Въведение

Това е историята на един специализиран доставчик на хардуер за видеоигри, който се превръща в компанията с най-голяма пазарна капитализация в света. Това е историята на един упорит предприемач, който в продължение на трийсет години прокарва своята радикална визия за компютрите, превръщайки се в един от най-богатите хора на планетата. Това е историята на революцията в процесорите и на малката група инженери ренегати, които се противопоставят на Уолстрийт, за да осъществят тази революция. В крайна сметка това е историята на раждането на една страхотна и същевременно ужасяваща нова категория изкуствен интелект, чиито дългосрочни последици за човешкия вид не могат да бъдат предвидени.

В центъра на тази история е един завладяващ, находчив, блестящ и изключително отдаден на работата си човек. Името му е Дженсън Хуанг, а трийсет и две годишният му мандат е най-дългият сред всички технологични изпълнителни директори според индекса S&P 500 (Standard & Poor’s 500). Хуанг е изобретател визионер, чието познаване на вътрешните механизми на електронните схеми е впечатляващо. Изхожда от основните принципи за това какво могат да правят микрочиповете днес, а след това залага с голяма убеденост на това какво ще правят утре. Невинаги печели, но когато го прави, е във внушителни размери. Ранният му вабанк залог на изкуствения интелект е една от най-добрите инвестиции в историята на Силициевата долина. Компанията на Хуанг, Nvidia, днес е на стойност над 3 трилиона долара, като си съперничи по стойност с Apple и Microsoft.

На живо Хуанг е очарователен, забавен, с чувство за самоирония и често си противоречи. Тонът му през цялото време е полукомичен и невъзмутим. Запознахме се през 2023 г. на среща в закусвалня „При Дени“ – любимата му верига ресторанти. Хуанг беше разработил бизнес плана за Nvidia в същия този ресторант трийсет години по-рано. В непринуден разговор със сервитьорката той поръча седем различни неща, включително сандвич „Суперптица“ и панирана пържола. „Знаеш ли, някога бях мияч на чинии тук – подхвърли ми той. – Но работех здраво! Наистина много. Затова станах помощник-сервитьор.“

Хуанг, който е роден в Тайван, имигрира в САЩ, когато е на 10 години. „При Дени“ е най-тежкото изпитание на неговата интеграция – докато работи в закусвалнята като тийнейджър, изпробва ястията от цялото меню. Въпреки това, каза ми той, все още запазва гледната си точка на външен човек. „Човек винаги е имигрант – твърди Хуанг. – Аз винаги ще си остана китаец.“ Става съосновател на Nvidia (произнася се Ин-видия, а не Нъ-видия или Ен-видия) през 1993 г., когато е на трийсет години, като първоначално се насочва към зараждащия се пазар на графични карти за видеоигри от висок клас. Продуктите му са популярни; клиентите му обичат да изграждат свои собствени компютри, като понякога дори купуват прозрачни корпуси, за да демонстрират хардуера на Nvidia.

В края на 90-те години на миналия век, в стремежа си да визуализира по-добре серията игри Quake, Nvidia прави фина промяна в архитектурата на схемите на своите процесори, която ѝ позволява да решава повече от една задача едновременно. Този подход, известен като „паралелни изчисления“, е радикална авантюра. „Преди да се появим ние, успеваемостта на паралелните изчисления беше нула процента – спомня си Хуанг, изброявайки списък със забравени стартъпи. – Буквално нула. Всички, които се бяха опитвали да го превърнат в бизнес, се бяха провалили.“ Хуанг пренебрегва тази мрачна статистика, преследвайки нетрадиционната си визия в открито противопоставяне на Уолстрийт в продължение на повече от десетилетие. Освен геймъри той търси клиенти, които се нуждаят от голяма изчислителна мощ – синоптици, рентгенолози, търсачи на петрол в морските дълбини. През това време цената на акциите на Nvidia се понижава и му се налага да отблъсква корпоративните нападатели, за да запази работата си.

Хуанг не се отказва от тази цел, макар да губи пари от нея в продължение на години, докато накрая през 2012 г. група учени дисиденти в Торонто закупуват две потребителски карти за видеоигри, за да обучават екзотичен вид изкуствен интелект, наречен невронна мрежа. По онова време невронните мрежи, които имитират структурата на биологичния мозък, са излезли от мода и повечето изследователи ги смятат за остаряла концепция. Но когато Хуанг вижда колко бързо се обучават невронните мрежи на неговата платформа за паралелни изчисления, залага цялата си компания на тази неочаквана симбиоза. По този начин Хуанг вече има нужда от две технологии, които да работят – две технологии, които в миналото винаги са се проваляли на пазарния тест.

Когато този дързък корпоративен залог се реализира, стойността на Nvidia се увеличава няколкостотин пъти. През последното десетилетие компанията се превръща от продавач на аксесоари за игри за 200 долара в доставчик на суперкомпютърно оборудване за милиони долари, което може да запълни етаж от сграда. Работейки с пионери като OpenAI, Nvidia е ускорила приложенията за дълбоко обучение повече от хиляда пъти през последните десет години. Всички големи приложения за изкуствен интелект – Midjourney, ChatGPT, Copilot – са разработени на машини на Nvidia. Именно това безпрецедентно увеличение на изчислителната мощ прави възможен съвременния бум на изкуствения интелект.

С монопола си върху хардуера Хуанг вероятно се е превърнал в най-могъщия човек в областта на ИИ. Със сигурност е направил повече пари от него, отколкото всеки друг. В традицията на внезапно забогателите Хуанг най-много прилича на първия калифорнийски милионер – Самюъл Бранън, прочутия търговец на екипировка за златотърсачи, живял в Сан Франциско през 1849 г. Само че вместо лопати Хуанг продава чипове за обучение на изкуствен интелект на стойност 30 000 долара, които съдържат сто милиарда транзистора. Времето за чакане за закупуване на най-новия му хардуер в момента е повече от година, а на китайския черен пазар чиповете му се продават на двойно по-висока цена.

