Катастрофата

ПРОЛОГ

След катастрофата

Убивам за първи път в живота си.

Не е в природата ми. Аз съм добър човек. Не лъжа. Не мамя. Не крада. Дори почти не повишавам глас. Има много малко неща, от които се срамувам.

А ето в какво положение се намирам сега.

Очаквах борба от човека под мен. Но не и толкова много борба. Не очаквах толкова много удари.

Нито приглушените писъци.

Мога да спра. Не е късно. Имам петнайсет секунди да реша дали искам да го направя – или трийсет, отвън.

Но не спирам. Не мога да спра.

И накрая – накрая – борбата приключва. Сега пред мен лежи отпуснато, неподвижно тяло. Не е нужно да имам медицински познания, за да разпозная мъртво тяло.

Какво направих?

Скривам лице в шепи и сподавям риданието си. Не плача – никога не плача – но в този момент плачът ми се вижда подобаващ. Ако не заплача аз, кой ще го направи? След малко събирам сили да се изправя и да се взема в ръце. В края на краищата, имах добра причина да го направя.

Това беше единственият начин.

ПЪРВА ЧАСТ

Една седмица преди катастрофата

1.

ТИЙГЪН

Не бях сигурна, че ще стигна до входната врата.

От малкия ми „Форд Фюжън“ до вратата на жилищната сграда, в която живеех, имаше около петнайсет метра. Петнайсет метра не са много. В най-добрия случай бих могла да ги пробягам за секунди.

Но не и сега.

Живеех в ателие на втория етаж на малка жилищна сграда в Люистън, Мейн. Кварталът беше ужасен, но в този период не можех да си позволя по-добър. Смяната ми в магазина за хранителни стоки свършваше по тъмно, което означаваше, че в момента навън цари пълен мрак. По пътеката от паркинга до сградата имаше улична лампа, но крушката ѝ изгоря месец след като се нанесох и никой не си беше направил труда да я смени. Изключех ли фаровете на колата, нямаше да виждам на две крачки пред себе си.

Бях изгасила двигателя веднага след като паркирах, защото не можех да си позволя да прахосвам бензин. Толкова беше студено, че дори в колата виждах как дъхът ми излиза на пара. Температурите през декември в Мейн винаги са под нулата. Вперих поглед през предното стъкло и едва успях да различа вратата на сградата. Нямаше улични светлини, но над вратата имаше малка лампа, която щеше ми помогне да видя ключалката и да отключа вратата.

И светлината беше достатъчна да видя мъжа, който се мотаеше в сенките при входа.

Който чакаше.

Потръпнах, докато се раздвижих в седалката, което напоследък изобщо не беше е лесно. Остра, подобна на токов удар болка прониза десния ми крак – нещо, което се случваше все по-често и по-често. Докторът ми каза, че било ишиас, причинен от раздразнен нерв в гръбнака ми. Тъкмо когато си мислех, че животът ми едва ли може да стане по-лош, се сдобих с раздразнен нерв.

Присвих очи към мрака и човека при входа и се запитах какво ли прави там. Беше прекалено тъмно, за да видя чертите му, но можех да преценя, че е висок и слаб. Мъжът беше облечен в дълго тъмно палто, което не ме караше да се почувствам по-добре. Лицето му изглеждаше заплашително, но ако трябва да сме честни, всеки изглежда така, когато е полускрит в сенките.

Намеренията му можеше да са напълно невинни. Може би бе дошъл на гости на приятел, който живее тук. Може би беше ченге под прикритие. (Малко вероятно.) Може би... Е, не можех да измисля какво друго би могъл да прави човек тук по това време, в девет и половина вечерта. Искам да кажа, че не беше задължително да е дошъл тук, за да ме нападне.

Така или иначе, не можех да остана цяла нощ в колата си.

Бръкнах в чантата си, извадих лютивия спрей, с който рядко се разделях напоследък, и го пъхнах в джоба на палтото си. Ако онзи тип искаше мизерното съдържание на портмонето ми, щях да се погрижа да се потруди здраво за парите. Преместих ключовете за къщата в другия си джоб, за да са ми подръка, и взех торбата с покупки от съседната седалка. Г-н Закир винаги ми даваше голяма отстъпка за продуктите с изтичаща годност и аз нямах намерение да ги зарежа в колата само защото някакъв тип се мотае пред дома ми.

