Никога не казвай никога

1.

Уна Кели Уебстър довърши подреждането на масата за Деня на благодарността, огледа я критично и се увери, че изглежда така съвършена, както я искаше и както семейството ѝ очакваше. Всичко в живота на Уна бе подредено и безукорно планирано предварително. Тя не обичаше изненади и се опитваше да предвиди проблемите, така че никога да не се случат. Уна имаше впечатляваща кариера в издателство „Харгроув“, в малък, но уважаван отдел под чадъра на по-големия издателски конгломерат. Работеше там още откакто завърши „Принстън“, и бе взимала класове при някои от най-великите съвременни автори.

От младши редактор се бе издигнала до главата на изключително изискания литературен отдел, който издаваше най-добрите писатели. Той беше много престижен, въпреки че приходите му не можеха да се сравнят с онези, които публикуваха комерсиална художествена литература. Уна Кели бе дълбоко уважавана и прочута личност в литературния свят. Гордееше се с талантливите автори, които бе открила, макар продажбите им да не бяха така високи, както на бестселърите. Творбите им бяха предназначени за по-елитни читатели, които предпочитаха по-интелектуална литература.

Почти четиресет и седем годишната Уна бе открила и публикувала великолепни писатели, неколцина от които вече бяха прочути. Тя се грижеше за авторите си и ги окуражаваше внимателно. За разлика от света на бестселърите, нейният не беше суров и безмилостен, а изпълнен с достойнство, финес и велики литературни умове. Като глава на този елитен отдел имаше защитен статут и значителен престиж. Не злоупотребяваше с властта си, но се наслаждаваше на позицията си и всичко, свързано с нея.

Въпреки интелектуалната природа на книгите, които издаваше, Уна изглеждаше десетина години по-млада от възрастта си. По-възрастните автори се изненадваха и искрено се радваха, когато се запознаваха с красивата млада жена с огромни зелени очи и топла усмивка, която разбираше и ценеше работата им и имаше отлично образование и двайсет и пет годишен опит. Тя бе отдадена на издателството и авторите си и защитаваше интересите им пламенно. Уреждаше им най-добрите аванси, на които бе способна, като се имаха предвид ограничените им продажби. Собствениците на издателството бяха брилянтно и умело в деловите въпроси семейство, притежаваха го от три поколения и бяха разраснали публикациите си, включващи документална литература, внимателно подбрана художествена литература и академични учебници, които бяха сравнително доходоносни, в масивен многомилиарден бизнес. Те искрено ценяха приноса на Уна, чийто отдел не изкарваше много пари, но им осигуряваше страхотен престиж в издателския свят. Уна ръководеше отдела си безпогрешно и контролираше всяка подробност, така както се справяше и с личния си живот и дома си.

Шест месеца след като се дипломира от „Принстън“, тя се омъжи за Чарлс Уебстър и вече работеше за „Харгроув“. Чарлс бе дванайсет години по-възрастен от нея и тогава бе на трийсет и четири. Той имаше преуспяваща кариера като финансов директор в рекламна агенция, която обичаше с цялото си сърце. Запознаха се на прием в Ню Йорк, където и двамата живееха. Романсът им беше вихрен и се превърна в солиден брак с две деца, Мегън и Уил, които сега бяха на двайсет и две и двайсет и четири. Уил бе роден на първата им годишнина и Уна се върна в издателството шест седмици по-късно, защото обичаше работата си. И тя, и Чарлс имаха сериозни кариери, зает живот и твърде малко време, което да прекарват само двамата, но се опитваха да вечерят заедно веднъж седмично. Децата вече бяха напуснали дома им.

Уна и Чарлс се канеха да отпразнуват двайсет и петата си годишнина през декември и бяха решили да отложат големия купон до пролетта. Вместо да организират тържество, наеха красива къща във Франция, на около час от Париж, близо до Мий-ла-Форе. Възнамеряваха да прекарат там един месец, от средата на февруари до средата на март. Надяваха се, че децата им Мегън и Уил ще се присъединят към тях за седмица, а през останалото време щяха да се наслаждават на три седмици усамотение във Франция. От години си казваха, че биха искали да направят нещо подобно, затова Уна го бе организирала. Къщата изглеждаше великолепно и имаше прислужница, която ходеше там ежедневно. Домът и имотът бяха доста по-големи от това, от което се нуждаеха, но решиха да се поглезят. Къщата бе собственост на семейство от Хонконг, което я даваше под наем за сватби и други празненства, както и понякога на чужденци, които търсеха луксозна и удобна ваканция в прекрасна област.

