Американски бунтар

Увод

Израснах с гледане на филми във време, когато нямаше телевизия, дори нямаше какво да се слуша. Оформиха ме Джон Форд, Хауард Хокс, Престън Стърджис, Това бяха момчетата, плюс куп други хора, чиито имена не знаем и които правеха филми клас Б.

КЛИНТ ИСТУУД

Клинт Истууд извисява ръст сред най-популярните и непреходни звезди, създадени някога от Холивуд. Прави филми от повече от петдесет години, ролите му са от малки, безсмислени, незапомнящи се, когато е актьор на договор в „Юнивърсъл Студиос“, до роли в достойни за „Оскар“ блокбъстъри, които понякога продуцира и режисира самият той и които един ден, рано или късно, ще заемат мястото си сред най-обичаните американски филми.

В началото на кариерата си Клинт прекарва седем години и половина в телевизионния каубойски сериал „Бич от нещавена кожа“ (Rawhide) и неговият Рауди Йейтс става един от най-популярните телевизионни каубои от края на петдесетте и началото на шейсетте. Когато „Бич от нещавена кожа“ приключва осмия си сезон, Клинт вече е световна звезда, след като участва в три невероятно популярни „спагети“ уестърна, продуцирани и разпространявани в цяла Европа. Когато най-после са пуснати и в Америка, той става голяма кинозвезда и там. През следващите двайсет и пет години Клинт се появява в десетки забавни филми, които го превръщат в семеен любимец по целия свят, където могат да се гледат филми. Несъмнено е любимец    на тълпите, но по онова време елитът на Холивуд смята филмите му за прекалено обременени жанрово, за да заслужават „Оскар“.

Тогава, през 1992 г., Клинт продуцира, режисира и играе в „Непростимо“ – уестърн, който (буквално) слага край на всички уестърни, произведен от собствената му продуцентска компания „Малпасо“, която е създал, за да функционира като министудио в полза на самата звезда. „Непростимо“ получава четири награди на Академията, включително две за Клинт (за най-добър режисьор и за най-добър филм), и изведнъж, като цар Мидас, всичко, до което се докосне, се превръща в „злато“ и „Оскари“ – Академията оценява почти всички негови филми от следващите петнайсет години като достойни за „Оскар“ или поне за номинация, включително „Момиче за милиони“ (Million Dollar Baby), „Реката на тайните“ (Mystic River), „Знамената на бащите ни“ (Flags of Our Fathers), „Писма от Иво Джима“ (Letters from Iwo Jima), и „Подмяната“ (Changeling). През целия постстудиен период на Холивуд правилото на филмопроизводството е, че младежта означава приходи – младите хора ходят на кино, по-възрастните си стоят у дома и гледат филми по кабел или на DVD. Тоест фактът, че Клинт прави всичките тези филми, след като е преминал шейсетгодишната си възраст, е още по-забележителен.

Може би повече, отколкото на всяка друга холивудска звезда, двойната спирала, творческата и реалната ДНК на Клинт са така преплетени, че е невъзможно да разделиш човека извън екрана от човека на екрана. Двамата се подхранват взаимно толкова цялостно, че често е трудно да кажеш къде свършва животът на героите от филмите му и къде започва животът на мъжа, който ги играе.

Във филмите, в които дотогава е играл, които е продуцирал или режисирал, когато носи една или повече от тези три шапки в различни комбинации, отново и отново се появяват трите есенциални образа на Клинт Истууд. Първият е на тайнствения мъж, изпълнен с решимост в самотата си, Мъжа без име, когото виждаме в трите уестърна на Серджо Леоне – „За шепа долари“, „За няколко долара повече“ и „Добрият, лошият и злият“ (A Fistful of Dollars, For a Few Dollars More, The Good, the Bad and the Ugly ) – и се появява отново леко променен в „Обесете ги високо“ и „Джоузи Уейлс, извън закона“ (Hang ’Em High, The Outlaw Josey Wales), като приема няколко други дегизировки и варианти, чак до „Непростимо“. Вторият образ е Хари Калахан Мръсния, чиято по същество нихилистична самотна личност се появява отново и отново чак до „Гран Торино“ (Gran Torino.) И накрая, имаме добродушния простоват работник, който използва юмруците си така, както един мислещ индивид би използвал думите, и който се появява най-напред като Фило Бедо, в „Каквото и да правиш, губиш“ (Every Which Way but Loose) и се връща отново и отново по пътя към „Розов кадилак“ (Pink Cadillac).

