Пенсионният план

1.

МОЖЕШ ДА МИНЕШ И БЕЗ ТОВА

Пам облиза устни да разкара солта от чашата с маргарита, плъзна бавно поглед по седящите около масата в задния ѝ двор и се запита кой ли от приятелите ѝ ще умре пръв. Не че имаше предчувствие или нещо такова, не. Просто носеше в себе си тази мрачна нишка. Освен това другите три двойки вече бяха изпратили децата си в колежа, а родителите си – в гроба, и на този етап от живота им можеше да се очаква, че следващото официално събитие, на което ще разходят тоалетите си, ще е погребението на един от тях. Доколкото можеше да прецени, всеки от осмината имаше равен шанс пръв да гушне букета. Макар че, ако я попитаха за личните ѝ предпочитания, Пам би посочила Андре.

Размаза един комар на врата си. Други жужаха около лимонените свещи на масата и нанизите електрически крушки над патиото и се бореха за надмощие с щурците и блусарските ритми на Ван Морисън за водещата партия в музикалното озвучаване на вечерята им. В гореща вечер като тази Пам и приятелките ѝ би трябвало да се киснат в басейна ѝ със солена вода и да пият коктейли, а съпрузите им да отварят бира след бира в джакузито. Но онази къща, с басейна и джакузито, се наложи да я продадат.

Пам се загледа в Ханк над остатъците от недоядени бургери и изгризаните кочани от варена царевица. В мрака почти изглеждаше красив като преди. Ръбът на масата скриваше биреното му шкембенце, а сенките прикриваха провисналите му бузи. Гледаше го и търсеше нещо от човека, за когото се беше омъжила, но него отдавна го нямаше. И понякога онзи човек ѝ липсваше.

– Ще ни донесеш ли по още една, бебчо?

Ханк нямаше право да ѝ вика така, вече не, и тя го стрелна с отровен поглед, който той не забеляза. Пам се изтласка от избелялата възглавница на стола си и грабна четири ледени бири от хладилната чанта. Ханк взе своята и с едно движение отвъртя капачката и я метна в хортензиите ѝ. Лари, Андре и Дейв последваха примера му, а Пам си отбеляза да събере боклука на сутринта.

Пое обратно към хладилната чанта за каната с маргаритите. Това му беше единствената добродетел на Ханк – все още забъркваше най-хубавите маргарити на света. Пам пусна по две кубчета лед в чашите на приятелките си, наля им от коктейла, докато каната не свърши, после прекрачи спящото си куче и влезе в тъмната кухня. Кожата ѝ лепнеше от юлската влага. Отвори хладилника и постоя миг-два пред хладния повей, после извади шоколадовия чийзкейк на Шалиса и се върна на двора.

– Нанс! Нанс! – прекъсна Лари съпругата си. – Кой беше...?

Лари често го правеше това – караше Нанси да изрови от паметта си някакъв детайл, защото го мързеше сам да си напрегне сивото вещество. Сякаш единственото ѝ предназначение беше да е ходещата енциклопедия на живота му. Нанси изстреля името на учител по математика в гимназията, после пак се обърна към Марлийн. Пам размести чашите и чиниите на масата да направи място за десерта.

Дейв улови погледа на Ханк и кимна към големите чаши, толкова студени, че по стените им беше избила влага и изкривяваше шарките във вид на карти за игра и зарове.

– Хубави чаши от казино, Ханк. Крадеш рекламни стоки от склада, а?

Ханк се усмихна и поклати глава.

– Нов собственик, ново лого. Тези щяхме да ги изхвърлим, затова си прибрах няколко в името на доброто старо време. – Намигна му. – Знаеш, че никога не бих ухапал ръката, която ни храни.

Четиримата приятели чукнаха бирите си и отпиха по дълга глътка.

Пам свъси чело. Ама и тези мъже, готови са да сграбчат всеки повод да се наливат с пиячка. Сега пиеха за казиното, а двама от четиримата дори не работеха там. Какво следва? Наздравици за банката на Лари и фирмата за куриерски услуги на Андре? Аман.

Дейв избърса уста с опакото на ръката си и погледна към чийзкейка.

– Еха! Страхотно изглежда, Пами. – Светлината на свещите подчерта широката му усмивка и Пам затаи дъх. Май наистина е забравила колко добре изглежда той. Как се присвиват ъгълчетата на очите му, когато се смее. Ето това беше различното в Дейв тази вечер. Не пръските сиво по слепоочията му, които беше забелязала преди малко. А това, че изглеждаше почти щастлив. Пам стрелна с бърз поглед Марлийн. Да не би пак да го правят? Марлийн беше казала на момичетата, че този кораб е отплавал, като при всички тях. Но дали не се беше огънала все пак и не беше пуснала на съпруга си? Дейв прекъсна мислите на Пам:

– Това шоколад ли е? – попита той и млясна с устни.

Отговори му Андре:

– Че как. Ние го донесохме.

Колко типично за него, да си припише заслугите.

– Шалиса го е направила – обясни тя.

Пам подаде на Дейв чиния с парче сладкиш и сложи леко ръка на рамото му. Радваше се на усмивката на стария си приятел, но промяната в него я озадачаваше. Ако наистина беше промяна. Отново хвърли поглед на Марлийн, която се смееше на нещо с Нанси. Може би с Дейв наистина правеха секс отново. По-късно ще я попита.

