Апетит за убиване

1.

Главоблъсканиците. Те са мой специалитет. Тоест когато не изучавам модели. Или не разгадавам загадки. Някои биха казали, че не ставам за друго, освен за решаването на ребуси. Че напускането на бюрото ми в офиса на ФБР в Джаксънвил, за да общувам с истински хора, не е най-доброто използване на времето или таланта ми. И аз бих се съгласил с тях.

Застанах до наетата от мен „Тойота Авалон“ и се загледах в жълтото едноетажно ранчо.

– Това е невъзможно – чу се глас иззад рамото ми.

Погледнах партньорката си.

Каси Пардо беше дребна, висока само метър и шейсет, но притежаваше енергията на хиляди слънца. Освен това използваше жаргона на деветнайсетгодишно момиче.

– Няма невъзможни неща – възразих аз.

Каси най-сетне затвори папката, в която беше забила глава още откакто напуснахме летище „Далас/Форт Уърт“. Докато пътувахме насам, се беше захванала да изчислява шансовете за това, което щяхме да видим. Едно на милион... едно на два милиона.

Приближи се един заместник-шериф. Около четиридесетгодишен, с пшеничена коса, зализана настрани над плешивината му, и адамова ябълка, която стърчеше на четиринайсет милиметра от ларинкса му.

– Райън Холингс. – Заместник-шерифът протегна ръка.

Загледах се в нея. На всеки квадратен сантиметър от дланите ни виреят над двеста бактерии.

– Гарднър Камдън – представих се аз, докато стисках ръката му. Не страдам от ОКР. Просто знам такива факти.

Посочих жълтата къща и попитах:

– Вие ли открихте жертвата? Как точно беше намерена?

– Служител на „Ашланд Газ“ вземал показанията – обясни Холингс. – Погледнал през прозореца и видял кръв. Той ни се обади.

Каси лапна една дъвка. Беше на двайсет и девет и носеше ушито по мярка черно сако върху сив панталон.

– Вие ли проверихте отпечатъците на мъжа? – попита тя. – И видяхте името на агент Камдън?

Холингс кимна и двамата го последвахме през моравата.

– Докато ви чаках, потърсих имената ви в Гугъл – каза той. – Видях, че сте същите, които намериха онова шестгодишно дете в пещерите в Сонора. Това беше голяма новина тук в Тексас.

Случаят, за който говореше, беше разрешен преди тринайсет месеца. Двамата с Каси водихме разследването.

– Не знам дали си спомняте колко трескаво беше търсенето – продължаваше Холингс. – Хората провеждаха кампании по телефона и претърсваха щателно цели райони. А после се появихте вие двамата и – бум!

– По обувката на баща му имаше следи от безводен карбонат – поясних аз.

Холингс смръщи чело.

– Бащата на детето, спасено от онези пещери – уточни Каси.

– В САЩ има само девет места, където се добива този минерал – добавих аз. – Само едно от тях е в Тексас.

– Е, по дяволите, човече! – Холингс поклати глава. – Точно за това говоря.

Заместник-шерифът имаше дълбок глас и аз си представих книга. „Изследване на адамовата ябълка“. Страница 52. Дясната страна. Илюстрация на адамова ябълка заедно със статистика за броя на баритоните.

Стигнахме до входната врата и Каси извади два комплекта лилави нитрилни ръкавици. Нахлузи единия чифт върху маслинената си кожа и прибра кафявата си коса в стегната конска опашка.

– Никой не е влизал вътре, нали? – попита тя и ми подаде другия комплект ръкавици.

– Само аз и медиците – отвърна Холингс, после бутна вратата със стоманения връх на ботуша си. Огледах го отгоре до долу. Пет сантиметра по-нисък от мен и набит. Моето телосложение е по-скоро атлетично. Метър осемдесет и осем, с къдрава кестенява коса и сини очи.

Каси посочи отворената врата, а устните ѝ се извиха в усмивка.

– Възрастта пред красотата.

Обмислих твърдението ѝ. След това влязох вътре точно на метър и половина и спрях.

Помещението беше с отворен план с остров, разположен в центъра на обединената кухня и дневна. Зад него се беше разляла локва кръв.

До нея беше приклекнал мъж, който беше напъхал едрата си снага в еднократен защитен комбинезон за оглед на местопрестъпления.

– Вие двамата трябва да сте от федералните – предположи мъжът. Тежеше сигурно сто и трийсет килограма. Изправи се, като първо се подпря с длани на коленете и след това на бедрата си. – Аз съм Тери Уорд.

– Доктор Уорд? – попита Каси, за да е сигурна, че разговаряме със съдебния лекар.

– Така ме наричат.

Докторът примигна, когато Каси зададе въпроса, и очите ми се преместиха към медицинския му комплект на кухненския плот. Приличаше на позабърсана кутия за рибарски принадлежности, при това стара. От нея стърчеше форцепс с огънати под ъгъл рамена, само с едно ухо на едната дръжка.

Погледнах набръчканата кожа около кокалчетата на Уорд. Беше на шейсет и пет или седемдесет години.

– В Ашланд няма ли щатен съдебен лекар? – попитах.

Уорд присви очи, а Каси ме изгледа.