И трите образа в различните им въплъщения са органично свързани с реалния Клинт. И тримата са олицетворение на самотника, за разлика от всеки друг в канона на американското кино. Другите „сами мъже“ от киното, които веднага идват наум, всъщност не са никакви самотници – тоест те са самотници в стил Холивуд, опосредствани от идеализираните представи за актьорите, които играят ролите. Може би най-великият „самотник“ на мейнстрийм киното е Гари Купър в ролята на изолирания шериф в „Точно по пладне“ (High Noon, 1952 г.). на Фред Цимерман. Да, Уил Кейн героично остава сам, лице в лице с враговете си, но всъщност той изобщо не е сам, защото в края разчита на любовта на жена си и неохотното ѝ посягане към оръжието, което спасява живота му. И когато всички битки приключват, двамата се отдалечават на конете си към залеза. Друг, който идва наум, е Рик Блейн на Хъмфри Богарт, неутралният американец, уловен в кръстосаните ветрове на Втората световна война в „Казабланка“ на Майкъл Къртис (1942 г.) Той гордо се хвали: „Не подлагам врата си на никого“, а после прави точно това заради жената, която обича, в този случай Ингрид Бергман, при толкова всеотдайно благороден акт, че самата идея, че някога е бил самотник, изглежда достатъчно абсурдна, за да буди смях. Джеймс Бонд сякаш е върховният самотник, но сега знаем, че е загубил истинската си любов някъде в началото, че едновременно копнее за отмъщение и е изпълнен със сладострастие, вече не за някоя конкретна жена, а, както изглежда, за цялото женско народонаселение. В по-благороден план Чарлтън Хестън в „Десетте Божи заповеди“, на Сесил Б. Де Мил (The Ten Commandments, 1956 г.) е изолиран от семейството си, хората си, земята и наследството си. Все пак той има нужда от някого, на когото да се облегне, в този случай Всемогъщия, който осигурява любовта, напътствията и моралните устои, което показва, че дори Моисей не би се справил сам.

Филмовите герои на Клинт не се нуждаят от нищо и никого повече или извън самите тях. Независимо дали са заобиколени от зловещи убийци или жени хищници (често са едни и същи), от врагове без лица (за разлика от Мъжа без име), от серийни ловци на хора, преследвани и в крайна сметка сразени от човек, който е по-мръсен от тях (и поради това по-силен), или дори от приятелчета орангутани, Мъжа без име, Мръсния Хари и Фило Бедоу, всички те пристигат сами в началото и напускат сами в края. Те рядко, ако изобщо някога, печелят сърцето на жена, защото почти никога не търсят жени. В малкото случаи, когато герой на Клинт неохотно се оказва забъркан с жена, отношенията им остават дистанцирани и цинични, неромантични, до голяма степен неинтимни. Така наречената любовна история винаги е най-слабо интересната част от всеки филм на Клинт Истууд. Неговите самотници са неспособни, не желаят и поради това не са на линия да изпълняват желанията на мъжете или жените, които искат да са с тях, което не е така спрямо хората от публиката, които мечтаят да са като героя. С този тип герой Клинт предоставя нещо оригинално и провокативно на американското кино.

В реалния живот Клинт често е описван като самотник, дори след най-ранните му и незабележителни появи в различни филми, дори когато е женен и играе ролята на щастлив холивудски съпруг. През всичките трийсет и една години на брака му се шушука, че той не е семейният мъж, на когото външно прилича, а вълк единак, женкар – роля, която определено не е уникална в град, който смята тичането по жени за нещо бляскаво, дори героично, и в който подгизналото в бира самохвалство от съблекалните често се въздига до нивото на лоша поезия. Може би етикетът остава лепнат за него по-здраво заради близката прилика на малкото му екранни романтични връзки и многото от реалния живот. Животът на Клинт извън екрана винаги е бил изпълнен с много жени, твърде много според някои, докато други биха казали, че всъщност никакви. Докато е женен за Маги Джонсън, става баща на извънбрачно дете, първото от четири , и има многобройни любовници. Някои от тях са кинозвезди и връзките им започват с началото на работата по някой филм и приключват със заснемането на последния кадър. Сравнително късно в играта, когато е на шейсет и шест, най-после, дванайсет години след като е финализиран разводът му с Маги, се жени за втори път, за жена, която е трийсет и пет години по-млада от него, и този път открива някакъв покой и щастие.

В младежките си години виси в долнопробни барове във и около Сан Франциско, пие, свири джаз на пианото и, според жаргона на онова време и онези места, сритва задници в кръчмарските сбивания, чиито обстоятелства и резултати по-късно ще бъдат повторени в много от филмите му. Корав тип в живота, Клинт лесно и реалистично играе корави типове във филмите си, мъжаги, които обикновено решават споровете си с нокдаун, продължаващ конфликт или, както е в „За шепа долари“, „Мръсният Хари“ и много други, с класическото метафорично продължение на юмручния бой – финалната, решаваща престрелка дуел.

Може би дори по-убедителна от всяка от филмовите му роли (поради което обаче и ролите му са по-убедителни) е борбата на самотника на Клинт от реалния живот да открие изход от собствената си емоционална пустош. Той е дете на Депресията, чиито родители са обикаляли от град на град в опити да свържат двата края. Малко след като завършва средно образование е призован в армията и там се запознава с други корави млади мъже, желаещи да станат актьори, израснали във или близо до Южна Калифорния и открили, че имат това, което е нужно – вид на мъжествени грубияни, – за да правят по-лесни пари като актьори на договор през изпълнените с отчаяние дни на упадък на доминираното от студиите филмопроизводство, отколкото биха правили като работници в бензиностанция.

