Беладона

1.

Плътната като памук мъгла беше образувала тристаметрова стена, която обгръщаше входа на пристанището. „Аджърнд“ закъсняваше и Стилуел го чакаше в своя „Джон Диър Гейтър“ до горивния док зад Казиното. Пристанището беше почти празно и подобните на топки върхове на стълбовете за акостиране в червено и оранжево бяха свободни, наредени в редици върху гладката като стъкло водна повърхност. Стилуел знаеше, че почиващите ще започнат да прииждат веднага щом мъглата се вдигне. От управата бяха съобщили, че пристанището ще бъде напълно заето през първия голям летен уикенд. Стилуел беше готов за това.

Чу, че зад количката му спира друга. Електрическа. Не след дълго на съседната седалка се настани Лайнъл Маккей.

– Добро утро, сержант – каза той. – Мислех си, че вероятно ще те намеря тук. „Аджърнд“ ли чакаш?

– С какво мога да ти помогна, Лайнъл? – попита Стилуел.

– Има ли нещо ново за касапниците в резервата? След четири часа трябва да си предам материала.

– Касапница, не касапници. Една касапница. Все още се води разследване и засега няма нищо ново. Когато се появи, ти пръв ще научиш.

– Това обещание ли е?

– Обещание е.

Отговорът му беше подчертан от рева на сирена, идващ от млечнобялата стена. По звука Стилуел позна, че скоро от мъглата ще се появи „Каталина Експрес“. Искаше да е на място и да наблюдава пристигащите, както правеше през повечето свободни сутрини, и да брои туристите, дошли тук с впечатлението, че Казиното е заведение за хазартни игри, а не бална зала и кино. Но тази сутрин посрещането на „Аджърнд“ беше по-важно от броенето на заблудени.

– И какво ще пуснеш във вестника по случая? – попита той.

– Ами, не много – отвърна Маккей. – Не искам да изляза идиот, нали разбираш.

– Мисля, че е разумно.

– Защо, защото знаеш нещо ли?

– Не. Искам да кажа, че е добре да проявиш здрав разум, Лайнъл. Наистина ли си мислиш, че е било близка среща от зеления вид?

– Не бих казал.

– Е, браво на теб. Кога е крайният ти срок?

– В два.

– Ако дотогава нещо се промени, със сигурност ще ти кажа.

– Добре, благодаря. Ще бъда в „Кол“.

– Имам номера ти.

– Приятен уикенд.

– Дано да е такъв. Очертава се да бъде доста натоварен.

– Определено.

Маккей скочи от количката му и се качи на своята. Докато журналистът потегляше, Стилуел видя логото на „Каталина Кол“ – две застъпващи се К, изписани върху страничния панел на количката.

Няколко секунди по-късно носът на „Експрес“ се подаде от мъглата и се насочи към дока за фериботи в другия край на пристанището.

„Аджърнд“ беше на петдесетина метра зад него. Беше умен ход – да следва по-големия съд като водач през мъглата, вместо да плава на сляпо. Капитанът и екипажът на „Експрес“ разполагаха с най-модерните навигационни инструменти.

„Аджърнд“ беше четирийсетгодишна яхта, модел „Вайкинг 35“. Съдия Парел я поддържаше чиста и в добро състояние. Беше бяла, с характерна синя лайстна на фалшборда и сини пердета на прозорците на кабината. Стилуел я гледаше как се насочва към първото място за акостиране, до плаващия док зад клуб „Черния марлин“, и стига до последната оранжева топка. Харел изгаси двигателя и използва гафел, за да прокара въжето под топката в горната част на стълба за акостиране. Беше облечен в неопрен, което подсказа на Стилуел, че няма да се нуждае от лодка, за да стигне до брега. Съдията бързо върза яхтата, прекрачи фалшборда при кърмата и скочи в студената вода.

Стилуел слезе от количката и отиде при багажника. Отключи го, извади две кърпи на зелени и бели ивици и постави едната на седалката до шофьора. Когато приключи, Харел вече се качваше по стълбата на горивния док.

Стилуел му подхвърли другата кърпа.

– Доста гъста мъгла, съдия – отбеляза той.

– Точно затова следвах плътно „Експрес“ – отвърна Харел.

Преди да се качи, той избърса неопрена и уви главата си с кърпата.

– Видях – каза Стилуел. – Добър ход.

