Пътник за един ден

Пролог

Вятърът фучи през гредите. Стотици пламъци на свещи се разклащат в отговор, а във въздуха се извива сладко ухаещ дим. Подът проблясва в зелено и светлопурпурно, когато слънчев лъч се промушва през витражите. „Символично“ – вероятно си мислят тези хора. Това е по-скоро подигравка. Във всеки случай бурята набързо прогонва слънчевата светлина.

Органът замлъква, докато викарият заема мястото си. Изражението му е непоносимо сериозно, сякаш има някаква опасност тържествеността на този повод да бъде пренебрегната. Изпълнявам указанието му паството да се изправи, краката ми сякаш принадлежат на някой друг. Очите му се спират върху мен и омекват.

Кимвам. Ще се справя.

Ръцете ми са почти прозрачни, като се изключат петната от катран на показалеца и средния пръст на дясната ми ръка. Уискито полепва по гърлото ми заедно с нещо горчиво, грубо като пясък.

„Просто го направи. Скоро ще свърши. Можеш да се справиш с това“, казвам си.

Алкохолът не помогна; все още съм изпепелен от скръб. Облягам брадичка на ключицата си и поглеждам надолу към костюма си с цвят на въглен. В него сякаш няма нищо, раменете са като закачалка за дрехи, сякаш бих могъл направо да гледам през себе си, ако не беше зле пасващото ми сако.

Вратите в задната част на църквата се отварят с трясък. Време е.

Очите на викария отново се срещат с моите. На лицето му се появява усмивка.

Шумолене, когато елегантно облечените гости се обръщат назад.

Сякаш е живял за този момент, органистът набива отново и отново единствената нота от въведението. „Булчинският хор“ на Вагнер. Всичко спира.

– Поздравления, друже – казва човекът до мен, облечен по същия начин като мен, но иначе непознат. – Добре си се справил.

Не мога да се обърна. Още не. Нямам представа кой върви към мен. Знам само, че със сигурност не може да е единственият човек на този свят, за когото копнея.

6 септември 1995 г. /20-годишна възраст

Може да става само по-добре

Улицата ѝ прилича на телевизионна реклама. Оставям колата да се движи по инерция и поглеждам отново към подложката за бира в скута си. „Поплар Авеню №44“, пише на нея с пиянския почерк на Холи, който може да принадлежи само на стажант-лекар. Спирам от другата страна на алеята. Казахме три, а е едва три и пет. Чувствам, че съм подранил, напрягам се. Три и половина щеше да изглежда по-добре.

Бялата градска къща сияе ослепително на слънцето. Прозорецът на втория етаж се отваря и две жени – нейни съквартирантки, предполагам – вперват погледи в мен, без да се опитват да скрият, че ме оглеждат.

Температурата е близо трийсет градуса и ризата ми е прилепнала по гърба, докато слизам от колата. Кимвам за поздрав нагоре към прозореца, опитвам се да отгатна присъдата, но усмивките им не издават нищо.

Холи излиза през входната врата. Електрическият удар в гърдите ми ме спира по средата на крачката. За твърде дълъг миг и двамата мълчим, като си отправяме неловки усмивки – двама души, които са се видели голи за първи път, когато са били заедно за последно. От онзи момент вече са минали четири дни. Прекалихме с рома и кока-колата, докато празнувахме рождения ми ден, озовахме се на дивана на приятелката ѝ, където твърде многото прекъсвания и неспиращата да се върти стая превърнаха момента от вълнуващ в смешен.

– Изглеждаш...

– Абсурдно? – пита Холи, като държи подгъва на роклята си на шотландски карета и се върти.

– Невероятно.

– Допада ли ти бабешката пола? Най-добрата от магазина за втора употреба...

Наистина е бабешка пола, плисирана и с копчета отпред. Но тя я носи вдигната над гърдите си, съчетана с наниз перли, завързан около китката ѝ, и с пластмасови слънчеви очила, които изглеждат като детски. Както при всички нейни рециклирани костюми, цялото е милион пъти по-добро от отделните си части.

– По дяволите, за малко да забравя – казвам и се връщам в колата. Никога досега не съм купувал цветя на момиче и съм сигурен, че изглеждам като глупак, докато издърпвам букета от задната седалка, отрязвайки няколко цветни главички в процеса.

– А! – възкликва Холи. Тя поглежда над зелените като лайм стъкла. Очите ѝ се уголемяват и аз надзъртам нагоре, за да видя как една от съквартирантките ѝ ми хвърля поглед, който сякаш казва „добър ход, приятел“.

– Съжалявам. Малко сладникаво, знам.

– Не бих казала – отвръща тя, а пръстите ѝ галят червените и белите цветове.

Мисля си за жената в цветарския магазин, чудя се защо ме погледна странно и два пъти ме попита дали съм сигурен, когато избрах пурпурните лалета и белите рози. Изглежда, че поне тук съм уцелил.

– Вода – казва Холи. – Само минутка.

Следвам я нагоре по стълбите до отворената входна врата. Вътрешността на къщата, разкриваща се от другата ѝ страна, е без стени, слънцето прониква безпрепятствено навсякъде. Дори излизащият въздух ухае на лукс.

– Харесвам колата ти, бебчо – заявява тя, когато излиза без букета.

– Недей да се бъзикаш, ще нараниш чувствата ѝ.

– Цветът обаче...

– Доматено пюре „Хайнц“?

– Вкусно.

Качвам се, а старото „Мини“ изстенва на окачването си, когато Холи се мята на капака. Отказвам се от мисълта да пусна чистачките, когато тя притиска лице към предното стъкло, поглежда ме кокетно и облизва стъклото.

– Ще влезеш ли най-после? – питам.

– Толкова е готино – мърка тя, пльосва се на пътническата седалка и се извива, за да се настани удобно.

– Можеш да я купиш, ако искаш?

– Как посмя да го кажеш? – Холи гали тъжно таблото.

– Обявена е в тазседмичния брой на „Ексчейндж енд Март“. Твоя е за около триста лири. – До тази сутрин имаше табели и на прозореца, но те не оцеляха при подготовката за този следобед: отстраняване на някои упорити петна от задната седалка, обмисляне кои касети трябва и не трябва да останат тук.

Холи разсеяно върти в ръцете си „Дуки“ на „Грийн Дей“.

– Ликвидиране на активи за следващата голяма стъпка, а?

– Позна.

– Това е правилният ход, бебчо. – Тя търка единия си ботуш „Конвърс“ в прасеца ми, докато обръщам колата.

– Хубав квартал – казвам.

– Не мислиш ли, че е малко смотано, че се върнах в дома на родителите си?

– Не съм сигурен, че думата, която бих използвал, е „смотано“. – Ускоряваме покрай мерцедесите, които се подават от алеите, и острите като бръсначи живи плетове. – Какво те накара да се върнеш?

Тя отваря нов пакет „Марлборо Лайт“.

– На двайсет минути с метрото съм от болницата, в която карам стажа си. Родителите ми са в Щатите до Нова година; мястото така или иначе беше празно. Аз и момичетата решихме да пробваме да живеем заедно. Нали сега това е много на мода.