След уволнението от армията Клинт следва примера им, но начеващият му талант бързо го отделя от двамата, с които се е сближил най-много – Мартин Милнър и Дейвид Янсен, – и останалите от шайката. Незабележимата кариера на Милнър в киното води до още по-незабележима, макар и стабилна кариера в телевизията, с „Шосе 66“ (1960–64) и „Адам-12“ (1968–75). Янсен удря за кратко златна жила в телевизията като Д-р Ричард Кимбъл в средата на шейсетте (1963–67), но кариерата му след „Беглецът“ е все по-посредствена. Клинт обаче използва времето си в телевизията като филмова школа. Сред уморени и отегчени мъже от профсъюза, които бутат кервани каруци към и от задния терен на „Юнивърсъл“, изучава всичко и всички и се учи не само как се правят филми („Бич от нещавена кожа“ – едночасови телевизионни уестърн епизоди, минифилми, произвеждани серийно всяка седмица, трийсет и девет седмици в годината), но и как се правят бързо и евтино, как кратко и пълно може да се разкаже една история, нерядко една и съща, отново и отново, с леки изменения. Тези истории имат логично начало, наситена с действие среда и морално приповдигнат финал, който идеално приключва сюжета.

Години след това, след като се установява като приемлива за банките звезда от големия екран, Клинт най-после получава възможност да режисира. Съвсем рано си е дал сметка, че там е реалното действие в киното, че в края на краищата е по-добре да играеш Бог, отколкото отделни роли. По пътя към постигането на това се запознава с Дон Сийгъл, който го режисира в пет филма – „Блъфът на Куган“ (Coogan’s Bluff, 1968 г.), „Две мулета за сестра Сара“ (Two Mules for Sister Sara (1970)), „Измаменият“ (The Beguiled, 1971 г.), „Мръсният Хари“ (Dirty Harry, 1971 г.), и „Бягство от Алкатрас“ (Escape from Alcatraz, 1979 г.). Тези филми силно повлияват режисьорския стил на Клинт, особено с вярата в човешкото благородство като върховна спасителна сила. С времето Клинт ще се освободи от благородството и спасението, защото собственият му стил ще продължи да се развива и той ще си даде сметка, че тези теми са не само прекалено производни, но и най-безинтересният аспект на това, което иска да вложи в един филм – по-малко зависими от сюжета филми, които всъщност са с нормална дължина, комплексни изследвания на водещите роли, които той играе, извисени мъже, отчуждени (от жените и от социалния порядък като цяло), дистанцирани и огорчени, включително до образа на Уолт Ковалски, пресъздаден от Клинт в „Гран Торино“ – мрачен и смразяващ филм, в който себеопрощението и облекчението идват под формата на саможертва, с един-единствен (и шокиращ) опит да се свърже със света, за да спаси друго човешко същество. Като витрина за режисьорския му стил и съзряването му като актьор – той е на седемдесет и осем, когато прави филма – „Гран Торино“, без водеща романтична женска роля, без комични паузи до самия край, без главният герой да притежава видими качества на спасител, идеално синтезира дъгата на уникалния актьорски и режисьорски стил на Клинт, на авторския му стремеж да възпее самотника като върховен герой дори (или особено) когато навлиза в старостта. По този начин Клинт отново показва колко различен е от всеки друг съвременен създател на филми или актьор.

Никога не приема да говори за филмите си като за нещо различно от развлечение и още по-малко приема да обсъжда личния си живот; извън някакъв набор готови баналности за пресата, когато промотира поредния си филм, ключовете към личността му и действията му могат все пак да се открият не само в съдържанието на филмите, които прави, но и в контекста на живота, който винаги е водил, извън общоприетото за пиар акциите, всъщност в симбиотичното взаимоотношение между двете. Той е човек, който прави филми, които на свой ред правят него. Той е американски артист, чиито филми са едновременно чудесно развлекателни и предупреждаващи разкази и, както е при всички хубави филми, са едновременно прозорци и огледала. Предлагат поглед към личните размишления дори когато отразяват универсални истини, насочени към публиката навсякъде по света.

Това, което следва, в такъв случай е изследване на Клинт Истууд, човека, който е и артистът, който е станал, погледнат през прозореца на истинския му живот, отразен отново в някои от най-нетипичните, смущаващи, провокативни и развлекателни американски филми, създавани някога.

I.

ОТ БЕЗПЪТИЦА ДО АКТЬОР

1.

Баща ми винаги ми е казвал, че не получаваш нещо срещу нищо, и макар винаги да съм се бунтувал, никога не съм се бунтувал срещу това.

КЛИНТ ИСТУУД

Момчето, което един ден ще стане известно с ролята си на Мъжа без име, не е имало добре дефинирана представа за себе си или силен ролеви модел, който да следва, докато расте. В годините на оформянето му баща му, вечно търсещ стабилна работа през Голямата депресия, придобил подлъгващ калифорнийски слънчев загар, но белег за тежък труд на открито, а не за лениво излежаване под слънцето и привилегии.

Клинтън и Франческа Рут (понякога я споменават като Маргарет Рут, макар че самата тя използва само Рут като свое първо име) били две хубави калифорнийски хлапета, които се запознали в средно училище Пийдмонт в Оукланд. Ухажвали се и се оженили млади, преди пазарът да се срине и да отнесе романтичната им мечта за добър живот. Семейството на Рут е холандско-ирландско и мормонско, с дълга потомствена линия физически работници, включително побойници, дървосекачи, работници в дъскорезници и тук-там някой местен политик. Тя завършва девическо училище „Ана Хед“ в Бъркли, където е преместена от Пийдмонт преди последната ѝ година там – ход, вероятно наложен поради загрижеността на родителите ѝ по повод интензивната връзка, която е започнала между нея и любимия ѝ от училище Клинтън Истууд. Клинтън бил популярно, харесвано момче със силни американски корени. Родителите му били презвитерианци фермери отпреди Американската революция и мъже, които търгували, като пътували от град на град и носели мостри, като дамско бельо и сапун, които използвали, за да изкушават клиентите да правят поръчки. В дните преди каталожната търговия повечето стоки извън големите американски градове се продавали по този начин.

