Въведение

СРЕД РУИНИТЕ

„Нищо няма да остане, освен една празна приказка, в която собствените ти деца в бъдеще няма да повярват; нищо няма да остане, освен издълбани думи, и само камъните ще разказват за твоето благочестие.“

АСКЛЕПИЙ, „КОРПУС ХЕРМЕТИКУМ“, Т. III

Теотиуакан, 21 март 2016 г. Денят на пролетното равноденствие. Скоро след излитането си от международното летище на Мексико Сити, на 50 км северно от разрастващата се мексиканска столица, самолетът прелита над руините на Теотиуакан, все още забулени в утринната мъгла на 3000 метра под нас.

Подобно на гигантска мандала, древният град се простира покрай петкилометровия „Булевард на мъртвите“, обрамчен от церемониални платформи, водещи до тъмните, извисяващи се маси на пирамидите на Слънцето и Луната. Дори и от тази височина мащабът на строителството и почти свръхчовешката правилност и прецизност на планировката на града са напълно очевидни, сякаш не гледаме сгради, проектирани за нуждите на човешкото обитаване, а по-скоро разпръснати зъбни колела на отдавна забравени машини.

И наистина, това място не е било изградено за обикновени хора. Тук е бил град на боговете, въплъщение на универсалния ред в камък, за който се смята, че е издигнат от първичния мрак от самите богове.

Според ранния испански летописец и францискански монах Бернардино де Саагун (1500-1590) това е мястото, където боговете се събрали след Потопа, за да се роди отново слънцето – петото слънце на нашата ера. Огромни тълпи се събират всяка година в Теотиуакан, за да отпразнуват ежегодното повторение на това чудо. Говори се, че преди хиляди години група мъдреци, известни като тламатиниме, са дошли на същите тези брегове от отвъдморска земя, за да се поклонят на своя баща и създател – слънцето. Създали нов календар и научили примитивните хора от Мексиканската долина на изкуството да строят от камък, на астрономията и на земеделието. След това тръгнали към Изтока, „като взели със себе си свещените си книги и изображенията на боговете си“1. Един ден обаче, както обещали, щели да се върнат.

Кои са били тези мъдреци и откъде са дошли? Каква мисия са се опитвали да изпълнят?

Целта на тази книга е да даде отговор на тези и на много други въпроси, свързани с произхода на цивилизацията и с множеството мистериозни места и предания по света, които разказват за странни богове и отдавна изгубена златна епоха.

Това е нетрадиционна книга, която съчетава два коренно различни подхода: този на съвременната наука и този на западните езотерични вярвания. Резултатът е напълно нова картина на истинския произход на цивилизацията.

Намираме се в преломен момент в западната цивилизация, който изисква и ново разбиране на нашето минало. Конвенционалните възгледи на академичните среди, които са се утвърдили през последните двеста години, се основават на позитивистичната идея за прогреса, според която може да се проследи линейната нишка на еволюцията от неясното начало на човечеството като ловци събирачи, през разпространението на земеделието и зараждането на първите неолитни градски общности в Близкия изток, та чак до първите исторически империи. Тези възгледи всеки ден се оспорват от нови открития, които, изглежда, само изместват още по-назад във времето произхода на цивилизацията.

В другата крайност на дебата езотеричните схващания отричат всяка материалистична идея за прогрес и разглеждат времето като циклично. Според тези канони циклите на съзидание се редуват с цикли на разрушение. Единственият възможен истински прогрес е извън границите на материалния свят.

Атлантида живее някъде между тези два свята – на научния рационализъм и на езотеричните схващания. Рационалистите твърде често са пренебрегвали многобройните езотерични и окултни приноси към темата, докато учениците на езотериката не по-малко често са игнорирали свидетелствата на науката. И двата подхода са еднакво необходими за разбирането на истинския произход на цивилизацията. Всеки от тях разкрива различни пътища на познанието, които в крайна сметка би трябвало да доведат до едни и същи фундаментални истини.

Повечето древни и съвременни автори, които се занимават с Атлантида, се опитват да я представят като относително ограничен епизод на висока цивилизация, който завършва с катаклизъм около 9600 г. пр.н.е. Тази книга ще покаже, че атлантската цивилизация не е изчезнала „само за един ден и една нощ на ужаси“2, както твърди Платон, а е оцеляла, макар и в различна форма, през продължителен исторически период. През цялото това време е оставала забележително вярна на основните постулати на своята свещена наука. Това е може би най-великият и траен паметник, останал ни от миналото на Атлантида, тъй като влиянието му не се ограничава с времето, през което е съществувала атлантската цивилизация, а се простира и в настоящата епоха.