Рязката болка отново прониза десния ми крак, докато слизах от форда. Палтото ми беше разкопчано, но нямаше какво да направя, защото ципът му не се затваряше от няколко месеца. Не че му имаше нещо, макар че развален цип щеше да е напълно съвместим с положението ми в последно време. Не, не можех да закопчая палтото си, защото то вече не ставаше на раздутото ми тяло.

Бях бременна в почти осмия месец.

Подутите ми стъпала запротестираха веднага щом слязох от колата. През двойната смяна в супермаркета бяха станали почти два пъти по-големи и едва се побираха в гуменките ми. Изправих се, доколкото мога, и студеният въздух ме зашлеви в лицето. В хода на бременността се уморявах все по-лесно, особено по-късно през деня, но леденостуденият въздух ме събуди на мига.

Затръшнах вратата на колата и мъжът, който се беше облегнал на стената, рязко вдигна глава. Още го различавах единствено като силует, но сега той гледаше право към мен. Ръката ми, която държеше торбата с покупките, се разтрепери и аз бръкнах с другата си ръка в джоба за лютивия спрей.

Дори не си помисляй да ми отнемеш стария хляб, задник такъв.

Поех си глътка мразовит въздух и закрачих целенасочено към вратата. Избягвах да го поглеждам, както се бях научила през годините с десетки други като него, но усещах как погледът му ме следва. Пръстите ми се свиха около спрея и бях напът да го извадя, когато познат глас ме изтръгна от обземащия ме ужас.

– Тийгън?

Обърнах глава към гласа. Светлината от входа вече беше достатъчно силна да различа лицето на мъжа и цялото ми напрежение моментално се изпари.

– Джаксън! – извиках аз. – Господи, изкара ми акъла!

Мъжът пред мен, когото вече разпознавах като Джаксън Брукнър, носеше дълго палто върху обичайната си измачкана бяла риза, сива вратовръзка и сив панталон. Не беше местен и предположих, че е карал поне два часа, за да стигне тук, но очите му сякаш винаги блестяха, когато се появяваше на прага ми.

Без да ми се налага да го моля, Джаксън взе торбата с покупките, което мъничко облекчи болката в краката ми.

– Много съжалявам – каза той. – Смятах да дойда в супермаркета, но джипиесът ми каза, че е затворен, и затова дойдох тук. Реших, че ще се прибереш всеки момент, и затова останах да те изчакам.

– Можеше да ми пишеш – смотолевих аз; бях леко засрамена от това колко се бях уплашила от този мъж с очила с дебели лещи и големи стърчащи уши. След като вече не беше скрит в сенките, той беше най-малко заплашителният мъж, когото съм виждала някога. Готин по един особен смотан начин.

Между другото, Джаксън не беше бащата на нероденото ми дете. Нито пък интимен приятел.

– Писах ти – каза той.

Бръкнах в чантата си за телефона – и наистина, имаше куп съобщения от Джаксън, които не бях видяла. Разбира се, че ми беше писал. Джаксън беше отговорен човек. Работеше като адвокат и беше завършил с отличие право в университет от Бръшляновата лига. Не ми го беше казал, но го бях проверила в Гугъл.

– Вярно, писал си – признах аз.

Той погледна часовника си.

– Освен това поръчах китайска храна, която трябва да пристигне след пет минути.

Стомахът ми изръмжа при споменаването на храна. Би трябвало да ям за двама, но напоследък не слагах почти нищо в уста.

– Пиле с нудли? – попитах с надежда.

– Разбира се. – Той ми се ухили. – Ще кача покупките и ще сляза да взема китайското.

Искаше ми се да възразя, но носенето на покупки по стълбите ставаше все по-трудно заради издуващия се все повече и повече корем. Щом той беше готов да го направи вместо мен, можех да съм само признателна.

– Благодаря.

Погледът му срещна моя под слабата светлина над вратата.

– За нищо.

