Неизвестна самоличност

1.

Трион режеше кост, нож стържеше по точило и водата барабанеше в дълбоки метални умивалници. Лекари съобщаваха теглото на органи, размерите на рани и асистентите им ги записваха. От стар касетофон на един рафт дънеше рокендрол – в моргата не беше тихо, както би могло да се очаква.

Във вторник сутринта бяхме затрупани с работа, времето в Западна Вирджиния беше прекрасно, грееше слънце, температурата надхвърляше 20 градуса. Хората се тълпяха по парковете, екопътеките, крайбрежната улица, но хубавото вървеше ръка за ръка с ужасното. Когато времето се оправяше, насилието, инцидентите и другите нелепи смъртни случаи нарастваха – представата ми за пролетната треска беше по-различна от общоприетата.

Довършвах сложен случай, който доста ме притесняваше, но в момента не можех да направя нищо повече. Трябваше да изчакам да се появят скритите травми. Когато контузиите са получени малко преди смъртта, обезцветяването на кожата е едва забележимо и може да се пропусне. Но когато трупът полежи няколко дни в хладилника, нараняванията стават видими така, както покафява натъртена праскова.

Подозирах, че бледите белези по предмишницата и шията на жертвата са резултат от стискане и душене. Ако бях права, щях да разоблича родителите ѝ – Райдър и Пайпър Брайли. В резултат на моето решение те можеше да бъдат обвинени в малтретиране и убийство на дете. От това, което бях видяла в дома им и при аутопсията, можех да заключа, че са чудовищна двойка.

Но на мен не ми е отредено да съдя. Не би трябвало да мис­ля за наказания. Работата на съдебния патолог е да представя фактите, без да се интересува от изхода на делото. Това обаче е невъзможно, освен ако не си робот или студенокръвно същество. Смъртта на Луна Брайли беше жестока и вбесяваща. Вчера едва се бях сдържала да не избухна на местопрестъплението. Не се съмнявах, че краткият ѝ живот е бил ад, тъй като влиятелните ѝ родители не бяха свикнали да носят отговорност за последиците.

Запечатвах парченца от куршум в кутия за улики, когато старомодният телефон на стената до работното ми място зазвъня. Кой ли можеше да е? Малцина знаеха този номер.

– Някой да очаква обаждане? – повиших глас, за да надвикам данданията.

Съдебните ми лекари бяха потънали в работа и дори не ме погледнаха, а звъненето продължаваше.

– Няма проблем, аз ще вдигна – промърморих предимно на себе си.

Свалих хирургическата маска и окървавените ръкавици и ги метнах в кошчето за биоопасни отпадъци. Подът лепнеше под краката ми в калцуни от тайвек , когато тръгнах към плота. На стената от шлакови блокове беше залепен надпис, изискващ САМО С ЧИСТИ РЪЦЕ! Вдигнах слушалката с безнадеждно оплетен кабел.

– Доктор Скарпета – представих се, но не получих отговор. – Ало? – На заден план долавях приглушен звук от токшоу. – Кой е? Ало?

Затворих. Тръгнах към масата си, но телефонът зазвъня пак. Този път не бях толкова любезна.

– Моргата – заявих.

– Не исках да те прекъсвам. Знам, че си заета. – Беше племенницата ми Луси Фаринели, агент от Сикрет Сървис и пилот на хеликоптер.

По боботенето на двигателите и тъпия шум от въртенето на перките установих, че лети нанякъде. Не би ми се обадила, ако не беше спешно.

– Телефонът току-що звънна, но никой не се обади. Случайно да си била ти? – попитах я.

– Не съм, но имам лоши новини, лельо Кей.

Вече не ме наричаше така пред хората. Сигурно беше сама – представих си я на дясната седалка в кабината на хеликоптера, която приличаше на тези в космическите совалки.

– Имаме странен смъртен случай, който подозирам, че някак е свързан с вероятно лежащото сега на масата ти момиченце – каза тя тъжно, а в гласа ѝ се долавяше гняв.

– Тъкмо приключвам с Луна Брайли, ако имаш предвид нея. – Издърпах един стол изпод плота и седнах с гръб към залата.

– Обзалагам се, че не е починала в резултат на инцидент – продължи зловещо Луси.