ЧАСТ I

ЕЗОТЕРИЧНА ИСТОРИЯ

СВЕТОВЕ ПРЕДИ НАШИЯ

Търсенето на веществени доказателства за първата велика цивилизация на човечеството ще ни отведе на истинско откривателско пътешествие из целия свят. Някои от обектите, разгледани в тази книга, със сигурност ще бъдат познати на повечето читатели – места като Хеопсовата пирамида в Египет, руините на Тиуанаку в Боливия и цитаделата Мачу Пикчу в Перу. Има и други обекти, които може би са по-малко известни или са станали известни на широката публика съвсем наскоро, но въпреки това съдържат също толкова важни сведения за истинската история на човешката раса.

Това пътуване ще ни накара да осъзнаем, че съществува модел от свещени места и центрове на сила, създадени преди хиляди години от хора с много особена мисия – да възкресят първичния свят на боговете и да поставят началото на нова златна ера.

В тази книга ще се опитаме да докажем, че преди повече от десет хиляди години се е случил основополагащ епизод в развитието на цивилизацията. Тази цивилизация, която можем да наречем Атлантида, е оставила своя отпечатък върху традициите на почти всички култури на планетата, които пряко или косвено са произлезли от нея.

При все че за мнозина, които са свикнали да възприемат прогреса и еволюцията на човешките общества като чисто линейни процеси, това ще прозвучи като пресилена спекулация, както в научната общност, така и извън нея, се появяват все повече доказателства, изискващи радикалното преразглеждане на нашите възгледи за праисторията и произхода на цивилизацията.

Нашите далечни предци далеч не са били неумели пещерни обитатели и не спират да ни изненадват с нивото на своите научни и културни постижения. Целта на тази книга е да покаже, че не са били отделни гениални искрици в дългата нощ на праисторията, а по-скоро наследство на много по-голяма и далеч по-стара цивилизация.

Не е нужно да се търси по-далеч от Южна Франция, за да се открият доказателства за този праисторически гений, съществувал още преди четиресет хиляди години. Наистина изкуството в пещерите Шове и Ласко не крие нищо примитивно в себе си и ни поразява със своята изтънченост и сложност. Често се цитира, че при излизането си от пещерата Ласко в Дордон – често наричана Сикстинската капела на пещерното изкуство – смаяният Пабло Пикасо заявява: „Не сме научили нищо за дванайсет хиляди години“1. В едно обаче Пикасо не е бил прав: зашеметяващите изображения на бикове, коне, зубри и други представители на фауната от ледниковата епоха, които украсяват стените и таваните на пещерата Ласко, са поне на 17 300 години. Не по-малко впечатляващата пещера Шове в Ардеш е още по-стара – на почти 32 000 години2.

Въпреки това в продължение на векове пещерното изкуство е било пренебрегвано, дори отхвърляно като хитра шега. Смятало се е, че финесът и изтънчеността му са невъзможни за толкова ранна епоха. Днес новите открития продължават да изместват назад във времето началото на абстрактното мислене и художественото изразяване.

Още по-интригуваща е възможността човекът от ледниковата епоха да е проявявал повече от бегъл интерес към астрономията. Професор Михаел Рапенглюк от Мюнхенския университет стига дотам, че предполага, че рисунките от Ласко съдържат точни праисторически звездни карти, като някои от по-големите животински фигури съответстват на положението на съзвездията Телец, Орион и плеяди в небето3. Рапенглюк също така забелязва, че главният отвор на пещерата е насочен към залеза на лятното слънцестоене – може би естествено съвпадение, но достатъчно значимо, за да накара палеолитните хора съзнателно да го включат в своето изкуство.

Друг пример за тази промяна на парадигмата, която завладя света на археологията през последните години, е откриването на мегалитния храм Гьобекли тепе в Турция (вж. снимка 1).

Предхождащ Стоунхендж с повече от шест хиляди години, Гьобекли тепе е обект, който наистина опровергава традиционните представи за възхода на цивилизацията4. Гьобекли тепе е не само невероятно инженерно постижение, състоящо се от няколко кръга от над двеста Т-образни колони (вж. снимка 2), всяка от които тежи до 20 тона, но е и най-старият известен храм със своите зашеметяващи 11 хиляди години. Въпреки това до 1996 г. Гьобекли тепе е бил почти неизвестен: предишната експедиция на Чикагския университет през 1960 г. всъщност го е отхвърлила като средновековно гробище. Само благодарение на упоритостта на покойния немски археолог Клаус Шмит сега знаем повече за него.