Хуанг не мисли като бизнесмен. Мисли като инженер, като разбива сложните концепции на прости принципи и след това използва същите тези принципи за постигане на голям ефект. „Правя всичко възможно, за да не фалирам – ми заяви той, докато закусвахме. – Полагам неимоверни усилия, за да не се проваля.“ Хуанг вярва, че благодарение на изкуствения интелект основната архитектура на цифровите компютри, малко променена, откакто е въведена от IBM в началото на 60-те години на миналия век, се преосмисля. „Дълбокото обучение не е алгоритъм. Дълбокото обучение е метод. Това е нов начин за разработване на софтуер.“

Този нов софтуер има невероятни възможности. Може да говори като човек, да напише ученическо есе, да реши сложна математическа задача, да постави експертна медицинска диагноза и да води подкаст. Развива се в зависимост от наличната изчислителна мощност и никога не се оказва в застой. Вечерта преди нашата закуска гледах видео, в което робот, работещ с този нов вид софтуер, се взираше в ръцете си, като да размишляваше, след което подреди колекция от цветни блокчета. От видеото ме побиха тръпки; помислих си, че краят на човешкия вид наближава. Хуанг отхвърли опасенията ми, докато навиваше с пръсти палачинката си около кренвирш. „Знам как работи, така че няма нищо страшно – успокои ме той. – Не е по-различно от принципа на действие на микровълновата печка.“ Притиснах Хуанг – един автономен робот със сигурност таи рискове, които микровълновата фурна не крие. Той отговори, че никога не се е притеснявал за технологията, нито за секунда. „Всичко, което прави, е да обработва данни – обясни ми той. – Има толкова много други неща, за които да се притесняваме.“

Докъде ще доведе това, може само да се гадае; много технолози вече се опасяват, че възможностите на ИИ представляват пряка заплаха за оцеляването на човешкия вид. (Сред тези песимисти са и учените от Торонто, които първи създават ИИ с помощта на платформата на Хуанг.) Хуанг не споделя този песимизъм. За него ИИ е чистата сила на прогреса, която стимулира нова индустриална революция. Хуанг не допуска разногласия по тази тема, а силата на личността му може да бъде плашеща. („Взаимодействието с Дженсън е все едно да си пъхнеш пръста в електрическия контакт“, казва един от ръководните кадри във фирмата му.) Служителите на Хуанг го боготворят – убеден съм, че биха наскачали след него през прозореца на небостъргач, ако той види там пазарна възможност.

През май 2023 г. стотици индустриални лидери подкрепят изявление, в което рискът от появата на неконтролируем изкуствен интелект се сравнява с този от ядрена война. Хуанг не я подписва. Някои икономисти отбелязват, че индустриалната революция е довела до относително намаляване на световната популация на конете, и се питат дали ИИ може да направи същото с хората. „Конете имат ограничени възможности за професионална реализация – посочва Хуанг. – Конете например не могат да пишат на машина.“ Докато довършваше закуската си, изразих опасенията си, че няма да е далеч денят, в който ще подам бележките от нашия разговор на „мозъчен двигател“, след което само ще наблюдавам как той произвежда структурирана, качествена проза. Хуанг не отхвърли тази възможност, но ме увери, че имам още няколко години, докато се окажа в ролята на Джон Хенри . „Това ще се случи първо с писателите на художествена литература“, изрази мнението си той. После остави хиляда долара бакшиш на сервитьорката и стана от масата, затрупана с многобройни чинии с недовършена храна.

Открих, че Хуанг е неуловима тема, в известен смисъл най-трудната, която някога съм отразявал. Мрази да говори за себе си, а веднъж отговори на един от въпросите ми с физическо бягство. Преди да бъде поръчана тази книга, бях съставил профил на Хуанг за списание „Ню Йоркър“. Хуанг ми заяви, че не го е чел и няма намерение да го прави. Когато го уведомих, че пиша негова биография, отговори: „Надявам се да умра, преди да излезе“.

Все пак Хуанг ми осигури достъп до голям брой хора, за да напиша тази книга. Разговарях с почти двеста души, включително с негови служители, съоснователи, съперници и някои от най-старите му приятели. Образът на обичан и дори донякъде глуповат семеен човек, който очертаха тези интервюта, не съвпадаше особено с безпардонния, хищен изпълнителен директор, на когото се дължи успехът на Nvidia, но именно тези обвързаности подхранват амбицията на Хуанг: разговаря откровено с мен за своята несигурност, за страха си да не разочарова служителите си, за опасенията си да не опетни името на фамилията. Някои ръководители говорят за печалбата като за „водене на сметки“, но не и Хуанг; за него парите са само временна застраховка срещу някакво бъдещо бедствие. Има нещо трогателно в това да чуеш човек, чийто бизнес е оценен на сто милиарда долара, да разсъждава по този начин.

Но ако Хуанг е мотивиран от тревожността, той е също така примамван и от притегателната сила, която неговата технология е отключила. Не си е поставял за цел да бъде пионер в областта на изкуствения интелект – дори когато е насочил вниманието си към паралелните изчисления, но след като се появяват, Хуанг е решен да прокара максималистичната си програма за машинен интелект толкова далеч и толкова бързо, колкото е възможно. Дори и най-оптимистичните визионери в тази област призовават към известна предпазливост; предполагаемата мисия на OpenAI например е да предотврати евентуална катастрофа. Хуанг, може би единствен, вярва, че ИИ може да доведе само до добро, и именно тази вяра го мотивира да работи по дванайсет-четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата, дори след три десетилетия на поста главен изпълнителен директор.

Хуанг, разбира се, би работил толкова усилено така или иначе. Това е в природата му. Ако има някаква тема в живота му, то тя е усъвършенстването; следвал е едни и същи прости принципи на усърдие, смелост и овладяване на основите отново и отново, с все по-голям ефект. Бях изненадан да науча колко голяма част от човека, в когото се е превърнал по-късно, е присъствала в детето имигрант, пристигнало без родителите си в Съединените щати през 1973 г. в среда, която е била толкова неблагоприятна за преуспяване, че изглежда цяло чудо, че въобще е оцеляло. За да разберем Хуанг напълно, не трябва да започваме от ресторант „При Дени“, нито от гигантските технологични катедрали, които по-късно се изграждат по негова поръчка, а от едно малко селско училище.

