Тиранин

ПРОЛОГ

Тинтиннабулуми огласяха целия Рим. Хиляди и хиляди звъняха неспирно против зли сили, за късмет и благоденствие. Всеки храмов служител държеше такъв звънец или удряше с желязна пръчка по парче бронз. Звънът отекваше над седемте хълма на града и се блъскаше във величествените стени. Резултатът беше едновременно ритмичен и лишен от мелодия, като изпълваше всяка улица, ведно с храмовете и арките.

Зидарите спряха забързания си ход и застанаха в страхопочитание пред ликуващия звук, какъвто може би никога повече нямаше да чуят. Техният собствен живот щеше да продължи с надеждите и трагедиите им, с тежката работа и борбата за изхранването на семействата им. Но само за една сутрин всичко това беше замряло. Днес императорът щеше да се ожени, преди слънцето да е достигнало зенита си. Щеше да сложи златен пръстен на ръката на жена, която мнозина от тях познаваха по име. Агрипина. Дъщерята на генерал Германик, когото бяха обичали. Сестрата на Калигула, от когото се бяха страхували. От кръвната линия на самия Август.

Агрипина беше прехвърлила трийсетте и имаше собствен син. Император Клавдий не беше успял да намери срамежлива девица, която да го съпроводи в старостта, въпреки трите си предишни съпруги. Както седлата, така и ръкавиците стават все по-удобни с употребата, или поне така казват мъжете. Не е нужно да бушуват огньове, за да е топло леглото – а за някои женската компания може би бе дори нещо, от което дори не осъзнаваха, че се нуждаят. Докато тя не му го каже, и то много пъти.

В същото това време Юний Силан стоеше на билото на хълма Целий пред преторианците, които бяха нахлули в дома му. Беше твърде късно да мисли как би могъл да се подготви за подобна заплаха. Дори бяха донесли железен таран, за да си пробият път вътре. Вратата му преди изглеждаше здрава и стабилна. Бяха я разбили с два удара на фона на празничния звън. Слугите му също не бяха готови за въоръжено нападение, не и по тъмно. Войниците бяха нахлули в дома му, преди още слънцето да се е показало и бяха проверили всяка стая, докато не бяха стигнали до леглото му.

В бледата светлина на зората преторът скриваше страха си, доколкото можеше. Юний беше на двайсет години и стискаше гладиуса, който бе успял да грабне. Къщата беше голяма, символ на богатството на Силан. Беше успял да нахлузи робата си и да обуе сандали, но косата му беше разчорлена, когато се изправи пред тях.

Примигна при вида на униформите, разпознавайки полка, който отговаряше за сигурността на императора и семейството му. На свой ред те го подминаха, докато се разхождаха из стаята, като проверяваха вратите и прозорците, за да се уверят, че наистина е сам.

Заплахата от късия му меч не притесняваше мъжете, които бяха влезли в дома му. Юний усети как сърцето му бие толкова силно, че се уплаши да не припадне. И все пак червейчето на надеждата го загриза, почти болезнено. Това бяха императорски войници, мъже на дисциплината и реда. Юний Силан беше едновременно сенатор и претор, служител на закона и един от привилегированите осем в цялата империя. Официалната му титла беше втора по ранг след консулите – с император Клавдий над всички.

Изведнъж се почувства глупаво с меч в треперещата си ръка. Младият претор хвърли оръжието на леглото.

– Аз съм претор Децим Юний Силан Торкват – каза той, като застави гласа си да се успокои.

Чуваше звънците по улиците навън, звукът се разнасяше из целия град. Чувството на радост отстъпи пред надигащата се в устата му киселина. Дишаше тежко, усещайки увереността на мъжете, които стояха пред него. По-големият му брат щеше да знае какво да прави. Марк беше главата на семейството, женен с деца, пълно копие на баща им. Неведнъж бе защитавал Юний от мъчители. Ако можеше да бъде призован по силата на нуждата, в този момент вече щеше да стои на вратата.

– Господа, явно е станала ужасна грешка – додаде Юний. – Аз съм претор на града, сенатор! Представете ми писмената си заповед. Може би не сте разбрали, че това е частен дом.

Едва забележимо двама от преторианците се извърнаха леко, сякаш за да попитат друг мъж от отряда. Той не носеше знаци за ранг. Беше най-възрастният от тях, около петдесетгодишен, широкоплещест и стегнат на вид. Ръцете му бяха нашарени от тънки бели белези. Юний забеляза, че на лявата му ръка липсват два пръста. Той знаеше, че легионите бяха изградени върху авторитета на такива мъже. Усещаше склонността към насилие у него, битките, в които беше участвал. Юний нямаше зад гърба си свои битки, които да противопостави на опита на този човек. Мъжете като него не бяха много склонни към проява на чувства, но не бяха и каменни блокове. Можеха да се вслушат в гласа на разума.

– Ако вие командвате тук, как се казвате? – подхвана наново Юний. – Кой ви даде заповед да нахлуете в дома ми?

Ръцете му трепереха. Стисна ги зад гърба си. Имаше нужда от време, за да успокои сърцето, което блъскаше в ребрата му и го караше да се чувства зле.

– Центурион Секст Бур, преторе – отвърна мъжът.

Косата му беше бяла и късо подстригана. Приличаше на заешка козина. Очите, които се срещнаха с тези на Юний, бяха толкова тъмни, че сякаш нямаха ирис около зениците. Това накара младия мъж да се почувства неудобно.

Бур се намръщи, сякаш внезапно бе вкусил нещо неприятно. Юний не беше дори наполовина на годините му и се затрудняваше да разчете изражението на мъжа. Центурионът изглеждаше неспокоен, но преторът не можеше да разбере каква е причината. Юний се запъна, когато заговори отново:

– Центурионе, ще т-трябва да опишете... да обясните това необичайно действие на префект Руфрий. Ясно ли ви е? Вашият командващ офицер е близък приятел на семейство Силан. Той също е претор. – Юний усети как търпението му се изчерпва пред безстрастното изражение на натрапника. – Разбирате ли или не? Явно е станала грешка. Аз съм претор и сенатор. Аз съм от фамилията Силан. Ако искате да запазите ранга си, ако се надявате да се опазите от бичуване, трябва да заповядате на тези хора да напуснат дома ми.

– Страхувам се, че няма грешка, преторе – отвърна тихо центурионът.

Бур отвърна поглед за миг и прокара длан по щръкналите косми на темето си. Гласът му бе прозвучал остро в тясното пространство. Юний осъзна, че усеща остра миризма на пот и не беше сигурен дали не е неговата собствена.

– Какво имате предвид, че няма грешка? – настоя Юний.

Усети как гласът му се повишава и затвори уста. Погледна към меча на леглото. Стоеше си там подканващо. Заплахата от насилие все така тегнеше в стаята. Усещаше как я излъчват, виждаше я в начина, по който си разменяха погледи. Не можеше да се измъкне с бой, не и срещу преторианците, готови да се нахвърлят върху него. В редиците им приемаха само най-добрите, спомни си той, като се опита да се съсредоточи върху всичко друго, но не и върху страха. Войниците от двайсет и осемте легиона се пробваха да попаднат сред избраните, когато имаше нужда от попълнения. Елитът сред тях се посвещаваше на служба, която смятаха за свещена. Разбира се, прекарваха бойните си години в Рим, докато всички останали легиони се грижеха нито една чужда армия да не доближи пределите на империята.

– Опасявам се, че... заповедта е ясна, преторе – каза Бур. – Обвинен сте в кръвосмешение. Вече съм...

Думите му бяха прекъснати от смеха на младия мъж.

– Кръвосмешение ли? Майка ми е мъртва, центурионе! Или имат предвид, че съм осквернил праха ѝ?

Преторианецът продължи с монотонен глас:

– В обвинението се казва, че пострадалата е сестра ви, преторе. Говорих с нея и със съпруга ѝ. Той потвърди това, което ми беше казано.

Преторианецът изглеждаше неловко и Юний изведнъж разбра. Мъжът лъжеше – и знаеше, че лъже. Бур имаше достатъчно чест, за да се отврати от това, което правеше. Може би имаше някакъв лост, нещо, което да го откаже.

– Настоявам да бъда изслушан, за да се защитя от подобни лъжи – заяви Юний. – Сестра ми е целомъдрена и почтена жена. Нейният съпруг, макар и... Да, разбирам. Сигурен съм, че в това има злоумисъл. Той е слаб човек. Е, мога да свикам съд с правомощията ми на претор. Сестра ми ще бъде призована като свидетел и истината ще излезе наяве. Имате моята дума.