Андре отказа десерт, а когато съпругата му Шалиса взе подадената ѝ чиния, той я погледна над бифокалните си очила и каза така, че да го чуят всички:

– Скъпа, можеш да минеш и без това.

Пам вдигна рязко глава да го погледне. Чу тихото възклицание на Марлийн и видя как Нанси се сви. Трите жени гледаха как приятелката им прави опити да овладее тихия си пристъп на гняв. Шалиса погледна съпруга си право в очите със същия поглед, с който затваряше устите на любопитните клюкарки, които дръзваха да я попитат защо няма деца. Така Пам разбра, че с думите си Андре е положил началото на нещо, което не му е по силите да довърши. Самият той май не го осъзна, но това не променяше нещата ни най-малко. Шалиса навиваше около пръст тънката си плитка и гледаше мъжа си в очите, докато бавно се наслаждаваше на шоколадовия чийзкейк, и така до последната троха.

Пам усети как нещо в нощния въздух се променя. Малко по-късно, докато раздигаше чиниите, погледна към съпруга си и към хората, с които бяха приятели от трийсет години, и отново се запита кой ли от тях ще се гътне пръв.

След два дни вече знаеше отговора на този въпрос.

2.

МАРЛИЙН БЕШЕ ПРАВА

Трупа на Дейв го намери Ханк.

В понеделник сутринта Пам стоеше пред фотокопирната машина в офиса на „Недвижими имоти „Датън“, хипнотизирана от тъничкия лъч светлина, който се движеше равномерно от ляво надясно. Оставаха още осемдесетина копия от деветдесетте, които беше поискал шефът, когато телефонът ѝ изпиука:

Ханк: марлийн и децата да не се прибират

Пам какво общо имаше с това къде ходи или не ходи Марлийн? Жената сигурно стържеше плака от нечии зъби в кабинета си на Стоун Бридж Роуд. Пам погледна към фотокопирната машина и реши, че има време за кратко разследване. Ханк ѝ вдигна чак на петото позвъняване.

– Здрасти. Защо ми пишеш за порасналите деца на Марлийн? Нали знаеш, че всички те отдавна не живеят при...

– ... не мога да говоря сега. Дейв е мъртъв. Гледай Марлийн да не се прибере.

– Нашият Дейв? – Пам се подпря на фотокопирната машина, за да не падне. – Сигурен ли си?

– О, сигурен съм аз. Иди при Марлийн. Кажи ѝ, че Дейв е пострадал при злополука. Не знам дали да ѝ казваш, че е мъртъв. Прецени на място. Но не ѝ давай да се прибере.

Лъчът на фотокопирната машина се движеше от ляво надясно.

– Какво е станало? – Мълчание. – Ханк! Какво е станало?

Ханк се изкашля по линията.

– Дейв е пострадал в гаража си. На алеята по-точно. Трябва да затварям. От полицията тъкмо дойдоха. Ти само гледай Марлийн да не се прибира, Пам!

– Добре – отвърна тихо тя.

Светлият лъч стигна до края и започна отначало.

– Чакай! Ханк? – Пам откъсна с мъка погледа си от светлинния лъч. – Ханк! Ти защо си у Дейв?

Но Ханк беше затворил.

Пам толкова се шашна от обаждането на съпруга си, че се съгласи да последва указанията му и да задържи Марлийн в кабинета ѝ, без да си дава сметка с кого си имат работа. Трите с Нанси и Шалиса се събраха в зъболекарския кабинет на Марлийн, за да ѝ съобщят ужасната новина. Уви, едва си бяха отворили устата, когато Марлийн грабна чантичката си и хукна към къщи.

Приятелките се втурнаха след нея към паркинга отпред и напразно се опитаха да я вкарат във вана на Пам с обещания за кафе и утеха около кухненската маса на Шалиса. Марлийн изобщо не им обърна внимание, разбута ги и отключи вратата на старата си очукана хонда. Жената беше родила три дъщери за по-малко от три години (най-малката се пръкна на алеята пред дома им, защото родилката отказа да тръгне към болницата, преди Дейв да се е върнал от риболов), после избута без нито една засечка щерките си през пубертета и ги превърна в уверени млади жени. Никой не можеше да набута Марлийн в ъгъла – или да я върже около нечия кухненска маса – докато съпругът ѝ лежи мъртъв на алеята пред дома им.

Марлийн се завъртя към тях, толкова рязко, че русата ѝ опашка изсвистя.

– Разбирам какво се опитвате да направите и съм ви благодарна, наистина. Но искам да видя съпруга си и точно това ще направя, мамка му. Няма начин да ме спрете. Ясно?

Ясно.

Във вана на Пам цареше тягостна тишина. Тя хвърли поглед към лодките, които се полюшваха в залива вляво от шосето, и на историческия моряшки квартал с красивите къщи, после пое навътре в сушата към по-скромната част на града, тяхната част. При други обстоятелства, когато и трите жени бяха в колата ѝ, Пам трудно следеше пътя. Но сега никой не ѝ подаваше пакет с чипс, не размахваше пред лицето ѝ новия си маникюр, нито надуваше любимата си песен по уредбата, докато Пам не усетеше басите и със задника си. Пам хвърли скришом поглед на Марлийн. Преплела пръсти в скута си, новоизлюпената вдовица гледаше през прозореца от своята страна.