Джаксън изчака търпеливо, докато се мъчех да напъхам ключа в ключалката. Винаги заяждаше, когато е студено, а тук това означаваше десет месеца в годината. Когато най-сетне успях да отключа, той задържа вратата като истински кавалер. Джаксън наистина ми харесваше. Харесваше ми, когато се появяваше с предложение за вечеря, което се случваше все по-често напоследък.

Но в действителност това не беше приятелско посещение. Двамата с Джаксън имахме важна работа за обсъждане.

Скоро щях да стана по-богата, отколкото съм си представяла и в най-разюзданите си мечти.

Заради бебето, което растеше в мен.

2.

Двамата с Джаксън влязохме и аз подминах пощенските кутии. Не изпитвах особено нетърпение да видя сметките, които ме очакваха, а и нямах пари в банката, за да ги платя. Затова се качихме направо на втория етаж до апартамента ми. Крушките на стълбището бяха слаби, боята по стените беше олющена, но тук никой нямаше да си направи труда да се оплаче. Стъпалата ми туптяха на всяка стъпка, но скоро щях да съм си у дома.

Спрях на площадката между двата етажа и останах няколко секунди така, за да си поема дъх. Напоследък постоянно се задъхвах. Предполагах, че причината е в растящия в мен плод, който не позволява на белите ми дробове да се разширяват толкова, колкото ми се иска. Но можеше и да е нещо ужасно. Бях попитала д-р Гугъл и не бях харесала нещата, които ми каза. Можеше да е съсирена кръв в белите ми дробове. Или сърдечна недостатъчност. Или пък туберкулоза.

Но здравната ми осигуровка беше толкова жалка, че трябваше да стискам палци да не е нещо сериозно.

Джаксън сбърчи загрижено чело.

– Добре ли си?

– Добре съм. – Глътка въздух. Кимнах към стълбите. – Да вървим.

Щом стигнахме горната площадка, телефонът на Джаксън избръмча. Той го извади и погледна екрана.

– Храната е пристигнала.

Протегнах ръце за торбата с покупките.

– Ти слез и я вземи. Аз ще кача торбата.

Той ме погледна със съмнение.

– Сигурна ли си?

Изгледах го.

– Как се справям според теб всеки ден, когато не си тук?

На слабото му лице се изписа гузност, но не знаех защо. Джаксън не беше длъжен да се грижи за мен, докато съм бременна. Беше мило от негова страна да носи покупките, но аз и моето бебе не бяхме негов проблем. И много скоро – след подписването на документите – едва ли щях да го видя отново.

Той ми предаде торбата. Помъкнах я в лявата си ръка, докато вървях по коридора и ровех в джоба си за ключовете. Почти бях отворила вратата, когато зад мен се разнесе рязък глас.

– Поредният мъж ли, Тийгън?

Завъртях глава към воднистите, кръвясали очи на възрастната си съседка госпожа Уолдън. Бях открила, че малкото ѝ име е Еванджелин, когато видях оставен долу пакет, но когато се запознахме, тя се представи като госпожа Уолдън и макар да живеехме в съседни апартаменти вече две години, тя ясно беше показала, че трябва да продължавам да се обръщам към нея по този начин.

– Кълна се, превръщаш това място в бардак – каза тя.

Нямах представа какви ги говори. През цялото време, откакто живеехме врата до врата, Джаксън беше единственият мъж, който ме е посещавал, ако не се брои брат ми. И двамата с него дори не спяхме заедно. Но щеше да бъде безсмислено да споря. В нейните очи спокойно можех да обикалям сградата с алена буква на гърдите си.

Погледът на госпожа Уолдън се спусна надолу към корема ми, който издуваше евтината широка черно-зелена блуза. Дрехата беше с набрана яка и толкова безвкусна, че ми идеше да плача при вида ѝ, но когато я купих, не можех да си позволя да харча много пари за нещо, което ще нося само четири или пет месеца. А и госпожа Уолдън не ме съдеше заради евтината и грозна дреха. А защото бях на двайсет и три, бременна и неомъжена.

Но честно казано, това изобщо не ѝ влизаше в работата.