– Сестра ви е отведена в изгнание, преторе – възрази Бур. – Съжалявам, но това... Разберете, няма спасение, няма изход. Заповедта идва от дома на императора – да сложа тих край, без шум. Няма да има съдебен процес, няма да има публични обвинения. Вие сте млад човек, господине, без деца. Имате брат, който ще продължи фамилията ви.

Юний отново видя притеснението му.

– Можете да отнемете живота си с достойнство, преторе. Или краят ви ще бъде... тежък, кървав, по-жесток, отколкото бихте повярвали, че е възможно. Такава е заповедта. Повярвайте ми, на ваше място бих избрал тихия път. Не искам да ви пребия до смърт. Вие сте млад... и в добро здраве. Няма да е бързо. Разберете ме, преторе. Какъвто и път да изберете, от тази стая няма да излезете жив.

По-малкият син на фамилия Силан гледаше изумено човека, който обявяваше екзекуцията му, като ту отваряше, ту затваряше уста.

– Никога не съм извършвал кръвосмешение със сестра си... – повтори Юний едва чуто.

– Обвинението е категорично – рече Бур. – И така, ако ви услужа с ножа си, преторе, ще направите ли нещо необмислено с него? Не искам никой от моите хора да бъде наранен. Това е неприятна работа, а те са просто момчета, които си вършат работата.

– Да ми услужите с...? Значи очаквате да си прережа гърлото? Да си отида безропотно само защото разбихте вратата ми, нахлухте в дома ми и искате от мен да се самоубия?

– Говорете по-тихо – промърмори преторианецът.

Изведнъж направи крачка напред, така че застана съвсем близо до по-младия мъж. Леглото на Юний допираше прасците му, така че не можеше да се отдръпне.

– Това е чест, преторе, която се дължи на вашия ранг – И да, на влиянието и богатството на семейството ви. Ако си прережете китките или гърлото, ако го направите със собствената си ръка, сестра ви ще живее в мирно изгнание и това ще бъде краят на преследването. На семейството ви ще бъде съобщено, че сте отнели живота си от срам. Разбирате ли? Заповедта идва от императорския дом. Няма отстъпление, няма отсрочка. Нито пък разполагам с цялата сутрин, за да си губя време в спорове с вас. Мога да сложа остър нож в ръката ви. Повтарям, вашият ранг го заслужава.

– Това е лудост – промълви Юний. – Обвинението е... лъжа – намръщи се внезапно той и се замисли. – При това твърде сериозна, за да е грешка на някой писар. Императорският дом ли? Та аз съм сгоден за единствената дъщеря на императора! Когато Октавия стане пълнолетна след няколко години, ние с нея ще се оженим! Аз съм потенциален член на императорското семейство! В името на всички богове, човече, ще спрете ли за момент, за да го осмислите? Ами ако сте попаднал в дома на грешното семейство, ако името, което са ви дали, е трябвало да бъде друго...

Дръпна се назад, когато Бур измъкна зловеща дълга кама с широка основа. Беше легионерско острие, подходящо както за отсичане на борова фиданка, така и за прерязване на гърло. Оръжието проблесна в светлината на зората и Юний инстинктивно се отдръпна. Прозрение проблесна в съзнанието му и младият мъж застина.

– Това е, нали? Годежът. В името на Марс, така е! Тази ужасна жена стои зад всичко това. Тази, която е оплела императора в полите си, която се омъжва днес. Причината за тези проклети звънци! – Юний изкрещя последните думи, подтикнат от постоянния звън и шумове, които се бяха усилили, откакто го бяха изтръгнали от съня.

Юний бавно седна на леглото. Бур протегна острието.

– Съжалявам, преторе, наистина съжалявам – додаде Бур.

Наистина изглеждаше изпълнен със съжаление, но в него нямаше никаква отстъпчивост, никакъв знак за промяна. За пръв път Юний разбра, наистина осъзна угрозата. Нямаше да има спасение в последния момент. Брат му нямаше да научи новината, докато не умре, а и Марк нямаше да може да направи нищо, не и ако съпругата на императора стоеше зад заповедта. Император Клавдий се женеше тази сутрин и ако новата му булка бе решила, че Юний трябва да умре, това щеше да бъде нейният сватбен подарък.

– Дайте ми малко време, може ли? – рече Юний. – За да напиша писмо до семейството си. Ако ме изчакате, ще взема ножа от вас и ще си прережа вените.

– Трябва веднага да се върна на Палатин, преторе – възрази Бур.

Погледна настрани към малката масичка, където бяха подредени всякакви необходими неща за писане. Там лежаха восък за запечатване и пергамент, стилус, черно блокче мастило и каничка с вода от Тибър. Нощната лампа все още гореше. Над резервоарчето с масло се виждаше миниатюрният ѝ пламък. Устните на преторианеца помръднаха, когато ги погледна.

– Моля ви! – настоя Юний.

Гласът му се пречупи. Беше приел, че няма измъкване, но все още осъзнаваше реалността на предстоящото. В очите му имаше страх, когато срещна тези на центуриона.

– Много добре – кимна Бур.

Когато му възложиха това задължение, си мислеше, че всичко ще премине както обикновено. Млад претор, на когото предлагаха да отнеме живота си, вместо да опозори семейството си. Бур поклати глава, когато Юний се наведе над писалището. Пренебрегвайки глинената каничка, младият мъж плю върху мастиленото блокче и разтри плюнката със стъргалка напред-назад, докато не се получи смес, която можеше да използва за писане.

Преторианецът не вярваше на обвинението, но това не променяше нищо. Бур беше дал клетва да защитава императорското семейство и да изпълнява заповедите му. Разбира се, Агрипина още не беше член на това семейство, поне докато Клавдий не я направеше своя съпруга. Това беше разлика, която имаше толкова голямо значение, колкото и вината или невинността на един млад претор. Бур не знаеше дали Агрипина има някой друг, когото предпочита за претор, или друг ухажор за дъщерята на императора. Също така все още не беше сигурен, че ще погледне благосклонно на шансовете му за повишение, както бе обещала. По свой начин Бур знаеше, че животът му е също толкова несигурен, колкото и този на младия мъж, който смесваше сълзи и мастило на страницата. Агрипина разбираше властта – както в реалността, така и в обещанието за нея. Щом можеше да осъди на смърт един претор с подходящо обвинение и няколко твърди мъже, животът на Секст Бур щеше да е без значение.

След известно време центурионът сложи ръка на рамото на младия мъж.

– Време е да приключиш писмото, синко. Бих казал, че вече е достатъчно дълго.

Остана над рамото на младия мъж, докато Юний изписваше името си с дълга завъртулка и навиваше пергамента. С лекотата на дългата практика младият мъж отвори малката лампа. Удължи фитила и прокара пръчица восък през пламъка. Разтопеният восък се стече върху мястото, където щеше да постави печата върху писмото – кръг от червено и сажди като кървава монета. После го притисна с пръстена си, преди да е изстинал.

– Дайте ми ножа – каза той.

Центурионът кимна и му подаде острието с дръжката напред. Всички останали наблюдаваха, готови да се задействат. Може би заради камата в ръката му, или заради дебнещата смърт в стаята. Един от тях дори облиза сухи устни в очакване. Тук беше по-интересно, отколкото да виси на някое скучно дежурство в казармата или да държи тълпите назад от колесницата на императора. Шумът на звънците навън се бе извисил с такава сила, че целият град ехтеше от него.

Бур застина неподвижно, докато младият мъж се надигаше от мястото си на масата с ножа в ръка.

– Дори не си го помисляй! – процеди преторианецът.

Юний кимна, след което пристъпи напред внезапно, със светкавичната бързина на млад мъж, доведен до отчаяние. Бур понечи да се защити, но замръзна, когато усети острието на собствения нож да докосва гърлото му. Момчето се движеше като нападаща змия, а истината беше, че Бур не беше виждал битка от много години. Усети, че му става горещо, а бузите му почервеняват. Преди да успее да проговори, Юний отдръпна ножа и го вдигна нагоре, сякаш се предаваше.

– Просто исках да знаеш – каза той и сви рамене. – Можех да те взема с мен.

Бур премигна, обзет от надигащия се гняв, който нямаше къде да излее. Беше толкова неразумна младежка постъпка! Безсмислено представление. Докосна врата си и видя на пръстите си малко червено петно. Сам беше наточил толкова добре острието. В името на всички богове, младият претор му харесваше заради пристъпа на моментна лудост.

Вместо да каже нещо, Бур просто кимна в знак, че е съгласен. Знаеше, че останалите ще му се подиграват, когато се върнат в казармата. Човек на петдесет години не може да се мери със скоростта на двайсетгодишен! Това също им беше толкова ясно, колкото и на него. Бур се намръщи. Щеше да му се наложи да набие поне един тях. Видя как се спогледаха притеснено от гневното му изражение и кимна на себе си, дишайки като разярен стар бик. Добре. Нека копелетата се боят от гнева му.