ПЪРВА ЧАСТ

Мостът

Някъде към края на 1973 г. десетгодишният Дженсън Хуанг става от леглото в общежитието си и поема на опасно пътуване до училище. Хуанг, който е роден в Тайван и е израснал в Тайланд, наскоро е пристигнал в провинциален Кентъки. Пътят му води надолу по склона към заливната низина, разположена сред гористи хълмове, и по разнебитеното мостче, окачено на въжета и с липсващи дъски, през което се виждат студените и буйни води на реката отдолу.

Хуанг, умно и добросъвестно дете, е прескочил една година и е в шести клас. Дребен е за възрастта си и обикновено е най-ниското момче в класа. Говори развален английски и е единственият ученик от азиатски произход. Съучениците му в началното училище в Онейда са деца на тютюнопроизводители и миньори. Почти всички са бели и много от тях са бедни. Някои дори нямат течаща вода в домовете си.

Хуанг пристига заедно с по-големия си брат Джеф в средата на учебната година, докато родителите им остават в Тайланд. Двамата се настаняват в близкото училище интернат Баптистки институт в Онейда (БИО), но Дженсън е твърде малък, за да посещава БИО, и вместо това е изпратен в началното училище в Онейда. В първия му ден директорът слага ръка през раменете на момчето и казва на класа да приветства новия ученик, който е от другата част на света, но също така е изключително интелигентен. Тормозът започва веднага. „Той беше идеалната мишена“, спомня си Бен Бейс, съученик на Хуанг.

Преди пристигането на Хуанг, Бейс е обичайната жертва. Подобно на Хуанг, Бейс е дребен и е добър ученик. Хулиганите показват, че оценяват тези качества, като го затварят в училищните шкафчета, понякога с часове. След пристигането на Хуанг фокусът им се измества и придобива расов елемент – много от съучениците на Хуанг в Кентъки имат близки и роднини, които са се сражавали във Виетнам. „Думата, с която наричаха китайците тогава, беше „жълтури“, разказа ми Хуанг петдесет години по-късно в една стерилна конферентна зала по време на първия ни разговор. Лицето му не изразяваше никакви емоции. „Наричаха ни така всеки ден.“

Хуанг е обект на тормоз в класната стая и извън нея, при всяка възможност. Блъскат го по коридорите и го преследват на детската площадка. Мостът е любимото им място. Хуанг трябва да го пресича сам, което е опасно дори при най-добрите условия. Понякога, когато Хуанг се намира по средата, хулиганите излизат от скривалищата си от двете страни на реката, хващат въжетата и започват да ги люлеят, опитвайки се да го съборят в реката долу. „Някак си това сякаш никога не го засягаше – разказва Бейс. – Всъщност се държеше така, сякаш се забавляваше.“

Бейс и Хуанг се сприятеляват бързо. Въпреки езиковата бариера Хуанг се справя отлично с учебните задачи и измества Бейс като най-добър ученик. Той е талантлив художник и има перфектен почерк, въпреки че пише само с главни букви. Също така учи Бейс да се бие. Всичко, което местните момчета знаят за китайската култура, идва от филмите на Брус Лий. Първоначално Хуанг блъфира, като заявява на съучениците си, че е експерт по бойни изкуства. Бързо го опровергават на училищния двор, но това, което липсва на Хуанг в техниката, той компенсира с решителност. Когато го предизвикват, винаги отвръща на удара, като понякога се бие дори с по-големи момчета. Поне по спомени на Бейс, Хуанг никога не е бил повалян на земята. („Не така си спомням нещата аз“, каза Хуанг през смях.) Въпреки това Хуанг вдъхновява Бейс също да отвръща на ударите, и след известно време тормозът утихва.

Семейството на Бейс е отчайващо бедно. Бен има петима братя и сестри, а баща му, проповедник, работи каквото успее да намери. Живеят в малка, закътана долина, в порутена къща с външна тоалетна. Бен Бейс не е подготвен да срещне човек като Хуанг и може само да се чуди на обстоятелствата, довели това преждевременно развито, безнадзорно дете в затънтените дебри на Апалачите в окръг Клей, Кентъки, един от най-бедните райони в страната.

Хуанг, средният от трима братя, е роден в Тайпе, Тайван, през февруари 1963 г. Баща му е инженер-химик, а майка му преподава в началното училище. Родителите на Хуанг са от град Тайнан, на югозападното крайбрежие. Говорят тайванския диалект хокиен, но през по-голямата част от живота си живеят под чуждо управление. До 1945 г. Тайван е японска колония. През 1949 г. Мао Дзъдун прогонва от континенталната част на Китай генерал Чан Кайшъ, който бяга в Тайван с армията си, и скоро на острова е въведено военно положение.

Когато Хуанг е на пет години, баща му Шин Тай започва работа в петролна рафинерия в Тайланд и премества семейството в Банкок. Спомените на Хуанг за Югоизточна Азия са мъгляви. Спомня си, че веднъж излял запалителна течност върху басейна в семейната къща и го запалил. Спомня си за домашната маймуна, която принадлежала на негов приятел. В края на 60-те години на миналия век бащата на Хуанг посещава Манхатън на път за обучение в гиганта в климатичните системи Carrier, с чиято помощ фирмите преобразяват живота в офисите с въвеждането на прецизен контрол на климата. Изумен е от Ню Йорк и се връща в Тайланд, решен да премести семейството си в САЩ.

В подготовка за преместването майката на Хуанг, Чай Шъу, започва да учи момчетата на английски. Самата тя не говори езика, но това е само малка пречка. Използвайки опита си като учителка, всяка вечер кара синовете си да запомнят десет нови думи, избрани на случаен принцип от речника, а на следващия ден ги препитва. След около година записва трите момчета в международна академия и Хуанг започва официално обучение на английски език, като продължава да общува на тайвански с родителите си.

