да не направи връзката между разкритието и резултата.

И тогава се сеща за заглавието отпреди две седмици, за младия мъж, намерил откраднатото куче. И за краткото, прос­тичко заглавие „НАМЕРЕНО!“. А после пак се връща към стария рефрен, който звучи в главата му от толкова време – какво е изгубил самият той, какво е направил и какво изкупление му предстои.

ПЪРВА ГЛАВА

1.

Април е. Във Втората грешка на езерото и последният сняг най-сетне се топи.

Изи Джейнс почуква проформа на вратата на своя лейтенант и влиза, без да изчака отговор. Люис Уоруик се е облегнал назад с все стола си, сплел е пръсти върху корема си, а едното му стъпало е качено на ъгъла на бюрото. Ще рече човек, че медитира или дреме. А може и точно това да прави, ако питат Изи. Щом я вижда, той изправя гръб и смъква крак на пода, където му е мястото.

– Изабел Джейнс, най-добрият ми следовател. Добре дош­ла в леговището ми.

– На твоите услуги.

Изи не му завижда за офиса, защото знае с колко бумащина върви той, а разликата в заплатата е толкова малка, че минава за символична. На нея ѝ стига скромната кутийка с бюро долу, където работи в едно помещение с още седем следователи, сред които и настоящият ѝ партньор Том Ата. Виж, столът на лейтенант Уоруик е друга работа. За него Изи му завижда черно. Облегалката е висока и ергономична, може да се накланя, направо те приканя да медитираш.

– Какво мога да направя за теб, Люис?

Той взема голям пощенски плик от бюрото си и ѝ го подава.

– Хвърли един поглед на това, ако обичаш. С плика няма нужда да внимаваш, щото вече всички са го пипали, от пощальона до Евелин долу и още бог знае кой. Но писмото, не знам. Може да го дадем за отпечатъци. Това отчасти ще зависи от твоята преценка.

Пликът е адресиран с главни букви. „ИНСПЕКТОР ЛУИС УОРУИК, КОРТ ПЛАЗА № 19.“ Под адреса, щата и пощенския код с още по-големи букви е написано: „ПОВЕРИТЕЛНО!“.

– От моята преценка? Ти си шефът, шефе, не аз.

– И такъв ще си остана, щото много ми харесва, благодаря. Но искам да чуя какво ще кажеш и ти.

Пликът е отворен. Няма адрес на изпращача. Изи вади и внимателно разгъва листа вътре, като го държи за крайчетата. Писмото е печатно, а не ръкописно, почти със сигурност е написано на компютър и после принтирано.

До: лейтенант Луис Уоруик

От: Бил Уилсън

С копие до: началник Алис Патмор

Мисля, че правилото на Блакстоун трябва да се доразвие. Вярвам, че НЕВИННИТЕ трябва да бъдат наказани за ненужната СМЪРТ на невинен. Редно ли е онези, причинили смъртта му, също да бъдат наказани със смърт? Според мен – не, защото така ще се отърват от заслуженото страдание за стореното. Това е вярно дори да са действали с най-добрите намерения на света. Те трябва да мислят за стореното. Трябва да се каят. Това звучи ли ви логично? На мен ми звучи и друго не ми трябва.

Ще убия тринайсет невинни и един виновен. Така ще страдат онези, които са причинили смъртта на невинния.

Това е акт на ИЗКУПЛЕНИЕ.

Бил Уилсън.

– Леле мале – казва Изи. Все така внимателно сгъва листа и го връща в плика. – Някой съвсем е разплискал легена.

– Да, така звучи. Проверих какво е това правило на Блакстоун. Според него...

– Знам какво е.

Уоруик пак качва единия си крак на бюрото, но този път сплита пръсти на тила си.

– Да чуем, моля.

– По-добре десет виновни да се отърват, отколкото един невинен да страда.

Люис кимва.

– А предвид че не можеш да съдиш човек два пъти за едно и също нещо, бройката на „отървалите се“ не намалява. За кой ли невинен говори нашият откачалник с разплискания леген?

– За Алън Дафри сигурно. Миналия месец го намушкаха в „Биг Стоун“. Умрял от раните си в лазарета на затвора. После онзи подкастър, Бакай Брандън, пусна бомбата, че Дафри бил невинен. И във вестника писаха. За онзи, дето си признал, че е натопил Дафри.