– Щипци за биопсия на маточната шийка – допълних аз, като посочих комплекта му. – Предполагам, че сте работили като акушер-гинеколог.

– Много сте проницателен – отвърна Уорд. – Пенсионер съм. Дойдох тук като услуга.

– И се радваме, че сте го направили – каза Каси. – Винаги оценяваме сътрудничеството на местните, нали, агент Камдън?

Погледнах Каси в очите, после казах на Уорд:

– Да. Ценим го високо.

Приклекнах на педя от мъртвеца, който лежеше по очи на плочките. Без да докосвам тялото, вече се виждаше, че е достигнало ригоризъм още предишната вечер и сега преминава в другата посока, когато мускулите омекват в така наречената вторична вялост.

Но Каси се взираше в нещо друго.

Ризата на жертвата се беше набрала отстрани, сякаш беше разкопчана отпред. Каси повдигна ръба ѝ. По левия ръкав на мъжа имаше капки кръв, които отиваха нагоре, вместо надолу, противно на гравитацията.

– Преобръщахте ли тялото? – попита тя.

– Наложи се да го направя – отговори Уорд. – Трябваше да потвърдя, че е мъртъв.

Кръвта под краката на мъжа образуваше извиващ се овал, който минаваше под хладилника. Огледах тъмната течност. Средностатистическото тяло на възрастен човек побира пет литра кръв, а на пода имаше поне четири.

– Но после го обърнах обратно – добави Уорд. – Точно в това положение, както го заварих.

– Да. Благодаря – отвърна Каси. Кафявите ѝ очи потърсиха моите, а ъгълчетата на устните ѝ се извиха нагоре.

Усмихнах се в отговор. Уорд беше обърнал тялото, за да огледа мъжа, и после го бе завъртял обратно, като го беше потопил наново в собствената му кръв.

Поставих едната си ръка на рамото на жертвата, а другата – на кръста. Натиснах, докато не завъртях тялото на една страна, като книга на рафт. Загледах се в лицето, което познавах твърде добре.

„Рос Тиньон.“

Човек, когото бях преследвал преди години. Бях спрял да го издирвам само защото го намериха мъртъв... преди години.

Вратата щракна и Холингс направи две крачки навътре.

– Значи сте познавали този човек? – попита той. – Вече сте се занимавали с него?

Статистиката изпълни главата ми. Трите жени, които Рос Тиньон беше убил през март 2013 г. Точната дълбочина в сантиметри, на която се беше забивал ножът му.

– Щото компютърът изписа името му, когато му взехме отпечатъците – продължи Холингс. – След това видяхме, че е същинска бъркотия, защото вече беше обявен за мъртъв.

„Бъркотия“ не беше точната дума.

– Преди седем години Рос Тиньон беше основният заподозрян за три убийства във Флорида – поясни Каси. – А след това в дома му избухна пожар.

В главата ми се оформи образ. Бяха измъкнали Бевърли, съпругата на Рос Тиньон, от пламъците. Лицето ѝ беше покрито със сажди, а къдравата ѝ руса коса се беше превърнала на въглен. Но съпругът ѝ явно не беше извадил такъв късмет. Спомням си, че разглеждах носилката, която изнасяше обгореното тяло на Рос Тиньон до микробуса на съдебния лекар.

– Нещо не мога да схвана – обади се доктор Уорд. – Значи вашият заподозрян е бил в този пожар?

Представих си носилката с тялото на Тиньон върху нея.

– Има една поза, която човешкото тяло заема, когато е обгорено – казах на Уорд. – Мускулите се стягат, ръцете се прибират като на човек, който се готви да влезе в юмручен бой. Патоанатомите използват термина „боксьорска поза“. Но този израз е излишно драматичен. Позата просто се основава на свиването на мускулите при изгарянето на тялото при температура над сто градуса.

Докато говорех, бръчки прорязаха челото на Уорд. Първо объркване. После отвращение.

– Значи сметнахте вашия човек Тиньон за мъртъв? – попита лекарят.

И веднага изникна един въпрос. Ако Рос Тиньон е бил убит вчера тук, в Тексас, чие тяло бяхме намерили преди седем години в пожара във Флорида?

Каси извади айпада си и попита:

– Разпитахте ли съседите?

– Един агент по недвижими имоти притежава мястото ей там – отвърна Холингс и посочи към дъното на улицата без изход. – Каза, че жертвата се е нанесла в този дом преди две години. Изобщо не се е казвал Рос Тиньон. За съседите бил Боб Брекинридж.

Тиньон се беше представял с фалшива самоличност. С нея бе купил имот. После беше живял тук в нелегалност.

Възникна втори въпрос. Защо трябва да бъде убит човек, който вече се смята за мъртъв?

– Да са мяркали руса жена? – попитах. – Която да наближава седемдесетте? Съпругата на Тиньон?

Холингс поклати глава.

– Не, този човек живеел тук сам.

Погледнах надолу. Ризата на жертвата беше разкопчана и разтворена, което разкриваше източника на кръвта. Между мечовидната кост и кръста му беше издълбана кухина.

Очите ми се преместиха върху гърдите на Тиньон.