Плановете на семейството да се премести, се ускоряват през 1973 г., когато Тайланд е обхванат от политически вълнения. През октомври същата година половин милион протестиращи излизат по улиците на Банкок с искане за разпускане на военната диктатура в страната. Правителството отвръща със сила и Хуанг си спомня, че е виждал по улиците да преминават танкове. Опасявайки се от нови размирици, бащата на Дженсън изпраща него и Джеф в Такома, Вашингтон, да живеят при чичо си. Родителите на Дженсън и по-малкият му брат остават. Чичото решава, че мястото на момчетата е в интернат, и търси институция, която да приеме две тайвански деца на десет и дванайсет години, живеещи на хиляди километри от родителите си, без надзор. Спира се на Баптисткия институт в Онейда в Кентъки, може би погрешно смятайки го за престижно училище, подготвящо за колеж.

Всъщност БИО е поправително училище за непълнолетни, разположено в градче с население от триста души. Институтът е основан през 1899 г. от Джеймс Андерсън Бърнс, баптистки проповедник, който иска да сложи край на смъртоносна и дългогодишна семейна вражда. (Идеята за училището идва, след като Бърнс е ударен с пушка в главата и оставен да умре в канавката.) До 70-те години на ХХ век, въпреки че приема няколко чуждестранни ученици, БИО е известен най-вече като учебно заведение, което дава последен шанс.

При пристигането си братята откриват, че училищният двор е заринат с цигарени угарки. „Всеки ученик пушеше и съм убеден, че бях единственото момче в училището без джобно ножче“, сподели ми Хуанг. Десетгодишният Дженсън е настанен при седемнайсетгодишен съквартирант; през първата им вечер заедно по-голямото момче вдига ризата си, за да покаже на Дженсън многобройните белези от прободни рани, нанесени при неотдавнашен бой. Съквартирантът на Хуанг е неграмотен; в замяна на това, че го учи да чете, Хуанг се научава на физически упражнения. „В крайна сметка всяка вечер преди лягане правех по сто лицеви опори“, спомня си Хуанг, който запазва този ежедневен навик до ден днешен.

Братята Хуанг променят имената си, за да не се открояват толкова. Жен-Чие става „Джеф“, а Женсюн – „Дженсън“. (Техният по-малък брат, Жен-Че, по-късно става Джим.) Джеф и Дженсън поддържат връзка с родителите си в Тайланд, като изпращат аудиокасети по международната поща. С всяка касета първо изслушват съобщението на родителите си, а след това записват своето. Дженсън си спомня, че само понякога е изпитвал носталгия по дома. За него всичко това е било като голямо приключение.

През лятото от учениците в БИО се очаква да изкарват прехраната си с физически труд. Джеф е изпратен в тютюнева ферма, а Дженсън е оставен да чисти тоалетните в общежитието. „Това не беше наказание – казва Хуанг. – Беше просто моята работа.“ Друго задължение на Хуанг е да подрязва бурените на територията на училището с коса. Бейс си спомня, че го е виждал на път за църквата. „Минавахме покрай игрището, а той просто обикаляше в кръг, облечен в бейзболна фланелка, и косеше тези плевели“, разказва той.

До края на годината Хуанг почти владее началното училище в Онейда. Става най-добрият ученик в класа си, за което получава сребърен долар на училищно събрание. Опълчва се на расистите и на тези, които го обиждат, включително и на един учител. След последния училищен звънец Хуанг често хуква пред съучениците си към горите от хикория и дъб. По петите му го следват приятелски „буйните момчета“ от окръг Клей, а изпод краката им хвърчи меката апалашка кал.

Хуанг прекарва лятото на 1974 г. в общежитието. Всяка седмица с нетърпение очаква да гледа филма на ABC в неделя вечер заедно с останалите обитатели на общежитието. Наесен се пресяга да хрупа пресни ябълки от дървото пред прозореца си. Започва седми клас в БИО, докато Бейс продължава обучението си в държавно училище. Хуанг, който разчита на защитата на своя съквартирант с бойните белези, няма особени проблеми с адаптацията. Година след това бащата на Хуанг си осигурява работа в Съединените щати и братята напускат Кентъки, за да се съберат със семейството си в Орегон. Бейс и Хуанг не се виждат в продължение на четиресет и четири години.

През тези години Бейс е станал управител на старчески дом, а Хуанг се е превърнал в един от най-богатите хора в света. Бейс не е изненадан; каза ми, че още като момче е вярвал, че Хуанг е предопределен за велики неща. Двамата се срещат отново през 2019 г., когато Хуанг се връща в БИО, за да дари сграда на училището. „Той никога не ме е забравял“, убеден е Бейс.

За много деца двете години в Кентъки биха били травмиращи. На десетгодишна възраст Хуанг е изпратен на тринайсет хиляди километра от родителите си в чужда страна, където едва говори езика. Бил е тормозен, изолиран, принуден да дели една стая с момче, което се бие с нож, и натоварен да чисти тоалетната. Какво говори за него фактът, че е успял да се справи в тази среда? „Тогава нямаше терапевт, с когото да поговориш – спомня си Хуанг. – Просто трябваше да вдигнеш глава и да продължиш напред.“

Времето може би е смекчило спомените на Хуанг за БИО. През 2019 г., когато дарява сградата, той говори с умиление за (вече несъществуващия) пешеходен мост, по който е минавал всеки ден на път за училище; пропуска да спомене, че другите ученици са се опитвали да го съборят от него. Когато го попитах за трудовите задължения в училището, ми каза, че са го научили да цени упоритата работа. „Разбира се, ако ме бяхте попитали по онова време, сигурно щях да ви дам друг отговор“, добавя Хуанг. През 2020 г. Хуанг е помолен да изнесе дистанционно реч за началото на учебната година пред учениците на БИО. В посланието си той заявява, че времето, прекарано в училището, е едно от най-хубавите неща, които са му се случвали.

