Пазителят на водите

На пет километра в далечината димната колона се издигаше по възходяща спирала. Колона плътна и черна, която се изливаше от двата мощни дизелови двигателя в машинното. Пламъци в оранжево и червено, черен пушек на фона на залязващо синьо небе, знак, че пожарът беснее при висока температура и набира сила. Когато жегата стигнеше до резервоарите с гориво, яхтата за няколко милиона щеше да се разхвърчи на безброй парченца, част от които щяха да стигнат чак до океанското дъно.

Завъртях силно надясно кормилото на осемметровата си лодка с централно разположено управление и отворих докрай дроселната клапа, иначе казано, натиснах газта до ламарината. Вятърът се беше усилил и еднометровите вълни се кипреха с шапчици от бяла пяна. Свалих леко стабилизаторите, така че кърмата да се издигне по-високо във водата, и моята „Бостън Уейлър“ заподскача към потъващия съд. Скъсих разстоянието за някакви си три минути.

Осемдесетметровата яхта „Бивш монопол“ се беше наклонила силно наляво и се носеше без тяга. Стотината дупки от куршуми по кърмата обясняваха как е останала без двигатели и рул. Вероятно обясняваха и пожара.

Показваха също, че Пръсти е стигнал до яхтата.

Вълни се разбиваха в носа, водата се изливаше в камбуза и в стаите за гости на основното ниво. Яхтата се пълнеше с вода и натежаваше опасно към дъното на Атлантика, кърмата скоро щеше да щръкне над повърхността. Било заради нов взрив, или заради водата, но яхтата беше пътник. Подравних моята „Уейлър“ с кърмата ѝ, докато не се плъзна леко върху наклонената платформа за гмуркане, вързах я хлабаво с едно въже при носа и скочих на борда на яхтата. В открития салон на главната палуба имаше три тела с множество дупки от куршуми. Качих се по спиралното стълбище до салона на горната палуба и там намерих още два трупа.

Пръсти не се виждаше никъде.

Отворих с ритник вратата към мостика, спънах се в поредния труп, изтичах напред и там ме посрещна вълна от солена вода, която се изливаше през счупеното предно стъкло. Който и да е бил на мостика, водата отдавна го беше отнесла в морето. Върнах се при стълбището и се качих на най-горното ниво, палубата на собственика, както я наричаха. Съпругата на Виктор лежеше на дъските. Простреляна беше три пъти, знак, че Пръсти се е добрал до нея, преди тя да се добере до него. Но пистолетът в ръката ѝ беше празен, без патрони в пълнителя. Ето това не беше хубаво. Свалих една брадвичка от стената и с нейна помощ разбих махагоновите врати към покоите на Виктор. Той, също прострелян три пъти, лежеше разкривен, личеше, че вратът му е счупен. Знак, че си е отишъл в мъки. Което беше добре.

Яхтата се наклони рязко напред, скоро щеше да вирне задница и да потъне. Имах броени секунди да намеря Пръсти и момичетата и да се махнем от това нещо, преди то да ни е повлякло към дъното или да ни е изстреляло към небето. Слязох на бегом по стълбата и свърнах към кърмата и машинното, но то се оказа наводнено. Поех в обратната посока, като газех през вода до кръста, минах покрай каютите на екипажа, после и покрай молитвения параклис на Виктор, в опит да стигна до котвеното помещение, където водата беше станала червена.

И там намерих Пръсти.

По-точно, чух го и чак след това го видях. Чух как гъргори при всяко вдишване. Свърнах зад ъгъла, той ме видя и се усмихна, но от смеха му нямаше и помен. Още държеше своя „Зиг Зауер“, но не успяваше да вдигне ръка, макар пистолетът да беше празен. Прихванах внимателно главата му в сгъвката на лакътя си и понечих да го повлека нагоре, но той посочи към вратата на котвеното.

– Там... – Само това успя да каже.

През пролуката под вратата се лееше вода, значи котвеното беше наводнено. Опитах се да отворя вратата, но налягането на водата от другата ѝ страна не ми позволи. Поех с газене към машинното, стигнах с плуване до другия му край, като се опитвах да не вдишвам токсичния дим, от който очите ми горяха. Свалих един лост от стената и се върнах при котвеното помещение. Пъхнах върха на лоста под заключващия механизъм и дръпнах, запънал крака.

Чух нещо като смях зад себе си.

– Само толкова ли можеш? – задави се Пръсти и се опръска с кръв. – Дърпай, де.

И аз дръпнах с всички сили. Когато налягането отвътре и моят лост отвън строшиха ключалката, вратата се отвори рязко и притисна двама ни с Пръсти до стената. Водата се заизлива яростно и след броени секунди налягането се изравни. Тогава чух приглушените викове на момичетата. Пръсти посочи към водолазната кислородна бутилка до вратата на котвеното. До нея бяха закачени всякакви водолазни джаджи, включително подводен фенер. Проверих регулатора на бутилката, нагласих я на гърба си, включих фенера и заплувах надолу по стълбите, които водеха към търбуха на яхтата.

Там открих седем уплашени момичета, сгушени в смаляващия се въздушен мехур, уловен в капана на потъналия вече нос. Казах им няколко окуражителни думи, пуснах една шега за „Титаник“, после се хванахме за ръце и аз ги издърпах през тъмната вода и нагоре по стълбата. Щом видяха дневна светлина, момичетата заплуваха, изскочиха над водата и взеха да се катерят по наклонената палуба към моята „Уейлър“.

И седемте бяха полуголи, уплашени и трепереха силно. Мари обаче не беше сред тях. Гмурнах се отново в черната дупка, но Мари не беше и там.

Върнах се при Пръсти, който лежеше със затворени очи. Разтърсих го.

– Пръсти! Пръсти! – Очите му се отвориха. – Мари? Къде е Мари?

Той понечи да ми отговори.

Наведох се към него.

Пръсти поклати глава. Не му беше лесно да го признае.

– Няма я.

– Как така я няма?

Той разтвори пръстите на ръката си и едно празно шишенце от лекарство цопна във водата. Сълза се търкулна по лицето му.

– През борда. – Замълча, събираше сили за следващото. – С тежест на глезена.

Това ме порази. Край. Край, който ме смаза.

Преметнах ръката на Пръсти през раменете си... и напипах раната отзад, която не бях видял. Прокарах ръка по гърдите му, Пръсти притискаше раната отпред. Той поклати глава. Куршумът беше влязъл близо до гръбнака му и беше излязъл взривно през гърдите.

Натъпках част от тениската му в раната, мушнах пистолета му под колана на гърба си и повлякох Пръсти през дима, по стълбите, после по палубата. Влачех го, а той току мяташе поглед на очукания си „Зиг“, накрая каза с усмивка:

– И да ми го върнеш. – Закашля се. – Ако този пищов можеше да говори...

Вълните подмятаха лодката ми като шамандура. И седемте момичета се бяха прехвърлили на нея. Наместих Пръсти на гърба си, изчаках подходящ момент и скочих на платформата при носа. Превъртях се заедно с Пръсти, а едно от момичетата издърпа въжето, с което бях прикрепил лодката си към яхтата. След миг вече силно натисках дросела напред. Отдалечили се бяхме на триста-четиристотин метра, когато чухме взрива. Пръсти завъртя глава миг след като гигантска огнена топка погълна „Бивш монопол“ и милиард парченца от суперлуксозната яхта заваляха върху водите на Атлантическия океан близо до брега на Североизточна Флорида. Пръсти си почиваше, пълнеше лодката ми с разпенена тъмночервена кръв и се смееше доволно. Завих към брега, изключих двигателя и лодката заора в пясъчен рай, който Пръсти никога нямаше да види.

Дишаше трудно, не можеше да си движи краката. Цяло чудо беше, че още е жив. Патрик О’Донован, по прякор Пръсти, беше корав като гвоздей и мек като памук. Такъв си беше от деня, когато се запознахме. Стоик. Мъдрец. Безстрашен. Дори сега беше спокоен.