Нещо беше отбелязано там. Издълбано в кожата му на двайсет сантиметра над мястото, където го бяха изкормили. Но когато доктор Уорд беше обърнал тялото, кръвта се беше размазала по торса на Тиньон.

– Заместник-шерифът направи снимки – поясни Уорд, щом проследи погледа ми. – Преди да го обърна. Заподозряхме, че затова сте тук.

Бяхме тук, защото Каси беше получила съобщение от шефа ни Франк Робъртс в 5:03 сутринта.

Запазил съм ви места за теб и Гарднър на полета в 7:30 от Джаксънвил до Далас.

Но Франк бе получил само съобщение за пръстовите отпечатъци на Тиньон, взети от тяло в Тексас. Нищо повече. Ето защо Каси се беше захванала с пресмятането на тези шансове по време на пътуването дотук. Беше изчислявала вероятността двама различни мъже да имат едни и същи отпечатъци.

Но не беше така. Това беше същият човек. Моят заподозрян от 2013 г.

Отидох до вратата. Заместник-шериф Холингс беше влязъл само на половин метър от прага, сякаш запазването на дистанция от този овал от кръв щеше да го предпази от нещо зло.

„Смъртта има мирис“ – помислих си.

Това е нещо повече от острата миризма на развалени яйца. Или смрадта на кръв и урина, когато те напускат местата в тялото, предназначени да задържат кръвта и урината. Тази миризма е нещо невидимо, нещо, което идва от онези, които правят огледа. От съдебните лекари, адвокатите и полицаите. От въображението на мъжете и жените, които виждат такива тела и си мислят: „Ако това се е случило на него, може да се случи и на всеки от нас“.

Не разбирам тези мисли. Когато бях по-млад, майка ми ми каза, че моят ум „просто работи по различен начин от мозъците на другите“. Че афектът ми просто е „малко по-нисък от нормалното“. И че това може да е нещо добро. Щяло да ми даде яснота, когато другите реагират, страхуват се или се ядосват.

Но имаше и други особености в поведението ми.

Неща, които майка ми не беше описала. Неща, които трябва да преживееш.

Миналата седмица в офиса бях в една кабинка в тоалетната, когато двама агенти влязоха да си измият ръцете.

„Когато е на дело – каза първият мъж, – е направо изумително. Искам да кажа, наистина изумително! Но в социални ситуации... ами, мисля, че вече не бива да казваме оная дума с „д“, нали?

„Да, не бива – потвърди вторият мъж. – Имаш предвид дебил, нали? – Засмя се. – Опа, без да искам я казах.“

Когато излязох от кабинката и видях лицата на агентите, разбрах, че говорят за мен.

Приближих се до заместник-шериф Холингс. Преди десет минути се беше зарадвал да ни види. „Същински фен“, би казала Каси. Но сега лицето му имаше зеленикав оттенък.

Спомних си един съвет, който майка ми ми даде преди години. Да добавям частици информация в началото на разговорите. За да ме възприемат като по-симпатичен. В емоционално отношение.

– Съжалявам, че това се е случило тук – казах. – Ашланд изглежда красив град.

Холингс кимна в знак на благодарност.

– Благодаря ви, че го споменахте.

– Разбрах, че сте направили снимки преди доктор Уорд да обърне тялото?

Заместник-шерифът извади от задния си джоб телефон. Показа ми панорамна снимка на кухнята. След това близък план на Рос Тиньон, по гръб.

– Трябва ми гъба – казах аз, като се обърнах към лекаря.

Уорд прерови комплекта си. Подаде ми нещо, което изглеждаше като чисто нова строителна гъба. Жълта и правоъгълна. Дебела осем сантиметра. Три долара и осемдесет и девет цента в най-близкия магазин за строителни материали.

Първо я намокрих в мивката, след което се наведох над тялото. Използвах ъгъла ѝ, за да почистя бавно горната част на гърдите на Тиньон.

Цифрите 5 и 0 бяха издълбани в кожата му, високи пет сантиметра и на три сантиметра разстояние една от друга, точно между зърната му.

– Числото петдесет означава ли нещо за вас? – попита Уорд.

В главата си прегледах всяка подробност от трите убийства, за които Рос Тиньон беше обвинен през 2013 г. Възрастта на жертвите му беше двайсет и шест, двайсет и девет и трийсет и две години и всяка от тях беше първо ударена, за да изпадне в безсъзнание. Дълбочината на прободните им рани беше съответно 4,2, 5,3 и 6,1 сантиметра след гръдната стена.

Умът ми прехвърли половин дузина други променливи.

Числото петдесет... не ми говореше нищо.

2.

Преди седем години Дейзи Карабел беше отвлечена от паркинг близо до заведението „Бийчкоумър“ в Сандстоун, Флорида, където работела като барман. Дейзи беше на двайсет и шест, без гадже или връзки с местната общност. На следващата сутрин тялото ѝ бе намерено в откраднат минибус „Шевролет Астро“ край магистрала 60.

Седемнайсет дни по-късно бе убита още една жена, а ден след това – трета.

Агентите във ФБР работят по двойки – един млад и един стар. През март 2013 г. на моя партньор Сол му оставаха три месеца до пенсионирането му, когато бяхме извикани от местната полиция на помощ. И така, случаят беше мой: за първи път бях начело на разследване на ФБР.