– И чия странна смърт мислиш, че може да е свързана с нея? – Приплъзнах към себе си един клипборд с вързана на него химикалка.

– Оная отрепка баща ѝ – милиардерът – притежава тематичния парк „Оз“, който ни е добре известен. Сега е изоставен и преди няколко часа намерихме там трупа на изчезнал човек – уведоми ме неохотно Луси и предусетих, че ще последва нещо, което не желая да чуя. – Боя се, че го познаваме. И най-вече ти – добави, а мен ме обзе ужас.

Записах датата – 16 април. Часът беше 11:40. Луси обясни, че снощи недалеч от границата между Вирджиния и Западна Вирджиния бил отвлечен нобеловият лауреат Сал Джордано. Бил убит по жесток начин, продължи за мой шок и ужас, макар че вътрешният ми глас оспорваше думите ѝ.

„Не може да е той.“

– Много съжалявам, лельо Кей. Знам, че бяхте близки...

„Сигурно е грешка.“

Известен астрофизик, Сал беше съветник на Белия дом и на високопоставени служители в САЩ и по света. С него участвахме в няколко правителствени целеви групи и комисии. Виждахме се редовно и имахме общо минало.

„Не може да е вярно.“

– Доближи ли се до трупа? – чух се да задавам правилния въпрос.

– Достатъчно, за да го огледам, без да унищожа улики. Гол е, без никакви лични вещи, и не мисля, че е мъртъв от дълго време...

„Може да е друг човек.“

– Сигурни ли сме, че е той? Да започнем с това. – Представих си неустоимото му лице, причуха ми се лиричният му глас и непринуденият му смях.

– Среден на ръст, строен, с дълга къдрава прошарена коса, от вътрешната страна на китката му е татуиран символът на числото пи – описваше го Луси, а душата ми опустяваше. – През маската си долових слаба остра миризма. На оцет. Силно киселинна – като на бял оцет.

– Предположения за източника? – чух се да питам, докато се опитвах да потисна вътрешния си смут.

– Усещаше се по цялото тяло.

– Има ли очевидни наранявания?

– Много травми – особено по лицето и главата...

„Не. Не. Не...“

– Странна червенина по кожата – продължи Луси. – Може би от някаква радиация. Обграден е от ябълкови цветчета – като онези странни житни кръгове.

– Какво?

– Сякаш е паднал от НАФ от небето....

– Моля? – Химикалката ми замръзна над листа.

– НАФ – повтори тя. – Неидентифициран аномален феномен. НЛО. Наречи го, както искаш.

Притиснах старомодната телефонна слушалка до ухото си и захлупих другото с лявата си ръка в опит да заглуша шума зад гърба си. Хората от персонала ми говореха високо. Гръмък зумер оповестяваше, че се отваря портата на автомобилния отсек на моргата. Във всички умивалници барабанеше вода, вратата на хладилника се затръшваше с трясък.

Луси поясни, че към шест часа радарът засякъл НАФ, който летял ниско и бавно над тематичния парк „Оз“. След като Сикрет Сървис били уведомени за изчезването на Сал, племенничката ми тръгнала да го търси по въздух. Като не го намерила, решила да проследи траекторията на загадъчния обект, която я отвела право при трупа.

– Не знам какъв е бил този НАФ, но е прелетял точно над него насред Призрачната гора – каза Луси. – Носел се е ниско, сигнатурата му не отговаря на никакъв алгоритъм. И тъй като не е бил забелязан от наш доверен човек, нямаме представа как би го възприел външен наблюдател.

– НАФ в смисъл на космически кораб от друга планета ли? – Огледах се, за да се уверя, че никой не ме е чул.

– Знам само, че Сал Джордано е бил изхвърлен от летящ обект с неизвестна идентичност – заяви Луси. – Не е бил разпознат от радара. Или от електрооптичните, телеметричните и другите сензори. Нито от мониторинга на спектъра. Това не означава, че е дошъл от космоса. Но не можем да допуснем и че не е.

– Ще го имам предвид. – Трескаво обмислях най-правилния подход.

– Трябва да ти задам няколко въпроса – каза Луси, а зад гърба ми зави и застърга още един трион.

– Разбира се.

– Вчера си го видяла.

– Да. Имаше рожден ден. – Отблъснах чувството, което ме обзе.

Вина. Трябваше да го разпитам по-настойчиво.