Чарлс и Уна бяха работили през целия си брак. Грижеха се еднакво добре за семейството и кариерите си и бяха достигнали сериозен статут в професионалния си живот на ранна възраст. След десетина години Чарлс се прехвърли в по-динамична рекламна агенция и стана номер две в „Хилс, Рокуел и Клайн“. През последните пет години очакваше повишение в номер едно, но досега го подминаваха. Налагаше му се да изчака, докато сегашният изпълнителен директор се пенсионираше, което не изглеждаше като нещо, което ще се случи в обозримо бъдеще, но той обичаше работата си и нямаше нищо против да чака началническата позиция. Междувременно работеше с удоволствие. Кариерата му подхранваше и самочувствието, и ума му. Имаше статут, уважение, страхотни бонуси и по-малко главоболия, отколкото като изпълнителен директор.

Дъщеря им Мегън трябваше да се завърне в Ню Йорк в края на годината. През юни тя взе дипломата си от университет „Джордж Вашингтон“ по глобална филантропия, а сега завършваше стажа си, спонсориран от фондация „Картър“, предлагаща няколко програми в Африка, които я интересуваха. Мегън си търсеше дългосрочна работа, като се надяваше да я изпратят в чужбина за няколко години.

Уил замина да учи в „Бъркли“, завърши преди три години и остана в Сан Франциско, където работеше за Гугъл, и бе влюбен в работата си. Той процъфтяваше в Калифорния – всичко му харесваше: времето, спортът, чистият въздух. Не изпитваше никакво желание да се върне обратно в Ню Йорк.

Сега Чарлс бе на петдесет и девет години и бе твърдо решен да стане изпълнителен директор на рекламната агенция, преди да се пенсионира. Това беше най-сериозната му цел. Мечтаният статут бе важен за него, което признаваше леко засрамено пред Уна, въпреки че ролята му като номер две беше приятна и му осигуряваше достатъчно власт да го поддържа щастлив. Но той копнееше да достигне позицията на изпълнителен директор, преди да се пенсионира.

И двете им деца вървяха устремено напред в кариерите си, тъй като отрано бяха научени на това, макар Уна да не се радваше много на решението на Мегън да прекара следващите няколко години в неразвитите страни, където да подобрява живота на страдащите. Не ѝ харесваше идеята, че дъщеря ѝ може да замине за опасно място, въпреки че точно това привличаше Мегън. Тя не можеше да си представи да си губи времето в някаква незначителна и ниско платена работа, макар и привидно бляскава, подобно на много от приятелките ѝ, които работеха за заместник-редакторите на големи модни списания. Мегън искаше да направи нещо за подобряването на света, което Чарлс одобряваше. Уна се притесняваше за опасностите – племенни войни, здравословни рискове и заплахите, с които неизменно се сблъскват красивите млади жени. Но Мегън беше твърдоглава и решителна и накрая постигаше това, което искаше. Уна се подготвяше за този момент от мига, когато дъщеря ѝ започна да си търси работа в различните нюйоркски фондации, които финансираха проекти в чужбина.

Мегън и Уил щяха да се приберат у дома за Деня на благодарността, както правеха винаги, и родителите им щяха да им съобщят за къщата, която бяха наели във Франция. Уна и Чарлс се вълнуваха от предстоящото пътуване и Уна, която вече бе проучила местната история, откри, че и самата къща има интересна история. Беше построена от Луи XVI, последния френски крал преди Революцията, за любимата му метреса, и бе кръстена на нея „Красивата Флоранс“. Вътре имаше многобройни тайни входове и тунел, водещ към близък замък, където кралят прекарвал доста време, когато метресата му била фаворитка. Тя умряла млада, при загадъчни обстоятелства, а сърцето на краля било разбито. Замъкът му изгорял по време на Революцията, но домът на любовницата му още стоеше на мястото си и бе поддържан с любов от собствениците си през вековете. Мястото изглеждаше романтично и подходящо за годишнина, а Чарлс бе развеселен от увлечението на Уна по него.