– Прецакана съм – каза Марлийн на стъклото.

Шалиса се наведе напред от задната седалка и я потупа по рамото.

– Не. Не си прецакана. Заедно ще се справим с това.

– Съпругът ми е мъртъв, а аз за какво си мисля? Че без него ще изгубя къщата. – Впери поглед през предното стъкло. – Тъпият Дейв.

Нанси се обади от задната седалка:

– Тъпият Дейв? Те до един са тъпаци, Марлийн.

Марлийн гледаше втренчено напред.

– Да, ама вашите тъпаци поне още могат да плащат вноските по ипотеката. – Издиша шумно. – Мда. Прецакана съм.

Пам сбърчи чело. Добре де. Като си помислиш, не е трябвало да очакват, че Марлийн изведнъж ще се превърне в типичната вдовица предвид обстоятелствата. И все пак, Пам беше очаквала приятелката ѝ да покаже малко повече скръб за покойния си съпруг.

Марлийн се завъртя да ги погледне и се облегна на подлакътника.

– Опитвам се да си спомня кога за последно говорих с него. Снощи гледахме „Риск печели, риск губи“ по телевизията, след като той се върна от риболов, но не знам дали си разменихме и една дума. А в събота вечерта, след като се прибрахме от вас – каза тя и погледна към Пам, – той ме изненада в гръб в кухнята, прегърна ме през кръста и взе да ми души врата. Сякаш всичко си е постарому. Казах му да престане.

Това отговаряше на въпроса, който Пам така и не беше успяла да зададе. Дейв и Марлийн не бяха възобновили сексуалните си отношения. Което отново повдигаше въпроса защо Дейв ѝ се стори толкова щастлив и доволен онази вечер. Пресегна се да потупа Марлийн по коляното и взе завоя. Иначе тихата квартална улица сега беше пълна с хора. Две пожарни коли се бяха качили на бордюра, а група зяпачи се криеха на сянка под смокините. Пам караше бавно покрай едноетажните къщи във фермерски стил с разминати нива и отлично поддържани предни дворове. Погледът ѝ попадна върху колата на Ханк, паркирана между пожарните и линейките. Марлийн напираше да изскочи от минивана, спряха я единствено тихите думи на Нанси:

– Видиш ли веднъж нещо, Марлийн, няма начин да го изтриеш от главата си.

Марлийн се тръшна обратно на седалката, пусна дръжката на вратата и кимна на Пам да иде първа и да види какво става.

Пам вървеше бавно към къщата на Марлийн и Дейв. Ханк обърна гръб на един полицай и забърза по алеята да я пресрещне. Той все повтаряше, че нападението е най-добрата защита, затова сега Пам ускори крачка и едва не се сблъска с него при вана на съдебния лекар.

Лицето на Ханк беше зачервено и лъщеше от пот. Очите му бяха кръвясали. Допреди пет години щеше да я прегърне крепко, а тя да облегне глава на гърдите му като парченце от пъзел, което си е намерило мястото. Но сега само ѝ размаха пръст.

– Нали ти казах да не я пускаш...

– Ти кога за последно си казвал на Марлийн Бранд да направи едно или друго? – излая на свой ред Пам.

Ханк трепна. Примигна, после поклати глава.

– Дейв все казваше, че е магарешки инат.

– За това е бил прав.

Забеляза, че Ханк се е завъртял така, че тя да гледа към улицата. Докато вървеше насам, самата тя се беше опитвала да не поглежда към къщата, а предупреждението на Нанси ехтеше в ушите ѝ. Искаше да помни Дейв жив, усмихнат над парче чийзкейк.

– Страшно е. Сигурна ли си, че искаш да знаеш подробностите?

Пам кимна.

– Добре. Смазала го е гаражната врата.

– Не! – Пам не можа да се сдържи. Хвърли поглед през рамо и видя, че вратата на гаража е вдигната на шейсетина сантиметра над земята. Пожарникари и парамедици в тъмносини униформи ѝ пречеха да види друго. И все пак ѝ се стори, че различава – изпод един чаршаф – кичур от започналата да посивява пясъчноруса коса на Дейв, светлееща на фона на локва тъмна течност.

– Не гледай, не е добра идея. – Ханк я дръпна за ръката и Пам погледна отново към него. – Казват, че Дейв сигурно се е опитал да издърпа надолу гаражната врата, тя го е ударила по главата и го е повалила. Паднал е в безсъзнание, а вратата е размазала черепа му.

Пам скри лицето си в шепи. Не можеше да повярва.

Марлийн от години мрънкаше на Дейв да инсталира автоматична гаражна врата. Тяхната беше много тежка, с ръчно управление, и се свличаше с трясък върху релсата си като влак беглец. Направо чуваше как Марлийн се оплаква на висок глас: „Така ще е много по-лесно да изнасям боклука. А може изведнъж да полудееш и да почнеш да паркираш колата ни в гаража като нормалните хора. Това хрумвало ли ти е изобщо, Дейв?“. Но Дейв мълчеше упорито и Марлийн завършваше тирадата си с думите: „Рано или късно тази врата ще убие един от нас“.

И беше познала.

Пам погледна към съпруга си. Тя беше от хората, които обмислят подробностите грижливо, докато те не се подредят в спретната редичка като букви в игра на „Скрабъл“. А в момента част от плочките още бяха накриво.