– Аз... – Бур спря насред думата. Очите на младия мъж бяха разширени от страх и негодувание. Нищо, което Бур можеше да каже, нямаше да облекчи момента. – Няма повече време, сине.

Юний опря кинжала в лявата си китка и я преряза със замах. Раната беше ужасяваща, кръвта бликна в миг. Младият мъж издаде задавен звук, докато се опитваше да прехвърли оръжието в другата си ръка, за да пререже и дясната си китка. Ала лявата му ръка увисна безпомощно, така че ножът се изплъзна от хватката ѝ. Юний залитна и Бур вдигна ножа, докато младежът се свличаше на леглото. Центурионът видя как очите на младия мъж помръкват. Преторианецът разбра, че смъртта приближава и се опита да отвърне лице.

Изруга мислено, когато осъзна, че това ще отнеме твърде много време. Един здрав мъж можеше да се вкопчи в живота и да направи умирането трудно, много трудно. Не можеше да допусне това, затова сам направи втория разрез. Кръвта попи в чаршафите, просмука се отдолу и изби на точки през тъканта. Преторът се отпусна настрани, дишането му се забави и секна.

Бур изчака още малко.

– Е, приключихме тук – заключи той, с изкривено от гняв лице.

Очакваше хората му да се пошегуват за негова сметка, но видя как го погледнаха и предпочетоха да не кажат и дума. Останаха да го гледат мълчаливо как изгаря писмото на пламъка на лампата, докато не се превърна в пепел. След това Бур и хората му напуснаха имението. Звукът на звънците все още се носеше остро във въздуха.

Докато вървяха обратно към Палатин, Бур стъпваше тежко, сякаш искаше да разтъпче нов чифт сандали. Знаеше, че хората му си разменят притеснени погледи, но на него вече му беше все едно. Беше изпълнил докрай дадената му заповед. Имаше моменти, когато някой сенатор допускаше гнусна перверзия, спеше с грешната жена или просто пресичаше пътя на грешния човек. Тогава нямаше публични съдебни процеси, нямаше порой от обвинения, докато целият град не узнае всичко. На тези мъже се даваше нож, а понякога и отрова, като им се казваше да изберат самоубийството, а не позора. Знаеше, че това е начинът, по който работи Рим. До тази сутрин не беше виждал смисъл в този подход. Някои неща се решаваха най-добре тихомълком, без плебеите на Рим да научават всички мръсни подробности. Заради достойнството на императора или Сената такива неща можеха да бъдат оправдани. Не беше въпрос на закон, а на по-дълбоко разбрана справедливост.

Все още си спомняше за сенатора, който беше избил робите си, очевидно за собствено удоволствие. Когато много по-младият Бур беше изпратен до вратата му, старецът го бе посрещнал с презрение, заявявайки, че има право да прави с тези, които притежава, каквото поиска. Бур си спомни, че бе отказал да си пререже вените. Но дори и тогава смъртта му беше настъпила бързо – старецът бе удушен от ръцете на един преторианец. Този преторианец беше Бур, но той не бе изгубил съня си заради него. Беше се почувствал светски мъдър с новото си разбиране. Да бъдеш преторианец, беше нещо повече от паради и снаряжение. Означаваше да вършиш неприятна работа в името на империята.

Бур стисна зъби. Ако тогава знаеше, че това ще означава четвърт век без повишение, че кариерата му ще спре и ще се превърне в студена пепел, може би този ден щеше да се откаже. Година след година трябваше да гледа как в редиците им се издигат по-слаби мъже, а Руфрий беше назначен за префект на любимия му легион, макар че ръцете на Бур бяха тези, които бяха стиснали гърлото на сенатора.

Беше се опитал да бъде добър човек, но несправедливостта го бе разяждала. Беше изпълнил заповедта и бе избавил от страданието едно побесняло старо куче. В замяна на това Рим го бе забравил. Имаше време, когато по-старшите бяха смятали Бур за изгряваща звезда, центурион с бърз ум и добър усет. Човек, когото другите следваха. Всичко това бе изчезнало като утринна слана, докато тя не го бе забелязала.

Когато стигна до хълма Палатин, погледна нагоре към него. Тя беше там, в храма на Юнона, и се омъжваше за прегърбения си пелтечещ съпруг, император К-К-Клавдий. Бур знаеше, че персите и евреите говорят за ангели. Беше му се сторила като един от тях, когато дойде при него и тръгна редом. Шанс да изкупи вината си с обещанието за благоволението на една императрица. Това беше нещо, за което си мечтаеше през годините, докато гледаше как префект Руфрий се перчи и става прекалено дебел за униформата си. Изкупление. Втора възможност.

Бур премигна, защото очите му започнаха да парят. Всеки път, когато ги затваряше, виждаше нелепата храброст на младия мъж, който бе решил да притисне нож към гърлото му, за да си върне за един-единствен миг достойнството с толкова безсмислена постъпка, че на Бур му се бе приискало да го прегърне. Почти не помнеше какъв е бил на тези години. Да остави Юний Силан с прерязани вени зад гърба си, не беше никакво изкупление.

ПЪРВА ЧАСТ

50 г. сл. Хр.

1.

Агрипина беше застанала до рамото на съпруга си, който бе потънал в четене. Знаеше, че Клавдий може да поглъща документи и истории с огромна скорост, като плъзгаше показалеца си по страницата, докато го следваше с поглед, след което бързо я прелистваше. Може и да звучеше като глупак, когато заекваше и се бореше с думите, но не беше такъв. Точно както изглеждаше като император, когато седеше неподвижно. В мига, в който се раздвижеше, куцукането и тътренето на краката му, както и полюляването на голямата му глава при всяка стъпка, я караха да потръпва. Казваше му, че е от тежестта на мислите, които го превиват и причиняват болки в гърба му. Истината беше малко по-проста. Клавдий се беше родил трудно, извлечен на белия свят от някоя галска акушерка в провинцията, вместо от римска акушерка. Тялото му бе осакатено в процеса на раждането.

– Още ли ще четеш? – попита го Агрипина.

Нейният нов съпруг не беше великодушен, макар че Калигула го бе смятал за такъв. Брат ѝ беше направил Клавдий придворен шут, като го унижаваше пред сенатори и роби. Клавдий приемаше всеки удар и шега, без да покаже и следа от негодувание. В двора на Калигула това го бе запазило жив, докато много други бяха загинали. Цялото ѝ семейство беше унищожено един по един от съдбата и от хората с власт, докато Агрипина не бе останала последна, красива като лято – императрица на Рим.

– П-почти п-п-приключвам – отвърна Клавдий.

Агрипина кимна в отговор, но лицето ѝ остана напълно безизразно. Беше се надявала, че ще спре да чува заекването след няколко месеца брак. Реалността се бе оказала различна, като скърцаща порта по време на буря. Дразнеше я непрекъснато и трябваше да се бори със себе си да не го прекъсва, да не го притеснява към края на изречението. Когато търпението ѝ я подвеждаше, Клавдий отново се връщаше в старата си роля, в образа на кротък човек. И все пак тя знаеше колко силно болят тези стари рани, как отровата на униженията все още кипи, готова да прелее. Клавдий беше по-сложен от предишните ѝ съпрузи. Властта му беше абсолютна и все пак имаше моменти, когато можеше да го води, покорен като агне с въже около врата. Беше нещо като танц между двамата, или като дебат. Можеше да използва страхопочитанието му към нейната красота и женските ѝ ласки. Реагираше на ръката ѝ като жребче на първата си юзда, гледаше в очите ѝ с някакво удивление, докато тя не се изкушеше да провери собственото си отражение, за да прозре онова, което само той можеше да види. Разтриваше главата му, когато беше уморен, но това беше нещо повече от утехата на топлотата или докосването на ръцете ѝ. Той искаше да ѝ угоди и затова ѝ даваше всичко, което тя пожелаеше, като например да осинови сина ѝ в императорското семейство. В замяна на това тя му говореше, търпеше заекването му, при все че вътрешно ѝ се искаше да крещи, помагаше му да избистря планове и идеи, докато не станеше готов да ги въплъти в камък или градеж.

Предишните ѝ съпрузи не искаха да разговарят много-много с нея, помисли си тя язвително. Клавдий нямаше да се състезава с колесници или да води мъже в битка. И все пак беше достатъчно силен, когато това имаше значение. Той...

– С-сигурна ли си в им-м-мето? – каза той внезапно, като я погледна нагоре. – След като сложа своя п-печат, няма връщане назад. Осиновяването ще влезе в-в а-а-ана... – затрудни се да довърши думите си, като се зачерви целия, докато накрая почти изплю думата „аналите“.