През 1976 г. Хуанг се записва в гимназията „Алоха“ в предградията на Портланд, Орегон. Облечен е в дънки и велур, а косата му е подстригана във формата на мотоциклетна каска. Продължава да постига отлични резултати в училище, а английският му език бързо се подобрява. „Алоха“ е гостоприемно място и Хуанг скоро сформира сплотена група с няколко свои съученици зубъри. „Бяхме трима-четирима и всички бяхме в едни и същи клубове: клуб по математика, клуб по природни науки, компютърен клуб – спомня си Хуанг. – Сещате се, най-популярните деца! Нямах приятелка.“

Особено интересни са му посещенията в компютърния клуб. През 1977 г. училището закупува Apple II – един от първите масово произвеждани персонални компютри. Хуанг е запленен от машината и я използва, за да стреля по клингони, представени като мрежа от текст в примитивната игра Super Star Trek, и да програмира собствена версия на Snake на Basic.

Другият му извънкласен интерес е тенисът на маса. В БИО Хуанг е доминирал на масата за пинг-понг в стаята за отдих, но не се е отнасял сериозно към този спорт. В гимназията започва да играе състезателно. Негов наставник е Лу Боченски, собственик на „Падъл Палас“, клуб по тенис на маса, разположен в преустроена бална зала на „Елкс Лодж“ . Дъщерята на Боченски, Джуди, посещава Пекин през 1971 г., една от щастливите поканени в рамките на обмена на „пинг-понг дипломация“. Но Хуанг никога не е играл в Азия и използва западен захват.

През цялото лято Хуанг не прави нищо друго, освен да тренира. Боченски е толкова впечатлен, че пише писмо до Sports Illustrated, в което нарича Хуанг „най-обещаващия младеж, който някога е играл тенис на маса в Северозапада“, въпреки че е играел състезателно само от три месеца. Характерният удар на Хуанг е дъгообразният му форхенд, с който побеждава много играчи с по-висок рейтинг, като понякога се гмурка под масата, за да върне привидно неспасяеми удари. В рамките на една година Хуанг се класира на национално ниво и играе на финала на шампионата за двойки до шестнайсет години в Лас Вегас. „Той усвои тениса на маса по-бързо от всеки друг, когото съм виждал“, казва Джо Романоски, приятел от „Падъл Палас“.

Хуанг е атлетичен и има добри рефлекси, но уникалното му качество е изключителната му съсредоточеност. Когато посвети ума си на самоусъвършенстването, целият останал свят изчезва. Работи повече от всички; сякаш никога не се разочарова, нито се запъва; никога не попада в плато. Вместо това Хуанг наблюдава с премерено задоволство как търпеливата му отдаденост към усвояване на основите бавно се проявява под формата на умения.

Хуанг прекарва почти цялото си време в „Падъл Палас“. Когато не тренира, работи там, като мие пода през нощта, за да изкара пари за турнирни такси. Боченски му е дал ключ и понякога, вместо да се върне у дома при родителите си, Хуанг спи в бившата бална зала. Масите са разположени сред пищна обстановка, с висящи полилеи, подове от твърда дървесина и тапицирани пейки, вградени в стените. На една снимка от това време Хуанг, може би петнайсетгодишен, е облечен с високо изрязани спортни шорти от 70-те години и раирани чорапи. Изглежда нисък, застанал до масата – дребно момче с подстригана на каска коса, което удря топката с израз на състезателна съсредоточеност. „Беше много агресивен играч, през цялото време беше в атака“, разказва Романоски.

С наближаването на дипломирането Хуанг получава работа в „При Дени“. По онова време веригата ресторанти в цялата страна е известна с прегорялото си кафе, яйцата на прах, претоплените бургери и денонощното си работно време. Хуанг харесва това място. Започва като мияч на чинии и стига до сервитьор. „Открих, че мисля най-добре, когато съм подложен на изпитания. Когато светът се разпада, мисля, че сърдечният ми ритъм се понижава – разказва той по-късно. – Може би това е от „При Дени“. Като сервитьор трябва да се справяш с пиковите часове. Всеки, който се е сблъсквал с час пик в ресторант, знае за какво говоря.“

„При Дени“ предоставя на Хуанг бърз встъпителен курс по американска кухня. Там яде първия си чийзбургер с бекон, първата си кренвиршка, първата си панирана пържола. Методично си проправя път през менюто; любимото му ястие е „Суперптица“ – грилован сандвич с хляб с квас, пълнен с пуешки гърди, бекон, домати и кашкавал. За един имигрант, който се адаптира към културата на нова страна, да се тъпче с храна от закусвалнята, е най-американското нещо, което може да му се случи.

Хуанг получава отлични оценки и е приет в Националното общество на почетните ученици. Желанието за постижения му идва отвътре; сам ми каза, че родителите му не са били прекалено строги и че не са му оказвали излишен академичен натиск. „Всъщност и двамата ми братя бяха ужасни ученици“, ми сподели той и побърза да добави, че и двамата са били много умни. Когато попитах Хуанг защо тъкмо той, средното дете, е бил единственият мотивиран да се справя добре в училище, сви рамене. „Нямам отговор на този въпрос. Опитвам се да не се анализирам по този начин.“

До завършването на гимназията Хуанг е прескочил една година, станал е национален състезател и има почти перфектен успех. Въпреки това се отказва от борбата за прием в колеж и избира да се запише в близкия Държавен университет на Орегон. Хуанг твърди, че не е обмислял дълго това решение и не е изпитвал натиск от родителите си да отиде някъде другаде. Неговият приятел от гимназията Дийн Върхайдън става студент в Орегонския държавен университет (ОДУ) и Хуанг решава да отиде на същото място. „Просто последвах най-добрия си приятел“, твърди той.

Други имат различно тълкуване. Хуанг, тогава на 17 години, е живял в три държави и е посещавал поне пет различни училища. По онова време прагът на прием в ОДУ е 70% успех и не е най-високо класираното държавно училище в Орегон, но студентското градче се намира на деветдесет минути път с кола от дома на родителите му. „Можеше да отиде навсякъде – в Бръшляновата лига, „Станфорд“, на Източното крайбрежие, където поиска – казва негов дългогодишен приятел. – Отиде в ОДУ, защото искаше да остане близо до дома си.“

Хуанг се дипломира през 1980 г. По онова време в Орегонския университет не се предлага специалност по компютърни науки, затова Хуанг завършва електроинженерство. Встъпителните курсове в тази област определят до голяма степен хода на останалата част от живота му. Научава се как да проектира електрически вериги, с което се занимава през цялата си кариера. И се запознава с бъдещата си съпруга.