Представих си го – присвил очи на слънцето и усмихнат – на алеята пред къщата му, където се бяхме разбъбрили, макар и двамата да бързахме. Сал нямаше търпение да потегли на път, аз се бях отбила след съдебно заседание. Той беше по бермуди и широка бяла ленена риза като на реклама за бананова република. Помня, че беше умислен, сякаш нещо му тежеше, но не полюбопитствах какво. Никога не питах. Предположих, че не е в настроение, защото не се радва, че става на шейсет.

– Изглежда, ти си от последните хора, които са го видели жив – чух гласа на Луси по телефона на фона на въртящата се перка. – Какво помниш?

Обясних, че вчера късно следобед се отбих у тях с подаръчна кошница за из път. Знаех, че Сал заминава за обсерваторията в „Грийн Банк“, Западна Вирджиния, където е най-големият­ управляем телескоп на света. Още от дипломирането си той често ходеше там по работа.

– Да е споменавал някой да му е създавал неприятности? Или да е станало нещо необичайно? – попита Луси.

– Нищо не ми направи впечатление, освен че рожденият му ден му навяваше меланхолия. – Отблъснах още една вълна от угризения на съвестта и неверие. – Не каза какво ще прави по време на командировката, но това беше обичайно. Никога не сме се разпитвали за работата си, все пак по-голямата част от нея не подлежи на обсъждане.

Луси ме уведоми, че вчера в 19 часа Сал се видял с двама колеги в „Червения фургон“, на няколко километра от „Грийн Банк“. След час и половина бил заснет от охранителна камера да потегля от ресторанта с пикапа си – стар син шевролет с шумен дизелов двигател, за който все го бъзиках. Вероятно се е бил отправил към планинската хижа „Алегени Пийк“, в която винаги отсядаше.

– Днес сутринта го очаквали в обсерваторията да проследи радиовълните на изгряващото слънце – продължи Луси. – След като не се появил, се установило, че снощи не се е регистрирал в хижата. Изглежда, малко след като е напуснал ресторанта, е имал неприятна среща.

– А пикапът му? – попитах на фона на преминаващата носилка.

– На три километра от заведението. Очевидно е изскочил празен от пътя и е паднал в един овраг. Спешните екипи до­кладват, че моторът работел, вратите били заключени, предните колани – закопчани, но нямало следа от човек.

– На какво разстояние е намерен трупът? – Продължих да записвам подробностите.

– На сто и четирийсет километра. В окръг Огъста.

– А от колко време е изоставен тематичният парк? – попитах. Луси беше в гимназията, когато последно я водих там.

– Затворен е окончателно в началото на пандемията – отвърна тя. – Оттогава се руши и унищожава. Сигурно помниш, че е закътан в подножието на Блу Ридж. Трябва да знаеш къде е, за да се сетиш да захвърлиш там труп. Аз излетях преди час от националното летище във Вашингтон.

– С Марино ще донесем оборудването си.

– Надига се силна буря, по-късно ще стане доста гадно – каза Луси. – Очаквайте турбуленция и сложни маневри. Той няма да е доволен.

– Меко казано! Приятен полет! – пожелах ѝ.

*

Окачих слушалката на вилката, кабелът се усукваше и увиваше като жив. Посегнах към мобилния си телефон и изпратих съобщение на Пийт Марино – бивш криминален следовател, с когото бях работила почти през цялата си кариера. Сега оглавяваше следователския ми отдел и мразеше да лети с хеликоптер, особено управляван от Луси.

Добавете към уравнението и лошото време и ето ви един раздразнителен нервак. А чуеше ли за НАФ, щеше да ми надуе ушите. Любител на почти всякакви свръхестествени явления, включително на Голямата стъпка, призраци и летящи чинии, той веднага започваше да разправя за собствените си близки срещи. Щеше да се надява въпросният НАФ наистина да е извънземен. И същевременно щеше да се паникьоса, ако се окажеше, че е.

Уведомих го, че ни викат за оглед на 240 км от офиса ни в Александрия и че Луси ще ни закара дотам и евентуално и до други места. Освен обичайното оборудване трябваше да носим и защитно облекло от най-висок клас. Имахме нужда от херметически трупни чували и гайгеров брояч. Не би било зле да си вземе и тоалетни принадлежности и дрехи. Нямах представа колко ще се бавим.