– Ти видя ли го в казиното днес?

– Сто пъти съм ти казвал, че работим на различни етажи и не се засичаме.

– Дейв защо си е бил у дома в понеделник сутрин?

Ханк изтри с ръкав челото си.

– Не знам.

– А ти защо си дошъл тук?

Ханк въздъхна. После поклати глава.

– Не мога сега, Пам. Просто не мога. – Раменете му се превиха, той натика дълбоко ръце в джобовете си, обърна ѝ гръб и тръгна към полицая, с когото беше говорил допреди малко.

– Ханк. Зададох ти въпрос. – Пам разпери широко ръце. Докато гледаше как съпругът ѝ върви по алеята, двама пожарникари успяха да вдигнат вратата догоре. Отвътре гаражът на Дейв си беше същият като преди – толкова препълнен с всякакви боклуци, че Марлийн никога не би могла да паркира кола там.

Пам хвърли последен поглед и пое обратно към вана си. Предстоеше ѝ тежката задача да разкаже наученото на момичетата. Настани се зад волана, доволна от две неща – от хладния повей на климатика по сгорещената си от слънцето кожа и от сълзите, които се стичаха по лицето на Марлийн. Така де, трийсет години брак са си трийсет години брак, а и Дейв беше баща на децата ѝ. А това беше предостатъчен повод за известна скръб.

Марлийн си издуха носа.

– Може ли да го видя?

Пам се пресегна през конзолата да прегърне приятелката си.

– О, Марлийн. Идеята не е добра, миличка. Хайде да отидем у Шалиса и ще решим какво да правим.

Марлийн зарови брадичка в рамото ѝ, а Пам гледаше как парамедиците прехвърлят трупа на Дейв върху носилка. Нанси и Шалиса се наведоха максимално напред да прегърнат, кой колкото може, приятелката си. Марлийн прошепна в ухото на Пам:

– Кажи ми какво е станало.

Пам я прегърна по-силно и ѝ разказа как Ханк е намерил Дейв под гаражната врата. Марлийн застина и хлиповете ѝ стихнаха рязко. Отърси се от прегръдката на Пам и изправи гръб. Наклони глава, дръпна кърпичката от лицето си, присви очи и каза:

– Ти майтапиш ли се, мамка му?

Пам поклати глава.

Марлийн я погледна втренчено, след това завъртя глава към къщата, после отново погледна към Пам. И се изсмя, кратко, като лай. Приятелките местеха поглед една към друга. Марлийн скри лице в шепи и Пам тъкмо реши, че жената плаче неудържимо, когато тя отпусна ръце, облегна глава назад и приятелките видяха с потрес, че Марлийн се смее. Смее се с глас, сякаш гледа комичен монолог на Робин Уилямс. Момичетата се спогледаха смутено, чудеха се как да помогнат, накрая просто изчакаха пристъпът на Марлийн да утихне до накъсано кискане. След минутка тя си пое дълбоко дъх, попи страните си с кърпичката, наведе се напред да пренасочи струята на климатика към лицето си, а хартиената салфетка смачка на топка и я пъхна под ръбчето на сутиена си. После тръсна глава и каза:

– Хайде. Обаче майната му на кафето. Искам скоч.

Пам не знаеше да се тревожи ли, или да си отдъхне от внезапната промяна в настроението на Марлийн, но нямаше търпение да се махне оттук, затова включи колата и подкара бавно по улицата. Ванът на съдебния лекар също потегли и Пам натисна спирачките да му даде известна преднина. Баш сега ли и баш с вана на патолога ли трябваше да се засекат? Пресегна се да стисне ръката на Марлийн.

Марлийн гледаше големия автомобил, който отнасяше съпруга ѝ – за последен път – от дома, където двамата бяха отгледали трите си момиченца. И от моравата отпред, където той беше позирал с всяка от дъщерите си на сватбения ѝ ден.

Марлийн стисна на свой ред ръката на Пам, после погледна към алеята и гаражната врата, която беше убила мъжа, с когото живееше от трийсет години, и каза:

– „Марлийн беше права.“ Искрено се надявам това да е била последната му мисъл.

3.

ПОГРЕБАЛНИ САНДВИЧИ

– Вижте я само. Сякаш е родена за това. – Нанси сръчка Пам с лакът и кимна към Марлийн.

– За кое? – попита Шалиса. – Да е вдовица ли?

Нанси кимна.

– Не ме разбирайте погрешно, но виждали ли сте я да изглежда по-добре?

Трите седяха в малък кръг, всяка държеше в ръце поднос с триъгълни сандвичи и гледаха как приятелката им и трите ѝ дъщери приемат съболезнованията на опечалените, които се редяха на опашка пред тях. Марлийн приличаше на овдовяла филмова звезда. Дългата руса коса обгръщаше нежно лицето ѝ, а изпод черния воал надничаше скромната ѝ усмивка. Права черна рокля без ръкави се спускаше до коленете ѝ над прозрачния чорапогащник и обувките на висок ток.

Пам кимна неохотно.

– Направо грее. Дали е ходила на професионален гримьор?

– Май си е сложила екстеншъни – каза Нанси. – Косата ѝ не беше толкова дълга. Нали?

Шалиса добави:

– Тази рокля е нова. На бас, че е с два чифта ластично бельо. Виж само как ѝ стои роклята, трепач.