– Така съм чувал. – Издърпвам две цигари от пакета ѝ. Сините облаци се разпръскват в предното стъкло, когато ги запалвам едновременно. Ръцете ми се откъсват от волана. Старото „Мини“ криволичи по пътя, заобикаля несъвършенствата му като избягала количка за пазаруване.

– Две години в общежитията ми бяха напълно достатъчни, не, благодаря – заявява Холи, като се кикоти, а ръцете ѝ се промъкват към волана. – Ще видиш, момче играчка.

– Ще спреш ли да ме наричаш така? – ухилвам се, като вдигам пръст нагоре. – Една година!

– По-скоро година и половина.

Смея се, но нещо ме човърка, както винаги, когато казва, че съм нейното момче играчка. Не иска да ме нарани, но това е вид напомняне, че трябва да се чувствам по-нисш от нея, в случай че този факт ми се е изплъзнал. Всъщност този въпрос винаги се върти в мислите ми: Защо е с мен? Тя е на двайсет и една години, получила е скъпо образование, вече е преполовила следването си по медицина. И луксозният стил витае около нея като парфюм. Допреди няколко дни бях тийнейджър, дългата ми коса по-скоро има за цел да прикрие белезите от акне, отколкото да ме накара да приличам на Кърт Кобейн, и не мога да си представя, че в близко бъдеще ще ми е приятно да ѝ дам домашния си адрес.

– И така, къде ни отвеждаш? – пита Холи. Тя е събула ботушите си и е опряла крака на таблото.

– Никъде – отвръщам ѝ, сякаш не съм се замислял.

– Толкова е вълнуващо – казва тя и изкривява лице.

Поемаме по Южното кръгово, миризмата на пътна настилка и храна за вкъщи се носи от горещия бриз. Скришом хвърлям поглед към профила ѝ. Забавно е как си представяш някого през цялото време, а след това установяваш, че въображението ти не се и доближава до реалността. Светът отвъд тази кола изглежда толкова обикновен, банален. Ръцете ми са потни на волана.

– Странно, нали? – подхвърля тя.

– Какво е странно? – Погледите ни се срещат и двамата се засмиваме.

– Ние. На истинска среща.

– Може би малко странно.

– Хубаво странно. Не съм сигурна, че някога съм те виждала на дневна светлина. – Тя ме разглежда демонстративно. – Но вероятно пак бих излязла с теб.

– О, много съм ти благодарен.

– За първи път ли сме заедно в трезво състояние?

Свивам рамене.

– Вероятно.

Внезапно изпитвам силна жажда да поправя този факт.

Познаваме се от пет седмици. Беше вечер на отворения микрофон в „Синята луна“ – мрачна кръчма с нисък таван, с платинени плочи и снимки с автографи на рок звезди, покриващи стените, с легендарна история на лондонската музикална сцена. През изминалата година прекарвах почти всяка вечер там – пет вечери седмично зад бара, а другите две – пред него: първо гаврътвах по няколко чаши, за да придобия смелост, после започвах да свиря на китара и да пея за каквото пуснат клиентите в чаша за бира. Заедно с дневната ми работа на един градски строеж това бяха дванайсет месеца, пропити с пот, което означава, че ще започна следването си с малко пари в джоба си.

Беше от онези вечери, които напомнят на тези от нас, които са изпълнители, защо живеем за това: препълнена зала, шумна, но заинтересована публика. Внимание без задълбочен анализ. Бях трети поред и бях изпил четири бири – перфектното решение. Програмата, която изсвирих, беше достатъчно типична: малко „Каунтинг Кроус“, „Мъжът, който продаде света“ на Боуи, едно парче на „Блър“ и едно на „Оейсис“, за да се раздели тълпата.

Попитах дали има някакви желания и се приготвих управителят да ми изкрещи дежурния си отговор: „Имаш ли нещо против да свириш някъде другаде?“. Но вместо това едно момиче вляво от сцената, с гъста коса на масури и бизнес риза, закопчана накриво, с яка, преметната през едното рамо, се провикна. Поинтересува се дали знам нещо на Бъди Холи. Попитах я дали се шегува, а тя се закле, че не – по-късно щеше да ми разкаже как баща ѝ бил такъв фен, че я кръстил на повеца. И така, изпълних „Всеки ден“ и „Пеги Сю“. Никакви колебания, които да отнемат нещо от блясъка на момента – изпълнението на живота ми. Очите ни не се откъсваха един от друг. Двеста души станаха невидими, незначителни.

Разбира се, Холи не е първата жена, която съм срещал по време на работата си в „Синята луна“. Няколко пъти бях улавял нечий поглед, докато свирех, наслаждавайки се на несправедливото предимство, дадено на онзи, който рискува всичко и се оголва пред микрофона. Уреждах няколко безплатни питиета от бара, отпусках се достатъчно, за да кажа правилните думи. Не съм сигурен дали вероятността за секс, когато си тръгвах с някоя под ръка, ми доставяше най-голямо удоволствие, или ревнивите погледи на другите мъже, които ме изпровождаха, докато излизах.

С Холи беше различно. Първата вечер пихме и си говорихме дълго след края на работния ден. Всяка смяна, която работех оттогава нататък, кипеше от живот, а очите ми вечно блуждаеха сред тълпата и се стрелкаха към отварящите се врати. Когато се появеше, тя оставаше, след като колегите ѝ от „Сейнт Томас“ си тръгнеха, и в слабата светлина на затворената кръчма си говорехме за Бог и карма, за „Мармайт“ срещу „Боврил“ , за безсмислието на съществуването и за това с кого би било по-весело да се мотаеш – с Мейджър или с Блеър , докато не бяхме принудени да се разделим в самотните късни часове на Лондон. Понякога тя не бързаше да тръгне и нарочно отлагаше момента, в който да си кажем „довиждане“, но минаха цели четири седмици, преди да я целуна.

Все още не съм се отърсил от нервността на тази първа истинска среща, докато вкарвам колата в паркинга.

– Стигнахме ли вече? – пита Холи с детски глас.

– Почти – отговарям и се втурвам към магазина за алкохол „Виктория Уайн“, пред който сме паркирали.

Магазинът е изпълнен с онази миризма, присъща на място, където се продава алкохол: мокър килим и цигари. Грабвам осем бири „Стела“, две бутилки бяло вино, торба с лед и лъскава кофа. След като по-рано купих цветя, това безразборно харчене почти изразходва парите, които отделих за днес. Човекът на касата се оплаква безизразно от жегата, докато опакова нещата ми с треперещи ръце, вперил очи в пода. Казвам му да задържи последните ми три лири. На банкомата отвън плячкосвам малко от университетските си спестявания.

– Добре свършена работа – казва Холи, докато подавам покупките. – Ти какво ще пиеш обаче?

Издърпвам яката си високо, придобивам смутен вид и демонстративно се оглеждам наоколо, преди да отворя една бира. Звукът е като вълна, която се разбива в райски остров. Скривам се под таблото, изсмуквам пяната и изгълтвам четвърт от кенчето толкова бързо, че ми замръзва мозъкът. После го подавам на Холи.

Тя отпива глътка и отново потегляме.

– Ти си лош човек, Алекс Дийн.

Усещам мириса на реката, примесен със свежия въздух, който полъхва в колата. Силата на алкохола разхлабва костите ми; приближавам се към това да бъда себе си.