Въпреки усилията на родителите на Рут да я отдалечат от икономически несъстоятелния Клинтън, след като завършват училище, двамата се женят на 5 юни 1927 г. с церемония, състояла се в мултиденоминационната църква в Пийдмонт. Двамата младоженци изваждат късмет и си намират достатъчно работа, която да ги издържа през първите години на брака им. Рут в края на краищата става счетоводител в застрахователна компания, а Клинтън – касиер. Когато през октомври 1929 г. настъпва борсовият срив, те се вкопчват упорито в работните си места.

Почти три години след брака им, на 31 май 1930 г., се ражда Клинтън-младши. Момчето тежи стъписващите 5,15 кг и сестрите от болница „Св. Франсис“ в Сан Франциско го наричат „Самсон“.

Горе-долу по това време Клинтън-старши успява да си намери работа като продавач на акции и облигации. Когато акциите и облигациите не струват почти нищо, Клинтън следва фамилната традиция. Сега той е прославеният мъж с каруцата, който пътува от град на град в търсене на малкото скрити клиенти, които имат достатъчно пари, за да инвестират в собственото си бъдеще и следователно в неговото. Това, че изобщо се е справил, вероятно се дължи на природния му чар и хубавия му външен вид.

Дори те обаче могат да го доведат само донякъде и скоро Клинтън започва да продава продукти за замразяване за Ист Бей Къмпани – позиция, чиито дългосрочни перспективи едва ли са по-добри от тази на продавач на акции и облигации. Хората би трябвало да имат достатъчно пари, за да си купят храна, преди да могат да инвестират в начини да я охлаждат. Така през 1934 г., след раждането на второто им дете Джийн, Клинтън преминава към по-активно пътуване, като мести цялото си семейство на местата, където може да намери работа. В два от най-ранните си спомени Клинт по-късно пише за онези времена:

Е, онова бяха трийсетте и работа се намираше трудно. С родителите ми и сестра ми просто трябваше да пътуваме насам-натам, за да търсим работа. Спомням си, че се преместихме от Сакраменто в Пасифик Палисейдс само [за да може баща ми да работи] като работник на бензиностанция. Нямаше никаква друга работа. Всички пътуваха с ремаркета с по две колела. Живеехме в една наистина много стара къща в пущинака.

Баща ми беше голяма работа в учтивостите с жените. Единственият път, когато се държах зле с майка ми, когато той беше наблизо, ме опуха доста.

Бензиностанцията била „Стандард Ойл“ на Сънсет Булевард и крайбрежната магистрала, близо до Малибу, който бързо се превръща в предпочитано предградие за новобогаташите от холивудската филмова индустрия – един от малкото бизнеси, които всъщност печелят от Депресията. Филмите са едновременно евтини и пълни с фантазии, върховното убежище за хора, които не могат да си позволят да изживеят Американската мечта сами, но обичат да гледат как други я изживяват вместо тях на екрана. Живеещите в онзи квартал карали големи коли и използвали много бензин, така че Клинтън имал предостатъчно работа. За времето си било достатъчно за добър живот, ако не точно и за страхотен живот. Със спечелените пари успял да наеме малка къща в потъналите в зеленина хълмове на Пасифик Палисейдс.

В почивните дни Клинтън и Рут вземали децата и ги водели на един от обществените плажове до Малибу, за да се пекат на следобедното слънце и да плуват. Един ден Клинтън, който плувал превъзходно, се гмурнал във вълна, с малкия Клинт на раменете си. Големият Клинт изплувал на повърхността, но не и малкият. След няколко спиращи сърцето мига Рут видяла крачето му да се показва над водата. Изпищяла. С помощта на няколко бдителни плувци наблизо Клинтън успял да извади детето. След това Рут седнала в една хладна локва с малкия Клинт и го плискала шеговито, за да не допусне да се страхува от вълните.

Година след това, през 1935, работата в бензиностанцията пресъхнала и семейство Истууд отново трябвало да се мести. Отказали се от къщата в Пасифик Палисейдс и наели по-малка, с по-нисък наем, в Холивуд, няколко километра навътре в сушата. Скоро се върнали на север, в Рединг, после в Сакраменто, после в района Гленвю на Ист Бей на Сан Франциско. Най-накрая се установяват отново в района на Оукланд-Пийдмонт, където Клинтън работи на няколко безперспективни места. Клинт вече е сменил няколко училища, което се наложило поради честото местене на семейството. „Не помня в колко училища съм ходил – пише той по-късно. – Помня, че се местехме толкова често, че имах много малко приятели.“ През 1939 г., след дългото обикаляне през лошите времена в Калифорния, семейството се установява достатъчно дълго, за да може младият Клинт, вече на девет, да се запише в училището „Пийдмонт Джуниър Хай“.

След 7 декември 1941 г., Японското нападение над Пърл Харбър, влизането на Америка във Втората световна война създава свързани с отбраната работни места.

Клинтън успява да си намери работа, заради която не подлежи на мобилизация, в корабостроителниците на „Бетлеем Стийл“, а Рут намира дневна работа в близкия център на Ай Би Ем.