Лори Милс е усърдна осемнайсетгодишна първокурсничка в Орегонския държавен университет, с очила и къдрава кестенява коса. Характерът ѝ е дружелюбен и непринуден, но обича структурирания живот и следва предварително съставен житейски план: кариера до двайсет и две години, брак до двайсет и пет, деца до трийсет. Определена е на случаен принцип за партньор на Хуанг в лабораторните упражнения през първата седмица на обучението им. „Имаше около двеста и петдесет момчета в електроинженерството и може би три момичета – спомня си Хуанг. – Тя беше най-красивата.“ Сред студентите от мъжки пол се разразява конкуренция за вниманието на Милс, а Хуанг чувства, че е в по-неблагоприятно положение. „Бях най-младият в класа – изтъква той. – Изглеждах като дванайсетгодишен.“

Тъй като не желае да рискува с традиционния флирт, Хуанг предприема различен подход. „Опитах се да я впечатля – не с външния си вид, разбира се, а със силната си страна – да си изпълнявам домашните работи“, разкрива той. Всеки уикенд Хуанг се обажда на Милс и я кани да си напише домашните заедно с него. А в това несъмнено е добър, определя го като своя „суперсила“. Лори приема и двамата стават партньори в ученето.

По време на лабораторните си упражнения Дженсън и Лори работят, надвесени над правоъгълна пластмасова решетка, известна като „прототипна платка“, и свързват компоненти, за да създадат усилватели и суматори. Работата изисква много внимание и старание и включва доста близък контакт. Електрическият поток започва от източника на захранване, преминава през различни компоненти, след което се връща към източника, откъдето е започнал. Примитивните вериги могат да захранват електрически крушки или цифрови часовници. По-напредналите схеми се възползват от специален компонент, наречен „транзистор“, който може да действа като цифров превключвател. Чрез комбиниране на транзистори може да се създаде „логически елемент“, а чрез комбиниране на логически елементи може да се извършват елементарни изчисления: например едно плюс нула или едно плюс едно. А като се свържат тези прости машини за събиране заедно, могат да се правят сериозни математически изчисления. Последната стъпка винаги е затварянето на веригата, създаването на контур за протичане на електричество. След шест месеца работа с платки Хуанг кани Милс на среща. Отговаря му с „да“ и от този миг насетне двамата рядко са се разделяли.

Хуанг завършва обучението си предсрочно и се дипломира с най-високо отличие. Времето му съвпада със силициевата революция през 80-те години. Студентите може и да използват прототипни платки, но предпочитаната среда за логическите схеми в търговската мрежа е обработен силициев кристал, известен като „полупроводник“. Техниците „отпечатват“ логически схеми върху силициеви дискове с помощта на концентрирана ултравиолетова светлина, след което ги нарязват на малки квадратчета, наречени „микрочипове“. Тъй като всички електрически компоненти на чипа са фиксирани на едно място, понякога микрочиповете се наричат „интегрални схеми“.

Манията по персоналните компютри през 80-те години на миналия век създава огромно търсене на микрочипове. Популярността на дигиталните устройства също се увеличава. Микрочиповете се поставят в автомобили, CD плейъри, детски играчки, микровълнови печки и всякакви други полезни устройства, за които можете да се сетите. С времето ще навлязат в зарядните устройства, хладилниците, кредитните карти и електрическите четки за зъби. Това означава, че квалифицираните проектанти на електрически схеми са в ограничено количество. (Това важи и днес.) С наближаването на дипломирането си Дженсън си намира работа в световната столица на микрочиповете – Силициевата долина.

Широкомащабна интеграция

Слънцето изгрява над безлюдния участък от планинска магистрала близо до границата между Калифорния и Орегон точно преди Коледа, 1984 г. Дърветата хвърлят сенки на запад върху асфалта и върху скосения капак на лъскавия автомобил, който се движи по пътя. „Тойота Супра“ е спортен автомобил с две врати, ръбест дизайн и редови шестцилиндров двигател. Погледнат отпред, с изскочилите си фарове, автомобилът прилича на някаква дружелюбна порода андроид. Дженсън, който седи зад волана, взема завоя, след което ускорява по безлюдния път.

Със сигурност се чувства уверен. На пътническата седалка седи неговата приятелка, а сега вече годеница – Лори Милс. Дженсън ѝ е предложил брак предната вечер, на пищното коледно парти в офиса на Advanced Micro Devices (AMD), производителя на микрочипове, където работи. Започнал е работа в AMD на двайсет години, когато още не е достатъчно възрастен, за да пие, и си е осигурил стартова заплата от 28 700 долара – цифра, която е толкова впечатляваща, че четиресет години по-късно все още може да я цитира по памет. Дженсън живее скромно и след една година е спестил достатъчно пари, за да купи и колата, и годежния пръстен.

Партито на AMD е естествено място за предложение. Тържеството е едно от най-екстравагантните в Силициевата долина. От AMD са наели конгресния център „Москоун“ в Сан Франциско и черпят щастливите служители с безплатни напитки и музика от известни групи. Тази година рок групата „Чикаго“ радва събралите се инженери с танцувални изпълнения на „Събота в парка“ (Saturday in the Park) и „25, или от 6 до 4“ (25 or 6 to 4). През 1984 г. технологичната сцена в района на Залива остава граничен аванпост на американската икономика; когато Дженсън се присъединява към AMD, американските фирми с най-висока пазарна капитализация са старите индустриални концерни като „Дюпон“ и „Дженерал Електрик“. Към края на неговата генерация от предприемачи тези индустриални конгломерати ще бъдат разрушени, а фондовият пазар ще бъде доминиран от технологиите.