– От известно време се каня да те питам, Тийгън – каза тя с дрезгавия си глас. – Ще се преместиш ли, след като се роди бебето?

Поставих ръка на корема си и бях възнаградена със силен ритник. Определено можех да кажа за бебето си, че пращи от енергия. В момента – доста повече от мен.

– Може би – отвърнах аз. – Не съм решила.

– Защото ще бъде доста неприятно да има бебе наоколо. – Тя вирна брадичка. – Цялото онова реване посред нощ! Ама че ужас.

Завъртях пъхнатия в ключалката ключ, докато не чух очакваното с нетърпение изщракване.

– Чувала съм, че бебетата плачат много. Защото още не са се научили да говорят.

– Никой няма да може да мигне! – продължи тя. – Много егоистично от твоя страна е да идваш с бебе в общност, състояща се предимно от възрастни.

– Ами не съм го планирала.

Устните ѝ се нацупиха.

– Предполагам, че не си.

Идеше ми да се озъбя на госпожа Еванджелин Уолдън и да ѝ кажа, че се е объркала жестоко. Че е направила куп напълно неверни предположения. Че не съм от момичетата, които сменят партньорите като салфетки, преспиват с някого само веднъж и забременяват, без да имат представа кой е бащата, макар че, след като ми се случи точно това, изпитвах вина заради всички такива жени, които самата аз съм осъждала. Имах големи планове за живота си, но никой от тях не включваше да забременея на двайсет и две.

Но фактът е, че забременях на двайсет и две. И че беше само едно преспиване. И че до неотдавна не знаех кой е бащата.

Така че не можех да ѝ кажа нещо, което да не е лъжа.

Затова отворих рязко вратата и ѝ се усмихнах.

– Лека нощ, госпожо Уолдън.

– Ще говоря с управата за...

Госпожа Уолдън млъкна насред изречението, когато затръшнах вратата зад себе си. Ако искаше да се оплаква на управителя, че незаконно съм заселила в апартамента потомството си, да го направи. Нямах намерение да ѝ правя мили очи. Вече не.

Веднага щом си получех парите, щях да се махна от това място.

Запалих осветлението, което само разкри колко мрачно е ателието ми. Бялата боя не беше напукана, но беше станала сивкава, подобно на всичко останало в апартамента. Сякаш по всяка повърхност имаше слой мръсотия, който не можех да премахна, колкото и усилия да полагах.

А не трябваше да е така. Работех на две смени в супермаркета в отчаян опит да събера достатъчно пари за училището за медицински сестри. И в края на деня се пльосвах на канапето и гледах телевизия колкото си исках, докато излапвах вечерята си за един. Не трябваше да забременявам.

Но само след месец всичко щеше да се промени. Щях да имам бебе. Живо, дишащо човешко същество, което щеше да бъде моя отговорност. То нямаше да може да остава само и щеше да се нуждае от дрехи, храна, а по-нататък и от образование. И вероятно щеше да ме държи будна през половината нощ, докато не заприличам на зомби през деня.

Отидох в малкия кухненски бокс, в който едва се побирах, откакто влязох в третия триместър. Оставих хартиената торба с покупките на плота. Всеки ден преди да си тръгна от магазина, преравях рафтовете за всякакви неща с изтичащ срок на годност и днес се бях сдобила с куп консерви, малко хляб и сирене. Имах и малка картонена кутия мляко, чийто срок беше изтекъл вчера и което вероятно щеше да има съвсем нормален вкус. Както и пет консерви риба тон.

Всяка жена има своите шантави апетити, докато е бременна. Аз ламтях за риба тон. Откакто започна вторият ми триместър и гаденето отмина, развих страхотен апетит за тази риба. Не можех да ям толкова, колкото ми се искаше, заради нивата на живак в месото, но ако можех, щях да се тъпча с риба тон при всяко хранене, дори на закуска. В резултат на това неформално бях кръстила плода си Рибка тон.

Рибка тон за вечеря, мамо?