Щом новината за кончината на Дейв се разпространи, роднините на Марлийн започнаха да пристигат от цялата страна и макар в началото Пам, Нанси и Шалиса да помагаха според силите си, най-вече като организираха транспорта на хората от летището, приемаха доставките на цветя и притопляха безбройните ястия, донесени от съседи и приятели, на третия ден се прибраха по домовете си и оставиха Марлийн и роднините ѝ да чакат официалния доклад на съдебния лекар и да планират погребението на Дейв.

Както можеше да се очаква предвид трагичните обстоятелства, минаха няколко дни, докато излезе официалното заключение, че Дейв е починал от „неестествена смърт, причинена от непредвидим инцидент“. Иначе казано, при ужасна злополука. Роднините на Дейв от женски пол се вайкаха каква срамота било, дето ще го погребват в затворен ковчег – така де, бил хубавец и с чудесна гъста коса, все неща, които те биха искали да зърнат на изпроводяк. След църковната служба роднините и приятелите на покойника се събраха в една от залите за приеми на казиното. Ханк беше настоял да поеме подготовката на залата, а и тази услуга казиното я предлагаше на семействата на служителите си, за да им спести поне една от множеството тревоги от практично естество, съпровождащи прясната им скръб.

Преди това, докато на паркинга пред църквата се затръшваха автомобилни врати, две черни лимузини транспортираха новоизлюпената вдовица, трите ѝ дъщери и техните съпрузи през десетте пресечки до модерната сграда, която се извисяваше досами водата – единственото казино в околността, също крайъгълен камък на оживената туристическа индустрия и основен клиент на големия хотел в съседство с неговите сто стаи за гости и множество зали за конференции. Огромен комплекс, който доминираше над брега на Атлантика.

Една след друга колите на опечалените спираха на кръглата алея, пътниците слизаха и изкачваха десетте стъпала до официалния вход на казиното с врати от стъкло и стомана и голям навес над тях. В центъра на кръговата алея имаше пилон със знаме, което понастоящем беше свалено наполовина от уважение към покосения колега. Знамето плющеше, развявано от соления бриз.

Пам знаеше, че Ханк и Лари вече ще са вътре, видяла ги беше как хукнаха към колата на Ханк веднага, щом катафалката потегли за крематориума. Като оперативен директор на казиното, Ханк искаше да пристигне пръв за последна проверка на подробностите. Андре докара жените, Шалиса седеше до него отпред, а Пам и Нанси – на задната седалка. Паркира на далечния паркинг под предлог, че една малка разходка ще им се отрази добре, пък току-виж си направили и десетте хиляди крачки за деня. Нанси отвори уста да възрази, но Шалиса поклати многозначително глава, явно смяташе, че точно тази битка не си струва да се води.

Щом най-сетне влязоха в казиното, жените се озоваха сред групички туристи в хубави дрехи и местни хора в тъмен деним. Минаха на зигзаг покрай какофонията на греещите ротативки, покрай тихото щрак-щрак-щрак на рулетките и кроткото тракане на зарове по тапицирани маси – и така до асансьорите, където една дискретна табелка ги насочи към приема за Дейв на третия етаж.

Имаше доста хора.

Смъртта на Дейв го беше застигнала на оптималната възраст в това отношение. Беше достатъчно млад, за да са живи повечето му роднини и приятели, и достатъчно стар, така че приятелите на дъщерите му също да дойдат. Някои от присъстващите си водеха и придружител.

На такива събития Пам съжаляваше, че дъщеря ѝ не може да дойде, но тя беше на другия край на света, в Нова Зеландия, и цената на самолетния билет беше твърде висока. Пам се загледа с възхищение в Марлийн и дъщерите ѝ. Четирите стояха пред стена от цветя около голяма снимка на Дейв, качена на статив. В двата края на стаята имаше прожекционни екрани и на всеки пет секунди се появяваше нова снимка, увековечила живота на Дейв. Пам се загледа в екраните, чакаше да дойде ред на снимките, които те бяха дали на Марлийн и които показваха Дейв в приятелския му кръг. Най-ранните бяха отпреди много години, още от футболните мачове на децата им в училище, имаше от риболовните им експедиции с яхтата на Ханк, също от редовните им сбирки в задните дворове и в холовете на приятелите, от Коледа, от Нова година, от ваканции... Къде се бяха дянали всички тези снимки?

В другия край на яркия мокет в основни цветове и десен на мозайка беше сложена дълга шведска маса с голяма кафемашина от едната страна и барче от другата. Помежду им имаше многоетажни подноси със сандвичи, хапки и пастички. Жените гледаха как Андре, съпругът на Шалиса, подръпва нагоре панталона си, взема си чиния и потегля към бюфета, по права линия към веганския поднос.

– Погледнете го само. Тъпанар смотан – каза намръщено Шалиса, загледана в съпруга си, който подбираше пръчици от морков.

Острата ѝ реакция стресна Пам.

– Това пък защо?

– Подозирам, че си има любовница, ето защо.

– Кой? Андре? – Пам и Нанси моментално обърнаха глави към високия мъж с афроприческата. Съблякъл сакото си и с разхлабена вратовръзка, Андре прехвърляше с пластмасови щипци отделни гроздови зърна в чинията си. Едно се търкулна на земята, той се огледа и го побутна с върха на лъскавата си черна обувка под бялата ленена покривка на дългата маса.