Пристигнахме в Сандстоун във вторник следобед. До четвъртък вечерта бяхме ограничили кръга на заподозрените до един човек: Рос Тиньон, човека, който беше собственик на откраднатия ван „Астро“. Докато разпитвах Тиньон, бях открил една нишка, която местната полиция беше пропуснала при първоначалните си разпити, и продължих да я следвам. Късно вечерта събудих един съдия, получих подпис на заповед за арест и поисках подкрепа от специалния отряд.

Но когато пристигнахме в къщата на Тиньон, мястото беше обхванато от пламъци и имахме късмет да измъкнем съпругата му Бевърли.

На следващия ден делото приключи и резултатът бе признат за успешен. Серийният убиец беше мъртъв, и то без да е необходимо да се води съдебен процес.

Или поне така изглеждаше.

Погледнах тялото на Рос Тиньон на пода в кухнята. След това преместих поглед към мивката на метър от мен. Върху твърд пластмасов цилиндър беше надписно „Magic Bullet“ , а вътре се виждаха остатъците от нещо смляно на дребно.

– За какво се замисли? – попита Каси.

– Мека храна – казах аз, припомняйки си детайла, който ни помогна да идентифицираме тялото при пожара през 2013 г. – Кас, провери дали на жертвата липсват зъби. По един кътник от всяка страна.

Каси клекна до тялото. Бръкна с обвитата си в ръкавица ръка в устата на Тиньон и я размърда. Извади две частични зъбни протези.

Под мястото, където се бяха намирали протезите – по една от двете страни на устата на жертвата – имаше черна пролука.

– Дивак! – възкликна Каси. Това беше израз, който тя използваше по три различни начина, по-често, за да опише лудостта на двайсетте си години. Нейните „дивашки дни“, както ги наричаше тя. Но днес знаех, че трябва да тълкувам думата по-буквално.

Тялото от пожара през 2013 г. беше овъглено до неузнаваемост, а черепът беше разбит от паднала греда. Намерихме обаче два кътника, разхлабени в задната част на устата. Съдебен одонтолог от ФБР беше извлякъл ДНК от пулпата им и беше потвърдил, че кътниците са на Тиньон.

– Значи сам си е извадил зъбите? – попита Каси.

– А след това ги е скрил в устата на непознат – допълних аз.

„Когато едно нещо не е такова, каквото изглежда, потърсете друго.“

Загледах се в малката следа между цифрите 5 и 0 на гърдите на Тиньон. Порязване? Остър, но малък разрез?

Натиснах областта с пръст. През дупката излезе малко гной, която образува малка точка между цифрите. Кръвта може и да беше дошла по-рано, но сега тялото беше изцедено от почти всички течности.

– Пет-нола – обади се Каси. – Като полицията?

Извадих телефона си. Франк ни беше изпратил тук, защото бях водещ по случая преди седем години. ФБР искаше някой да провери визуално дали това наистина е Тиньон.

Но в наши дни работя в отдел на ФБР, наречен МИР (Модели и Разпознаване). В групата сме четирима и ни привличат към конкретни дела само след като другите служители на правоприлагащите органи са изпаднали в безизходица.

Нашата задача е да установим особеностите на делата, които са се забавили. Да разрешаваме загадки и да изтъкваме нови теории. След това предаваме случаите на екип във Вирджиния или на местен офис. Не пътуваме. И не взаимодействаме с местните правоприлагащи органи или с обществеността. Това правеше пътуването тази сутрин необичайно.

Вдигнах телефона си, за да напиша съобщение на Франк.

Това е Тиньон.

Колебаех се, взирайки се в надписа 5.0 на гърдите му, а умът ми лъкатушеше около някаква нишка, която постоянно ми убягваше. Нещо не беше наред с тази сцена. Усещах го. Но продължих да пиша.

Завърнал се е от мъртвите. И сега отново е мъртъв.

Какво искаш да направим?

3.

Франк ни каза, че агентите от офиса в Далас ще пристигнат, за да поемат работата, така че се съсредоточихме върху четирите основни аспекта при разкриването на убийство: запазване на местопроизшествието, оглед на тялото, осигуряване на доказателства и идентифициране на лицата, които представляват интерес.

Към 22:30 се появиха двама следователи от Бюрото и един помощник съдебен лекар. Предадохме тялото и се сбогувахме със заместник-шериф Холингс.

– Искате ли да пийнем по нещо по път към града? – предложи той. – Просто да си побъбрим?

– Не – отговорих бързо.

Каси ме погледна и побърза да се намеси.

– Викат ни спешно на друго място.

– Следващия път, когато сме в Ашланд – излъгах аз, като принудих устните си да се усмихнат.

– Значи се разбираме за следващия път. – Холингс посочи гърдите ми с пръст.

С Каси се качихме в колата под наем и се отправихме на северозапад. Петдесет километра до Удрел, Тексас. Население 12 100 души.

Спрях на паркинга за посетители до кафява триетажна сграда в центъра на града, но оставих колата запалена.

– Сигурна ли си, че нямаш нищо против да почакаш?

Каси поклати глава, вълнистата ѝ кестенява коса се развя около раменете ѝ.

– Тик Ток. – И вдигна телефона си.