– Както и да е, съжалявам за закъснението – рече Харел. – Обадих се на Мърси и тя е подготвила всичко.

Харел се качи в количката и седна върху кърпата, постлана от Стилуел.

– Да, сър – каза Стилуел. – Само неколцина, които нищо не са видели и чули, и един колебаещ се.

– Кажете ми за него – каза съдията.

Стилуел заобиколи Казиното и продължи към юридическия център на града.

– Ами, технически става дума за обир на обитаемо жилище с огнестрелно оръжие – каза Стилуел. – Само че там живее бившата приятелка на заподозрения и той твърди, че е влязъл, за да си вземе глока, защото се страхувал да го остави при нея. Защото можела да се нарани или нещо такова.

– Колко благородно – отбеляза Харел. – Познавате ли този човек?

– Кермит Хендерсън, роден и израснал тук. Работи на голф игрището, коси трева и се занимава с общата поддръжка. Приятелката е Беки Троуър, също местна. Мислех си, че може би ще направите споразумение като с Шон Куинлън и ще си осигурим общ работник. Особено като се има предвид, че срокът на Шон изтича.

– Добре, ще го изслушаме. Ако това е всичко, може да отида за риба по-късно.

– Има и още нещо.

Стилуел се наведе напред, бръкна в задния си джоб и извади документа, който беше разпечатал по-рано тази сутрин и сгънал по дължина, за да може да го прибере. Подаде го на съдията, който го отвори и започна да чете.

– Заповед за обиск – каза Харел.

Умълча се, докато четеше резюмето и евентуалното обвинение. После поклати глава – не защото не беше съгласен с прочетеното, а защото съдържанието го ядоса.

– Имате ли химикалка? – попита той.

Стилуел извади химикалката от джоба на ризата си и му я подаде. Съдията се подписа на отбелязаното място и му върна химикалката и заповедта.

– Отдавна се отказах да се опитвам да разбера защо хората си причиняват какви ли не неща – каза Харел. – Но жестокостта към животните още ме вбесява. Ако онзи тип е направил онова, което подозирате, по-добре да си намери добър адвокат и да се моли делото да не се падне на мен.

– Напълно ви разбирам – каза Стилуел. – И аз съм на същото мнение.

Няколко минути по-късно бяха в юридическия комплекс на „Съмнър авеню“. Стилуел и Харел влязоха в шерифския участък, където съдията имаше шкафче, в което държеше дрехите и черната си роба. Стилуел отключи ареста, за да може Харел да вземе душ и да се облече за съда.

Кермит Хендерсън не беше в състояние да плати гаранцията си и беше в една от килиите. Гледаше как съдията минава покрай него, оставяйки мокри следи по линолеума.

Шон Куинлън го нямаше никакъв и Стилуел му написа съобщение да избърше пода на ареста, след като съдията се изкъпе и преоблече. Това щеше да бъде последната задача за Куинлън, тъй като съдията щеше да го освободи от пробацията му.

Стилуел отиде в съдебната зала и видя, че Моника Хуарес вече е заела мястото си на масата на обвинението. Мърси Чапа също беше тук, за да изпълни задълженията си на съдебен секретар – работа, която вършеше веднъж седмично. През останалото време тя беше администратор, диспечер, управител на шерифския участък и дясна ръка на Стилуел.

Хуарес беше дребна жена с кафява кожа. Черните къдрици на косата обрамчваха лицето ѝ, но не скриваха напълно белезникавия белег, минаващ по лявата страна на долната ѝ челюст. Стилуел никога не я беше питал как се е сдобила с него, но подозираше, че случката вероятно е била причина да стане прокурор. Тя беше на около трийсет и работеше във висшия съд в Лонг Бийч. Подобно на съдия Харел, тя идваше в Каталина веднъж седмично, за да работи по делата на острова, но предпочиташе да пристига предишната вечер с „Експрес“, да нощува в „Зейн Грей“ за сметка на окръга и на сутринта да отива направо в съда.

– Съдията се подготвя – каза ѝ Стилуел. – Вероятно ще започне с Хендерсън. После са дребните престъпления. Ще ви трябвам ли за тях?

– Не, изглеждат съвсем рутинни – отвърна Хуарес.

– Взех съдията и говорих с него за Хендерсън. Мисля, че той ще му предложи пробация, ако се съгласи да поеме поддръжката тук за няколко месеца.

– Обвинението му е свързано с оръжие.