Агрипина се наведе по-близо, като му позволи да се наслади на благоуханието, който я обгръщаше като облак. Всички мъже знаеха кога е преминала през стаята. Това благовонно масло бе донесено от сърцето на Египет, същото, което бе докосвало гърлото и бедрата на Клеопатра. Едно-единствено шишенце струваше повече от теглото си в злато, но тя обичаше мускусната му наситеност заради топлината му и ефекта, който имаше върху Клавдий. В края на краищата в този ден той беше фараон на Египет, точно както беше и император.

Знаеше, че дори когато се навеждаше и се притискаше към рамото му, той се вглеждаше в извивката на шията ѝ, в начина, по който платът на столата ѝ се разместваше, за да разкрие гърдите ѝ. Беше на трийсет години и бе известна с красотата си. Клавдий наскоро беше навършил шейсет. Той вдъхна аромата ѝ, а Агрипина невинно се престори, че не е забелязала този поглед, докато четеше и кимаше.

– Точно както ти предложи, Клавдий. „Нерон“... като името на брат ми. „Клавдий“ в твоя чест, дори преди моите фамилни имена. След това „Цезар“ за кръвната линия, „Август“ за фамилията и „Германик“ на баща ми. „Нерон Клавдий Цезар Август Германик“. Това е достопочтено име, старо и ново едновременно.

– Само се н-надявам т-той да си го за-за-заслужи... – заекна Клавдий.

Казано бързо, можеше да прозвучи като шега, остроумна забележка. Но той го изрече с толкова труд, че Агрипина трябваше да се насили да се усмихне. Единственият ѝ син привличаше неприятностите, внасяше хаос навсякъде, където стъпеше. Знаеше по-добре от императора какъв дълъг път ѝ предстои. И все пак забеляза, че Клавдий не бе добавил името си към листа. Клавдий беше образован човек – не се нуждаеше от пръстен печат. И все пак, докато не надраскаше името си върху белия лист, синът ѝ не беше още част от императорското семейство, нито пък беше под защитата му.

Двама сенатори бяха дошли да присъстват на осиновяването на сина ѝ Луций Домиций Ахенобарб в семейството на императора. Агрипина усещаше смущението им, докато я гледаха как коленичи до съпруга си и подпира едната си ръка и брадичката си на голото му бедро, обърнала поглед нагоре към Клавдий. Пренебрегнала присъствието на другите, съсредоточена изцяло върху съпруга си, сякаш стаята беше празна. Клавдий протегна ръка и я погали по косата.

– Ще почита Рим – и теб, Клавдий – тихо изрече Агрипина.

Въпреки това все още не беше сложил подписа си! Нима щеше да я накара да повтори всички доводи, които беше изтъкнала по време на годежа и през първите месеци на брака им? Беше работила върху Клавдий като скулптор, в леглото и извън него, като съпруга, като майка, като всичко, което му потрябваше. Беше усетила как волята му омеква като свещ на слънце под този напор... но той отново и отново намираше някаква причина да отлага. Понякога се чудеше дали Клавдий не се радва, че тя се нуждае от нещо и го очаква от него. Знаеше, че би направила абсолютно всичко, за да постигне своето. Може би това му доставяше удоволствие, поне малко. Може би отчиташе това, че довършваше изреченията му, или изплащаше сметките за огромната вила, която строеше на брега. Дали би предпочел тя да живее в колиба?

Агрипина наклони леко глава. Косата ѝ се докосна до бедрото му и тя добре знаеше как ще реагира въображението му. Никога не беше изпитвала вълнение от любовта, не и както мъжете. Може би се бе омъжила твърде рано или първият ѝ съпруг се беше отнесъл твърде грубо с нея, не знаеше. Имаше моменти, в които се наслаждаваше на чистата физическа битка, сякаш препускаше в галоп с кон, само за да рухне накрая, потна и зачервена. Нищо, което Клавдий искаше, не беше повече от малко усилие от нейна страна – а това, което тя получаваше в замяна, беше просто всичко. Това означаваше, че можеше да изтърпи грухтящите звуци, които издаваше, начина, по който се полюшваше напред-назад, докато на нея ѝ се искаше да го избута, да го изтърколи от себе си като бръмбар.

Притисна длан към бедрото му, като разпери пръсти. Беше странно да усеща мускулите там. Това не бяха големите мускули на първия или втория ѝ съпруг. И двамата бяха яздили и марширували от най-ранните си години, извайвайки крака, набраздени от силни мускули. Клавдий беше по-слаб, но все пак си оставаше мъж. Агрипина усети, че докосването ѝ го възбужда, и забеляза, че по шията му избива дълбока руменина. Императорът се обърна наполовина, сякаш възнамеряваше да отпрати сенаторите. И все пак не се беше подписал! Агрипина осъзна, че това беше критичният момент. Изправи се на крака и взе ръката му в своята, като я насочи отново към пергамента.

– Ще го накарам да те почита – обеща тя на глас.

Клавдий кимна, мислите му пламтяха, очите му бяха почти трескави. Надраска името и титлата си с размах, а после проследи с поглед как сенаторите пристъпват напред, за да добавят своите подписи, след което разпръскват пясък върху мастилото, за да не се просмуква в листа.

– Б-Благодаря ви, сенатори – кимна Клавдий, като отпрати мъжете, без да откъсва поглед от съпругата си.

Агрипина се отпусна отново до него. Полите ѝ се стелеха като цвете около нея. Виждаше страстта в съпруга си, докато сенаторите бързаха да излязат. Беше облекчена, доволна, изтощена от спечелената битка. Беше време отново да препуска в галоп през ливадата. Започна да разкопчава дрехата си, оставяйки я да падне от голите ѝ рамене, докато Клавдий я гледаше жадно. Уязвима, тя вдигна очи към него, когато той стана от писалището.

– Благодаря ти, Клавдий – промълви тя.

Луций изруга и за пореден път се шляпна яростно, докато подтичваше припряно заедно с двамата си приятели. Беше вече ужилен поне десетина пъти и го болеше навсякъде. Мразеше осите! Тези твари не бяха безобидни като бръмбарите или мравките. Не, бяха някак злобни и не спираха да кръжат пред погледа му, докато премахваше гнездото им с голям парцал. Погледна назад и видя, че няколко от сърдитите гадини все още следваха трите момчета. Бяха толкова бързи! Гнездото им беше просто някакво бледо кълбо от някаква материя в ъгъла на старата барака. Отначало си беше помислил, че може да е изоставено, но когато го сръчка с тоягата, осите се изсипаха навън, готови бой. Честно казано, много ги мразеше. Дори не даваха мед, или поне не беше виждал. Учителят му беше казал, че ядат мравки, което го беше заинтересувало за известно време. Луций се беше замислил дали не би могъл да построи миниатюрна арена със стъклени стени, където оси и мравки да се бият за забавление на приятелите му.

Намръщи се, докато бързаше по пътеката. Не се съмняваше, че наставникът му ще бъде в малката училищна стая. Магистър Аницет винаги ги очакваше и поучаваше младите си ученици, че трябва да идват по-рано. Човекът можеше да говори! В името на боговете, можеше да изгуби един час за всяка тема, която Луций можеше да си представи. Луций смяташе, че това е единствената му слабост – ако някое от момчетата зададеше въпрос, можеше да пропилее цялото време за отговора, докато те се взираха в него и се преструваха на захласнати. Разбира се, в крайна сметка той винаги намираше по още някоя слабост. Ето защо си струваше да бъде нащрек, да гледа на света около себе си така, както никой друг не го виждаше.

Погледна към Отон, който държеше другия край на усукания парцал. Лицето му също беше подуто на големи розови и жълти петна. Устата му приличаше на детска рисунка, а едната му устна беше ужасно подута. Луций се ухили при тази гледка, макар че Отон само поклати глава. Всички бяха пострадали. Явно осите бяха войнствени същества, по-агресивни, отколкото момчетата си бяха представяли. Никой не бе избегнал гнева им, дори най-младият от тях, Серен, който бе останал да пази на вратата и за наказание бе ужилен по клепача. Препъваше се зад другите и се гърчеше от болка.

За градините на императорското имение на хълма Палатин се грижеха голям брой роби, твърде много, за да запомнят имената им. Луций и приятелите му често бяха обикаляли навсякъде, така че разпознаваха неколцина от градинарите, когато ви видеха. И все пак не би трябвало да има гнездо на оси, дори и в малка барака, далеч в края на една градина, подстригана, оформена и засадена до съвършенство. Ето защо Луций беше решил да действа така прибързано – гнездото можеше да бъде намерено и премахнато във всеки един момент. Отново разтри подутините по ръката си. Ухапванията бяха няколко, близо едно до друго. Импровизираният план с усукания парцал им бе струвал скъпо, но все пак може би щеше да си заслужава.