Пам вече не можеше да прецени кое я изненадва повече – че красивото лице на Дейв Бранд е било размазано от гаражната му врата или че вечно намусеният Андре Мърфи си е намерил някоя, с която да се занася.

– Защо мислиш така?

Шалиса присви очи.

– Не си взе от сандвичите на погребението.

Нанси и Пам ахнаха едновременно. Бяха приятели от трийсет години и за това време бяха ходили на достатъчно погребения, затова и знаеха отвъд всяко съмнение, че Андре обожава сандвичите, които задължително се раздават на такива събития. Той беше маниак на тема здравословно хранене, но погребалните сандвичи правеха изключение, явно бяха голяма работа в неговите очи и той си позволяваше това отклонение от правилото, сигурно за да понесе по-лесно скръбта си по покойника. Любимият му сандвич беше от мек бял хляб, с триъгълна форма, с много яйчена салата, но без излишък на майонеза и лук. Приемаше за приятен бонус киселите краставички и соленото масло, стига да е намазано на тънко. Можеше да изтърпи рибата тон, стига да е от качествената. Ако питате Андре, пилешката салата издигала всяко погребение на ново ниво. Предложете му за десерт парче брауни – но да е от ронещото се, а не от клисавото, и погребалното му меню е готово.

Шалиса не го изпускаше от поглед.

– Винаги е внимавал как се храни, но напоследък се е вманиачил. Нали го чухте за десетте хиляди крачки. Свалил си е приложение за калории, а в колата му намерих брошура от фитнес.

– О. – Пам се замисли. – Може би има добри намерения, иска да влезе във форма, знам ли...

Шалиса я погледна с високо вдигнати вежди. После и трите погледнаха отново към Андре, който остави щипците и се почеса по задника.

Нанси се изкиска.

– И коя е щастливката? – После се сепна. – Извинявай, Шалиса. – Изкашля се и редактира въпроса си. – С коя се вижда, как мислиш?

Шалиса вдигна рамене.

– С никоя. Засега. Мисля, че още го планира... – Мисълта ѝ бе прекъсната от раздвижване при входа на залата и тя погледна натам. – Уф.

Нанси проследи погледа ѝ и реагира по подобен начин.

– Ужас...

Пам не закъсня:

– Проклета да съм.

Сабрина Куомо стоеше като в рамка на прага. Готиното мамче, на което четирите бяха дишали прахта, докато децата им ходеха на училище – първа тя въведе в малката им общност традицията за елфчето, което следи децата през декември и всяка нощ докладва на Дядо Коледа дали слушат, пак тя първа снабди своето дете с първокласна кутия за обяд, от най-скъпите. Сега Сабрина влезе в залата почти като на каданс, съвършена от върха на широкополата си шапка до отворените върхове на елегантните си обувки с много висок ток. На рамото ѝ висеше чантичка „Шанел“. Сигурно би държала в ръка скъпарски коктейл (непременно с просеко, а не с обикновено газирано вино), ако поводът го позволяваше.

В мълчаливо съгласие Пам, Нанси и Шалиса се преместиха синхронно с пет стъпки вдясно и се снишиха зад групичка високи мъже с тъмни костюми. Нанси надникна покрай рамото на единия и докладва:

– Оглежда залата.

– Добре сме си тук. Все ще намери някой по-достоен от нас. Обикновено така става – каза Шалиса.

– Бе не знам. – Нанси надникна на свой ред. – Пристигнали са основно приятелчетата за голф на Дейв. Опа... Видя ме. Идва насам.

– Не я поглеждай в очите. Вземи чинии някакви. Уж помагаш – нареди Пам.

Нанси посегна към чинията в ръцете на Пам, но тя си я стисна решително. Нанси я погледна в очите и дръпна по-силно. Пам не се предаде.

– Идеята беше моя – каза тя през стиснати зъби.

– Бонжур, мез ами – изчурулика Сабрина и ги нападна.

Пам пусна неохотно чинията си и Нанси припна с нея към кухнята, а Шалиса пое по права линия към шведската маса, разбута решително стреснатите сервитьори и взе да преподрежда приборите.

Пам, официално изоставена, се усмихна колкото да не е без хич.

– Била си във Франция, като гледам?

Сабрина огледа залата над рамото ѝ.

– Вчера се върнах. Тъкмо казвах на съпруга си, че със сигурност ще видим Пам и момичетата на погребението. Моите съболезнования. – Разговорите със Сабрина по правило бяха кратки и траеха само докато жената открие някой по-достоен за вниманието си. Явно изборът беше оскъден понастоящем, защото Сабрина подхвана и следващо изречение. – Не съм ви виждала от векове. След като Джийн се пенсионира, прекарваме много време в Европа.

– Ммм, ммм. – Копирайки грубостта на Сабрина, Пам се загледа над рамото ѝ към единия екран със снимките на Дейв. Чувстваше се, бог знае защо, на тръни.

А после, без предупреждение, Сабрина нанесе удар под кръста:

– Ти кога се пенсионираш, Пам?

Пам преглътна. После изписа усмивка на лицето си. Стискаше палци да не се изчерви. Всеки път, когато някой я попиташе кога с Ханк ще се пенсионират – умел начин да комбинираш „божке, остаряваш вече“ и „добре ли сте с финансите“ в един социално приемлив въпрос – Пам се чудеше как да отговори. От нейна гледна точка беше крайно унизително, че е работила през целия си живот, а сега пенсионирането не ѝ е по джоба. Нито сега, нито след пет години, нито никога, най-вероятно. Затова направи единственото възможно – излъга.