На прага на юношеството Клинт, с неговия ръст от един и осемдесет, е най-високото момче в класа. Ще достигне пълната си височина, докато завърши училище – един и деветдесет и три. Освен това според всички разкази той е един от най-хубавите на вид ученици. Наследил е силните широки рамене на баща си, грубото, по мъжки красиво лице, прелъстяващите полузатворени очи. Има фино оформен аристократичен нос и гъст перчем, който пада ниско над челото. Приличал е на корав мъжага, но всъщност е бил стеснителен, най-вероятно вследствие на скитанията на семейството му през годините на Депресията. Фактът, че е левичар, също го карал да се чувства като аутсайдер, защото учителите го карали да използва дясната си ръка.

В училище обича да спортува – ръстът му е идеален за баскетбол, – но това с нищо не подобрява социалните му умения. Учителите предупреждават родителите му, че трябва да го извадят от черупката му, ако искат да стане нещо от него. Една от учителките му, Гъртруд Фолк, преподавателка по английски, поставя с класа едноактна пиеса и избира за главната роля младия Клинт. Самият той не е във възторг.

Помня Гъртруд Фолк много добре. Ролята беше на изоставащ младеж и тя смяташе, че е подбрала ролите идеално... реши аз да съм в главната роля и резултатът беше катастрофа. Исках да излизам и да спортувам. Участието в пиеси не се смяташе за нещо нормално на този етап от живота... особено ако ще ги представяш пред цялото училище, което тя ни накара да направим. Объркахме куп реплики. Заклех се [тогава], че това ще е краят на актьорската ми кариера.

Освен това успехът на Клинт в училище не е много добър, така че учителите и съучениците му го смятат за нещо като „тъпчо“. Освен спорта единственият друг предмет, към който той проявява интерес, е музиката – не звуците на бигбенда, популярни по онова време сред по-големите хлапета, а джаза. Обичал да свири джаз на пианото и правилно вярвал, че това го прави по-привлекателен за момичетата. Дори научил популярни мелодии, които изобщо не го интересували, но карали момичетата да се тълпят около него.

Когато сядах пред пианото на някое парти, момичетата ме заобикаляха.

Бях научил няколко парчета от слушане на плочи и популярните тогава неща. Мислех си, че това е много добре, прибирах се у дома и се упражнявах... Лъжех за възрастта си и отивах в „Хамбоун Кели“. Заставах отзад и слушах как Лу Уотърс и Търк Мърфи свирят нюорлеански джаз... Израснах с Ела Фицджералд и Нат Кинг Коул... Лестър Йънг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис, Клифърд Браун, Фатс Наваро, Телониъс Мънк, Ерол Гарнър.

Обичал и автомобили. Баща му му купил очукан шевролет модел 1932 г. за 25 долара, за да го улесни в разнасянето на вестниците. Клинт го кръстил Ваната, защото покривът липсвал. Най-хубавият аксесоар на колата, разбира се, били момичетата. Шевролетът, който не издържал дълго, бил само първият от поредица очукани стари коли. За да ги плати, заедно с бензина и ремонтите, Клинт трябвало да работи на няколко места след училище, освен разнасянето на вестници. Работил в местния хранителен магазин и на голф игрището, където го наемат, за да носи стикове и топки, балирал е слама във ферма в Уайрика, рязал е дървен материал близо до Парадайз, бил е сезонен горски пожарникар. Всичките тези работи са чисто физически, работа, която можеш да забравиш в мига, в който си тръгнеш към дома. Обаче отнемат време и са изтощителни дори за млад и силен юноша. Така му остава още по-малко време за учене в „Пийдмонт Хай“ и когато родителите му и училищните власти си дават сметка, че няма да успее да завърши и да се дипломира, той се мести в училището „Оукланд Текникал Хай“ – институция за практическо професионално обучение, където ще специализира техническа поддръжка на самолети. Това би му дало най-голям шанс след завършването си да се запише в Калифорнийския университет, който има обща програма с новото му училище, или да си намери добре платена работа.

След училище Клинт тръгвал с тайфа корави на вид тийнейджъри, с тениски и кожени якета, с пригладени назад с брилянтин дълги коси. До един мускулести, високи и слаби, те мушвали цигари зад ушите си и държали бутилки бира, докато шофирали, обикновено към местните заведения, където се тълпели най-горещите момичета. И всички обичали джаз. Най-често ходели в „Омар“ – пицария и бирария в централен Оукланд, където свирели джаз на очукано старо пиано в ъгъла. Когато имал възможност, Клинт отивал да слуша Дизи Гилеспи, Коулман Хокинс, Флип Филипс, Лестър Йънг или Чарли Паркър. Понякога свирели сами в малките тъмни клубове, с които били пълни улиците на Оукланд. Понякога свирели заедно в „Шрайн Аудиториум“, където редовно се събирали разнородни тълпи, за да ги видят и чуят.

Паркър, повече от всеки друг, отваря очите на Клинт за емоционалната сила на новата музика. Както казва Клинт на Ричард Шикел: „Никога не бях виждал музикант да свири толкова уверено. В онези дни в това нещо нямаше никакъв шоу бизнес и този тип просто стоеше и свиреше, а аз си мислех, Боже, какво удивително изразително нещо!“. Хладният извисен саунд много силно привлича Клинт.