Виждала ли си прогнозата за времето?! – отвърна Марино с емоджита на облак, гръмотевица и ковчег.

Не забравяй дъждобран.

По-добре да докараме трупа с кола.

Не става – отговорих. – Луси иска да отидем с нея. До скоро виждане!

Напъхах ръцете си в ръкавици, докато в другия край на залата съдебният патолог Фабиан Етиен точеше поредния нож. Той наближаваше трийсетте и беше екзотично привлекателен с обичайната си черна престилка с десен на паяжина. Дългата му черна коса беше прибрана под операционна шапка в същия тон, а ръцете и шията му бяха нашарени с татуировки.

От сутринта се правеше на много зает и се самозаблуждаваше, че не забелязвам как ме избягва. Аз най-добре знаех, че някои смъртни случаи са непосилно тежки. Дори за потомствени патолози като него – сина на легендарен съдебен лекар от Луизиана. Фабиан беше опитен и най-често безстрашен. Обаче беше самовглъбен и свръхчувствителен. Махнах му, че имам нужда от помощ. Той направи знак, че идва след малко.

Докато чаках, приключих с етикетирането на епруветките и другите улики. Но пред очите ми бяха все проницателният поглед на Сал Джордано и буйната му като на Айнщайн коса. В главата ми нахлуха мисли, които сякаш идваха от него; нямаше да е същото, ако не седяхме един до друг на заседанията. Нямаше да обядваме, да пием или да яздим заедно.

È quello che è, amore.

„Каквото – такова“, би казал. Представих си, че ме утешава да не се разстройвам, макар това, което си мислех, да беше безсърдечно и непочтително. Колкото и неправдоподобно да изглеждаше, нямаше как да не предположа, че е бил в космически кораб с извънземен произход. Че може да е бил изложен на неизвестни патогени или радиоактивни замърсители. Щях да третирам останките му като извънредно биоопасни.

2.

Фабиан тръгна към мен. В този миг охранителните монитори на стената в двата края на залата за аутопсии пак нададоха вой. Показваха как огромната порта на автомобилния отсек се отваря с дрънчене, за да пропусне нещо подобно на бял товарен микробус без прозорци, но със стълба на покрива.

– Трябва да довършиш тук – казах му, когато дойде. – Ще се справиш ли? Аз заминавам.

– Няма проблем. – Не можеше да погледне тялото на седемгодишната Луна Брайли с извадени органи и извити белеещи се ребра.

Лицето ѝ беше наведено надолу като трагична гумена маска, върхът на натрошения ѝ череп беше отрязан. Предполагаше се, че вчера е била сама в стаята си и си е играела с пищова на баща си. Родителите ѝ били в двора, когато чули изстрела. Имах основание да се съмнявам в тази история.

Те твърдяха, че Луна е свалила предпазителя, което ми беше трудно да проумея. Как е успяла? Пистолетът бил ли е зареден? И ако се е застреляла сама, защо траекторията на куршума сочи надолу? Това бяха само част от въпросите ми, които обезсмисляха показанията им.

– Повярвай ми, знам колко е трудно, Фабиан. Но ако не овладееш чувствата си, ще се провалиш. – Бях твърда, но добросърдечна. – Това трябва да умеем всички. И да го прилагаме непрестанно.

– Райдър Брайли е скапаняк. Знам, че той я е убил. – Беше изцъклил очи зад лицевия си шлем. – Мисли си, че с толкова пари и власт не е длъжен да играе по правилата или поне да бъде свестен.

– Не се забърквай в това...

– Вчера през цялото време ни се присмиваше, сякаш ни смяташе за тъпаци. Дъщеря му лежеше мъртва на пода в стаята си, а баща ѝ едва ли не се хилеше. Да не ти казвам какви ги говореше зад гърба ти. Попита ме какво е да работя за п-ка...

– Той е пресметлив гамен, чиято цел е да разсейва и плаши. Не му позволявай. – Съблякох престилката от тайвек, която предпазваше операционния ми екип. – Искам да провериш медицинската история на Луна Брайли. Кога е ходила на лекар или е лежала в болница и поради каква причина. Трябва да знам на какво се дължи всяко нараняване по тялото ѝ – старо или ново.

– Кога може да я вземат? От „Шейди Ейкърс“ вече подпитват.