Напред пътеката излизаше до една леха със зелени подправки – някаква градина на императорската кухня. Ароматът на дафинов лист, чесън, лук и розмарин се носеше гъсто във въздуха, докато момчетата се промъкваха през зеленината, като внимаваха да не допуснат товарът им да докосва гола кожа. Луций се загледа в него очаровано. Беше видял малките шипове, които пронизваха плата, докато злобните дребни чудовища се опитваха да ужилят всичко, което ги притискаше. Почти можеше да се възхити на дълбочината на гнева им, на безсмислените им усилия.

Отвъд ивицата поддържана морава се намираше училищната стая. Допреди тази година, както разбра Луций, там се бе помещавал някакъв склад. Вътре все още миришеше на старо сено и пот. Майка му беше донесла дървени пейки, маса, която блестеше, излъскана с ленено масло, и всички плочки и тебешири, от които синът ѝ можеше да се нуждае, за да научи гръцки и латински. При тази мисъл той се засмя, като си представи как магистър Аницет вече се разхожда нагоре-надолу и си мърмори нещо на глас. Човекът беше с малки крака и имаше навика да потрепва, сякаш беше някакъв учител по танци или пойна птичка. Вече бяха закъснели. Дори ако момчетата влезеха веднага, щяха да ги накарат да се наведат и да ги нашарят с жилавата пръчка, която Аницет винаги носеше. Луций я беше откраднал веднъж, след което я бе счупил на две. Магистърът беше донесъл идентична на следващия ден и го бе набил безмилостно. Малкият суетлив човек заслужаваше всичко, което щеше да получи.

Преди време една-единствена оса беше ужилила магистъра, който беше използвал снопче пергаменти, за да я прогони навън. Тогава Луций и Отон го бяха видели да се поти. Ръката му се беше подула необикновено много, а пръстите му бяха заприличали на сочни смокини. Тогава не бяха казали нищо, но в главите им се бе родила една идея. Ако учителят реагираше така само на едно ужилване, какво щеше да стане, ако намереха гнездо и го хвърлеха в класната му стая? Луций стисна по-здраво в ръце жужащата тежест и се усмихна в очакване на предстоящото.

– Готов ли си? – каза той тихо.

Останалите кимнаха. Отон беше с година по-възрастен и носеше тога вирилис – бялата тога на мъжете над четиринайсет години. Каза, че е пъхнал пръстите си в едно местно момиче, което заинтригува другите двама, тъй като това беше нещо извън техните познания. Един ден, докато седяха заедно на едно паднало дърво в парка, Отон дори беше позволил на Луций да промуши ръката си под дрехата на момичето и да плъзне длан по извивката на задните ѝ части. Отначало тя си беше помислила, че това е ръката на Отон, докато той не бе хванал главата ѝ, за да я целуне. Резултатът беше писък и гонене, но Луций все още помнеше мекотата на кожата ѝ и усещанията, които допирът бе предизвиквал.

В нормален ден, без присъствието на разсейваща жена, Луций беше този, който измисляше игри и идеи. Тъй като Отон все още не беше допускан в сферата на заниманията на възрастните, с удоволствие бе последвал примера на Луций. И понеже беше по-голям от другите двама, на него можеше да се разчита и за победа в битка с момчетата от града, ако се стигнеше дотам. Бяха приятели, те, тримата. Беше лято и животът бе сладък.

Луций се усмихна, докато размотаваха усукания плат, а с тежестта си гнездото се полюляваше между тях. Осите полудяха, гънките на парцала се подуваха и спихваха от гневните им движения. Луций погледна нагоре. Отвореният прозорец се намираше на известно разстояние от земята. Замахването им трябваше да бъде идеално.

– Ако нещо се обърка, просто бягайте – изсъска Луций.

Не можеше да понася повече мисълта за разгневените оси, които го следваха. Така или иначе, щеше да спринтира към хълмовете, независимо какво щеше да се случи.

Внезапно замръзна. Планът беше негов, а почти го беше провалил!

– Серен, клинът! Все още ли е в теб?

Приятелят му го вдигна и Луций изчака по-младото момче да разбере, че е на грешното място. Серен изруга и хукна покрай сградата.

– Ще преброя до... трийсет – обяви Луций. – Трябва да е достатъчно дълго време.

Отон кимна мрачно. Няколко от осите се бяха измъкнали и се катереха по плата към ръцете им. Отон видя как една от тях достига до палеца му, жужейки с крилца, сякаш за да се облекчи след пленничеството. Основното гнездо все още беше скрито, но без усукването... Чу как Луций изохка, когато една от тях го жилна.

– Достатъчно чакахме – сопна се Луций. – Готов ли си? Едно, две, три!

Размахаха парцала заедно с гнездото в голяма дъга. Гнездото влетя през прозореца и се стовари върху дървения под на стаята. Веднага се чу по-силно бръмчене, заедно с първия вик на изненада на магистъра, последван от крясъци на гняв и ужас.

Луций се усмихна на приятеля си и болката от ужилванията изведнъж бе забравена.

– Приближава се, за да види какво е влязло през прозореца – промърмори той. – Вижда осите и си спомня за последния път. Хуква да бяга...

Чуха думкане и прихнаха да се смеят. Един малък дървен клин можеше да подпре цяла врата. Серен го беше забил отвън и това я държеше затворена. Магистърът крещеше от страх, докато блъскаше по дървената врата, но изход нямаше. Луций се зачуди дали няма да му хрумне да избяга през прозореца, но гнездото се бе приземило точно до него. Осите със сигурност щяха да му преградят пътя.

Няколко от жужащите насекоми се понесоха навън през прозореца горе. Именно те накараха Луций и Отон да се отдалечат. Срещнаха се със Серен пред главния вход и се потупаха един друг по рамото в комбинация от поздрав и похвала. Само една оса им беше дала три дни свобода преди това. Докато момчетата вървяха безцелно надолу по хълма с намерението да се размотаят из пазарите, си мислеха, че цяло гнездо със сигурност ще им спечели седмица-две, дори повече, ако магистърът се откажеше и си отидеше у дома.

Луций хъркаше, когато вратата му се отвори с трясък. Беше се прибрал късно в стаите си. Отон го беше запознал с две от момичетата, които предпочиташе. Изглежда, се бяха заинтересували от набитото момче, което растеше като бурен и вече имаше мъх по бузите, макар че още не беше навършил тринайсет години. Щеше да мине поне година, докато облече тогата на мъж вместо момчешката туника. И все пак едната от младите жени бе привлякла интереса му – със загорели крака, очи, които изглеждаха огромни от сенките, направени с въглен, и странен начин да задържа погледа му. Лайта. Беше заспал, произнасяйки името ѝ, и именно тя плуваше в съня му, който се разби на парчета като строшено глинено гърне, докато го издърпваха за крака от леглото.

Луций носеше набедреник и туника без ръкави – нощите можеха да бъдат студени, а стоте зали на Палатин успяваха да изсмучат топлината от въздуха, без изобщо да се стоплят. Усети, че се плъзга, и сграбчи завивките, като ги повлече със себе си, така че падна на земята в голям, ревящ от объркване вързоп. За миг се сгуши в пашкула, после скочи на крака, задъхан и готов за бой.

Преторианецът Бур погледна с интерес камата в ръката на момчето. Сигурно беше посегнал към нея още когато го измъкнаха от леглото. Бур забеляза също, че синът на Агрипина носеше тежка гривна от злато и полирана смола, под повърхността на която проблясваше змийска кожа. Тази змия бе спасила живота му преди години, както се говореше, когато в крайградския му дом се бяха промъкнали убийци. Може би затова все още спеше с нож под ръка, помисли си Бур.

– Остави това, синко. Майка ти те вика.

– И какво от това? Не си префект на преторианците, нали?

Бур не каза нищо, въпреки че Луций знаеше, че го е засегнал.

– Не, не си! – продължи Луций. – Не и докато Руфрий не се пенсионира. А може би и след това няма да станеш. Не можеш просто да влизаш тук, когато спя. Махай се!

Момчето разпери широко ръце и се опита да изтласка преторианеца от стаята. Може би щеше да подейства на по-малкия му брат или на някой от домашните роби. Бур си припомни смелостта на един млад претор. Не беше приятен спомен, така че реагира по-остро, отколкото обикновено би го направил. С бърз замах удари Луций, като изхвърли ножа от ръцете му. Оръжието се плъзна по плочките и за миг Бур си помисли, че момчето може да се хвърли след него.

