Наемателката

ПЪРВА ЧАСТ

БЛЕЙК

1.

Преди шест месеца един човек застана точно тук, на двайсет и петия етаж от небостъргача, в който се помещава работодателят ми – манхатънската маркетингова компания „Коубъл енд Рой“ – и се опита да скочи.

За съжаление (или щастие) на този човек прозорецът се отваря с около осем сантиметра, което не е достатъчно, за да се промуши възрастен мъж. Буташе с всички сили горкият, но така и не му се получи. Хората от охраната го спряха, преди да полети надолу и да намери смъртта си на булеварда. Сега е настанен в санаториум в северната част на Ню Йорк, бере маргаритки, пее песни, подлагат го на шокова терапия и каквито там други глупости се вършат на подобни места.

Мен пък ме назначиха на негово място.

Исках тази длъжност още откакто започнах работа тук. Позицията е супер. След опита за самоубийство на Куигли всички точеха лиги по нея. Сега е моя.

А новият ми офис? Направо феноменален. Коженият стол пасва съвършено на извивката на гръбнака ми и струва повече от първата ми кола. Коженият диван е в същия кафяв нюанс като библиотеката от перуански орех, която, на свой ред, има същия оттенък като бюрото в средата на помещението, сякаш някой ги е майсторил от едно и също дърво.

Само че най-хубава от всичко е табелката на бюрото. Златните ѝ букви гласят:

Блейк Портър, вицепрезидент.

Гледам през прозореца небето над Ню Йорк Сити, докосвано от легендарните небостъргачи. Израснах в Кливланд и най-голямата ми мечта беше да видя Емпайър Стейт Билдинг. Сега имам удоволствието да правя това всекидневно. Спускам поглед към улицата – двайсет и пет етажа по-долу хората пъплят като мравки, а колите ми напомнят на играчките, които мама ми купуваше от дворните разпродажби на съседите.

Що за кретен се опитва да скочи през прозореца, след като има такъв офис? Идиот.

Не можел да се справи с напрежението. Аз обаче мога.

Телефонът ми звъни от бюрото. Извивам глава и виждам на екрана името Криста Маршъл. Сграбчвам телефона. Има обаждания, които обикновено пропускам, има и такива, които обикновено приемам, но ако ме търси Криста, абсолютно винаги вдигам.

– Здравей, скъпа моя – започвам.

– Здравейте, господин Вицепрезидент – киска се Криста.

Леле, поне още седмица няма да ми омръзне да чувам това.

– Как е там? – пита ме.

Поглеждам купищата документи на бюрото. Стотиците мейли, които са се натрупали в пощата ми, са дори повече. Всеки път като се върна от тоалетната, ме чакат нови двайсет, а аз пикая много бързо.

Знаете ли какво? Натоварването не ми е проблем. Миналата седмица ме повишиха във вицепрезидент именно защото мога да се справя с цялото напрежение. Извоювах си този пост. Имате работа като за седем дни, а трябва да я свършите в рамките на час? Чудесно. Давайте я насам.

– Добре е – отвръщам.

– Ще се прибереш ли в следващите няколко часа? – пита тя. – Да взема ли китайско?

Почти шест е, но не, далече съм от приключване. През последния месец всяка нощ се прибирам скапан по времето, когато нормалните хора си лягат, вечерям изстинала храна за вкъщи или протеиново барче. Затварям очи и си представям как годеницата ми ме чака в хола ни в Ъпър Ийст Сайд, светлорусата ѝ коса е прибрана в секси рошав кок високо на главата, а прилепнал черен клин подчертава апетитно ханша ѝ.

Преди два месеца ѝ предложих с диамант, който се надявах истински да я впечатли. За съжаление, оттогава почти не ми е оставала и минутка за нея. Така и не организирахме парти за годежа, както ѝ се искаше. Дори не излязохме на вечеря по случай годежа. Криста заслужава много повече.

– Никакво китайско този път – изръмжавам. – Ще си тръгна рано.

– Наистина ли?

Нещо ме пробожда, когато чувам колко е удивена.

– О, да, и ще те изведа на вечеря.

– Блейк – казва тихо, – не е нужно да го правиш. Ако се налага да работиш, ще те разбера...

– Ти си по-важна. – Тонът ми е категоричен. Това е онзи мой тон, на който хората не смеят да откажат. – Излизаме на вечеря и отиваме на хубаво място, така че не яж нищо. Ще се прибера до седем и половина.