– Много лошо, но се очакваше семейство Брайли да прибегне до услугите им. – Направо мразех тази алчна погребална служба.

– Джеси Спанк – уточни Фабиан от кого са съобщенията.

– Ще задържа трупа за няколко дни. – Свалих предпазните си очила. – Моля, веднага го отбележи в електронния регистър. За да не стане объркване. Особено когато са замесени „Шейди Ейкърс“ и семейство Брайли.

– Най-много ме вбеси непрестанният рев на майката. – На лицето му се изписа гняв, когато вдигна найлоновата торбичка с разрязани органи от кофата под масата. – Вероятно е плакала по същия начин и когато е гледала на другата страна. Що за човек би постъпил така? Тя е не по-малко виновна от бащата.

– Предполагам, че и майката я е малтретирала. Майката обикновено е принудена да го направи.

– Не ми пука. – Фабиан сложи торбичката в празния гръден кош. – Няма извинение. Това е зло.

– Съгласна съм, че е непростимо. – Свалих кърпата си и ботушите от тайвек.

– В Луизиана има много случаи на окултизъм, почитане на Сатаната, вуду и какво ли още не. – Той се потеше и дишаше учестено, операционната му маска се издуваше и спадаше. – Понякога ходех с татко на местопрестъпленията и усещах тъмните сили. Точно това усетих вчера в дома на Брайли. Долових поквара.

Говореше много бързо, докато вдяваше памучен конец в хирургическа игла. Забелязах, че ръцете му леко треперят.

– Всичко наред ли е, Фабиан?

– Като се прибрах снощи, бях твърде превъзбуден, за да заспя. Щом затворех очи, ми се явяваха неща, които не исках да виждам. Започнах да си мисля, че от дома на Брайли ме е последвало някакво зло. И Фей го усети.

Фей Ханадей беше най-добрата експертка по белези от инструменти и огнестрелни оръжия, лабораторията ѝ беше над нашата. С Фабиан живееха в преустроена сграда за карети, за която се кълняха, че е обитавана от духове.

– Прекадихме със салвия. И май успяхме да премахнем негативизма. – Избърса челото си с кърпа.

– Искаш ли да седнеш?

– Като прекаля с кафето, адреналинът ми откача. А и ме боли глава. Може би ми пада кръвната захар.

– По-спокойно – посъветвах го. – Дишай бавно и дълбоко. Не бива да се задъхваш.

– Снощи си мислех: ако ѝ бях по-голям брат. Или съсед. Това нямаше да я сполети. Нямаше да допусна да ѝ се случи нещо. – В очите му заблестяха сълзи, докато говореше за Луна Брайли. – Тя си е нямала никого.

– И аз не спах много. Но ако не съм във форма емоционално, няма да съм от полза нито за нея, нито за когото и да било, а най-малкото за теб.

– Какво още да направя? – Свали лицевия си шлем и си избърса очите.

– Когато пижамата ѝ изсъхне, моля те, занеси я в лаборатория­та с парченцата от куршума. – Попълних заявката за анализ на уликите, която щеше да качи горе. – Кажи на Фей, че тестовите изстрели за траекторията и разстоянието ще ни трябват възможно най-скоро. И докато си там, провери в трасологията докъде са стигнали с пробите за нагар. Особено с тези от ръцете.

Докато изреждах, стенният телефон пак зазвъня. Отново свалих ръкавиците.

– Кой ли пък е сега? – Вдигнах неохотно слушалката.

– Моргата. – Резкият ми поздрав остана без отговор, долавяше се само тихият говор от токшоуто. – Ало? – Нищо.

Затворих. Апаратът с бутони беше доста стар. Не се използваше често и не показваше кой се обажда.

– За втори път в рамките на няколко минути и определено не е грешка. – обясних на Фабиан. – По-скоро някой си играе зловещи игрички.

– И аз получих две такива обаждания сутринта – звънят ми на прекия телефон, изчакват две секунди и затварят. Не беше местен номер.

– Телефонът на следователския отдел е общоизвестен – посочих. – Този не е.

– Казах ти, че ни е нужен съвременен апарат. Не от времето на „Бийтълс“.

– Този не е чак толкова стар, но трябва да се смени наред с толкова много други неща тук, които не са включени в бюджета и затова е нужно одобрение. – Напръсках бележките по случая с дезинфектант, преди да ги откопчая от папката. – Ако обажданията продължат, ще уведомим полицията.