– Да, Кари Толивър. Последен стадий на панкреатичен рак, решил да си изчисти съвестта. Не бил искал Дафри да умира и прочие.

– Значи писмото не е от Толивър.

– Абсурд. Човекът е в „Кайнър Мемориъл“ и бере душа.

– Признанието на Толивър беше като след дъжд качулка, ако ме питаш.

– И да, и не. Толивър твърди, че си е признал още през февруари, броени дни след като научил за терминалната си диагноза. Обаче реакция – никаква. А после, след убийството на Дафри, Толивър отишъл при Бакай Брандън, познат още като Бандита на ефира. Заместник-прокурор Алън казва, че всичко това са глупости на човек, който иска петнайсетте си минути слава.

– Ти какво мислиш?

– Мисля, че Толивър казва истината. Твърди, че искал Даф­ри да излежи една-две годинки. Истинското наказание щяло да дойде после, като го включат в регистъра.

Това Изи го разбираше. Ако беше доживял да си излежи присъдата, Дафри щеше да се сблъска с куп забрани – да живее близо до места, където се събират много малолетни, тоест близо до училища, детски площадки, паркове. Също да общува текстово с малолетни, освен със собствените си деца. Също да държи в дома си порнографски списания или да гледа порно онлайн. Задължително да информира наблюдаващия го офицер при всяка смяна на адреса. Да се озовеш в Националния регистър на сексуалните престъпници си е доживотна присъда.

Ако беше доживял де.

Люис се навежда напред.

– Ако оставим настрана правилото на Блакстоун, което не виждам защо изобщо го споменава в писмото, трябва ли да се тревожим за този Уилсън? Това неговото заплаха ли е, или празни брътвежи? Какво ще кажеш?

– Може ли да си помисля?

– Естествено. Пак ще поговорим. Но... какво ти казва инстинктът сега, в момента? Ще си остане между тези стени.

Изи се замисля. Би могла да попита лейтенанта дали е говорил с началник Патмор и какво мисли тя по въпроса, но Изи не действа така.

– Че е луд, луд е, но не цитира Библията или някоя теория на конспирациите. Не личи да е от откачалниците, дето носят шапки от алуминиево фолио да ги пазят от попълзновенията на дълбоката държава и световната конспирация... Не знам, може да е обикновен сърдитко с логорея. Ако не, може да се окаже проблем. Сигурно е близък на Дафри. Бих заложила на съпругата или децата му, само дето той няма нито едното, нито другото.

– Самотник, да – кимва Люис. – Алън го изтъкна това сто пъти по време на процеса.

Изи и Том познават Дъг Алън, един от заместник-прокурорите в окръг Бакай. Партньорът на Изи го нарича Вечно гладния хипопотам заради една настолна игра, която обича да играе с децата си. Иначе казано – амбициозен. Което е още един аргумент в полза на версията, че Толивър може и да казва истината. Амбициозните прокурори никак не обичат да им отменят с труд спечелените присъди.

– Дафри не е бил женен, но дали не е имал партньор?

– Не. И да е бил гей, е бил скрит гей. Мнооого скрит. Дори слухове в този смисъл няма. Главен кредитен инспектор във „Фърст Лейк Сити Банк“. Освен това с теб само предполагаме, че този с писмото говори за Дафри. Не го споменава по име, така че...

– Може да има предвид друг човек.

– Да, но нещо не ми се вярва. Искам с Ата да говорите с Кари Толивър, стига още да не е гушнал букета. Говорете и с всички познати на Дафри, колеги в банката и така нататък. Всички, за които ни е известно. Говорете и с адвоката му. И вижте дали в неговия списък с познатите на Дафри няма хора, за които ние не знаем. Ако си е свършил работата, адвокатът ще знае повече от нас по този въпрос.

Изи се усмихва.

– Май си имал нужда от второ мнение, което да повтаря като ехо изводите, до които си стигнал сам.

– Не се подценявай. Исках да чуя твоето мнение, на Изабел Джейнс, ас сред детективите.

– Ако искаш ас сред детективите, по-добре звънни на Холи Гибни. Мога да ти дам номера ѝ.