– Императорът вече е буден! – сопна се Бур. – Баща ти, какъвто е вече. Майка ти ме изпрати да те доведа при него, а аз съм преторианец и съм се заклел да изпълнявам заповедите на императорското семейство. Ще го направя, дори ако трябва да те нося на рамо и да викаш през целия път.

– Какво искат? – попита Луций.

Бур го видя да се задушава от възмущение, а очите му да се присвиват. Не беше лош набор от реакции за човек, който току-що се бе събудил. Първо острието, после самоконтролът, какъвто се очакваше да притежава един възрастен мъж. Бур не беше предполагал, че синът на Агрипина може да реагира по този начин. Повдигна вежди.

– Ела с мен и ще разбереш. Обуй си сандалите. По туниката ти има петна от пот. На твое място първо бих се преоблякъл.

Луций махна с ръка на предложението и прокара пръсти през гъстата си черна коса. Беше солидно момче, помисли си Бур, мускулесто и с плътен загар, сякаш издялано от маслиново дърво. Краката му бяха с дебели мускули, може би наследство от истинския му баща. В друг живот от него щеше да излезе приличен войник.

Бур откъсна очи от момчето. Майката му никога не би му позволила да марширува с легион, нито да бъде колесничар като баща си. Беше му замислила друг житейски път. Това беше привилегията на красивите жени, разбира се, да правят каквото си поискат.

Видя, че погледът на сина ѝ се е спрял върху осакатената му ръка. Бур я вдигна, за да му даде възможност да я види добре. От години я криеше от погледите на зяпачите, като я държеше зад гърба си, когато беше на публично място. Малко по малко беше започнал да се ядосва на себе си. Напоследък я държеше там, където всеки можеше да я види.

Малкият и безименния пръст на лявата му ръка бяха отрязани. Това не беше необичайно нараняване за легионер. Бур дори не бе усетил, когато беше получил раната, докато се сражаваше в Британия за императора. Просто беше доволен, че е запазил останалата част от ръката си. Лекарите в легиона твърде бързо режеха цели крайници, тъй като така си улесняваха работата. Неговият преториански лекар беше грък, за което Бур бе благодарен на боговете. Този човек го беше лекувал три седмици с хлебни превръзки, горещо вино и оцет, като всеки ден изстискваше гнойта, докато не пуснеше червено.

Бур завъртя насам-натам остатъка от дланта си. Все още имаше палец, това беше единственото, което имаше значение. С палеца, показалеца и средния пръст можеше да вдигне кана или да хване ремъка на щита. Можеше да вземе пенсия и да се оттегли от легиона, но остана. В края на краищата беше упорит човек.

– Видя ли достатъчно?

Момчето кимна, макар че не можеше да откъсне поглед от него.

– Боля ли? – попита Луций.

Бур изсумтя.

– Не. Хайде сега. Майка ти чака.

Бур се зарадва, че момчето престана да възразява и влезе в крак с него, докато вървяха по коридорите на дворцовия комплекс. Преторианецът налагаше бързо темпо, но момчето не изоставаше, без да диша тежко, и крачеше, сякаш му беше все едно. Ако това беше преструвка, справяше се добре, помисли си Бур.

Спалнята на момчето се намираше далеч от императорските покои. Макар че навън все още беше тъмно, Бур усещаше как с приближаването им в стомаха му се надига напрежение. В коридорите около покоите на Клавдий имаше лампи, поставени ниско до пода върху богато украсени стойки от бронз и полирано дърво, които хвърляха отблясъци по плочките и стените. Имаше и много преторианци, отдаващи чест на всеки ъгъл и врата. Бур усещаше как момчето го наблюдава, докато отвръщаше на поздравите им и ги приветстваше в отговор, като тук-там промърморваше по някоя похвална дума.

– Всичките ли ги познаваш? – попита Луций.

– Да – кимна Бур. – Центурион съм от повече от двайсет години. Достатъчно дълго, за да науча няколко имена.

– Последният преториански префект се самоуби – отбеляза Луций. – И този преди него. Дали префектът Руфрий ще направи същото, как мислиш?

Бур стигна до коридора, водещ към личните стаи на императора. Стисна зъби, преди да отговори.

– Сигурен съм, че Руфрий ще се оттегли на спокойствие, за да се грижи за лозята си – промърмори той. – Или може би ще умре от старост.

Луций се усмихна на този отговор.

– Ще поведеш ли преторианците след това? – попита невинно.

– Нямам такива амбиции – отговори Бур.

– Но ако императорът те избере... – додаде Луций.

– Ако боговете и императорът изберат моето име, няма да откажа. Освен това нямам желание за нищо повече.

– В такъв случай, предполагам, че в крайна сметка може да посегнеш на живота си – подметна Луций.

– Може би. Или може би ще наруша модела само напук на теб, дребно гаднярче.

На Луций не му остана време да отговори, макар че зяпна от изненада. Когато се приближиха до вратата, стражите от двете ѝ страни внезапно отдадоха чест, предупреждавайки онези в стаите отвъд. Робите отвориха вратите и Бур и момчето влязоха.

2.

Луций стоеше с леко наведена глава на няколко крачки от вратата в дневната на императора. Огромен плитък мангал от черно желязо излъчваше топлина и светлина. Лампите по стените стояха подредени като преторианци. На императора все му било студено, така беше чувал.

Още с влизането майка му започна тирадата си с твърд като мрамор глас, с тембър като удари на камшик. Луций издържа. Гневът ѝ беше достатъчно истински, но чувстваше, че е и за пред всички останали присъстващи, почти представление. Тя рядко избухваше в несвързан поток от думи или потъваше в яростно мълчание. Не, майка му изливаше гнева си като потоп, опитвайки се да го удави с думи. Луций се беше научил да бъде скала, когато тази вълна се надигнеше.

Той забеляза Бур до себе си. Преторианецът стоеше мирно с изпъчени гърди. Луций трябваше да се пребори да не се усмихне при мисълта, че и на този стар инат щяха да му се скарат.

– Сигурна съм, че Отон също е замесен! – каза Агрипина. – Не, да не си посмял! Не смей да го отричаш! Преди час тук беше майка му, която плачеше, че скъпоценният ѝ син е бил подведен. Доведе със себе си онова голямо момче, за да ми покаже всичките отоци и ужилвания, които е понесъл заради тази глупост. Същите отоци и ужилвания, които сега виждам по ръцете ти!

Луций покри едната си предмишница с длан, опитвайки се да скрие най-лошото. Видя, че доведеният му брат и доведената му сестра са в другия край на стаята. Октавия беше взела със себе си глупавата си кукла, макар че беше твърде голяма за нея. Усети, че неприязънта му се задълбочава. Вече бяха будни, разбира се. Нима беше единственият, който спеше в Палатин тази нощ?

Октавия беше с няколко години по-млада и сякаш изпитваше огромно удоволствие да го вижда опозорен. Луций си представи, че се е възползвала от шанса да гледа как пред очите на семейството го разкъсват на парчета. Да, на устата ѝ се появи усмивка, докато го гледаше. Опита се да отвърне на погледа ѝ, за да я предупреди, че я чака възмездие. Тя му се изплези.

Доведеният му брат изглеждаше по-разстроен, но това беше обичайното състояние на деветгодишното момче. Британик беше малко мрънкало, който плачеше за щяло и нещяло. Луций го мразеше – заради оплакванията му към баща им, за начина, по който го следваше като изгубено кученце, за това, че претърсваше стаята на Луций за оръжия, а после предаваше на майка им всичко, което беше успял да намери. А пък и името „Британик“ също не му подхождаше. Луций му беше измислил няколко прякора и всички до един бяха по-добри. Любимият му идваше от един ден, когато беше се присмял на Британик, че долу няма косми. Луций го бе нарекъл „Кюсето“ и беше прихнал да се смее шумно. В яростта си Британик беше изкрещял, че всъщност там има косми и са „цели дванайсет!“. Самата мисъл, че ги е преброил, беше накарала Луций да се изсмее толкова силно, че накрая го бе заболял коремът. Оттогава Британик беше „Дванайсет“, макар че и това го разплакваше. Малкото бебе беше интересно само когато вярваше на всяка щурава история, която Луций му разказваше. След като на няколко пъти бе успял да го заблуди, само за да му се подиграва по-късно, Британик бе станал предпазлив – и с това по-малко интересен. Дори не можеше да бъде добра публика.

Луций чу, че гласът на майка му става все по-силен, и осъзна, че мислите му са се отклонили.

– Какво ще каже баща ти за гаврата? Имаш ли представа колко ти е ядосан Клавдий?