– О, не бързаме. И двамата обичаме работата си.

Пам мразеше своята. Не знаеше какво мисли по този въпрос Ханк напоследък и не я интересуваше. След като той изгуби спестяванията им в онази глупава инвестиция преди пет години, двамата спряха да си говорят за това. Както и за почти всичко друго, в интерес на истината. Точно като Марлийн и Дейв. Като Лари и Нанси. Като Андре и Шалиса. Единствената утеха на Пам в този срам без край беше, че бедите идват по три (в техния случай – по четири) и че най-близките им приятели са в същата продънена финансова лодка. Всички бяха паднали жертва на лошия съвет на Ханк. Пам предпочиташе да не мисли за това, иначе като нищо щеше да пропадне в спиралата на вината и отчаянието. Затова се стегна и се примири с мисълта, че ще си остане до живот секретарка в „Недвижими имоти „Датън“. Уж от загриженост към инвалидите, Пам поде кампания за инсталирането на рампа пред офиса. Така щеше да стига до бюрото си и на преклонна възраст.

– Ти беше секретарка, нали? Ако помня правилно? – попита Сабрина и сбърчи нос.

– О, Сабрина, каква памет имаш само! – Пам сбръчка нос на свой ред и погледна отново към екрана, където се сменяха снимки на Дейв със семейството му и с приятелите му от кварталния отбор по европейски футбол. Езикът я сърбеше да каже на Сабрина, че според собствения ѝ спомен жената паразитираше за сметка на съпруга си, който незнайно как беше ударил кьоравото с една инвестиция, но така и не го направи. Даваше си сметка, че самата тя с радост би паразитирала на гърба на съпруга си. Уви, Ханк и себе си едвам издържаше. Така става, когато се разпростираш извън чергата си – финансовите неприятности те захапват отзад, когато остарееш. На екрана се появи снимка на Дейв със стикове за голф в ръце.

Пам стигна до заключението, че трябва да се отърве от Сабрина, преди да е казала нещо, за което ще съжалява. Затова си измисли извинение:

– Ще ида да видя как е Марлийн. Оревоар.

Истината бе, че искаше да издири Нанси и Шалиса, защото нещо я глождеше непоносимо, глождеше я дори повече от Сабрина.

И тя вече знаеше какво е това нещо.

Преди няколко дни дъщерите на Марлийн ѝ се обадиха, че подготвят файл със снимки на татко си за погребението, и я помолиха да им избере снимки на осмината приятели. Снимките на екрана сега започваха да се повтарят, но техните не бяха сред излъчените. Пам откри Шалиса в кухнята да нагъва парче пай.

– Хайде, вече няма нужда да се криеш – махна ѝ Пам от вратата. – Сабрина си намери нова жертва.

Шалиса набоде последното парче, пъхна го в устата си и се огледа къде да изхвърли картонената чиния. Пам се обърна и видя Нанси да върви през залата към сина си Пол, който стоеше в малка групичка с други млади хора. Пол беше страхотен още от малък, а сега, над трийсетгодишен, беше облечен с елегантен костюм и кожени обувки. Изглеждаше отлично поддържан с късо подстриганата си коса и гладко избръснатото лице. Щом видя майка си, очите му грейнаха. Обърна гръб на приятелите си, а Нанси му се хвърли на врата.

Шалиса застана до Пам.

– Какво им става на Нанси и Пол? Прегръща го, сякаш се е върнал от военна мисия.

Пам ѝ отговори, без да откъсва поглед от Нанси и Пол.

– И аз си мислех същото. Може да е заради погребението, не знам. А, ето го и Лари. Чудя се дали и той ще се включи в прегръщането.

Лари Клуни спря на прага на залата, разкрачен, с изправени рамене и ръце дълбоко в джобовете. Сигурно пак дрънчеше с дребните си, имаше го този отвратителен навик. Пам за пореден път си помисли, че Лари остарява относително добре. Косата му беше посивяла, да, но челюстта му още беше добре очертана, а шкембето – малко. Но изглеждаше самотен така, на прага, без Ханк, Дейв или Андре до себе си. Пам видя как погледът му попадна върху Нанси и Пол, които още се прегръщаха. Лари пристъпи напред, после спря рязко, направи кръгом и си тръгна.

– Това пък какво беше... – промърмори Пам.

Шалиса привлече вниманието ѝ към другия край на залата.

– Сабрина с кого говори? – Кимна към кафе-бара, където бившето готино мамче държеше чаша с чинийка и стоеше надвесена над дребничка жена с много високи обувки.

– Притиснала е Падма – отговори Пам.

– Ама онова Падма ли е?!

– Къде е Падма? – попита Нанси, която тъкмо се беше приближила.

Пам посочи към Сабрина, която си говореше с Падма Сингх, новата шефка на Ханк и управител на казиното. Беше пристигнала от централата в Мумбай преди два месеца. Младата жена, която едва ли беше навършила трийсет, прибра дългата си лъскава коса зад ушите, натежали от възголеми диамантени обици.

– Очаквах да е по-висока – каза Нанси.

Пам свъси вежди.

– Че защо?

