Землемория

МАГЬОСНИКЪТ ОТ ЗЕМЛЕМОРИЯ

ВОИНИ В МЪГЛАТА

Остров Гонт, самотен планински купол, стърчащ цяла миля над терзаното от бури Североизточно море, е земя, прочута с магьосници. От селищата във високите му долини, от пристанищата в тъмните му тесни заливи много гонтийци се отправят към големите градове, за да постъпят на служба при владетелите на архипелага като магьосници или жреци, или пък, жадни за приключения, бродят от остров на остров из цялата Землемория, вършейки чудеса.

Казват, че най-великият от тях бил един човек, наречен Ястреба – несъмнено най-големият пътешественик, който по онова време станал и повелител на драконите, и върховен жрец. За неговия живот се разказва в „Подвизите на Гед“ и в много песни, но това тук е историята му от времената преди да се прослави, преди да се родят песните.

Родното му място беше едно уединено селце на име Десетте елши, разположено високо в планината в горния край на Северната котловина. Под селото, по склоновете към морето, се редяха едно под друго пасищата и нивите на котловината, а по завоите на река Ар имаше други градове; над него се издигаха само гористи хребети, устремени към скалистите и заснежени висини.

Майка му го беше кръстила Дюни, но тъй като умря, преди той да стане на година, тя не можа да му даде нищо повече от име и живот. Баща му, ковачът на бронзови сечива в селото, беше мрачен неразговорлив човек и понеже шестимата братя на Дюни бяха много по-големи от него и един по един напуснаха дома, за да орат земята, да плават по моретата или да станат ковачи в други градове на Северната котловина, нямаше кой да отгледа детето с обич.

То растеше на свобода, избуя и стана високо, бързоного, гръмогласно, гордо и изпълнено с плам момче. Пасеше козите по стръмните ливади над речните извори заедно с малкото други деца от селото и когато заякна достатъчно, за да свива и разтяга духалото, с цената на много юмручни и камшични удари баща му го накара да работи като ковашки чирак.

От Дюни не можеше да се очаква много работа. Не се свърташе вкъщи – постоянно скиташе из горите, плуваше във вировете на Ар, която като всички гонтски реки е бързотечна и студена, или се катереше по чукарите и урвите към върховете над гората, откъдето гледаше необятния северен океан, безостровен отвъд Перегал.

В селото живееше сестра на починалата му майка. Тя го гледаше, докато беше още пеленаче, но си имаше нейна работа и престана да му обръща внимание, щом той се оказа в състояние да се грижи сам за себе си. Ала един ден навършилото седем години момче, неуко и непосветено в изкуствата и силите, действащи на този свят, чу леля му да вика някакви думи на една коза, скочила върху сламения покрив на колибата. Отначало козата не искаше да слезе оттам, но щом чу римуваните слова, незабавно скочи.

На другия ден, като пасеше дълговласите кози по поляните на Високия скат, Дюни им извика думите, които бе чул, без да знае нито за какво се употребяват, нито какво значат, нито на какъв език са:

Нот хирт малк ман

хьолк хан мърт хан

Той извика двустишието силно и козите дойдоха при него. Дойдоха много бързо, всички заедно, без да издават никакъв звук. Гледаха го от тъмните цепнатини на жълтите си очи.

Дюни се засмя и извика отново двустишието, което му даваше власт над козите. Те се приближиха още повече, скупчиха се и се заблъскаха около него.

Изведнъж го обзе страх пред дебелите им ръбести рога, странните им очи и странното им мълчание. Опита се да се измъкне и да избяга. Те хукнаха с него, без да го изпускат от обкръжението си, и всички заедно връхлетяха в селото – козите, притиснати една до друга, като че наоколо им бе опънато здраво въже, а сред тях потъналото в сълзи, хлипащо момче. Селяните наизскачаха от домовете си, заругаха козите и се заприсмиваха на момчето. С тях излезе и леля му, която не се смееше. Тя каза някаква дума и животните, освободени от заклинанието, заблеяха, захрупаха листа и се отдалечиха.

– Ела с мен – каза тя на Дюни.

Заведе го в колибата си, където живееше сама. Обикновено не пускаше вътре деца и те се страхуваха от това място. Колибата беше ниска, сумрачна, без прозорци и ухаеше на билки, които се сушаха на таванската греда – мента, мащерка, бял равнец, шавар, бял бардун, детелина, вратига и дафинови листа. Леля му седна с кръстосани крака до огнището, погледна го изкосо през рошавите си черни коси и го попита какво е казал на козите и дали знае двустишието. Когато разбра, че макар да не разбира нищо, той е омагьосал козите да дойдат при него и да го последват, тя видя заложената у него сила.

Като сестрин син той не бе представлявал нищо за нея, но сега тя го погледна с други очи. Похвали го и му каза, че би могла да го научи и на други стихчета, които ще му харесат повече, да му каже думичката, която кара охлюва да се подаде от черупката си, или името, което призовава сокола да се спусне от небето.

– Да, кажи ми това име! – извика то, освободило се от страха, който му бяха причинили козите, и възгордяло се от похвалите º за острия му ум.

Магьосницата рече:

– Ако ти го кажа, не бива никога да го повтаряш пред другите деца.

– Обещавам.

Тя се усмихна на доверчивото му невежество.

– Тъй да бъде. Но аз ще обвържа обещанието ти. Езикът ти ще занемее, докато аз самата не реша да го развържа и дори тогава, макар че ще можеш да говориш, няма да можеш да произнесеш в присъствието на друг човек думата, научена от мен. Трябва да пазим тайните на изкуството си.

– Добре – съгласи се момчето, тъй като бездруго не желаеше да разкрива тайната пред другарчетата си, радостно, че може да знае и върши онова, което те не знаят и не могат.

То не мръдна, докато леля му прибираше несресаната си коса отзад и завързваше колана на роклята си. После тя отново седна с кръстосани крака и захвана да хвърля с шепи листа в огнището, докато димът от тях се разстла и изпълни сумрака на колибата. След това запя. Гласът º ту се извисяваше, ту стихваше, като че това бе някакъв чужд глас, и пеенето продължи, докато момчето престана да съзнава дали е будно, или заспало. А през цялото това време до него седеше със зачервени от дима очи старото черно куче на магьосницата, което никога не лаеше. Изведнъж магьосницата проговори на Дюни на неразбираем език и го накара да изрича заедно с нея рими и думи, докато заклинанието му подейства и той занемя.

– Говори! – заповяда тя, за да изпита магията.

Момчето не можеше да говори, но се засмя. В този миг леля му се поизплаши от силата му, понеже това беше една от най-мощните º магии – тя се бе опитала не само да овладее говора и мълчанието му, но и да го застави да º служи в магьосническия занаят. И все пак дори омагьосано, то се бе засмяло. Тя не каза нито дума. Започна да залива с бистра вода огъня, докато димът се разнесе, даде му да пие вода и щом въздухът се прочисти и то отново можеше да говори, тя му откри истинското име на сокола, на което отговаряше тази птица.

Това беше първата стъпка на Дюни по пътя, който щеше да следва през целия си живот, пътя на жреца, пътя, по който накрая се впусна след една сянка и я преследва по земя и море чак до мрачните брегове на царството на смъртта. Но при първите стъпки този път изглеждаше широк и светъл.

Щом откри, че дивите соколи се спускат стремглаво към него от простора, когато ги призове по име, и кацат върху китката му с оглушителен плясък на крилете също като ловните птици на принца, той зажадува да узнае и други такива имена и навести леля си с огромната молба да научи имената на ястреба, на рибояда и на орела. За да заслужи могъщите слова, той правеше и учеше всичко, което му кажеше магьосницата, макар че имаше и доста неприятни неща.

На Гонт казват „слабо като женска магия“ или пък „проклето като женска магия“. Е, магьосницата от Десетте елши не се занимаваше с черна магия, нито пък се намесваше някога във висшите изкуства на общуване с Древните сили, но тъй като беше неука жена, заобиколена от неуки хора, тя често използваше уменията си за глупави и съмнителни цели. Не знаеше нищо за силите на Равновесието и Градежа, известни на истинския магьосник, който им служи вярно. Те му повеляват да извършва магиите си само при истинска нужда. Тя имаше магия за всякакви случаи и непрекъснато правеше заклинания. Голяма част от умението º беше просто шарлатанство и тя не различаваше истинските магии от фалшивите. Знаеше много проклятия и май повече я биваше да разболява, отколкото да лекува. Като всяка вещица, можеше да свари любовна отвара, но правеше и други, по-грозни отвари, служещи на човешката завист и омраза. Тези хитрини обаче тя държеше настрана от младия си чирак и доколкото можеше, го учеше на почтено изкуство.

Отначало той по детски се радваше на магьосническото изкуство, на силата, която то му даваше над птици и животни, и на познанието за тях. И тази радост не го напусна през целия му живот. Като го виждаха във високите пасища често с някоя граблива птица, другите деца го кръстиха Ястреба и така той получи името, с което го наричаха по-късно хората, ако истинското му име им бе неизвестно.

Тъй като магьосницата му говореше неспирно за славата, богатствата и за великата власт над хората, които може да добие един магьосник, той се запретна да научи повече полезни неща. Това му се удаваше бързо. Тя го хвалеше, децата от селото започнаха да се страхуват от него, а самият той беше сигурен, че много скоро ще стане велик човек. И продължаваше да напредва с нейна помощ от дума на дума, от заклинание на заклинание, докато стана на дванайсет години и усвои голяма част от знанията º, които не бяха много, но стигаха за една вещица и още повече – за едно дванайсетгодишно момче. Тя му предаде всичките си познания за билките и лечението, всичко, което знаеше относно изкуствата за намиране, спояване, поправяне, отключване и разкриване. Изпя му всичките песни и „Великите подвизи“, които знаеше, научи го на всички думи от Истинската реч, които сама беше научила от своя учител заклинател. А Дюни бе научил и разни трикове, шеги и заклинания за илюзия от гадателите на времето и странстващите фокусници, които обикаляха градовете на Северната котловина и Източната гора. Именно с едно от тези леки заклинания той показа за първи път, че в него се таи велика сила.

В онези дни Каргадската империя беше могъща. Тя обхващаше четирите огромни острова между Северния и Източния разлив – Карего-Ат, Атуан, Хур-ат-Хур и Атнини. Езикът, който се говори там, не прилича на никой от езиците на архипелага или на останалите разливи, а хората са диви, белокожи, жълтокоси и свирепи и обичат кървавите гледки и миризмата на горящи градове. Предната година с многобройна неудържима флота от кораби с алени платна те бяха нападнали Торикълските острови и здраво укрепения Торхивън. Новината за този набег се разнесе на север, стигна и до Гонт, но владетелите му се занимаваха по това време с морско разбойничество и не обърнаха много внимание на чуждоземните злочестини. После в ръцете на каргите падна Спеви. Те го плячкосаха и опустошиха, а народа му поробиха и той си остава и до днес остров, потънал в разрушения. Жадни за завоевания, след това каргите отплаваха към Гонт на трийсет огромни кораба, които се появиха пред Източното пристанище. С битка си проправиха път през града, завзеха го, изгориха го, оставиха корабите си под охрана в устието на Ар и се отправиха нагоре към котловината, като рушаха, плячкосваха и избиваха хора и животни. По пътя се разделиха на банди и всяка грабеше, където си поиска. Бегълци дойдоха да предупредят селата, разположени във висините. Съвсем скоро селяните от Десетте елши видяха как пушек затъмни небето на изток и онези, които се изкачиха през нощта на Високия скат, съзряха потъналата в мъгла котловина, набраздена от червени пожари. Готовите за жътва поля бяха подпалени, а овощните градини – изгорени; плодовете се печаха на пламтящите клони, а хамбарите и чифлиците тлееха в развалини. Някои от селяните избягаха нагоре по клисурите и се скриха в гората, други се приготвиха да бранят живота си, трети не направиха нито едното, нито другото, а седнаха и занареждаха отчаяно. Магьосницата избяга, скри се съвсем сама в една пещера горе на стръмнината Капърдинг и запечата отвора º със заклинания. Бащата на Дюни, ковачът, беше сред тези, които останаха, защото не искаше да изостави ковачницата, където бе работил петдесет години. През цялата нощ той неуморно изчукваше каквито метали му попаднеха, и правеше от тях върхове за копия, а помощниците му ги привързваха към дръжките на мотики и гребла, тъй като нямаше време да ги втъкнат в тях както подобава. В селото не се намираше друго оръжие освен ловни лъкове и къси ножове, тъй като планинското население на Гонт не е войнствено – то се слави не с воини, а с крадци на кози, морски разбойници и магьосници.

При изгрев-слънце се спусна гъста бяла мъгла – нещо обикновено за есенните утрини в низините на острова. Сред колибите и къщите по криволичещата улица на Десетте елши селяните чакаха с ловните си лъкове и новоизковани копия. Без да знаят дали каргите са наблизо, или далеч, те стояха безмълвни, вторачили погледи в мъглата, която скриваше от очите им всички форми, разстояния и опасности.

Дюни беше сред тях. Цяла нощ се беше трудил с ковашкото духало, бе свивал и разтягал двата дълги ръкава от козя кожа, които поддържаха огъня със силна струя въздух. От тази работа сега ръцете го боляха толкова много и така трепереха, че не можеше да насочва копието, което си бе избрал. Не виждаше как би могъл да се бие или да бъде полезен на себе си или на съселяните си. Измъчваше го мисълта, че ще умре твърде млад, набучен на каргска пика, и ще отиде в земята на мрака, без да е узнал собственото си име, истинското си име на човек. Погледна слабите си ръце, мокри от студената роса на мъглата, и го обхвана ярост пред слабостта му, защото познаваше силата си. Той носеше в себе си сила, стига да знаеше как да я използва. Затова се помъчи да открие измежду всички познати заклинания нещо, което би дало предимство на него и другарите му или поне някаква възможност. Но само нуждата не е достатъчна, за да се отключи силата, трябва и знание.

Под палещото слънце, издигнало се над върха, мъглата започна да изтънява, да се раздвижва и да се разкъсва на големи и малки талази. Тогава селяните съзряха банда воини, които се катереха по планината. Носеха бронзови шлемове и набедреници, нагръдници от дебела кожа, дървени и бронзови щитове и бяха въоръжени с мечове и дълги каргски пики. Окичени с пера, те лъкатушеха в подрънкваща и нестройна редица нагоре по стръмния бряг на Ар, вече толкова наблизо, че се виждаха белите им лица и се чуваха думи от наречието им, когато си подвикваха. Тази банда от нашественическите орди наброяваше около стотина души, което не е много, но в селото имаше само осемнайсет мъже и момчета.

Сега нуждата призова знанието. Вперил поглед в мъглата, която се разсейваше по пътеката пред каргите, Дюни си спомни едно заклинание, което можеше да му послужи. В желанието си да спечели момчето за свой чирак, някакъв стар гадател от Котловината навремето го беше научил на няколко чародейства. Едното от тях се наричаше „мъглотворно“, спояващо заклинание, което сбира мъглите за известно време на едно място. С него един майстор на илюзията може да извае от мъглата призрачни илюзорни форми, които не след дълго избледняват. Момчето не притежаваше такова изкуство, но то се стремеше към нещо друго и имаше силата да постави заклинанието в служба на собствените си цели. Бързо и високо назова местностите и границите на селото и тогава изговори мъглотворното заклинание, като вплете в стиховете му и думи от заклинанието за скриване, и накрая извика думата, която задейства магията.

Едва бе свършило, и баща му, който се беше приближил зад него, го удари здравата по главата и го събори на земята.

– Мълчи, глупако! Затваряй си кресливата уста и се скрий, щом не можеш да се биеш!

Дюни се изправи на крака. Каргите се чуваха вече откъм края на селото: бяха стигнали до голямото тисово дърво край двора на щавача на кожи. Гласовете им, звънтенето и скърцането на доспехите им се долавяше съвсем ясно, но самите те не се виждаха. Мъглата се беше сбрала и сгъстила над цялото село и тъй бе посивила светлината и помътнила всички очертания, че човек едва виждаше пред себе си собствените си ръце.

– Аз скрих всички ни – рече Дюни навъсено, тъй като от удара на баща му го болеше главата, а изпълнението на двойното заклинание беше изчерпало всичките му сили. – Ще поддържам мъглата, докато мога. Намери другите и ги отведи на Високия скат!

Ковачът загледа втренчено сина си, който стоеше като дух в тази тайнствена влажна мъгла. Измина цяла минута, преди да разбере какво му говори Дюни, но щом схвана думите му, той веднага хукна да намери другите и да им каже какво да правят. Движеше се безшумно, защото познаваше всяка ограда и всеки ъгъл в селото. През мъглата вече се мержелееше червено петно, тъй като каргите бяха подпалили сламения покрив на една къща. Все още не навлизаха в селото, а чакаха в долния край да се вдигне мъглата и да оголи плячката и жертвите им.

Щавачът, чиято къща гореше, изпрати няколко момчета натам. Те заподскачаха току под носовете на каргите, присмиваха им се и крещяха, а след това изчезваха като дим в дим. Междувременно, като пълзяха между оградите и притичваха от къща на къща, по-старите мъже се приближиха от другата страна и изпратиха сноп от стрели и копия към воините, които се бяха скупчили на едно място. Един карг се строполи в гърчове с все още топло изковано копие в тялото. Засегнати от стрелите, другите побесняха. Хвърлиха се напред с намерение да посекат немощните си нападатели, но се натъкваха само на заобикалящата ги мъгла, изпълнена с гласове. Втурнаха се след гласовете, мушеха мъглата с огромните си кървави, окичени с пера пики. Пробягаха с викове по улицата и въобще не разбраха, че са преминали през самото село, тъй като запустелите колиби и къщи само се показваха и отново се скриваха в гърчещата се сива мъгла. Селяните бягаха без ред и повечето бързо се отдалечиха, тъй като познаваха околността, но някои, момчета или старци, напредваха по-бавно. Каргите връхлитаха върху им и забиваха пиките си в тях или ги посичаха с мечовете си, надавайки бойния си вик – имената на белите божествени братя на Атуан:

– Улуа! Атуа!

Щом усетиха неравна почва под краката си, някои от бандата се спряха, ала останалите продължиха настъплението си. Те търсеха призрачното село и преследваха неясните, люлеещи се силуети, които просто отскачаха от досега им. Цялата мъгла беше оживяла от тези бягащи сенки, които се изплъзваха, появяваха се от всички страни и избледняваха. Една група карги подгони призраците право към Високия скат – урвата над изворите на Ар. Преследваните излязоха на открито и там изчезнаха в оредяващата мъгла, а преследвачите им полетяха с крясъци надолу през мъглата и внезапната слънчева светлина от трийсет метра височина право към плитките вирове сред скалите. Онези, които пристигнаха по-късно и не паднаха в пропастта, се скупчиха на ръба º и се заслушаха.

Ужас изпълни сърцата на каргите в този момент и те затърсиха в тайнствената мъгла другарите си, а не селяните. Събраха се на хълма, но сред тях още търчаха духове и призрачни форми, които ги мушкаха в гърба с копия или ножове и отново изчезваха. Всички карги се запрепъваха безмълвно надолу по хълма и неочаквано излязоха от сивата заслепяваща мъгла. Съзряха реката и котловините под селото – оголени и ясни в утринната слънчева светлина. Там спряха, събраха се и погледнаха назад. Безизразна стена от полюшваща се и гърчеща се сивота пресичаше пътеката и скриваше всичко зад себе си. Нито един карг не погледна повече от веднъж назад. Всички забързаха надолу, далеч от омагьосаното място.

В по-ниските части на Северната котловина тези воини се навоюваха достатъчно. Градовете от Източната гора сбраха хората си и ги изпратиха срещу нашествениците. Защитниците се спуснаха на групи от хълмовете и през този и следващия ден каргите бяха отблъснати до бреговете на Източното пристанище, където намериха корабите си изгорени. Там те се биха с гръб към морето до последния човек, а пясъците по устието на Ар кафенееха от кръв, докато не дойде приливът.

Но през онова утро влажната сива мъгла се бе задържала известно време в Десетте елши и горе на Високия скат, а после се бе разнесла и стопила. В ясната и ветровита утрин току някой мъж се изправяше и се оглеждаше с учудване. Тук мъртъв карг с жълта, дълга, разпиляна и кървава коса, а там селският щавач, загинал царствено в бой.

Подпалената къща долу в селото беше все още в пламъци. Хората се спуснаха да потушават пожара, тъй като бяха спечелили битката. До голямото тисово дърво на улицата намериха Дюни, сина на ковача, който стоеше сам и невредим, но безмълвен и зашеметен. На всички беше ясно какво бе направил той. Заведоха го в бащината му къща и отидоха да извикат магьосницата от пещерата да излекува момчето, което беше спасило живота и имота им. Каргите бяха отнели живота само на четирима и изгорили една къща.

Дюни не беше ранен от оръжие, но въпреки това нито продумваше, нито ядеше, нито спеше – като че не чуваше какво му се говори, нито пък виждаше хората, които идваха при него. По онези места нямаше достатъчно добър магьосник, който да излекува болестта му.

– Преразходил е силите си – каза леля му, без да може да му помогне.

Докато той лежеше със загадъчен и онемял поглед, историята за момчето, което сътворило мъглата и хвърлило в ужас каргските воини с безразборно движещи се сенки, се разказваше навред из Северната котловина, Източната гора, високо в планините, отвъд тях и дори в Голямото пристанище на Гонт.

Тогава, на петия ден след клането при Ар, в Десетте елши пристигна странник – ни млад, ни стар, гологлав, загърнат в наметало и с огромна дъбова тояга, висока колкото самия него. Той не дойде по пътя срещу течението на Ар, откъдето пристигаха повечето хора, а по самото течение, от високопланинските гори. Селските жени видяха добре, че е магьосник, и когато им каза, че лекува всичко, те го заведоха право в къщата на ковача. Странникът отпрати всички освен бащата и лелята на момчето, наведе се над леглото, където лежеше Дюни с поглед, вперен в мрака, положи ръка върху челото му и докосна устните му.

Дюни се изправи бавно, като се оглеждаше. След малко проговори и у него започнаха да се възвръщат силата и гладът. Дадоха му малко да хапне и пийне и той легна отново, като през цялото време наблюдаваше странника със загадъчния си учуден поглед.

– Ти не си обикновен човек – рече ковачът на странника.

– Нито пък това момче ще бъде обикновен човек – отговори той. – Разказът за мъглата стигна до Ри Алби, моето родно място. Дойдох тук, за да му дам име, ако все още не е станал пълнолетен, както се говори.

– Братко – прошепна магьосницата на ковача, – това съвсем сигурно е жрецът на Ри Алби, Оджиън Мълчаливия, онзи, който обузда земетръса...