Няма да се прибирам цяло лято

Лежа на седалката на малката лодка с ръце зад главата. Кула от пепел се олюлява върху цигарата между зъбите ми. Босият ми крак се опира на кормилото, не че гледам накъде отиваме.

– Толкова е спокойно – отбелязва Холи, като прокарва пръсти през зелената вода.

Слънцето вече е по-ниско и още по-горещо; почти чувам как челото ми цвърчи. Наливам малко вино в устата си, като по-голямата част от него се стича до ухото ми.

– На запад всичко се променя. Сякаш се намираш насред провинцията.

Тук ширината на Темза е една трета от това, което беше на лодкостоянката, а крайбрежните офиси и апартаменти сега са заменени от върби, които висят към мътните плитчини.

– Скоро много по-често ще правиш подобни неща – казва Холи. В усмивката ѝ се долавя сянка на тъга. Това ме изненадва.

– Да се напиваш през деня?

– Е, това също. Но имам предвид това... плаване с лодка.

– Предполагам, че е нещо типично за територията на Кеймбридж.

– Определено.

– Е, стига да работят с батерии като това бебче, ще съм си направо в свои води.

Блъскам многократно лоста до кормилото, като давам ту напред, ту назад. Електрическият двигател под нас стене в знак на протест, а водата, оставаща зад гърбовете ни, губи спокойствието си.

Холи кимва към приближаваща се лодка с гребла.

– Наистина си е малко като измама.

Изправям се и махам твърде ентусиазирано на минаващата двойка.

– Чудесен ден за разходка с лодка – провиквам се, а виното се разлива навсякъде. Холи се вкопчва здраво, когато лодката се разлюлява.

Те промърморват учтив отговор. Греблата им изведнъж набират скорост.

– Твърде заети са дори за едно помахване, виждаш ли? – изтъквам аз. – Да не говорим за пиене и пушене. Това наистина е единственият начин да се пътува.

– Стига да не искаш да го правиш повече от три часа.

– Е, наистина е така.

Човекът от пункта за наемане на лодки, Найдж, беше пределно категоричен за времевото ограничение и за наказанието, което ще последва, ако батериите се изтощят и се наложи да ни теглят обратно.

Холи грабва още две бири, по кофата текат ручейчета заради конденза.

– Колко време ти остава, преди да заминеш?

– Две седмици, плюс-минус.

– Ще се справиш – казва тя, забелязвайки колебанието в тона ми. – Даже не просто ще се справиш, а всичко ще мине страхотно. Ще видиш. – Тя вдига кенчето си и аз допирам моето до него.

– Разбира се.

– Най-добре е да оползотвориш максимално оставащото време. С мен и с всичките ти други момичета.

Усмихвам се.

– Няма други момичета.

– Хм. Алекс Дийн, рокаджия. Мъж само за една жена?

Думите ѝ подхранват егото ми. Поглъщам половината бира и запалвам още две цигари от последната, която все още тлее.

– Може да се каже, че ти си причината, поради която изобщо отивам.

Тя ме поглежда подозрително, като издиша дим по диагонал към небето.

– Сигурна съм, че си бил приет в Кеймбридж много преди да ме познаваш.

– Да бъдеш приет и реално да заминеш, за да учиш – това са две различни неща.

Не изглежда убедена.

– Беше ми малко трудно да си се представя там. Преди теб.

Това е самата истина – от онези истини, които ти се изплъзват, след като си пийнеш. От самото начало Холи не се изненада, когато чу за Кеймбридж, поне не така, както повечето хора. Никога не съм си представял, че ще бъда приет, дори нямаше да си направя труда да кандидатствам, ако учителката ми по математика, госпожа Уотсън, на практика не висеше над мен, когато се регистрирах за дните на отворените врати на университета, а и по-късно, когато дойде време да попълвам формулярите за кандидатстване. Тя ми беше преподавала в продължение на пет години и се кълнеше, че ще постигна нещо. Не че съм особено умен или нещо подобно. Но откакто се помня, винаги ме е човъркало вътрешното безпокойство, че искам да знам нещо. Понякога го усещам почти като паника: толкова много неща трябва да се научат, твърде много за един живот.

Прекарах три дни в Кеймбридж за интервю. Бях сигурен, че ще бъде загуба на време. Но докато гледах как онези хора, които един ден ще владеят света, се провират през зимната мъгла, и докато прекарвах малките часове на нощта, пиейки топла бира в ярко осветени стаи с хора на моята възраст, но иначе чужди, започна да ми просветва: светът стана по-широк, оградите, които не бях виждал, станаха видими, а после паднаха. Вече не можех да разпозная с досада гласа, който отговаряше на въпросите на интервюто, сякаш не беше моят собствен глас.

Приеха ме. Последва по-скоро изненада, отколкото радост, като изключим госпожа Уотсън, която ми купи твърде хубава писалка, за да я използвам. След първоначалния шок вкъщи почти не споменаваха този факт. Веднъж чух татко да обяснява, че „трябва да вземат по няколко деца от различни социални прослойки за цвят“.

– Как реши, че имам нещо общо с това? – чуди се Холи. Тя лежи до мен и разрошва косата ми. – С това твое светло бъдеще?

– Причина и следствие, скъпа – казвам аз и размахвам цигарата си. – Всъщност на интервюто ми имахме много интересен разговор относно причинно-следствената връзка.

– Едно събитие е отговорно за друго.

– Точно така.

– И какво съм аз – причина или следствие?

– В този случай ти си причина.

– Сигурно съм мигнала и съм го пропуснала.

Обръщам се и лицата ни почти се докосват.

– Срещата с теб беше... напомняне.

– Да бе.

– Светът е толкова широк, колкото възможностите, които се появяват по пътя ни. Възползвай се от една възможност и тя ще доведе до още повече възможности, и така нататък. Светът се отваря, като крила или нещо подобно.

– Много дълбоко – смее се тя.

– Престани, опитвам се да задълбая и по-надълбоко – казвам. – След като ме приеха в Кеймбридж, животът ми не стана по-различен от преди. След това прекарах последната година, трудейки се като куче, стържейки мазилка от бетон по цял ден, после всяка вечер в „Синята луна“. Прибирах се в същия стар жилищен квартал, в който съм прекарал целия си живот. Обратно в света, с който съм свикнал. Никакви причини. Никакви следствия. Застой.

– Бъдещето е следствие от настоящето.

– Точно така. А когато настоящето е скучно и нищо не се случва... Започнах да се чудя дали бих могъл да го направя. Вече не можех да си се представя там.

– Това е глупаво.

– Разбира се. Но тогава се появи ти. Голямата причина.

– Стига, бе. Наистина ли?

– За бога, та ти си изкарваш прехраната, като спасяваш животи.

– Все още не го правя. След трийсетчасова смяна е по-вероятно неволно да ги прекратявам.

– И изглеждаш така, сякаш по погрешка си слязла от модния подиум.

Тя ме удря по ръката.

– Сега вече знам, че се бъзикаш с мен.

– Не, честно, не се бъзикам. Ти ме караш да искам да... бъда по-добър.

– Нямаш нужда от мен.

– Звуча ли като откачалка?