– Технически, да. Но той е крадял оръжието. Собствения си пистолет. Не е отишъл там с него.

– И вие му вярвате?

– Да, защото докато разпитвах жертвата, която е бившата му приятелка, тя потвърди, че пистолетът му останал у нея и отказала да му го върне, когато го изхвърлила. Показанията ѝ са тук.

– Още не съм ги прегледала. Тъкмо започнах да чета материалите.

Думите ѝ подсказаха на Стилуел, че Хуарес не си е свършила домашното предишната вечер в „Зейн Грей“.

– Е, ще стигнете до тях. Ще ви оставя да четете и ще ида да видя какво е положението със съдията.

Всъщност Стилуел искаше да приложи заповедта за обиск, подписана току-що от Харел. Той отиде в шерифската част на сградата и завари Ралф Лампли в общото помещение да яде боровинков мъфин на бюрото, което делеше с другите заместници. Лампли беше най-дългогодишният служител в участъка в Каталина, тъй като шерифството го беше нарочило за негоден за районите на сушата, в които престъпността беше по-висока. Макар и само на двайсет и осем години, той вече беше участвал в две престрелки със смъртни случаи по време на патрул в окръг Лос Анджелис. И двата бяха довели до съдебни искове за десетки милиони долари заради неправомерно причинена смърт. Вътрешните разследвания го бяха изкарали невинен, тъй като в противен случай делата щяха да бъдат изгубени. Така Лампли запази значката си, но беше прехвърлен в участъка на остров Каталина, където се смяташе, че е по-вероятно да държи пистолета си в кобура. Носеха се слухове, че веднага след приключването на делата ще бъде уволнен.

– Ламп, защо си тук? – попита Стилуел.

– Защото проклетият Фернандо не си е направил труда да зареди количката ми – отвърна Лампли. – Трябва да чакам батерията да се зареди поне наполовина, преди да тръгна на обиколки.

Говореше за електрическата количка, която делеше със заместник-шерифа, който работеше нощна смяна. При други обстоятелства Стилуел щеше да се подразни, че Ангел Фернандо не е заредил количката в края на смяната си. Това му се случваше за трети път през месеца. Фернандо беше най-новият от сушата, където не е патрулирал с електрически голф колички и съответно не е развил навика да ги зарежда в края на смяната си. Вместо да мисли за немарливостта на Фернандо спрямо рутинните подробности на работата, Стилуел видя възможност да се разкара от участъка.

– Добре, можеш ли в такъв случай да поемеш сутрешния съд, след като приключиш? – попита той. – Имам да правя обиск, а някой трябва да отведе Кермит в съда, когато съдията заеме мястото си.

– Аха, ще го направя – отвърна Лампли с пълна уста. – Обискът по случая с касапницата ли е?

– Да – каза Стилуел. – Но не го разгласявай.

– Бива. Върви, сержант. Аз ще поема съда.

– Едва ли ще се бавя. И след като заредиш батерията, питай съдията дали иска да бъде закаран до лодката си, след като приключи работата си.

– Добре.

Стилуел излезе от участъка, като мислено си отбеляза отново да напомни на Фернандо да оставя патрулната количка да се зарежда в края на смяната му. Като детектив сержант на участъка Авалон Стилуел беше най-старшият служител на реда на острова. Това отличие вървеше с куп административни задължения, които трябваше да приеме, макар и с голяма неохота. Да напомня на дългогодишен заместник-шериф да зарежда количката си за голф в края на смяната не беше от любимите му занимания.

2.

Стилуел потегли към промишления район южно от града. До завода за обезсоляване на морска вода имаше лабиринт от складове, сред които беше и гаражът за колички, използван от „Айлънд Мистъри Турс“. Основната му врата беше отворена и Стилуел паркира гейтъра си пред него, така че никоя количка да не може да излезе. Мъж в изцапан с масло син комбинезон излезе от сенките на една от стоянките и Стилуел предположи, че е спал там. Косата му беше сплъстена от едната страна на главата. Изглеждаше така, сякаш не се е бръснал цяла седмица, а кръвясалите очи зад очилата показваха, че го мъчи махмурлук.

– Хей, какво има? – попита той.

– Аз съм сержант Стилуел от шерифството – каза Стилуел. – Имам заповед за обиск на това място.

– Заповед за обиск? Какво, по дяволите?

– Как се казвате, сър?

Мъжът посочи овалната нашивка от лявата страна на комбинезона си.