Долната ми устна трепереше. Мислите ми препускаха трескаво. Две думи не можех да събера на едно място.

Пръсти на моменти се отнасяше, затова започнах да говоря с надеждата да се съсредоточи.

– Пръсти, не заспивай. Чуваш ли... – Когато това не свърши работа, прибегнах до единствената дума, която можеше да го извади от ступора: – Отче. – Пръсти е бил свещеник, преди да започне работа за правителството. И ако го притиснеш достатъчно, ще ти каже, че още е такъв.

Очите му ме погледнаха. Той направи опит да се усмихне и каза през стиснати зъби:

– Вече се чудех кога ще се появиш. Крайно време беше да направиш нещо. Защо се забави толкова? – Целият се къпеше в червено.

Тази история изобщо не трябваше да свършва така.

Пръсти посочи към една кутия, по-скоро куфарче, от онези с щракащи ключалки и формирована пяна отвътре. Неговата беше оранжева и очукана, прикрепена към командното табло. Пръсти никога не пътуваше без оранжевата си кутия, която по тази причина можеше да се похвали с пробег от няколкостотин хиляди километра. Сетех ли се за Пръсти, сещах се и за глупавата му оранжева кутия. И макар че с него рядко говорехме за работата си с други хора, той – ако го хванеш в правилното настроение – обичаше да се разпростира изобилно върху две неща – храна и вино. И двете Пръсти защитаваше с религиозен фанатизъм. За това служеше подсиленото непромокаемо куфарче, което той с обич наричаше „кутията ми за обяд“. Никой, дори аз, абсолютно никой, ако му е мил животът, не заставаше между Пръсти и вечерята му или чашата вино по залез. Някои хора отбелязват паметните мигове в живота си с пура или цигара. Пръсти ги отбелязваше с червено вино. Преди години бе преустроил мазето си в изба. И до ден днешен задължително водеше гостите си там, развеждаше ги и ги караше да дегустират. Изтънчен винен сноб, той често вдигаше чашата с вино към светлината, завърташе я леко и казваше: „Земята в бутилка“.

Едно от момичетата измъкна кутията от прикрепящия я ластик и ми я донесе. Щом я отворих, Пръсти сложи ръка върху бутилката вътре и ме погледна.

Задаваше ми въпрос, който аз не исках да чуя и на който не исках да отговоря. Поклатих глава.

– Ти си свещеникът, а не...

– Млъкни. Няма време.

– Но...

Очите му пробиваха дупки в душата ми.

– Аз...

Той успя да каже:

– Първо хляба. После виното.

Отчупих парче от хляба и повторих думите, които го бях чувал да казва десетки пъти:

– ... това е Моята плът... – И сложих парченцето хляб върху езика му.

Той го завъртя в устата си и се опита да преглътне, но отново се закашля. Щом кашлицата спря, аз измъкнах корковата тапа и наклоних внимателно бутилката, така че виното да намокри устните му.

– Това е Моята кръв, пролята за... – Той примигна, а моят глас се скърши. – Който яде от Моята плът и пие от Моята кръв, пребъдва във... – Не можах да довърша.

Той сякаш не бързаше да отпие от виното. Усмивката на устните му беше същата като усмивката в очите му. Тази усмивка щеше да ми липсва. Може би тя щеше да ми липсва най-много. Защото говореше на най-дълбоките кътчета в мен. Открай време. Виното напълни устата му и се изля през ъгълчетата.

Кръв, смесена с кръв.

Нов спазъм. Още кашлица. Прегръщах Пръсти, а вълните ни люлееха. Едно дихание. После две. Събрал сили, той посочи към водата.

Поколебах се.

Очите му се обърнаха назад, но той успя да ги върне, с усилие, и ме погледна, примижал. После ме нарече по име. Правеше го само когато е важно.

– Бишъп.

Прехвърлих Пръсти през парапета и го потопих внимателно в топлата вода. Дишането му ставаше все по-плитко. И на по-големи интервали. Гъргоренето се засилваше. Очите му се отваряха и затваряха. Личеше си, че го притиска тежък сън. Стисна в шепа тениската ми и ме дръпна към себе си.

– Ти си... какъвто си, какъвто винаги си бил...

Нагазих в дълбоката до кръста бистра като джин вода, тялото на Пръсти се носеше до мен. Момичетата се бяха сгушили едно в друго и плачеха без глас, а течението влачеше червена следа. Пръсти ме чукна по гърдите, после с едната си ръка започна да изписва цифрите. Първо показа петте си пръста, после сгъна три и остави два. Това означаваше седем. Без никаква пауза, той вдигна петте и сгъна два. Това беше осмица. Направи кратка пауза, после продължи, показа ми седмица, следвана от нула. Разбрах, 78-70.

Научил бях този елементарен код от него преди години и знаех отлично какво се опитва да ми каже. Цитираше Псалтира, който знаеше наизуст. Числата 78 и 70 насочваха към псалма за цар Давид и как Бог го взел „от кошарите на овцете“. Накратко, Пръсти имаше предвид нас. Имаше предвид началото на моето чиракуване. Преди двайсет и пет години, когато аз бях второкурсник в академията, Пръсти ме извика след часа и каза нещо адски странно: „Кажи ми какво знаеш за овцете“. Оттогава сме изминали милион километри. През годините Пръсти се беше превърнал в мой шеф, настойник, приятел, учител, източник на мъдрост, на майтапи, а понякога беше и мой баща.

Животът ми беше различен заради него.

По време на дългата си кариера Пръсти е бил на много места, където и най-малкият шум може да ти докара смърт, затова се беше научил да общува с числа, които кореспондират с Псалмите. Така си беше спечелил и прякора. Имаше само един проблем – човекът, с когото Пръсти си говореше по този начин, или трябваше да познава отлично Псалмите, или да има Библия под ръка.

Докато животът му се изцеждаше в океана, Пръсти ме дръпна към себе си и прошепна хрипливо:

– Кажи ми... какво знаеш... за овцете.

Така бяхме започнали. Така щяхме и да завършим.

– Имат навика да се скитат.

Той чакаше. Това бяха все уроци, които бях научил от него. За всеки бяхме отделили по една година, понякога и повече.

– Често се губят.

– Защо?

– Защото могат.

– Защо?

– Защото тревата винаги е по-зелена...

– И как се нарича това?

– Законът на Мърфи.

– Браво.

– Те са лесна плячка. Лъвът винаги дебне.

Кимване.

– Рядко намират пътя към къщи.

– Затова им трябва... – подсказа ми той.

– Пастир.

– Какъв пастир?

– Пастир, който ще загърби топлината на огъня и сигурността на стадото, ще рискува със студа, с дъжда и с безсънните нощи, за да... – Не довърших.

– За да какво?

– За да намери загубилата се овца.

– Защо?

Вече плачех с глас.

– Защото... нуждата на загубилата се овца... – Думите избягаха.

Той затвори очи и положи длан на гърдите ми. Дори сега ме учеше, обясняваше ми защо умира в ръцете ми. Тръгнал беше след едната загубила се овца и я беше превърнал в седем.

Придърпа ме към себе си. Един последен миг на сила.

– Трябва да ти дам... – Бръкна в джоба на ризата си и извади оттам напоено с кръв писмо. Почеркът беше нейният.

Притисна писмото в гърдите ми.

– Прости ѝ.

Не можех да повярвам какво ми казва.

– Да ѝ простя?

– Тя те обичаше.

Кръв потече от ъгълчето на устата му. Тъмночервена на цвят. Той ме разтърси.

– До самия край...

Държах писмото, не помнех как се диша.

Пръсти изхъхри през гъргоренето:

– Всички ние сме само прекършени деца...

Гледах втренчено писмото. Теглото на безнадеждността. От очите ми се стичаха сълзи.

Пръсти посегна и ги избърса с палец. Той също плачеше. Толкова дълго търсихме. Бяхме на една крачка само. И да се провалим точно сега, накрая...