На деветнайсет е, когато най-после завършва „Оукланд Тек“ през пролетта на 1949 г. Дотогава училището му е омръзнало и той често пропуска часове, за да се мотае навън с момчетата, от които само той все още е ученик.

Междувременно краят на войната носи нов просперитет, особено по протежение на бързо растящото икономически Тихоокеанско крайбрежие, където има много работни места, заплатите са щедри, а движението е само нагоре. Клинтън-старши намира работа в „Калифорния Контейнер Корпорейшън“, бързо попада в потока на автоматичните повишения и скоро му предлагат висок ръководен пост в главния завод на компанията в Сиатъл. С Рут и четиринайсетгодишната Джийн семейството събира багажа си и товари колата,за да замине за Сиатъл.

Клинт не иска да отиде и понеже е завършил училище, казва, че не е длъжен да го направи. Родителите на Хари Пендълтън се съгласяват да живее при тях известно време. Хари и Клинт са приятели отдавна и са в една и съща тайфа. Семейството му е в Сиатъл, образованието му приключва, той няма ясни планове за бъдещето. Клинт, според собствените му думи, „наистина се носи по течението“. Намира работа в нощната смяна на „Бетлехем Стийл“, където работи на доменните пещи, после се мести в дневна смяна в „Боинг Еъркрафт“. През следващите две години тези тежки и скучни работни места поддържат слабостта му към коли, момичета, музика и му позволяват да скита безцелно, след като навършва двайсет, безгрижно и неангажирано – съвършеният бунтар от Западното крайбрежие, без никакви грижи.

Тогава, през петдесетте, в Корея започват погранични военни действия и Съединените щати започват масирано струпване на войски в Сеул. Клинт знае, че подлежи на мобилизация и е идеална хапка за военната комисия, така че невероятната му следваща цел става да се запише в колеж, за да го освободят като студент. Заминава за Сиатъл и с помощта на родителите си опитва да постъпи в Сиатълския университет. Решава, че може да изучава музика, тъй като нищо друго не го влече. Оценките му обаче не са достатъчно високи и му казват, че ще трябва да се запише в колеж за младша възраст, като външен студент на половин ден, което обаче не би било достатъчно, за да го отърве от мобилизацията. Той се връща в Оукланд и прави последен опит да впечатли комисията лично, да я убеди, че има най-искрени намерения да се запише в колежа редовно.

Комисията го призовава следващия месец.

През пролетта на 1951 г. Клинт прекарва последните си свободни нощи, като се напива и слуша музика в местните бърлоги, след което се повява с махмурлук и изпълнен с готовност във Форт Орд, близо до полуостров Монтърей, за да премине първоначално военно обучение. Ако са питали него, би им казал, че няма нужда от никакво обучение. На какво ли би могла да го научи армията, което вече да не знае?

Оказва се, че е много, макар и не в посоката, която би могъл да очаква.

2.

Общо взето бях скитник, пройдоха. Оказа се, че имам късмет, защото финансово бях много по-добре от скитниците. Това обаче всъщност не променя нещата... В земята можеш да изкопаеш само определен брой дупки.

КЛИНТ ИСТУУД

Армията бързо променя ритъма на живота на Клинт – от джазовите синкопи на хаотичните му дни и нощи към такта на военния марш. Разквартируван е във Форт Орд, близо до полуостров Монтърей, за да премине шест месеца първоначално обучение. За изненада на всички, но най-вече на самия него, природните му физически способности дали повод на сержантите да говорят, че би трябвало да го изпратят в школа за обучение на офицери – предложение, което той отхвърля без колебание. Мобилизиран е за задължителните две години и не иска да прекара и секунда повече в униформа. „Няма проблем – казали му. – Така да бъде. Бъди готов за още тренировки и закаляване, после заминаваш за Корея.“

Само нещото, което е записал в документите си за представяне, го спасява от тази мрачна перспектива. На въпроса дали има някакви специални умения той отговаря: „Плуване“. Офицерите от лагера са забелязали това и когато завършва първоначалното обучение, го назначават като инструктор по плуване и спасяване на давещи се във Форт Орд. Момчето, което едва не се е удавило в Пасифика и се е справяло толкова зле в училище, сега е натоварено със задачата да учи армията да плува. Този тип ирония помага да се получи това, което един ден ще бъде наречено насмешка ала Истууд – многозначителната полуусмивка с присвити очи, която не казва нищо и същевременно всичко.

С това „късметът на Клинт“, както приятелите му винаги се изразяват, не свършва. Назначението му към армейския басейн налага чести контакти със Специалната служба – военното подразделение, създадено през Втората световна война, за да използва популярността на холивудските знаменитости, постъпили в армията. Военните са наясно, че избиването на кинозвезди не е най-добрият пиар или икономически ход, и ги отделя в специално подразделение, при което им дава по същество (макар и невинаги) пълна свобода, като повечето време ги спасява от активна военна служба и ги използва за популяризиране на службата и привличане на нови войници. През повечето от изобилното си свободно време те плували. Истинската работа на Клинт била да ги пази да не се давят.

По време на дежурствата си Клинт се запознава с няколко млади холивудски актьори на договор, сред които Мартин Милнър, Джон Саксън и Дейвид Янсен, както и много други бъдещи познати лица от киното и телевизията, които се събирали около басейна, превърнал се в място за питиета и бъбрене, като от тази чудесна светска сцена липсвали единствено момичета. Придадените към базата жени от Женския армейски корпус били навсякъде, но не им било позволено да се сприятеляват с мъжете край басейна дори и през свободното им време.