– Много очарователна откачалка.

– И това е нещо.

– Е, радвам се, че мога да ти бъда полезна. – Устните ѝ срещат моите, горещи и пияни. – Мисля, че изглеждаме доста добре заедно.

Ухилвам се, въпреки че частица от мен се чуди дали има предвид, че изглеждаме добре така, както харесва как ѝ стоят рециклираните ѝ дрехи. Забележителни отчасти заради долнопробния си произход.

– Но ще ти липсвам, нали? – подхвърля тя.

Ще ми липсва, и то много. Но да стана човекът, който трябва да бъда за нея, е по-важно, отколкото да я виждам.

– Никакъв шанс – отвръщам и ѝ намигвам като глупак.

– Все още ли не си мислил какво искаш да правиш след това?

– Да бъда успешен.

Холи извърта очи.

– Пак същото. Искам да ме уважават и да ми се възхищават – изрича тя, като имитира зле моя глас. – Нищо по-конкретно?

– Ще го измисля. – Нямам представа. Искам да ме уважават и да ми се възхищават – толкова ли е лошо това? Искам, когато хората чуят името ми, да си мислят: „Този човек е направил нещо от себе с??.

и“.

– Алекс – казва Холи и оглежда пейзажа. – Не съм сигурна, че отиваме някъде.

– Хайде да не водим такъв разговор сега.

– Не говоря за отношенията ни. По-скоро имам предвид напредъка ни в плаването.

Намираме се в средата на реката, обърнати по диагонал.

– Може би имаш право.

Холи поема управлението. Под нас се чува ръмжене.

– Мръдни се – подканвам, преди да извърша абсолютно същите операции, докато тя ме гледа невярващо. – Проклети батерии – изкрещявам и леко комично свивам юмруци. – Изглежда, че ще останем тук цяла нощ.

– Найдж ще се поболее от тревога.

Изсумтявам в бирата си.

– По дяволите Найдж! Какво ще правим с Найдж?

– Не бързай да изпадаш в паника – казва Холи. – Не съм сигурна, че проблемът е в батерията. – Тя сграбчва синьото въже, завързано за борда на лодката. То изчезва във водата, опънато като струна на китара. Дърпа го, докато управлява двигателя. Нищо не се получава.

– Какъв е резултатът? – питам, като също дърпам въжето. Внезапно ме обзема желание да поема контрола.

– Оплело се е, бебчо. По всичко личи, че швартовото въже се е омотало около витлото. – Тя се навежда над задната част на лодката, протегнала ръце във водата. – Може би трябваше да бъдем малко по-внимателни.

– Швартово въже? Витло? Да не би да си във флота или нещо подобно?

– Не, просто... лодки.

– Разбираш от лодки?

– Не много. Просто, нали знаеш, регата „Хенли“ и други такива глупости. – Започва да се кикоти толкова неудържимо, че вероятно ще падне всеки момент. – Ти имаш по-дълги ръце от мен. Опитай се.

Свалям ризата си и придобилият ми розов оттенък корем лъсва. Холи припява онази песен на Ета Джеймс от рекламата на диетична кола, като размахва бирата и цигарата си в такт с ритъма.

– Може би, ако успея да развържа този край от клемата... – подема тя.

– Клема – повтарям аз, като въртя очи.

– Спри да ме разсмиваш – сгълчава ме тя и ме рита по полуразголения задник.

– Не мога да го хвана добре – измънквам, след като в продължение на минута се мъча неуспешно.

– Всичко е под контрол. – Холи коленичи зад мен, след като е отвързала двете гребла отстрани на лодката.

– Чудесно.

– Вдигни краката си бебчо – казва тя и щраква металните халки отстрани на лодката. – Тези неща тук се наричат ключове за гребло. – Вперва поглед в лицето ми в очакване на отговор.

– Ключове за гребло?

– Да.

– Полезна информация.

Холи започва да гребе и ние се завъртаме грациозно, отново успоредно на брега. Вземам едно от греблата от нея и го размятам в реката. Лодката се люлее драматично и пръски вода ни заливат.

– Предполагам, че никога преди не си го правил, нали? – пита тя.

– Всъщност не. – Надявам се да изглежда така, сякаш не ми пука.

– Не ми се пречкай, момче играчка – казва тя. – Ще се погрижа за всичко.

Запалвам цигара и се облягам неловко на кормилото, докато се плъзгаме по стъклената повърхност. Челото на Холи лъщи от пот. Сигурно съм единственият мъж, когото познава, който би я качил на лодка, без да може да гребе.

– Майната му – изругавам, вече на крака. – Твърде тежка работа.

С театралния размах на „Чипендейлс“ събувам дънките си, последвани веднага от боксерките ми, без да имам друга причина, освен да демонстрирам колко съм отдаден на задачата. След първите няколко хладки сантиметра усещам водата отрезвяващо студена върху изгорялата от слънцето кожа. Потъвам като камък, преди да си проправя път към повърхността. Темза е още по-зелена на вкус, отколкото изглежда.

– Такъв идиот си – вметва Холи, докато аз се провирам във водата зад лодката.

– Дай малко мощност – казвам, след като няколко минути бъркам във витлото. Около мен изплуват парчета накъсано въже, докато моторът набира сила.

Холи завърта лодката в дъга, докато не се оказва до мен. Намираме се в един бавен завой на реката и наоколо е тихо. Взирам се в нея, застанала на кормилото. Размазаното слънце зад гърба ѝ кара мокрите ми очи да смъдят. Тя проверява два пъти дали някой не ни наблюдава, преди да издърпа през глава преработената си бабешка пола. Едната ѝ ръка покрива гърдите ѝ, докато смъква бикините си надолу по бедрата. Отвръщам поглед, докато не я чувам да скача.

– Не е толкова топло, колкото изглежда, нали?

– Перфектно е – казва тя и ми се ухилва, докато заглажда косата си назад. Газим във водата в непосредствена близост, като се докосваме един друг по-често, отколкото би могло да се дължи на случайността. В продължение на двайсет минути плуваме в кръгове около лодката, като от време на време крещим любезности на преминаващите плавателни съдове.

Защитен от лодката, аз плувам по гръб и усещам слънцето върху бледите си крайници.

– Забавляваш ли се? – питам я.

Тя преплита ръката си с моята и се носим заедно като спящи видри.

– Бих могла да кажа, като се водя от личния си опит, че има един особен тип мъже, които, като видят пред себе си воден басейн и публика, не могат да се сдържат да не се съблекат и да не скочат в него.

– Това не е ли положителна черта?

– Ако трябва да съм честна, обикновено не.

– А свързано ли е с нелицеприятното въздействие на студената вода в един определен аспект? Защото старото ми приятелче обикновено е по-голямо. Много по-голямо.

– Всъщност това е по-задълбочено наблюдение върху мъжкия характер.

– Продължавай.

– Срещала съм няколко такива навремето. Покажи им кей или плувен басейн през зимата и са готови на мига да се развихрят. Не съм сигурна кое ги подбужда да вършат такива дивотии – голотата или демонстрацията на издръжливост.

– Може би това важи само за децата на елита.

– Хм. Обикновено става въпрос за легендите, които човек сам си създава за себе си, от рода на мога да надпия всекиго. Последният оцелял. – Сръгва ме в ребрата. – Звучи ли ти познато?