Той понечи да се усмихне, да каже нещо, но думите го предадоха. Вместо това сви пръсти около верижката на врата ми. Тежестта на отпуснатата му ръка скъса верижката и тя се уви около пръстите му. Кръстчето, което той ми беше купил в Рим, се полюшна.

– Сега тя си е вкъщи. Не съжалява за нищо. Не я боли. Не тъжи.

Миг на мълчание. Той затвори очи, както се носеше по гръб върху водата, после прошепна:

– Още нещо...

Ръцете ми бяха топли и хлъзгави от водата и кръвта. Вече не усещах пулса му. Знаех какво иска, знаех също, че ще боли. Не можех да го пусна, затова го придърпах плътно до гърдите си и го задържах така, докато животът се отцеждаше и на неговото място нахлуваше мрак.

Той прошепна в ухото ми:

– Пръсни пепелта ми там, където започнахме... накрая на света.

Преглътнах поредния хлип, сълзите ми свободно се стичаха. Замислих се за онова място, на хиляда километра на юг.

– Не мога...

Той скръсти ръце, кръстчето се люшна отново на верижката. Усмихваше се, едва-едва. Погледнах над водата, но сърцето беше ослепило очите ми и нищо не видях. За последен път кимнах. Той се отпусна, тялото му натежа в ръцете ми. Думите му вече ги нямаше. Изрекъл беше последните. Останал му беше единствено дъх.

Наведох се към него и успях да му кажа, че ще ми липсва. Той примигна. Само това му беше останало. Аз мобилизирах малкото оцеляла сила у мен.

– Готов ли си?

Очите му се притвориха, после Пръсти остърга последен прилив на енергия от най-дълбоките резерви и ме погледна с ясен поглед. Той може и да беше готов, но аз не бях. Думите на живота му се отцеждаха от страницата, черното изчезваше бързо, оставаше само белият лист. Незнайно как и откъде, той намери сили за няколко последни думи. Чукна с пръсти по гърдите ми и прошепна със затворени очи:

– Не я носи. Това ще те убие...

С една ръка под врата му и с другата, притисната върху раната на гърдите, аз казах на водата. Повторих онова, на което той ме беше научил.

– В името на Отца... на Сина... и на...

Той примигна, една сълза се отрони. И аз го потопих под повърхността.

Задържах го под водата само миг, но за този миг тялото му се отпусна напълно, последните въздушни мехурчета се отделиха от ъгълчето на устата му и водата почервеня.

Повдигнах го. Беше лек, макар и по-едър от мен. Сякаш душата му вече си беше отишла. Когато лицето му проби повърхността, очите му бяха отворени, но не гледаха към мен. Поне не в този свят. А гласа, който бях чувал десетки хиляди пъти, вече не го чувах. Изтеглих го на брега, върху пясъка, вълните се плискаха по глезените ни. Тогава забелязах ръцете му. Пръстите. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, но пръстите му крещяха до възбог: „2-2“.

– Свърши се.

Придърпах го към себе си и заплаках с глас.

Момчетата от Бреговата охрана увиха момичетата в одеяла и включиха системи на три от тях. Понеже познаваше Пръсти, капитанът им нагази във водата да ми помогне и двамата заедно вдигнахме тялото му от пясъка. Един от офицерите предложи да закарат лодката ми до пристанището, за да се возя при Пръсти, но аз отказах. Тялото на Мари беше някъде там.

Бях се провалил.

Поех по течението и отново изкарах лодката си на пясъка. Морето щеше да направи едно от две неща – или щеше да погребе тялото ѝ в дълбините, или да го изхвърли на брега. Часове по-късно, докато слънцето се спускаше под ръба на океана, а по моята кожа се бяха спекли сол и кръв, аз стоях досами прибоя и разгъвах писмото. Тежестта му ме събори на колене, вълните се плискаха в бедрата ми.

Трудно различавах буквите.

„Любов моя,

Знам, че това писмо ще те разтърси...“

Изтрих сълзите си, после вървях по брега до изгрев слънце. Четях и препрочитах писмото. И всеки път болката беше по-силна. Всеки път гласът ѝ ставаше по-далечен.

Приливът я изхвърли на брега точно когато слънцето проби хоризонта. Притиснах до гърдите си безжизненото ѝ бледо тяло и се разплаках. Плаках гневно. С глас. Прекършен. Прегръщах я, прозирна и студена. Не виждах смисъл в живота си. Нито в дните си досега, нито в тези напред. Бях изгубен. Целувах лицето ѝ. Студените ѝ устни.

Но не можех да я върна.

Въжето около глезена ѝ беше срязано. Знак, че нейде в тъмните дълбини тя е променила решението си. И макар че вече я нямаше, тя още ми говореше. Още си пробиваше път назад. Със зъби и нокти. Лежахме на брега, вълните ни заливаха. Притиснах лицето си в нейното.

– Помниш ли как те намерих тук през онази далечна нощ? Всички те търсеха, но никой не се сети да те потърси толкова навътре. А ти беше там. На десетина километра навътре в морето. Премръзнала. Цялата трепереше. А после, на два километра от брега, горивото ни свърши и се наложи да греба. Ти се тревожеше, че няма да успеем. Но аз те бях намерил. Можех да греба покрай цялото крайбрежие на Флорида, ако така щяхме да останем в онази лодка. А после накладохме огън и ти се облегна на мен. Помня бриза по лицето си, топлината на огъня по краката си и твоя аромат навсякъде по мен. Само това исках, да седя и да дишам, нищо друго. Да спра слънцето. Да му кажа да почака още час-два. „Моля те, не може ли да се забавиш малко?“ А после ти ме хвана за ръката и ме целуна по бузата. Благодари ми шепнешком и аз усетих дъха ти в ухото си. А бях никой. Нищо и никаква шестнайсетгодишна сянка, която влачи крака по коридорите. Недорасло хлапе с глупава малка лодка, но ти ме превърна в някой. Превърна онази нощ в нашата тайна, вече не минаваше ден, без да се видим. Ти по един или друг начин успяваше да дойдеш при мен. А после, в дванайсети клас, само ти вярваше, че мога да счупя рекорда. Четиресет и осем секунди. Прекосих финиша и часовникът показваше четиресет и седем и нещо, друго не видях, защото се сринах по очи. Бяхме успели. Помнех пукота на пистолета на старта, но не помнех да съм тичал. Помнех как летя. Как се нося. Хиляди хора крещяха, но аз чувах само твоя глас. Винаги съм чувал само него. А сега не знам как да се махна от този плаж. Не знам как да си тръгна. Не знам кой съм без теб. Пръсти каза да ти простя, но не мога. Няма за какво да прощавам. Нищичко няма. Дори за... Съжалявам, че не те намерих по-рано. Искрено съжалявам. Направих и невъзможното. Но злото е истинско и понякога е трудно да чуеш. Иска ми се да ме беше чула. Затова, преди да си тръгнеш, преди да... Просто искам да знаеш, че те обичах, че се влюбих в теб от пръв поглед и че ти никога не направи и едно нещо – нито едно, нищичко, – което да ме откаже от любовта ми. Сърцето ме боли и ще ме боли още повече, защото ще трябва да стана и да те отнеса. Но където и да отида, ще те нося със себе си. Ще те пазя в сърцето си. И всеки път, когато се къпя или плувам, или пия, или газя във вълните, или карам лодка, или просто стоя под дъжда, водата ще те пази в мен. Мари, докато има вода, ще те има и теб в мен.

Слънцето се издигаше в небето. По някое време се обадих на Бреговата охрана. Хеликоптерът кацна на брега и когато момчетата от екипажа предложиха да поемат Мари, аз отказах. Сам я занесох в машината, скръстих ръцете ѝ, притиснах главата ѝ към гърдите си и за пръв път, след като я намерих, разтворих пръстите ѝ и пъхнах ръка в нейната.