– Хенри.

– Хенри кой?

– Гастон.

– Е, Хенри, ето я заповедта и ще те помоля да се дръпнеш, за да вляза.

Стилуел му подаде подписания от съдията документ. Гастон го задържа на една ръка разстояние от себе си, за да го прочете, въпреки че носеше очила.

– Пише, че търсите животинска кръв – каза той. – Това е лудост. Тук няма никаква кръв.

– Така или иначе, ще претърся – отвърна Стилуел. – Съдията подписа и разреши обиска днес сутринта.

– Вие сте новият началник на участъка, нали?

– Ако под „нов“ имате предвид, че съм назначен преди година, то да.

– Знаете, че ще трябва да се обадя на Бейби Хед за това.

Стилуел заобиколи количката си и отвори багажника. Извади ръкавици, фенерче и бутилката „Блуспрей“, която държеше в комплекта, който си беше направил, докато работеше в отдел „Убийства“ на сушата.

– Можеш да се обадиш на когото си поискаш – каза той на Гастон, докато вадеше нещата. – Но аз ще изпълня съдебната заповед сега.

Затвори багажника и тръгна право към Гастон, въпреки че входът беше достатъчно широк, за да го заобиколи. Сплашен от поведението му, Гастон отстъпи назад и настрани. Извади телефона си и започна да набира номер.

Стилуел влезе в гаража и видя, че лявата му страна е заета от пустеещи зарядни пунктове. Очевидно всички туристически колички вече се използваха или бяха на пристанището в очакване на пристигащите туристи. Дясната страна на гаража беше мястото, където количките се ремонтираха или разглобяваха за резервни части. Там имаше две шестместни в различни стадии на разглобяване. Едната беше на подемник, защото нямаше колела. Другата се нуждаеше от поправка на каросерията, тъй като предното фибростъкло беше напукано – явно се беше блъснала в нещо.

В задния десен ъгъл на гаража имаше Г-образна работна маса с инструменти, закачени за дъска на стената. Масата привлече вниманието на Стилуел и той подмина счупените колички, за да я огледа. Гастон го беше последвал в гаража и сега стоеше в средата, и говореше с някого по телефона.

– Има заповед за обиск – обясняваше той. – Не мога да го спра.

Стилуел огледа дъската и погледът му се спря върху ръчен трион с дълго острие и синя пластмасова дръжка.

– Ъ-ъ, в момента е отзад при инструментите – каза Гастон. – Ще дойдеш ли?

Стилуел извади своя телефон и снима окачения на дъската трион. След това си сложи ръкавиците и взе инструмента. Огледа го внимателно на лъча на фенерчето си. Не му отне много време да прецени, че трионът е нов. По металната част нямаше драскотини или ръжда от соления въздух, зъбите му бяха непокътнати, без никакъв признак да е бил използван за рязане дори на масло.

Пластмасовата дръжка обаче беше стара и захабена от времето и употребата. Само острието беше ново.

– Това е трион за тръби – каза Гастон. – Използваме го предимно да режем фибростъкло и ПВЦ.

Беше застанал зад Стилуел. И вече не говореше по телефона.

– Всичко ли режете с него? – попита Стилуел.

– Само неща за количките – отвърна Гастон. – Преправяме ги. Понякога ги разрязваме наполовина и правим от четириместни колички шестместни или осемместни. Такива неща.

– Не ми изглежда някой да е рязал нещо с него. Острието е чисто ново. Наскоро ли го сменихте, Хенри?

– Ъ-ъ, не.

– Сигурен ли си?

– Естествено, че съм сигурен.

– Направи ми услуга да затвориш вратата на гаража и да изгасиш осветлението.

– Защо?

– Защото ако не ти не го направиш, ще го направя аз и току-виж съм натиснал погрешното копче.

– Добре.

Гастон отиде да изпълни каквото му беше казано. Стилуел отново погледна триона. Острието беше дълго около четиресет и пет сантиметра и имаше много малки зъби – точно за рязане на тръби от фибростъкло и ПВЦ. Беше закрепено към дръжката с две крилати гайки. Стилуел ги разви с палец и показалец и отдели острието. Гастон дръпна веригата на макарата под тавана на гаража и вратата започна да се спуска.