– Господине – каза ковачът, който не се стряскаше от големи имена, – синът ми ще навърши тринайсет години идния месец, но ние мислехме да обявим пълнолетието му на празника на Слънчевото завръщане тази зима.

– Нека бъде кръстен колкото се може по-скоро – каза жрецът, – защото името му трябва. Сега имам друга работа, но ще се върна тук за деня, който избереш. Ако разрешиш, след това ще го взема със себе си. И ако се окаже схватлив, ще го задържа като чирак или ще се погрижа да получи образование, подходящо за дарбите му. Защото е опасно да не се просвети умът на родения с жречески способности.

Оджиън говореше тихо, но уверено и дори твърдоглавият ковач се съгласи с всичко, казано от него.

В деня, в който момчето навърши тринайсет години, през ранното есенно великолепие, когато ярко оцветените листа са все още по клоните на дърветата, Оджиън се върна в селото от странстванията си из Гонтската планина и церемонията по пълнолетието се състоя. Магьосницата отне на момчето името Дюни, с което майка му го бе нарекла като пеленаче. Без име и без дрехи то навлезе в студените извори на Ар сред скалите под стръмните урви. Тозчас водните пари скриха лицето на слънцето, а във вира около момчето плъзнаха и се смесиха огромни сенки. То премина до другия бряг през ледената и жива вода, като трепереше от студ, но бавно и изправено, както подобава. Щом стигна до брега, чакащият Оджиън протегна ръка, хвана го за рамото и прошепна истинското му име: Гед.

Тъй беше кръстен той от мъдреца, който познаваше добре възможностите за използване на силата.

Празненствата още не бяха свършили; селяните се веселяха при изобилие от ядене и бира, а един бард от котловината възпяваше „Подвизите на повелителите на драконите“, когато жрецът каза тихо на Гед:

– Ела, момко! Вземи си сбогом с близките и ги остави да празнуват.

Гед взе нещата си, които се състояха от един хубав бронзов нож, изкован от баща му, кожено палто, скроено за него от вдовицата на щавача, и елшова пръчка, наречена за него от леля му – не притежаваше нищо друго освен ризата и панталоните на себе си. Каза сбогом на единствените хора, които познаваше на този свят, и погледна за последен път селото, пръснато и сгушено под чукарите над речните извори. След това тръгна с новия си господар по стръмните гористи склонове на планинския остров, през листата и сенките на ярката есен.

СЯНКАТА

Гед смяташе, че като чирак на велик жрец веднага ще навлезе в тайнството и ще овладее силите. Ще може да разбира езика на зверовете и говора на горските листа, ще се научи да разлюлява ветровете с думата си и да се превръща в каквато си форма пожелае. Може би той и господарят му ще тичат заедно, преобразени в елени, или ще летят над планината към Ри Алби на орлови криле.

Ала нямаше нищо подобно. Те заскитаха първо из долната част на котловината, после тръгнаха да заобикалят планинския купол на югозапад. Намираха подслон в селцата или прекарваха нощта на открито в пущинаците, като бедните странстващи заклинатели, калайджии или просяци. В никакво тайнствено владение не навлизаха. Не се случваше нищо. Дъбовата тояга на жреца, която Гед отначало бе наблюдавал с нетърпение и страх, не беше нищо друго освен здрав бастун. Изминаха три-четири дни, а Оджиън все още не беше изговорил ни едно заклинание пред Гед, не бе го научил на никакво име, рунически знак или магия. Макар и много мълчалив, той имаше толкова благ и спокоен характер, че Гед скоро загуби страхопочитанието си към него и след още два-три дни събра достатъчно смелост, за да попита учителя си:

– Кога ще започне чиракуването ми, господарю?

– То вече започна – отвърна Оджиън.

Настъпи тишина, сякаш Гед премълчаваше нещо. Най-сетне се осмели:

– Но аз още нищо не съм научил.

– Защото не си разбрал на какво те уча – отвърна жрецът, като продължаваше да върви с равномерни широки крачки по пътя, който минаваше през високия проход между Оварк и Уис. Като повечето гонтийци, той беше мургав, с тъмен меднокафяв цвят на кожата, сивокос, слаб и жилав като куче – неуморим. Рядко говореше, малко ядеше, още по-малко спеше. Имаше много остър слух и зрение и често чертите на лицето му се изостряха в очакване.

Гед не му отвърна. Невинаги е лесно да отговориш на един жрец.

– Искаш да правиш заклинания – каза Оджиън след малко, без да се спира. – Твърде много вода си изчерпил от този кладенец. Почакай! Пълнолетието е търпение. Майсторството е деветократно търпение. Каква е тази билка на пътеката?

– Омайниче.

– А онази?

– Не знам.

– Наричат я четирилистниче. – Оджиън беше спрял и допрял медния край на тоягата си до буренчето, така че Гед погледна растението отблизо и откъсна един изсъхнал семенник от него.

– Какво е предназначението му, учителю? – попита той най-сетне, тъй като Оджиън не каза нищо повече.

– Не ми е познато.

Гед подържа семенника малко, след като продължиха пътя си, после го хвърли.

– Когато разпознаваш корена, листата и цвета на четирилистничето по всяко време на растежа му по вида, мириса и семената му, тогава можеш да научиш истинското му име, тъй като ще познаваш същността му. Твоето предназначение какво е? Или моето? Полезна ли е Гонтската планина или пък Открито море? – След около половин миля Оджиън продължи: – За да чуеш, трябва да мълчиш.

Момчето се намръщи. Не обичаше да го карат да се чувства като глупак. Скри неприязънта и нетърпението си и се опита да бъде покорен, за да се съгласи Оджиън най-сетне да го научи на нещо. Защото Гед жадуваше да се научи, да добие сила. Започна да му се струва обаче, че може да научи повече, ако се движи с някой билкар или селски заклинател, и докато заобикаляха планината на запад през пустите гори покрай Уис, той все повече и повече се чудеше какво ли представляват мощта и магическата сила на този велик жрец Оджиън. Когато валеше дъжд, Оджиън дори не произнасяше заклинанието против буря, познато на всеки гадател на времето. По земите, пълни със заклинатели, като Гонт или Енладите, човек често може да види как някой дъждовен облак се полюшва бавно от една посока в друга, от едно място на друго, отклоняван от едно заклинание, за да срещне друго, докато накрая бъде изтласкан в открито море, където може да сипе дъжд на воля. Но Оджиън оставяше дъжда да си вали, където си иска. Сега той намери един клонест бор и легна под него. Мокър и навъсен, Гед се сви сред капещите храсти, като се чудеше какъв смисъл има да притежаваш власт, ако си твърде мъдър, за да я използваш, и съжаляваше, че не беше отишъл чирак при онзи стар гадател на времето от котловината, където поне щеше да спи сух. Ала нито една от тези мисли не изрече на глас. Не каза нито дума. Учителят му се усмихна и заспа под дъжда.

Те пристигнаха в Ри Алби, родното място на Оджиън, малко преди Слънчевото завръщане, когато по високите места на Гонт заваляха първите обилни снегове. Градът е разположен по края на високите скали на Оувърфел и името му означава Соколово гнездо. Погледнеш ли оттам надолу, в далечината можеш да видиш дълбокото пристанище, пристанищните кули на Гонт и корабите, които влизат или излизат от залива.

Къщата на жреца, макар да бе голяма и солидна дървена постройка с камина, а не с огнище, приличаше на колибите в Десетте елши – само с едно помещение и кошара за козите, пристроена към едната стена. На западната стена имаше нещо като ниша, в която спеше Гед. Прозорецът над сламеника му гледаше към морето, но най-често кепенците му бяха затворени, за да спират силните ветрове, които духат цяла зима от север и от запад. Той прекара зимата в топлия сумрак на тази къща, заслушан в плющенето на дъжда и вятъра навън или в безмълвието на снеговалежа, докато се учеше да пише и да чете шестстотинте руни на хардийския език. Радваше се, че се е сдобил с тези знания, защото без тях никакво заучаване на заклинания и магии не можеше да доведе до истинското майсторство. Макар хардийският, един от езиците на архипелага, да не притежаваше повече магическа сила от другите човешки езици, той водеше началото си от Древната реч – езика, на който нещата са кръстени с истинските им имена, и пътят към разбирането на тази реч започва с руните, които са били написани, когато земните острови за първи път са се издигнали от морето.

Ала все още не ставаха чудеса и магии. Цяла зима Гед обръщаше тежките страници на Книгата с руните, докато навън валеше дъжд и сняг, а Оджиън се завръщаше от скитанията си из заледените гори или от грижите си по козите, изтупваше снега от ботушите си и сядаше безмълвно до огъня. И дългото, слушащо мълчание на жреца изпълваше стаята, изпълваше и разума на Гед така, че понякога той си мислеше, че е забравил как звучат думите, а ако Оджиън най-сетне проговореше, то му се струваше, че жрецът току-що е открил речта. Но казаното от него не беше важно, то се отнасяше само до прости неща като хляба, водата, времето и съня.

Когато дойде животворната и светла пролет, Оджиън започна често да изпраща Гед за билки по ливадите над Ри Алби. Казваше му да се занимава с това, колкото пожелае, като му позволяваше да прекарва целия ден в скитане на слънце край пълните с дъждовна вода потоци, из горите и мокрите зелени поля. Всеки път Гед излизаше с удоволствие и се връщаше чак вечерта, но никога не забрави съвсем за билките. Търсеше ги непрекъснато, докато се катереше и бродеше по пътеките, докато газеше водите и разглеждаше, и винаги носеше по някоя вкъщи. Между два потока откри ливада, покрита обилно с белоцветниче с редки и високо ценени от лечителите цветове, и на другия ден отново отиде там. Но вече го бе изпреварило едно момиче, за което знаеше, че е дъщерята на стария владетел на Ри Алби. Едва ли щеше да я заговори, ако тя не се беше приближила до него и не го беше поздравила приветливо.

– Аз те познавам, ти си Ястреба, ученикът на нашия жрец. Бих искала да ми разкажеш нещо за заклинателството.

Той погледна надолу към белите цветя, които докосваха леко бялата º пола, и срамежливо и навъсено º отговори едва-едва. Но тя продължи да говори така открито, безгрижно и своенравно, че той лека-полека се успокои. Момичето беше високо, негова връстница, много бледо, с почти бяла кожа – в селото се говореше, че майка º била от Оскил или друга някоя чуждоземна страна. Дългата º права коса се спускаше като черен водопад. Гед си помисли, че е много грозна, но му се щеше да º достави удоволствие, да спечели възхищението º, което и без това се увеличаваше, докато разговаряха. Тя го накара да º разкаже цялата история за чародейството му с мъглата, което бе сразило каргските воини, и я изслуша с удивление и възхита, но без да изрече нито една похвална дума. Скоро заговори за друго.

– Можеш ли да извикваш птиците и зверовете при себе си?

– Да – отвърна Гед. Знаеше, че в скалите над ливадата има соколово гнездо, и призова птицата с името º. Тя дойде, но не поиска да кацне на китката му. Присъствието на момичето несъмнено я плашеше. Нададе писък, плясна с широките си криле във въздуха и се издигна с вятъра.

– Как се казва този вид заклинание, който накара сокола да дойде?

– Заклинание за призоваване.

– Можеш ли да извикваш и духове на мъртъвци?

Стори му се, че тя му се подиграва с този въпрос, тъй като соколът не се беше подчинил изцяло на призива му. Нямаше да º позволи да му се подиграва.

– Бих могъл, ако поискам – отговори той спокойно.

– Не е ли много трудно, много опасно да извикаш един дух?

– Трудно? Да. Опасно? – Той сви рамене. Сега вече беше почти сигурен, че чете възхищение в погледа º.

– Можеш ли да правиш заклинание за любов?

– Това не е майсторство.

– Вярно – отвърна тя. – Всяка селска магьосница може. Можеш ли да правиш заклинание за преобразяване? Можеш ли да променяш собствения си образ? Нали казват, че така правели магьосниците?

Той отново не беше съвсем сигурен дали тя не задава въпроса подигравателно, и отвърна:

– Бих могъл, ако поискам.

Тя започна да го моли да се преобрази в каквото пожелае – в ястреб, бик, огън или дърво. Той отблъсна молбата º с кратки тайнствени думи, използвани от господаря му, но не знаеше как да откаже категорично, когато тя взе да го придумва. Освен това не беше наясно дали сам вярва на самохвалството си, или не. Остави я, като º каза, че учителят му, жрецът, го чака вкъщи, и на следния ден не се върна на ливадата. Но на по-следния отново отиде, като си каза, че трябва да събере още от разцъфналите цветове. Тя беше там. Двамата нагазиха боси в мочурливата трева и закъсаха тежките бели цветове. Пролетното слънце грееше, а тя разговаряше с него весело като някоя козарка от собственото му село. Пак го заразпитва за заклинанията и слушаше с широко отворени очи всичко, което º разказваше, тъй че той пак взе да се хвали. Тогава тя го попита дали не би направил заклинание за преобразяване. Той º отказа, а тя го погледна, отмятайки черната коса от лицето си.

– Страхуваш ли се да го направиш?

– Не, не се страхувам.

– Може би си твърде млад – усмихна се тя снизходително.

Това беше прекалено. Без много приказки Гед реши да º докаже на какво е способен. Каза º на другия ден да дойде отново на поляната, ако иска, взе си довиждане и се прибра, преди да се е върнал учителят му. Пристъпи право към полицата и свали двете книги на познанието, които Оджиън все още никога не беше отварял в негово присъствие.

Затърси заклинание за самопреобразяване, но не можа да го намери, тъй като все още бавно разчиташе руните и трудно разбираше написаното. Тези книги бяха от незапомнени времена. Оджиън ги беше получил от учителя си, Хелет Прозорливия, а Хелет – от своя учител, жреца на Перегал, и тъй следите им се губеха дълбоко в древността. Писмените знаци бяха дребни и необичайни, надебелявани, подчертавани от много ръце, вече превърнали се в прах. Все пак тук-там Гед разбираше нещичко от онова, което се мъчеше да прочете, и тъй като въпросите и подигравките на момичето не излизаха от ума му, той се спря на една страница, която съдържаше заклинание за призоваване на духове.

Изведнъж го обзе страх, докато разгадаваше руна по руна и символ по символ. Очите му се заковаха в написаното и не се отделиха оттам, преди да изчете цялото заклинание.

След това вдигна глава и видя, че в къщата бе настъпил мрак. Беше чел без светлина, на тъмно. Погледна надолу към книгата, ала не можеше повече да различава руните. Ужасът в него растеше и сякаш го прилепваше към стола. Беше му студено. Погледна през рамо и видя, че до затворената врата се е свило нещо – безформено сенчесто валмо, по-тъмно и от самия мрак. То като че се протягаше към него и шепнеше. Викаше го шепнешком, но той не успяваше да разбере никакви думи.

Изведнъж вратата се разтвори широко. Влезе мъж, излъчващ пламтяща бяла светлина. Величествен и сияен, той заговори гръмко, ожесточено и бързо. Мракът и шепотът секнаха и се разнесоха.

Ужасът напусна Гед, но той все още изпитваше смъртен страх, защото в сиянието на прага стоеше сам Оджиън жрецът, а дъбовата тояга в ръката му гореше с бял пламък.

Без да каже дума, жрецът мина покрай Гед, запали лампата и сложи книгите на полицата. След това се обърна към момчето и рече:

– Това заклинание винаги ще поставя силата и живота ти в опасност. Заради него ли отвори книгите?

– Не, учителю – промълви момчето и засрамено му разказа какво и защо бе търсил.

– Не си ли спомняш, аз ти казах, че майката на това момиче, жената на владетеля, е заклинателка?

Наистина веднъж той беше споменал това, но Гед не бе обърнал внимание на думите му. Ала сега вече разбра, че Оджиън никога не му казваше нещо, без да има причина за това.

– Самото момиче вече е половин магьосница. Може и майката да е изпратила момичето да разговаря с теб. Може тя да е отворила книгата на страницата, която си прочел. Ние служим на различни сили – не зная какво иска тя, но знам, че едва ли ми желае доброто. Гед, чуй ме сега. Идвало ли ти е някога наум, че силата се обгражда от опасността, както светлината от сянката? Магьосничеството не е игра, която играем за удоволствие или слава. Помисли само, че всяко заклинание, което изричаме, всяка магия, която правим, е за добро или за зло. Преди да кажеш или извършиш нещо, трябва да знаеш каква цена ще платиш.

– Как да знам тези неща, като не ме учиш на нищо! – извика Гед, подтикнат от срама си. – Откакто живея с теб, нито съм научил, нито съм видял нещо...

– Току-що видя нещо – отвърна жрецът. – До вратата, в тъмното, като влязох.

Гед замълча.

Оджиън коленичи и стъкна огъня в огнището, тъй като в къщата беше студено. Все още на колене, той каза тихо:

– Гед, млади ми соколе, ти не си задължен да останеш с мен, нито пък да ми служиш. Не ти дойде при мен, а аз при теб. Много си млад, за да направиш избор, но аз не мога да го направя заради теб. Ако желаеш, ще те изпратя на остров Роук, където се преподават всички висши изкуства. Ти ще научиш всяко изкуство, което пожелаеш, тъй като силата ти е голяма. Надявам се, че е по-голяма дори от гордостта ти. Бих те задържал тук, при себе си, защото ти липсва онова, което аз притежавам, но няма да го направя против волята ти. Избирай сега между Ри Алби и Роук.

Гед слушаше, онемял и объркан. Беше обикнал този човек, който го бе излекувал само с едно докосване и който никога не се гневеше. Обичаше го и едва сега разбра това. Погледна дъбовия жезъл, облегнат в ъгъла при комина, и си припомни пламъка му, който беше изгорил злото, дошло от мрака. Изведнъж закопня да остане при Оджиън, да се скита с него надалеч из горите и да се научи как да мълчи. Но у него имаше и други копнения, които не можеше да потисне – жажда за слава, желание за действие. Пътят към майсторството, предлаган му от Оджиън, изглеждаше дълъг. Струваше ли си да върви по тази бавна, заобиколна пътека, щом можеше да се устреми с морския вятър право към Вътрешно море, към острова на мъдреците, където въздухът искреше от вълшебства, а върховният жрец се разхождаше сред чудеса.

– Учителю – рече той, – ще отида в Роук.

В едно слънчево пролетно утро няколко дни след това Оджиън крачеше до него надолу по стръмния път от Оувърфел към Голямото пристанище на Гонт. Стражите на Гонт, застанали между изваяните дракони пред градските порти, съзряха жреца и веднага коленичиха с кръстосани мечове да го посрещнат. Те го познаваха и му отдаваха чест по заповед на принца и по собствено желание, тъй като преди десет години Оджиън бе спасил града от земетресение, което щеше да срине до основи богатските кули и да затвори с лавина пролива между Дългоръките чукари. Той беше разговарял с планината Гонт, за да я усмири, и бе успокоил тресещите се пропасти на Оувърфел, както се успокоява изплашено животно. Гед беше чувал да се говори за този случай и сега си го спомни, защото изумен видя как въоръжените стражи коленичиха пред мълчаливия му господар. Почти със страх той вдигна поглед към човека, който бе предотвратил едно земетресение, но лицето на Оджиън, както винаги, мълчеше.

Двамата се спуснаха до вълнолома, където управителят на пристанището избърза към тях да посрещне Оджиън и да го попита с какво може да му услужи. Жрецът му каза и той веднага назова един кораб, който тръгваше към Вътрешно море и който можеше да вземе Гед като пътник.

– Или пък ще пътува като ветроносец – допълни той, – ако умее това изкуство. Нямат гадател на времето на борда.

– Той разбира нещо от мъгли, но нищо от морски ветрове – отвърна жрецът и постави леко ръка на рамото на Гед. – Не пробвай никакви трикове с морето и неговите ветрове, Ястребе – все още си човек от сушата. Управителю, как се казва корабът?

– „Сянка“, от Андрадите е и пътува към Хорт с кожи и драконова кост. Хубав кораб, учителю Оджиън.

Лицето на жреца помръкна при името на кораба, но той каза:

– Тъй да бъде. Дай това писмо на ректора на училището в Роук, Ястребе. Попътен вятър! Сбогом.

Това беше всичко на раздяла. Оджиън се обърна и се отдалечи нагоре по улицата. Гед гледаше отчаяно как си отива учителят му.

– Ела, момко – каза управителят и го заведе по брега до пристана, където „Сянка“ се подготвяше за отплаване.

Навярно е странно, че на остров, широк осемдесет километра, и в село, разположено под обърнати към морето скали, едно дете може да порасне, без въобще да се качи на лодка или пък да потопи пръст в солената вода, но така си беше. Земеделец, козар, говедар, ловец или занаятчия – човекът от сушата гледа на океана като на несигурно владение на солта, с което той няма нищо общо. За него жителите на село, намиращо се на два дни път от собственото му село, са чуждоземци, а островът, отстоящ на един ден път с кораб от собствения му остров – просто слух или мъгляви хълмове, издигащи се далеч на хоризонта, а не твърда земя като тази под краката му.

И за Гед, който никога не се беше спускал от планинските висини, пристанището Гонт бе величаво и дивно място – големи къщи и кули, изсечени от камък, бряг, осеян с пристани и докове, морско пристанище, където петдесетина лодки и галери се люлееха до вълнолома или пък чакаха ремонт, поставени нависоко с дъното нагоре или закотвени на рейд, със сгънати платна и затворени люкове; моряци, които викаха на чудновати наречия, и пристанищни работници, които тичаха тежко натоварени между бурета, кутии, въжета и гребла; брадати търговци с кожени дрехи, които разговаряха тихо, стъпвайки внимателно по хлъзгавите камъни над водата; рибари, които разтоварваха улова си; бумтящи удари на бъчвари, звънтящо почукване на корабостроители, напевно подканване на продавачи на стриди, гръмовити викове на капитани, а отвъд всичко това – тихият проблясващ залив. С удивени очи, уши и душа Гед последва управителя до широкия док, където беше привързан „Сянка“. Той го заведе право при капитана на кораба.

След като размениха няколко думи, капитанът се съгласи да вземе Гед до Роук като пътник, тъй като това беше молба на един жрец, и управителят остави младежа при него. Капитанът на „Сянка“ бе едър и дебел човек с червено наметало, украсено с хермелин, както подобава на андрадийски търговец. Без да погледне към Гед, той го попита гръмовито:

– Можеш ли да заповядаш на времето, момче?

– Да.

– Можеш ли да докарваш вятъра?

След отрицателния му отговор капитанът му каза да си намери някое място, където да не пречи.