Чуваха плача ми през трясъка на хеликоптерните витла.

1.

Мина седмица. Хранех се, колкото да не умра. Спях дори по-малко. През повечето следобеди гледах невиждащо над водата. Дните се влачеха. В завещанията си Мари и Пръсти изрично бяха посочили, че искат да бъдат кремирани. Така и стана.

За разлика от Пръсти, който ме беше помолил да разпръсна праха му накрая на света, Мари си беше избрала по-близко място. В последното си писмо ме молеше да разпръсна праха ѝ в плитките води край бреговете на острова, където с нея играехме като деца. Цяла седмица прегръщах урната и гледах приливите и отливите. Водата прииждаше и се оттегляше. Прииждаше и се оттегляше. Но краката ми отказваха да нагазят в плитчините. Затова, въпреки последната воля на Мари, аз се върнах в къщата си и поставих урната на масата, до праха на Пръсти в любимата му оранжева кутия за обяд. Необичайна двойка и чудата гледка. Лилава урна и яркооранжева кутия. Гледах ги. И те ме гледаха.

Още седмица се въртях около тях като луна около планета. Светлина. Мрак. Ден. Нощ.

Пръсти ме беше научил на всичко, което знаех. Намерил ме беше, когато бях изгубен. Залепил беше парченцата ми, когато всичко се беше разпаднало. Тогава аз бях като Бен Ган от „Островът на съкровищата“, а той беше моят Джим Хокинс. Аз бях Крузо, той беше Петкан. В най-тъмния си миг бях се събудил на незнаен бряг, окаяник с морска пяна в носа и малки рачета по лицето. Бях безпомощен и не говорех езика. Пръсти ме вдигна от пясъка, изтупа ме, нахрани ме и ме научи отново да ходя. Спаси ме в момент, когато не смятах, че това е възможно. Ефектът от появата му в живота ми беше неизмерим. Отсъствието на гласа му – оглушително.

А животът без Мари беше като да се събудиш в свят без слънце. Писмото ѝ беше винаги с мен. Препрочетох го десет хиляди пъти. Оставях го разгънато до лицето си вечер, за да заспивам с мисълта за нея, но това ми донесе слаба утеха. Не можех да върна времето назад. Също толкова невъзможно ми беше, макар че полагах усилия, да осъзная и приема, че нея вече я няма. Нямаше как да е вярно. Не можеше да е вярно. Как така е мъртва? Мисълта как увива въже около глезена си, сама и ужасена, и как напуска този свят, погълната от срам и съжаление, не ми даваше покой. Търсил я бях до пълно изтощение. И почти бях успял. Което правеше провала ми още по-пълен. Не съм бил там, когато е имала най-голяма нужда от мен.

Може би от това ме болеше най-много. Цял живот бях спасявал ранени, а не успях да спася най-любимия си човек на света.

Остров Форт Джордж се намира северно от Джаксънвил, щата Флорида, в сянката на остров Литъл Талбът, който го защитава от стихиите на Атлантика. Ако познаваш добре тукашното крайбрежие, ще откриеш пътя си по река Форт Джордж от Атлантическия океан през наносите и плитчините около Литъл Талбът и оттам през по-кротките води около остров Форт Джордж. Това се дължи на няколко благоприятни географски фактора. Крайбрежният канал, комбинираната система от естествени езера и заливчета и създадени от човека канали, която в Северна Флорида е позната под името Подветрения, минава северно от река Сейнт Джонс и крайбрежието на Мейпорт и стига до остров Амелия и залива Насау. И там някъде река Форт Джордж свързва Подветрения с Атлантическия океан.

Това означава, че река Форт Джордж е леснодостъпна както по Крайбрежния канал, така и от Атлантика, и следователно се явява нещо като централна точка за яхтената култура на Северна Флорида, която включва и богаташите, които зимуват или прекарват уикендите на островите Амелия, Сейнт Симънс и Сий Айлънд. При прилив река Форт Джордж прилича на всяка друга река. Вода навсякъде. Но само на сантиметри под повърхността се крие друга реалност. С началото на отлива пясъчните наноси около Форт Джордж се показват като Атлантида и се превръщат в игрище с размерите на двайсет или трийсет футболни стадиона. През уикендите районът е осеян с десетки лодки, закотвени или вързани една след друга. И като казвам лодки, имам предвид всякакви съдове – от четириметрови „Генос“ и петметрови „Монток“ до осемметрови моторници с централно разположено управление, също единайсетметрови стрели с три двигателя и всички варианти помежду. Случва се дори някоя двайсетметрова яхта и дори двайсет и пет метрова дебеланка да хвърлят котва в по-дълбокото и после да пратят лодките си на игрището.

Уикендите са калейдоскоп от цветове и взривове от звук. Капитаните привличат вниманието по три начина – с цвета и дизайна на лодката си, с телата по бански на борда и с шума, който струи от тонколоните. Периферията е осеяна със стъклени бутилки в хладилни чанти, шезлонги на плиткото, деца върху надуваеми дюшеци, кучета, които гонят стръвта на рибарите, момчета, които хвърлят мрежи, хлапета на водни ски, пясъчни замъци в различен етап на разрушение, сламени шапки във всякакви размери и форми, старци, които пускат хвърчила, барбекюта и грилове, генератори. От изгрев до залез слънце системата от пясъчни наноси на Форт Джордж представлява един голям град, който изплува с отлива и изчезва с прилива.

Моят остров е един от многото малки острови около Форт Джордж. Покрай дълбоководния достъп по Крайбрежния канал на запад и по-плитките води на реката от юг и изток, аз също съм в нещо като воден капан. Но за разлика от Форт Джордж, моят остров е по-малък и достъпен единствено с лодка. И пак за разлика от Форт Джордж, който е осеян с къщи, църкви, клубове, туристи и една стара плантация, аз живея на своя остров сам.

И точно така ми харесва.

Седях на кухненската маса, пиех кафе и се опитвах да не зяпам урните. Имах нужда да си намеря работа, затова почистих „Зиг Зауера“ на Пръсти. После го почистих още веднъж. И трети път. Харесваше ми да го усещам в ръцете си, стар и очукан, износен. Пистолетът ми напомняше на собственика си, подсещаше ме за стотиците пъти, когато бях виждал Пръсти да го вади от кобура и да го връща там. Опитвах се да си спомня как звучат гласовете им, неговият и на Мари, да видя лицата им, но всичко идваше приглушено и неясно. Не се получаваше. С всеки изминал ден съжалявах все по-силно и за все повече неща и се чувах как изричам куп думи, които не бях казал навреме.

Пръсти ме напусна внезапно и макар отдавна да знаех, че това може да се случи, предвид с какво бяхме избрали да се занимаваме, пак се бях оказал неподготвен. Уж беше тук, голям като живота, а после вече го нямаше. Сигурно за хиляден път премислях подробностите от онзи последен ден. „Ще покрием повече площ, ако ти тръгнеш по крайбрежието, а аз поема навътре“ – така ми беше казал. Още тогава знаех, че не трябва да се разделяме. Още тогава знаех, че открие ли яхтата на Виктор, Пръсти няма да ме чака. По-възрастен от мен и може би малко по-бавен, той щеше да атакува. Като бик в магазин за порцеланови изделия. Ще размахва пистолета си и ще стреля на поразия. Беше такъв инат. Знаел е, още щом се е покатерил по въжената стълба на „Бивш монопол“, че това пътуване е еднопосочно.

Точно затова хората, които спасяваше, му имаха безпрекословно доверие. Затова те и мнозина други го обичаха.

Историите бяха неговият начин да се справи със спомените. Те се търкаляха от езика му една след друга, а ароматната диря на една водеше към следващата. Разбира се, първо трябваше да го накараш да кротува. Но и за това си имаше номер – налей му чаша „земя“ и шлюзовете се отваряха. И отвореха ли се, аз седях, слушах, смеех се и плачех. Аз, както и всички останали.