Гьобекли тепе доказва, че нашите предци са били способни да създават сложна мегалитна архитектура хиляди години преди времето, което археолозите са приемали за възможно, и то в мащаб и степен на сложност, които няма да бъдат наблюдавани отново в продължение на още шест хиляди години. Нещо повече, проект като Гьобекли тепе със сигурност е изисквал стотици работници под ръководството на сложен жречески или шамански елит. Колко древен и колко напреднал е бил този елит?

Истинският парадокс на Гьобекли тепе се състои в това, че най-ранните слоеве са както най-големите, така и най-сложните5. Върху по-старите пръстени непрекъснато се добавят нови, които обаче стават все по-малки и по-груби. По думите на учения Чарлз Ман, „сякаш хората в Гьобекли тепе са ставали все по-лоши в строителството на храмове“, докато изведнъж, около 8200 г. пр.н.е., цялото строителство е прекратено. „Гьобекли Тепе е само падение и никакъв възход.“6

Ако Гьобекли тепе е дело на елит, откъде са дошли тези хора и къде са отишли? Може би не е случаен фактът, че макар в Гьобекли тепе да не са открити никакви следи от земеделие или култивиране на растения, друг обект, намиращ се на по-малко от петдесет километра, наречен Невалъ Чори, е предоставил най-ранните доказателства за култивирането на пшеница 7200 г. пр.н.е.7

Гьобекли тепе със сигурност е в челните редици на една археологическа революция, която разбива много от най-разпространените ни вярвания за произхода на цивилизацията и еволюцията на ранните човешки общества. И не е единствен.

Друг мегалитен комплекс, този път в Югоизточна Азия, заплашва да измести началото на монументалната каменна архитектура още по-назад – към 24 000 г. пр.н.е. Гунунг Паданг, разположен в индонезийската провинция Западна Ява, представлява масивна пирамида, висока над 100 метра и заемаща площ от двайсет и пет хектара. Според Дани Хилман Натавиджаджа, геолога, отговарящ за разкопките на обекта, пирамидата всъщност представлява пет различни структури, всяка от които е строена върху предишната в продължение на няколко хиляди години. Най-горният слой, който се състои от хиляди призматични блокове от базалт, наскоро беше датиран към 5200 г. пр.н.е. – с цели две хиляди години по-стар от Стоунхендж. И все пак най-старите слоеве може да са на цели двайсет и шест хиляди години, включително камерата, която е възможно да съществува на дълбочина 25 метра под пирамидата8.

През последните години традиционното датиране на други известни паметници, като пирамидите и Сфинкса в Гиза, също беше оспорено. Когато в началото на 90-те години на ХХ век известният геолог Робърт Шох за първи път оповестява мнението си, че Големият сфинкс в Гиза е претърпял хилядолетна водна ерозия много преди предполагаемата дата на построяването си през 2500 г. пр.н.е., той слага началото на дебат, който заплашва да подкопае самите основи на египтологията .

Според Шох следите от ерозия, които се виждат по тялото на Сфинкса, могат да бъдат резултат единствено от интензивна дъждовна ерозия, протекла по времето, когато Северна Африка все още не е била пустиня, между 9000 и 3000 г. пр.н.е.9 Освен това доказателствата сочат, че главата на Сфинкса със сигурност е била издялана наново по време на Старото царство (2649-2150 г. пр.н.е.) и че първоначално може да е била на лъв, което се доказва от очевидната ѝ несъразмерност с останалата част от тялото и липсата на значителни следи от водна ерозия по нея.

Ако хипотезата на Шох е вярна, историята на платото Гиза може да бъде написана наново. Всъщност не само Големият сфинкс, но и части от долните каменни пластове на пирамидите показват подобни признаци на ерозия10. Сега вече можем да гледаме с по-малко скептицизъм на твърденията на онези изследователи, които по подобен начин са се аргументирали в полза на много по-голямата древност на такива мистериозни паметници като Озирион в Абидос или древния град Тиуанаку.

Още по-загадъчно е, че в същите обекти са открити доказателства за древни високи технологии, включително за топлинно остъкляване на камъни, високоскоростно пробиване и механична обработка.