Във фоайето зад бюрото на охраната седеше мъж около петдесетте. Вдигна поглед към мен и ми се усмихна.

– Агент Камдън!

Беше чернокож и носеше сива униформа с две червени ленти под формата на буквата V на раменете. В бакенбардите му имаше повече бели косми, отколкото при последното ми посещение.

Извадих от работната си чанта стек червено „Марлборо“ и го сложих на бюрото му.

– Ти си истински приятел – подхвърли той.

Огледах празния старчески дом. Два дивана бяха обърнати към вътрешна градина, в която през деня влизаше естествена светлина.

„Говори за обикновени неща.“

– Жена ти добре ли е? – попитах. – Гленда?

– Гленда е добре. – Махна с ръка. – Влизай. Часовете за посещения не важат за теб.

Качих се по стълбите на третия етаж и излязох в коридор, застлан с мокет. Отворих вратата на стая 302.

Майка ми вдигна поглед. Регулируемото ѝ легло беше в режим на телевизор, тялото ѝ беше изправено.

– Направо да се разплаче човек от умиление! – каза тя и изключи телевизора с дистанционното. – Ако знаех, щях да си сложа грим.

– Заради сина си? – Усмихнах се. – Я стига! Просто бях наблизо.

Майка ми извъртя раздразнено стоманеносините си очи. Беше висока като мен, но косата ѝ, боядисвана някога всяка седмица от стилист в Чарлстън, беше станала съвсем бяла.

– Значи просто минаваше през Тексас?

Майка ми имаше акцент от Южна Каролина. Той се различава от този, който можете да чуете в Джорджия или Алабама, и е бъркотия от африкански и европейски диалекти, които са се размесили.

– Идваш неочаквано, момчето ми, което ми подсказва, че тук се е случило нещо лошо. Седни. Разкажи на мама за случая си.

– Случаят не е мой – възразих аз.

Майка ми се намръщи. Носеше черна блуза с остро деколте от същия материал като болничните престилки, както и нещо, което наричаше „плажни панталони“ – свободни бели панталони с връзки вместо колан.

– Скъпи, знам, че имаш снимки в телефона си.

– Снимките са прекалено кървави, мамо.

– За мен ли?

В продължение на двайсет години майка ми беше работила като психиатър. И не просто какъв да е психиатър. Преди да се пенсионира и да се премести на запад, работеше на хонорар в полицейското управление на Чарлстън. Беше консултирала десетки разследвания, включително един особено известен случай на удушвач, при който мъж беше отвличал проститутки от Първи район и ги бе убивал край близките села.

– Една снимка – помоли тя.

Прехапах долната си устна. „Нима бащите и синовете, когато и двамата са адвокати, не обсъждат сложността на интересни юридически казуси?“

– Стига постоянно си го мислил, Гарди – каза майка ми. – Просто действай.

Гарди! Никой друг не ме е наричал така.

Извадих телефона си и ѝ показах двете снимки, които бях получил от заместник-шериф Холингс.

Майка ми се вгледа в изрязаното върху гърдите на Рос Тиньон. През последната година кожата около челюстта ѝ беше станала отпусната и набръчкана.

Обърна внимание на знака между цифрите, който приличаше на точка.

– Пет-о? – каза тя. – Като полиция?

Същият въпрос, който беше задала Каси.

Поколебах се. Не исках да я разстройвам.

– Би ли сметнал, че това е препратка към вас? – попита тя. – Или се отнася само за местните момчета?

– Мисля, че повечето хора ни слагат в един кюп – отвърнах. – Наричат ни всички пет-о. Освен това има точка, мамо. – Посочих снимката.

– Аха! Точка – повтори майка ми и очите ѝ заблестяха. – Е, има една смесена подправка, наречена пет-точка-о, Гарди. Страхотна е за мариноване.

– Има коли, на които им казват пет-точка-нула – вметнах аз. – Мустангът например.

С майка ми играехме тези игри още от детството ми. Умствен волейбол назад-напред. Загадките.

– Система „Долби“ – подхвърли майка ми. – Навремето я наричаха пет-точка-нула.

– Имаше разширение за браузъра на Гугъл, наречено „пет-точка-нула“.

– Рок група от Средния запад – опонира майка ми. – От края на деветдесетте години. Казваха се „Файв Пойнт Оу“.

Бях подготвил още три пет-точка-нули, но се спрях и се усмихнах.

– Печелиш, мамо.

Между челото и носа на майка ми се беше образувала вертикална бръчка.

– Обаче може да е и тире, Гарди – каза тя.

Наведох се над телефона, изненадан, че не съм забелязал това. Пет-тире-нула означаваше нещо съвсем различно.

– Резултатът от бейзболния мач – подхвърлих, като си спомних алибито на Рос Тиньон за първото убийство – убийството на Дейзи Карабел. Тиньон твърдеше, че е отишъл с колата си на пролетен тренировъчен мач на „Марлинс“ в Джупитър, Флорида, на сто и седемнайсет километра от Сандстоун. Мач, който беше завършил с резултат пет на нула.

По онова време на използвания през пролетта стадион нямаше много камери, а Тиньон си беше осигурил билет за мача. Обясни, че е пътувал с колата на съпругата си, а не с буса си „Астро“, който беше обявил за откраднат същата вечер.