Люис смъква крака си на пода.

– Още не сме паднали дотам, че да възлагаме разследвания­та си на външни хора. Кажи ми ти какво мислиш.

Изи чуква с пръст по пощенския плик с писмото.

– Мисля, че този тип не е наред с главата. „Невинните трябва да бъдат наказани за ненужната смърт на невинен“? Това може и да звучи логично за луд човек, но за нас, нормалните? Едва ли.

Люис въздъхва.

– Не знам. Има една група луди, които не са дотам луди, и точно заради тях не мога да спя нощем. Или сънувам кошмари. Тимъти Маквей уби над сто и петдесет души в Оклахома Сити и си беше абсолютно нормален. Онези дечица, които загинаха в забавачката в сградата, която Маквей взриви? Били „косвени жертви“, така ги нарече. Кой може да е по-невинен от дечурлига в забавачка?

– Значи мислиш, че заплахата е реална?

– Не е изключено. Искам с Ата да поработите върху това. Може пък да изскочи някой, дето толкова се е ядосал заради смъртта на Дафри, че е...

– Или скърби достатъчно силно за целта.

– Да, да, това също. Намерете ми някой, който е достатъчно луд – и в пряк, и в преносен смисъл, – че да отправи такава заплаха.

– Но защо тринайсет невинни и един виновен? Това общо четиринайсет ли прави, или виновният е един от тринайсетте?

Люис поклаща глава.

– Представа си нямам. Може да е извадил бройката от шапка, де да го знам.

– Има и още нещо в писмото. Знаеш кой е Бил Уилсън, нали?

– Звучи ми познато, но името се среща често. Не е чак като Джо Смит или Дик Джоунс, но не е и Збигнев Бжежински.

– Аз се сещам за един Бил Уилсън и той е основателят на Анонимните алкохолици. Може би този тип ходи на сбирки на АА и ни го намеква с името.

– Тоест иска да го хванем?

Изи свива рамене в знак, че няма мнение по въпроса.

– Ще пратя писмото на криминалистите, не че ще има голяма полза. Ще кажат, че няма отпечатъци, че е написано на компютър и че хартията е най-обикновена.

– Прати ми снимка на текста.

– Добре.

Изи става да си ходи. Люис я пита:

– Записа ли се за мача?

– Кой мач?

– Не ми се прави на тъпа. Пищовите срещу Маркучите. Другия месец. Аз ще съм капитан на полицейския отбор.

– Миии, още не съм стигнала дотам, шефе, не ми остана време.

И няма да ѝ остане.

– Пожарникарите спечелиха последните три мача. Тази година кръв ще се лее, да знаеш, особено след последния път. Сещаш се, счупения крак на Крачфийлд.

– Кой е Крачфийлд?

– Емил Крачфийлд. Патрулира на мотор, обикновено в източните квартали.

– О – казва Изи, като си мисли: „Момчетата и техните игрички“.

– Ти не беше ли играла? В колежа?

Изи се разсмива.

– Да. По времето, когато динозаврите още са населявали планетата.

– Непременно трябва да се запишеш. Помисли си.

– Добре – казва Изи.

Няма да си помисли.

2.

Холи Гибни вдига лице към слънцето.

– Т. С. Елиът е казал, че април е най-жестокият месец, но този април не ми се струва особено жесток.

– Поезия – изсумтява Изи. – Какво ще си поръчаш?

– Рибни такоси май.

– Ти винаги си поръчваш рибни такоси.

– Не чак винаги, но често. Аз съм човек на навика.

– Сериозно ли, Шерлок?

Скоро някоя от тях ще се нареди на опашката пред караваната за фантастична риба на Франки, но засега се припичат кротко на масата си за пикник.

Изи и Холи невинаги са си били особено близки, но това се промени, след като си имаха вземане-даване с двама университетски преподаватели на почтена възраст, Родни и Емили Харис. Семейство Харис бяха луди за връзване и изключително опасни. Може да се каже, че Холи пострада по-сериозно от двете, понеже се изправи лице в лице с откачалките, но и инспектор Изабел Джейнс не се измъкна съвсем суха, защото именно на нея се падна да уведоми много от близките на жертвите им. Наложи се да обясни на въпросните близки какво точно са направили двамата Харис, а това също не беше детска игра. И двете жени носеха белези оттогава, затова, когато Изи се обади на Холи, след като медийната истерия (и местна, и национална) поутихна, и я покани да обядват набързо, Холи се съгласи веднага.