Как тогава едно цяло общество, очевидно много напреднало в областта на цивилизацията, може да изчезне напълно от историческите и археологическите данни? Може би, ако използваме думите на писателя Греъм Хенкок, ние наистина сме „вид с амнезия“11. Толкова много доказателства за древни напреднали цивилизации сега бавно започват да излизат иззад завесата на историята. Едно от най-големите научни начинания на нашата епоха ще бъде да се очертаят истинските мащаби на огромните руини, сред които всички ние живеем – наследството на нашите на пръв поглед свръхчовешки предци. Тази книга иска да бъде само малък принос в тази посока.

ОСТРОВЪТ НА СЪТВОРЕНИЕТО

Древните предания от цял свят разказват една изключително последователна история за изгубен свят, който е бил унищожен, и за това как мистериозна група богове кръстосва надлъж и нашир целия познат свят след глобален катаклизъм, за да възобнови цивилизацията.

Следващите глави ще ни отведат по стъпките на тези оцелели през пет континента и хиляди години, като проследяват опитите им да възкресят изгубения свят на боговете.

Три хиляди страници с текстове

Храмът в Едфу, разположен на западния бряг на река Нил, на мястото на митичната битка между боговете Хор и Сет, е може би най-пълният и най-добре запазеният от всички древноегипетски храмове (вж. снимка 3). Въпреки че сегашният строеж датира едва от Птолемейския период (II в. пр.н.е.), основите му вероятно са додинастични . Надписите по стените на храма образуват най-голямата колекция от епиграфски текстове, оцелели от древността. Публикувани от френския египтолог Емил Шасина (1868-1948), те заемат над три хиляди страници в петнайсет тома. За съжаление, остават и до голяма степен непреведени .

През 1969 г. британската египтоложка Ив Реймънд публикува частичен превод на част от надписите, които оттогава са известни като „Текстове от сградите в Едфу“. Изглежда, че са част от група религиозни текстове, посветени на митичния произход на храма, за които се казва, че са „копие на писанията, които Тот е направил според думите на мъдреците от Мехет-Верет“12.

Островът на Първичните

Първият запис съдържа описание на мястото, където е започнало сътворението на света и на „първоначалните обители на боговете“. Това място не бил Египет, а остров, известен с името „Островът на потъпкването“ или „Островът на яйцето“. Смятало се, че именно на този остров първите „създатели на Земята“, същества с тайнствени свръхестествени сили и по-стари от самите богове, са се проявили за първи път в някаква неодушевена форма13. Малко се знае за първоначалното положение на острова, освен че е бил „покрит с тръстика“ (важна характеристика, както ще видим, която присъства и в мезоамериканските митологии). Споменава се за „издигането на заграждение“ и за „прокопаване на канал [...], който съдържал вода от специален вид“14. Научаваме също, че първоначалните създатели са претърпели метаморфоза на острова, след което придобили физическа форма чрез процес, описан като „въплъщение“ или „влизане в тяло“ на „божествена сила“15.

„Всички негови божествени обитатели загинали“

След неизвестен период от време следващият запис разказва за нападение над острова, извършено от враг, описан като „змия“, в резултат на което „островът бил разрушен и всички негови божествени обитатели загинали“. Тук имаме, пише Реймънд, „ясна картина на бедствие“, което причинило „пробождането на краката на Създателя“ и „разцепване на земите на острова“. Последвало време на мрак, през което първото поколение богове останало „скрито под полето от тръстика“16.

Боговете отплавали

Щом светлината отново озарила първичния свят, тръстиките били единственото нещо, което се виждало на повърхността на водата. Тогава от едно място на острова, наречено „Подземният свят на душата“, се появило ново общество от богове, наречено шебтиу. Вследствие на изричането на свещени заклинания първичните води се отдръпнали и се появила първата суша. Змията била низвергната, а някогашното бойно поле станало място, избрано от боговете за създаването на новите им владения. Били с кръгла форма, имаща вид на пръстен, разделен на четири квадранта17.

От друг фрагмент научаваме, че боговете шебтиу, след като пресъздали свещените области, „напуснали острова“. Според Реймънд „се смята, че са отплавали към друга част на първичния свят, в която са създали Хераклеопол (град в Горен Египет)“. Загатва се за основаването на нови свещени области в различни части на праисторическия свят, като всяка от тях не е „нищо повече от пресъздаване на изчезнало свещено място“18.

ПАМЕТНИК НА КРАЯ НА ВРЕМЕТО

На осем хиляди мили оттук същата история се повтаря сред йероглифите и барелефите на мексиканския Храм на пернатата змия в Шочикалко (вж. снимка 4).