Докато го разпитваха, Тиньон описа играта с най-малки подробности. Отскачането на всяка топка. Всяка открадната база и всяка грешка, допусната в периода от третия до седмия ининг, точно в момента на смъртта на Дейзи Карабел. До края на разпита се очертаха само две възможности. Първо, той е невинен. Или, второ, има ейдетична памет, точно като моята. Заподозрях, че е напуснал бейзболния мач по-рано, отишъл е с колата до дома си, след което е отвлякъл Дейзи. А после е слушал играта по радиото в буса си, докато я е рязал. В крайна сметка той нямаше телевизор. Нямаше и видеокасетофон, за да запише играта.

Погледнах надолу към телефона си и видях, че майка ми е преминала към следващата снимка.

– Значи са го намерили да лежи по гръб – отбеляза тя. – Къде?

– В кухнята му.

– Дали е бил дрогиран?

– Агентите ще получат тази информация от токсикологията. Но забелязахме следа от инжекция на врата му.

– Кои сме „ние“?

– Аз и моят партньор – отвърнах. – Каси Пардо.

Майка ми остави телефона.

– Гарди, кажи ми, че не си я оставил да чака в колата.

– Не – казах аз. – Искам да кажа, че имаше неща за вършене. Тик Ток.

Майка ми примижа скептично. Но остави темата настрана.

– И така, следата от инжектиране – продължи тя.

Но аз се върнах към нейния въпрос. „Дали да не отида при Каси? И да я доведа тук?“

Посочих мястото на шията си, под дясното ухо, където бяхме забелязали следата от иглата.

– Имаше леки наранявания, мамо. Подозирам, че е бил жив, когато са го нарязали.

– Значи някой го е упоил – започна да разсъждава на глас майка ми. – Може би с паралитик. Той се е дезориентирал и е паднал. Подпрял се е с ръка и си е ударил лицето.

– Точно така.

– Тогава вашият заподозрян е започнал да го реже. Защо? Как?

– И кой? – попитах. – Не знаем, мамо. Преди седем години го сметнаха за мъртъв. Къщата е била купена под фалшиво име.

Ръката на майка ми потрепна от мускулен спазъм и аз си спомних лекцията на лекаря ѝ за кръвното налягане и стреса.

– Не е нужно да се притесняваме, мамо. Това вече не е нашият случай. Работата ми вече не е на терен.

Майка ми се разкашля. На плота до врата имаше пластмасова кана. Налях ѝ чаша вода. Докато тя се мъчеше да остане изправена, започнах да отварям гардеробите, за да търся възглавница, която да мушна под гърба ѝ. Във втория гардероб намерих една голяма възглавница в чиста калъфка. Обърнах се и тръгнах към леглото.

– А, каква изненада! – възкликна тя.

– Не знаеше ли, че там има възглавници?

– Моят Гарди е тук! – обяви тя, сякаш току-що бях пристигнал. – Да не си бил по работа наблизо?

Замръзнах. Спомних си за един цитат, който бях прочел за глупаците и надеждата.

Защото си бях наумил, че проблемът е изчезнал. „Отново е добър ден. Умът ѝ е ясен.“ После, бързо като светкавица, денят беше като много други, когато я бях посещавал напоследък.

– Здравей, мамо! – Насилих се да се усмихна.

И изведнъж единственото, за което се сетих, беше миризмата на смърт. Защото, колкото и рядко да изпитвах страх, ако тази болест можеше да нападне майка ми... ако тя, която някога беше блестяща и все още имаше добри дни, можеше да изгуби всичките си мисли в миг, значи това можеше да се случи на всеки от нас. Можеше да се случи и на мен.

– Явно си в района заради някой случай – каза майка ми. – Разкажи ми за него.

Поколебах се.

Две жени на света могат да накарат сърцето ми да се свие. Майка ми е едната от тях. Другата е на седем години и половина и живее с баба си в Маями. Посещавам я през уикендите.

– Не, мамо – излъгах. – Няма случай. Просто дойдох да те видя.

Докато казвах това, телефонът ми започна да вибрира. Погледнах го и видях верига от текстови съобщения с още четирима души в нея. Един агент от екипа ми, Джо Харис, беше изпратила съобщение:

Кой има отношение към новото разследване?

След това имаше отговор от Франк.

Гарднър е водещ по този и всички свързани с него случаи, освен ако не наредя нещо друго.

Свързани случаи? Не си бях проверявал имейла само през последния час.

Налях си вода, отворих приложението за съобщения и написах.

Има ли друго тяло?

Отговорът дойде от номер без име за контакт. Някой, когото Франк беше добавил към веригата от съобщения.

Роулингс, Ню Мексико

След това се появи съобщение от Франк.

Нали сте учили за Бари Фишър в Академията?

Бари Фишър беше убиец. През деветдесетте години на миналия век беше излежал трийсет и една години за множество убийства, а тази седмица го бяха освободили предсрочно поради напредналата му възраст. Преди двайсет и четири часа в новините бяха отразили как напуска затвора в Отеро, Ню Мексико. Изглеждаше болнав и носеше маска, свързана с кислородна бутилка.