За да подчертае това, Агрипина направи жест към мястото, където императорът седеше зад писалището. Старецът премигна и вдигна очи, осъзнавайки внезапното внимание към него. Луций го изгледа изпод вежди. Искаше му се да отвърне, че „К-К-Клавдий“ не е негов баща, но това щеше да му донесе побой. Нито пък беше вярно, поне докато осиновяването не бъдеше прието от Сената. Луций беше част от императорското семейство. Дори имаше ново име, макар да се бе зарекъл никога да не го използва. Не можеше да попречи на майка си да го накаже, но това беше клетва, която можеше да положи, независимо колко тя се гневеше и го сочеше с пръст.

– Закле ми се, че повече няма да се държиш лошо, когато последният възпитател си тръгна! – избухна Агрипина.

Луций забеляза, че лицето ѝ е зачервено. Силната емоция бе възпалила кожата ѝ като обрив или треска. Търсеше подобни неща, които да задържат вниманието му, докато тя беснееше.

– Мислех, че тогава си си научил урока, Луций, на хляб и вода за една седмица, с нашарен задник, сякаш са тупали постелки. А сега това! Как можа да си помислиш, че ще ти се размине... как можа, Луций? – Ала на мига Агрипина се усети и сякаш изплю новото му име: – Нероне! Бедният ти учител е пострадал повече от... Трябваше лично да отида в болницата, за да го видя и да се извиня от твое име. Никога не съм виждала такова нещо... – Агрипина си пое дълбоко дъх и се разтрепери. – Обещах на императора, че ще се представиш достойно за новото име, което ти даде. Така ли се отплащаш за това доверие? Е, ти разочарова баща си, Нероне! Нима не виждаш? Бедният човек направо онемя. В името на боговете, ти разочарова и двама ни.

Агрипина отново посочи Клавдий. Този път императорът беше достатъчно бдителен, за да кимне в знак на мълчаливо неодобрение. Ръцете му приглаждаха документите, които все още четеше мимоходом. Луций сви устни. Старецът не се интересуваше особено от сина на жена си от предишен брак.

Истинският баща на Луций беше природна сила – колесничар на Зелените, а не някакъв чиновник, който куца и заеква. Луций не си спомняше Гней Ахенобарб, или поне не беше сигурен, че си го спомня. Понякога не можеше да каже дали споменът е за този човек, или за втория съпруг на майка му. Итал беше войник и добър човек. Веднъж двамата с Луций бяха поправяли една колесница, като работеха мълчаливо сред миризмите на лепило и боя. Беше спомен за тихо спокойствие. Понякога, особено в дните, когато майка му изпадаше в ярост, Луций се връщаше към него.

Усети как бузите му почервеняват, докато потокът от обвинения се изливаше. В присъствието на брат му и сестра му, както и на Бур, който слушаше всяка дума, можеше само да се преструва на безгрижен. Майка му изглеждаше решена да го унижи публично. Тя искаше кръв, а той не можеше да ѝ попречи.

– ... глух ли си? Или просто си глупав? – изкрещя му тя. – Вече знам, че Отон е бил там. Успя ли да въвлечеш брат си или сестра си в тази история? Или онзи твой приятел... Серен! Той беше ли там? И той ли участваше? Знам, че е бил.

– Бях само аз – възрази Луций. Възнамеряваше да отрича всичко, но изведнъж се ядоса толкова, че му беше все едно какво ще му направят. – Така или иначе не бих помолил Октавия или Британик да направят нещо подобно. Щяха да избягат, за да ти разкажат...

Доведената му сестра ахна, макар Луций да знаеше, че беше само преструвка. Октавия обичаше да го вижда в беда, това беше всичко. Той също я мразеше. Понякога нощем лежеше в леглото и напрягаше всеки мускул и всяка става, докато не се разтрепереше от ярост, след което им пожелаваше всички да умират час по-скоро. Обикновено след това се чувстваше по-добре.

Преди Луций да продължи, чу как стражата навън застава в стойка с тропване на крак и възпира някой, който се опитваше да влезе при императора. Клавдий използва този момент, за да потисне прозявката си, макар че даде жест да отворят вратите. Луций погледна към мрака зад писалището на императора. Къде се бавеше зората? Беше изгубил представа за времето, след като го бяха измъкнали от леглото. Струваше му се, че това е най-дългата нощ в живота му.

Жената, която влезе, беше член на императорския персонал, макар че Луций не знаеше дали е робиня, или освободена. Някои от освободените носеха сребърни пръстени като символ на статута си, докато робите носеха железни. В целия императорски комплекс навярно имаше хиляди, които работеха в кухните или пералните, метяха и чистеха стотиците стаи, като се редуваха. Луций предполагаше, че спят по таваните или в спални помещения, струпани един до друг като в мише гнездо. На пръв поглед тази му заприлича на египтянка, обикновена млада жена, изчервена от честта да влезе в стаите на самия император. Изприпка вътре, сякаш бе получила внезапен спазъм или краката ѝ се бяха подкосили.

Сведе глава, докато се приближи достатъчно, за да различи императора, без наистина да го е погледнала. След това понечи да коленичи, но падна прекалено бързо, така че коляното ѝ се удари звучно в плочките на пода.

– Приближи се – подкани я Клавдий.

Стана от писалището си, а младата жена отиде до него и прошепна нещо. Луций я наблюдаваше с облекчение. Дори майка му беше замълчала, което беше благословия.

Луций знаеше, че императорът не спеше много. По всяко време на денонощието Клавдий можеше да бъде намерен да замисля нови данъци и правила или да заседава. Човекът обичаше реда или поне му харесваше да го налага на другите. Луций направи кисела физиономия. Поне в това отношение императорът и Агрипина си подхождаха идеално. Никога не я беше виждал по-щастлива, отколкото когато правеше живота на сина си по-труден.

Служителката си тръгна, като все повече свеждаше глава, докато излизаше. Клавдий се наведе към Агрипина и каза няколко думи, докато Луций ги наблюдаваше вторачено. Беше научил, че двамата винаги имаха някакви планове за него. Особено майка му говореше за това какъв човек можел да стане, какво можел да постигне в живота, стига да я слушал. Беше забелязал, че винаги обсъждаше предстоящите години. Във всеки неин сън или блян тя беше до него, докато пътуваха, за да видят бреговете на Нил или великите храмове на Атина. Понякога се чудеше дали някога ще го остави на спокойствие.

Майка му беше успяла едновременно да пребледнее и да се изпъстри с червени петна. Кръвта ѝ сякаш се беше оттекла от лицето и бе оставила само следи от предишния ѝ гняв. Луций повдигна вежди подозрително. Не им вярваше и на двамата. Усети, че долната му устна се издава напред – детински навик, за който Британик, дребното копеле, се бе осмелил да му се подиграва. Луций я прибра обратно и зачака.

– Твоят учител е починал, Луций – каза Агрипина по-тихо от всичко, което беше изприказвала досега. – Изглежда, че е реагирал зле на ужилванията на осите. Някои мъже могат да ги понасят, а други... Не си могъл да знаеш. Било е просто ужасен инцидент.

Беше се досетила. Луций го видя в очите ѝ. Отон ѝ беше казал или тя го бе разбрала от самия магистър Аницет. Агрипина го гледаше с блеснали очи, желаейки да разбере истината. Синът ѝ кимна леко.

– Не знаех – отвърна ясно Луций. – Мислех, че просто ще го ужилят няколко пъти и с това ще се свърши. Беше просто шега. Нямах представа. Много съжалявам.

Видя как майка му въздъхна с облекчение. Думите не означаваха нищо и все пак изглеждаха важни. Осъзна, че това е вид сила. Точните думи в точния момент – беше като изсмукване на отрова от рана.

Агрипина погледна към съпруга си. Императорът кимна. Явно беше някакъв напредък. Луций наблюдаваше малката сцена, която се разиграваше между тях. Докато не го гледаха, отдели миг, за да намигне на Октавия. Малката ѝ уста се отвори в съвършено „О“ от шока.

– Разбира се, хазната ще компенсира загубата – каза Агрипина. – Семейството на бедния Аницет няма да бъде изхвърлено на улицата заради глупостта и безгрижието на сина ми. Те ще бъдат обезщетени с... цялата заплата, която би спечелил през целия си живот – и повече. Клавдий, ще ми трябва празно нареждане за имперските фондове. Ще пресметна каква би била сумата и лично ще ги посетя.

Устата на императора се изкриви, сякаш си беше счупил зъб. И все пак кимна, като само промърмори нещо в знак на съгласие. Луций оставаше предпазлив.

– Нероне – продължи майка му, – ще присъстваш на погребението. Ще застанеш до мен и ще се извиниш на съпругата на учителя си.

Луций заклати глава и отвори уста, за да възрази.