Разбира се, Лори приема предложението. Годежът е ранен дори според стандартите на епохата. Дженсън е само на двайсет и една години. Лори, на двайсет и две, все още не е завършила колеж. Но и двамата обичат домашния уют, а бракът им с времето ще се превърне в повод за завист в обкръжението им. След предложението Дженсън предлага да закара Лори до дома ѝ, за да съобщи лично на родителите ѝ щастливата новина. Станал е близък със семейство Милс, особено с бащата на Лори, любезен американец, който прилича на актьора Джими Стюарт и по поведение, и по външен вид. Семейство Милс на свой ред обожава Дженсън и смята, че дъщеря им, дори на тази млада възраст, не би могла да направи по-добър избор. Приятелите на двойката се шегуват, че Дженсън е по-близък с родителите на Лори, отколкото със своите.

Но при все че Хуанг е надежден и необикновено зрял, понякога му хрумват идеи, които само двайсет и една годишен младеж би сметнал за разумни, като например да се впусне в деветчасово шофиране със спортен автомобил по заснежени планински пътища посред нощ след пияно коледно парти в офиса. Докато изгрее слънцето, Дженсън и Лори са на път от повече от пет часа. Местността, през която пътуват, е пуста и безлюдна, а някои от живеещите там могат да проследят предците си до първата вълна калифорнийски авантюристи, които са ровили из околните хълмове в търсене на злато. Именно в гробището на тези изоставени мини Дженсън попада върху прозрачния слой черен лед, който покрива магистралата. Супрата се плъзга неудържимо. Гумите се въртят безпомощно и автомобилът изхвръква през банкета, преди да се преобърне извън пътя.

Дженсън и Лори за миг се озовават с главата надолу. След това колата се стоварва върху земята с ужасно скърцане, преди да спре. Части от луксозната ѝ тапицерия изхвръкват на пътя. Супрата е смачкана, а двойката остава в капан вътре. Лори, която носи новия си годежен пръстен, е почти невредима. Дженсън кърви, а вратът му е силно усукан. Слънцето вече е изгряло, но температурата е ниска и това е най-студеният момент от деня. Когато най-накрая пристигат първите спасители, се налага да разрежат колата, за да освободят двойката. Дженсън се нуждае от шевове на няколко места и месеци след това трябва да носи анатомична яка. Когато години по-късно го попитах за инцидента, той изрази съжаление най-вече за „Супра“-та. „Невероятен автомобил“, каза той.

В крайна сметка Хуанг се възстановява и годежът не е засегнат, а може би дори е подсилен от стреса на споделеното преживяване. Лори продължава с дипломирането си, а Дженсън се връща на работа. В AMD той скицира проекти на микрочипове на хартия. Всеки лист представлява отделен слой на чипа, като транзисторите са на долния слой, а различни взаимовръзки са нанесени отгоре. Когато приключи с даден слой, го занася в задната част на офиса за изпълнение, където дизайнът се прехвърля върху прозрачен лист от цветен целофан. Тези листове целофан се използват за изработване на шаблони, наречени „фотомаски“, след което се изпращат в завода за производство.

По някаква причина всички работници на AMD, боравещи с фотомаски, са китайки. Седят на работните си места и подреждат цветните шаблони в точни модели. Жените не говорят много английски, а Хуанг, който е израснал в семейство, използващо тайванския диалект хокиен, не разбира мандарин. Двата езика са толкова различни, колкото немският и английският, но търпеливо, в разговори с екипа, изработващ фотомаските, Хуанг започва да учи мандарин – най-разпространената форма на китайския език. „Само фонетично, от обикновени разговори“, обяснява той. Жените му напомнят за майка му.

Хуанг прекарва две години в AMD – време, което си спомня с умиление. Придобива няколко акции на AMD чрез програма за закупуване от служители и ги държи, колкото и да е иронично, през цялата си кариера. Но през 1985 г. негов колега го убеждава да напусне AMD и да отиде в LSI Logic, иновативна фирма от Силициевата долина, която е разработила първите софтуерни средства за проектанти на чипове. Към средата на 80-те години на миналия век инженерите поставят стотици хиляди транзистори на един чип, надхвърляйки границите на хартиените проекти. Най-близката аналогия е покриването на тенис корт с лабиринт, направен от човешки косми.

Разработеният от LSI автоматизиран процес на „широкомащабна интеграция“ (Large-Scale Integration) на блоковете от ниско ниво дава свобода на инженерите да се съсредоточат върху архитектурата от по-високо ниво. С течение на времето тези автоматизирани инструменти за проектиране се превръщат в неразгадаемо сложната „интеграция от свръхвисоко ниво“, или VLSI (Very Large-Scale Integration), която остава отправна точка за повечето съвременни инженери. При VLSI проектантите се отдалечават толкова много от ставащото на ниско ниво, че забравят за съществуването на отделния транзистор. С течение на времето само Дженсън и няколко други хора с побелели бради ще си спомнят за ръчно изработваните микрочипове.

Лори се дипломира през 1985 г. и си намира работа в Silicon Graphics, производител на скъпи 3D графични работни станции. SGI, както всички я наричат, е другото престижно място за работа в Силициевата долина по онова време и отначало Лори изкарва повече пари от Дженсън. Подобно на AMD, SGI също се намира близо до щатска магистрала 101, върху краткия, четиресеткилометров участък от центъра на Сан Хосе до университетския комплекс на „Станфорд“ в Пало Алто. Докато пътувате по този участък от магистралата, можете да прочетете табелите на изходите, които ви насочват към иначе забравените крайградски общини Купертино, Санта Клара, Милпитас и Маунтин Вю – съответно домове на Apple, Intel, Cisco и Silicon Graphics. Талантът тук е плътно съсредоточен и никое място на Земята не е генерирало толкова много богатство на квадратен метър. Хуанг е свързан с това място като с въже и ще прекара остатъка от кариерата си, работейки в радиус от осем километра.

Ако имената на градовете са разпознаваеми, то архитектурата в по-голямата си част не е. Блясъкът на Манхатън, който е заслепил бащата на Хуанг, не се среща в Силициевата долина. Няма каньони с небостъргачи, нито оживление от пешеходци по улиците. Вместо това има безвкусна съвкупност от модерни средноетажни кутии, заобиколени от паркинги, търговски центрове и бизнес хотели за дългосрочен престой, пресечени от магистрали в низината в южния край на Залива. Зад затъмнените стъкла могат да бъдат намерени едни от най-добрите умове в областта на инженерните науки, но отвън единственият признак за активност е трафикът.