Добре, това беше поредното шантаво нещо. Често си представях, че бебето ми говори в утробата. Кълна се, не полудявах. Знаех много добре, че осеммесечният ми плод не може да говори. Но понякога сладкото ѝ гласче ми говореше съвсем ясно. Въпреки че още не бях виждала лицето ѝ, вече я обичах. Исках да има по-добър живот от моя и всички предимства, които аз никога нямаше да имам. И бях готова на всичко, за да ѝ го осигуря.

Затова не изпитвах и капка вина, че денят на голямото плащане наближава.

3.

Пет минути по-късно Джаксън се материализира на прага ми с кафява хартиена торбичка в ръка.

Сигурно нямаше да има нищо против да отнесе храната до кухнята, но бях прекалено бърза за него. Грабнах торбичката, докато той подтичваше зад мен; ушите му още бяха яркочервени от студа. Отворих я, освобождавайки фонтан от изкусителни аромати, и отворих една от белите картонени кутии. В лакомията си леко скъсах капака ѝ.

Дори не си направих труда да взема чиния. Грабнах вилица от чекмеджето при умивалника и започнах да ям направо от кутията. Не съм сигурна дали ям бе правилната дума. Може би поглъщам беше по-подходяща. Напоследък винаги умирах от глад.

– Извинявай – казах аз между хапките. – Не съм яла от доста време. Двойна смяна.

Той се намръщи.

– Това добре ли е за бебето?

– Скоро ще намаля темпото.

Въпреки че бях прекалено нетърпелива, за да си правя труда да вадя чинии, Джаксън взе две от шкафа над умивалника. Понечи да извади втората кутия от торбичката, но се спря.

– О, хей – каза той. – Нося ти нещо.

Бях толкова улисана по едно нежно парче пилешко, че дори не забелязах малката кутия за подаръци. Джаксън я беше оставил на кухненския плот – явно я беше взел от колата си, когато беше слязъл да вземе храната. Кутията беше розова и искряща, което ме накара да се разсмея, защото той самият е пълната противоположност на розово и искрящо. Трудно ми беше да си го представя как я е избирал.

Той сякаш прочете мислите ми и се усмихна неловко.

– За бебето е.

Колкото и да ми харесваше да се тъпча с пилешко и нудълс, идеята за подарък ме развълнува още повече. Досега не бях получавала подаръци за бебето. Е, ако не броим детската седалка за кола, която ми беше изпратил брат ми и която още си беше в кашона, с който дойде.

Грабнах розовата искряща кутия и ахнах, когато видях съдържанието. Беше буквално най-готиното нещо, което бях виждала някога. Мъничка дрешка, направена за невъзможно мъничко човешко същество – гащеризон. И розовият надпис на гърдите направо разтопи сърцето ми.

Мама ме обича.

Точно тогава Рибка тон ме ритна в знак на съгласие. Въпреки че оставаше малко повече от месец, преди тя да се появи на света, още не бях почнала да събирам бебешки дрешки, така че тази беше първата. Загледах се в нея, като мигах яростно. Въпреки растящия ми корем и постоянните ритници в ребрата тъкмо малкият гащеризон за първи път направи всичко това реално. Щях да имам бебе и то щеше да носи това.

Господи, идеше ми да се разплача.

– Харесва ли ти? – нетърпеливо попита Джаксън.

Кажех ли нещо, включително „да“, нямаше да се сдържа и затова само кимнах. И лицето му грейна.

Никое от тези неща не беше негова работа. Работата му не беше да ми носи китайска храна или разтопяващи сърцето бебешки дрешки. Причината да е тук нямаше нищо общо с това. А със съдържанието на коженото куфарче, което беше оставил при входната врата. Това беше единствената причина да е тук сега и всеки друг път. И когато въпросът бъдеше решен, нямаше да се върне. Нямаше да има пилешко с нудълс, яйчени рулца или изненадващи посещения след дълги смени в магазина.

Джаксън не беше дошъл тук на гости. А по работа.

– Е – казах аз, взех кутията и я отнесох до футон канапето, което играеше ролята и на изключително удобно легло. Пльоснах се на него и вдигнах подутите си крака на масичката за кафе. Облекчението беше направо райско. – Какво имаме за обсъждане?

Джаксън взе своята кутия и седна до мен на канапето.

– Само някои малки подробности по договора. При следващото ми идване ще бъде готов за подписване.