Тяхната собствена връзка не беше особено романтична, нито демонстративна, и никога не е била такава, но бе топла, удобна, предвидима и солидна. Заради претоварения им професионален живот, пътищата им често бяха успоредни и не се пресичаха така често, както им се искаше. Но се опитваха да компенсират това със семейни почивки през лятото и срещи за вечеря веднъж седмично, когато графиците им позволяваха. Намерението им беше да си наваксат с информацията за това, което се случваше в живота им. Понякога нямаха възможност да си поговорят надълго в продължение на дни. В някои моменти Уна имаше чувството, че не си общуват достатъчно, но бе трудно да балансираш всичко със сериозни кариери като техните. Виждаха се повече, когато децата си бяха у дома, но това вече не се случваше често, тъй като дъщеря им и синът им живееха в други градове и бяха заети със собствения си живот. Кариерите им имаха значение и за четиримата. И се очакваше да постигат успехи, дори във филантропията. Уна и Чарлс бяха научили децата си колко ценна е работата, и им бяха дали чудесен пример. И двете им деца не бяха мързеливи, бяха добри ученици и получаваха отлични оценки. Уна считаше и брака, и семейството им за успех и за нея това бе по-важно, отколкото за Чарлс, който не бе така взискателен към децата си, като нея. Уна искаше децата да са щастливи, но и да се трудят здраво.

Бащата на Уна бе корав рисков капиталист, който управляваше собствения си самолет през уикендите и бе загинал в катастрофа по време на зимна буря, когато тя бе на десет години. Майка ѝ никога не се съвзе, оттегли се от света и почина млада от рак, когато Уна учеше в колежа. Майка ѝ беше интелигентна и способна жена, но никога не беше работила. Талантлива художничка, която никога не бе направила и една изложба. На Уна често ѝ се искаше майка ѝ да стори нещо, за да използва таланта си по някакъв начин. Но вместо това тя залиня като призрак след смъртта на мъжа си и накрая почина. Това накара Уна да се изпълни с още повече решителност да изгради кариера и никога да не се отказва от работата или мечтите, заради които си струваше да живееш.

Чарлс имаше двама братя, с които не беше близък. И трите момчета вечно се съревноваваха свирепо един с друг. В неговото семейство от тях се очакваше да бъдат изключителни спортисти и да изградят страхотна кариера. Баща им, който беше банкер, винаги ги настройваше един срещу друг. Но бурната конкуренция, наложена от родителите им, просто отчужди братята един от друг още на ранна възраст. Нямаха нищо общо, освен желанието да преуспеят. Чарлс бе най-малко агресивният от тях. Един от братята му се занимаваше с инвестиции и бе звезда на „Уол Стрийт“, а другият бе в петролния бизнес и бе натрупал огромно състояние. Съпругите им бяха също толкова амбициозни, заети с многобройни благотворителни организации, членуващи в голям брой управителни съвети, и се съревноваваха ожесточено в светския живот. Уна не се наслаждаваше на компанията на етървите си в редките случаи, когато ги виждаше, а и децата им бяха амбициозни като тях. Родителите на Чарлс бяха достатъчно богати, за да живеят добре и да образоват децата си в най-добрите училища, но парите винаги бяха движещата сила в семейството, а Чарлс бе по-чувствителен и човечен от братята си, заради което Уна го обичаше.

И двамата му братя го бяха посъветвали да напусне компанията, когато го подминаха за позицията на изпълнителен директор. Чарлс предпочиташе да изчака следващия рунд, което се струваше разумно и на жена му. Той беше добър баща и добър съпруг. Връзката им никога не е била изпълнена със страст – в някои отношения приличаха повече на приятели, отколкото на любовници, но бяха верни един на друг и се уважаваха взаимно. Това ѝ се струваше достатъчно. Чарлс никога не се бъркаше в кариерата ѝ, нито в изборите ѝ. Съветваше се с нея за важни решения и зачиташе разумните ѝ мнения.