Стоях пред оранжевата кутия и скърбях заради тишината. Знаех, че трябва да тръгвам, но отлагах. Да загубя единия, беше смазващо. Да загубя и двамата... Без значение колко се опитвах и колко дълго зяпах нещата на масата, не бях в състояние да проумея, че всичко, което знаех за тях, и всичко, което бяхме преживели заедно, сега се съдържа в два контейнера на няма и метър пред мен. Излизах от кухнята, после бързо се връщах и не можех да повярвам, че междувременно не са помръднали. Лилавото и оранжевото все така ме гледаха безучастно.

Беше сън, който не ми харесваше и от който не можех да се събудя.

Неделният следобед преваляше и като всяка седмица по това време на деня навалицата по пясъчните наноси оредяваше. Но една лодка се появи в противоположна на общия трафик посока, дойде откъм Крайбрежния канал и изора бразда в плитките води. Осемметрова снабдителна лодка на по-голяма яхта, с двоен двигател. Двама мъже и десет момичета. Оглушително силна музика. Носът на лодката заора в пясъка, момичетата и единият от мъжете слязоха на брега, а капитанът спусна две котви, една при носа и една при кърмата, така че вятърът да не завърти лодката – иначе лесно щеше да попадне в капана на наносите и да си остане там още осем часа, до следващия прилив. Човекът явно знаеше какво прави.

Гостите му полазиха пясъчния нанос и опънаха волейболна мрежа. Двамата мъже бяха татуирани. Атлетични. Ланци и обици. Като всеки втори мъж, който иска да се впише в модата. Виж, момичетата правеха впечатление. Правеше впечатление и размерът на банските им. Покрай щедрите количества бира и коктейли с чадърчета, с наближаването на залеза пясъчният нанос се превърна в танцово състезание по монокини.

Всичко това го бях виждал и преди.

Обърнах гръб на шума от партито им, нагазих в дълбоката до кръста вода на няколкостотин метра от неканените си гости, издърпах капана за раци, извадих един ядосан син рак, нанизах го на допълнително завита кукичка среден размер и хвърлих въдицата си в дълбокия канал. Използвах тежест, която се прикрепя на известно разстояние над кукичката, а не непосредствено над нея, така че и двете да се влачат по дъното и да ми дават усещане за релефа. И наистина, след двайсетина минути въдицата ми запя. Червена гърбиля или актиноптера от семейство Минокопови, ако трябва да сме научно коректни, бронзирана от танините в реките Сейнт Джонс и Сейнт Мери. Нанизана стабилно на кукичката.

Червената гърбиля е вкусна. Вечерята ми беше осигурена.

Непромокаемата, яркооранжева и очукана кутия на Пръсти вероятно беше обиколила земното кълбо пет или шест пъти. Още едно пътуване нямаше да ѝ навреди. А и на Пръсти идеята щеше да му допадне. Освен това, ако лодката се напълни с вода, кутията ще ми послужи като спасителен пояс и ще ми спаси живота – още нещо, което Пръсти умееше да прави като никой друг. Плаването на юг щеше да покрие близо хиляда километра, все в капризни и често безмилостни води, затова и планирах, както го правят авиокомпаниите – „в случай на разхерметизиране“. Малко вероятно, но все пак възможно. Закрепих оранжевата кутия на носа, защото знаех, че Пръсти би искал да усеща вятъра с лицето си.

Планът беше следобед да подготвя „Уейлър“ за плаването в крайбрежни води, само дето често спирах като в ступор и само зяпах кутията. И си мислех колко пъти Пръсти правеше своето нещо, а именно да подобрява нещата. Преди доста години кръстих лодката си „Бивша измишльотина“ по причини, които имаха значение само за мен. Пръсти рече, че името било глупаво, а аз му казах да си купи своя лодка, защото няма да сменя името на моята. Той знаеше защо, затова не настоя.

Смених маслото. Сипах по-добро, така че да намаля оборотите в минута при по-висока скорост и на по-големи разстояния. Така щях да пестя гориво при максимална скорост от деветдесет и нагоре.

Разчистих бюрото си и се залових с онова, което ме изпълваше с ужас. Седнах да напиша имейла, който не исках да пиша. После и втори. Как се съобщава на човек, че техен близък е починал? На този въпрос нямам отговор. Приключих, после позяпах екрана на компютъра. Час някъде го зяпах. По-добре би било да се обадя по телефона – хората го заслужаваха, – но тук сигналът е лош. А и така не бих могъл да контролирам емоциите си. Затова изпратих имейлите, изключих компютъра и телефона и тъкмо ставах да загася лампите, когато се почука. Почукването отекна през масивните врати, прекоси моравата под дъжда и се вмъкна дръзко през отворения прозорец на апартамента ми над плевнята. Предвид, че съм обграден от вода, рядко имам гости. Ослушах се и ето – почука се отново, този път се чу и приглушен женски глас.

Глас на млада жена.

Навлякох една риза, слязох долу, прекосих двора в дъжда и продължих на пръсти бос през мрака, като я гледах напрегнато в гърба. Дори оттук си личеше, че е красавица.

– Здравейте – казах.

Тя подскочи цели трийсетина сантиметра, приземи се, приклекнала и писна. Пристъпих под светлината и писъкът ѝ преля в облекчен, макар и все още несигурен смях.

Изправи се и ме посочи с пръст, само дето не уцели съвсем посоката, а повечето ѝ думи се сливаха.

– Защо се промъквате така? Сега вече наистина трябва да пишкам. Отворено ли е?

Отключих и отворих масивните дъбови врати. Лампите със сензор за движение се включиха и успях да я огледам. Красива, млада жена. Лице като от модно списание. Крака на лекоатлетка. Фигура, изваяна с пилатес. Боси крака, кални по краищата. Държеше шушляково яке над главата си да се пази от дъжда. Засмя се смутено.

– Уплашихте ме до смърт, мам... – А после сякаш си даде рязко сметка за обстановката и редактира думите си: – Тоест... Изненадахте ме. Това е. Извинявам се.

Сега я познах. От пясъчния нанос.

2.

Отърси се от дъжда, оставяше кални следи. Облечена беше провокативно. Много къси панталонки от отрязани дънки. Горнище на бански. Няколко пиърсинга – на носа, ушите, и обица на пъпа. Черна очна линия. Вероятно изкуствени мигли. Миришеше на дим, но не от цигари. Може би от пура, не бях сигурен. Попипваше притеснено връзката на горнището на тила си. Влезе през прага и се завъртя като танцьорка. Както за да огледа обстановката, така и защото ѝ идваше отвътре. Сигурно бе ходила на уроци по танци като дете. Косата ѝ беше черна, боядисана. Наскоро бе сменила цвета, личеше си. Наскоро си беше направила и татуировката на кръста. Ръбовете бяха зачервени като от леко възпаление.

Якето беше мъжко и голямо като за нея. Посочих го и казах:

– Може ли?

Тя го преметна през ръце и ги скръсти.

– Няма нужда.

Запитах се дали недоверието ѝ към мен е породено от мъжа, който ѝ е дал якето.

Беше на петнайсет, може би на шестнайсет. Светът беше пред нея. Зад нея обаче имаше нещо грозно. Стъклените ѝ очи издаваха бурна и подсилена с медикаменти смесица от вълнение и страх. Мда, в кръвта ѝ имаше не само кръв.

Мълчанието се проточи. Преплетох пръсти зад гърба си.

– Мога ли да ви помогна?

– Баааня имате ли? – завали тя.

Посочих вратата и тя влезе. С провокативна походка. След няколко минути телефонът ѝ започна да звъни. Тя вдигна и аз я чух как говори – не толкова с някого, колкото на някого. Нареждаше и повишаваше глас, явно разговорът не вървеше добре. Излезе от банята, наметнала якето на раменете си.

– Мерсиии.

Загледа се с любопитство в малкия параклис. Гласът ми наруши тишината:

– На колко години сте?