Клинт се сприятелява с удивително хубавия Янсен, който е играл футбол за училище „Феърфакс Хай“ в Холивуд, преди сериозна травма на коляното да ликвидира шансовете му да се занимава със спорт в колежа и вместо това го насочва към актьорството. Клинт и Янсен си приличат по спортното перчене и силните сексуални апетити, заради които стават нещо като легенди в базата. Двамата се възползват изцяло от удоволствията, предлагани от младите неомъжени жени в околните нощни заведения, а те били много мили, изпълнени с желание и достъпни. Друг свободен от активна служба, с когото Клинт се сприятелява, е Ървинг Ласпър – фотограф, който му казва, че има физиономия, която филмите – или по-точно тези, които ги правят – биха харесали. Клинт пропуска думите му покрай ушите си, защото няма интерес към този бизнес.

Освен това се сближава с много от музикантите, привлечени в базата, включително Лени Найхос, алт-саксофонист, който работи със Стан Кентън и сега свири в столовата на младшите подофицери в базата четири вечери седмично. Клинт успява да си уреди да работи като барман там, така че след висенето край басейна цял ден може да разпуска, да взема безплатни напитки и да слуша как Найхос надува саксофона си. Дотолкова се сближава с членовете на Специалната служба, че се превръща в неин неофициален член по асоциация, което означава, че офицерите не са знаели или им е било все едно дали продължава да спи след сигнала за ставане. Клинт не прави кой знае какво в кухнята или изобщо нещо, освен да седи край басейна и да работи в клуба вечер, да влиза и да излиза от базата, когато поиска.

Често прави самотни нощни екскурзии, за да се наслаждава на прекрасните гледки по крайбрежието, които обича от дете. Край изумрудената шир на Кармел, сънлив залив на двеста километра южно от Сан Франциско, слуша джаз в местните клубове, но също така привлича някои от най-красивите жени на Лос Анджелис. Те винаги влизат във вълните с възможно по-малко дрехи, за да могат да попиват прославеното калифорнийско слънце. И така, за Клинт, жени през деня и джаз вечерта.

Друга задача, която му е поверена – в края на краищата той не е точно претоварен с работа, – е да е прожекционист в учебните кабинети. „Една от допълнителните ми работи, освен инструктор по плуване, беше да прожектирам учебни филми на войниците. Непрекъснато въртях „Битката за Сан Пиетро“ [на Джон Хюстън, 1945 г.], един от любимите ми филми, който сигурно съм гледал поне петдесет пъти през двете години служба.“ Като е гледал отново и отново, Клинт е можел да достигне до механиката на филма, до това как е сглобен в едно цяло до ритъма на епизодите, до ракурсите на камерата. До гласа зад кадър на Хюстън.

Благодарение на слабостта му към филмите идва и ново приятелство – с Норман Бартолд, друг актьор от армията, който играе малка роля в един от новите филми, които Клинт трябва да прожектира, „Тя си пробива път в колежа“ на Х. Брус Хъмбърстоун (1952), в който играе Роналд Рейгън, който си партнира с Вирджиния Мейо в една от дългокраките ѝ имитации на Бети Грейбъл. Клинт харесва компанията на Бартолд, с когото разговарят за работата му по филма, а и какво е било да снима с прелъстителната Мейо.

Малкото пъти, когато Клинт доброволно носи униформата си извън базата, е за да го качат на военен самолет, което му идвало много добре, когато искал да посети родителите си в Сиатъл, както и едно момиче, с което се запознал извън базата и което също живеело там. Един ден, през есента на 1951 г., се уговорил да пътува с двумоторен „Бийчкрафт“. В последния момент обаче променил плана си и предпочел друг самолет, „Дъглас АД“, морски щурмови бомбардировач, защото графикът му за връщане щял да му даде малко повече време в Сиатъл. При обратния полет обаче машината имала проблем с двигател, горивото свършило и се наложило да приводнят самолета по „корем“ в океана близо до Пойнт Рейес, крайбрежието на област Марин. Тук се проявили уменията на Клинт да плува – успял да се измъкне от наводнения фюзелаж и да се добере до повърхността. Наблизо над водата видял пилота. Двамата доплували до брега, който бил на десет или повече километра (в зависимост от няколкото много различни публикувани версии за инцидента).

Като останал в Сиатъл повече, отколкото трябва – и не прекарал времето с родителите си, а с момичето, – Клинт формално е нарушил условията на отпуската си и едва не се е удавил. Макар че в по-късни времена омаловажава инцидента, вероятно заради определено лишената от героизъм причина да е в самолета, понякога той все пак говори за това ранно приключение, но винаги равнодушно. Все пак моментната драма по-късно ще се окаже полезна за целите на популярността, когато Клинт става екшън звезда.

Самолетната катастрофа показва на Клинт какво е моментна слава. Макар да не се чувства особено героично, а само че е извадил типичния си късмет, за да остане жив, местната преса го хвали като герой, оцелял при катастрофата, и в някои репортажи като помогнал за спасяването на лейтенант Ф. С. Андерсън (който всъщност е спасен отделно). Клинт е изобразен като герой, сниман на мястото с голи гърди, мокър, с вид на герой, за целия свят. Епизодът обаче го запознава и с много реалното понятие смърт. Той гледа смъртта непокорно, лице в лице, и това ще окаже силно и трайно въздействие върху него.