– Ни най-малко.

– Добре.

– Ти също си тук.

– Така е, тук съм. – Тя увива краката си около моите. Голите ни тела са притиснати едно към друго, воалът от вода между кожата ни вече е горещ. – Глупаците се събраха.

– Не съм сигурен, че наистина съм душата на купона, за какъвто ме мислиш – казвам, леко изненадан, че тя все още не е прозряла истинската ми същност.

Оглежда ме подозрително.

– Всичко е наред. Имаш достатъчно други добродетели.

Може би ще си помисли, че лъжа, ако ѝ разкажа, че през по-голямата част от ученическите си години съм бил самотник. Може би ще ѝ е трудно да повярва, че уменията ми да свиря на китара и академичните ми успехи се дължат на необходимостта да запълня дългите дни, нощи и години, през които се криех в стаята си. Едва след сериозните промени, които настъпиха в началото на последните две години в гимназията, на шестнайсетгодишна възраст започнах да имам някакъв социален живот. Партитата, които първоначално ме плашеха до смърт, бяха по-лесни след няколко питиета. И колкото повече потъвах в алкохола, толкова по-популярен ставах. Толкова повече ме включваха в компаниите. Беше достатъчно само няколко пъти публично да се напия до загуба на съзнание, както и никога да не отказвам предизвикателство, и в крайна сметка успях да заблудя хората: Алекс Дийн, парти животно. Разбира се, тези нощи включваха многократни посещения на тоалетната, за да се прочистя и да освободя място за още алкохол, но мисълта да не бъда последният човек, който си тръгва, ме ужасяваше. Какво щяха да кажат всички за мен, след като си тръгна? По-лесно е да се мотаеш наоколо и да гаврътваш едно след друго питиетата.

Холи се качва обратно в лодката и се търкулва на една страна. Пристъпът ѝ на кикот я лишава от сила и тя се мята като уловена риба.

– Моето невероятно присъствие ли те вдъхновява? – пита тя, надничайки през ръба.

– Толкова скоро ли се предаваш?

– В никакъв случай.

Плувам покрай нея, докато тя насочва лодката към брега. Избягва надвисналите клони, като навежда глава, и спира под балдахин от зеленина. Увива ризата ми около себе си и завързва остатъка от въжето за един солиден клон.

Показвам яркобелия си задник на внезапно изпълнилата се с хора река, докато я следвам, изкачвайки се през лодката на брега. Трябва да изминем само няколко метра във високата трева и блатистата почва под нея, за да сме почти скрити от света.

Тя оставя ризата ми да падне на земята. И двамата бяхме голи през последния половин час, но сега усещането е различно. Усмихва ми се. Нервна, почти уязвима. Целуваме се, лепкави сме от речната вода. Косите ни миришат на трева, когато ги отмятам от лицата ни, но мирисът не е отблъскващ. Почвата е като топла глина по гърба ми, когато падаме на земята. Слънчевата светлина проблясва през дървесния листак. Около нас се извива публика от ливадни цветя, малки главички с червени и бели цветове.

Сексът е бавен. Предполагам, че времето около нас продължава с обичайния си ритъм, но ние сме отделени от него. Имам чувството, че калта, влагата и потта между телата ни са горещ душ, който ме измива. Устните на Холи са до ухото ми, горещият ѝ дъх изпълва главата ми, докато тихо, безпомощно и двамата достигаме до оргазъм в пълен синхрон.

Лежим там, главата ѝ е на рамото ми, очите ѝ са влажни срещу кожата ми. Слънцето се плъзга по върховете на дърветата, оцветявайки ни като огън на открито, докато се реем в пространството между съня и будното състояние. Разбира се, преди нея съм имал жени, макар и по-малко, отколкото ми се иска хората да си мислят: седем, като изключим настоящата компания. Но това е нещо съвсем ново. Не бих могъл да бъда по-далеч от празнотата, от спешното желание да си тръгна, които обичайно следват секса. Обикновено този момент би бил краят, би означавал, че работата е свършена.

– Попей ми – прошепва тя.

– Наистина ли?

– Не се смей. Това не е глупаво.

– Може би малко.

Тя свива рамене и сгушва главата си по-плътно във врата ми.

Потупвам с длани по горещия ѝ гръб в познатия небрежен ритъм.

– Знаеш ли, че това са били барабаните в оригиналния запис? – казвам. – Просто Бъди Холи е възпроизвел ритъма, като е удрял коленете си до микрофона.

Долавям усмивката в гласа ѝ.

– По-малко дреболии, песнопойче.

Точно както онази първа вечер в „Синята луна“, пея ѝ „Всеки ден“, като я повтарям два пъти, преди да премина към „Пеги Сю“ и всички останали песни от каталога на Бъди Холи, от които си спомням достатъчно думи.

Би трябвало да се чувствам нелепо, но не е така. Вместо това съм изпълнен със спокойно вълнение, мислейки за живота, който ми предстои. Точно в този момент не изпитвам никакви съмнения. Нищо в бъдещето не ме плаши. То всъщност сияе от възможности.

Ако се влюбя до уши

– Член е на родителския комитет в училището на децата си – казва Холи, като хвърля скришни погледи над ръба на чашата си. – Пише лоша поезия за енорийското списание. Обича да пече хляб. И Нийл Седака. И агресивен анален секс.

– Брей!

– Определено гласува за торите.

– Разбира се.

– Твой ред е.

Оглеждам масите и тълпите от пиещи.

– Мъжът в... трикотаж – казвам, като насочвам погледа ѝ.

– О, да! Кажи ми за него.

– Виждаш ли жената с него? Те определено са женени.

– Само че не един за друг?

– Не ми кради репликите.

– За кого ще гласува?

– Кара рейндж ровър със стикер на „Приятели на Земята“ на прозореца. Новите лейбъристи са създадени за него.

– Ето, започваме – заявява Холи и се ухилва. Сваля целофана от поредния пакет цигари. – Знаех си, че няма да се наложи да чакам дълго.

Вече минава десет часът и ние седим на терасата край реката на този бар, откакто върнахме лодката преди час и половина. Холи настояваше да говори с Найдж насаме. Нямам представа какво е казала, но се измъкнахме без така бленуваната от него наказателна такса, въпреки че се прибрахме с повече от час закъснение. Сега сме обратно там, където Темза е широка и оживена, музиката бумти от корабчета, на които се вихрят купони, а уличните лампи на брега светят през мъглата, издигаща се от тълпата, в която няма човек, който да не пуши.

– Това е частта, в която ми напомняш за подозренията си относно Тони Блеър – отбелязва тя.

Вземам един пълнен картоф от чинията със смесени предястия, която поръчахме. Откакто пристигнахме, пием и ядем бавно. Не съм привикнал да се храня по този начин: тоест да не ми се налага да задоволявам спешно непосредствена жажда или глад.

– Нямам нищо против него.

– Наистина ли?

Ухилвам се.

– Разбира се.

– Няма ли да кажеш, че е прикрит тори? – пита тя. – Няма ли да ми разкриеш, че копнееш за появата на някой истински социалист? Никакви аналогии, които сравняват постоянно растящите икономики с раковите тумори? Никакви забележки, че властимащите плащат лошо, а после отпускат евтини заеми, така че работниците задлъжняват заради това, което така или иначе би трябвало да е тяхно?