Когато огледа масата за последен път, Уна се почувства доволна от семейството и брака си и си помисли, че не би променила нищо. Едно от нещата, които харесваше в живота им, бе, че той е предвидим и не се променя. Нямаше изненади, нито прибързани ходове, нито рязка промяна на посоката. Знаеше какво да очаква и кога какво ще се случи, а това я караше да се чувства в безопасност.

Децата се бяха прибрали у дома предишната вечер и сега, докато закусваха заедно, тя се върна в кухнята, за да провери как върви печенето на пуйката. Уна приготвяше празничния пир за Деня на благодарността всяка година, което задоволяваше нуждата ѝ за готвене. Откакто децата вече не живееха с тях, нямаха определено време за вечеря, нито някой, който да я приготви. Двамата с Чарлс хапваха по нещо поотделно, когато се прибираха вечер, и вечеряха заедно само веднъж седмично. През останалото време Чарлс обикновено се прибираше у дома късно – или след събрания, или след срещи с клиенти. Уна често вечеряше с някого от авторите си или се връщаше с ръкопис, който трябваше да изчете бързо. През уикендите тя тичаше по задачи или обядваше с някоя приятелка, а Чарлс играеше голф с клиенти или колеги. Притежаваха вила в Ийст Хамптън, където почиваха през лятото, но рядко ходеха там през зимата. След като децата им заживяха в други градове, използваха вилата все по-рядко. Намираха я за прекалено изолирана и потискаща през зимните месеци.

– Какво правите? – попита тя децата, които седяха на кухненската маса.

Уна сипа малко сос върху пуйката и се присъедини към Мегън и Уил.

– Просто си бъбрим – уклончиво отговори Уил.

Той беше хубаво тъмнокосо момче като баща си, висок и с чудесна фигура. Сега косата на Чарлс бе посребряла, което го правеше да изглежда по-стар. Косата на Мегън беше тъмночервена, за разлика от яркочервената коса на майка ѝ, и тя имаше кафяви очи, докато тези на Уна бяха зелени. Луничките бяха проклятието на Уна като дете, но бяха избледнели с възрастта. Тя бе истинска червенокоска, с буйния и оживен характер, който вървеше с това. Мегън бе по-сдържана, въпреки че говореше прямо, когато поискаше. Уил обикновено не беше особено общителен, когато родителите му бяха наоколо. Никога не говореше за личния си живот, освен когато бе принуден, най-често от отворената си сестра.

– Мога ли да кажа? – прошепна му Мегън.

Той се поколеба, после кимна в съгласие, като се надяваше, че няма да съжалява за това.

– Уил има нова приятелка – заяви Мегън и Уна незабавно доби заинтригуван вид.

– Какво стана с китайското момиче от Сингапур? – попита тя.

Момичето произхождаше от важно семейство и бе завършило „Станфорд“.

– Прибра се у дома, за да работи за баща си – отговори той сухо, макар да не изглеждаше разстроен от това.

– Новата е от Солт Лейк Сити и е на двайсет и седем години. Уил работи за нея. Тя е началник на отдела му – докладва Мегън.

Уна кимна и се завъртя към сина си.

– Не е ли неудобно да излизаш с шефката си?

– Може да бъде. Още не сме казали на никого от службата. Ако връзката продължи, ще се наложи да им съобщим, а те ще прехвърлят някого от нас в друг отдел. Нямам нищо против.

Уил винаги е бил доста зрял за възрастта си и Уна не се изненада, че жената, с която се вижда, е по-възрастна от него. Синът ѝ беше добросърдечен и мил. Мегън бе по-силна и пламенна по темите, на които държеше, и винаги се стремеше да защитава непривилегированите. Досега стажът ѝ се отразяваше чудесно, тъй като работеше за фондации, които се грижеха за бедните по света.

– Лошо ще е, ако ти трябва да се прехвърлиш другаде – каза Уна, но синът ѝ не отговори.

Уна искаше да го попита дали прехвърлянето си струва, но не посмя. Уил беше достатъчно възрастен, за да взима решения за работата и любовния си живот.

През целия Ден на благодарността си почиваха и правеха каквото си поискат. Мегън и Уил отидоха на разходка. Не се бяха виждали от лятната почивка през август и искаха да си наваксат.