Звучи ми невероятно щастлива, а работата ще я има и утре. Освен това разполагам с лаптоп и мога да поработя на него, след като Криста заспи.

Много ми допада семейният живот с нея. Когато бях на двайсет и пет, идеята да живея с жена ми се струваше немислима, но се оказа много хубаво. Върви толкова добре, че дори решихме да си вземем домашен любимец. Стори ни се добра тренировка за някой ден в бъдеще, когато ще си имаме и дете. Обмислихме вариантите за котка или куче, но не можем да се справим с чак такава отговорност, затова в крайна сметка си взехме златна рибка. Казва се Златоперка. Да, златните рибки не стават за гушкане, но определено съм се привързал към нея.

Проблемът ми е, че трябва да се науча да балансирам работа и семейство. Имах нужда от повишението, за да осигуря на двама ни с Криста живота, който искаме – този живот, който тя заслужава; който се надявам да е по-добър от живота на мама. Новата длъжност трябва да изплати къщата, защото преди това ипотеката буквално изяждаше заплатата ми.

Не произлизам от богато семейство и това не ми е никак приятно. Татко има малка железария и откакто се помня, все се бори да не фалира. Правя всичко възможно моят живот да бъде различен. Не искам да се притеснявам за сметката за тока и вечно да гася лампите.

Пъхам телефона в джоба на поръчковия си панталон. Ще довърша само няколко неща и веднага след това тръгвам. Преди да се обърна към бюрото, поглеждам за последно към прозореца. Виждам отражението си в стъклото. Висок мъж съм, почти метър и осемдесет и три, с кестенява коса, която винаги поддържам къса, защото има дразнещата склонност да се къдри. Имам нещо като трапчинка на брадичката и тъмнокафяви очи, които са малко сближени, но съм чувал да ги наричат „пронизващи“, а това звучи като комплимент.

– Блейк?

Отмествам очи от прозореца. Стейси, секретарката на шефа, стои на отворената врата към офиса ми, вдигнала юмрук, готова да почука на рамката, за да ми привлече вниманието. Получава ѝ се без усилие. С тази пола – да, мама му стара, успешно привлича вниманието ми.

– Здрасти – казвам. – Какво става, Стейси?

– Уейн иска да говори с теб.

Поглеждам отново часовника си. Много е късно за съвещание.

– Сега ли?

– Каза, че иска да отидеш веднага.

Както обикновено, не иска да ме гледа в очите. Забола е поглед в ориенталския килим на пода, като че ли е най-интересното нещо, което е виждала. Става ми странно. Какво иска Уейн по това време?

– Добре – отвръщам. – Идвам веднага.

Обръщам гръб на прозореца и излизам след Стейси от офиса. И през ум не ми минава, че в следващите пет минути целият ми живот ще рухне.

2.

Уейн Винсънт ми е шеф от цели десет години – откакто завърших Нюйоркския университет. Всичко, което знам за маркетинга, дължа на Уейн. Той ме научи как се разработва кампания, как се организира бюджет, как се анализират конкуренцията и пазара. Откакто го познавам, мина през две съпруги, качи и свали около осемнайсет килограма, а двамата заедно сме погълнали кажи-речи един тир с алкохол.

В момента обаче ми се струва яко вкиснат.

Седнал е зад махагоновото си бюро – около петдесет процента по-голямо от моето – и ме гледа лошо, докато влизам в стаята. Колебая се на прага, а той сочи с пръст стола пред бюрото и излайва:

– Сядай!

Не знам за какво става въпрос. На този пост съм от една седмица и се справям добре. Не, справям се страхотно. Няма как да съм сгафил, трябва да е някаква глупост. Усещам, че настръхвам.

Какъвто и да е проблемът, Уейн ми е шеф, така че послушно сядам на стола пред него.

– Всичко наред ли е, Уейн?

Той скръства месестите си ръце на едрите си гърди, частично покрити от скъпия костюм.

– Ти ми кажи, Портър.

Използва фамилията ми. По принцип никога не използва фамилията ми.

– Напредвам с кампанията на „Клементе“ – отговарям. – Ще имам предварителен вариант до петък. Четвъртък, ако е спешно.

Мога да се справя един ден по-рано. Човек може и да не спи.

В този момент Уейн казва нещо, което ме шокира:

– Издал си кампанията на „Хендерсън“.

– Моля... Какво?!

Скалпът под оредялата му коса става розов.

– Показал си кампанията ни – всичко! – на конкуренцията. Оставил си ги да я откраднат от нас, нещастнико!