Гребците се качваха вече на борда, тъй като корабът трябваше да излезе на рейд преди да падне нощта и да отплава с отлива призори. Удобно място нямаше, ала Гед се изкачи някак си върху увития, завързан с ремъци и покрит с кожа товар на кърмата на кораба и прилепен върху него, започна да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Гребците скочиха на борда – здравеняци с мускулести ръце, а пристанищните работници търкаляха с гръм и трясък бурета с вода от дока и ги складираха под пейките на гребците. Добре построеният кораб натежа под товара, но от време на време се залюляваше игриво върху плискащите крайбрежни вълни, готов да отплава. Тогава кормчията зае мястото си отдясно на кърмата и погледна към капитана, застанал върху една дъска, изрязана във формата на Старата змия от Андрад. Той изрева заповедите си с могъщ глас и „Сянка“ бе отвързан и полека изтеглен извън доковете от две лодки с гребла. Последва капитанският рев:

– Отворете люковете! – И огромните гребла бяха спуснати с тропот навън, по петнайсет от всяка страна. Гребците занавеждаха силните си гърбове, а един младеж до капитана отмерваше ритъма с барабан. Корабът заплава леко като чайка, направлявана от крилете си, а шумът и врявата на града внезапно останаха зад него. Те навлязоха в тихите води на залива. Над тях се издигаше като увиснал над морската повърхност високият връх на планината. Хвърлиха котва в едно плитко заливче, закътано в южните Дългоръки чукари, и там пренощуваха.

Някои от седемдесетте души на екипажа бяха на възраст колкото Гед – много млади, ала всичките пълнолетни. Тези младежи го викаха да споделя с тях храната и пиенето и бяха дружелюбни, макар груби и пълни с шеги и подигравки. Те го наричаха „козар“, разбира се, защото беше от Гонт, но по-далеч от това не отидоха. Той бе висок и силен като петнайсетгодишните и незабавно отвръщаше както на добрата дума, така и на насмешката. По този начин Гед си спечели място сред тях и още от първата нощ заживя като тях и започна да учи занаята им. Това се харесваше на корабните офицери, тъй като на борда нямаше място за пътници без работа.

Мястото едва стигаше за екипажа, а на една галера без палуба, наблъскана с хора, механизми и товар, и дума не можеше да става за удобства. Но какво значеше удобството за Гед? През нощта, легнал сред навитите и завързани кожи от северните острови, той впери поглед в пролетните звезди над пристанищните води и в жълтите светлинки на града отвъд кърмата. После заспа и се пробуди отново, изпълнен с възторг. Призори приливът се обърна. Те вдигнаха котва и бавно загребаха между Дългоръките чукари. Щом изгревът зачерви планината Гонт зад тях, те вдигнаха високо платно и заплаваха на югозапад по Гонтско море.

Между Барниск и Торхивън ги съпътстваше лек вятър и на втория ден на хоризонта се появи Хавнър, Великият остров, сърцето и огнището на Архипелага. Три дни пред очите им се простираха зелените хълмове на Хавнър, докато го заобикаляха на изток, но те не слязоха на брега. Щяха да изминат много години, преди Гед да стъпи на тази земя или да види белите кули на голямото пристанище на Хавнър в центъра на света.

Втората нощ прекараха в Кембърмаут, северното пристанище на остров Уей, третата – в един малък град на входа на Фелкуей, а на следващия ден минаха покрай северния нос Оу и навлязоха в пролива Ебавнор. Там свиха платна и загребаха. От двете им страни неизменно се простираше земя и наблизо непрестанно минаваха други кораби – малки и големи търговски кораби, едни, пристигащи след дългогодишно плаване чак от външните разливи с чудноват товар, а други, прехвърчащи като врабци от остров на остров из Вътрешно море. Като излязоха от оживения пролив, те завиха на юг, оставиха Хавнър зад кърмата и преминаха между двата красиви острова Арк и Илиън, чиито градове са разположени по планински върхове и склонове. След това, в дъжд и нарастващ вятър, започнаха да си проправят път през Вътрешно море към остров Роук.

През нощта, тъй като вятърът се разбушува, те свалиха платната и мачтите и през целия следващ ден гребаха. Дългият кораб се носеше уверено и храбро по вълните, но кормчията на кърмата се взираше в дъжда, който плющеше над морето, и не виждаше нищо друго освен водната стихия. Те плаваха на юг според компаса. Посоката им беше известна, но не им беше известно през какви води се движеха. Гед чу да се говори за плитчините северно от Роук и за рифовете на изток, и че може би въобще са се отклонили от курса си и се намират в пустите води южно от Камери. Вятърът се усилваше все повече и повече и разкъсваше върховете на огромните вълни на летящи пенливи дрипи, а те продължаваха да гребат на юг пред него. Греблата бяха скъсени, тъй като гребането стана извънредно трудно. По-младите седнаха по двама на гребло и Гед се редуваше с другите, както беше правил от Гонт дотук. Когато не гребяха, те изгребваха водата от кораба, тъй като отгоре им се стоварваха огромни вълни. По този начин с мъка напредваха сред вълните, които се гонеха като димящи планини под напора на вятъра, студеният дъжд плющеше безмилостно върху гърбовете им, а ударите на барабана ехтяха в бурята като удари на сърце.

Някакъв мъж дойде да смени Гед при греблото, та да го изпрати при капитана. От наметалото на капитана се стичаше дъждовна вода, но той стоеше непоклатимо на палубата като буре с вино. Като видя Гед долу, той го попита:

– Можеш ли да усмириш вятъра, момко?

– Не, господине.

– Имаш ли власт над желязото?

Той питаше дали Гед може да направи така, че стрелката на компаса да показва пътя им към Роук, като накара магнита да сочи не север, а необходимата им посока. Това изкуство е тайна на повелителите на морето и отново отговорът на Гед трябваше да бъде отрицателен.

– Е, тогава – изрева капитанът през вятъра и дъжда – трябва да си намериш някой друг кораб да те върне на Роук от град Хорт. Сега Роук трябва да е на запад от нас и единствено магия може да ни заведе там през това море. Налага се да държим курс на юг.

Това не се понрави на Гед, тъй като беше чувал моряците да говорят за Хорт като за място без всякакви закони, център на престъпна търговия, където се поробват хора и се продават в Южния разлив. Той се завърна при греблото си, залегна заедно с другаря си – як андрадийски младеж, чу как барабанът отмери удара и видя окачения на кърмата фенер да подскача и проблясва, блъскан на всички страни от вятъра – измъчено светло петънце в удавения от пороя мрак. Гед поглеждаше на запад всеки път, щом трудният ритъм на гребането му позволеше това. И когато корабът се издигна на гребена на една висока вълна, за миг той зърна светлина между облаците над тъмната димяща вода. Тя можеше да бъде и последен отблясък на залеза, но не, това не беше червена светлина, а ярко сияние.

Другарят му по гребло не бе видял нищо, но въпреки това Гед извика, че има светлина. Кормчията се мъчеше да я зърне при всяко издигане на кораба върху огромните вълни и я забеляза заедно с Гед, но изкрещя в отговор, че това било залязващото слънце. Тогава Гед повика един от младежите, който изгребваше водата, да го замести за малко, проправи си път по задръстената пътека между гребците, хвана се за изваяния нос, за да не бъде хвърлен зад борда и извика на капитана:

– Господине, онази светлина на запад е остров Роук!

– Не виждам никаква светлина – изрева капитанът, но още не беше свършил, и Гед я посочи с ръка. В този миг всички видяха ясно светлината, която блещукаше на запад над разпененото и разбунено море.

Не заради пътника си, ами за да спаси кораба от застрашаващата го буря, капитанът веднага заповяда на кормчията да се насочи на запад към светлината. Ала рече на Гед:

– Момче, ти говориш като повелител на морето, но бъди сигурен, че ако объркаш пътя в това време, ще те хвърля да плуваш до Роук!

Сега вместо бурята да ги носи напред, те трябваше да гребат срещу вятъра, а това беше много трудно. Вълните блъскаха кораба, непрестанно го тласкаха на юг от новия му курс, въртяха го и го пълнеха с вода, така че изгребването не биваше да спира нито за миг, а гребците трябваше да внимават да не би въртящият се кораб да издигне греблата им над водата в момента на загребването и да ги хвърли между пейките. Под буреносните облаци беше почти тъмно, но от време на време те различаваха светлината на запад. Тя им стигаше да определят курса си и да продължат борбата. Най-сетне вятърът позатихна и светлината пред тях се засили. Те продължаваха да гребат и между два последователни удара, сякаш преминавайки през завеса, излязоха от бурята в кристален въздух, където сиянието на залязлото слънце осветяваше небето и морето. Недалеч, над пенестите гребени на вълните, видяха висок заоблен зелен хълм, а под него град, построен в малък залив, където имаше закотвени лодки, и всичко това беше потънало в спокойствие.

Облегнат на дългия лост, кормчията обърна глава и каза:

– Господине! Истинска земя ли е това, или магия?

– Поддържай курса, тъпако! А вие, безгръбначни роби, гребете! Това е Туилският залив и Роукската могила, както би разбрал всеки глупак! Гребете!

И под ударите на барабана те навлязоха изтощени в залива. Там беше толкова тихо, че се чуваха чак гласовете на хората от града горе, звънът на една камбана, а съскането и ревът на бурята долитаха от много далеч. Във всички посоки на около миля от острова бяха надвиснали тъмни облаци. Но по ясното и тихо небе над Роук една по една изгряваха звездите.

Приказки от Землемория

ПРЕДГОВОР

В края на четвъртата книга за Землемория, „Техану“, историята бе стигнала до онова, което възприемах като сега. И също като в така наречения „реален свят“, не знаех какво ще се случи по-нататък. Можех да предполагам, да предсказвам, да се опасявам, да се надявам – но не знаех.

Неспособна да продължа историята на Техану (защото все още не се е случила) и приемайки глупаво, че историята на Гед и Тенар е стигнала до своето „и оттук нататък заживели щастливо“, дадох на книгата подзаглавието „Последната книга за Землемория“.

О, неразумна писателко. Сега се движи. Дори в разказното време, дори в сънното време, в „имало едно време“, сега не е тогава.

Седем или осем години след като беше публикувана „Техану“, ме помолиха да напиша разказ, чието действие е разположено в Землемория. Един бегъл поглед над онова място ми показа, че докато не съм го наблюдавала, там са се случвали някои неща. Крайно време беше да се върна и да разбера какво става там сега.

Имах също така нужда и от информация за най-различни неща, които са станали тогава, преди да се родят Гед и Тенар. Доста обстоятелства, свързани със Землемория, с магьосниците, с остров Роук, с драконите, бяха започнали да ме озадачават. За да разбера настоящите събития, трябваше да направя историческо изследване, да отделя известно време на архивите на Архипелага.

Методът, прилаган при изследването на една несъществуваща история, се изразява в това да разкажеш историята, за да разбереш какво е станало. Убедена съм, че той не е много по-различен от онова, което правят историците на т. нар. реален свят. Дори ако присъстваме в едно историческо събитие, можем ли да го възприемем – може ли да го запаметим дори – преди да успеем да го разкажем? А за събития, ставащи във времена или по места извън собствения ни опит, не можем да разчитаме на нищо друго, освен на разказите на други хора. Миналите събития съществуват в края на краищата само в паметта, която е форма на въображение. Събитието е реално сега, но след като стане тогава, неговата съхраняваща се реалност зависи изцяло от нас, от нашата енергия и честност. Ако позволим то да отпадне от паметта, само въображението може да възстанови най-слабия му отблясък. Започнем ли да лъжем за миналото, да го принуждаваме да разказва история, която ние искаме да чуем, да означава това, което ние искаме да означава, то започва да губи реалността си, да се превръща във фалшификат. Да носим миналото със себе си през времето в пътните сандъци на мит и история е тежко начинание; но както казва Лао Дзъ, мъдрите хора вървят с товарните коли.

Когато човек конструира или реконструира свят, който никога не е съществувал, изцяло съчинена история, изследването върви в малко по-друг порядък, но основният импулс и техники до голяма степен са същите. Човек гледа какво се случва и се опитва да разбере защо се случва, слушаш онова, което ти казват хората там, и наблюдаваш какво вършат, мислиш за него сериозно и се стараеш да го разкажеш честно, така че разказът ти да добие тежест и да е смислен.

Петте приказки в тази книга изследват или разширяват света, установен от първите четири романа за Землемория. Всяка от тях е разказ сам за себе си, но ще е от полза, ако бъдат прочетени след, а не преди романите.

Действието на „Откривателят“ се развива около триста години преди времето на романите, в едно тъмно и тревожно време; историята му хвърля светлина върху това как са се появили някои от порядките и институциите на Архипелага. „Костите на Земята“ е за магьосниците, които са научили магьосника, който пръв учи Гед, и показва, че е нужен повече от един маг, за да се спре земетръс. „Тъмна роза и Диамант“ би могла да се случи по всяко време през последните двеста години в Землемория; в края на краищата една любовна история може да се случи по всяко време и навсякъде. „На Високото блато“ е случка от кратките, но изпълнени със събития шест години, когато Гед е Върховен маг на Землемория. А последната новела, „Драгънфлай“, в която действието се развива няколко години след края на „Техану“, е мостът между тази книга и следващата, „Другият вятър“. Драконов мост.

За да може умът ми спокойно да се движи през години и столетия, без всичко да се обърка, както и за да сведа до минимум неизбежните противоречия и несъответствия, докато пишех тези новели, станах (донякъде) по-систематична и методична и събрах познанията си за народите и тяхната история в „Описание на Землемория“. Неговото предназначение е като това на първата голяма карта, която нарисувах на целия Архипелаг и на Разливите, когато преди повече от тридесет години започнах работата си над „Магьосникът от Землемория“: трябваше да зная къде са разположени нещата и как да стигна оттук дотам – във времето, както и в пространството.

Тъй като този вид измислени факти, също като картите на въображаеми земи, представлява истински интерес за читателите, включвам описанието след новелите. Освен това прерисувах географските карти за тази книга и докато го правех, за щастие, открих една много стара в Архивите на Хавнър.

През годините, откакто започнах да пиша за Землемория, съм се променила, разбира се, както и хората, които са чели книгите. Всички времена са променящи времена, но нашето е време на масивно, стремглаво морално и духовно преобразуване. Архетипи се превръщат във воденични камъни, значими прости неща се усложняват, хаосът става елегантен и това, което всеки знае, че е истина, се оказва нещо, за което просто някои хора са мислили, че е така.

Обезпокоително е. При цялата ни радост от неустойчивото, възторгващо трепкане на електрониката също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната непроменимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи „дотам и обратно“ и „там“ винаги е любимото и познато Графство. Дон Кихот все така тръгва на поход, за да убие вятърна мелница... Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите прости неща.

А мелниците на капитализма им ги осигуряват. Предлагането отговаря на търсенето. Фантазията се превръща в стока, в индустрия.

Остоковената фантазия не поема рискове: тя не изобретява нищо, а имитира и тривиализира. Лишава старите истории от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща действието им в жестокост, актьорите им – в кукли, а искрения им разказ – в сантиментална баналност. Героите размахват своите мечове, лазери и жезли механично като комбайните по житното поле, жънейки печалби. Дълбоко притесняващи морални избори са санирани, фризирани, стават безопасни. Страстно възприеманите идеи на велики разказвачи се копират, стереотипизират, свеждат се до играчки, нашарени с ярки бои, рекламирани, продавани, чупени, хвърляни в контейнера за боклук, стават взаимно заменими, взаимно променливи.

Това, на което разчитат и което експлоатират стокопроизводителите на фентъзи, е непреодолимото въображение на читателя, дете или възрастен, което вдъхва живот дори на тези мъртви вещи – донякъде, за малко.

Въображението като всички живи неща живее сега и живее чрез, от и благодарение на истинската промяна. Като всичко, което правим и притежаваме, то може да бъде злоупотребено и деградирано; но то надживява търговската си и дидактическа експлоатация. Земята надживява империите. Завоевателите могат да оставят след себе си пустиня на мястото на гората и ливадата, но ще завали дъждът и реките ще потекат към морето. Неустойчивите, непостоянни, не-истински владения на „имало едно време“ са също толкова част от човешката история и мисъл, колкото държавите в калейдоскопичните ни атласи, а някои от тях дори устояват по-дълго.

Ние сме заселили както действителните, така и въображаемите селения за дълго време. Но и в двете места не обитаваме така, както са го правили предците ни. Обаянието се мени с възрастта и с века.

Сега познаваме цяла дузина Артуровци и всички те са верни. Графството се промени безвъзвратно още по времето на Билбо. Дон Кихот отиде чак в Аржентина и там се срещна с Хорхе Луис Борхес. Plus c’est la meme chose, plus ca change. (Колкото повече едно нещо се запазва едно и също, толкова повече се променя.)

За мен бе радост да се върна в Землемория и да открия, че тя все още си е там, изцяло позната и в същото време – променена и продължаваща да се променя. Не се е случило това, което мислех, че ще се случи, хората не са тези – или такива – каквито мислех, че са, и се обърквам за острови, за които мислех, че зная наизуст.

Така че това са докладите за моите проучвания и открития: приказки от Землемория за онези, които са харесали или мислят, че могат да харесат тези земи, и които са готови да приемат следните хипотези:

– нещата се променят;

– на автори и чародеи не може да се вярва напълно;

– никой не може да обясни един дракон.

ОТКРИВАТЕЛЯТ

1.

В Тъмното време

Това е първата страница от „Книгата за мрака“, написана преди шестстотин години в Берайла, на Енлад:

„След като Елфаран и Моред загинали и остров Солея потънал под морето, Съветът на мъдреците управлявал от името на Сериад, докато той седне на трона. Неговото царуване било ярко, ала кратко. Кралете на Енлад след него били седем и тяхната власт крепнела в мир и благоденствие. Сетне драконите започнали набезите си над западните земи и срещу тях всуе се опълчвали магьосници. Крал Акамбар преместил двора от Берайла на Енлад в град Хавнър, откъдето пращал флотилията си срещу нашествениците от земите на Каргад и ги изтласкал на изток. Но те все още продължавали да извършват набези с кораби чак до Вътрешното море. От четиринадесетте крале на Хавнър последният бил Махарион, който сключил мир и с драконите, и с каргадците, но на висока цена. А след като Пръстенът с Руната бил прекършен и Ерет-Акбе загинал с Великия дракон, а Махарион Храбрия бил убит с измяна, сякаш нищо добро вече не можело да има на Архипелага.

Мнозина били претенденти за трона на Махарион, ала никой не можел да го удържи и споровете между претендентите раздробили хорската вярност. Изчезнали добруването и справедливостта, останала само волята на богатите. Мъже от благородни домове, търговци и пирати, всеки, който можел да си наеме войници и магьосници, наричал себе си владетел, претендирал за земи и градове като за своя собственост. Бойните вождове превръщали в роби покорените, а онези, които наемали, били всъщност роби, разчитащи единствено на своите господари да ги защитят от съперничещите им бойни вождове, заграбващи земите им, и от морски пирати, плячкосващи пристаните, и от банди и орди беззаконни, окаяни хора, лишени от препитание, тласкани от глада да плячкосват и грабят.“

„Книга за мрака“, написана в края на времето, за което разказва, е сборник от противоречиви истории, откъслечни животописи и натъкмени легенди. Но е най-доброто от всички писмени сведения, оцелели от онези тъмни години. Търсещи по-скоро възхвала, отколкото историзъм, бойните вождове изгаряли книгите, от които бедните и безвластните биха могли да научат що е власт.

Но колчем в ръцете на някой боен вожд се окажели книги на магьосник, той се отнасял предпазливо с тях, заключвал ги някъде грижливо, за да не се повредят, или пък ги давал на нает от него магьосник, за да постъпи с тях както намери за добре. В полетата, редом до заклинания и списъци на думи, или в края на тези изпълнени с мъдрост книги някой магьосник или негов чирак можел да направи приписка за мор, за глад, за набег, смяна на господари, наред със заклинанията, извършени при такива събития, и техния успех или провал. Такива случайни приписки разкриват ясно по някой и друг момент, въпреки че всичко между тези моменти остава в мрак. Те са като бегли зървания на ярко осветен кораб далече навътре в морето, в тъмното, при дъжд.

А освен това са оцелели песни, древни приказки и балади от малките островчета и спокойните планински земи на Хавнър, които разказват историята за онези години.

Голямото пристанище Хавнър е градът в центъра на света, възвисяващ се със своите бели кули над залива; на най-високата кула мечът на Ерет-Акбе улавя първия и последния слънчев лъч. През този град преминава цялата търговия и обмен, учение и занаят на Землемория, нетленното ѝ богатство. Тук пребивава кралят, завърнал се след изцеряването на Пръстена, в знак за това изцеряване. И в този град, в тези отскорошни дни, мъже и жени по островите говорят с дракони в знак за промяна.

Но Хавнър също тъй е Великият остров, просторна и богата земя. И в селата му навътре в сушата, по селските нивя и градини по склоновете на хребета Онн нищо не се е променило особено. Там, ако една песен си струва да бъде изпята отново, сигурно ще бъде изпята. Там старците в кръчмата разправят за Моред все едно че са го познавали, когато са били млади юнаци. Там момичетата, тръгнали да прибират кравите от паша, разправят истории за жените от Ръката, които са забравени навсякъде другаде по света, дори на Роук, ала се помнят по смълчаните, огрени от слънце пътища и поля и в кухните край огнищата, където се трудят и си приказват стопанките.

По времето на кралете магьосниците се сбирали в двора на Енлад и по-сетне в двора на Хавнър да съветват краля и заедно да решават съдбовни неща, прилагайки изкуствата си в преследване на цели, които по общо тяхно съгласие били добри. Ала в тъмните години магьосниците продавали уменията си на оногова, който плащал най-добре, мерейки сили един срещу друг в двубои и битки на чародейство, в немара за злините, които причиняват, а и в по-лошо от суетно небрежие. Мор и глад, пресъхнали извори през пролетта, лета без дъжд и години без лято, родитба на болнави и уродливи агнета и телета, болнави и уродливи деца на людете по островите – всички тия неща се вменявали на действащите магьосници и вещици, и твърде често – с право.

Тъй че да практикуваш чародейство, станало опасно, освен под опеката на силен боен вожд; а и тогава, ако магьосникът срещнел някого, чиято мощ е по-голяма от неговата, можел да бъде унищожен. А пък ако някой магьосник престанел да се пази от простолюдието, то простите люде също можели да го унищожат, стига да съзрат в него извора на най-тежките злини, които са ги сполетели, и да видят в него зло същество. В ония години в умовете на повечето хора всяка магия била черна.