В шест часа се събраха във всекидневната на просторния си апартамент в Горен Ийст Сайд, където бяха израснали. Всички държаха по чаша вино, бъбреха оживено и се чувстваха чудесно. Чарлс бе играл голф с приятели през деня. Седнаха да вечерят в седем и се насладиха на пиршеството, което Уна бе готвила цял следобед. Всичко беше невероятно вкусно, както винаги. Уна бе усъвършенствала менюто през годините и бе поправила грешките. По време на десерта заговориха за къщата, която бяха наели във Франция. Уил обеща да си уреди почивка, а Мегън заяви, че ще каже на всички, които я интервюират за работа, че се нуждае от седмица за семейна сбирка. Чарлс мълчеше, докато обсъждаха почивката, оставяйки Уна да планира ваканцията, в което я биваше страшно много. Тя им разказа историята на къщата, от която бе по-заинтересувана, отколкото останалите. Беше отличен Ден на благодарността. А децата бяха въодушевени за седмицата във Франция за годишнината на родителите им.

Останалата част от уикенда излетя бързо и в неделя Мегън се върна във Вашингтон, а Уил отлетя за Сан Франциско. Щяха отново да се приберат у дома за Коледа. Всъщност Мегън щеше да се върне тогава от Вашингтон, освен ако преди това не си намереше дългосрочна работа.

Къщата утихна, след като децата заминаха. Уна приготви лека вечеря от остатъците и двамата с Чарлс седнаха на масата в кухнята. Чарлс бе потънал в мисли, ядеше бавно и ровичкаше в храната си, после погледна жена си. Нямаше представа как да започне, но знаеше, че трябва да ѝ каже.

– Не исках да проваля плановете ти за Франция с децата и знам, че искаш те да дойдат там – започна той.

– Ти не го ли искаш? – изненада се тя. – Казахме, че ще прекараме една седмица с тях и три седмици сами. Това време трябва да ни е достатъчно – усмихна му се тя, но забеляза, че той е притеснен и пребледнял.

– Не мога да дойда – тихо каза Чарлс.

– Не можеш ли? Защо? Нещо с клиент ли?

Уна знаеше, че сигурно става дума за нещо важно, което да го накара да промени плановете им.

– Искаш ли да сменя датите за къщата? – попита тя.

Чарлс поклати глава отрицателно. Целият ѝ свят щеше да се срине, но тя не го знаеше. Погледна я отново.

– Няма да замина с теб, Уна. Наистина съжалявам. Дори не знам откъде да започна. Нуждая се от промяна. Голяма промяна. Това бе трудно решение за мен. Ще си взема дълъг отпуск, около година.

– За година?

Уна го погледна шокирано. Чарлс не бе споменавал това преди, нито се бе съветвал с нея за решението си. Постави я пред свършен факт, което не бе типично за него.

– Може би. Ще започна с шест месеца.

– И какво ще правиш? Защо не ми каза?

– Сложно е.

Внезапно Уна се сети за нещо, което не ѝ бе идвало наум никога преди.

– Има ли друга? – попита тя задавено, очаквайки отрицателен отговор.

Вместо това обаче Чарлс кимна. В очите му се появиха сълзи. Бе очаквал, че разговорът им ще е тежък, но не бе осъзнавал до каква степен, докато не ѝ каза.

– Продължава от година и ме подлудява. Не мога да го причинявам повече – нито на теб, нито на себе си. Имам нужда от време да осъзная кой съм и какво искам.

– Ти си моят съпруг и бащата на децата ни. Какво има да осъзнаваш? Коя е тя? И си с нея от цяла година? От службата ти ли е?

Ако Чарлс я беше прострелял, Уна нямаше да е по-шокирана.

– Да – отговори той виновно. – Никога не съм очаквал да се случи подобно нещо. Никога преди не съм ти изневерявал. Но просто се случи и се разрасна до мащаби, които дори не можех да си представя.

– Разрасна се достатъчно, за да захвърлиш брака ни? Много ли е млада? – попита Уна и усети как сърцето ѝ заби учестено.

– На трийсет и четири е. Трудно е, защото работим заедно всеки ден. Съжалявам, Уна. Знам, че това е страхотна бъркотия. Но не мога да те лъжа и да седя с теб в къща във Франция цял месец.