Тези „обеди набързо“ се превърнаха в нещо почти регулярно, а между двете жени се създаде предпазлива връзка. Отначало си говореха основно за откачалките Харис, но с времето тази тема я зачекваха все по-рядко. Изи говореше за работата си, Холи говореше за своята. Понеже Изи беше полицейски следовател, а Холи – частен детектив, двете имаха подобни, макар и рядко припокриващи се интереси.

Освен това Холи още не се беше отказала от идеята да привлече Изи на „тъмната страна“, особено след като се раздели с партньора си Пийт Хънтли, който се пенсионира и остави агенцията им „Търси се“ изцяло на нейните плещи (с малко спорадична помощ в лицето на Джером и Барбара Робинсън). Холи дълго, напоително и при всеки удобен случа уверяваше Изи, че „Търси се“ не се занимава с хорските разводи. „Да надничаме през ключалки, да душим в социалните медии на хората, да ги дебнем с телеобективи – не, благодаря.“

Повдигнеше ли Холи темата, Изи винаги отговаряше, че ще има предвид предложението ѝ. Което, според Холи, означаваше, че Из ще изкара трийсетте си години служба в полицията, а после ще се пенсионира в някое апартаментче до игрище за голф в Аризона или Флорида. Най-вероятно сама. След като на два пъти се беше оказала губеща в семейната лотария, Изи упорито твърдеше, че не се оглежда за нова връзка, особено такава, която има потенциала да доведе до брак. Така де, как – попита тя Холи по време на един от обедите им набързо, – как да се прибере у дома и да разкаже на съпруга си за човешките останки, намерени в хладилника на откачалките Харис?

– Ако обичаш – отговори ѝ Холи по време на въпросния обяд. – Опитвам се да ям.

Днес двете обядват в парк „Дингли“. Също като парк „Диър­фийлд“ в другия край на града, „Дингли“ се превръща в опасно място след мръкване („скапан супермаркет за дрога“, както се изразява Изи), но през деня си е съвсем приятно и поносимо място за разходки и разтуха, особено в ден като този. Сега, когато пролетта най-сетне се е задържала, двечките могат да обядват на някоя от масите за пикник недалече от големите борове около старата хокейна пързалка.

Холи има всички възможни ваксини, но ковид все така убива по един американец на всеки четири минути, затова е по-добре да не рискува. Пийт Хънтли още не се е възстановил напълно от последиците на гадния бацил, а майката на Холи е починала от вируса. Затова тя все така се пази, избягва места на закрито с много хора и навсякъде носи шишенце дезинфектант в дамската си чанта. Но дори да оставим ковид настрана, Холи обича да обядва сред природата, когато времето го позволява, като днес, и сега няма търпение да се сбори с рибните си такоси. Два на брой с допълнително сос тартар.

– Как е Джером? – пита Изи. – Видях, че книгата за онзи хулиган, прадядо му, се е намърдала в списъка с бестселърите.

– Задържа се там само две седмици – казва Холи, – но пак ще могат да сложат „бестселър на „Ню Йорк Таймс“ на корицата на второто издание, а това ще подпомогне продажбите. – Холи обича Джером почти толкова, колкото обича сестра му Барбара. – Обиколката му за представяне на книгата завърши и сега той се гласи да ми виси на главата в агенцията. Искал да прави проучване, моля ти се, за следващия си роман, който щял да е за частен детектив. – Изкривява лице да покаже колко малко ѝ допада терминът „частен детектив“.

– А Барбара?

– Ще учи в „Бел“, тук, в града. Филология, както можеш да се досетиш. – Холи казва последното с гордост, която смята за оправдана. Братът и сестрата Робинсън са публикувани автори. Стихосбирката, за която Барбара е спечелила престижната награда „Пенли“, е излязла на книжния пазар преди две години.

– Значи децата ти се справят добре.

Холи не възразява. Макар господин и госпожа Робинсън да са си живи и здрави, Барб и Джером донякъде са като нейни деца. Те тримата са водили заедно няколко войни. Брейди Хартсфийлд... Морис Белами... Чет Ондовски... откачалките Харис. Това си бяха войни отвсякъде.