Тялото на Фишър е намерено в Роулингс, НМ

Пръстите ми бързо набраха на телефона:

С Каси се прибирахме вкъщи. Ще се прегрупираме ли в офиса сутринта?

Франк отговори бързо:

Не. Отидете директно в Ню Мексико. Ще ви изпратя адрес.

Примигнах. Тази сутрин Франк ни беше изпратил да огледаме местопрестъпление на другия край на страната. Сега ми казваше, че трябва да отида в Ню Мексико и да ръководя разследването на няколко случая, което досега не ми се беше случвало, откакто бях започнал работа в МИР. Започнах да пиша:

Запечатайте дома на Фишър. Не пускайте никого да влиза или излиза. Включително нашите хора. Местен лекар в Тексас беше замърсил тялото на Тиньон. На нас с Каси ще ни трябва един час за пътуване. И самолет в корпоративния център на „Далас/Форт Уърт“.

Прибрах телефона си и се обърнах към майка ми. Беше заспала, така че угасих лампата до леглото ѝ.

Когато още в детството си осъзнаеш, че не си като другите, си изправен пред избор. Вместо да се осланям повече на това, което бях, майка ми ме насърчаваше да се превърна в по-добър човек, дори ако можех да направя само малки промени.

Целунах я по челото и се обърнах. Излязох от стаята ѝ.

Когато стигнах до колата, Каси не разглеждаше Тик Ток. Таванният плафон в колата светеше и тя отново четеше файла на Тиньон.

– Фишър и Тиньон – каза тя, докато включвах на заден ход. – Работата става сериозна.

Кимнах. Мислех за двамата мъже. Бяха действали в различни десетилетия и в различни щати. Направо на светлинни години разстояние.

Но въпреки че не бяха свързани помежду си, имаше някаква закономерност.

Сериен убиец убиваше серийни убийци.

4.

Корпоративната авиационна база в „Далас/Форт Уърт“ се намираше на километър и половина от основното летище и се помещаваше в ниска кафеникава сграда с извита козирка, напомняща терминалите на авиокомпаниите от 60-те години на миналия век.

Една жена от фирмата за автомобили под наем ни остави пред терминала и двамата с Каси влязохме в остъклената чакалня. През прозорците на пистата се виждаше спрян реактивен „Гълфстрийм“, на чиито крила беше изписан с букви и цифри самолетният модел „G-650“.

Пътуването с частен самолет не влиза в протокола на ФБР, освен ако не сте на ниво директор или заместник-директор. Но с Каси трябваше да сме в Ню Мексико до зазоряване, а вече беше 1:33. Никакъв търговски полет нямаше да ни закара навреме.

– Значи така живее другата половина, а? – Каси се вгледа в самолета. – Хубав „Гучи“. Мога да свикна с него.

Подсмихнах се и я предупредих:

– По-добре недей. От години не съм се качвал на такъв самолет.

В стаята надникна мъж на двайсет и няколко години. Беше висок и кльощав, а кожата му имаше цвета на кафе с прекалено много мляко.

– Господин Камдън? – попита той. – Госпожица Пардо? – Носеше черен костюм и колосана бяла риза. – Аз съм Травис, вашият стюард. – Взе чантите ни. – След петнайсет минути ще бъдем във въздуха. Можете да се качите на борда още сега и ще държим осветлението приглушено. Ще можете да поспите малко.

С Каси го последвахме навън, след което се качихме по стълбичката в самолета. Новите „Гълфстрийм“-и могат да развиват скорост от 0,85 Мах и са снабдени с напълно функциониращи кухни за мениджъри. „Летѝ и готвѝ“ беше заглавието, което бях видял в една реклама.

Вътре имаше шест накланящи се седалки със сгъваеми масички между тях. Отвъд тях имаше зона за отдих с диван. На страничната масичка имаше кофичка с отворена бутилка бяло вино, пресни плодове и четири бутилирани води.

Каси разгледа плодовете, а аз взех две шишета вода.

– Само ние ли сме? – попита тя.

Когато Травис кимна, тя грабна цялата чиния с плодове. Настани се от другата страна на пътеката до мен, а очите ѝ не спираха да обикалят по бежовата вътрешност на малкото въздухоплавателно средство.

Бях по-голям от Каси с осем години и през първите ми няколко години в Бюрото редовно пътувахме по този начин. Това беше преди Конгресът да разбере, че го правим, и практиката беше ограничена само до спешните нужди и висшестоящи служители.

– За първи път ли си на малък самолет? – попитах.

Каси кимна. Тъмните ѝ очи изглеждаха по-големи от обикновено.

Избягвах връзки, дори приятелства, с други агенти. Но Каси беше различна.

– Полетът е кратък – успокоих я. – Не бих се притеснявал.

Каси само изпъшка и отвори лаптопа си.

– Интересно е, че споменаваш продължителността на полета, Гарднър – каза тя, като върза назад дългата си кестенява коса, – тъй като това е основната причина за погрешното твърдение, че пътуването със самолет е съвсем безопасно.

Погледнах я. Когато ставаше въпрос за анализи, Каси Пардо беше най-близо в МИР до моя набор от умения, с изключение на това, че нейната гледна точка беше насочена повече към числата. Беше завършила математика.