Макар че Клинт никога не е напускал Щатите, докато е на служба, няколко от другите наборници, с които е бил по време на първоначалното обучение, са изпратени в чужбина и са участвали в сражения. Един от тях е Дон Кинкейд, когото Клинт познава още от училище. Веднага след уволнението си от армията Кинкейд се записва в Калифорнийския университет Бъркли по закона за ветераните. Същата пролет Клинт отива на автостоп до Бъркли, за да го види.

Кинкейд, който тогава ухажва момиче от университета, предлага на Клинт „сляпа“ среща с най-добрата ѝ приятелка. Уверява Клинт, че няма да остане разочарован – Маги Джонсън е красавица – висока, с красиво лице и страхотно тяло. И, добавя той, излиза с друг, така че гарантирано ще е еднократна история.

Оказва се, че Клинт и Маги си допадат, и когато уикендът свършва, си обещават да опитат да се срещнат през есента, когато активната служба на Клинт приключи, а Маги завърши и се върне при родителите си в Алхамбра, предградие на Лос Анджелис.

Маги много бързо се отървава от другия тип.

Когато службата му приключва, Клинт постепенно се връща към лесните синкопи на дните отпреди армията. След двете години безгрижна служба няма нищо „военно“, от което да се отървава. Отдавна е пуснал косата си дълга, рядко е слагал униформа, излизал е и е влизал в базата, когато си поиска. Когато през 1953 г. го уволняват, вече е решил да се върне в Сиатъл, където го чака приятна цивилна работа като воден спасител. Само че не отива, поне не веднага. След като остава няколко дни, за да се види с родителите си, бързо заминава за Лос Анджелис, за да е с Маги Джонсън.

В Лос Анджелис Клинт преминава през няколко работни места ден за ден, докато не попада на място на пълен работен ден – управител на сграда на Оукхърст Драйв, на няколко километра от Бевърли Хилс, която допълва с работа в бензиностанция Сигнал Ойл. С надеждата кредитите от колежа да му помогнат да си намери по-добра работа започва да посещава лекции по бизнес администрация в Сити Колидж, централен Лос Анджелис, на основание закона за ветераните. Училището го отегчава все така и за да разнообрази положението, той посещава и няколко семинара по актьорско майсторство с Чък Хил – един от многото мечтатели за шоу бизнеса, които е срещнал във Форт Орд.

Хил е гей, който някак се е промушил през процеса на подбор на военните по време на войната. Това, което години след това ще се нарича философия „не питай, не казвай“, макар и неофициално, на практика действа още през петдесетте. Дори хомосексуалист да иска да влезе в армията, военните не искат да имат нищо общо, отчасти защото според странното мислене на деня гейовете не биха могли да се сражават добре сред други мъже или да се владеят в общите бани. Хил, който искал кариера в шоубизнеса, но като работи зад кулисите, бил забелязал Клинт, бил поразен от вида му и му казал да му се обади, след като се уволни, което Клинт прави, докато зарежда колите с бензин.

Тъй като всичко това се случва в Лос Анджелис, който по принцип е град с една индустрия, всички колежи и университети имат театрални и филмови факултети и департаменти, които са по-добри от всяка друга такава институция извън Лос Анджелис. Джордж Шданоф, който преподава в „Лос Анджелис Комюнити Колидж“, практикува методите на Михаил Чехов, който пък е последовател на „Метода“ на школата на Станиславски, и в неговия клас попадат Клинт и Хил. За съжаление голяма част от това, което предлага Шданоф, остава изгубено за Клинт, който изобщо не е интроспективен – аспект, който е от основна важност за Метода. През повечето време той само седи сред по-сериозните студенти по актьорско майсторство, които полагат сериозни усилия да възприемат ежедневните теоретични лекции.

Междувременно Клинт се свързва отново с Маги Джонсън, която се е преместила в Олтадина, на около двайсет километра от Лос Анджелис, в планините Сан Бернардино, място с фантастична гледка. Там е намерила работа като представител на производителя „Индустрия Американа“. Започват да се срещат редовно и скоро заговарят за брак. В Америка в началото на петдесетте „милите“ момичета излизат само с „добри“ мъже, със загатнато обещание за венчална халка. Като се има предвид солидният ѝ произход от горния слой на средната класа, изборът на Маги точно Клинт да осъществи мечтите ѝ може да изглежда странен, още повече че според всички свидетелства тъкмо тя е била „агресорът“. Маги е хубава, от добро семейство и няма нищо общо с лесните жени, на които Клинт е попадал по време на военната си служба. Да се ожени за правилното момиче според него било нещо, което се очаквало да направи. И той го прави.

На 19 декември 1953 г. Клинтън Истууд-младши и Маги Джонсън сключват брак в Южна Пасадина пред преподобния Хенри Дейвид Грей. След кратък меден месец в Кармел Клинт продължава с ученето си и работата на половин ден в бензиностанцията, а Маги се връща на работа. Единствената разлика е, че сега тя може да се премести в малката къща на Клинт в Южен Оукхърст без проблеми.

Скоро обаче новият и съвсем нормален живот на Клинт ще направи драматичен и неочакван завой, който няма много общо със семейния живот, но е свързан, колкото и да е трудно да си го представим, с правенето на филми.