Холи пита какво ново има при хората със синя кръв. Има предвид полицията. Изи я поглежда замислено, после пита:

– Може ли да ти покажа нещо на телефона си?

– Да не е порно? – Изи е сред много малкото хора, в чието присъствие Холи може да се шегува свободно.

– Може би в известен смисъл.

– Леле, сега вече ми е любопитно.

Изи вади телефона си.

– Люис Уоруик е получил това писмо. Изпратено е и до началник Патмор. Хвърли му един поглед.

Дава телефона си на Холи и тя прочита краткото писмо.

– Бил Уилсън. Виж ти. Знаеш ли кой е?

– Създателят на Анонимните алкохолици. Лю ме повика в кабинета си да ме пита какво мисля. Отговорих, че е по-добре да сме предпазливи, отколкото да си блъскаме главите след това. Ти какво ще кажеш?

– Правилото на Блакстоун. Което гласи?...

– По-добре десет виновни да се отърват, отколкото един невинен да бъде осъден. Знам го, защото съм ходила на подготвителни курсове за правния факултет в „Бакнел“. Авторът на писмото може да е правист...

– Не е задължително – казва любезно Холи. – Самата аз нямам нищо общо с тази професия, но знам какво гласи правилото на Блакстоун. Бих поставила това в категорията на по-широката обща култура.

– Не знам, ти попиваш информация като гъба, така че не си никакъв критерий, но иначе си права донякъде – казва Изи. – Шефът ми първо решил, че е цитат от Библията.

Холи прочита отново писмото.

– Авторът може и да е религиозен. А и идеологията на АА често се позовава на бог. Една от крилатите им фрази е „затвори вратата на алкохола и я отвори на Бог“. Псевдонимът, който авторът на писмото е избрал... плюс онова за изкуплението... мирише ми на католицизъм.

– Това стеснява заподозрените до... колко, половин милион души – казва Изи. – Много ми помагаш, няма що.

– Възможно ли е този човек да е гневен заради Алън Дафри? Това си е чиста догадка, имай предвид.

Изи започва да ръкопляска тихо.

– Знам, че името му не се споменава конкретно... – бърза да добави Холи.

– Да, да, знам, нашият господин Уилсън не посочва конкретно име, но е логично да има предвид Дафри. Педофил е убит в затвора, а после рязко се оказва, че май не е бил педофил. А и времето съвпада, повече или по-малко. Аз черпя такосите, да знаеш, заслужи си го.

– И без това е твой ред – казва Холи. – Я ме подсети какво точно имаше по делото на Дафри, ако обичаш. Ако може.

– Може. Само обещай, че няма да ми го откраднеш и да разбереш преди мен кой е този Бил Уилсън.

– Обещавам. – Холи го казва искрено, но не може да сдържи любопитството си. Все пак точно за тези неща има вроден талант, те са черешката на професионалния ѝ живот, макар често да я водят към неочаквани обрати. Холи обича работата си, с едно изключение – през повечето време попълва формуляри и говори с агенции за отпускане на съдебна гаранция, вместо да решава мистерии.

– Накратко, Алън Дафри бил главен кредитен инспектор във „Фърст Лейк Сити Банк“, но до двайсет и втора е бил само поредният специалист по кредитиране, сврян в миниатюрна кабинка. Банката е голяма. Много голяма.

– Знам – казва Холи. – И моите сметки са там.

– На полицията – също. Както и на повечето местни фирми, но това е без значение в момента. Главният кредитен инспектор излязъл в пенсия и за поста му, който вървял със значително увеличение на заплатата, се състезавали двама. Единият бил Алън Дафри. Другият – Кари Толивър. Дали поста на Даф­ри, затова Толивър го натопил и го пратил в затвора за детско порно.

– Не е ли било малко прекалено от негова страна? – пита Холи, после вдига изненадано вежди, щом Изи избухва в смях. – Какво? Какво толкова казах?

– Ами, просто... ти си си ти, Холи Точно това ти качество не е сред любимите ми, но с времето може и него да заобичам.

Холи все така се мръщи на приятелката си.

Изи се навежда напред през масата, все така усмихната широко.