Докато го слушаше, Уна осъзна, че от месеци той се прибираше много късно нощем. Това не беше нещо необичайно в бизнеса му и не бе обърнала внимание на постоянната му липса. Имаше му доверие. А която и да беше жената, тя бе тринайсет години по-млада от Уна и двайсет и пет години по-млада от Чарлс. Голяма разлика. Уна лесно можеше да си представи сексапилната красавица, която го беше омагьосала. Чарлс никога не се бе интересувал от други жени преди. Нещо се беше променило.

– Коя е тя?

Не че това имаше някакво значение, ако той бе влюбен в нея.

– Това е част от проблема – въздъхна той тежко. – Нещо подобно се случи и в колежа. Само веднъж. Никога не ти казах и то никога не се случи отново. Мислех, че просто съм откачил, а и бях млад и пиян. Но очевидно съм се заблуждавал. Не е жена, Уна. Мъж е. Имам нужда да изчезна и да обмисля всичко, да осъзная какво искам. Ще те разбера напълно, каквото и да решиш да направиш. Нямам право да те моля да се отнесеш снизходително с мен. Но трябва да реша какъв живот искам да водя. Не мога да продължавам с двойствения живот от последната година.

Уна седна на кухненската маса, вторачи се в мъжа си и се опита да осмисли чутото. Помъчи се да си спомни последния път, когато се бяха любили, но не успя. Месец? Два? Три? Защо никога не бе заподозряла нищо? И защо той не ѝ бе казал нищо?

– Мислех, че е само временна лудост, но той е чудесен човек. Не е виновен за станалото. Аз съм виновен. Отначало смятах, че е само физическо увлечение, но не е. Обичам го. Не по начина, по който обичам теб. Нямам история с него. Връзката ни е напълно различна, но е ценна за мен. Няма начин да е справедлива за всички. Цялата ситуация не е справедлива. Може би винаги съм таял това в себе си, но не исках да видя истината. Аз и ти сме приятели и съквартиранти от двайсет и пет години. Физическата страна на връзката ни никога не е изглеждала важна за нас. Бяхме заети с децата и кариерите си. Не знам какво да кажа, Уна. Съжалявам. Ужасно съжалявам.

– И ще напуснеш работата си заради него? – попита Уна, която вече бе пребледняла като съпруга си. – Сериозна стъпка.

Опита се да прозвучи по-спокойна, отколкото се чувстваше. Искаше ѝ се да заплаче, но се мъчеше да потисне сълзите си.

– Братята ми бяха прави. Трябваше да напусна, когато ме подминаха за изпълнителен директор. Това е просто тактика за забавяне, за да помисля сериозно върху живота си и работата. Той пристигна от клона ни в Буенос Айрес и трябва да се върне там. Визата му изтича през януари. Можеше да работи тук само година. Ще замина с него за Аржентина. Смятах, че така ще е по-добре и за теб. Няма да се излагам тук и да те посрамвам. Искам да действам колкото може по-почтено и чисто, докато реша какво да правя.

– Какво ще кажеш на децата? – попита тя, като попи сълзите си със салфетка.

– Истината. Това е положението. Те могат да ми идват на гости, ако искат. Няма да ги насилвам да правят нищо.

На Чарлс не му се налагаше да се разправя с родителите си, тъй като и двамата старци бяха починали през последните две години. Но братята му щяха да се изумят и възмутят от разкритието му, и то на почти шейсетгодишна възраст, че е гей.

– Значи си взимаш отпуск от брака, бащинството и работата – мрачно отбеляза Уна. – Чист край. А аз какво да правя? Да чакам, докато решиш дали искаш да си с него, или с мен? Доста тежка задача.

Отчасти бе ядосана, отчасти паникьосана, но най-вече отчаяна.

– Трябва да направиш това, което е правилно за теб – отговори Чарлс. – Ще продължа да плащам разноските ти, но нямам право да те карам да чакаш. Ако искаш развод, ще го получиш. Ако предпочиташ просто да сме разделени, съгласен съм и с това. Имаш право да се виждаш с други мъже, ако искаш – каза Чарлс.