След като отдели острието, Стилуел остави дръжката на масата и огледа последователно двете ѝ страни под лъча на фенерчето. Осветлението изгасна и гаражът се потопи в мрак, ако не се броеше фенерчето и дневната светлина, процеждаща се под стрехите на покрива от гофрирана ламарина.

Стилуел напръска едната страна на дръжката с химикала от флакона. Съединението трябваше да свети в синьо-бяло при наличието на хемоглобин. След това изключи фенерчето и зачака.

– Какво става? – попита Гастон от мрака.

– Правя тест за предполагаемо наличие на кръв – каза Стилуел.

Отговорът му беше посрещнат с мълчание от мястото, на което се намираше Гастон.

Измина минута, без нищо да се случи. Стилуел включи фенерчето, обърна дръжката на триона и напръска и другата ѝ страна с химикала. Докато фенерчето светеше, плъзна лъча през гаража, за да намери Гастон. Беше се махнал от входа и сега стоеше на три метра зад Стилуел, като се мъчеше да види какво прави той.

– Стой си на мястото, Хенри – каза Стилуел.

– Това пък защо? – отвърна Гастон. – Аз работя тук. Мога да ходя, където си искам.

– Искам да знам къде се намираш, когато изгася фенерчето. Не се ебавай с мен. Няма да ти се отрази добре.

– Хубаво. Оставам си тук. Само да сте доволен.

– Благодаря.

Стилуел изгаси фенерчето и се загледа в работната маса. Дупките на дръжката, където се закрепваше острието, бяха изпълнени със светлосиня флуоресцентна светлина. Това означаваше, че в тях е проникнала кръв, която не е била премахната при почистването.

– Вече можеш да запалиш лампите, Хенри – каза Стилуел.

Гастон отиде при превключвателя и запали лампите. Стилуел тръгна към гаражната врата, понесъл дръжката в облечената си в ръкавица ръка.

– Отвори – каза той.

Гастон дръпна веригата и вратата започна да се вдига.

– Какво ще рече предполажно? – попита той.

– Предполагаемо – поправи го Стилуел. – Означава, че вероятно е имало кръв, но от лабораторията трябва да го потвърдят.

– Значи вземате това?

– Съгласно заповедта за обиск, да. С кого разговаря по телефона, Хенри?

– Обадих се на Бейби Хед в офиса. Той идва.

– Това няма да промени нищо. Вземам дръжката.

Стилуел отиде при количката и извади от багажника торбичка за веществени доказателства. Прибра дръжката на триона в нея, затвори я и написа с червен маркер датата, часа и номера на заповедта за обиск. След това сложи торбичката в багажника и го заключи.

Отиде при седалката и взе клипборда под таблото. Гастон стоеше на входа и го гледаше.

– Ще ти напиша разписка за дръжката – каза Стилуел.

– За какво е това?

– Доказателствена верига от документи.

– „Верига от документи“ ли?

– Запис кой е боравил с дадено веществено доказателство и къде е отишло то.

– Доказателство за какво?

– Знаеш ли какво, Хенри? Съмнявам се Бейби Хед да е излязъл из пущинаците и да е нарязал бизона сам. Прекалено умен е за това. Предполагам, че е накарал някого да го направи. Ще занеса дръжката на триона в лабораторията в града. Ако кръвта по нея отговаря на тази на осакатения бизон, ще се върна. Това са защитени животни и убиването им си е престъпление. Предстои ни голям уикенд и вероятно ще съм затрупан със случаи на пиянски изцепки и нарушения на реда. Смятам да си взема почивен ден във вторник и в сряда или четвъртък ще занеса това в лабораторията. Предполагам, че резултатите ще пристигнат след няколко седмици. Защото убийствата на хора се разглеждат с приоритет. Но след като занеса дръжката, връщане назад няма. Така че дотогава – до сряда – ти давам време да дойдеш, да говориш с мен и да измислим нещо. След това случаят престава да зависи от мен.

Стилуел взе разписката от клипборда, откъсна жълтото копие и слезе от количката. Отиде при Гастон и му даде листа.

– Сряда, Хенри.

Всичко това беше блъф. Стилуел знаеше, че лабораторията ще даде отрицателен приоритет на искането му за ДНК анализ. Сигурно щеше да е късметлия, ако получи резултатите преди края на годината.

– Бейби Хед няма да позволи тази глупост – каза Гастон. – Той се познава с разни хора.

– Аха, аз също – отвърна Стилуел.