– Ти си гениален детектив, Холс, но понякога сякаш не схващаш докрай престъпната мотивация на хората, особено ако болтовете им са разхлабени от гняв, негодувание, параноя, несигурност, ревност или нещо друго от този сорт. Кари Толивър несъмнено се е водел и от финансов мотив, когато е решил да натопи колегата си, но не е било само това.

– Признал си е, след като са убили Дафри в затвора, нали така? – пита Холи. – Отишъл е при онзи подкастър, който вечно се рови в калта.

– Твърди, че си е признал преди Дафри да бъде убит. Още през февруари, след като разбрал, че е терминално болен от рак. Написал на прокурора писмо, в което си признава, но прокурорът не направил нищо. Затова се свързал с Бакай Брандън и си излял душата в неговия подкаст.

– Може това да е „изкуплението“.

– Писмото не го е написал той – казва Изи и почуква по екрана на телефона си. – Кари Толивър е на смъртно легло. С Том ще го разпитаме днес следобед. Май ще ида да се наредя вече за обяда ни – добавя и става от пейката.

– На мен ми вземи допълнително сос тартар.

– Холи, никога не се променяш, момиче!

Холи вдига глава да я погледне – дребна жена с побеляваща коса и бегла усмивка.

– Това ми е суперсилата.

3.

Този следобед Холи е в офиса си и попълва застрахователни формуляри. Знае колко е безсмислено да мрази големите застрахователни компании, но те отдавна са в краткия ѝ списък с омразни неща. А още повече мрази рекламите им по телевизията. Добре де, малко ѝ е трудно да мрази Фло, дамата от рекламите на „Прогресив Иншуърънс“, особено след като Джером Робинсън веднъж е възкликнал колко много въпросната Фло приличала на нея, Холи, но не среща никакъв проблем да мрази и в червата Дъг с жълтата риза и приятелчето му емуто ЛиМу (също с жълта риз­ка) от рекламите на „Либърти Мючуъл“, както и костюмирания от рекламите на „Олстейт“, който вилнее на воля по пътищата и из хорските къщи. Ненавижда и бялата гъска на „Афлак“, която за щастие е излязла в пенсия заедно с пещерния човек на „Гайко“ (макар че не е изключено както гъската, така и пещерният да се върнат отново на екран). Като професионалист, който неведнъж е работил със служители на много такива компании, Холи знае голямата им тайна – рекламите им може да са на пръв поглед забавни, но смехът рязко спира, щом бъде подаден иск за обезщетение, особено ако е голям.

Формулярите, които попълва този следобед, са на „Глоубъл Иншуърънс“, чието рекламно лице е Бъстър Говорещото магаре с отвратителния си смях. Бъстър е на всеки формуляр и ѝ се хили с големите си и незнайно как нахални зъби. Холи мрази формулярите, но е доволна, че поне в този случай Говорещото магаре на „Глоубъл Иншуърънс“ много скоро ще се види принудено да плати обезщетение за бижутата, откраднати при взлом в дома на нейни клиенти. На стойност шейсет до седемдесет хиляди долара, след като извадиш самоучастието. Освен ако Холи не намери междувременно бижутата, разбира се.

– Е, кой е магарешкият задник днес, а? – казва Холи на празния офис и волю-неволю се разсмива.

Телефонът ѝ звъни, не служебният, а личният. На екранчето е цъфнало лицето на Барбара Робинсън.

– Здрасти, Барбара, как си?

– Супер съм! Върхът съм! – Младата жена направо бълбука от вълнение. – Имам страхотна новина!

– Книгата ти е влязла в списъка на бестселърите? – Това наистина би било чудесна новина. Книгата на брат ѝ е стигнала до единайсето място в класацията на „Ню Йорк Таймс“, на косъм не е успяла да се класира в десетката, но това пак е супер.

Барбара се разсмива.

– Ако не броим Аманда Горман, стихосбирките не влизат в класациите. Явно ще трябва да се задоволя с четири звездички в „Гудрийдс“. – След кратка пауза се поправя. – Добре де, почти четири.

Ако питат Холи, книгата на приятелката ѝ трябва да е с пет звездички в „Гудрийдс“. Самата тя определено ѝ е дала пет. На два пъти.