Тя се засмя, но така и не ме погледна.

– На двайсет и една.

Замълчах, докато тя не се видя принудена да ме погледне.

– Добре ли сте?

Още смущение. Извърнат поглед.

– Защо питате?

Махнах към водата, където момичето беше прекарало следобеда.

– Понякога е по-трудно да слезеш от лодка, отколкото да се качиш.

– Разбирате от лодки?

– Малко.

Оглеждаше сложната дърворезба. Ръчна направа. Облегалките на пейките бяха потъмнели от дългогодишното съприкосновение с крем за ръце и пот. Погледът ѝ се спря върху красивия олтар и стъпалата към него.

– Хубава църква.

– Построили са я роби. Преди около двеста години.

Луната се промъкваше през стъклото и хвърляше сянката на момичето върху изтърканите каменни плочи. Младата жена прокара ръка по облегалката на една пейка. Сякаш можеше да прочете с върховете на пръстите си историите, които пейката разказваше.

Погледна през прозореца, който с нищо не спираше шума на океанските вълни, разбиващи се на няколкостотин метра от нас.

– Чудно как ураганите не са я съборили.

– Опитаха се на няколко пъти. Но ние я възстановихме.

– Роби, казваш – погледна ме тя.

Посочих стената. Имената бяха издълбани на ръка в камъка.

– Всеки от тях е бил майка... баща... дете.

Тя отиде при стената и плъзна бавно пръсти по релефа на имената, после и по браздите на датите. Някои бяха по-дълбоки от други. Между веждите ѝ се появи бръчка.

– Роби? – попита отново.

– Свободни роби.

Стотици имена в стената от камък. Момичето тръгна надясно, на пръсти. Половинчата усмивка се разля по лицето му. Наведе се към надписите. Чудеше се.

Аз продължих:

– Повечето са отпреди Гражданската война, когато това място е било една от многото спирки на Подземната железница.

Тя гледаше датите и въсеше вежди.

– Но някои са отпреди десетина години? Има и от миналата година.

Кимнах отново.

– Но робството е свършило отдавна – възрази тя.

Вдигнах рамене.

– Все още се случва едни хора да притежават други.

Момичето четеше имената.

– И всички тези хора са намерили свободата си тук?

– Не точно. По-скоро са спирали тук на път към свободата си.

Тя плъзна отново пръсти по стената. Гласът ѝ прозвуча твърде силно за тихия ни разговор:

– Архив на свободата.

– Нещо такова.

– Тези тук имат само по една дата. Защо?

– Веднъж освободен, завинаги свободен.

Младата жена пое покрай стената и стигна до друг списък.

– Тогава тези защо имат две дати?

– Защото са починали, преди да вкусят свободата.

Отвън долетя сигнал за мъгла. Един дълъг зов, последван от два кратки. Това привлече вниманието на гостенката ми. Тя тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна отново към стената с имената. После погледна към мен.

– Само аз ли съм тук?

– Само ние сме.

– Имаш предвид аз и ти или... – Погледна нагоре. – Или аз, ти и Той?

– Само ние.

Тя се замисли за миг върху думите ми, после се усмихна и отново се завъртя в пирует. Танц с партньор, който бе видим само за нея.

– Харесвам те, отче. – Посочи пода под краката си. – На този остров ли живееш?

– Не съм свещеник. Иначе – да, тук живея.

– И какво правиш?

– Пазя. Иначе току-виж нощем се промъкнали хора, които драскат графити.

Тя посегна към дясната ми ръка и я обърна с дланта нагоре. Плъзна пръсти по мазолите. Усмихна се.

– А отчето къде е?

Кратък въпрос с дълъг отговор. Запитах се дали това не е истинската причина да почука на вратата ми.

– В момента сме в преходен период между свещеници.

Това сякаш я притесни по някаква причина.

– И що за ши... опа. Що за църква е това?

– Неактивна.

Момичето поклати глава.

– Това е глупаво. Кой е чувал за църква, която е неактивна? Тоест, това не противоречи ли на цялата идея за църквите?

– Аз само работя тук.

– Сам?

Кимнах отново.

– Не ти ли става самотно?

– Не бих казал.

Тя поклати глава.

– Аз на твое място бих се побъркала. Къде ти, по дя... – И пак затисна с шепа устата си. – Така де, бих си изгубила тотално ума.

Засмях се.

– Тоест, приемаш, че аз не съм загубил своя.

Тя пристъпи към мен, лицето ѝ се озова само на педя от моето, че и по-малко. Клепачите ѝ тежаха. Дъхът ѝ вонеше на алкохол.

– Бе, виждала съм луди хора и ти не приличаш на тях. – Претегли ме с поглед. – Не знам. Изгледаш ми доооста добре. – Посегна и докосна леко белега над окото ми. – Боли ли?

– Вече не.

– Как го получи?

– Кръчмарско сбиване.

– С другия какво стана?

– Другите. Множествено число.

Тя сложи ръка на рамото ми и го потупа, с което само доказа, че какъвто и усет за лично пространство да е притежавала някога, той е бил заличен от коктейлите в кръвта ѝ.

– Знаех си, че ще те харесам, падре. – Огледа ме отново. Плъзна пръсти по ръката ми, по линията на една изпъкнала вена върху бицепса ми. После стисна мускула, както друг би пробвал въздушното налягане във велосипедна гума. – Тренираш, а?

– Намирам се на работа.

Тя стисна и двете ми ръце, а после навлезе още по-грубо в личното ми пространство – опита се да защипе кожата на корема ми, после ме бодна с пръст по плочките и ме плесна по задника.

– Леле – усмихна се тя и поклати изразително глава, посочи с палец над рамото си, към водата и вероятно към лодката, закотвена там. Повдигна леко якето и каза: – Той здраво тренира. Няма грам тлъстина, само мускули.

Мълчах си.

Тя продължи:

– И какво правиш тук по цял ден?

– Кося тревата, плевя. Срещу безплатна квартира.

Тя се замисли над думите ми.

– Никога не съм виждала църква като тази.

Гледаше към една стена в дъното, на която бяха закачени лъкове и колчани със стрели от целия свят. Ръчно изработени оръжия от къде ли не. Всеки лък със своите стрели. Момичето тръгна с нестабилна стъпка към тях.

– Твои ли са?

– Преди пътувах много.

– Личи си. Аз пък никога не съм... така де, никъде не съм ходила. – Усмихна се едва-едва. – Обаче това ще се промени. – Плъзна пръсти по един от лъковете. – Ти да не си Робин Худ?

– Не. – Винаги съм харесвал лъковете. Имаше нещо удивително във факта, че различните народи са създавали енергия посредством пръчка и жило. Затова започнах да ги колекционирам. Попаднех ли на лък по време на пътуванията си, купувах го.

Тя вдигна ръце, уж се прицелва с лък.

– Можеш ли да стреляш с тях?

– Не.

– Тогава защо ги събираш?

– Като напомняне.

– За?

– За това какъв съм.

– И какъв си?

Не отговорих веднага. А когато все пак отговорих, гласът ми едва се чу:

– Грешник.

Тя сякаш се обърка.

– Е, то и аз съм грешна, но какво общо има това със... – И махна към стената. – С всичко това?

– Английската дума за грешник води началото си от тринайсети век, от един термин, свързан с лъковете.

– И какво означава?

– Да пропуснеш целта.

Момичето се разсмя.

– Е, то, като си помислиш, мамк... – Пак закри с шепа устата си, после я избърса с опакото на ръката си. – Искам да кажа... Прави са били. За думата. – Завъртя се в нов пирует, после тръгна между пейките, като оглеждаше с любопитство моя свят. – И ти, викаш, си грешник?

Гледах я, но не казвах нищо.

– Не ми се мисли аз каква съм, щом ти си грешник. – Обиколи няколко пъти около мен, претегляше ме с поглед. – Едва ли си чак толкова лош. – Махна към стените. – Бог те държи тук.