– Смъртните случаи в автомобилите – обясни тя – се измерват на сто милиона изминати километри, докато смъртните случаи във въздушния транспорт се измерват на часове полет. Но никой не иска да ги сравнява. Не съм сигурна дали си проучвал този въпрос.

Не бях чел нищо по темата, но Каси продължаваше да говори със сто километра в час.

– Виждаш ли, ако вземеш средна скорост от осемдесет километра в час – продължаваше тя, – ще откриеш, че пътуването с автомобил води до 1,1 смъртни случая на два милиона часа. Сравни това с времето за полет и ще видиш друга картина.

– Лоша картина?

– Не е лоша, ако летиш с търговски самолет. – Тя сви рамене. – Но ако ограничиш разглежданите полети до малки самолети като този? Ще откриеш, че пътуването с частен самолет е деветнайсет пъти по-опасно, отколкото със семейния седан.

Тъкмо в този момент Травис се приближи по пътеката и попита:

– Коктейл?

– Два. – Показах два пръста.

Мислите за Тиньон и Фишър изпълваха главата ми, но имах нужда от почивка, ако се очакваше да бъда продуктивен след три часа. Взех одеяло от една от седалките и го сгънах зад главата си.

– Ще спиш ли? – попита Каси.

Травис ни донесе две чаши „Гленливет“ и аз отпих голяма глътка от моята, надявайки се, че алкохолът ще изтласка умората ми. После казах на Каси:

– Абсолютно.

Смъкнах седалката си назад, докато не легна равно. Кожата миришеше на белина и дъбилни вещества. Прецених, че самолетът е на по-малко от половин година.

Затворих очи и започнах да броя наум, като правех бързи очни движения за да ускоря идването на съня.

Прости числа.

„2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, 23, 29, 31, 37...“

Събуди ме въздушна яма. От дигиталния дисплей на облегалката на седалката пред мен се виждаше, че са минали час и четиридесет минути и сме на дванайсет километра южно от Розуел.

– Закуска? – предложи Травис. Вдигна чиния с парчета диня, всяко от които беше украсено със стръкче мента.

– Не – отговорих аз. Погледнах встрани. Каси спеше, чашата ѝ за уиски беше празна. Дясната ѝ ръка лежеше върху гладката кожа на шията ѝ, пръстите ѝ докосваха изящната огърлица от мъниста.

Травис ми съобщи, че ще се спуснем в Лас Крусес след петнайсет минути, и остави визитна картичка на свободната седалка до мен.

Проверих мобилния си телефон. Франк не беше изпратил обещаната информация. Това беше обичайно за шефа. Когато някой се оплачеше от него, отговорът винаги беше един и същ. „Избягване на пристрастия.“

– Всички разбирате силата на пристрастията, нали? – казваше Франк. Беше от Остин и беше работил единайсет години като специалист по изграждане на профили. – Хора, казвам ви, има много видове пристрастия. Вродени. Научени. Системни. Предразсъдъци.

Тази логика беше причината, поради която в повечето случаи, когато ни изпращаше съобщение по електронната поща, темата да е нещо от сорта на „хвърлете един поглед на това“.

Реактивният самолет мина през още една въздушна яма и Каси се размърда и промърмори:

– Кацаме ли?

Кимнах.

Веднага щом самолетът докосна малката писта, извадих телефона си и написах на Франк:

Все още ли ще участваш в срещата?

Отговорът му беше бърз и съдържаше адреса на едно кафене на трийсет километра оттук.

След половин час таксито спря до паркомястото за инвалиди пред „Денонощното заведение на Дино“. Слънцето се издигаше на хоризонта, но пустинята в Ню Мексико беше студена. Шест градуса в 5:52 ч.

Докато слизах от колата, огледах закусвалнята. Франк Робъртс седеше в едно сепаре до прозореца, заровил глава в папка. Франк беше висок метър и осемдесет и шест и всеки ден носеше костюм, винаги с жилетка. Беше чернокож, с късо подстригана коса. Погледна нагоре към нас, когато влязохме. Франк беше от старата школа. Жълти бележници с редове. Химикалки, които щракат. И двете бяха на масата пред него.

– Добре дошли в красивото Ню Мексико – каза той.

– Добро утро, шефе – отвърна Каси.

Дори в шест сутринта по главата на Франк нямаше нито една къдрица, която да не е на мястото си. Откакто се запознах с него, същото се отнасяше и за физиката му. Не беше прекалено строен. Нито пък прекалено мускулест. Бих го нарекъл перфектен, но тази титла беше заета от съпругата му, която беше с пет години по-млада от Франк и беше бивша Мис Северна Каролина.

Вмъкнахме се на седалката в сепарето срещу него. Закусвалнята беше осветена от слаби флуоресцентни лампи и миришеше на току-що смляно кафе и прясно изпечен пай.

– Каси, изглеждаш бодра – отбеляза Франк. Обърна се към мен и се поколеба. – Гарднър, ти изглеждаш малко над средното ниво.

Улових отражението си в прозореца. Кестенявата ми коса беше бухнала и на места стърчеше, а очите ми бяха кръвясали. Описанието на Франк беше точно.

Взрях се в шефа. Твърде много въпроси без отговор, твърде рано за разследване.