– Изкарваш ме, че звуча така... сякаш все още съм в гимназията.

– Не си го помисляй.

– Но все пак майната им на торите.

– Ето нещо, за което можем да се съгласим – казва Холи. – Той ще го направи, нали знаеш – най-накрая ще ни отърве от тях. Голяма работа, че трябва да бъде всичко за всички, за да го направи.

– Има и положителна страна, щом започнеш да изкарваш големите пачки, няма да ти се налага да плащаш много данъци с Блеър начело.

– Големите пачки – повтаря тя. – Понеже затова избрах медицината.

– Кажи на родителите си, че парите им са на сигурно място.

– О, те вече са преминали на страната на лейбъристите.

– Каква изненада.

Тя ми се изплезва.

– Времената се променят, бебчо. Не го ли усещаш?

Усмихвам се. Това е моментът, в който обикновено се впускам в банална реч за изземването на средствата за производство или нещо подобно. Но цинизмът ми е обезсилен и не може да бъде събуден. Вместо това се съгласявам с нея. Има нещо във въздуха, енергия като надигаща се буря. Тази пияна тълпа я излъчва. Промяна. Прилив. Оптимизъм.

– Едно питие за из път? – питам, когато звънецът издрънчава за последни поръчки в бара.

– Нека да е набързо.

– Бързаш ли занякъде?

– Искаш ли да дойдеш у нас? Може би да пренощуваш?

– Разбира се. – Дори след всичко, което се случи днес, сякаш ме обхваща нервна треска.

– Не знам за теб, но аз съм готова за втори рунд.

– О, ще ми дойде настроението, и още как.

– Наздраве. Оценявам го. Нощта е млада – може би и една игра на скрабъл?

Кимвам отривисто.

– Странно ли е, че и аз съм много развълнуван от това?

– Най-хубавият вид странност.

Потупвам джобовете си и паниката ми утихва, след като напипвам ключовете си там, където съм ги оставил.

– Притеснявах се, че може да са отишли да поплуват.

– Само че спомняш ли си къде оставихме колата?

– Да се надяваме. Твърде пиян съм, за да ходя пеша. – Посочвам към бара и се обръщам.

– Не се бави много, бебчо – заръчва ми тя с широко отворени очи, искрена.

За секунда оставам неподвижен. Толкова е чуждо това усещане, че нищо друго на света няма значение извън този момент, извън нея и мен. Почти го казвам – бих го казал, ако думите не бяха чужд език за мен. Толкова лесно бих могъл да ѝ кажа, че я обичам.

Ще живеем вечно

На бара има трима души и аз давам поръчката си секунди преди да позвъни последният звънец за вечерта. Поръчвам по един „Джак Даниелс“ и една кока-кола и за двама ни, както и две бири за из път. Светлините са запалени, а музиката е притихнала, докато маневрирам с подноса между посетителите. Заставам на вратата към терасата и се чувствам дезориентиран. Оттук до реката има сигурно петдесет маси и все още е пълно с хора, по-тъмно и опушено от всякога. Търся в тълпата, но не мога да видя Холи.

Проправям си път надолу към брега и водата. Тя е може би през десетина маси от мен, не си дава сметка, че я търся, между пръстите си държи цигара, вдигната към небето, сякаш позира за Ветриано. Ухилвам се, отново се радвам на късмета си.

– Извинете ме, добри ми господа – казвам на група от четирима души, препречили пътя ми, а гласът ми е наперен заради алкохола и похотта, които ме изгарят. Те се скупчват един до друг, без да прекъсват разговора си. Образувалата се пролука между техния кръг и ръба на пътеката не е достатъчно широка – един невнимателен лакът би изпратил подноса с напитките в реката, а вероятно и мен с тях.

– Ако нямате нищо против, момчета? – Слагам длан върху предмишницата на мъжа с гръб към мен. Кръгът им се разтваря и той се обръща настрани, насочвайки ме покрай себе си. – Чудесно – казвам и го поглеждам, докато минавам.

Свеждам очи към земята. Мозъкът ми обработва със закъснение информацията за самоличността на този, покрай когото минавам. За миг ми се струва, че просто ще продължим, преструвайки се, че не се познаваме.

Въздухът се сгъстява. Времето се забавя. Спирам на крачка от него. Поглеждам го отново. Подстриган много късо отзад и отстрани, скрити под надвисналите клепачи очи, леко изкривена уста. Типичният добре образован консервативен млад мъж. Понякога се улавям, че си представям това лице, но никога за дълго. Кошмар в будно състояние. Не че въображението ми му дава дължимото. Сега разбирам, че дори не се доближава до реалността.

И при него процесът на разпознаване протича на забавен ход. Може би също като при мен алкохолът е притъпил сетивата му и е забавил неизбежната смяна на режима.

Блейк Бенфийлд. В миналото имаше моменти, когато само щом чуех това име, замръзвах на място и бях неспособен на каквото и да било действие или мисъл.

Колко време мина от последното ни сблъскване? Бях на шестнайсет – значи са изтекли повече от четири години. Струва ми се, че е било много по-скоро. Пресичането на пътищата ни винаги е било неизбежно; израснали сме едва на километър един от друг. Последния път той се изплю върху ми, нарече ме педераст. Многото пъти преди това просто го избягвах, криех се от яростта и омразата му. Но в един момент вече си твърде голям, за да продължаваш да го правиш.

Това претъпкано място сега изглежда прекалено тихо. Сякаш в ушите ми е натъпкан памук. Двете бутилки се преобръщат върху треперещия ми поднос, а пяната се разплисква по земята. Едната се търкулва през ръба и се разбива на бетона. Хората се обръщат.

Колко време сме стояли тук, той – гледащ ме свирепо, аз – неспособен да издържа погледа му? Без да казваме нищо. Няколко секунди? Струва ми се, че е по-дълго.

В носа ми нахлува миризмата на изгоряла къща. Звукът на шепота му кънти в ушите ми, опитвам се да го заглуша.

„Не мисли за това. Не мисли за онзи ден“, нареждам си.

Защо треперя? Мамка му, та аз съм зрял мъж. Защо треперя?

Той се приближава до мен с половин крачка.

Веднъж му казах, че съжалявам. Беше преди години – когато бях още дете. Наистина съжалявах. Помни ли?

Завъртам се. Къде е Холи? Сигурно наблюдава случващото се.

Няма повече забавяне. Разбира се, аз и този мъж нямаме какво да си кажем. Нахлули сме в личното пространство един на друг, а това води със себе си спомени. И както винаги, трябва да се справим с тях по свой начин.

Кокалчетата му докосват брадичката ми. Препъвам се назад и подносът пада на земята. Но той не прицелва добре удара си и не следва болка. Дори не се изненадвам. Сега определено имаме публика.

Реакцията ми е чисто инстинктивна: вдигнати длани, навеждане встрани. Внимавай.

Не искам да се бия с този човек. Искам да се върна трийсет секунди назад, да мина по друг маршрут, да си възстановя контрола върху тази нощ.