Тъкмо по това време селското чародейство и най-вече женското вещерство придобили мрачна слава, която се е закрепила и до днес. Вещиците плащали скъпа цена за изкуствата, които смятали за свои. Грижата за бременни животни и жени, бабуването, ученето на песни и обичаи, плодородието и обработката на ниви и градини, строежът и грижата за къща и покъщнина, копаенето на руда и метал – тези значими неща винаги са били под грижата на жените. Вещиците споделяли помежду си богати и древни знания за заклинания и магии, които да осигурят добрия изход от такива начинания. Но когато нещата потръгнели на зле при раждане или на полето, вината за това се вменявала на вещиците. А нещата по-често потръгвали на зле, отколкото на добре, заради воюващите магьосници, безскрупулно използващи отрови и проклятия в търсене на бързо надмощие, без да мислят за последствията. Те причинявали суша и град, главня по посевите, пожарища и болести, а зарад тях била наказвана селската вещица. А тя не разбирала защо магията ѝ за изцерение карала раната да забере, защо детето, на чието раждане е бабувала, идва на света малоумно, защо от благословията ѝ сякаш семето в браздата изгаря и ябълката линее. Но за тези злини все някой трябвало да бъде виновен: а вещицата или заклинателят били подръка, току сред селото или паланката, а не в замъка или твърдината на местния боен водач, непазени от въоръжени мъже и защитни заклинания. Давели заклинатели и вещици в отровените кладенци, изгаряли ги в посърналите нивя, живи ги изгаряли, за да станела наново тучна мъртвата земя.

Така практикуването на тяхното знание и учение станало гибелно. Ония, що се залавяли с него, много често били вече отритнати, сакати, недъгави, без близки, стари – жени и мъже без нищо за губене. Мъдрият мъж и мъдрата жена отстъпили място на изгърбената, тътреща се фигура на безсилния селски заклинател с неговото евтино шарлатанство и на грозната уродлива вещица с нейните отвари за усилване на похотта, на ревността и на човешката злост. А детската дарба за магия станала нещо страшно, което трябвало да се крие.

Това е приказка за онези времена. Отчасти тя е събрана от „Книга за мрака“, а отчасти – от Хавнър, от планинските стопанства на Онн и горските земи на Фалиерн. Един разказ може да бъде сглобен от такива откъслеци и макар да изглежда съшит с бели конци, съставен наполовина от мълва и наполовина от догадки, може да се окаже достатъчно достоверен. Това е сказание за основаването на Роук, а ако Повелителите на Роук твърдят, че не е станало така, нека тогава самите те разкажат как точно е станало. Че над времето, когато за първи път Роук се превърнал в Острова на Мъдрите, лежи облак и може тъкмо мъдрите мъже да са го поставили там.

2.

Видрата

Видра живяла в нашта река,

вид всякакъв смъртен изяждала тя

и правела странни и тайни магии,

мълвяла и драконски, и както ние.

И тъй си водата тече и тече,

и тъй си водата тече.

Видрата бил син на лодкостроител, който работел в доковете на Голямото пристанище Хавнър. Така го нарекла майка му, селска жена от село Ендлейн, скътано в северозападните подножия на Онн. Дошла в големия град да си търси работа, подобно на мнозина други. Скромни хорица със скромен поминък в тревожни времена, лодкостроителят и семейството му все гледали да не се набиват на очи, че да не си докарат беля. И тъй, щом се разбрало, че момчето има магьосническа дарба, баща му се опитал да му я избие.

– Все едно да биеш облак – ще завали – рекла майката на Видрата.

– Гледай да не му набиеш зло – казала леля му.

– Гледай той да не те нашиба с каиша вместо ти него с някоя магия! – рекъл чичото.

Но момчето не въртяло никакви номера на баща си. Поемало си боя мълчаливо и се учело да крие дарбата си.

За него самия не изглеждало кой знае какво. Толкова лесно било да накара в тъмна стая да блесне сребриста светлина или да намери изгубена игла, като си помисли за нея, или да оправи крива сглобка само като прокара длани по дървото и му поговори, че не можел да разбере защо вдигат толкова врява за такива дребни неща. Но баща му се гневял за „преките“ му подходи и дори веднъж го зашлевил през устата, докато говорел на дървото, и настоял да си върши работата само със сечивата и да мълчи.

Майка му се опитала да обясни.

– Все едно че си намерил някой голям скъпоценен камък – заговорила тя, – а какво да направи човек като нас с един диамант, освен да го крие? Всеки, който е достатъчно богат да ти го купи, е достатъчно силен, за да те убие за него. Затова го пази скрит. И го дръж далеч от очите на големците и техните вещи мъже.

„Вещи мъже“ по онова време наричали магьосниците.

Една от дарбите на сила е в това да познаваш силата. Един магьосник познава друг магьосник, освен ако прикритието не е твърде умело. А момчето не притежавало никакви други умения освен правенето на лодки, в което на дванайсет години се изявило като обещаващ ученик. Някъде по това време бабата, която помогнала на майка му при раждането, дошла и рекла на родителите му:

– Пращайте Видрата при мен вечер след работа. Вече трябва да учи песните и да се подготвя за деня на именуването си.

Което си беше чистата истина, защото тя беше направила същото за по-голямата сестра на Видрата, и затуй родителите му почнаха да го пращат вечер при нея. Но тя учеше Видрата на повече работи от песента за Сътворението. Знаеше за дарбата му. Заедно с няколко мъже и жени като нея, хора, спечелили си недобро, а някои – лошо име, всички те в някаква степен имаха една обща дарба; и тихомълком си споделяха всичкото знание и умение, което притежаваха. „Необучената дарба е като кораб без кормчия“, казаха те на Видрата и започнаха да го учат на всичко, което знаеха. Не беше много, но съдържаше някои основи на великите изкуства; и макар той да се чувстваше неловко от това, че мами родителите си, не можеше да устои на това знание, нито на добротата и похвалите, с които го обсипваха нищите му учители. „Няма да ти навреди, стига да не го използваш във вреда“, казваха му те, а за него беше лесно да им обещае.

Край потока Серенен, там, където се стича през северната стена на града, бабата даде на Видрата истинското му име, с което той щеше да се запомни по острови далече от Хавнър.

Сред тези хора имаше и един старец, когото те помежду си наричаха Променящия. Той показа на Видрата няколко заклинания за илюзия; а когато момчето стана на петнайсет години, старецът го отведе на полята край Серенен, за да му покаже единственото заклинание за истинска промяна, което знаеше.

– Да видим първом как ще превърнеш ей оня храст в подобие на дърво – рече той и Видрата тутакси го стори. Илюзията идеше отръки на момчето и старецът се смути много. Видрата трябваше да го моли и придумва да го учи на още и накрая да му обещае, че ако научи голямото заклинание на Променящия, никога няма да го използва за нищо друго, освен за да спаси живот, своя или нечий друг.

Чак тогава старецът го научи. Не че беше от голяма полза, мислеше си Видрата, щом като се налагаше да го крие.

Добре поне, че можеше да използва онова, което учеше в работата с баща си и чичо си на дока; а той ставаше добър занаятчия и дори баща му го признаваше.

Лоусън, морски пират, нарекъл себе си крал на Вътрешното море, по това време беше главният боен вожд в града и в цялата област югоизточно от Хавнър. Той събираше налога от богатия район и го харчеше, за да усили войнството си и флотилиите, които пращаше, за да докарват роби и да плячкосват други земи. По думите на чичото на Видрата, този господар не оставяше корабостроителите без работа. Бяха благодарни, че имат работа във време, когато хората, търсещи поминък, обикновено стигаха до просия и когато из двореца на Махарион сновяха плъхове. Вършеха честна работа, твърдеше бащата на Видрата, а за какво се използва тя – не било тяхна грижа.

Но другото учене, което бе получил, правеше Видрата чувствителен за тези неща, с уязвима съвест. Голямата галера, която строяха, щеше да тръгне на бран, подкарана от робските гребла на Лоусън, и щеше да докара като товар други роби. Той изпитваше горчилка от това, че толкова добър кораб ще се използва за нещо толкова зло.

– Защо не строим рибарски лодки, като по-рано? – питаше той, а баща му отвръщаше:

– Защото рибарите не могат да ни плащат.

– Не могат да ни плащат толкова добре като Лоусън. Но бихме могли да преживеем – възразяваше Видрата.

– Мислиш ли, че мога да откажа кралската поръчка? Искаш да ме видиш пратен на греблото с робите в галерата, която строим ли? Мисли с главата си, момче!

Тъй че Видрата продължаваше да работи с ясна мисъл и гневно сърце. Бяха в капан. А каква е ползата от една дарба на сила, мислеше той, ако не да се измъкнеш от един капан?

Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди – да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.

Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил – от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха:

– Отваряй си очите. Пази се. Крий се.

При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.

– Така, така – каза той, – кой ли е това? – Отиде при щурвала и опря ръка на него. – Умно е – рече той. – Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. – Подуши одобрително и кимна. – Много е умно.

Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:

– Него. Другите ги оставете.

А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:

– Не мърдай.

Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му – твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.

По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.

– О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! – ридаеха те.

*

Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:

– За кого работи?

– Работил е в корабостроителницата, ваше величество. – Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.

– Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?

– Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.

– Защо? Каква изгода е щял да извлече?

Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.

– Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?

– Мога да се опитам, ваше величество.

– Или го дресирай, или го погреби – каза Лоусън и се залови с по-важни дела.

Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.

Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.

Хрътката не се смяташе за един от тях.

– Аз имам само нюх – казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. – Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят – казваше той. – Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.

– Не мога.

Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.

– В какво си най-силен?

Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.

– Превращение – изломоти най-сетне.

– Превъплъщение?

– Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.

В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше – както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук – ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.

– Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?

Видрата сви рамене.

Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.

Хрътката го съжали.

– Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?

Видрата се поколеба и отвърна:

– Да.

– Имаш ли торба?

Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба – голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.

– Вкъщи – каза Видрата.

Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.

– Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?

– В Землемория няма крал – отвърна младежът, твърдо и искрено.

– Е, добре, на служба при господаря ни – търпеливо се поправи Хрътката.

– Не – заяви Видрата и се поколеба. – Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила – нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. – Хрътката кимна. – Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.

Хрътката се усмихна.

– Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. – Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.

– Това няма да го оправи.

– Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?

По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.

– Не. Не мисля, че някой би могъл.

– Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.

Видрата не отвърна нищо.

– Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо – продължи Хрътката. – Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа... Бил ли си някога в рудник?

Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило – изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.

Не отговори на въпроса на Хрътката.

– Какво има под нас? – Хрътката посочи пода, покрит с груби каменни плочи.

Видрата помълча малко. После каза тихо:

– Глина и чакъл, а под тях е скалата, от която се получава гранат. И скалата е под цялата тази част на града. Не зная имената.

– Можеш да ги научиш.

– Зная да правя кораби и да плавам с тях.

– Ти по-добре стой настрана от корабите, от битките и рейдовете. Кралят разработва старите мини при Самори, от другата страна на планината. Там ще си далече от пътя му. Все едно, трябва да работиш за него, ако искаш да останеш жив. Ще се погрижа да те пратят там. Стига да искаш да идеш.

Видрата помълча малко и каза:

– Благодаря.

И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.

Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? – питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.

– Вещите мъже трябва да се крепят един друг – каза той. – Хората, които нямат никакво изкуство, нищо освен богатство – те ни хвърлят да се бием един против друг заради собствените си цели. Продаваме им силата си. Защо го правим? Ако тръгнем сами по свой път, май ще сме по-добре.

Намеренията на Хрътката да изпрати младежа в Самори бяха добри, но той не разбираше колко е силна волята на Видрата. Видрата също не разбираше. Твърде много беше навикнал да се подчинява на други, за да схване, че всъщност винаги е следвал собствения си път, и твърде млад беше, за да повярва, че всяко нещо, което предприеме, би могло да го убие.

Още щом го изведоха от килията, му хрумна да приложи заклинанието на стария Променящ за самопревъплъщение и да избяга. Та не беше ли животът му в опасност и нямаше ли да е съвсем редно да използва заклинанието? Само че не можеше да реши в какво точно да се превърне – в птица ли, или в струйка дим, кое щеше да е най-безопасното? А докато го обмисляше, хората на Лоусън, свикнали с магьоснически хитрини, взеха, че му упоиха храната, и той престана да мисли за каквото и да било. Хвърлиха го в една теглена от мулета кола като чувал с овес. Когато по пътя показа признаци, че се съвзема, един от тях го халоса по главата и му каза, че искал само да се погрижи да си почине добре.

Когато се свести, с гадене, изтощен от отровата и с цицина на главата, се намираше в някаква стая с тухлени стени и зазидани с тухли прозорци. Видимо вратата нямаше ключалка. Но щом понечи да се изправи, усети магьосническите каиши, впили се в тялото и ума му, жилави, яки и стягащи се при всяко негово движение. Да стои прав можеше, но не можеше да направи и една крачка към вратата. Не можеше дори да протегне ръка към нея. Усещането беше ужасно, сякаш мускулите му не бяха негови. Той седна и се постара да не мърда. Магическите връзки около гърдите му пречеха да вдиша дълбоко, умът му също така изглеждаше задушен, сякаш мислите му бяха натъпкани в твърде тясно за тях пространство.

Много време изтече преди вратата да се отвори. Влязоха няколко души. Нищо не можеше да направи срещу тях, докато запушваха устата му и връзваха ръцете му отзад.

– Сега няма да плетеш магии или да редиш заклинания, вещерче – каза един едър як мъж с набраздено от бръчки лице, – но можеш да кимаш, нали? Тук те пращат като намирач. Ако си добър намирач, ще се храниш добре и ще спиш леко. Киновар, за това ще кимаш. Кралският магьосник казва, че все още имало от него в тия стари мини. И го иска. Тъй че за нас ще е най-добре, ако му го намерим. Сега ще те изведа оттук. Все едно, че аз съм намирачът на водата, а ти си ми лесковата пръчка, нали? Ти водиш. И ако речеш да тръгнем насам или натам, кимваш – ей тъй. А ако разбереш, че под краката ни има руда, тъпчеш на място, ей тъй. Значи се разбрахме, нали? Играеш ли честно, и аз ще играя честно.

Никой не очакваше Видрата да кимне, но той остана неподвижен.

– Мърдай – подкани го мъжът. – Ако не щеш тая работа, топилнята винаги е подръка.

Мъжът, когото останалите наричаха Лизача, го изведе в горещата ярка утрин, която заслепи очите му. На излизане от килията Видрата усети как магическите връзки се разхлабиха и паднаха, но имаше други заклинания, изтъкани по другите сгради наоколо, особено около някаква висока каменна кула – изпълваха въздуха с лепкавите нишки на съпротива и отблъскване. Понечеше ли да нагази в тях, остра болка жегваше лицето и корема му и той с ужас поглеждаше тялото си за рана; но рани нямаше. Със запушена уста и вързан, лишен от гласа и ръцете си, с които да направи магия, не можеше с нищо да надвие тези заклинания. Лизача беше вързал единия край на плетен ремък около врата му, държеше другия край и вървеше след него. Остави Видрата да нагази в две такива заклинания и после Видрата сам започна да ги избягва. Беше съвсем ясно къде са: калните пътеки извиваха, за да ги избегнат.

Вързан на каишка като куче, той вървеше, унил и треперещ от болка и гняв. Огледа се, видя каменната кула, купищата дърва до широкия ѝ праг, ръждясали колела и машини до някаква яма, големи камари чакъл и глина. Докато извръщаше натъртената си глава, му се зави свят.

– Ако си намирач, по-добре намирай – каза Лизача, застанал до него, и го изгледа накриво. – А ако не си, все едно, пак намирай. Така ще останеш по-дълго горе.

От каменната кула излезе някакъв мъж. Подмина ги припряно с някак странно тромавата си походка, забил поглед пред себе си. Брадичката му лъщеше, а гърдите му бяха овлажнели от слюнката, стичаща се от устните му.

– Това е кулата за топене – каза Лизача. – Там топят киновара, за да извлекат от него метала. Леярите умират за година-две. Е, сега накъде, намирачо?

След малко Видрата посочи наляво, колкото да се махнат от сивата каменна кула. Тръгнаха към една дълга гола долина покрай обрасли с трева могили от шлака.

– Всичко тук долу отдавна е разработено – каза Лизача. А Видрата бе започнал да улавя странната местност под нозете си: празни шахти и изпълнени с тъмен въздух кухини в черната земя, вертикален лабиринт, чиито най-дълбоки ями бяха изпълнени с неподвижна вода. – Никога не е имало много сребро, а водният метал отдавна е изчерпан. Слушай, младок, ти знаеш ли въобще какво е киновар?

Видрата поклати глава.

– Ще ти го покажа. Точно това търси Гелък. Рудата на водния метал. Виждаш ли, водният метал изяжда всички други метали, даже златото. Затуй той го нарича Краля. Ако му го намериш този негов Крал, ще се държи с тебе добре. Той често е тук. Хайде, да ти го покажа. Кучето не може да души следата, докато не му подадеш миризмата.

Лизача го поведе надолу в мините да му покаже рудните скали, видовете земя, в които можеше да се появи рудата. В края на дългия изкоп работеха няколко миньорки.

Тъй като бяха по-дребни от мъжете и можеха с лекота да се придвижват в тесни места, или защото се чувстваха като у дома си в земята, а най-вероятно защото беше традиция, в мините на Землемория винаги работеха жени. Тези миньорки бяха свободни жени, не роби като работещите в кулата за топене. Гелък го бил назначил за надзорник на миньорките, обясни Лизача, но той не работел в мината – миньорките не го допускали; вярвали искрено, че ако мъж вдигне кирка или сложи подпорна греда, това носи лош късмет.

– Устройва ме – каза Лизача.

Една жена, светлоока и с къса коса, с привързана на челото ѝ свещ, остави товара си да покаже на Видрата парче киновар между кафяво-червените буци. В тунела, в който се трудеха миньорките, пробягваха сенки. Скърцаха стари греди, отгоре се сипеше пръст. Въпреки че в тъмното лъхаше прохладен въздух, галериите и забоите бяха толкова ниски, че миньорките трябваше да се изгърбват, за да се промушват. Рудникът беше ужасно място; и въпреки това Видрата изпита вътре чувство за подслон. Почти съжали, когато трябваше да излезе отново на яркия дневен пек.

Лизача не го отведе в топилнята, а го върна в бараките. Извади от една заключена стая малка мека торба от дебела кожа, която натежа в ръцете му. Отвори я, за да покаже на Видрата лежащата в нея сиво-блестяща локвичка. Щом затвори торбата, металът в нея се раздвижи, изду се и се напрегна като животно, мъчещо се да излезе на свобода.

– Това е Краля – каза Лизача с тон, който можеше да мине както за почтителен, така и за изпълнен с омраза.

Макар и да не беше чародей, Лизача създаваше впечатление за много по-силен човек от Хрътката. И в същото време, като Хрътката, той беше груб, но не и жесток. Изискваше покорство, но нищо повече. Видрата беше виждал роби и техните господари през целия си живот по доковете и реши, че е извадил късмет. Поне денем, когато господарят му беше Лизача.

Можеше да се храни само в килията, щом махнеха невидимата кърпа, която запушваше устата му. Колкото и да беше прегладнял, всяка вечер, щом седнеше в стаята с магическите връзки, които го стягаха, едва успяваше да преглътне храната. Имаше вкус на метал, на пепел. Нощите бяха дълги и ужасни, защото заклинанията го притискаха, тежаха му, все го будеха изпаднал в ужас, зяпнал да си поеме дъх, неспособен да мисли ясно. Мракът беше непрогледен, в това помещение не можеше да накара да грейне споменът за светлина. Денят настъпваше неописуемо желан, макар да означаваше, че ръцете му ще са вързани отзад, устата запушена и вратът му – стегнат в кожения нашийник.

Лизача го изкарваше навън рано всяка сутрин и често обикаляха до късно следобед. Беше мълчалив и търпелив. Не питаше дали Видрата вече надушва рудата; не питаше дали изобщо я търси, или само се преструва, че я търси. А и да беше попитал, Видрата нямаше да може да отговори на въпроса. В тези безцелни обиколки знанието за това, което се таи под земята, го обземаше както обикновено и той се стараеше да се затвори в него и да му се отдаде. „Няма да служа на злото!“, повтаряше си той. Тогава летният въздух и светлината го размекваха и загрубелите му боси ходила усещаха сухата трева, и той отново започваше да съзнава, че под тревните корени през черната земя лази поток, цеди се над една широка скална издатина, покрита със слюда, а под тази издатина има пещерна кухина, и стените ѝ са тънки, пурпурни, ронещи се леговища на киновар... Не го показваше. Мислеше, че може би картата на земята под нозете му, която се оформяше в ума му, може да се използва за нещо добро, стига да се сети как.

Но след десетина дни Лизача му рече:

– Скоро идва господарят Гелък. Ако няма руда, сигурно ще си намери друг намирач.

Видрата продължи да върви още около миля, умислен; после се обърна и отведе Лизача до едно хълмче недалече от другия край на стария залеж. Там кимна надолу и тупна с крак.

В килията, след като Лизача го развърза и махна парцала от устата му, той каза:

– Там има руда. Можете да стигнете до нея, като продължите стария забой, може би двайсетина крачки.

– Добра ли е жилата?

Видрата сви рамене.

– Поне е достатъчно, колкото да я караме на първо време, а?

Видрата не каза нищо.

– Устройва ме – заяви Лизача.

След два дни, когато бяха подновили старата шахта и бяха започнали да копаят към рудата, чародеят пристигна. Лизача беше оставил Видрата отвън, седнал под слънцето вместо в килията в бараките. Видрата му беше благодарен за това. Не можеше да му е съвсем удобно с вързани ръце и запушена уста, но вятърът и слънчевата светлина бяха благословени. А и можеше да диша дълбоко и да дреме без онези земни сънища, които запушваха устата и ноздрите му, единствените сънища, които го спохождаха нощем в килията.

Беше полузаспал, седнал на земята в сянката край бараките, миризмата на нарязаните дърва, струпани край кулата за топене, му напомняше за работата в дока у дома – за острия мирис на сурово дърво, когато рендето минава по копринената на цвят, леко влажна дъбова дъска. Разбуди го някакъв шум или движение. Вдигна очи и видя застаналия пред него, извисил се над главата му магьосник.

Одеждите на Гелък бяха фантастични, мнозина от неговия занаят по онова време се обличаха така. Дълъг халат от лорбанерска коприна, пурпур, извезан със злато и почернял от руни и символи, а меката островърха шапка с широка периферия го правеше по-висок, отколкото беше. Видрата нямаше нужда да види дрехите му, за да разбере кой е. Познаваше ръката, заплела връзките му и проклела нощите му, острата, кисела и задушаваща хватка на тази сила.