Отвътре сградите са също толкова скучни. Климатизираният офис от 80-те години на миналия век се отличава с тромави катодно-лъчеви монитори, сиви килими, бръмчащи флуоресцентни лампи и окачени тавани, които скриват въздуховодите. Най-предпочитаното разпределение е отвореният офис, който включва променяеми офисни кутийки с прегради с различна височина. В LSI Logic дизайнерите са се спрели на мрежа от ниски прегради, която служителите наричат „ямата“. Хуанг пристига там през 1985 г. Носи големи очила, стилен часовник, винаги закопчани ризи и свободни панталони, но все още държи косата си малко по-дълга. За него ямата е рай. Изглежда, че няма друго място на света, където би предпочел да бъде.

Както и в тениса на маса, Хуанг бързо се отличава в LSI благодарение на своята изумителна работна етика. Един от колегите на Хуанг е Йенс Хорстман, колега електроинженер, който пристига в LSI от Германия като част от шестмесечна програма за обучение и така и не си тръгва. Хорстман и Хуанг са имигранти, на една и съща възраст и дори имат едни и същи инициали. Споделят готовността да жертват личния си живот и здравия си разум в служба на решаването на безкрайна поредица от трудни технически проблеми. „Нямаше понятие за почивни дни – припомня си Хорстман. – Идвахме в седем сутринта, а в девет вечерта приятелките ни се обаждаха и ни питаха кога ще се приберем.“

С течение на времето Хорстман става най-близкият приятел на Хуанг. Хорстман е харизматичен, екстровертен, забавен, а в личния си живот е малко по-безразсъден от Хуанг, с по-обширен кръг от интереси и по-широка социална сфера. На работното място обаче Хуанг е този, който поема рискове. С характерната за него отдаденост Хуанг е овладял едно софтуерно приложение, известно като Simulation Program with Integrated Circuit Emphasis (Програма за симулации с акцент върху интегралните схеми), или SPICE. С помощта на поредица от команди Хуанг въвежда подреден списък с компонентите на веригата, а на изхода получава текстова таблица с данни за напреженията. Примитивният софтуер на SPICE често се разглежда като академично средство за обучение, но Хуанг го използва, за да разшири възможностите на схемите повече, отколкото някой друг смята за възможно. Когато клиентите на LSI искат нови функции, повечето от конструкторите просто отговарят: „Няма как“. Хуанг отговаря: „Нека да видя какво мога да направя“.

Хуанг прекарва часове в работа със симулатора, опитвайки се да подреди списъка с компоненти така, че да отговаря на желанията на клиента. Това е мъчителна работа, извършвана без помощта на графични потребителски интерфейси или дори цветни монитори. Съсредоточеността му е възхитителна, но Хорстман познава много инженери, които могат да се вглъбят в техническите проблеми по същия начин; това, което отличава Хуанг, е способността му да избягва задънените улици. „Други хора изпадат в безизходица – казва Хорстман. – Просто се губят в тези бездънни ями. Но не и той. Има страхотен усет да вижда кога даден проблем е достигнал определено ниво на сложност, от което не може лесно да се напредне и трябва да се тръгне в друга посока.“

Най-взискателните клиенти на LSI са дизайнерите на компютърна графика, чийто апетит за по-бърза електроника е безграничен. За да ги обслужва, Хорстман, с насърчението на Хуанг, започва да подписва договори за доставка на продукти, които вътрешно двамата нямат представа дали LSI може да произведе. По-възрастните инженери ги съветват да бъдат по-предпазливи. Питат ги: „Знаете ли какво правите? Ако това се провали, може да е краят на кариерата ви“. „Така беше, но това никога не ни е притеснявало“, обяснява Хорстман.

Почти всичко, което Хорстман и Хуанг обещават, в крайна сметка е изпълнено. Наградата за решаването на тези трудни технически предизвикателства са нови, още по-трудни технически предизвикателства. На Хуанг му харесва изкачващата се крива на трудност; наслаждава се на повишаването на нивото. „Имаше способността да направи така, че 1 + 1 = 3 – разказва Хорстман. – С това искам да кажа, че ние не само вършехме работа за нашите клиенти, но и превръщахме тези поръчки в инструменти, а тези инструменти – в методологии.“ Повечето инженери не са в състояние да го направят, по думите на Хорстман; повечето инженери не могат дори да направят така, че 1 + 1 = 2. „Късмет е да получиш едно и половина“, казва той.

Сред приятелския им кръг Дженсън и Лори са най-отговорните. Те са първите, които се оженват, и първите, които си купуват къща. През 1988 г. се нанасят в двуетажна къща в източната част на Сан Хосе с гараж отпред и вътрешен двор, където Дженсън да пали барбекюто. Работят на стабилна, добре платена работа при уважавани работодатели и съвестно увеличават вноските си в пенсионни сметки с отложен платеж на данъци. Осиновяват куче на име Суши и му отдават безусловната си обич. Суши отвръща на чувствата им, като събаря предмети с ентусиазираното си махане с опашка.

Хорстман се възхищава на семейния живот на Дженсън и на подредения му живот. Възхищава се и на Лори, която е талантлив инженер. Хорстман си спомня как веднъж разговарял с нея относно техническия проблем, по който работел: клиентски микрочип, вграден в орбитален спътник, не функционирал правилно поради смущения от космически лъчи. Лори вече е работила по подобен проблем, който изисквал не само познания по електротехника, но и по физика на елементарните частици. „Беше просто удивително колко дълбоко и структурирано беше нейното мислене“, споделя Хорстман.

Недостатъкът на този структуриран подход е, че семейство Хуанг са... ами малко скучни. Работят постоянно, пътуват рядко и почти не общуват с хора извън полупроводниковата индустрия. Хорстман си спомня, че запознал Хуанг с приятел, който управлявал микропивоварна – необичайна професия през 80-те години. „Дженсън просто каза: „Откъде познаваш този човек? Как е възможно това?“, припомня си Хорстман. Хуанг като че ли няма нито един приятел, който да не работи в областта на технологиите.

NVIDIA