Блейк затваря разстоянието, а моята слабост е покана. Вторият му удар се забива в ухото ми като люлееща се напречна греда. Мозъкът ми като че ли се блъска в стените на черепа. Зрението ми се замъглява. Главата ми ври, от тъпанчето ми се стича хладна струйка.

Къде е Холи? Обхваща ме паника. Не мога просто да стоя тук и да приемам безучастно насилието му.

Очите ми се стрелкат към нашата публика. Той замахва отново, този път с лявата си ръка. Но аз го виждам и избягвам удара. Той се спъва.

Прехвърлям тежестта си върху рамото и го забивам в ребрата му. Той се търкулва и се пльосва сред разлетите напитки и счупените стъкла.

Застанал на четири крака, той се взира в мен. Аз съм в перфектна позиция. Мога да го изритам право в лицето. Да приключа всичко точно сега. Защо не го правя? Защо не мога да се насиля да го направя? Предпочитам да се обърна с гръб и да заплача, отколкото да му изритам главата.

Той ме пронизва с поглед. Защо го съжалявам? Защо ми е толкова неудобно да се извисявам над него по този начин? Сякаш позициите, които винаги сме заемали, са се преобърнали. Силата е моя.

Оставям го да си стъпи на краката.

Той се изправя и отново сме на едно ниво. Гледа като кръвожадно куче, избърсва носа си в ръкава на поло ризата си. Ако бяхме сами, може би щях да избягам. Но при положение, че хората гледат, че Холи гледа, това не е опция.

Ударът ми е нанесен перфектно. Челюстите му се врязват една в друга. За секунда главата му се олюлява, очите му се завъртат.

Осъзнавам грешката си твърде късно. Трябваше да продължа да го удрям, когато имах възможност. Един удар е достатъчен само във филмите, всеки го знае. Ръцете му са върху яката на ризата ми, той я държи здраво и платът се разкъсва. Челото му се блъсва в носа ми като ковашки чук. Внезапно лицето ми изтръпва напълно. Падам на земята. Рубиненочервено петно се разраства бързо сред скъпоценните камъни от счупено стъкло наоколо.

Той крещи над мен. Всяка мръсна дума, която отдавна съм свикнал да очаквам. Нещо меко се разпръсква срещу главата ми. Плюнка.

Гърлото на бутилката „Стела“, която изпуснах, лежи на земята. На сантиметри от мен. Кръвта шурти в устата ми, докато си поемам дълбоко дъх. Изстрелвам се като спринтьор. Пред себе си съм протегнал ножа от зелено стъкло и се прицелвам право в лицето му, като се приближавам бързо.

Блейк се отдръпва до една маса, спъва се, ръцете му са твърде бавни, за да прикрият лицето му. Очите му се разширяват, изпълнени с ужасен страх. Но сега не е време да се колебая.

Виждам го твърде късно. Нямам време да реагирам. Един от приятелите на Блейк размята пепелник, който е взел от масата. Черепът ми се пропуква отстрани, сякаш го е поразил гръм.

Земята е като възглавница, която ме привлича и после ме кара да отскоча. Зрението ми се възстановява достатъчно, за да видя подметката на ботуша, която се ускорява към мен, като анимационно пиано, падащо от небето.

Няма болка. Само усещането, че се нося в пространството.

Времето минава. Стоварват се още удари.

Повърхността на Темза се издува като черен сатенен чаршаф и се издига към мен. Не изпитвам страх. Дали гласът, който чувам да вика името ми, е на Холи? Толкова е далечен, толкова е трудно да го различа.

Реката ме поема в обятията си, сякаш е тук, за да се погрижи за мен.

Хладната вода пронизва дробовете ми като заострени ледени висулки. Потъвам цяла вечност.

В ушите ми се разнася тихо бръмчене. Светлините избледняват, докато накрая не остава само мрак.

И аз заспивам.

30 ноември 2010 г. / 35-годишна възраст

Тези улици

Главата ми пулсира. Няма значение дали отварям, или затварям очи, болката се усилва и в двата случая. Устата ми е сякаш прашна. Ставите и мускулите ми са схванати.

Миналата нощ е бяло петно. Мразя това. Поглеждам нагоре. Опитите да се съсредоточа са мъчителни. Таванът е кафяво-кремав, на пластове, като коледна торта. Една непокрита крушка се люлее от течението, а жичката ѝ трепери. Тук наистина е студено.

Къде, по дяволите, се намирам?

Дори мисленето ми причинява болка. Обикновено след сериозна почивка вече би трябвало да се връщат част от спомените, дори ако подробностите се налага да се попълнят по-късно.

В гърдите ми клокочи кашлица и си пробива път навън. Обръщам се настрани, бухайки и хриптейки. Едва се сдържам да не повърна. Звуча като деветдесетгодишен.

Стаята е малка, едва два пъти по-голяма от това единично легло. Подът е покрит с дрехи, през бъркотията тук-там прозират черни дъски. Сигурен съм, че никога досега не съм виждал тази скапана стая.

Надигам се до полуседнало положение, опитвам се да натикам единствената си плоска възглавница зад болящия ме гръб, но тя е като лист хартия. Зад гърба ми има прозорец, чийто перваз е покрит с празни кутийки, използвани като пепелници. Утринната светлина – ако все още е сутрин – е сива като дим.

Защо, по дяволите, съм напълно облечен? Тези дънки и полар, дали изобщо са мои? И защо, мамка му, все още ми е толкова студено?

Изваждам от джоба си вкоравена от мръсотия кърпичка и издухвам носа си. Той не е с обичайната си форма, някак асиметричен е, извит наляво. Докато масажирам възела от кости в горната част на носа, в мозъка ми просветва лампичка.

Боят. Блейк Бенфийлд.

Реката. Шибаната река.

Как съм се озовал тук? Къде е това място?

Понякога възстановяването на някаква подробност след тежка нощ кара всички спомени да нахлуят обратно в главата ми – поне редактираните акценти. Но не и сега. Чувствам се толкова невъзможно отдалечен.

Кой ме е извадил от реката? Отново докосвам лицето си. Не усещам синини и драскотини, само небръсната кожа. По ръцете ми няма кръв. Няма и по възглавницата.

Със сигурност нараняванията ми са се нуждаели от внимание, нали така? Толкова ли съм бил пиян? Толкова ли не съм бил на себе си, че само съм си въобразил свирепостта на побоя?

Главоболието, което изпитвам, е като при жесток махмурлук. А в костите ми отеква куха болка. Но нищо, което да подсказва, че съм получил ритник в главата, освен носа ми, който усещам деформиран и непознат при допир.

Какво, по дяволите, се е случило снощи?

Холи. Изправям се, сякаш ме е ударил ток, и премятам краката си на пода. Едва се въздържам да не повърна и накрая жлъчката се оттегля, оставяйки гореща следа по хранопровода ми.

Това ли е нейният дом? Оглеждам пердетата, които са провиснали от релсите и са се вкопчили в последните останали куки. Отвъд тях е почернялата от цигарен дим мрежеста завеса. Скринът и извитият му фурнир. Това не може да е нейният дом.