Качи се в количката, завъртя ключа и се отдалечи на задна от гаража. На улицата превключи на предна, но беше блокиран, когато пред него спря друга количка. Шестместна от „Айлънд Мистъри Турс“; зеленият извънземен от папиемаше беше легнал по корем на покрива, сграбчил с трипръстите си ръце страничните му ръбове, сякаш всеки момент ще падне.

Оскар „Бейби Хед“ Теранова, собственикът и управител на марката, скочи от количката и отиде при него.

– Какви по дяволите ги вършиш, Стилуел? – ядосано попита той.

– Сигурен съм, че Хенри вече ти е казал по телефона – отвърна Стилуел. – Дадох му копие от заповедта за обиск и разписката. Нататък сам можеш да се досетиш.

По прясно обръснатата глава на Бейби Хед се спусна струйка пот. Той имаше татуировка на пръстен с диамант на врата под лявото си ухо и цял ръкав от татуировки на дясната си ръка, изобразяващ черепи, цветя и някакво трицифрено число, което Стилуел не разпозна, но предположи, че е пощенският код на родното му място.

– Дълбоко се заблуждаваш, човече – каза той.

– Възможно е – отвърна Стилуел. – Няма да ми е за първи път, нито пък за последен.

– Знам за теб, човече. Всички знаем за теб. Вървял си по тънък лед, когато си дошъл тук, и сега ще пропаднеш. Надявам се да имаш пояс.

– А сега бихте ли мръднали количката си, сър? Трябва да се прибера в участъка.

– Майната ти.

Теранова скочи в количката си и настъпи педала. Тя се понесе към гаража, принуждавайки Гастон да отскочи, за да не бъде блъснат.

Стилуел тръгна обратно към града, като спря за момент на върха на Маунт Ейда, за да се наслади на красотата на планините и подобното на лунен сърп пристанище долу. Казиното приличаше на тарталета с червена глазура. Няколко лодки вече бяха пристигнали, откакто беше взел съдията по-рано.

Когато се прибра в участъка, Лампли тъкмо се канеше да излезе с прясно заредената си количка. Стилуел спря до него.

– Как мина? – попита Лампли.

– Открих кръв по дръжката на един трион – каза Стилуел. – Ще го занеса в лабораторията и ще видим какво ще излезе.

– Не храни големи надежди.

– Не храня. Пое ли съда?

– Да, всичко мина бързо.

– Какво стана с Кермит?

– Харел му даде три месеца обществен труд. Каза му да го изпълни в участъка.

– Идеално. Ще направя списък със задачи и ще го сложа на дъската. Всеки може да го допълва.

– Добре.

– Накъде си тръгнал сега?

– Просто на обиколка. Засега няма обаждания. Затишие преди буря.

– Ясно.

Стилуел му отдаде шеговито чест и спря количката си на определеното ѝ място за паркиране. Преди да стигне до вратата на участъка, телефонът му иззвъня. Търсеха го от управата на пристанището.

– Таш е. Трябва веднага да дойдеш на дока за скифове.

Таш Дано беше помощник-началник на пристанището. Стилуел се беше запознал с нея по време на обиколките си, когато беше зачислен на острова. Беше се запознал с всеки, заемащ някакъв по-висок пост в малката общност, от кмета на Авалон до помощник-началника на пристанището. Повечето бяха сдържани, защото при заместник-шерифите на Каталина имаше голямо текучество – махаха се от острова веднага щом биваха реабилитирани в очите на началството на сушата. Той имаше славата на междинна станция за издънките на шерифското управление и затова местните жители смятаха, че не си заслужава да инвестират време, за да опознаят служещите в участъка. Таш беше различна. Тя беше поканила Стилуел на обяд и дори го беше развела из острова. Беше прекарала тук целия си живот и нямаше планове да се мести другаде. Стилуел я беше харесал веднага.

– Какво става там? – попита той.

– Познаваш ли Абът, стъргалото? Онзи, който почиства дъната на лодките от раковини?

– Знам кой е. Малкото му име е Дензъл, нали?

– Именно. Току-що се обади и каза, че под „Аврора“ имало труп. С увита около него котвена верига. Човешки труп. Не могъл да определи дали е на мъж, или на жена.

На Стилуел му потрябваха няколко секунди да смели казаното от Таш. Получаваше редовно сведения кои лодки са акостирали в пристанището. Помнеше, че „Аврора“ е яхта за далечни плавания, регистрирана във Венецуела. Беше влязла в пристанището преди два дни и беше акостирала на четвъртата редица буйове, където обикновено хвърлят котва и другите големи съдове.