Спря поглед върху старата паянтова изповедалня.

– И кога ще пратят новия свещеник?

– Не знам.

– Тоест... няма шанс да е тая вечер? Да речем, до... двайсетина минути?

– Да – кимнах аз.

– Той няма да дойде?

– Да, това казвам. Няма да има свещеник тази вечер.

Тя въздъхна издълбоко.

– Значи ще трябва да се задоволя със... – И обхвана моя милост с неодобрителен жест, от главата до петите. – С теб.

Каквото и да циркулираше в кръвта ѝ, беше стигнало до мозъка. Девойката не беше добре. Бледа като призрак. Капчици пот избиваха по лицето ѝ. Затвори очи, залюля снага и започна да си тананика, после вдигна ръце високо. Не бях сигурен, че знае какво прави. Близо минута стоя така в параклиса, с вдигнати ръце, полюшваше се и си тананикаше песен, изровена от прашните кьошета на спомените. Понякога – почти винаги, всъщност – нещо се случва в гръдния ми кош, когато съм близо до дете, което е далече от дома си и върви в грешната посока. От години ми се случва. И докато момичето се полюшваше пред мен, аз усетих как ножът навлиза между ребрата ми.

Тя отвори очи, капки пот се стичаха от слепоочията ѝ към страните. Смъкна ръце.

– Еха... Това място е брутално. – Хвана се за облегалката на близката пейка, после обърна глава към мен и дълго ме гледа. Сигурно мина минута така. После килна глава настрани като кученце, а лицето ѝ се вгорчи от кисела физиономия. Сложи длан на стомаха си, клепачите ѝ мигаха бързо.

– Опа... – Бузите ѝ се издуха, тя се преви на две. Напън за повръщане при празен стомах. Момичето се оглеждаше трескаво за подходящо място, измъкна се измежду пейките и хукна по централната пътечка, спъваше се и не стигна далеч. Спря по средата и отвори уста: – Май ще повъ... – Понечи да тръгне към вратата, но подът беше неравен, а краката ѝ се подгъваха. Обезсърчена от множеството препятствия, тя се срина на колене, стегна се и изпразни стомаха си. Явно не е бил съвсем празен. После повърна още веднъж. Звуците отекваха в каменните стени.

Изтри уста с якето, облегна се на една пейка и затвори очи. Потеше се като прасе. Каза, без да отваря очи:

– Не мога да повярвам какво напра... – Не довърши, вместо това пое на четири крака по централната пътечка. След още два реда пейки спря, облегна се като преди и отново затвори очи. – Ако ми дадеш парцал, ще почистя това...

– Не се тревожи.

Тя отвори едно око.

– Ти сериозно ли искаш да ми чистиш повръщаното?

– Виждал съм и по-лошо.

Момичето облегна глава назад, затвори и двете си очи и опря длани в пода. Сякаш се надяваше така да спре шеметното въртене на света.

– Ако не беше поп, щях да те целуна по устата.

– Не съм поп.

– И какво, не искаш ли да ме целунеш?

Не казах нищо, само посочих слюнката, която се стичаше по брадичката ѝ и се събираше върху гърдите ѝ. Тя я изтри с ръка и каза:

– Добре де, то сигурно и аз не бих се целунала в момента, но... – Затвори отново очи. – Иначе съм страхотна целувачка, честно. – Отвори наполовина очи, колкото да ме погледне. – Ти целувал ли си някога момиче, падре?

– Да.

Тя се огледа, сякаш изведнъж ѝ е хрумнало, че някой може да ни слуша.

– Това позволено ли е тъдява?

Засмях се.

– Да.

– Ти какъв си?

– Обикновен мъж.

– Значи си женен?

– Бях.

– В минало време? – Беше повече наблюдение, отколкото въпрос.

– За кратко.

– Значи... – Усмихна се. – Минало е доста време, откакто са те целували за последно?

– Мда.

– Значи едно хубаво целуване ще ти дойде добре.

Не отрекох.

Издаде устни напред и затвори очи. Остана така няколко секунди.

– Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? Много съм добра, честно.

– Вярвам ти.

Тя отпусна устни, после пак ги издаде за целувка. Приличаше на риба. Щеше да е смешно, ако не беше трагично заради дрогата в кръвта ѝ.

– Ти губиш.

– Това се вижда и с просто око.

Тя отвори и двете си очи, свъси вежди.

– На колко години си?

– Четиресет и девет. А ти?

Тя отвърна веднага, без да се замисли.

– Шестнайсет. – Облегна глава на пейката и пак затвори очи. – Ако не беше в капан тук и ако Бог не ти дишаше във врата, щях да те запозная с майка си. Макар че... с нея сега не си говорим, така че за теб ще е по-добре... – вдигна пръст във въздуха като допълнително ударение, – да поотложиш малко запознанството си с нея. – Отвори очи. – Обичаш ли да танцуваш, отче?

Нямаше смисъл да я поправям. Поклатих глава.

– Не особено.

Опита се да посочи към мен, но пръстът ѝ пак не уцели посоката. Този път с половин метър и отгоре.

– Иначе майка ми ще ти хареса, да знаеш. Тя е дяволс... опа. – Затисна уста с ръка и взе да пълзи към вратата. – Трябва да се махна оттук. – Вдигна ръка близо пред лицето си и започна да брои на глас и на пръсти: – Трийсет и две, трийсет и три... – Спря и вдигна глава да ме погледне. – Достатъчно си стар да ми бъдеш баща. Непременно трябва да се запознаеш с мама.

– Всъщност съм достатъчно стар да ти бъда дядо.

Тя нацупи устни.

– Е, прекалено си хубав да си ми дядо. – Направи героичен опит да се изправи, хващаше се с две ръце за пейката и ги местеше нагоре. Накрая успя. Стоеше права, със затворени очи и кашкавалени крака, после изведнъж вдигна ръка и дръпна връзката на горнището си. То падна почти веднага. С гола и загоряла от слънцето гръд, тя стоеше със затворени очи и издадени напред устни и чакаше да приема поканата ѝ. Момиче, което се опитва да бъде жена, когато има нужда от друго – да си остане момиче. Сребърно кръстче висеше между гърдите ѝ. При всяко нейно движение кръстчето отскачаше в гърдите ѝ и се завърташе леко, а светлината се отразяваше в рисунъка му на пчелна пита. Момичето забеляза, че гледам медальона.

– Харесва ли ти кръстчето ми?

– Да.

– Ако ми го свалиш, подарявам ти го.

Взех едно расо от задната стена и я наметнах през раменете. Обгърната в бяло, тя видимо се разочарова.

– Не съм достатъчно хубава за теб?

– Много си красива.

Тя хвана горнището на банския за връзките му и го завъртя, играеше си с мен.

– Прекалено съм мръсна?

– Не.

Изведнъж вдигна вежди, ококори очи и се усмихна коварно.

– О... – Посочи ме пак и пак не уцели посоката. Този път почти с метър. – Това е от онези църкви! Ти гей ли си? Извинявай... – Понечи да си сложи горнището, но без никакъв успех. – Божке, да се натискам така на един...

– Не съм гей.

– Сигурен ли си?

– Напълно.

Веждите ѝ пак се събраха над носа, после отпусна брадичка върху ръката си.

– Много съм млада?

Отстъпих.

– Нещо такова.

Явно до носа ѝ стигна миризмата от локвата между нас. Момичето стисна устни.

– Сигурен ли си, че не искаш поне да ти помогна с това?

– А ти сигурна ли си, че искаш да се върнеш на онази лодка?

Тя затвори очи и пак издаде устнички напред. Остана така няколко секунди.

– Много хубаво се целувам, падре. Пробвай. Или те е страх, че ще те издам?

– Не.

– На никого няма да кажа, кълна се. Ще си е нашата тайна.

– Умееш ли да пазиш тайни?

Тя се усмихна.