– Мисля, че намерих малкото си откривателче – каза Гелък. Гласът му беше дълбок и мек, като тонове на цигулка. – Спим под слънцето, като тези, които добре са си свършили работата. Ти, значи, си ги пратил да копаят за Червеното мамче, нали? Познаваше ли Червената майчица, преди да дойдеш тук? Кавалер ли си на Краля? Е, стига, нямаме нужда повече от връзки и възли. – Както си стоеше, с едно щракване на пръстите отвърза китките на Видрата и душащият го парцал се смъкна.

– Мога да те науча как да го правиш сам – рече магьосникът усмихнат, загледан как Видрата търка и извива изтръпналите си китки и раздвижва устните си, с часове притиснати в зъбите му. – Хрътката ми каза, че си обещаващ момък, и с добър наставник можеш да стигнеш далече. Ако искаш да посетиш двора на Краля, мога да те заведа там. Но може би не знаеш за кой Крал ти говоря?

Видрата наистина не беше сигурен дали чародеят има предвид пирата, или живака, но с риск да сгреши кимна бегло към каменната кула.

Магьосникът присви очи и усмивката му се разшири.

– Името му знаеш ли?

– Водният метал – отвърна Видрата.

– Така го нарича простолюдието. Или живак, или тежка вода. Но тези, които му служат, го наричат Краля и Всекраля, и Лунното тяло. – Погледът му, доброжелателен и любопитен, се зарея над Видрата към кулата и отново се върна. Лицето му беше широко и издължено, по-бяло от всяко човешко лице, което Видрата бе виждал, със синкави очи. Тук-там на брадичката и по бузите му се къдреха сиви и черни косми. Кротката му открита усмивка показваше малки зъби, няколко от които липсваха. – Научилите се да прозират в истината го виждат такъв, какъвто е – господаря на всички вещества. В него се таи коренът на силата. Знаеш ли как го назоваваме тайно, в светая светих на царствените му покои?

Изведнъж високият мъж с високата шапка седна на пръстта до Видрата, съвсем близо до него. Имаше землист дъх. Светлоокият му поглед се прикова в очите на младежа.

– Искаш ли да го научиш? Можеш да научиш всичко, което пожелаеш. Не е нужно да имам тайни от теб. Нито ти от мен. – И той се засмя – не заплашително, а искрено. Отново се вторачи във Видрата с широкото си и бяло, гладко и замислено лице. – Да. Има сили у теб, всички малки белези и хитринки са налице. Умно момче си. Но не прекалено умно. Това е добре. Не си прекалено умен, за да учиш, като някои... Аз ще те уча, ако искаш. Обичаш ли учението? Знанието обичаш ли? Би ли искал да научиш името, с което наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. – Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. – Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! – И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.

Видрата имаше чувството, че отново са го измъкнали на светло, в живия живот от нескончаемото, мрачно и замъглено полусъществуване. От докосването на магьосника не изпитваше ужаса от магическата връзка, а по-скоро, че го даряват с живост и надежда. Повтаряше си, че не бива да се доверява на този човек, но душата му копнееше да се довери, да научи от него. Гелък беше могъщ, властен и загадъчен, а ето, че го беше освободил. За първи път от толкова седмици Видрата крачеше с незавързани на гърба ръце и освободен от стягащото го заклинание.

– Насам, насам – мърмореше Гелък. – Не бой се, нищо лошо няма да те сполети. – Стигнаха до входа на топилнята – тесен проход през дебелите три стъпки стени. Младежът се поколеба и той го прихвана под мишницата.

Лизача му беше казал, че хората, работещи в кулата, се поболяват и умират от металните изпарения, вдигащи се от нагорещената руда. Видрата така и не беше пристъпвал в нея, нито бе виждал Лизача да влиза вътре. Беше я приближавал достатъчно, за да разбере, че е обкръжена от отровни заклинания, които трябваше да парят, да объркват и да задържат всеки роб, който би се опитал да избяга. Сега ги усещаше като нишки от гъста паяжина, като въжета от тъмна мъгла, отстъпващи пред чародея, който ги беше създал.

– Дишай, дишай, дишай – подканваше го със смях Гелък и Видрата се постара да не затаи дъх, докато влизаха в кулата.

Топилната яма заемаше центъра на сводестата зала. Забързани, вкочанени като прътове човешки фигури, черни на фона на яркия огън, щъкаха и разбъркваха рудата върху бушуващите главни, пращящи под големите мехове, а други мъкнеха още дърва и движеха ръкавите на меховете. От върха на купола нагоре в кулата през пушеци и дим се издигаше спирала от камери. В тези камери, беше му казал Лизача, парата на живака се събираше и кондензираше, отново се загряваше и кондензираше, докато в най-високата камера чистият метал потичаше през каменен улей в една вдлъбнатина – само по капка-две на ден, беше му казал, от лошокачествените руди, които топяха сега.

– Не се бой – каза Гелък със силен и мелодичен глас, надмогващ задъхания хрип на огромните мехове и непрестанния рев на огъня. – Ела, ела и виж как се понася във въздуха, как се пречиства, как пречиства своите поданици! – Той придърпа Видрата към ръба на топилната яма. Очите му блестяха на ярката светлина на пламъците. – Злите духове, които служат на Краля, се пречистват – прошепна той на ухото на Видрата. – Умилкват му се, лигавят се и шлаката и нечистотиите изпадат от тях. Гнойта и мръсното забират и изтичат от циреите им. И тогава, след като изгорят, най-сетне те могат да се възнесат, да полетят нагоре към Кралските дворове. Хайде, ела, горе на върха на тази кула, където черната нощ възнася луната!

Видрата се заизкачва след него по витите стъпала, широки в началото и ставащи нагоре все по-стръмни и тесни. Подминаваха изпарителните камери с нажежени до червено пещи, чиито отдушници водеха нагоре към помещенията за пречистване на рудата, където голи роби изстъргваха саждите и шлаката и ги хвърляха отново да се претопят в пещите. Стигнаха най-горното помещение. Гелък се обърна към единствения роб, присвит на ръба на топилната шахта:

– Покажи ми Краля!

Робът, нисък и слаб, без косми по главата и с гноясали язви по дланите и ръцете, гребна с каменна чаша от ръба на шахтата за кондензиране. Гелък надникна, изгарящ от нетърпение като дете.

– Толкова мъничък – замърмори той. – Така невръстен. Малкият ни принц, бебенцето-бог, властелинът Туррес. Семето на света! Душата-съкровище!

Свали от гърдите на халата си кесийка от тънка кожа, извезана със сребърни конци. С малка рогова лъжичка, вързана на кесията, гребна няколко капки от живака от чашата и ги изсипа вътре, а после отново върза каишката.

Робът стоеше край тях вкочанен. Всички, които работеха сред зноя и пушеците на топилната кула, бяха голи или облечени само с препаска около слабините и кожени обуща. Видрата погледна роба – мислеше заради ръста му, че е дете, – но видя малките гърди. Беше жена. Плешива. Ставите по костеливото ѝ, мършаво тяло се бяха издули като буци. Тя го погледна само за миг и отмести очи. Изплю се в огъня, отри с ръка подутата си уста и отново застана неподвижно.

– Точно така, малко слугинче, много добре – с нежен глас ѝ проговори Гелък. – Дай слюнката си на огъня и тя ще се пресътвори в живото сребро, в лунната светлина. Не е ли истинско чудо – продължи той и затегли Видрата надолу по спиралното стълбище – как от най-низшето възниква най-благородното? Това е великият принцип на изкуството! От злата Червена майка се ражда Всекралят. От плюнката на умираща робиня възниква сребърното Семе на Силата.

По целия път надолу по виещите се, обвити в зловонни изпарения каменни стъпала той не спря да говори, а Видрата се мъчеше да разбере, защото това беше човек на силата и му говореше какво е силата.

Но когато отново излязоха на дневна светлина, главата му продължи да кръжи в мрак и след няколко крачки той се присви на две и повърна.

Гелък го изгледа с любопитен, обичлив поглед, а щом Видрата се изправи – трепереше и пъшкаше, – чародеят нежно го запита:

– Боиш ли се от Краля?

Видрата кимна.

– Ако вземеш от силата му, той няма да ти навреди. Да се боиш от една сила, да се бориш с нея, е много опасно. Царският път е да заобичаш силата, да я споделиш. Виж. Гледай какво правя аз.

Гелък вдигна кесийката, в която бе прибрал няколкото капки живак, и без да откъсва поглед от очите на Видрата, я развърза, надигна я към устните си и изпи съдържанието ѝ. Отвори усмихнатата си уста, за да види Видрата сребърните капки, събрали се на езика му, преди да ги глътне.

– Сега Кралят е в тялото ми, знатният гост на моя дом. Той не ще ме накара да се разлигавя и повръщам, нито ще причини язви по тялото ми; не, защото аз не се боя от него, а го каня, и той влиза в моите жили и вени. Зло той няма да ми причини. Кръвта ми тече сребърна. Виждам неща, непонятни за други хора. Споделям тайните на Краля. А щом ме напусне, той се скрива в смрадта, в най-голямата гнус, но и там, в най-мръсното място, той ме чака да дойда и да го вдигна, и да го пречистя тъй както той ме е пречистил, тъй че всеки път и двамата ставаме все по-чисти. – Чародеят хвана Видрата за ръката и го поведе. Каза му, усмихнато и някак много доверително: – Аз съм единственият, който сере лунна светлина. Друг като мен няма да срещнеш. И не само това, не само това. Кралят влиза в семето ми. Той е моето семе. Аз съм Туррес и той е аз...

С объркан ум, Видрата съвсем смътно си даде сметка, че вървят към входа на мината. Влязоха под земята. Забоите представляваха тъмен лабиринт, също като думите на магьосника. Видрата се препъваше, залиташе и се мъчеше да разбере. Видя робинята от кулата, жената, която го бе погледнала. Видя очите ѝ.

Вървяха без светлина, освен бледия лъжесветлик, който Гелък отпращаше пред двамата. Крачеха през отдавна изоставени проходи и нива, но магьосникът сякаш познаваше всяка стъпка, а може би изобщо не знаеше пътя и просто вървеше непредпазливо. Бръщолевеше, обръщаше се от време на време към Видрата, за да го насочи или предупреди, после отново продължаваше да крачи напред и да бръщолеви.

Стигнаха до мястото, където миньорите уширяваха стария тунел. Чародеят заговори с Лизача на светлината на свещите, между дрипавите сенки по стените. Опипа пръстта в края на тунела, откърти няколко бучки, разтърка пръстта между дланите си, смачка я, огледа я, опита я на вкус. Мълчеше, а Видрата го гледаше напрегнато, мъчейки се да разбере.

Лизача се върна при бараките с тях. Гелък пожела с мекия си глас лека нощ на Видрата. Лизача го заключи както обикновено в тухлената килия, като му даде самун хляб, глава лук и кана вода.

Както обикновено, Видрата седна и се присви под натиска на магическите връзки. Отпи жадно от каната. Лютивият землист вкус на лука беше приятен и той изяде цялата глава.

Когато смътната светлина, процеждаща се през цепнатините в мазилката на зазидания с тухли прозорец, съвсем угасна, вместо да потъне в окаяната пустош на всичките си нощи в тази килия, той остана буден и ставаше все по-буден. Смутът и възбудата на ума му от времето, което бе прекарал с Гелък, бавно затихнаха. От тях нещо се надигна, започна да се приближава, да става все по-ясно и откроимо – образът, който беше зърнал долу в мината, смътен и въпреки това ярко очертан: робинята в арката на върха на кулата, жената с плоските гърди и отеклите очи, която изплю слюнката, стичаща се от разранената ѝ от отровата уста, а после изтри устата си и се изправи неподвижна, очаквайки смъртта си. Беше го погледнала.

Сега той я видя по-ясно, отколкото я бе видял горе в кулата. Видя я по-ясно, отколкото беше виждал което и да е друго живо същество. Видя тънките ѝ ръце, издутите стави на китките и лактите, извития ѝ като на дете тил. Все едно че беше с него тук, в килията. Все едно, че беше вътре в него, беше самият той. Тя го гледаше. Той я видя как го гледа. Видя себе си през нейните очи.

Видя заклинанията, които го задържаха, тежките въжета от мрак, сплетения лабиринт около себе си. Имаше изход от тази плетеница, стига да се извърнеше ето така, а после – ето така, и да разтвори с ръце въжетата, така; и той се освободи.

Вече не можеше да я види. Беше сам в килията, изправен и свободен.

Всичките мисли, които не беше способен да помисли дни и седмици, сега се втурнаха през главата му – същинска буря от намерения и чувства, страст за ярост, за мъст, жал и гордост.

В началото беше обзет от яростни фантазии за сила и мъст: щеше да освободи робите, щеше да плени с магията си Гелък и да го хвърли в пречистващия огън, не, щеше да го завърже и да го ослепи, и да го остави да диша живачните изпарения в онзи, най-високия купол, докато умре... Но щом мислите му се укротиха, разбра, че не може да надвие един толкова опитен и могъщ магьосник, нищо, че този магьосник беше луд. Ако изобщо имаше някаква надежда да го надвие, тя бе в това да използва неговата лудост и да поведе чародея към самоунищожението му.

Той се замисли. През цялото време, докато беше с Гелък, се беше старал да научи от него, опитваше се да разбере какво му говори чародеят. Но сега беше убеден, че представите на Гелък, учението, което му натрапваше толкова нетърпеливо, няма нищо общо със силата му, нито с каквато и да било сила. Рудничарството и топенето наистина бяха велики занаяти, със своите си тайни и майсторства, но Гелък, изглежда, не знаеше нищо за тези изкуства. Приказките му за „Всекраля“ и за „Червената майка“ бяха празни думи. И не бяха верните думи. Но откъде Видрата знаеше това?

През целия поток от думи единствената дума, която Гелък беше изрекъл на Древния език, езика, на който се правеха магьосническите заклинания, беше думата „туррес“. Беше казал, че означава „семе“. Видрата, със своята вродена дарба в магьосничеството, бе осъзнал, че значението е вярно. Гелък беше казал също така, че думата означава и живак, а Видрата знаеше, че тук той греши.

Скромните му учители го бяха научили на всички думи, които знаеха на Езика на Сътворението. Сред тях го нямаше нито името за семе, нито за живак. Но устните му се разтвориха и езикът му се размърда. „Айезур“, промълви той.

Гласът му бе гласът на робинята в каменната кула. Тя беше тази, която знаеше истинското име на живака, и тя го изрече чрез него.

Той остана за известно време неподвижен и вкочанен, телесно и умствено, започнал да разбира в какво е силата му.

Стоеше в тъмното, в залостената килия, и знаеше, че ще излезе на свобода, защото вече беше свободен. Обля го вълна на гордост и възторг.

За известно време, съвсем съзнателно, той отново влезе в капана на магическите си окови, върна се на старото си място, седна на нара и продължи да мисли. Задържащото го заклинание още си беше тук, но то вече нямаше никаква власт над него. Можеше да влиза в него и да излиза, все едно че връзките бяха най-обикновени, изрисувани по пода линии. Благодарността от това, че е свободен, заби в него заедно с ударите на сърцето му.

Започна да мисли какво да направи и най-вече как трябва да го направи. Не беше сигурен дали той я е призовал, или тя самата бе дошла при него по своя воля; не знаеше как тя бе изрекла думата на Древната реч на него или чрез него. Не знаеше какво прави, нито тя какво прави, а беше почти убеден, че извършването на каквото и да било заклинание ще пробуди Гелък. Но накрая припряно и с боязън, защото подобни заклинания бяха почти мълва сред ония, които го бяха учили на чародейство, той призова жената в каменната кула.

Призова я в ума си и я видя така, както я беше видял там, в онова помещение, и я повика; и тя дойде.

Духът ѝ стоеше малко извън паяжината на заклинанието, гледаше го вторачено и го виждаше, защото стаята изведнъж се изпълни с мека синкава светлина, светлина без явен източник. Подутите ѝ разранени устни се извиха, но тя не проговори.

Проговори той, като ѝ каза истинското си име:

– Аз съм Медра.

– Аз съм Аниеб – прошепна тя.

– Как можем да се освободим?

– Името му.

– Дори да го знаех... Когато съм с него, не мога да говоря.

– Ако съм с теб, мога да го използвам аз.

– Не мога да те повикам.

– Но аз мога да дойда – промълви тя.

Тя се озърна, а той вдигна очи нагоре. И двамата знаеха, че Гелък е почувствал нещо, разбудил се е. Видрата усети как се стегнаха невидимите връзки и как натежаха старите сенки.

– Ще дойда, Медра – каза тя. Протегна тънката си ръка, свита в юмрук, и я разтвори с дланта нагоре, сякаш му поднесе нещо. После изчезна.

Светлината си отиде с нея. Беше сам в тъмното. Хладната хватка на заклинанието го стисна за гърлото и го задави, овърза ръцете му, притисна дробовете му. Той се сви задъхан. Не можеше да мисли; не можеше да помни.

– Остани с мен – промълви той, ала не знаеше кому говори. Беше уплашен, а не знаеше от какво се бои. Но в тялото му, не в ума му, грееше някакво знание, което повече не можеше да назове, някаква увереност, която бе като малък светилник в ръцете му в лабиринт от подземни пещери. И той задържа очите си върху това зрънце светлина.

Връхлетяха го изтощителни, задушаващи сънища, но не можаха да го обсебят. Задиша дълбоко. Най-сетне заспа. Засънува дълги планински скатове, забулени от дъжд, и светлината, сияеща през дъжда. Засънува облаци, лазещи над брегове и острови, и един висок зелен хълм, който се издигаше в мъгла, и слънчев зрак в края на морето.

Магьосникът, наричащ себе си Гелък, и пиратът, наричащ себе си „крал Лоусън“, бяха заедно от години. Всеки от двамата крепеше другия, всеки усилваше мощта на другия с убеждението, че другият е негов слуга.

Гелък беше убеден, че без него дрипавото кралство на Лоусън скоро ще рухне и някой вражески магьосник ще заличи „краля“ от лика на земята с половин заклинание. Но оставяше Лоусън да се държи като господар. Пиратът беше удобен за магьосника, свикнал да му осигуряват всичко, от което имаше нужда, със свободно време и безкраен приток от роби за нуждите и опитите му. Беше лесно да поддържа защитите, които бе вдигнал над Лоусън и неговите набези, оковаващите заклинания, които бе изградил по местата, където се трудеха робите или се съхраняваха съкровищата. Виж, създаването на тези заклинания беше друга работа, дълъг и упорит труд. Но те вече си бяха на мястото и нямаше нито един магьосник в Хавнър, който да е способен да ги развали.

Гелък никога не беше срещал човек, от когото да се бои. Неколцина чародеи, достатъчно могъщи, за да го обезпокоят, бяха пресичали пътя му, но никога не бе познавал магьосник със сила, равна на неговата.

Напоследък, навлизайки дълбоко в загадките на една книга на познанието, донесена му от остров Уей от един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.

В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.

В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.

На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък – помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.

– Какво ти е името? – рече той, взрян напрегнато във Видрата.

Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:

– Медра.

– Много добре. Много добре, Медра – каза магьосникът. – Можеш да ме наричаш „татко“.

– Трябва да намериш Червената майка – каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. – Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. – Усмихна се на Видрата. – Нали?

Видрата кимна.

Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.

Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът ѝ говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той – или Аниеб в него – можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.

Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.

– Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата ѝ глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.

Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.

– Да – рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. – Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.

Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас – помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.

– Малки ми Медра! – рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. – Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила – разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. – Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: – Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.

– Зная къде е – каза Аниеб.

Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.

Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша. Беше спокоен в своята мощ и обсебен от идеите си, и мисълта му не прекрачваше извън тях. Изобщо не мислеше за Видрата, нито го забелязваше, освен като продължение на замислите си, като продължение на самия него.

– Да, да, ще го направиш – промълви той унесено и отново се усмихна.

Но Видрата усещаше Гелък силно, и физически, и като присъствие на огромна и непреодолима, държаща го в плена си сила; и му се стори, че проговарянето на Аниеб отне толкова от властта на Гелък над него, че да му осигури място, на което да стъпи, да се изправи. Въпреки че Гелък беше толкова близо до него, той успя да промълви:

– Ще ви отведа там. – Каза го вкочанено и с усилие.

Гелък бе привикнал да слуша хората да изговарят думи, които той самият е вложил в умовете им, ако изобщо проговаряха. Тези думи беше искал да чуе, но не ги беше очаквал. Хвана младежа за ръката, придърпа лицето му близо до своето и усети как се разтрепери от страх.

– Колко си умен – каза той. – Намерил ли си по-добра руда от онова късче, което вече показа? Струва ли си копаенето и топенето?

– Тя е жилата – отвърна младежът.

Бавно произнесените, вкочанени думи тежаха.

– Голямата жила? – Гелък се взря в очите му, лицата им бяха на не повече от педя разстояние. Светлината в синкавите му очи беше като мекото, налудничаво потръпване на живака. – Утробата ли?

– Само Господарят може да влезе там.

– Какъв Господар?

– Господарят на Дома. Кралят.

За Видрата този разговор беше отново като вървенето през неизбродния мрак с малко светило. Това светило беше разбирането на Аниеб. Всяка стъпка разкриваше новата стъпка, която трябваше да направи, но той не можеше да види мястото, в което се намира. Не знаеше какво следва и не разбираше онова, което вижда. Но го виждаше и вървеше напред, дума след дума.

– Откъде познаваш този Дом?

– Видях го.

– Къде? Близо ли е?

Видрата кимна.

– В земята ли е?

„Кажи му каквото той вижда“, прошепна Аниеб в ума на Видрата и той заговори:

– През мрака тече един поток, над бляскав покрив. Под покрива е Домът на Краля. Покривът стои високо над пода, на високи стълбове. Подът е червен. Всички стълбове са червени. На тях има блестящи руни.

Гелък затаи дъх. И после рече много тихо:

– Можеш ли да разчетеш руните?

– Не мога. – Гласът на Видрата беше беззвучен. – Не мога да отида там. Никой не може да влезе там телесно, само Кралят. Само той може да разчете каквото е написано.

Бялото лице на Гелък беше станало още по-бяло; челюстта му леко потръпна. Изведнъж той се надигна рязко, както правеше винаги.

– Заведи ме там – каза той. Мъчеше се да се овладее, но толкова властно принуди Видрата да стане и да тръгне, че младежът залитна и едва не падна. После тръгна напред, вкочанено и тромаво; мъчеше се да овладее тласкащото го страстно желание да забърза.

Гелък крачеше енергично до него и често го хващаше за ръката.

– Насам – няколко пъти каза той. – Да, да! Точно това е пътят. – Но вървеше след Видрата. Допирът и заклинанията му го бутаха напред, тласкаха го, но в посоката, която Видрата беше избрал.