Усетих трепет ниско в корема си, но не бях сигурна дали е от нерви, или от бебето. Не можех да повярвам, че скоро ще подпиша договор, който ще ми докара огромна сума. Достатъчна, за да ме устрои за цял живот.

Всичко започна преди близо осем месеца.

Пътувах с приятелката си на гости при брат ми Денис, който работеше като инструктор на ски писта и обикновено ни осигуряваше добри отстъпки. Онази вечер той беше зает, затова двете отидохме в един бар. Там се запознах с мъж в черен костюм, който предложи да ме почерпи. Беше красив по един прегледен начин, със скъпа прическа и изсечени черти, и непринуденият му чар ме предразположи да приема почерпката. Каза ми, че е дошъл по важни бизнес дела и че ще остане само за една нощ. И докато приятелката ми се беше захласнала по някакъв тип с прическа мълет, аз открих, че флиртувам с този самоуверен и привлекателен мъж, който нямаше нищо общо с когото и да било от познатите ми у дома.

С две думи, явно бях изпила няколко питиета повече. Не помня много от онази нощ, но се събудих с ужасно главоболие и усещането, че устата ми е била използвана за пепелник. Имах само смътен спомен как влизам в хотелската си стая с красивия бизнесмен, но със смущение си признах, че не помня името му. Накрая писах цялата случка като житейски опит и се опитах да забравя за нея.

Докато пропуснах цикъла си.

Не си падах особено по партитата – почти не излизах и фокусирах почти цялата си енергия в спестяване на пари за мечтата си да уча за медицинска сестра – а ето че бях станала клише. Бях забременяла пияна и дори не помнех кой е бащата на детето ми.

Не бях планирала животът ми да се развие по такъв начин, но след много размисли и вътрешно търсене реших да задържа и отгледам бебето. Може би по-нататък щеше да се появи подходящият мъж, но и да не се появеше, щях да го направя сама. А училището за медицински сестри... ами ако ми беше писано, рано или късно щях да вляза в него. Сигурна бях.

А после се случи нещо неочаквано.

Преди три месеца гледах новини, подпряла чиния с храна на растящия си корем, когато видях един мъж на екрана. Надписът под красивото му лице гласеше, че името му е Саймън Ламар. Местен бизнесмен, предприемач в областта на недвижимите имоти.

Мъжът, с когото си бях тръгнала от бара в нощта, когато беше зачената Рибката тон.

Онова, което последва, не беше точно край като онези от приказките. Иска ми се да можех да кажа, че съм открила Саймън Ламар, че той е бил много радостен и донякъде изненадан от бременността ми и че е настоял да ме спечели. Иска ми се да можех да кажа, че след два месеца ухажване е паднал на коляно и е поискал ръката ми, така че тримата да бъдем едно щастливо семейство. Такъв беше сценарият, който си представях, когато се свързах със Саймън, за да му кажа за положението ми.

Не се получи по този начин.

Въпреки че не си спомнях да е носил халка онази нощ, Саймън Ламар си беше сериозно женен. И не само това, но вече имаше две малки деца и нямаше абсолютно никакъв интерес да се сдобива и с извънбрачни. Нито пък искаше любимата му съпруга от десет години – или пък пресата – да научава за кръшканията му. Той отказа да се срещне с мен дори след като тестът за бащинство, за който бе настоял, доказа категорично, че той е бащата на детето ми.

Но все пак Саймън Ламар уреди Джаксън да се свърже с мен и да ми направи много интригуващо предложение. За куп пари – достатъчно, за да осигурят мен и детето ми, че и отгоре. Нямаше да ми се налага да се тревожа за наеми, за издръжката на дъщеря ми и дори за таксите ѝ за колеж. Саймън щеше да плати за всичко това. Трябваше само да подпиша декларация за поверителност и да обещая, че никой освен мен и Саймън (и Джаксън, естествено) няма да научи, че той е бащата на детето ми.

Казах да.

Какъв избор имах? Трябваше да го направя. Саймън ми предлагаше да осигури бъдещето ми и това на Рибка тон. И като бъдеща самотна майка щях да съм пълна глупачка да откажа.