– Добре, тръгвам – каза той. – Кажи на Абът да ме чака на дока за скифове.

– Дадено – отвърна Таш.

– И Таш, „Аврора“ докога ще остане тук?

– До днес. Отплават днес.

– По кое време?

– По всяко. Резервирали са стоянката си до четири следобед, но могат да тръгнат когато си поискат.

– Може да се наложи да направим нещо по въпроса. Вероятно ще поискам да останат, ако казаното от Абът е истина.

– Да се обадя ли на Бреговата охрана? Те могат да ги спрат.

– Искам да се уверя, че наистина има труп, преди да викаме тежката кавалерия.

– Разбрано. Как смяташ да го направиш?

– Ще накарам Абът да ме свали долу.

– О.

– Проблем ли има?

– Не. Просто внимавай.

– Разбрано. Ще внимавам.

Стилуел влезе в участъка да вземе неопреновия си костюм.

3.

Водата беше студена. Докато се спускаше, Стилуел имаше чувството, че в ушите му са пъхнати ледени висулки. По-голямата част от тялото му беше защитена от неопреновия костюм, който пазеше от времето си във водолазния екип на шерифството, но краката му, главата и ушите бяха изложени на студа.

Изпита момент на дежавю, докато се спускаше. Студът. Звукът на собственото му премерено дишане в маската. Бавното движение и мълчанието на нещата под водата.

Стилуел следваше Дензъл Абът надолу. Двамата имаха маркучи, свързани с компресора на скифа на Абът. Подаваният въздух беше гаден, застоял и мазен в устата и дробовете на Стилуел. Мъчеше се да преодолее гаденето, докато потъваше с помощта на колана с тежести, даден му от Абът.

Слънцето беше пропъдило мъглата, когато Стилуел се беше върнал на пристанището след обаждането на Таш Дано. Абът му беше казал, че почиствал раковините на „Аврора“, когато блясъкът на нещо лъскаво на около двайсет и пет метра от него привлякло вниманието му. Спуснал се да провери и останал втрещен от видяното. Бил сигурен, че е тяло, увито в нещо черно и закотвено за дъното, но не приближил, за да разгледа по-подробно.

Двамата скочиха във водата на десетина метра от кърмата на „Аврора“. Слънчевите лъчи пронизваха високите клони на гората от келп, която се издигаше от дъното – неземни зелени листа, които вяло се протягаха към слънцето и се полюшваха в течението подобно на редица танцьори в идеален синхрон. Стилуел вече виждаше отражението от лъскава метална котва.

Прекосиха сянката на корпуса на „Аврора“, докато се спускаха още повече в дълбините на пристанището. Тялото – ако наистина беше тяло – се намираше на около девет метра под тях. И беше точно както го беше описал Абът – подута човешка фигура, подаваща се от отвора на нещо като голяма черна торба, увита в плетено котвено въже и тежка верига. Тя продължаваше на около метър надолу до котва, закачена за коралите. От отвора на черния найлонов чувал се подаваше дълга тъмна коса, която се рееше по течението. Под нея Стилуел видя бялото на скалпа. Когато приближи, си даде сметка, че тялото и чувалът приличат на някаква зловеща инсталация с балони, раздвижвани от дънното течение на пристанището.

Стилуел носеше водолазни ръкавици, които беше взел заедно с неопреновия костюм от шкафчето си в участъка. Протегна пръст и разхлаби връвта при отвора на черния чувал, докато не видя лицето. Беше с восъчен цвят и обезобразено от подуването, причинено от газовете, отделяни при разлагането. Почти не приличаше на човешко, но от опита си в сините дълбини Стилуел знаеше, че това наистина е човек.

Забеляза пурпурен кичур в тъмната коса и предположи, че гледа останките на жена. По лицето имаше прави, подобни на порезни рани, които биха могли да са резултат от разлагането, дело на морски хищници или нараняване преди смъртта. Гледката събуди у него спомени за жертви, които беше виждал като водолаз – ужаси, за които беше смятал, че е оставил в миналото. На професионалния си жаргон наричаха тези трупове „поплавъци“ или „тежести“, в зависимост от обстоятелствата – думи, с които се опитваха да дехуманизират и категоризират видяното в мрачните дълбини. Но Стилуел не можеше да ги забрави. Момичето на дъното на езеро Пиру с очи, обърнати към светлината и към някакъв бог, който не го беше спасил. Мъжът в костюм и вратовръзка, все още със слънчеви очила и бетонни блокчета, вързани за краката му в резервоара Букет. Бебето на задната седалка на колата, тръгнала надолу по рампата за лодки на езеро Кастаик. Всички те бяха намерени в дълбините на синия свят, който беше толкова спокоен и тих, и в същото време толкова смъртоносен.