Подминаха топилната кула, минаха покрай старите шахти и новата и продължиха по дългата долина, където Видрата бе отвел Лизача първия ден, в който се озова тук. Беше вече късна есен. Храстите и проскубаната трева бяха посърнали и сухи, а вятърът шумеше в последните неокапали листа на унилите дървета. Вляво между гъстия върбалак течеше плитко поточе. Гаснещата предвечерна светлина мяташе дълги сенки по полегатите хълмове.

Видрата съзнаваше, че наближава мигът, в който може да се освободи от Гелък: в това се бе уверил още предната нощ. Знаеше също така, че в същия този миг можеше да надвие Гелък, да го лиши от всичката му сила, стига магьосникът, тласкан от виденията си, да забрави да се пази... и стига той да успее да научи името му.

Заклинанията на магьосника все още свързваха умовете им в едно. Видрата се напрегна напористо да проникне в ума на Гелък, да потърси истинското му име. Но не знаеше къде да гледа, нито как да гледа. Той беше откривател, но още не познаваше занаята си; единственото, което можеше ясно да види в мислите на Гелък, бяха страници от някаква книга на познанието, изпълнени с безсмислени думи, както и видението, което беше описал – просторен дворец от червени стени, където по пурпурните колони танцуваха сребърни руни. Но Видрата не можеше да прочете книгата, нито пък руните. Никога не се беше учил да чете.

Двамата с Гелък се отдалечаваха от кулата и от Аниеб и нейното присъствие понякога отслабваше и избледняваше. Видрата не смееше да я призове.

Вече само на няколко крачки пред тях се намираше мястото, където отдолу, изпод земята, на две-три стъпки под повърхността, пълзеше и се просмукваше тъмна вода през меката земя над пласта слюда. Под него се разтваряше кухината със залежа киновар.

Гелък беше почти изцяло погълнат от собственото си видение, но тъй като умът му бе свързан с този на Видрата, виждаше отчасти и онова, което виждаше Видрата. Той спря и стисна младежа над лакътя. Ръката му се тресеше от възбуда.

Видрата посочи издигащия се пред тях нисък склон.

– Домът на Краля е там.

Тогава вниманието на Гелък напълно се откъсна от него и се прикова в хълма и образа, който виждаше в недрата му. В този момент Видрата можа да призове Аниеб. Тя мигом се появи в ума и в съществото му и остана с него.

Гелък стоеше неподвижен, но треперещите му ръце бяха стиснати в юмруци, високото му тяло цялото се гърчеше и потръпваше като на хрътка, която иска да продължи преследването, а не може да улови миризмата. Беше объркан. Виждаше пред себе си хълмистия склон с тревата и храстите, огрян от последните слънчеви лъчи, но вход нямаше. Тревата растеше от чакълестата пръст; гладка, ненакърнена земя.

Макар Видрата да не помисли думите, Аниеб заговори с неговия глас, същия слаб и приглушен глас:

– Само Господарят може да разтвори вратата. Само Кралят притежава ключа.

– Ключа – повтори Гелък.

Видрата стоеше неподвижен, отчужден, също както Аниеб беше стояла в залата на върха на кулата.

– Ключът – настойчиво каза Гелък.

– Ключът е името на Краля.

Беше скок в тъмното. Кой от двамата го изрече?

Гелък стоеше напрегнат и треперещ, все така объркан.

– Туррес – назова след малко той, почти шепнешком.

Вятър лъхна в сухата трева.

Магьосникът веднага тръгна напред с блеснали очи и извика:

– Разтвори се пред името на Краля! Аз съм Тинарал!

И ръцете му се задвижиха в бърз и властен жест, сякаш разтваряха тежка завеса.

Склонът пред него потрепери, загърчи се... и се разтвори. Разцепът в него се вряза дълбоко в земната твърд и се ушири. От него заблика вода и потече в нозете на чародея.

Той се дръпна назад, вторачи се и направи рязък жест, който отвя бликналия поток нагоре и встрани на облак от пръски, като издухан от силен вятър фонтан. Разцепът в земята навлезе още по-надълбоко и разкри слюдения пласт. Блестящият камък се сцепи с рязък, късащ мозъка звук. Отдолу цареше мрак.

Магьосникът пристъпи напред.

– Идвам – промълви той с нежния си, пълен с радост и триумф глас и безстрашно навлезе в зейналата в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба – и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:

– Тинарал, пропадни!

Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.

– Затвори се! – извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. – Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! – Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на Сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. – Майко, стани отново цяла! – повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.

Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.

Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.

Видрата се сви в подножието на хълма, сам.

Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.

Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?

Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.

Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.

Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.

Тя беше там – болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.

Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото ѝ тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите ѝ бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата ѝ. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.

– Медра – промълви тя. Подутата ѝ уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете ѝ и я погледна.

– Аниеб. Ела с мен.

– Искам да се върна у дома.

Той ѝ помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше ѝ останала капчица сила.

Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.

Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието ѝ толкова остро и странно, колкото при първото ѝ отзоваване на повика му. Дъждът се стичаше по голата ѝ глава и тяло. Той я накара да спре и ѝ даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да ѝ я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.

– Направи светлината – каза тя. Гласът ѝ беше плачлив, умолителен. – Не можеш ли да направиш светлината?

– Не знам – отвърна той, но се опита да докара около двамата вълшебния лъжесветлик и след малко земята пред нозете им смътно засия.

– Трябва да си намерим подслон и да отдъхнем – каза той.

– Не мога да спра.

– Не можеш да вървиш цяла нощ.

– Ако легна, няма да мога да стана. Искам да видя Планината.

Тънкият ѝ гласец бе погълнат от многогласния дъжд, сипещ се през дърветата.

Продължиха в тъмното, без да виждат нищо друго освен смътносребристото сияние на магическия светлик през сребристите дъждовни нишки. Тя залитна и той я хвана под мишницата. Продължиха притиснати плътно един до друг за взаимна утеха и мъничко топлина. Вървяха все по-бавно и все по-бавно, но продължаваха. Никакъв звук нямаше наоколо освен непрестанния ромон на дъжда, изливащ се от черното небе, и тихото мляскане на краката им в калта и влажната трева.

– Виж – промълви тя и спря. – Медра, виж.

Беше вървял почти заспал. Бледнината на лъжесветлика се бе стопила, погълната от още по-смътно, но по-просторно зарево. Небе и земя се бяха слели в сивота, ала пред тях и над тях, много високо, над реещата се облачна пелена проблясваше в призрачната си червенина дългият планински хребет.

– Там – каза Аниеб. Посочи планината и се усмихна.

Погледна го, после бавно сведе очи към земята. Смъкна се на колене. Той коленичи с нея, помъчи се да я задържи, но тя се отпусна в ръцете му. Помъчи се да задържи поне главата ѝ над калта. Ръцете и лицето ѝ трепереха, зъбите ѝ тракаха. Той я притисна плътно до себе си, за да я стопли.

– Жените – прошепна му тя. – Ръката. Помоли ги. В селото. Аз видях Планината.

Понечи отново да се изправи, вдигна очи нагоре, но изнемогата я разтърси от глава до пети. Дишаше все по-трудно. На червеникавата светлина, която сега засия от планинските висини и от цялото небе на изток, той видя пяната и слюнката, потекли пурпурни от устата ѝ. От време на време тя се притискаше в него, но повече не проговори. Бореше се да диша, да надвие смъртта, докато червената светлина не помръкна и после не посивя заради облаците, които отново покриха върховете и затулиха изгрева. Беше ден, сив и дъждовен, когато излезе последният ѝ хриплив дъх – и си остана последен.

Мъжът, чието име беше Медра, седеше в калта с мъртвата жена в прегръдките си и плачеше.

Един колар, крачещ до мулето си, влачещо товар дъбови трупи, се натъкна на двамата и ги откара в Горянино. Не можа да убеди младежа да пусне мъртвата жена. Колкото и да бе изнемощял и разтреперан, той не положи товара си върху трупите, а се качи в колата, без да пуска жената, и я държа през целия път до Горянино. Каза само: „Тя ме спаси“ и коларят не зададе повече въпроси.

– Тя ме спаси, а аз не можах да я спася – заяви той с гняв на мъжете и жените в планинското селце. Все още не искаше да я пусне, а държеше в прегръдката си подгизналото от дъжда и вкочанено тяло, сякаш за да го опази.

Те много бавно и търпеливо го накараха да разбере, че едната от жените е майката на Аниеб и че той трябва да я остави на нейните грижи. Накрая го стори – след като се увери, че ще е грижовна с приятелката му и ще я опази. После тръгна покорно след една от другите жени. Облече сухите дрехи, които тя му даде, изяде малкото храна, която му даде, легна в постелята, която тя му застла, похлипа унило и заспа.

Другият вятър

По-натам и от запада,

отвъд земята,

народът ми танцува

на другия вятър.

Песента на Жената на Кемай

1.

Закърпване на зелената кана

Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.

Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.

Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.

Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения ѝ поглед, странникът неразумно промълви:

– Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?

– Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред – сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.

Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:

– Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш, значи, нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и...

Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби, дълги колкото човешка ръка до лакътя, и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.

– Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг – добави пазачът.

И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.

Пътят бе дълъг, а денят – горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.

След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.

– Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? – запита страннникът.

Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:

– Не.

А след още повече време рече:

– Няма.

Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.

По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.

– Качи се – подкани го след малко коларят.

– Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?

Колелата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне – и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.

– Десет мили – рече коларят. Помисли дълго. – Или дванайсет. – Пак помълча и добави: – Не по-малко.

– Я по-добре да продължа пеш тогаз – каза странникът.

Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.

– За къщата на Стария маг си тръгнал.

И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.

Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало бяло като стомана.

Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.

– Не е салджията – каза едното от момчетата.

Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.

– Отива в къщата на Стария маг, глупчо – каза момичето.

– Бррр! – отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.

– Кротко, Стони – каза другото момче.

– Да ви заведа – подхвърли момичето на пътника.

– Благодаря – отвърна той и уморено стана.

– Видя ли, няма тояга – рече едното момче, а другото му отвърна:

– Да съм казал, че има?

Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.

Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.

– Хайде – рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. – Ето я.

Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.

– Мене не ме е страх – каза момичето. – Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.

Стоеше неподвижно и сочеше къщата.

– Никого ли няма?

– А, старецът е тук. Старият Ястреб де.

Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.

Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.

– Здравейте – каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.

Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред – нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.

– Зрели са – каза той, – макар че утре ще са още по-добри. – Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.

– Господарят Ястреб, Врабчаря – промълви със стегнато гърло странникът. – Великият маг.

Старецът кимна скромно и каза:

– Елате на сянка.

Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.

– Изглеждате уморен. Откъде идвате?

– От Роук.

Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:

– Нямаше да го предположа.

– От Таон съм, господарю. От Таон отидох на Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.

– Защо?

Изгледа го застрашително.

– Защото ти жив преброди страната на мрака... – Хрипливият глас на странника заглъхна.

Старецът поде думите:

– И върна се отново на далечния бряг на деня. Да. Само че това бе изречено в пророчество за идването на нашия крал, Лебанен.

– Вие бяхте с него, господарю.

– Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?

Мъжът каза прозвището си тихо:

– Елша.

Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.

Дотук старецът му беше говорил малко сприхаво, но сега гласът му стана кротък и благ.

– Я да поотложим малко приказката. Изминали сте по море близо хиляда мили, а после сте извървели пеш петнайсет, нагоре дотук. Пък аз трябва да полея боба, лещата и другото, че жена ми и дъщеря ми оставиха градината на моите грижи. Тъй че сега си отдъхнете. Можем да поговорим в хладината на вечерта. Или в хладината на утрото. Едва ли има нужда от толкова бързане, колкото мислех някога.

Когато след половин час се върна, гостът му се беше изтегнал по гръб и спеше във високата прохладна трева под сянката на прасковите.

Някогашният Велик маг на Землемория се спря с ведрото в едната ръка и мотиката в другата, погледна заспалия странник и промълви:

– Елша. Каква ли беда носиш със себе си, Елша?

Струваше му се, че ако поиска да узнае истинското име на човека, ще го разбере само като помисли, като вложи ума си в това, както щеше сигурно да го стори, докато беше маг.

Но не го знаеше и мисленето нямаше да му го даде, а и вече не беше маг.

Нищо не знаеше за този Елша и трябваше да почака той да му го каже. „Не предизвиквай сам белята“, напомни си той и продължи да полива бобените лехи.

Щом слънчевата светлина се затули от ниската каменна ограда, минаваща по билото на стръмнината край къщата, хладът на сянката пробуди заспалия. Той потрепери и се сепна, после се надигна малко вкочанен и замаян, със стръкчета трева в косата. Като видя домакина си да пълни ведрата с вода от кладенеца и да ги мъкне до лехите, отиде да му помогне.

– Още три-четири трябва да стигнат – каза някогашният Велик маг, докато поливаше редицата млади зелки. В сухия топъл привечерен въздух миризмата на мокра пръст беше приятна. Лъчите от запад се спускаха златни и начупени над земята.

Седнаха на дългата дървена пейка край вратника на къщата да погледат гаснещото слънце. Ястреба беше донесъл бутилка и две дебели ръбести чаши от зеленикаво стъкло.

– Виното е на сина на жена ми – рече той. – От Оукската ферма, в Средна долина. Добра реколта, отпреди няколко години.

Беше с кремъчночервен цвят и веднага стопли Елша. Слънцето залязваше сред спокойна ведрина. Вятърът бе стихнал. Птичите песни от плодните дръвчета довършваха картината.

Елша се беше смаял, когато научи от Повелителя на шарките, че Великият маг Ястреба, този легендарен човек, върнал краля от владенията на смъртта и след това полетял на гърба на дракон, все още е жив. Жив е, беше му казал Пазителят на шарките, и живее на родния си остров, Гонт.

– Казвам ти нещо, което знаят малцина – рече Пазителят на шарките, – защото мисля, че трябва да го знаеш. И мисля, че ще опазиш тайната му.

– Но тогава той все още е Великият маг! – отвърна с радост Елша: защото се бе превърнало в загадка и повод за сериозна грижа за всички владеещи изкуството на чародейството това, че мъдреците на остров Роук, школата и центъра на магьосничеството в Архипелага, през всички тези години от управлението на крал Лебанен все още не бяха избрали Велик маг, който да замести Ястреба.

– Не – отвърна Пазителят на шарките. – Той изобщо не е маг.

И му разказа накратко как Ястреба изгубил силата си и защо; а Елша бе имал време да помисли над всичко това. Но все пак тук, в присъствието на този човек, който беше говорил с дракони и бе върнал Пръстена на Ерет-Акбе, и беше пребродил царството на смъртта, и бе управлявал Архипелага преди краля, всички тези истории и песни витаеха в ума му. Макар да го виждаше стар, примирен и доволен от малката си градина, без никаква сила у него освен силата на един дух, натрупана в дълъг живот на мисъл и действие, той все пак виждаше в него велик маг. И затова много се обезпокои от това, че Ястреба си има жена.

Жена, дъщеря, доведен син... Чародеите нямаха семейства. Някой прост заклинател като самия Елша можеше да се ожени или не, но мъжете на истинската сила оставаха целомъдрени. Елша можеше да си представи този човек яхнал дракон, това бе съвсем лесно, но да мисли за него като за съпруг и баща, беше нещо друго. Не можеше да го постигне. Постара се. После попита:

– Вашата... жена... Тя, значи, е при сина си?

Ястреба се върна някъде от много далече. Беше зареял поглед към дълбините на запада.

– Не. В Хавнър е. При краля.

След малко, излязъл напълно от унеса, добави:

– Отиде там с дъщеря ни малко след Дълготрайния танц. Лебанен ги повика за съвет. Навярно по същия въпрос, който те води тук. Ще видим... Но истината е, че тази вечер съм уморен и не съм много разположен да претеглям тежки неща. А и ти изглеждаш уморен. Тъй че по паница супа може би и още по чашка вино, и да поспим? А ще поговорим на заранта.

– С преголямо удоволствие, господарю – отвърна Елша. – Но колкото до съня... Точно от това се боя.

Старецът не го разбра веднага, но след малко попита:

– Страх те е да спиш?

– От сънищата.

– Аха. – Рязък поглед на тъмните очи изпод косите посивели вежди. – Мисля, че тук в тревата подремна добре.

– Най-сладкият сън, който съм имал, откак напуснах остров Роук. Благодарен съм ви за тази благодат. Може би тази нощ ще се повтори. Но ако не, боря се със съня си, викам и се будя, и съм истинско бреме за всички около мен. Ще спя навън, ако позволите.

Ястреба кимна и отрони:

– Нощта ще е приятна.

Нощта беше приятна – прохладна, морският вятър полъхваше кротко от юг, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Елша изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина, на същото място в тревата, където бе поспал следобед.

Ястреба си легна в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Оджиън, а той беше чирак на Оджиън в чародейството. Техану беше спала там през последните петнайсет години, защото бе неговата дъщеря. След като двете с Тенар заминаха, щом легнеше в своето легло или в това на Тенар, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.

Преди полунощ го събуди вик, гласове някакви отвън, той скочи от нара и отиде до вратата. Оказа се, че е Елша – бореше се с кошмара си, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Елша извика с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стреснат и се заозърта, уплашен и отчаян. Помоли домакина си да го извини и каза, че ще поседи малко буден под звездите. Ястреба си легна пак. Елша не го събуди повече, но пък го споходи лош сън.

Стоеше до една каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха сива трева и спускащ се надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Някой стоеше недалече, от другата страна на стената, долната. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори, като го нарече с истинското му име.

– Скоро ще си тук, Гед.

Премръзнал до кости, той се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността ѝ като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати – Колата, Сокола, Танцьорите, Сърцето на лебеда. Други звезди бяха това – дребните неподвижни звезди на сухата земя, които никога не изгряват, нито залязват. Знаел беше имената им някога. Някога, когато знаеше имената на нещата.

– Да не дава дано! – изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още десетгодишен. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива очертания, издува се и се надига.

Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите на Землемория, избледнели от първата смътна светлина на зората.

Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идващия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това; толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил; но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга в самата сърцевина на нещата, скръб въпреки възшествието на светлината. Полепила се беше по него от съня му и си остана с него, щом стана от постелята.

Запали малък огън в голямата камина и излезе да наобиколи дръвчетата и курника, за да събере закуска. Елша дойде по пътеката, минаваща на север покрай ръба на стръмнината; каза, че отишъл да се поразходи още призори. Изглеждаше унил и Ястреба отново бе поразен от тъгата на лицето му, като ехо на онова, което се бе утаило от собствения му сън.

Пиха по чаша топла ечемичена отвара, каквато пиеха заран хората на Гонт, и хапнаха по едно сварено яйце и праскови; ядоха край камината, понеже утринният въздух в сянката на планината бе твърде студен, за да седне човек отвън. Врабчаря се погрижи за стоката си: нахрани пилците, хвърли зърно на гълъбите, пусна козите на пасището. Щом се върна, седнаха отново на пейката до вратника. Слънцето още не се беше изкатерило над планината, но въздухът вече бе станал сух и топъл.

– Е, а сега ми разкажи какво те води насам, Елша. Но щом идваш от Роук, първо ми кажи добре ли вървят нещата в Големия дом.

– Не влязох там, ваше благородие.

– Аха. – Неутрален тон, но рязък поглед.

– Бях само във Вечната обител.

– Аха. – Неутрален тон, неутрален поглед. – Пазителят на шарките добре ли е?

– Каза ми: „Отнеси на милорд моята обич и почит и му предай: „Съжалявам, че не можем двамата да повървим из Дъбравата както някога“.

Ястреба се усмихна малко тъжно. После продума:

– Тъй. Но смятам, че те е пратил при мен за нещо повече от тези думи.

– Ще се опитам да бъда кратък.

– Човече, цял ден имаме пред нас. И искам да чуя история, разказана от самото начало.

И Елша му разказа историята си от самото начало.

Беше син на вещица, роден в градчето Елини на Таон, острова на Майсторите на арфи.

Таон се намира в южния край на морето на Еа, недалече от мястото, където някога се простирала Солея преди да я залее морето. Това бе древната сърцевина на Землемория. Всички тамошни острови бяха имали държави и градове престолни, крале и чародеи още когато Хавнър бил страна, раздирана от кръвните вражди между диви племена, а Гонт бил все още гориста пустош, в която властвали мечките. Хората, родени на Еа или Ебеа, на Енлад или Таон, дори да бяха щерка на прост изкопчия или син на вещица, се смятаха за потомци на Древните магове, извеждаха потеклото си от воини, загинали в мрачните времена за кралица Елфаран. Ето защо те често имаха изящни обноски, макар и придружени понякога от неподобаващо високомерие, и щедър, непресметлив обрат на мисъл и слово, реещи се високо над простия и прозаичен факт, нещо, към което всички, придържащи се към хладната и прагматична търговска пресметливост, се отнасяха с недоверие. „Хвърчила без връв“, наричаха богаташите на Хавнър такива хора. Ала не го казваха пред ушите на краля, Лебанен от Енлад.

Най-добрите арфи в Землемория се правеха на Таон и там имаше школи по музика, и мнозина прочути певци на „Великите подвизи“ бяха родени там или там бяха изучили изкуството си. Елини обаче било само едно пазарно градче, нямало музика там, каза Елша; а майка му била сиромашка жена, макар, както се изрази, не толкова бедна, че да гладуват. Имала белег по рождение, червено петно от дясната вежда през ухото и чак до рамото. Много жени и мъже с подобна дамга или отлика от останалите хора ставаха по принуда вещици или заклинатели, „белязани“ били, казваха хората. Къпина научила заклинания и се справяла с по-простите неща във вещерството; същинска дарба за това не притежавала, но била оправна жена и това до голяма степен превъзмогвало липсата на дарование. Изкарвала препитанието им, научила сина си колкото могла и скътала достатъчно пари, за да плати чиракуването му при заклинателя, който му дал истинското име.

За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.

Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които според самия Елша той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.

– Та това си е вид знахарство – промълви Врабчаря. – Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.

– Носеше ми радост – отвърна Елша със сянка на усмивка. – Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си... Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите... истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното... Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.

Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:

– Стъкло поправял ли си?

– Да, но е мудна работа, неприятна – въздъхна Елша. – Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш...

– Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо – рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.

И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да ѝ стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.

Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името ѝ; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.

– А аз взех, че я обикнах – каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен.

– Косата ѝ беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.

Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че ѝ е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.

И тъй, те се оженили и живели много щастливо цяла година и още половин отгоре.

– Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето – каза Елша. – Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да ѝ позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.

След малко отрони:

– Голяма радост преживяхме.

– Разбирам.

– И също толкова голяма беше скръбта ми.

Старецът кимна.

– Можах да го понеса – каза Елша. – Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.

– Да.

– Но през зимата, два месеца след смъртта ѝ... Споходи ме сън. Тя беше в съня.