– Къде отиваш? – Фабиан зашиваше Y-образния разрез с дълги махове на иглата и конеца.

– С Марино ще отлетим към западната част на щата и връзката ще е проблемна. – Измих си ръцете с дезинфекциращ сапун. – Докато ни няма, започни да се ровиш в медицинската история на Луна Брайли. Родителите ѝ вероятно няма да пропуснат възможност да се намесят, затова трябва да сме много внимателни. С тях шега не бива.

– В затвора да изгният дано! – Фабиан върна натрошения череп на върха на главата.

Покри го със скалпа – късата червена коса беше обръсната там, където бях намерила няколко стари контузии. Спомних си как майката хлипаше за склонната си към инциденти дъщеря.

„Все си удряше главата или падаше“ – постара се да ме осведоми Пайпър Брайли.

„Беше толкова мудна. И все трябваше да я наблюдаваме“. Това пък ми каза бащата, сякаш детето е било невъзможно.

– Дано ги сполети същото, което са ѝ причинили! – заяви Фабиан.

– Не забравяй, че не бива да вземаме страна.

– Ти винаги вземаш страна, но се преструваш на безпристрастна.

– Ами научи се и ти да се преструваш. – Потупах го по рамото на излизане.

Дългият облицован с бели плочки коридор пред моргата беше като реката Стикс – по него ежедневно преминаваха мъртъвци. Изцапаните със засъхнала кръв стени бяха надраскани и ожулени от сблъсъци с носилките. На изпъстрения с петна от влага таван премигваха луминесцентни лампи, а вонята на смърт беше всепроникваща като болезнен спомен.

Лампата против насекоми изгаряше мухите с неприятно съскане, докато минавах покрай тъмните прозорци на антропологичната лаборатория. Вървях към противопожарния изход, тъй като използвах всяка възможност да се качвам по стълби, след като бях стояла или седяла с часове. От дъното на душата ми се надигаха емоции – не можех да си представя, че Сал вече го няма в живота ми. Той беше в него от толкова време, практически през цялата ми кариера.

През лятото, в което се запознахме, аз бях една от малкото жени в съдебната патология в Съединените щати. Още по-странно беше, че на трийсет години бях дипломирана юристка. Бях наивна и имах доста да доказвам, когато станах първата жена главен съдебен лекар на Вирджиния, без да осъз­навам, че назначаването ми на тази длъжност няма нищо общо с подготовката или способностите ми.

Изборът ми беше политически трик, демонстриращ напредничавостта на властта. Освен това се предполагаше, че една жена ще бъде манипулирана по-лесно – особено дъщерята на италиански имигранти. Аз бях убедена, че ще е ужасна грешка да се преместя в столицата на щата Ричмънд. Бях в неплатен отпуск и кроях планове да се върна в Маями, когато от Медицинския факултет на Римския университет ме поканиха за лектор през лятото.

Гостуващ професор по съдебна медицина се отказал в последния момент и аз съм била препоръчана да го заместя. Със сестра ми Дороти от деца говорехме италиански и не се поколебах да приема предложението. След всичките ми провали и разочарования щеше да ми дойде добре да преподавам и да живея като естет в университета. Но както казваше баща ми, il destino ha la sua idea. Съдбата има свои планове.

Бях в Рим от няколко дни, когато със Сал буквално се сблъскахме в едно бистро до площад „Кампо де Фиори“. След като смени чашите с разлято кианти, той ми каза, че е професор по астрофизика в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Бил в едногодишен отпуск в Рим и пишел книга в родния си дом. Необикновен, но стар, както го описа.

През лятото родителите му живееха в Южна Франция и апартаментът беше на наше разположение. За мен той беше палат с изглед към Фонтана на мавъра на площад „Навона“. Готвехме разкошни ястия, опитвахме местни гозби и вина и спяхме малко. Размишлявайки за мястото си в Космоса, изживяхме една романтична любов, на която не беше писано да трае дълго.

Сал беше гений, но по-важното е, че беше добър човек, един от най-добрите. Не заслужаваше такъв ужасен край. Молех се на Бог да не е страдал, но знаех, че е, ако е бил отвлечен снощи и е мъртъв отскоро. От описанието на Луси съдех, че е бил държан някъде с часове. Не ми се мислеше какво още са му направили. Гадеше ми се и ми беше адски мъчно.