Какво?! Оставам с отворена уста.

– Нямам представа какви ги говориш.

– Знам, че си ти, Блейк. – Стиска челюст. – Искам само да разбера с кого от тях контактуваш и колко са ти платили.

– Уейн...

– Колко, Портър?

– Уейн... – Недоразумение – ето какво е станало. Прочиствам гърло. – Кълна ти се, че никога не бих...

– Глупости. – Изсъсква думата и капка слюнка пада на лицето ми. – Уволнен си, Портър. Събирай си партакешите и да те няма.

Какво?!

– Уейн! – Скачам от стола, а сърцето ми се кани да изскочи от гърдите. – Не може сериозно да мислиш, че бих причинил подобно нещо на фирмата... или на теб. Не знам защо смяташ, че аз...

– Казах да се махаш!

По физиономията му разбирам, че това не е някаква засукана шега. Никой няма да изскочи от гардероба с торта-изненада, за да ме поздрави за повишението. Уейн е абсолютно сериозен. Иска да се разкарам. След десет години вярна служба съм уволнен. Просто така.

Студена пот избива в подмишниците ми.

– Моля те, нека поговорим!

– Вън! – Посяга към слушалката на бюрото и с другата ръка набира. – Ще повикам охраната.

Това наистина се случва. Губя не само повишението, но и работата си в тази фирма. Какво, по дяволите, става? Със сигурност е недоразумение.

– Добре. – Вдигам ръце. – Тръгвам си, но... не може ли после да поговорим?

Изражението на Уейн ясно показва, че никога повече няма да говорим по този въпрос.

– Просто напусни. И забрави за компенсация след номера, който си ми спретнал. Не си въобразявай, че може да получиш обезщетение. Ще те съдя за кражба, лайно такова!

Клатя глава. Не намирам думи, с които да отговоря.

Може да е шест вечерта, но всички са все още по офисите си и до един са чули какво стана. Минавам покрай бюрото на Стейси, която и този път не ме поглежда.

– Стейси – викам я.

– Съжалявам, Блейк – мънка тя. Не вдига очи от екрана на компютъра си. – Нищо не мога да направя.

Добре, така да бъде. Майната им на всички. Ще си намеря десет пъти по-хубава работа.

Умирам от срам по пътя към моето помещение. Колегите шушукат на три метра от мен. Чад Пикъринг ще е на върха на щастието – мислеше си, че постът на вицепрезидент е негов, преди да му го отмъкна под носа. Той обаче със сигурност не е единственият, който се радва. Какво да кажа? Ако искаш да се издигнеш, трябва да си създадеш някой и друг враг.

Осъзнавам, че почти няма какво да си взема от офиса. Рамкираната снимка на Криста. Химикалката, която дядо ми подари по случай дипломирането – беше толкова горд, че съм първият в семейството, завършил колеж.

Сигурен съм, че мога да взема табелката, на която пише „Блейк Портър, вицепрезидент“. Никой няма да я иска.

Импулсивно грабвам табелката и я запращам в стената с такава сила, че олющва мазилката. Пада на пода и се чупи наполовина. Наоколо се възцарява пълна тишина. Всички наблюдават пристъпа ми на гняв. Добре, нека гледат. Поне не си счупих ръката, както стана с онзи тъпанар Крейг Силвъртън, след като загуби поръчката от „Робъртс“.

Отивам до прозореца за последно. Отпускам чело на студеното стъкло, без да ми пука за петната, които ще оставя.

За пръв път разбирам предшественика си. В момента нямам нищо против стъклото да се счупи и да летя сто метра надолу.

3.

Безработен съм от шейсет и два дни.

Не че ги броя.

Прибирам се, след като тичах два часа, а после още един блъсках във фитнеса. По членската ми карта остават още два месеца и възнамерявам да ги оползотворя. Криста намекна, че било нездравословно да се занимавам с упражнения часове наред всеки ден, но как е възможно да е така? Все пак говорим за упражнения. Те са здравословни по дефиниция.

Трябва да поддържам тонуса си за момента, в който ще си намеря нова работа.

Когато влизам вкъщи, съм потен от глава до пети. Тениската ми е залепнала за кожата. Поради задушливата влага в Ню Йорк, август е най-ужасното време да излезеш да тичаш, но въпреки това всекидневно го правя. Обичам да предизвиквам издръжливостта си. Какво толкова може да стане? Да падна и да умра ли?