– Разкажи го.

– Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.

Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.

– Викаше ме. Чух как гласът ѝ произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.

– Докоснахте ли се?

– Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“.

Той въздъхна и продължи:

– Помислих, че ако я нарека с истинското ѝ име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“. Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми“. И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“. Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името ѝ и прозвището ѝ, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.

Ястреба се взря дълго и проницателно в госта си.

– Ти ми каза истинското си име, Хара.

Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.

– Та на кого другиго бих могъл да го доверя?

Ястреба му благодари мрачно.

– Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място... онази стена?

– Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.

– Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но, Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните сказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.

Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.

– Ще ми кажеш ли: какво беше докосването ѝ? Топли ли бяха дланите ѝ? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.

– Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках – възможно е да съм искал да е като приживе. Но не знам. Насън не всички неща са ясни.

– Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да...

И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.

– Взех го за сън – каза Елша. – Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.

– Сънува ли го?

– Да. Сънувах го отново.

Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.

– Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“. Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“. Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше – от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад и болката и страхът от нея ме събуди от съня.

Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:

– Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.

Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.

– Хара, бил си в смъртна опасност – промълви той, също така тихо.

– Има още.

Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.

На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.

– Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.

Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други смътни, някои като че ли познавал, а други не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“.

– Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати – отрони Елша. – Ужасно е да го изрекат мъртъвци.

Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.

Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.

– Събуждах се – каза той – и се намирах в стаята си. Не съм там, на онзи склон. Но знам, че те са там. А имам нужда от сън. Често пъти се опитвам да се разсъня и да си отспя денем, когато мога, но накрая все трябва да заспя. И тогава отново съм там и те са там. И не мога да се кача на хълма. Тръгна ли, все е надолу, към стената. Понякога мога да им обърна гръб, но в такива случаи ми се струва, че чувам сред гласовете им гласа на Лилия, как плаче и ме вика. И се обръщам да я видя. А те протягат ръце към мен.

Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута.

– Какво да правя?

Ястреба не отвърна нищо.

След дълго мълчание Елша заговори отново:

– Арфистът, за когото ви казах, ми беше добър приятел. След време той забеляза, че нещо не е наред, и като му казах, че не мога да спя заради страха си от сънищата с мъртвите, той ме напъти и ми помогна да взема кораб до Еа, да поговоря с един тамошен стар магьосник, човек, обучавал се в Школата на Роук. Щом чу какви са сънищата ми, той веднага ми каза, че трябва да отида на Роук.

– Как се казва?

– Берил. Служи на принца на Еа, който е Владетел на острова Таон.

Старецът кимна.

– Каза, че самият той не може да ми помогне, но думите му бяха като злато за корабовладелеца. Така аз отново тръгнах по море. Пътят беше дълъг, покрай бреговете на Хавнър и после надолу по Вътрешното море. Мислех, че може би като съм по вода, далече от Таон, все по-далече, ще оставя съня зад себе си. Чародеят нарече мястото в съня ми „сухата земя“ и мислех, че може би се отдалечавам от него, като тръгна по морето. Но всяка нощ се озовавах отново там, на онзи склон. И с времето започна да се случва повече от един път на нощ. По два, по три пъти или щом затворех очи, се оказвах на хълма, а стената – под мен, и гласовете ме викат. Затова съм като човек, полудял от болка от рана, който може да намери покой едва като заспи, но сънят е изтезанието ми, с болката и скръбта по окаяните мъртви, струпани зад стената, и със страха ми от тях.

Скоро моряците започнали да го отбягват, каза той, нощем, защото викал и ги будел с окаяните си събуждания, а денем – защото мислели, че над него тегне някакво проклятие или пък някой гебет се е вселил в него.

– И никакво облекчение на Роук?

– В Дъбравата. – Лицето на Елша се проясни, щом изрече „Дъбравата“.

За миг лицето на Ястреба също просветна.

– Повелителят на шарките ме отведе там, под онези дървета, и можах да спя. Можех да спя дори нощем. И денем, макар слънцето да грееше над мен – беше като вчера, следобеда, тук – щом топлината на слънцето е над мен и червенината му прозира през клепачите ми, не се боя от съня. Но в Дъбравата нямаше никакъв страх и можех отново да заобичам нощта.

– Кажи ми как беше, като отиде на Роук.

Макар и затруднен от умората, болката и страха, Елша притежаваше красноречието на хората от своя остров; а това, което премълча от боязън, че ще се разпростре твърде дълго или че ще разкаже на Великия маг неща, които той вече знае, слушателят му можеше да си представи съвсем добре – помнеше го от деня, в който сам той за първи път бе стъпил на Острова на мъдрите като петнайсетгодишно момче.

Когато Елша слязъл от кораба на пристана на градчето Туил, един от моряците начертал на борда руната на Затворената врата, за да не може да се върне. Елша го забелязал, но решил, че морякът си има сериозна причина. Самият той се чувствал белязан от лоша поличба; чувствал, че носи в себе си мрак. Това го направило по-боязлив, отколкото бездруго щял да бъде в един странен град. А Туил се оказал много странен град.

– Улиците те водят все накъдето не искаш – подхвърли Ястреба.

– Тъй е, господарю!... Простете, но езикът ми се покорява на сърцето, не на вас...

– Няма нищо. Свикнал бях. Мога да стана отново Козия господар, ако това ще те улесни. Продължавай.

Подведен от хората, до които се допитвал, или неразбрал посоките, Елша обикалял из малкия хълмист лабиринт на градчето Туил и Школата все оставала пред очите му, а все не можел да стигне до нея. Най-сетне отчаян застанал пред една проста дървена врата, в гола стена сред безлюден площад. Погледал я известно време и познал, че тъкмо това е стената, до която се опитвал да се добере. Почукал и вратата му отворил мъж с благо лице и кротки очи.

Елша бил готов да каже, че го е изпратил магьосникът Берил от Еа с послание до Повелителя на шарките, но не му оставили възможност да заговори. Вратарят го огледал за миг и казал спокойно:

– Не можеш да ги вкараш в този дом, приятелю.

Елша не попитал кои са тези, дето не можел да ги вкара със себе си. Знаел го. През всичките изминали нощи почти не бил спал, вкопчвал се отчаяно в съня и се будел в ужас, задрямвал понякога денем, виждал сухата трева, спускаща се надолу през огряната от слънцето корабна палуба, каменната стена пряко морските вълни. А щом се събуждал, сънят оставал в него, с него и около него – забулен, и той винаги чувал – смътно и през всичките шумове на вятъра и морето – гласовете, викащи името му. Вече не знаел буден ли е, или заспал. Бил полудял от болка, страх и умора.

– Задръжте ги отвън – примолил се той – и ме пуснете, милост имайте, пуснете ме вътре!

– Изчакай тук – рекъл му мъжът, също тъй кротко като преди. – Има пейка. – Посочил му я. И затворил вратата.

Елша отишъл и седнал на каменната скамейка. Това го помнеше, както и че някакви момчета, около петнайсетгодишни, минали покрай него и го изгледали с любопитство, преди да минат през същата врата, но от онова, което станало после, помнеше само откъслеци.

Вратарят се върнал с един младеж, с тоягата и наметалото на магьосник на Роук. Сетне Елша се озовал в някаква стая, за която разбрал, че е в къща за гости. Там дошъл Повелителят Призовник и се опитал да поговори с него. Но Елша вече не можел да говори. Между съня и будността, между огряната от слънцето стая и здрача на сивия хълм, между гласа на говорещия му Призовник и онези гласове, които го викали през стената, не можел да мисли, нито да се движи в живия свят. Но в сумрачния свят, където го зовели гласовете, сторило му се, че ще е лесно да направи онези няколко стъпки до стената и да се остави протягащите се ръце да го хванат и задържат. Помислил си, ако е един от тях, да им се остави тогава и да се свърши.

И както помнеше, тогава светлата стая съвсем изчезнала и той се намирал на сивия хълм. Но с него стоял Призовникът на Роук: едър, плещест, мургав мъж с грамаден жезъл от тисово дърво, който блещукал в сумрака.

Гласовете били заглъхнали. Хората, стълпилите се зад стената човешки фигури ги нямало. Успял да чуе само някакво далечно шумолене и някакви хлипове, докато се спускали надолу в мрака, отдалечавали се.

Призовникът пристъпил до стената и опрял ръце на нея.

Тук-там камъните се били разхлабили. Няколко били паднали и лежали в сухата трева. Елша почувствал, че трябва да ги вдигне и да ги върне на мястото им, да закърпи стената, но не го направил.

Призовникът се обърнал към него и попитал:

– Кой те доведе тук?

– Жена ми, Меври.

– Призови я тук.

Елша онемял. Най-сетне успял да отвори уста, но изрекъл не истинското име на жена си, а прозвището ѝ, името, с което я наричал приживе. Казал го високо.

– Лилия...

Звукът бил не като бяло цвете, а като камъче, изтъркаляло се в прахта.

Последвала тишина. Малки, неподвижни звезди светели в черното небе. Елша никога дотогава не бил поглеждал към небето на това място. Не можал да познае звездите.

– Меври! – казал Призовникът и плътният му, дълбок глас изредил няколко слова от Древната реч. Елша усетил как дъхът му излязъл и едва можел да стои на крака. Но никакъв шум не последвал по дългия полегат склон, водещ към непрогледната, безформена тъма.

После имало някакво движение, нещо по-леко, изкачвало се бавно по хълма, бавно се приближавало. Елша поклатил глава с боязън и копнеж и промълвил:

– О, скъпа моя, любов моя.

Ала фигурата, която се приближила, била твърде дребна, за да е Лилия. Видял, че е някакво дете, около дванадесетгодишно, но дали било момиче, или момче – не можал да разбере. То не обърнало внимание нито на него, нито на Призовника и дори не погледнало над стената, а седнало точно под нея. Когато Елша пристъпил до стената и надникнал, видял, че детето тегли и дърпа камъните, и се мъчи да разхлаби ту един, ту друг.

Призовникът зашепнал на Древната реч. Детето погледнало безразлично нагоре и продължило да дърпа камъните с малките си пръстчета, в които сякаш нямало капка сила.

Толкова ужасно било, че Елша извърнал глава; опитал се само да се обърне, а след това не можеше да си спомни нищо, докато не се събудил в слънчевата стая, в леглото, немощен, със замаяна глава и премръзнал.

Някакви хора се грижели за него: сдържаната усмихната жена, която поддържала къщата за гости, и един тъмнокож набит стар мъж, когото Вратарят довел. Елша го взел за някой знахар-заклинател. Чак след като го видял с тоягата му от маслиново дърво, разбрал, че това е Билкарят, Повелителят на знахарството в Школата на Роук.

Присъствието му донесло утеха и той успял да дари Елша със сън. Сварил чай и накарал Елша да го изпие, запалил някаква билка, която горяла бавно с миризма като на черната земя под боровете, седнал край постелята му и подхванал протяжна, тиха песен.

– Но аз не бива да заспивам – възразил Елша и усетил как сънят го залива като тъмен прилив. Лечителят положил топлата си длан върху ръката на Елша. Тогава го обзел покой и Елша се унесъл в сън, без да се бои. Докато ръката на лечителя била върху неговата или на рамото му, го пазела от тъмния склон и от каменната стена.

Събудил се, за да хапне малко, и скоро Билкарят отново дошъл с хладкия блудкав чай и миришещия на земя пушек, и монотонния, немелодичен напев, и допира на ръката; и Елша можал да си отдъхне.

Лечителят бил зает по цял ден в Школата, така че можел да го навестява само по няколко часа нощем. Елша си починал достатъчно за три нощи, за да може да хапне, да се поразходи из градчето през деня и да мисли и говори свързано. На четвъртата заран в стаята му дошли тримата Повелители – Билкарят, Вратарят и Призовникът.

Елша се поклонил на Призовника със страх и почти с недоверие в душата си. Билкарят също бил велик магьосник, ала неговото изкуство не било много по-различно от занаята на Елша, тъй че между тях съществувало известно разбирателство; към това се добавяла и благодатта от ръката му. Призовникът обаче се занимавал не с телесни неща, а с духа, с ума и волята човешка, с призраци и със значения. Тайнствено било неговото изкуство, опасно, изпълнено с риск и заплаха. А и той бил там с Елша, безтелесно, на границата при стената. С него се върнали мракът и страхът.

Изпървом никой от тримата магьосници не казвал нищо. Ако имало нещо общо между тях, то било неимоверната им способност да пазят мълчание.

Ето защо проговорил Елша, опитал се да обясни какво му е на сърцето, защото нищо друго нямало да мине.

– Ако съм сторил нещо грешно, което ме е отвело до онова място или е довело там жена ми или другите души, ако мога да го поправя или да залича каквото съм сторил, ще го направя. Но не знам какво е.

– Нито какво си – рекъл Призовникът.

Елша онемял.

– Малцина от нас знаят кои са или какво са – рекъл Вратарят. – Само бегъл поглед.

– Разкажи ни как за пръв път се озова при каменната стена – подканил го Призовникът.

И Елша им разказал.

Магьосниците го изслушали мълчаливо и след като свършил, дълго не проговорили нищо. После Призовникът запитал:

– Помислял ли си какво означава да преминеш онази стена?

– Знаех, че няма да мога да се върна.

– Само магьосници могат приживе да минат през стената, и то при превелика нужда. Билкарят може да отиде с някой страдалец чак до стената, но ако болният я премине, той го оставя.

Призовникът беше толкова висок, едър и мургав, че напомняше на Елша за мечка.

– Моето изкуство на Призоваването ни дава власт да повикаме мъртъвци през стената за много малко, за миг, ако е много необходимо. Самият аз се съмнявам, че може да съществува каквато и да било нужда, която да оправдае нарушаването на закона и равновесието на света. Никога не съм правил това заклинание. Нито съм прехвърлял стената. Великият маг го стори и кралят с него, за да изцерят раната в света, нанесена от чародея Коб.

– А когато Великият маг не се върна, Торион, тогавашният Призовник, слезе в сухата земя, за да го подири – каза Билкарят. – И се върна, но променен.

– Не е нужно да говорим за това – каза едрият мъж.

– А може би трябва – възрази Билкарят. – Може би Елша трябва да го знае. Торион се предовери на своята сила според мен. Твърде дълго се задържа там. Въобрази си, че може сам да се призове обратно в живота, ала когато се върна, беше само умението му, силата му, амбицията му – волята за живот, която не дава живот. Все пак ние му повярвахме, защото го бяхме обичали. А той ни погълна. Докато не го унищожи Ириан.

Далече от Роук, на остров Гонт, слушателят на Елша го прекъсна и попита:

– Кой?

– Ириан, така каза.

– Чувал ли си това име преди?

– Не, господарю.

– Аз също. – След пауза Ястреба продължи, сякаш с неохота. – Но виж, Торион го видях там. В сухата земя, където бе рискувал да слезе, за да ме потърси. Натъжих се, като го видях там. Казах му, че би могъл да се върне през стената. – Лицето му помръкна. – Не беше редно да го кажа. Всичко, което се каже между живи и мъртви, е лошо. Но аз също го обичах.

Поседяха мълчаливо. После Ястреба стана, разкърши рамене и разтри бедрата си. Двамата повървяха из двора, да се поразтъпчат. Елша пи вода от кладенеца. Ястреба донесе лизгар и нова дръжка за него, залови се да оглади с нож дъбовия сап и да подостри единия му край, за да влезе в дупката.

– Продължавай, Елша – подкани го той и Елша отново подхвана разказа си.

Двамата майстори помълчали, след като Билкарят разказал за Торион. Елша се осмелил да ги попита за нещо, което му се въртяло в ума: как покойниците отиват до онази стена и как магьосниците стигат там.

Призовникът му отвърнал кратко:

– Това е пътуване на духа.

Старият лечител бил по-разсъдлив.

– Стената я преминаваме не в плътта си, тъй като тялото на покойника остава тук. И ако някой магьосник отиде там във видението си, то спящото му тяло си остава тук, живо. Ето защо ние наричаме този пътник... наричаме това, което извършва пътуването от тялото, „душата“, „духът“.

– Но жена ми хвана ръката ми – каза Елша. Не можеше да им повтори, че го е целунала. – Усетих допира ѝ.

– Така ти се е сторило – каза Призовникът.

– Ако са се докоснали телесно, ако е създадена връзка – заговори Билкарят на Призовника, – дали не е възможно тъкмо заради това другите мъртви да могат да идват при него, да го викат и дори да го докосват?

– Точно затова трябва да им се съпротивлява – каза Призовникът и погледна Елша. Очите му бяха малки, огнени.

Елша почувства думите му като обвинение, несправедливо при това.

– Мъча се да им се съпротивлявам, господарю. Опитвал съм се. Но те са толкова много – и тя е с тях – и страдат, молят ме да ги избавя.

– Не може да страдат – каза Призовникът. – Смъртта слага край на всички страдания.

– А може би сянката на болката е болка – рече Билкарят. – В онази земя има планини, наричат се Болка.

До този момент Вратарят почти не беше проговарял. Сега заговори с кротък и спокоен глас.

– Елша е кърпач, а не разрушител. Не мисля, че той може да разруши тази връзка.

– Щом той я е направил, той може да я разруши – заяви Призовникът.

– А той ли я е направил?

– Не владея такова изкуство, милорд – каза Елша, толкова уплашен от думите им, че гласът му прозвуча сърдито.

– Тогава аз трябва да ида при тях – каза Призовникът.

– Не, приятелю – поклати глава Вратарят, а Билкарят добави:

– Ти – най-малко от всички ни.

– Но това е мое изкуство.

– И наше.

– Тогава кой?

Вратарят рече:

– Изглежда, водачът ни е Елша. Дойде при нас за помощ, но може би той може да ни помогне. Да отидем всички с него, във видението му... до стената, ако не отвъд нея.

Тъй че същата нощ, когато в късна доба и със страх Елша се оставил сънят да го завладее и се озовал на сивия хълм, другите били с него: Билкарят, с топлината от близостта му в околния мраз; Вратарят, неуловим и сребрист като звездна светлина; и грамадният Призовник, мечката, с мрачната ѝ сила.

Този път стояха не там, където хълмът се спускаше в тъмното, а на близкия склон, с лица нагоре към върха. Стената на това място минаваше по билото на хълма и беше ниска, малко по-висока от коляно. Небето над нея с малкото дребни звезди бе съвършено черно.

Нищо не се движеше.

„Ще е трудно да се върви нагоре към стената“ – помисли Елша. Досега тя винаги се беше намирала под него.

Но ако можеше да стигне до нея, навярно Лилия щеше да е там, както я беше видял първия път. Навярно щеше да може да я хване за ръката, а магьосниците да му помогнат да си я върне. Или той да прекрачи стената там, където беше толкова ниска, и да иде при нея.

И той закрачи нагоре по склона. Лесно беше, без никакво усилие, ето че почти стигна.

– Хара!

Дълбокият глас на Призовника го притегли назад като клуп на врата, като дръпната каишка. Той се олюля, залитна още една крачка напред, почти до стената, падна на колене и протегна ръце към камъните. Викаше: „Спасете ме!“, но на кого? На магьосниците или на сенките отвъд стената?

После нечии ръце го подхванаха за раменете, живи ръце, силни и топли, и той се намираше в стаята си, с ръцете на лечителя наистина на раменете му и призрачно бяла светлина наоколо. И в стаята с него бяха четирима мъже, а не трима.

Старият Билкар приседна на леглото до него и се постара да го утеши, защото се мяташе, трепереше и хлипаше. „Не мога“, хлипаше Елша, но още не знаеше на магьосниците ли говори, или на мъртвите.

Когато страхът и болката понамаляха, той се почувства непоносимо уморен и погледна почти безчувствено човека, който бе влязъл в стаята. Очите му имаха цвета на лед, косата и кожата му бяха бели. „Далече от Севера, от Енвас или Бересвек“ – помисли си Елша.

Та този новодошъл попита магьосниците:

– Какво правите, приятели мои?

– Рискове поемаме, Азвер – отвърна му Билкарят.

– Беда при границата, Пазителю на шарките – рече Призовникът.

Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.

– Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? – попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. – В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим от сънищата ти.

Всички се съгласиха. Пазителят на шарките кимна и изчезна. Нямаше го.

Изобщо не беше стъпвал при тях. Беше само изпратен образ. За първи път Елша бе видял изявата на великата мощ на тези майстори и тя сигурно щеше да го изплаши, ако вече не бе изпитал достатъчно удивление и страх.

Той тръгна след Вратаря навън в нощта, по улиците, покрай стената на Школата, през нивята в подножието на един висок закръглен хълм и покрай някакъв поток, тихо напяващ водната си песен между смрачените брегове. Пред тях се издигаше висок лес с дървета, увенчани със сива звездна светлина.

Повелителят на шарките излезе на пътеката да ги посрещне. Изглеждаше също като в стаята. Двамата с Вратаря си поговориха малко, а сетне Елша навлезе с Пазителя на шарките в Дъбравата.

– Дърветата там са тъмни – каза Елша на Ястреба, – но под тях не е тъмно. Има светлина... светлик някакъв.

Слушателят му кимна, леко усмихнат.

– Още щом пристъпих там, разбрах, че ще мога да спя. Почувствах се, сякаш съм спал през цялото време, в кошмарен сън, а сега, тук, вече съм истински буден: така че можех да заспя истински. Имаше едно място, където той ме отведе, сред корените на едно огромно дърво, меко от окапалите листа, и той ми каза, че мога да легна там. Направих го и веднага заспах. Не мога да ви опиша колко сладък бе този сън.

Обедното слънце печеше силно. Влязоха вътре и домакинът извади хляб, сирене и парче сушено месо. Докато похапваха, Елша се огледа. Къщата имаше само една продълговата стая, с малката ниша на западната стена, но беше голяма и просторна, съградена здраво, с широки дъски и дебели греди, с лъскав под и дълбоко каменно огнище.

– Благородна къща – каза Елша.

– Стара е. Наричат я Къщата на Стария маг. Не заради мен, нито заради майстора ми Айхал, който живееше тук, а заради неговия учител Хелет, с когото двамата укротили големия земетръс. Добра къща е.

Елша отново поспа малко под дърветата – слънчевите лъчи прозираха между шумолящите листа. Домакинът му също отдъхна, но не задълго; когато Елша се събуди, под дървото вече имаше пълна кошница с малки зрели сливи, а Ястреба се беше качил на пасището да оправи оградата. Елша се качи да му помогне, но работата беше свършена. Козите обаче отдавна ги нямаше.

– Виметата им пресъхнаха – замърмори недоволно Ястреба на връщане към къщата. – Друга работа си нямат, все гледат къде да съборят оградата и да се измъкнат. Само ме ядосват... Първото заклинание, което научих в живота си, беше да задържам козите да не скитосват. Леля ми ме научи. Вече ми е толкова от полза, колкото ако им запея любовна песен. Я да видя аз да не са влезли в зеленчуковата градина на вдовицата. Едва ли знаеш някое заклинание да ги накара да дойдат, нали?