Надявах се очите ми да не са зачервени, когато излязох през противопожарния изход на третия етаж. В коридора кимах на служителите, с които се разминавах. Някои излизаха от сградата, други отиваха да обядват в стаята за почивка. Червата ми закъркориха от аромата на претопляна храна. Микровълновата запиука, а през отворената врата гърмяха новините.

Спрях се да ги чуя с надеждата медиите още да не са разбрали за Сал. Известната телевизионна журналистка Дейна Дилети предаваше на живо от Маунт Върнън, бившия дом на първия ни президент Джордж Вашингтон.

– Днес започва Седмицата на историческите паркове във Вирджиния. Очаква се прекрасните имения в щата да бъдат посетени от по-големи тълпи от обичайното – каза тя със страстния си глас. – Цъфналите череши са разкошни, нали, приятели? Но ако си мислите, че това е невероятна гледка, почакайте само утре да ви заведа в плантацията „Бъркли“ на река Джеймс на частна обиколка на официалните градини...

Продължих, уверена, че медиите още не са надушили смъртта на Сал. Иначе Дейна Дилети щеше да бърза с новия си хеликоптер към местопрестъплението, за да ме изпревари както винаги. Можех да си представя каква истерия щеше да разпали за НАФ и съществата в тях. Щеше да отдаде прекомерно значение на интереса на Сал към извънземните, заради който медиите го смятаха за техен „душеприказчик“.

Член на Института за търсене на извънземен разум (ИТИР), той беше икона за вярващите, както наричаше тези, които приемаха, че не сме единствените живи същества във Вселената. Миналата година с други експерти участвахме в среща в Пентагона, посветена на евентуалните опасности за планетата. Обсъдихме най-подходящите начини за информиране на обществото при установяване на контакт с извънземен разум.

Сал направи презентация за „Оумуамуа“ – наподобяващия подводница междузвезден обект, посетил Слънчевата система през 2017 г.

Отразяващ светлината като метал, с червеникав оттенък, той се носеше покрай Земята със скорост, която понякога надвишаваше 320 километра в час, и не се държеше като обичаен астероид или комета. Сал предположи, че е извънземен космически кораб. Влезе в международните новини с неколкократните си опити да се свърже с него.

Коридорът на третия етаж свършваше при моя ъглов кабинет. Отворих вратата и светнах, тъй като вътрешните щори бяха спуснати. Не ги вдигнах, когато дойдох призори, преоблякох се в операционния си екип и слязох долу, за да започна отрано аутопсията на Луна Брайли. Долових познатата миризма на дезинфектант, който секретарката ми Шанън Парк не пестеше.

Както и на силния ѝ цветист парфюм, който ми подсказа, че скоро е минала оттук. Кабинетът ѝ беше до моя, но вратата помежду им беше затворена и както винаги нямаше да чуя какво говори по телефона. Но тя приказваше високо, твърдо, дори с искрица гняв в гласа. Явно някой я ядосваше, подценявайки я както повечето хора.

Секретарката ми беше любезна и услужлива, но донякъде. Не познавах по-отракан човек от нея и затова се приближих до вратата. Усетих непреклонността в тона на Шанън, ирландското ѝ произношение не се беше променило от първия ми мандат. Дочувах откъслечни изречения:

– Казах ви, господин Брайли. Доктор Скарпета е заета...

И:

– Няма полза да ми говорите така. Не допускам да ме обиждат...

После:

– Трябва да знаете, че и този разговор като всички се записва...

А също и:

– Затварям.

Подозирах, че Райдър Брайли се обажда за мъртвата си дъщеря, която, както ми беше дадено да разбера вчера, била болнава и глуповата. Цялата била в рани, предупредиха ме, защото родителите ѝ много добре са знаели какво ще установя. Телефонът пак зазвъня и Шанън грабна припряно слушалката.

– Както ви казах, много съжалявам за загубата ви. Но наистина трябва да престанете. Никак не е прилично...

Отдръпнах се от вратата, когато Марино ми прати есемес с последната прогноза за времето. Силни ветрове и гръмотевични бури в Апалачите можеше да създадат условия за градушка и торнада.