Вече не можем да си позволим да прекаляваме с климатика, но когато си поемам дълбоко въздух на средата на хола, се радвам, че е пуснат на макс. Усещам аромат на канела. Стомахът ми ръмжи. Сутринта закусих само три твърдо сварени яйца за енергия и сега умирам от глад.

Влизам в кухнята. Криста тъкмо вади тава сладки от фурната. Поглежда през рамо и се усмихва.

– Бисквитки с канела? – питам.

Тя кима и оставя тавата на плота, до старинния метален часовник, който купихме на битака миналото лято. Бисквитките с канела са ѝ специалитет – нейната запазена марка. Прави ги, когато е щастлива, отегчена или подложена на силен стрес. В такива моменти пече разни неща.

Ще ви кажа няколко неща за канелените бисквитки на Криста. По края са хрупкави, а средата е мека. Като ги лапнеш, се топят моментално в устата и усещаш съвършената комбинация от канела, захар и масло. Криста ми ги приготви на първата среща и така се превърнаха в част от причините да се влюбя в нея. Тогава си помислих, че жена, която може да опече нещо толкова вкусно, трябва да е много специална.

Научила се е да прави сладки от майка си, която съм виждал само веднъж. Дойде със самолета от Айдахо и се държа точно като човек, който знае рецептите за най-страхотните сладки. Докато предлагах на Криста да се омъжи за мен, си представях, че някой ден ще прави сладки за децата ни, точно както майка ѝ е правила сладки за нея.

Такъв живот искам. С нея.

Посягам да си взема една сладка, но Криста ме перва през ръката.

– Горещи са, току-що ги извадих от фурната! – кара ми се. – Отивай да си вземеш душ и после ще са изстинали.

Никак не ме харесва потен, което е в реда на нещата.

– Добре.

Тичам към горния етаж. Свалям тениската и шортите. Врътвам кранчето на душа, пускам леденостудена вода и се мушвам под струята. Чувал съм, че ледените душове са за психопатите, но съм пристрастен към тях още от колежа. Действат като допълнителен приток на адреналин, след като тръпката от тренировката започне да ме отпуска.

Връщам се долу чист и преоблечен. Ръмженето в стомаха ми е още по-настойчиво. Минавам покрай Златоперка, която плува доволно в кръглия си аквариум в хола. Давам ѝ няколко трохички въпреки твърденията на Криста, че я прехранвам. Не ми харесва мисълта да стои гладна.

Криста се появява от кухнята с чиния сладки. Носи ги към дивана, а аз я следвам като нетърпеливо кученце. Оставя чинията на стъклената масичка за кафе. Настанява се на дивана и, както винаги, пъхва крак под дупето си. Сядам до нея. Взимам си сладка.

Наистина се превъзходни.

– Нещо ново по въпроса с работата? – пита ме Криста.

Беше много тъпо от моя страна да се надявам, че веднага ще закова нова добра позиция в света на маркетинга. Уейн е разпространил гадости за мен в целия град. Както можете да си представите, никой не се натиска да ме назначи за каквото и да било. Надхвърлях всички изисквания за последната длъжност, за която кандидатствах, а заплатата беше една четвърт от моята преди повишението. Дори не ми отговориха.

– Още няма нищо – отговарям. Старая се да не звуча толкова потиснат, колкото се чувствам.

Криста забелязва трепването в гласа ми и се навежда, за да ме прегърне.

– Така добре ли е? – прошепва до ухото ми.

– Осем от десет точки – отвръщам.

Тя ме притиска по-силно. Това си е нещо наше. Веднъж в началото на връзката ни Криста беше имала ужасен ден на работа и вечерта ми разказа какво се е случвало. Прегърнах я. Тя се оплака, че прегръдката ми не била достатъчно силна, и после измислихме десетобална скала, по която да определяме колко силно трябва да бъдем гушнати според това колко точно сме скапани. Знам – толкова сме сладки, че направо да му се доповръща на човек.

Сега ме прегръща в продължение на цяла прекрасна минута. Силата е осем или девет. Криста е много добра в това да определя точната стойност, от която имам нужда.

За съжаление, гушкането трябва все някога да приключи. Когато се отдръпва от мен, между веждите ѝ се е врязала тревожна бръчка.

– Кажи, имаш ли достатъчно пари за следващата вноска по ипотеката? – пита ме тихо.

Имам, но само толкова. След това отивам по дяволите. Няма да мога да плащам ипотеката и ще загубя къщата. Тя е на мое име, не на името на Криста, но все пак и Криста ще остане на улицата. Опитвам се да не мисля по този въпрос.