Личеше си, че трупът е бил във водата от доста време – най-малко от четири дни. Стилуел откъсна поглед от побелелите очи на мъртвата жена и продължи покрай веригата до котвата, която не позволяваше на тялото да изплава на повърхността. Беше котва тип плуг, захваната здраво за коралов ръб.

Стилуел познаваше етапите на разлагане в студена вода. Тялото е натежало и е потънало. Останало е на дъното, докато микроорганизмите в червата не започнали да отделят газове, които довели до подуването. Така те издигнали тялото към повърхността въпреки тежестта на котвата и веригата. Онзи, който беше хвърлил жената във водата, не беше очаквал тези промени.

Тялото и котвената верига бяха станали достатъчно плавателни, за да се носят с лекота по теченията върху коралите и келпа, докато не се издигнат на повърхността или бъдат затиснати от нещо на дъното. Веднъж Стилуел беше извадил тяло от езерото Аполо, затиснато от стара пералня, изхвърлена от лодка. Това закачане на котвата за коралите беше само временно. Стилуел знаеше, че тя ще се освободи с промяната на течението при следващия отлив.

Отбеляза си, че котвата не е от голям съд като „Аврора“. Доколкото можеше да прецени, тя тежеше около пет и половина килограма. Неръждаемата стомана, която беше привлякла вниманието на Абът, беше само за показ. Котвата не беше калена срещу корозия и вероятно е стояла на гумени колелца на носа, изложена на показ, закрепена за лебедка, която се спуска и вдига с натискане на копче от кабината за управление. Не беше от лодка, използвана за работа, а от такава за забавления, може би платноходка. От онези съдове, които всеки уикенд изпълваха пристанището.

Стилуел беше видял достатъчно. Трябваше да излезе на повърхността, да прочисти отработените газове от белите си дробове и да извика водолазите, екип от отдел „Убийства“ и съдебномедицинските следователи. Случаят щеше да е негов и това никак не го радваше.

Обърна се и видя, че Абът стои на дъното, на няколко стъпки от тялото. Очите му бяха опулени и уплашени зад водолазната маска. Стилуел разкопча колана с тежестите и се обърна отново към тялото. Сложи колана около котвата с надеждата, че така то няма да бъде отнесено, ако течението промени посоката си. Сутринта не беше проверил графика на приливите и отливите и искаше да е сигурен, че тялото няма да изплава в пристанището на първия ден от уикенда по случай Деня на загиналите във войните.

Дробовете му горяха от мръсния въздух. Стилуел посочи нагоре, Абът кимна и започна да се издига. Стилуел го последва и двамата излязоха на повърхността от двете страни на скифа на Абът. Стилуел се хвана за фалшборда и свали маската си. Пое си глътка чист въздух и погледна през лодката към Абът, който се държеше от другата страна.

– Компресорът ти изпуска газове в маркуча – каза той.

– Знам – отвърна Абът. – Не ми се вижда чак толкова зле.

– Напротив, зле е. Здравата ще ме цепи главата.

– Съжалявам, човече. Явно съм свикнал.

– Нямаш грижи.

– Е, какво правим сега? Да не смяташ да оставиш тялото, където си е?

– Засега. Ще се обадя на екипите веднага щом стигна до телефона си. Ще си получиш колана, когато приберат тялото.

– Няма проблем.

Абът се набра през борда и се прехвърли в лодката, от което тя се разлюля силно. Стилуел едва не удари брадичката си в ръба. Изчака клатенето да утихне, след което също се набра и се прехвърли през борда.

– Виж кой ни чака – каза Абът.

Стилуел погледна към дока за скифове и видя Таш Дано, застанала до Лайнъл Маккей. С тях беше и Дъг Алън, кметът на Авалон, който караше четвъртия си мандат.

– Новината се разчува бързо – отбеляза Абът.

Стилуел кимна.

– Започва се – промърмори си той.