Налага се да се подпирам на стените и мебелите, докато се тътря от леглото към вратата. Коридорът отвън е потънал почти изцяло в тъмнина, а от двете му страни са наредени кафяви врати, подобни на тази, от която излязох. В другия край от една полуотворена врата се процежда дневна светлина. Чувам звън на прибори за хранене върху порцелан.

– Какво става? – пита момичето, когато заставам на прага.

– Добро утро – отвръщам и се насилвам да се усмихна. Гласът ми е дрезгав и изисква твърде много усилия. Той е чужд, но същевременно безспорно мой.

– Изглеждаш така, както се чувствам, приятел – подхвърля тя.

– Да. Съжалявам, това е... неловко.

– Защо, какво си направил?

Тя седи на ръба на кухненския плот, като се подпира с крак, обут в чорап, на отсрещната пералня. Вкарва в устата си поредната порция зърнена храна, като държи купата под брадичката си. Опитвам се да не се вторачвам, но съм сигурен, че никога през живота си не съм я срещал.

– „Шугар Пъфс“ – предлага ми, като хвърля поглед към кутията до себе си. – Е, всъщност „Супер Хъни Пъфс“.

Вдигам длан, идеята да ям е ужасяваща.

– Може би... как да го кажа? Аз не...

– Изплюй камъчето, братче.

– Как се добрахме дотук снощи?

– Ние? Какво имаш предвид под „ние“?

– Добре. Съжалявам. Как се добрах дотук снощи? Виж, съвсем се омазах. Мисля, че не помня... името ти?

Тя притиска ръка към лицето си, правейки се на изненадана.

– О, мили боже, Ал!

– Съжалявам.

– Приятел, изкарал си тежка вечер. Дори по твоите стандарти. Понякога си просто уникален. – Ухиленото ѝ изражение подсказва, че това е шега, в която би трябвало да участвам и аз. – Съжалявам, но не си спомням името ти – имитира ме тя, като докарва доста прилично моя пресипнал, разнебитен глас.

– Холи ли ме докара тук? Холи беше ли тук?

– Не познавам никаква Холи, приятел.

– Кой ме доведе тук? Моля те?

Тя се вглежда по-внимателно в мен, сякаш е разбрала, че не съм на себе си. По-млада е, отколкото си мислех, младежките ѝ черти са в противоречие с начина, по който говори. Всичко в нея е малко: тясно лице, вързана отзад коса, дребно тяло, което се губи във вълнения анцуг. Какво прави сама в дупка като тази? Опитвам се да се усмихна дружелюбно.

– Кензи – представя се тя с нотка на недоверие. – Просто за да сме наясно.

– Страхотно. Радвам се да се запознаем, Кензи.

– Стига вече, приятел.

Отстъпвам крачка назад, а нуждата да повърна се завръща.

– Мисля, че имаш нужда да вземеш нещо от шкафа си.

– Да, ще го направя – промълвявам, без да схващам какво има предвид. Но забелязвам нещо, докато оглеждам малката кухня – всички шкафове на нивото на очите са с катинари и ключалки. Защо? Само един е отключен и открехнат; вероятно от него Кензи е взела пъстрата си кутия със зърнена закуска.

Гърлото ми се разширява, устата ми внезапно се навлажнява.

– Тоалетната – избоботвам и поглеждам към тъмния коридор.

– Би било най-добре – одобрява Кензи.

– Къде е?

– По дяволите.

Блъскам няколко затворени врати, но никоя не се отваря.

– Кензи! – просъсквам. – Моля те?

– От колко време живееш тук? – тросва се тя, минава покрай мен и ритва една врата в горната част на стълбището.

– Живея? – Стаята плува около мен, докато стоя изгубен и я гледам недоумяващо.

– Луда работа – процежда тя и се отдалечава. – Няма да кажа на другите, не се притеснявай.

В продължение на десет минути или повече лежа в ембрионална поза на пода от линолеум. Миризмата на урина е силна. След като съм изчистил съдържанието на червата си, искам да заспя. Но болката е твърде силна. И съм твърде объркан. И е толкова студено. Връща се изпълненият с копнеж спомен за вчерашния ден, който пронизва сърцето ми, сякаш е изгубена епоха: лодката, горещото слънце. Една сълза се търкулва по лицето ми.

Бяхме в разгара на гореща вълна. Тогава защо е студено? Защо ръцете ми са болезнено бледи?

Умивалникът скърца и леко поддава, когато се хващам за ръба и се изправям. Едно лице надзърта към моето в набразденото огледало. Пожълтели очи се вторачват в мен. Подивели. Вцепенени.

Какво, по дяволите?

Повдига ми се, но вече няма какво да изхвърля. По челото ми избиват капчици пот.

Какво се е случило с мен?

Кожата ми е като гумена маска, хлабава и много по-сива, отколкото би било естествено за което и да е живо същество. Спукани кръвоносни съдове изпъстрят бузите ми с цвят.

Присвивам очи. Дълбоките линии край очите ми се сгъват в бразди.

На вратата се почуква силно.

– Още много ли ще се бавиш, Ал? – пита Кензи.

– Дай ми минутка – казвам, но не съм сигурен, че от устата ми излиза някакъв звук.

– Трябва да излизам – настоява тя. – И така... ако нямаш нищо против?

Някакъв вид амнезия? Някаква налудничава шега?

– От колко време съм тук? – питам, като отварям вратата на Кензи. Опитът ми за непринуден тон е безнадежден – звуча толкова отчаяно, колкото се чувствам.

– Не достатъчно дълго, за да пуснеш водата – казва тя, като дръпва веригата и отваря прозореца.

– Имам предвид в тази къща.

Тя ме гледа с тъжни очи.

– Може би трябва да си починеш малко, приятел?

– Колко време, Кензи. Моля те?

Тя свива рамене.

– По-дълго от мен. Ти беше тук, когато се нанесох. Тогава не говорех толкова много. Беше мил с мен.

– И това беше...?

– Преди около четири месеца.

– Да, разбира се – казвам и завъртам очи. – Извинявай, че те питам. Няма да те притеснявам повече.

Кензи клати глава.

– Ами, тогава, ако нямаш нищо против? – Тя спуска седалката на тоалетната чиния.

Обръщам се, за да си тръгна. От отворения прозорец до врата ми стига леден порив. Обръщам се.

– Коя дата е?

– Не знам. Краят на ноември.

Малкото небе, което виждам, е леденобяло, сякаш всеки момент ще завали сняг.

– Искаш ли да знаеш и годината? – пита Кензи с усмивка.

Понечвам да отговоря, да ѝ кажа, че съм напълно наясно, че е 95-а, подтикнат да докажа здравия си разум. На кого, чудя се аз.

– 2010 година – изпреварва ме тя. – За всеки случай.

– Да. Разбира се, че е 2010 г.

– Без да се обиждаш, братче, но всеки момент ще се напикая.

– Наистина ли е ноември?

– Провери сам – „Безплатни реклами и обяви“ пристигна преди малко.

– Добре.

– Нали знаеш, много е полезно, ако търсиш компанията на по-едра дама, евентуално няколко. – Ухилва се, сякаш сме се шегували за това и преди.

Излизам в коридора, по-изгубен от всякога.

– Алекс – обажда се Кензи. – Почини си малко, става ли? Ще се върна по-късно. Ще те проверя.