– Последните са – признавам.

– Мога да ти помогна.

Знам, че няма много. Криста е управител на едно ателие за химическо чистене на няколко пресечки от нас. Там се запознахме. Занесох един костюм и в мига, в който я видях, веднага си помислих, че не давах костюмите си достатъчно често на химическо. Започнах да ходя по два-три пъти седмично. Пропилях цяло малко състояние, за да мога да си говоря с нея по няколко минути, докато оставям или си прибирам дрехите.

Не се задействах веднага, защото си имах гадже. Виждах се с друго момиче, Гуен, но нещата между нас не вървяха добре, дори напротив, влошаваха се. След като приключих с Гуен, още на следващия ден влязох в химическото чистене и поканих Криста на вечеря.

– Ще измисля нещо – обещавам, след като се откъсвам от спомена.

Тя извива една от светлокестенявите си вежди.

– Така ли?

Мръщя се.

– Няма да остана безработен, Криста. Все ще изникне нещо.

Все някак ще си намеря работа – налага се – само че няма да получавам дори половината от онова, което взимах преди. Трябва да хвърля мрежата по-нашироко.

По дяволите, все още не мога да повярвам. Допреди шейсет и два дни имах всичко. Как нещата се скапаха толкова лесно? Звънях на Уейн поне десет пъти, но така и не ми върна обажданията. Мисля, че имейлите ми отиват директно в папката му със спам.

– Ще ти предложа нещо – казва Криста и се намества на дивана, – но не искам да ми отказваш веднага.

Супер. Каква ли невероятна идея е измислила? Да не би да иска да си продам бъбрека? Колко мога да получа за един бъбрек на днешния пазар?

– Добре...

– Мисля, че трябва потърсим наемател, докато си стъпиш на краката.

Зяпвам. Тя сериозно ли говори?

– Не. Няма начин. Няма да живея с непознат човек.

– Защо не?

Идеята с продаването на бъбрека ми се струва все по-добра, макар че може и да не взема добри пари заради всичкия алкохол, който съм изпил през последните десет години.

– Защото не съм студент на двайсет.

Криста бърчи нос.

– Аз имах съквартирантка, преди да заживеем заедно.

– И не можеше да я понасяш!

Бившата съквартирантка на Криста беше директорка на детска градина през деня и певица-аматьор нощем. Когато ходех в безобразно малкия им двустаен апартамент близо до парка „Инуд Хил“, тя пееше, докато се къпеше, докато готвеше, а понякога дори по средата на изреченията.

– Значи ще намерим нормален човек – заявява Криста.

– В Манхатън? – мърморя. – Тук няма да намериш нормални.

Криста прихва и посяга към ръката ми, по която има трохи от сладки.

– Намерих теб – изтъква.

Няма какво да кажа.

Тя се намества по-близо до мен и отпуска глава на рамото ми. Изтръсквам трохите от тениската си, след това я прегръщам през раменете, за да я притегля още по-близо. Какво си слага на косата, за да е толкова мека? Сигурно има някаква тайна съставка в момичешкия шампоан, който използва. Невероятен е.

– Не знам какво да правим, Блейк – шепне до врата ми. – Знам, че рано или късно ще намериш нещо, но... притеснявам се.

– И аз се притеснявам, любима.

– Може би... – Криста протяга лявата си ръка, така че диамантът на годежния пръстен да блесне на светлината на лампата. – Може би трябва да продам пръстена. Така ще имаме още малко време.

Поемам си рязко дъх. Не. Не искам да го продава. Вярно е, че с парите от него ще си осигурим още два месеца, в които да дишаме сравнително спокойно, но не ми пука. Баща ми с неговата наследена от дядо железария, която никога не е вървяла добре, е подарил на мама годежен пръстен с изкуствен и срамно малък диамант. Толкова се гордея, че успях да купя на Криста не просто истински камък, ами бижу, заради което да завиждат всичките ѝ приятелки. Ако се принуди да продаде този пръстен, за да имаме какво да ядем...

Не. Няма да го позволя.

Обещал съм да се грижа за Криста и в здраве, и в болест. Не, чакай, това трябва да го кажа, когато се оженим, а ако не измисля начин да излезем от сегашното положение, сватба никога няма да има. Тя няма да се омъжи за мен, ако и двамата станем бездомни.

– Добре – примирявам се. – Да си намерим наемател тогава.