– Тогава каква е тази страхотна новина, Барб?

– Оказах се деветнайсетият обадил се в „К-ПОП“ тази сут­рин и спечелих два билета за Систа Беси! А концертът ѝ все още дори не е обявен официално!

– Не се сещам коя е – признава Холи... макар че името не ѝ е съвсем непознато. Вероятно би се сетила, ако главата ѝ не е натъпкана със застрахователни въпроси, всичките формулирани така, че да облагодетелстват компанията. – Вече не съм в първа младост, момиче. Познанията ми по популярната музика приключиха през осемдесетте с Дарил Хол и Джон Оутс. Падах си по русичкия, признавам си.

Освен това интересът ѝ към рап и хипхоп е нулев. Вероятно би могла да ги оцени по достойнство, ако ушите ѝ бяха по-млади и слухът по-остър (истината е, че просто не хваща част от текста), и ако намираше поне нещичко общо с уличните серенади на изпълнителите, които слушат Барбара и Джером, хора с екзотични имена като Пос Топ, Лил Дърк и любимецът ѝ – макар че няма представа за какво рапира човекът – Йънг­Бой Невър Броук Агейн, младежът, дето не щял повече да фалира. Смях.

– Трябва да я знаеш, тя е от твоето време, Холи.

Опа, мисли си Холи.

– Соул певица?

– Да! И госпъли пее.

– Чакай, сещам се – казва Холи. – Не направи ли кавър на една песен на Ал Грийн, как беше... „Да останем заедно“?

– Да! Страхотно парче! Пяла съм го на караоке! Пях го и на пролетния фестивал в дванайсети клас!

– Когато аз бях млада, всички слушахме онази радиостанция, Q102 – казва Холи. – Постоянно пускаха рокаджии от Охайо като Дево, Криси Хинд и Майкъл Станли, но те бяха все бели. Нямаше много черна музика по Q102 тогава, но онзи кавър... мда, него го помня.

– Систа Беси ще започне оттук турнето си за завръщане! В зала „Минго“! Две вечери, и двете са разпродадени, но аз спечелих два билета... и пропуски за бекстейджа! Ела с мен, Холи, моля те, моля те! – Накрая прибягва и до най-големия си коз: – Тя пее и госпъли, ти много ги обичаш.

Вярно е. Холи е голям фен на „Блайнд Бойс ъв Алабама“, също на „Стейпъл Сингърс“ и особено на Мейвис Стейпълс, и макар че си спомня съвсем бегло Систа Беси, както и останалата музика от последното десетилетие на двайсети век, обожава добрия стар златен соул от шейсетте и изпълнители като Сам Кук и Джаки Уилсън. Както и Уилсън Пикет. Веднъж се опита да отиде на концерт на „Уикед Пикетс“, но майка ѝ не я пусна. И след като се сети за Мейвис Стейпълс...

– През осемдесетте се подвизаваше под името Литъл Систър Беси. По онова време слушах WGRI. Малка радиостанция, която предаваше само денем. Пускаха основно госпъли. – Холи си пускаше WGRI само когато майка ѝ не беше у дома, защото повечето госпъл групи, като „БеБе&СеСе Уинанс“, бяха черни. – Знам, че Литъл Систър Беси пееше „Седни, слуга“.

– Тя трябва да е била, преди да стане мегаизвестна. Единственият ѝ запис след като прекрати певческата си кариера беше класически госпъл. „Боже, хвани ръката ми“. Майка ми често си я пуска, но аз харесвам повече другите ѝ песни. Кажи, че ще дойдеш с мен, Холи. Моля те. Това ще е първият ѝ концерт от години и с теб ще си прекараме жестоко.

Холи има лоши спомени от зала „Минго“, свързани с едно чудовище на име Брейди Хартсфийлд. Барбара също беше там, но не тя фрасна Брейди по тиквата, а Холи. Но със или без лоши спомени, Холи не може да откаже нищо на Барбара. Или на Джером, в този ред на мисли. Дори Барб да ѝ беше казала, че има два билета за ЙънгБой НБА, Холи пак щеше да се съгласи. (Вероятно!)

– Кога е концертът?

– Другия месец. Трийсет и първи май. Имаш много време да си разчистиш графика.