Двете кафяви козички наистина бяха нападнали една леха със зеле в окрайнините на селцето. Елша повтори заклинанието, което му каза Ястреба:

Нот хирт малк ман

хйолк хан мърт хан.

Козите го изгледаха учудено и малко презрително и леко се отдръпнаха. С повечко викане и с тояги успяха да ги изкарат от лехата със зелки на пътеката, а там Ястреба извади от джоба си шепа сливи и къде с придумване, къде с прилъгване, бавно поведе палавниците обратно към пасището.

– Стари са – рече той и залости вратата. – С една коза човек никога не знае докъде я е докарал.

А Елша си помисли, че и той не знае докъде я е докарал с домакина си, но си го премълча.

Когато пак седнаха под сянката, Ястреба заговори:

– Пазителят на шарките не е северняк. Той е карг. Като жена ми. Бил е воин на Карего-Ат. Единственият мъж, за когото знам да е идвал някога от онези земи на Роук. Каргите нямат магьосници. Отнасят се с недоверие и неприязън към всякакво чародейство. Но са съхранили повече знание за Древните сили на земята, отколкото притежаваме ние. Този човек, Азвер, като млад чул някаква приказка за Вечната обител и му хрумнало, че центърът на земните сили трябва да се намира там. Затова изоставил своите богове и родния си език и се добрал до Роук. Застана на прага ни и рече: „Научете ме да живея в онази гора!“. И ние го учехме, докато не почна той да ни учи... Така той стана Повелителят на шарките. Суров човек е, но можеш да му се довериш.

– Изобщо не ме плашеше – каза Елша. – С него ми беше леко. Водеше ме със себе си много навътре в гората.

Двамата помълчаха, замислени за поляните и пътечките в оная гора, за слънчевите лъчи и звездната светлина в листата ѝ.

– Тя е сърцето на света – отрони Елша.

Ястреба погледна на изток, към склоновете на планината Гонт, потъмнели от дървета.

– Ще ида да походя там. В гората, да дойде есен.

А след малко каза:

– Я ми кажи, какъв съвет ти даде Пазителят на шарките и защо те прати тук при мен?

– Каза, господарю, че вие сте знаели повече за... за сухата земя от всеки друг жив човек и затова може би ще разберете какво означава, че душите идват така при мен и молят да ги избавя.

– Каза ли как според него се е стигнало до това?

– Да. Каза, че може би двамата с жена ми не сме знаели как да се разделим, знаели сме само как да се съединим. Че деянието не е мое, но може би е на двама ни, защото сме се привлекли един друг, както се привличат капките живак. Но Повелителят Призовник не се съгласи. Според него само някаква могъща магическа сила е могла да наруши световния ред. Тъй като старият ми учител Олуша също ме докосна през стената, Призовникът каза, че може би у него е имало някаква магическа сила, която е била скрита приживе, но сега се е проявила.

Ястреба помисли малко.

– Когато живеех на Роук – заговори той, – сигурно щях да го схвана по същия начин като Призовника. Там не познавах друга по-могъща сила от това, което наричаме магия. Дори Древните сили на земята, смятах... Ако Призовникът, когото си срещнал, е същият човек, за когото си мисля, той дойде на Роук още като момче. Старият ми приятел Веч от Ифиш го изпрати да се учи при нас. И си остана там. В това е разликата между него и Азвер, Пазителя на шарките. Азвер е живял, докато порасне като син на воин, самият той е бил воин, сред мъже и жени, в житейската гмеж. Неща, от които стените на Школата пазят, той ги познава в плът и кръв. Той знае, че мъжете и жените обичат, любят се, женят се... След като поживях тези петнайсет години извън стените, склонен съм да мисля, че Азвер може би е хванал по-вярната диря. Връзката между теб и жена ти е по-силна от разделението между живот и смърт.

Елша се поколеба.

– Помислял съм, че може да е така. Но ми се струва... безсрамно да го мисля. Обичахме се много повече, отколкото биха могли да изразят тези думи, но нима любовта ни е била по-голяма от тази на всички преди нас? Нима е била по-голяма от тази на Моред и Елфаран?

– Може би не по-малка.

– Възможно ли е?

Ястреба го погледна мълчаливо, сякаш го поздравяваше за нещо, и му отвърна толкова грижовно, че Елша се почувства поласкан.

– Ами – заговори той бавно, – понякога съществува страст, която избуява, но скоро бива покосена от зла орис или от смърт. И тъй като свършва в цялата си прелест, точно нея възпяват арфистите и за нея разказват поетите: любовта, бремето на годините. Такава е била любовта на Младия крал и Елфаран. Такава е била вашата любов, Хара. Не е била по-голяма от тази на Моред, но нима неговата е била по-голяма от твоята?

Елша не отвърна нищо, умислен.

– В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ – каза Ястреба. – Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?

Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:

– Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. – Погледна Елша все още с предизвикателен пламък в очите. – Ти си го имал.

– Да. – Елша вдиша дълбоко. И добави: – Навярно са заедно в тъмната земя. Моред и Елфаран.

– Не – отвърна му Ястреба с мрачна увереност.

– Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?

– Там няма любими.

– Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!

– Ще ти кажа. – Но Ястреба дълго време не каза нищо. – Не обичам да мисля за това. – Потърка челото си и се намръщи. – Ти видя... Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев... Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. – Гласът му беше глух и пресъхнал. – Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала... Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.

– Но жена ми дойде при мен – промълви Елша, – тя ме извика по име, целуна ме по устата!

– Да. И тъй като вашата любов не е била по-голяма от всяка друга смъртна любов, и тъй като вие с нея не сте могъщи магьосници, чиято сила би могла да промени законите на живота и смъртта, следователно... следователно в това има нещо друго. Нещо става, нещо се променя. Макар да се случва чрез теб и на теб, ти си неговият инструмент, а не причината му.

Ястреба стана и закрачи до началото на пътеката покрай ръба на стръмнината, после – обратно до Елша. Беше настръхнал, почти трепереше от енергия като натегната пружина, като ястреб, готов да се спусне върху плячката си.

– Жена ти не ти ли каза, когато я нарече с истинското ѝ име: „Това вече не е името ми...“?

– Да – прошепна Елша.

– Но как така? Ние, които имаме истински имена, ги запазваме, когато умрем; това, което се забравя, са прозвищата ни... Ето ти загадка, която си струва да се разбере... но доколкото го разбираме, едно истинско име е дума на Истинската реч. Точно затова само човек, притежаващ дарбата, може да разбере името на едно дете и да му го даде. А името обвързва съществото – живо или мъртво. Цялото изкуство на Призовника е в това... Но ето че когато Повелителят е призовал жена ти да дойде с истинското ѝ име, тя не е дошла при него. Ти си я назовал с прозвището ѝ, Лилия, и тя е дошла при теб. Дойде ли при теб като при този, който я е познавал истински?

Той се взря пламенно в очите на Елша и в същото време сякаш виждаше повече от него. След малко продължи:

– Когато умря учителят ми Айхал, жена ми беше с него; и умирайки, той ѝ казал: „Променено е, всичко е променено“. Гледал е през онази стена. Но от коя страна – не знам.

– А оттогава наистина имаше промени – крал на трона на Моред и без Върховен маг на Роук. – Той вече не гледаше Елша. – Но и много, много повече. Сам видях как едно дете призова дракона Калесин, Най-древния: а Калесин дойде при нея и я нарече своя дъщеря, както я наричам аз. Какво означава това? Какво означава, че над островите на запад са виждали дракони? Кралят ни повика, изпрати кораб до пристанището на Гонт, помоли дъщеря ми Техану да отиде, за да се посъветва с нея за драконите. Някои се боят, че древният договор е нарушен и че драконите ще дойдат да палят поля и градове като по-рано, преди Ерет-Акбе да се срази с Орм Ембар. А сега, на границата между живот и смърт, една душа отхвърля връзката с името си... Не го разбирам. Знам само, че нещата се променят. Всичко се променя.

Нямаше страх в гласа му. Само пламенна възбуда.

Елша не можеше да я сподели. Твърде много беше изгубил и твърде изнурен беше от борбата си срещу сили, които не можеше да овладее или дори да проумее. Но тази храброст укрепи сърцето му.

– Дано да се промени за добро, господарю.

– Дано – отвърна старецът. – Но промяна трябва да има.

*

Щом позахладня, Ястреба каза, че трябвало да слезе до селото. Носеше кошница, пълна със сливи, и една по-малка в нея, пълна с яйца.

Елша тръгна с него и по пътя се разговориха. Когато разбра, че Ястреба разменя плодове, яйца и други продукти от малкото си стопанство за ечемик и пшеничено брашно, че дървата за огрев се събират търпеливо из гората, че това, че козите му не дават мляко, означава, че трябва да пести сиренето от предната година, за да му стигне, Елша се смая: как бе възможно Върховният маг на Землемория да преживява от скромния труд на двете си голи ръце? Нима собствените му хора не го почитаха?

Като слязоха в селото, видя как жените затварят вратите си, щом видеха стареца да идва. Продавачът, който взе яйцата и сливите, надраска теглото на дървения си рабош, без дума да продума, намусен и свел очи. Ястреба му проговори учтиво:

– Е, добър ти ден, Иди. – Но отговор не получи.

– Господарю – попита Елша на връщане към дома. – Те знаят ли кой сте?

– Не – отвърна някогашният Велик маг и го изгледа накриво. – И да.

– Но... – Елша не знаеше как да изрази възмущението си.

– Знаят, че нямам сила в чародейството, но че около мен има нещо нечисто. Знаят, че живея с чужденка, каргийка. Знаят, че момичето, което наричаме своя дъщеря, е нещо като вещица, но по-лошо, защото лицето и ръката ѝ са обгорени от огън и защото тя самата е изгорила Владетеля на Ри Алби или го е бутнала от някаква скала, или го е убила със злия си поглед – версиите са различни. Но почитат къщата, в която живеем, защото е къщата на Айхал и на Хелет, а мъртвите магьосници са добри магьосници... Ти си градски човек, Елша, от остров от кралството на Моред. Едно село на Гонт е друго нещо.

– Но защо стоите тук, господарю? Кралят със сигурност би ви оказал подобаваща почит...

– Не ми трябва почит – рязко отвърна старецът и Елша съвсем се умълча.

Продължиха нагоре. Щом наближиха къщата, съградена на ръба на канарите, той проговори отново.

– Това е орловото ми гнездо.

Пиха по чаша от червеното вино за вечеря, после още по една, седнали да погледат залеза. Не говореха много. Страхът от идващата нощ и от съня обземаше Елша.

– Не съм лечител – каза домакинът му, – но навярно мога да направя онова, което е направил Билкарят, за да можеш да поспиш.

Елша го погледна въпросително.

– Мислих по въпроса и ми се струва, че това, което те е опазило от онзи склон, не е било никакво заклинание, а просто допирът на жива ръка. Ако искаш, можем да опитаме.

Елша възрази, но Ястреба му каза:

– Аз все едно оставам буден повечето нощи.

И тъй, в онази нощ гостът си легна на едното легло в дъното на стаята, а домакинът седна до него, загледан в огъня, и задряма.

Поглеждаше и Елша, и видя как той най-сетне се унесе в сън; а скоро след това видя как се стряска насън и трепери. Протегна ръка и я сложи на рамото на Елша, който лежеше полуизвърнат на другата страна. Спящият се поразмърда, въздъхна, отпусна се и заспа отново.

Ястреба остана доволен, че може поне това да направи. „Почти като магьосник“ – помисли си язвително.

Не му се спеше; напрежението още не го напускаше. Замисли се за всичко, което му беше казал Елша, и за разговора им следобеда. Видя го как стои на пътеката до лехата със зеле и казва заклинанието на козите, и надменното козешко безразличие към безсилните думи. Спомни си как той самият често изричаше името на ястреба-врабчар, на блатния ястреб, на сивия орел, призоваваше ги да се спуснат при него от високото небе с шума на крилете, за да впият нокти в изпънатата му ръка и да го изгледат яростно, око срещу златно око... Нямаше го вече това. Можеше да се перчи, да нарича тази къща „орловото ми гнездо“, но криле нямаше.

Виж, Техану имаше. Виж, тя можеше да лети на драконови криле.

Огънят беше изтлял. Той придърпа плътно около себе си овчата кожа и отпусна глава на стената, задържайки ръката си върху кроткото топло рамо на Елша. Харесваше му този човек и му беше жал за него.

Дано само да не забравеше да го помоли да закърпи зелената кана утре.

Тревата до стената беше ниска, суха. Мъртва. Не полъхваше вятър да я разшуми.

Събуди се сепнат, почти се бе надигнал от стола и след миг на почуда отново сложи ръката си на рамото на Елша, стисна леко и прошепна:

– Хара! Отдръпни се, Хара.

Елша потръпна и се отпусна. Въздъхна отново, извърна се по очи и остана да лежи неподвижно.

Ястреба остана да седи с ръка на рамото на спящия. Как бе стигнал самият той дотам, до онзи каменен зид? Вече не притежаваше силата да отиде там. Нямаше как да намери пътя. Като в предишната нощ, сънят или видението на Елша, пътуването на душата на Елша го бе привлякло до границата на тъмната земя.

Вече се бе събудил напълно. Седеше зяпнал в сивкавия квадрат на прозореца, пълен със звезди.

Тревата под стената... Тя не растеше по-далече от подножието на хълма, където се сливаше със сумрачната, суха земя. Беше казал на Елша, че там долу има само прах, само скала. Видял беше онази черна прах и черни камъни. Мъртви речни корита, в които не течеше вода. Никакво живо същество. Нито една птица, нито една плашлива полска мишка, никакви блещукания или бръмчене на дребни насекоми, тези слънчеви създания. Само мъртвите с техните празни очи и безмълвни лица.

Но нима птиците не умираха?

Мишка, мушица, коза – бяло-кафеникавата, с тънки копита, жълтооката нагла коза Сипи, любимката на Техану, която беше умряла предишната зима от старост – къде беше Сипи?

Не и в сухата земя, в тъмната земя. Беше мъртва, но я нямаше там. Беше там, където бе мястото ѝ. В пръстта. В пръстта и в светлината, във вятъра, в отскока на водата от камъка, в жълтото око на слънцето.

Тогава защо, защо тогава...

Гледаше как Елша оправя каната. Тумбеста и тъмнозелена, тя беше любимият съд на Тенар; беше я донесла чак от Оукската ферма преди години. По-предния ден му се беше изплъзнала от ръцете, докато я сваляше от лавицата. Беше събрал двете останали големи парчета и малките парченца с намерение да я залепи един ден, поне за хубост, въпреки че нямаше да върши повече работа. Всеки път, щом погледнеше парчетата, прибрани в една кошница, се вбесяваше от непохватността си.

Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и небързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч – Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.

Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса цяла-целеничка.

Той я погледна с кротко задоволство.

Когато Гед му благодари, Елша отвърна:

– Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.

– Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко – каза Гед.

Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.

– Ела с мен – каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.

– Хрумна ми – заговори Ястреба, докато вървяха, – че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.

– Животни ли?

– Виждаш ли – започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.

– О Госинястъв, О Госинястъв! – завика то отдалече.

– Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко – каза Ястреба.

Жената спря, поклати тяло, перцата по главата ѝ се развяха и на лицето ѝ разцъфтя широка усмивка.

– Знаеше тя, че идеш! – завика отново. – Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!

– Е, идвам.

– Да ни видиш?

– Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.

– Госинелша – повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.

Нямаше кожени ботуши. Краката ѝ от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите ѝ бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.

– Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?

Тя кимна разсеяно.

– Ида кажа на Лелчето! – Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.

– Добра душа е – рече Ястреба. – Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и ѝ помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?

– Никога на света, господарю.

– Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.

– Жена ми Лилия беше вещица.

Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.

– Как е научила за дарбата си, Елша?

– Беше ѝ вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да ѝ носят играчките си да ги поправя. Но когато баща ѝ я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности – каза с безизразен глас Елша. – Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да ѝ попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се бояли от баща ѝ, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща ѝ казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.

– Таон не е голям остров.

– Баща ѝ не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.

Ястреба отново сведе глава.

– После чула за теб и дошла при теб.

– Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз – отвърна искрено Елша. – Имаше голяма дарба.

– Вярвам ти.

Стигнаха до една малка къща или голяма колиба, скътана в долчинка, обрасла с лески и зановец, с коза на покрива, няколко чернопери кокошки с бели петънца, които се разбягаха с кудкудякане, и ленива овчарска кучка, която се надигна, помисли дали да излае, но взе, че премисли и замаха с опашка.

Ястреба отиде до ниската врата и се изгърби да надникне вътре.

– А, здравей, Лелче! – рече той. – Гост съм ти довел. Елша, човек на заклинанията, от остров Таон е. Занаятът му е кърпенето и е майстор, казвам ти. Преди малко го гледах как оправи зелената кана на Тенар, нали я знаеш – изтървах я като тромав стар тъпак оня ден и стана на парчета.

Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица – да може да гледа светлината навън. От рошавата ѝ бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута ѝ. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.

– Това е Мос – каза Ястреба. – Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.

Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.

Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.

– Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.

– Направих ни корони! – извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. – Като крале и кралици. Видя ли? – Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната ѝ коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.

– Короните са тежки – каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.

– Коя е кралицата, Госинястъв? – извика Пиренче. – Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?

– Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.

– Че що не? Трябва да има. Що няма?

– Може би си я търси.

– Ще се ожени за Техану! – изврещя радостно жената. – Даа!

Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.

Но той каза само:

– Съмнявам се.

Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.

– Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.

Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.

– Искам да ми заемеш едно от паленцата си.

Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:

– Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!

Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.

– Някой ги е поискал?

– Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.

– Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи – каза с усмивка Ястреба. – Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?

Тя кимна, все така натъжена. После лицето ѝ леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука.

Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.

– О! Котетата! – извика тя. – Сивка си има две, а Черньо ѝ уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? – И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. – Ето едно! – извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.

– Хайде, хайде, кротко – заговори му той. – Успокой се. – Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута ѝ. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.

– Можеш ли да ми го заемеш за малко?

Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.

– Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.

Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.

На връщане към къщата на Стария маг – котето се беше пъхнало под ризата на Елша – Ястреба обясни:

– Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена... И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах, все едно че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.

Елша се поколеба.

– Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как... как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.

Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.

– Да... Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми – отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук... Но виждаш ли, знанието го забравям.

– Казвам познание, но беше по-скоро тайнство – продължи той. – Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем... Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история, означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни... Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.

– Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. – Той въздъхна. – Животните трябва само да бъдат и да правят. Ние сме в ярема, а те са свободни. Тъй че да бъдеш животно, означава да познаеш малко свобода... Снощи си мислех как вещиците често си имат компания, нещо познато. Леля ми си имаше едно старо куче, което никога не лаеше. Наричаше го Гоубфор. А Върховният маг Немерл, когато за пръв път дойдох на остров Роук, си имаше гарван, който навсякъде ходеше с него. И се сетих за една млада жена, която познавах някога, носеше си за гривна малък дракон-гущер, хареки. И така, най-сетне се сетих за моя отак. Тогава си рекох: щом това, което му трябва на Елша, за да го пази от стената, е топлината на едно докосване, защо да не е животно? След като те виждат живота, а не смъртта. Може би едно куче или коте ще е също толкова добро, колкото един Повелител на Роук...

И така се оказа. Котето, явно щастливо, че се е махнало от къщата, пълна с кучета, котараци и петли, и непредсказуемата Пиренче, много се стараеше да покаже, че е благонадеждна и старателна котка, обикаляше зорко из къщата за мишки, возеше се на рамото на Елша под косата му, когато му се позволи, а щом той си легнеше, мигом се сгушваше да заспи и почваше да мърка под брадичката му. Елша спа цялата нощ, без да помни за никакъв сън, а когато се събуди, котенцето беше седнало на гърдите му и миеше ушите си кротко и добродетелно.

Ала когато Ястреба се опита да разбере пола му, то засъска и се заинати.

– Е, добре – каза той и бързо дръпна ръката си да не пострада. – Твоя работа. Или е мъжко, или е женско, Елша, в това съм сигурен.

– Все едно, няма да му дам име – каза Елша. – Котетата си отиват като пламъци на свещи. Като му дадеш име, после ще скърбиш за него.

Същия ден Елша предложи да идат да оправят оградата на пасището и двамата тръгнаха да я обиколят, Ястреба от вътрешната страна, а Елша от външната. Щом някой от двамата намереше колове, започнали да прогниват, или разхлабени летви, Елша прокарваше длани по дървото, опипваше с пръсти, подръпваше и заглаждаше, и укрепваше, с онзи несвързан монотонен напев, почти безмълвен в гърлото и гърдите му, с отпуснато и съсредоточено лице.

По едно време Ястреба го загледа и промълви:

– А аз си въобразявах, че е от само себе си!

Потънал в работата си, Елша не го попита какво има предвид.

– Ето – каза той. – Това ще държи. – И продължиха, следвани неотстъпно от двете любопитни кози, които побутваха и подръпваха оправените части, сякаш искаха да ги проверят.

– Мислех си – проговори Ястреба, – че може би трябва да заминеш за Хавнър.

Елша го погледна с тревога.

– Аз пък мислех, че може би, щом вече мога да се пазя от... онова място... ще мога да се върна у дома, на Таон. – Беше загубил вяра още докато го казваше.

– Би могъл, но не смятам, че ще е разумно.

Елша отвърна с неохота:

– Голяма работа е, да помолиш за едно коте да те опази от пълчищата на мъртвите.

– Така е.

– Но... какво да правя в Хавнър? – И с внезапен изблик на надежда попита: – Ще дойдете ли с мен?

Ястреба поклати глава.

– Аз оставам тук.

– Но Повелителят на шарките...

– Те прати при мен. И те прати при онези, които трябва да чуят историята ти и да разберат какво означава... Казвам ти, Елша, мисля, че в сърцето си Пазителят на шарките вярва, че съм онова, което бях. Вярва, че аз просто се крия тук, в лесовете на Гонт, и че ще се появя, когато нуждата е най-голяма. – Старецът погледна потните си опърпани дрехи и калните си обуща и се засмя. – В целия си блясък.

– Бее – каза козата зад него.

– Но все едно, Елша, прав е бил да те прати тук, след като тя трябваше да е тук, ако не беше заминала за Хавнър.

– Господарката Тенар?

– Хама Гондун. Така я нарече самият Пазител на шарките – каза Ястреба и погледна през оградата към Елша с непроницаеми очи. – Една жена на Гонт. Жената на Гонт. Техану.