– Той умря, Нероне – настоя майка му. – Ако не беше още дете, а мъж, щеше да бъдеш съден, разбираш ли? Бъди благодарен, че днес не носиш тога вирилис, иначе можеше да те вържат за дъска и да те оставят да умреш от глад, а птиците да ти изкълват очите. Изтрий тази усмивка от лицето си!

Луций се намръщи, унизен още веднъж. Не се беше усмихнал. Устата му просто се разтягаше широко, когато беше нервен. Усещаше как лошата воля на майка му се събира като буреносни облаци. Досега всичко се свеждаше до крясъци и сочене с пръст. Можеше да търпи това с часове, ако се наложеше. И все пак новината за смъртта на възпитателя го потресе. Това се случваше за първи път. Не знаеше какво ще означава случилото се за него.

– Центурион Бур – обърна се за пръв път майка му към мъжа пред себе си. – Благодаря ви, че доведохте сина ми. Отвън вече трябва да ви очакват две други момчета. Мога ли да разчитам, че ще се погрижите и тримата да бъдат бити за това, което са направили? Мога ли да бъда сигурна, че ще разберат сериозността на деянието си?

Луций отвори уста да протестира, но якият преторианец заговори пръв.

– Ще се погрижа за това, императрице.

Луций забеляза, че Клавдий рязко откъсна очи от документите. Почти виждаше как императорът се замисля и решава, че не си заслужава да си прави труда. В този миг Клавдий се подсмихна саркастично. Беше избрал да вземе Агрипина в леглото си, в семейството си. Тя беше като сандалите на каещите се, които търкаха каменните стъпала на храмовете.

Усети как Бур го хваща за горната част на ръката и не се отдръпна. Това беше здравата му ръка, забеляза Луций, а не пилешкият крак. Подозираше, че няма шансове да се измъкне от хватката на легионера, затова запази достойнство, докато го извеждаха. Сърцето му обаче се разтуптя. Трудно беше да не се страхуваш от бичуване, а още по-трудно беше да не го показваш.

Отон и Серен чакаха в преддверието отвън. Майките им бяха с тях, сред облак от аромати и пудра. И четиримата се изправиха, когато вратите се затвориха, закривайки гледката към стаите на императора.

Отон пребледня, а веждите му се вдигнаха въпросително към Луций. Серен явно беше плакал, но само избърса лицето си грубо с длан. Луций беше тук. Всичко щеше да бъде наред.

– Казват, че магистърът е умрял – промълви Отон. – Вярно ли е?

Луций видя, че очакват нещо от него. Намръщи се. Все още се радваше, че възпитателят беше умрял! Ако беше сам, щеше да тича, да скача и да се хили като полудял. Това малко човече повече нямаше да се напъва, да лае и да размахва пръчката. Ако магистърът се беше махнал от Рим, историята щеше да приключи. На кого му пукаше, че отсъства, защото е умрял, я не защото е отпътувал към родния си край? Беше си отишъл и Луций беше спечелил. Това беше всичко, което имаше значение.

Луций обаче видя, че приятелите му са шокирани. Сви рамене, съзнавайки, че старият войник слуша всяка дума. Бур можеше да го повлече по коридора, но предпочете да изчака, за да му даде възможност да говори. Помисли си, че това беше достойно от негова страна

– Ще платим на семейството му – каза на Отон. – Учителите не печелят много, но ще получат торба сребро вместо неговата заплата. Може би тогава ще прекараме едно лято без уроци, докато намерят някой друг.

Хватката около ръката му се затегна и Бур подсвирна тихо. Очевидно това беше погрешен отговор.

– Вие тримата трябва да дойдете с мен – нареди преторианецът. – По заповед на императрицата. Убийството на наставника ви заслужава такова бичуване, което никога няма да забравите.

– Осите са го убили, не ние – възрази Луций. – Изобщо кой умира от оси? Беше слаб. А аз не забравям нищо – продължи той. – Или някого. Враг или приятел. Така, както ги виждам нещата, зависи от тях.

Това беше полуприкрита заплаха. При други обстоятелства Бур може би щеше да ѝ се възхити. Вместо това само въздъхна и поклати глава.

– Днес важи волята на майка ти – каза той. – Хайде.

– Вече съм достатъчно голям – обади се Отон и облиза нервно устни, когато Бур го погледна. – Аз съм на четиринайсет години. Можеш да биеш дете, но не и мен.

Бур кимна, сякаш беше чул разумен аргумент.

– Мисля, че не са взели под внимание факта, че си навлязъл в мъжката възраст – каза той. – Ако напомня този факт на императора, може би ще те даде под съд. Тогава ще можеш да бъдеш изпратен в изгнание или екзекутиран като възрастен мъж. Това ли искаш?

– Не, не иска това – побърза да каже майката на Отон. – Ще приеме това, което му се полага, без да каже и дума. Нали така, Оти?

Синът ѝ гледаше ядосано, свил юмруци. Луций кимна и също побърза да последва примера му.

Бур изобщо не обръщаше внимание на двете присъстващи жени. Бяха матрони и съпруги на сенатори. Майката на Отон беше почти толкова дебела, колкото и синът ѝ.

– Тук ли да чакаме? – добави тя и гласът ѝ затрепери.

– Не искам да ходя! – каза изведнъж Серен. – Не му позволявай да ме вземе!

– Дръж си устата затворена – изръмжа Отон. – Нито дума повече!

– Оти! – ахна майка му, шокирана от тона му.

Бур потърка челюст със свободната си ръка.

– Ще ви ги доведа – каза накрая. – Макар че чакането ще е дълго. Императрицата ме помоли да ги накарам да го запомнят.

Когато се обърна и тръгна, отпусна хватката си върху сина на Агрипина. Дали момчето беше разбрало, че няма накъде да бяга? Бур се приготви да повали Луций по гръб, ако се опита да побегне.

Луций наблюдаваше центуриона предпазливо, готов да хукне. В края на краищата какво щяха да направят, ако избягаше? Дали щяха му наложат още един бой с бичове в допълнение на първия? Все пак щеше да си прекара един следобед на слънце, правейки каквото си поиска. Идеята го изкушаваше.

– Какво става тук? – чу се глас.

Бур погледна и застана мирно. Луций също вдигна поглед. Префектът на преторианците беше също толкова побелял като Бур, но още по-възрастен, с огромни вежди и кичури жълти косми, които стърчаха от ноздрите и ушите му. Колебливото му поведение накара Луций да си помисли, че Руфрий изглежда ядосан за нещо.

– Защо не бях повикан? – запита той. – Защо си тук, Бур? Защо не ме събуди, щом императорът ни е призовал?

– Не знаех, че императорът е изпратил за вас, префекте – отвърна с равен глас Бур.

Познаваше Руфрий от четиринайсет години, още от назначаването му в легиона. Смяташе, че Руфрий е идиот, повишен, за да се хареса по-скоро на сенаторите в семейството му, отколкото заради някакви заслуги.

– Не си знаел! – викна Руфрий. Устата му продължи да се мърда, без да излизат думи, само в ъгълчетата ѝ се появи слюнка. – Виждам, че не си! А може би е трябвало да знаеш, центурионе! Може би е трябвало да се запиташ защо твоят висш офицер не е бил събуден, при положение че половината императорски персонал тича наоколо, все едно че е избухнало шибано въстание!

– Прав сте, господине. Трябваше да изпратя съобщение. Дължа ви извинение.

Луций наблюдаваше размяната на реплики с интерес. За пореден път видя как правилните думи смекчиха гнева на старшия. Руфрий се сбръчка като празен мях за вино.

– Ами, така е, както казваш. Точно така. Трябваше да ми се обадят лично. Виждам, че синът на императора е с теб.

За ужас на Луций префектът се наведе, за да му каже нещо, като приближи големия си нос и вежди достатъчно близо, за да усети дъха му.

– Чух, че учителят ти е много болен, момче.

– Мъртъв е, господине – промълви Бур.

– Разбирам. – Очите на мъжа се облещиха и сякаш станаха по-големи.

Луций замълча. Всъщност не му бяха задали въпрос и не желаеше да потвърждава или да отрича нещо, когато не му се налагаше да го прави. Мълчанието продължи известно време. Накрая префектът с изсумтяване отдръпна носа си настрани от него.

– Той ще бъде бит с бич, префекте – реши да добави Бур. – Заедно с тези двамата.

Руфрий хвърли поглед към Отон и Серен, който беше започнал да подсмърча, защото носът му бе протекъл.

– Добре. Когато императорът ме освободи, мога да дойда при теб и да те сменя, ако рамото ми позволява. Момчетата и бичът никога не трябва да са чужди един на друг, Бур. Удряй силно!