– Направо съм като ш-шибан Форт Нокс. – Погледна отново към изповедалнята. – Не може ли да дойде някой по заместване, временно? – Посочи към мястото на изповядващите се. – Който и да е. Щото исках да...

– Не.

– Сериозно?

– Сериозно.

– Тази църква е странна, ебаааси.

Засмях се с глас.

Изречените думи направиха няколко кръгчета сред мъглата в главата ѝ и накрая набиха спирачки относително близо до централния ѝ мозък. И щом осъзна какво е казала, тя покри отново устата си с шепа.

– О, извинявай, много извинявай. Трябва да си затворя ши...

– Искаш ли да ти дам номера на телефона си?

– Що, ще накараш попа да ми звънне?

– Не, искам да ти дам моя номер. Не да взема твоя.

Тя махна с ръка.

– Падре, аз не съм такова момиче. Никога не си давам номера на първа среща.

– Това първа среща ли е?

Тя поклати разочаровано глава.

– Май не. Ти не щеш да ме целунеш.

Протегнах ръка.

Тя извади телефон от задния джоб на късите си панталонки и го задържа пред себе си. С другата ръка разкопча горното копче на панталонките си. Отдолу беше с бански в същия цвят като горнището.

– Ще ти дам телефона си, ако ме целунеш.

– Затвори очи.

Тя го направи, после издаде устнички напред и зачака, като се олюляваше леко. Ако бях с трийсет години по-млад, можеше и да приема предложението. Тоест, със сигурност щях да го приема. Сега измъкнах внимателно телефона от ръката ѝ, но екранът беше заключен, затова притиснах палеца на момичето към бутона и го отключих. Тя се усмихна, все така със затворени очи.

– Падре, устните ми се схванаха.

Вкарах номера си в телефонния указател под името „ВСНН – Падре“, после ѝ върнах телефона. Тя отвори очи и погледна екранчето.

Вдигна високо вежди.

– ВСНН?

– В случай на...

Тя се усмихна и вдигна дясната си ръка да ме спре.

– На нужда.

Фокусира с усилие погледа си и се опита да прочете на глас номера ми. Не беше стигнала и до средата, когато спря и каза:

– Не съм виждала такъв номер досега.

– Защото е на сателитен телефон.

– Това прави ли ме специална?

– Прави те един от много малкото избрани хора на тази планета, които са имали някога този номер.

Тя ми намигна.

– О... това беше добро. Много си печен, падре. На бас, че с тая реплика си свалил много мацки.

Притисна телефона към сърцето си и кимна тържествено. Нямах представа дали ще помни този ни разговор и кой е „Падре“, но с малко късмет надрусаният ѝ мозък щеше да направи връзката в случай на спешност. После, без никакво предупреждение, тя вдигна ръце над главата си и се завъртя в пирует, после пак.

Тръгна по пътечката между пейките и бялото расо се свлече на земята. Девойката спря при вратата и хвана с две ръце масивната желязна дръжка.

– Може ли да те питам още нещо? – казах преди да е излязла.

Тя се завъртя на пета и затвори очи.

– Ще ме целунеш ли?

– Как се казваш?

Тя вдигна показалец във въздуха и го разклати като автомобилна чистачка.

– Ще трябва да се постараеш повече, падре.

Направих крачка към нея.

– Ако ни изпратят нов свещеник и той попита за теб...

– Че защо да го прави?

– За да помоли Бог да бди над теб.

Тя сложи пръст на устните си.

– Ооо, още една готина реплика. – За пръв път прикри с шепи гърдите си, но не от свян, а закачливо. – Голяма работа си, падре. Това на всички момичета ли го казваш?

– Само на теб.

Тя си сложи горнището на банския и плъзна поглед по стените. Пак си беше момиченце. После, без да каже и дума, отиде при стената с издълбаните имена, извади червило от задния си джоб и написа „Ангел“ най-отдолу на списъка.

– Не може да се казваш Ангел. Това не е име на момиче – казах аз.

Тя отвърна, без да ме поглежда.

– Така ми вика мама. Ангел. Ангелче. И понеже не е момичешко, стана на Анжела. – Пауза. После поправи надписа. – Така ми викаше.

Смътната светлина огря лицето ѝ. И удави за миг болката. Вдигнах телефона си и направих снимка. На нея явно ѝ хареса, че най-после съм я забелязал. Усмихна се.

– За да ме помниш?

– Нещо такова.

Тя посегна пак към връзките на горнището си.

– Да го сваля ли? Така снимката ще е по-приятна.

– Получих каквото ми трябва.

– Каквото ти трябва или каквото искаш?

Умно момиче.

– На бас, че в момента някой те търси.

Тя понечи да каже нещо, но после се усмихна и го преглътна.

– Ти писма пишеш ли понякога, падре?

– Случва се.

Погледът ѝ се отплесна към пейките и лицето ѝ потъмня. Дори закачката в гласа ѝ изчезна.

– Аз написах едно.

– Може ли да го прочета?

Този път тя погледна право към мен.

– Писмото не е адресирано до теб. – Преглътна отново. – Написах го на мама, но тя не го е харесала, сигурна съм.

– Защо?

Мълчание.

Сигналът за мъгла отново прозвуча. Първия път тя го чу, но сега го регистрира съзнателно. След това се обърна към мен и ме изгледа продължително, сякаш правеше снимка. После погледна към изповедалнята, направи още една въображаема снимка, след това се поколеба. Накрая каза, без да ме поглежда:

– Бог дали си отбелязва, че сме влезли в храма му, макар свещеникът да не е дошъл? Това брои ли се за кредит?

За пръв път останах с чувството, че думите ми стигат до нея през облака.

– Ако животът ни се основаваше на кредит и дебит... – Поклатих глава. – Тогава за нас изначално не би имало надежда.

Момичето се обърна към мен.

– А на какво се основава, как мислиш?

Стената с издълбаните имена ми служеше за фон.

– На пътя... от прекършен към цял.

Тя кимна, уви се в шушляковото яке и излезе мълчаливо на дъжда.

Стоях близо до водата с лице, окъпано в сенки, и я гледах как минава по моя кей и се качва на борда на чакащия плавателен съд. Яхта. Двайсет и пет метрова и отгоре. Мускулестият капитан ми махна, после включи двигателите, завъртя руля и яхтата се изви под прав ъгъл спрямо кея. Направи го срещу течението и въпреки насрещния вятър – още един знак, че има опит с тези неща. Момичето подтичваше със залитане към кърмата, опираше се ту на парапета, ту на стената на голямата кабина, придвижваше се към задната палуба, където другите купонясваха. Палубата беше окъпана в светлината на сини лампи, имаше джакузи. Барман. Диджей. Някой не беше пестил.

Посрещна я мъж, доста по-стар от нея. Дори в мрака очите му бяха тъмни. Беше в отлична форма. Планина от мускули. Тясна фланелка. Изпъкнали жили по врата. Златен ланец. Девойката му подаде якето, той я прегърна през кръста. Подаде ѝ някакво шотче, тя го гаврътна на един дъх, после той приближи нещо със светещ връх към устните ѝ. Тя си дръпна и връхчето се разгоря. Развеселена, тя съблече малкото си дрехи и влезе в горещата вода, където вече имаше десетина също толкова развеселени хора. Може да бяха и повече, не виждах добре. А после светлинките на яхтата постепенно залиняха във водите на Крайбрежния канал. По изгрев слънце щеше да има нов купон.

Яхтите с този размер бяха нещо като послание. Опитът ми показваше, че богатите хора инвестират в жилища, а яхти си купуват, за да се перчат. Като демонстрация на сила. Почти като да си купиш произведение на изкуството и да го окачиш над водата. Но за разлика от повечето богаташи, които задължително осветяваха името на яхтата си, така че да се вижда отдалече и всички да се възхищават на остроумието им, собственикът на тази лодка се беше погрижил името ѝ да тъне в мрак.

Това означаваше, че разни хора се качват на яхтата, но не всички слизат от нея.

А това беше лошо.