– От колко е? – Холи мрази мероприятия късно вечерта.

– Няма да е късно! – Барбара все така бълбука от вълнение, което само по себе си е достатъчно да оправи настроението на Холи за целия ден. – Започва в седем и ще приключи до девет, девет и половина най-много. Явно и Систа не ще да стои до късно, нали е стара, сигурно е на шейсет и пет или там някъде.

Холи, в чиито представи шейсет и пет години не са преклонна възраст, решава да си замълчи.

– Ще дойдеш ли?

– А ти ще научиш ли „Седни, слуга“ и ще ми я пееш ли?

– Да! И още как! Освен това Систа има страхотна соул група. – Гласът на Барбара спада почти до драматичен шепот: – Някои от тях са от „Мъсъл Шолс“!

Холи не прави разлика между „Мъсъл Шолс“ и телешки шол, но това не е голяма работа. Важното е Барбара да се по­труди още малко, за да постигне своето.

– Ще ми изпееш ли и „Нека останем заедно“?

– Да! Ако така ще дойдеш, направо ще изкъртя караоке машината от пеене!

– Добре тогава. Ще отидем на концерта заедно.

– Ураа! Аз ще те взема. Имам нова кола, купих си я с парите от наградата „Пенли“. Приус е, като твоята!

Говорят си още малко. Барбара се оплаква, че почти не вижда Джером, след като той се е върнал от обиколката за книгата си. Или правел проучване за новата си книга, или висял в офиса на „Търси се“.

– И аз не съм го виждала от няколко дни – казва Холи, – а когато го видях за последно, ми се стори умърлушен нещо.

Преди да затвори, Барбара казва (с нескрито задоволство):

– И още повече ще се умърлуши, като му кажа, че ще ходим на Систа Беси. Благодаря ти, Холи! Наистина! Ще видиш колко добре ще си прекараме!

– А дано – казва Холи. После добавя: – И не забравяй, че обеща да ми пееш. Имаш много добър...

Но Барбара вече е затворила.

4.

Изи и Том Ата се качват с асансьора до четвъртия етаж на болница „Кайнър Мемориъл“. Излизат от кабинката и стрелките на стената им предлагат избор – или да тръгнат надясно за кардиологията или наляво за онкологията. Поемат наляво. На регистратурата си показват значките и питат за стаята на Кари Толивър. На Изи не ѝ убягва изражението на погнуса, прекосило лицето на сестрата – леко помръдване надолу в крайчетата на устните, което се появява и изчезва в рамките на кратък миг.

– По принцип е в четиристотин и деветнайсета, но е по-вероятно да го откриете в солариума, да се припича и да чете някоя от любимите си кримки.

Том кара направо:

– Чувал съм, че ракът на панкреаса е от най-неприятните. Колко му остава, как мислите?

Сестрата, от онези ветерани в професията, които още се обличат с бяла изкуствена коприна от глава до пети, се навежда напред и прошепва поверително:

– Лекарят му казва, че е въпрос на седмици. Аз казвам две, може и по-малко. Отдавна щяхме да го изпишем за домашни грижи, но застраховката му покрива дълъг болничен престой и със сигурност е по-добра от моята. Ще изпадне в кома, после добро утро, добър ден и довиждане.

Изи казва, сетила се за любимата ненавист на Холи Гибни към застрахователните компании:

– Изненадана съм, че застрахователят му не е намерил начин да откаже болничния престой. Така де, този тип все пак е натопил свой колега и бедния човек са го убили в затвора. Знаете ли за това?

– Знам `я – кимва енергично сестрата. – Все повтаря колко съжалявал, моля ви се. Чак свещеник повикахме. Ако питате мен, това са крокодилски сълзи!

– Прокуратурата няма да повдигне обвинение – казва Том. – Не вярват на Толивър, така че той ще се измъкне, а застрахователят ще плати болничната сметка.

Сестрата завърта очи.

– Ще се измъкне и още как. Вижте дали не е в солариума.

Двамата тръгват по коридора и Изи си мисли, че ако има живот след смъртта, Алън Дафри сигурно вече чака с нетърпение в отвъдното бившия си колега Кари Толивър.

– И ще иска да му каже няколко подбрани думи.

Том я поглежда.

– Какво?

– Нищо.