Благодарение на щедрото предложение на Саймън щях да вляза в училището за медицински сестри по график, че и дори по-скоро, отколкото бях очаквала. Щях да мога да си позволя най-добрите частни училища за дъщеря ми. Нямаше да ми се налага да я отглеждам в малко ателие. Саймън ме беше спасил.

– Благодаря, че полагаш толкова труд по този договор – казах на Джаксън, докато се тъпчех с нудълс.

Той махна с ръка.

– Това ми е работата.

Дали? Джаксън пътуваше до дома ми поне веднъж седмично, за да посредничи за сключването на сделката. Много от нещата можеха да се свършат по телефона, но той винаги настояваше да идва лично. Което беше повече, отколкото мога да кажа за Саймън, когото не бях виждала от онази съдбовна нощ.

И вярвах, че Джаксън има най-добри намерения за мен. В договора имаше клаузи, с които наивно можех да се съглася, но Джаксън ме беше посъветвал да не ги приемам. Това не е достатъчно увеличаване на издръжката за живот. Не е честно спрямо теб.

Джаксън бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади плик и го остави на масичката пред нас. От опит знаех, че е пълен с двайсетдоларови банкноти – точно колкото да покрия разходите си за храна, покупки на основни неща и лекарства. Въпреки че ме очакваше много по-голяма сума, тези пликове бяха намалили до голяма степен напрежението през последните няколко месеца.

– Благодаря – казах аз.

Джаксън побутна нагоре дебелите си очила.

– Няма проблем. Банката беше отворена, преди да тръгна насам.

Никога досега не беше споменавал за ходене до банка. Когато започнахме преговорите, Саймън много ясно ми даде да разбера, че няма да получа нито цент до подписването на договора, но после Джаксън започна да идва с тези пликове с малки суми в брой и аз бях приела, че Саймън е размислил. Но сега започнах да се чудя дали Джаксън не ми е давал през цялото време от собствените си пари.

– Между другото – каза той, преди да успея да го попитам, – след няколко дни Саймън ще дойде да подпише окончателния вариант на договора и да обсъди някои неща с теб.

– О. – Мисълта, че ще видя Саймън отново, ме изнерви, може би заради начина, по който се държеше, откакто беше научил за бременността ми. Поведението му нямаше нищо общо с чара, който беше показал онази вечер, когато се запознахме. – Ами добре тогава.

– Аз също ще присъствам – добави Джаксън.

Усмихна ми се окуражително и неволно си помислих, че ми се иска да бях срещнала него онази вечер в бара при ски пистата. С радост бих се отказала от предложението на Саймън за чудовищен куп пари срещу шанса да създам семейство с чудесен човек като Джаксън.

Но не можех да гледам на нещата по такъв начин. Не можех да променя миналото. Трябваше да се смятам за щастливка, че съм получила такова щедро предложение от Саймън, което ще осигури мен и детето ми до края на живота му.

4.

Бях заета със сгъването на прането, когато получих контракция.

Не беше истинска. Не от онези, които ти изкарват въздуха на всеки пет минути и те карат да побегнеш веднага към спешното. А от онези, които са достатъчно досадни, за да те накарат да прекъснеш заниманията си за момент и да си поемеш дъх. Получавах по две такива на ден. Упражнения по раждане, както ги наричаше д-р Хенсън.

Което означаваше, че бебето идва. Скоро. Може би не днес, може би не утре, може би дори не този месец. Но в близко бъдеще Рибка тон щеше да се появи.

Не се чувствах готова. Първо, бях изтощена. Още не бях напуснала работа и се страхувах да го направя до подписването на договора, защото покрай параноята ми си мислех, че всичко може да се провали по някакъв начин. Но основната причина за умората ми беше, че почти не спях.

Мъчеха ме кошмари. Не помнех какво точно се случва в тях, но всеки свършваше с красивото лице на Саймън, надвесено над мен. Взираше се настоятелно в мен с пълни с решимост очи. Събуждах се изпълнена със страх, който проникваше до мозъка на костите ми. (И после ми се налагаше да стана, за да се изпишкам.)

Така че, да, изобщо не можех да спя.