– Ами ти ми я описа така. Тоест че е властна и прочее. Сещаш се. Майка ѝ била милиардерка и престъпен бос, самата Падма била с магистърска степен по бизнес, изкачвала се стремглаво по корпоративната стълбица, дошла била тук да натрупа опит, преди да поеме големите казина в Индия. И аз просто реших, че, знам ли... че ще е по-висока. – Нанси сви рамене.

– Явно ѝ се иска да беше по-висока – отбеляза Шалиса. – Иначе защо ще се катери на такива токове. Вижте я как мести тежестта си от крак на крак. На бас, че обувките ѝ убиват.

Нанси сръчка Пам с лакът.

– Запознахте ли се вече?

– Не, но ми се иска. Веднага, щом се отърве от Сабрина, ще ида да ѝ се представя. – Пам обърна глава към екрана, но току поглеждаше и към Падма. – Вие видяхте ли някоя от нашите снимки, между другото? Снимките на Дейв с нас?

Шалиса поклати глава, а Нанси се намръщи.

– Като го споменаваш – не, нито една.

– Ха – измърмори Шалиса. – Може файлът, който изпратихме, да е дал фира. Но момичетата все щяха да кажат нещо, ако е имало проблем.

– Хм, не знам. О! Падма избяга! Ей сега се връщам. – Пам тикна чашата си в ръцете на Нанси и се разбърза да пресрещне шефката на Ханк, която ситнеше с малки стъпки към изхода. – Падма! Падма! Здравейте. Искам само да ви се представя...

Жената спря и се обърна. Сърцето на Пам се смъкна в петите. Този поглед ѝ беше до болка познат. Вървеше към индийката, чиито хладни очи и замръзнала усмивка рязко ѝ напомниха, че не е боядисвала скоро косата си и сивите ѝ корени са прорасли с над два сантиметра. Пам поизправи гръб, когато погледът на Падма пое надолу и несъмнено регистрира роклята ѝ, купена на намаление, чантичката от мола и десетинагодишните обувки за погребения. Пам ясно усети мига, в който другата жена остана доволна, че лявата ѝ обица струва повече от целия тоалет на Пам, а вероятно и от целия ѝ гардероб – индийката се усмихна по-широко и с известно смущение, колкото да ѝ покаже правите си долни зъби, а Пам разбра, че няма шанс в обозримо бъдеще да си пие кафето с новата шефка на Ханк. Но от младата индийка зависеше насъщния доход на съпруга ѝ, затова Пам ѝ протегна ръка.

– Аз съм Пам Монтгомъри, съпругата на Ханк. – Не можа да се сдържи и навлезе една идея повече от приемливото в личното пространство на миниатюрната жена.

Падма изви глава назад да я поздрави, после попита:

– На всички погребения на служители ли идвате?

– Какво? Не! – Падма не знаеше ли, че Ханк и Дейв бяха най-добри приятели? Макар че, ако си страничен наблюдател и съдиш само по филмчето със снимките на Дейв, логично беше да стигнеш до извода, че Пам и Ханк изобщо не са били част от живота на покойника. – О, не. Двамата с Ханк...

– Ето ви и вас! – Ханк се вмъкна между двете жени и прегърна Пам през раменете. Пам се стресна и го погледна с високо вдигнати вежди. Къде се беше дянал след църковната служба и защо изведнъж беше сметнал за приемливо да я докосва? Усещаше пръстите му чужди върху голата си ръка, ризата му беше влажна. А въпреки климатика в залата, по челото му бяха избили капчици пот. Зле ли се чувстваше? Пам отдавна не му обръщаше внимание, но все щеше да забележи, ако се е превърнал в кандидат за инфаркт. Определено беше задъхан, сякаш е тичал, за да стигне тук. Местеше поглед между двете жени. – Падма, извинявай, че ви прекъсвам, но имаме проблем в салона. – С тези думи пусна съпругата си и тръгна към изхода рамо до рамо с шефката си.

Пам гледаше след тях. Какво се случваше, мамка му? Да, Ханк определено се държеше странно през петте години, откакто им съсипа плановете за пенсиониране, но след злополуката с Дейв тотално се беше бъгнал. От друга страна, скръбта е непредвидима, както пишеше в дебелите книги.

Пам се обърна, като се чудеше дали да не изяде още няколко сандвича и така да си спести приготвянето на вечеря, когато Нанси и Шалиса цъфнаха до нея.

– Няма да повярваш – заяви Шалиса.

– Какво няма да повярвам? – попита Пам и спря поглед върху Марлийн, която още беше със спуснат пред лицето траурен воал.

Шалиса прошепна:

– Марлийн ще се мести.

Пам стисна очи. Бързо се беше случило. Бедничката ѝ приятелка. Съпругът ѝ едва беше погребан, а тя вече е принудена да се премести в мрачния сутерен на някоя от дъщерите си. Пам ще трябва да я подкрепи. Ще ѝ иде на гости и ще покани Марлийн да ѝ гостува на свой ред. Стегна се, преди да попита за подробностите.

– При коя дъщеря ще се мести?

– О, не се мести при дъщеря – каза Нанси с широка усмивка. – Купила си е апартамент в Бока Ратон. Мести се във Флорида.

Пам се завъртя на пета към приятелките си.

– Бока Ратон! Как, по дяволите, може да си позволи такова нещо?