Той не беше в положение да възразява срещу това, а и не искаше. Уна също трябваше да е свободна. Но срещите с други мъже бяха последното нещо, за което тя можеше да мисли, докато го слушаше. Бракът им тъкмо бе свършил. Имаше чувството, че е ударена от бомба.

– Никога. Няма да излизам с никого при тези обстоятелства – твърдо заяви тя. – Допреди половин час мислех, че сме женени. Ти си моят съпруг, за добро или лошо. Мисля, че сегашният момент спада към лошото. Никога не съм искала да се разведа. Смятах, че хората, които се обичат, винаги могат да решат проблемите си, но този е адски сериозен.

– Роберто също се чувства ужасно заради това. Той не искаше да развали брака ни.

– Но го направи – възрази тя студено, опитвайки се да осмисли всичко, което Чарлс ѝ беше казал.

– Не. Аз го направих, защото това е единственото честно нещо. Не искам да се промъквам потайно, както правех през изминалата година. Не искам да те лъжа. И не искам да празнувам годишнина, която не мога да почета.

Чарлс беше честен с нея, но тя все пак се чувстваше ужасно.

– Предполагам, че е почтено от твоя страна – каза тя, като избърса поредната сълза от бузата си.

Ако Чарлс се беше опитал да я успокои сега, щеше да се прояви като долен лицемер. Той искаше да е с Роберто, а не с нея.

– Кога заминаваш? – попита тя.

– Ще се изнеса оттук довечера. Не мисля, че би трябвало да остана тук, след като вече знаеш истината. Ще се върна у дома по Коледа, когато децата се приберат, ако ти го искаш, разбира се. И искам да им съобщя новината тогава. На втори януари Роберто и аз отлитаме за Аржентина. Ще знаеш как да се свържеш с мен. Няма да изчезна от лицето на земята – каза той.

– Просто ще изчезнеш от живота ми. Никога преди ли не си подозирал за наклонностите си?

– Не и от колежа, а дори тогава смятах, че е само еднократна забежка. Може би преди не съм искал да видя истината. Но ми се наложи да го направя, след като се запознах с Роберто и осъзнах, че го обичам.

Стомахът ѝ се сви болезнено при последните му думи.

– Двайсет и пет години е дълго време да лъжеш себе си, а и мен – каза тя и той кимна.

Чарлс беше съгласен с нея, но сега си обясняваше всичко. След като се запозна с Роберто, осъзна, че не изпитва любов или привличане към Уна от години. У него нямаше нищо женствено, но Чарлс бе наясно, че е неудържимо привлечен от мъж, а не от жена. Никога не бе осъзнавал това, докато не навърши петдесет и девет години, колкото и трудно бе за вярване. Нуждаеше се от Роберто, красив, рус и синеок аржентинец от английски произход по бащина линия.

– Как мислиш, че ще реагират децата? – попита Чарлс разтревожено.

– Ще получат шок. Не само задето си влюбен в мъж, но и защото напускаш работата си и се местиш в друга страна за шест месеца, или година, или завинаги.

Очите ѝ потърсиха неговите, но там нямаше ясни отговори, освен че той я напускаше и каквото и да се случеше сега, бракът им бе приключил. Нямаше връщане назад.

– Искаш ли развод? – попита Чарлс.

– Предполагам, че ще се стигне до развод, но в момента не искам да ти отговарям. И аз имам нужда от време да помисля – отговори Уна и стана от масата.

Нямаше какво повече да каже. Тя влезе в кабинета си, а Чарлс отиде в гардеробната си, за да си събере багажа. Вече бе преместил някои от дрехите си в апартамента на Роберто, без Уна да знае. Чувстваше се като чудовище, защото бе стоварил всичко това на раменете ѝ, но нямаше начин да продължи да избягва проблема. Уна прие новината дори по-милостиво, отколкото се беше надявал. Но това някак си го накара да се почувства още по-зле. Щеше да навърши шейсет години, а напускаше работата си, съпругата си, дома си, страната си и децата си. Беше влюбен в мъж и променяше живота си напълно. Звучеше ужасяващо, но знаеше, че го иска и трябва да го направи.

Уна знаеше, че подобни неща се случват на другите хора, но никога дори не си бе помисляла, че може да се случи и на нея.