Сложих длан върху корема си. Още не бях избрала име за бебето. Естествено, не можех да я нарека Рибка тон. Чувала съм за двойки, които се карат заради името на детето си, но лично аз нямах подобен проблем. Можех да кръстя бебето си както си искам, защото то си бе само мое.

Но въпреки това не можех да избера име. Така че тя си оставаше Рибка тон.

Здрасти, мамо! Не забравяй да ми купиш кошарка, че няма да има къде да спя!

– Скоро. – Поставих ръка върху мускулите на матката си, които постепенно започнаха да се отпускат. – Веднага щом получа чека от татко ти, ще ти купя кошарка. И много други неща.

Веднага след като контракцията отмина, телефонът ми зазвъня някъде в апартамента. Добре че живеех в ателие, иначе никога нямаше да мога да открия каквото и да било. Дали главите на всички жени са пълни с мъгла, когато са бременни? Вчера дълго търсих книгата, която четях, за да не мисля за нищо друго. И накрая я открих в хладилника.

Обиколих (не, заклатушках се из) ателието в търсене на телефона. Отначало звъненето му ми даваше представа къде е и ме насочи към кухнята. Но после той замлъкна и вече не знаех къде да го търся. Погледът ми се плъзна по кухненския бокс в опит да открие мъничкото устройство.

Господи, ако се окажеше в чекмеджето за сирене, щях да се ядосам адски на себе си.

Но не, открих го върху микровълновата фурна, почти слял се с черната ѝ повърхност. Грабнах го с очакването, че Джаксън ми се обажда да потвърди някакви детайли в окончателния вариант на договора. Трябваше да го подпишем утре и исках всичко да мине по план. Предполагах, че липсата на новини е добра новина, затова не исках точно сега да чувам нищо ново.

Но пропуснатото обаждане не беше от Джаксън. А от брат ми Денис. Раменете ми се отпуснаха от облекчение и чукнах бутона за повикване.

– Тийгън? – Гласът на брат ми избумтя в ухото ми. – Добре ли си?

Нещо в гласа на по-големия ми брат винаги ме караше да се чувствам, сякаш отново съм на пет.

– Да, добре съм.

Денис издиша с облекчение.

– Какво става, Тийги?

– Нищо, просто... – Погледнах малкото си жилище. – Просто съм самотна.

– Кога подписваш договора с Ламар?

– Утре. – Задъвках долната си устна. – Случайно да си в състояние да дойдеш?

– Иска ми се да можех – въздъхна той. – Знаеш, че точно сега съм затрупан с работа.

Така си беше. Денис работеше като ски инструктор в курорт с подходящото име Снежната планина. Откакто се помня, обичаше да кара ски. Беше толкова добър, че почти беше станал професионален скиор. Но в началото на двайсетте счупи крака си и вместо кариерата на спортист трябваше да се примири с приятната и доходоносна работа като ски инструктор. За съжаление, декември беше един от най-натоварените месеци покрай коледните празници. Скъсваше се от работа през зимата и разпускаше през останалата част от годината.

– Ще се опитам да дойда за няколко дни, когато се роди бебето – обеща той. – Освен ако не искаш ти да дойдеш тук за известно време? Имам свободна стая.

Идеята не беше толкова лоша.

– Ще си помисля.

Поканата беше примамлива. Денис винаги се грижеше много за мен, когато му гостувах, а не го бях виждала, откакто забременях. Баща ни беше бизнесмен работохолик, който получи масивен инфаркт на четиресет, когато фирмата му фалира, така че Денис, тогава на дванайсет, влезе в ролята на мъжа в къщата. Направи го и осем години по-късно, когато майка ни си отиде от рак на панкреаса. Правеше всичко, което можеш да очакваш от един баща, дори одобряваше или не одобряваше приятелите ми. Когато едно момче цъфна на прага ни, вонящо на алкохол, Денис го подгони с бейзболна бухалка, преди да успея да се кача в колата му. Честно казано, повечето ми приятели не бяха достатъчно добри, за да отговарят на стандартите му. Денис определено не одобряваше Саймън.

Запитах се какво ли ще си помисли за Джаксън.