Пирамидата се намира на изкуствено изравнения връх на хълм и е построена между 700 и 1100 г. от н.е. Уникална сред всички мезоамерикански пирамиди, тя има облицовка от масивни преплетени блокове от базалт, покрити с изящни барелефни гравюри. Непрекъснат, вълнообразен змийски мотив покрива три от четирите ѝ страни на дължина от близо 60 метра, преплетен с различни релефни фигури и други митологични изображения.

Основното пано, което се повтаря общо десет пъти по дължината на фасадата, изобразява седнала фигура на сал, вероятно олицетворение на цивилизационния бог Кетцалкоатл, който бяга от нещо като пламтящ храм на остров, идентифициран с глифа „9-око на влечуго“ като родината на самия бог19. Спиралите на змията, които сякаш обвиват и поглъщат острова, създават впечатлението за гигантски вълни, които са на път да ударят брега. Морската символика е допълнително подчертана от наличието на различни видове миди, също често свързвани с Кецалкоатл като въплъщение на Ехекатл, бога на вятъра. Според тълкуването, дадено от астрономите Виктор Клюб и Уилям Нейпиър в книгата им „Космическата змия“, самата змия е символ, използван сред древните култури за обозначаване на комети20.

Друго любопитно изображение показва типичен „носител на небето“, подобен на гръцкия бог Атлас, свързан с текст с трудно тълкуване, който обаче, изглежда, намеква за повторно калибриране или коригиране на календара21. Възможно ли е същият катаклизъм, изобразен на долния фриз, да е наложил такава корекция, като е засегнал самата ос на въртене на Земята?

Същата символика се повтаря и на близката стела, изобразяваща легендата за слънцата, според която бог Кетцалкоатл се жертвал, за да позволи на слънцето да се роди отново, след като предишният свят е бил удавен в дъжд от огън и вода22.

Фризът, който се простира по протежение на втория етаж на пирамидата, показва още двайсет и две седящи фигури, за които се смята, че изобразяват древни жреци астрономи. Всяка от тях е свързана с конкретно име на място, доста любопитно изобразено (както в Едфу) като кръг, разделен на четири сектора. Много вероятно е серията да съдържа списък на градовете, за които се смята, че са били основани от боговете след пристигането им на брега на Мексико заедно с похода на бог Кетцалкоатл.

Древните мексиканци приписват изобретяването на календара и земеделието, както и на всички видове художествени и научни постижения, на Кетцалкоатл – цивилизоващия бог и мъдър цар жрец на Толан. Едно от имената на Кетцалкоатл било Се Акатл, което означава „Една тръстика“, а името на великия му град Толан, изглежда, също е означавало „мястото на тръстиките“. Възможно ли е това да е още едно име на острова на сътворението, същия, който е изобразен на пирамидата в Шочикалко и описан в текстове от стенните надписи в Едфу? И може ли тогава мексиканският Толан да е бил само възстановка на тази изгубена земя?

АТЛАНТИДА НА ПЛАТОН

Ако прочетеното дотук ви звучи като нещо познато, то е защото почти дословно съвпада с историята, която Платон разказва за изгубения остров Атлантида. Всъщност, ако вярваме на думите на великия философ, тази история първоначално е била предадена на неговия прадядо Солон от жреците на храма в тогавашната столица на Египет Саис.

Разказът на Платон започва с последиците от повтарящи се катаклизми, причинени от „отклонение на телата, движещи се в небето около Земята“, след което оцелелите „трябвало да започнат всичко отначало като деца и да не знаят нищо за това, което се е случило в древността“23. Един такъв катаклизъм, пише Платон, се е случил девет хиляди години преди времето на Солон, или през 9600 г. пр.н.е.24

По онова време Атлантида е „могъща сила“, заемаща голям остров, „по-голям от Либия и Азия, взети заедно“ и „разположен срещу пролива, наречен Херкулесовите стълбове“25. Възможно е това да е бил вулканичен остров в Атлантическия океан, може би същият „Остров на пламъците“, описан като родината на бог Озирис на Запад в египетската „Книга на мъртвите“. Името му не може да бъде проследено по задоволителен начин на нито един от езиците на Стария свят, но префиксът атл– означава „вода“ на езика науатъл, говорен от ацтеките, чиято митична островна родина също се наричала Ацтлан, и може би е свързан още с Атала, „Белия остров“ от индуистките веди.

Подобно на Острова на потъпкването от текстовете в Едфу, Атлантида е била пресечена от канали и ровове; столицата ѝ имала кръгла форма и била дом на велика и напреднала морска цивилизация. Платон говори и за „силни земетресения и наводнения“, вследствие на които „остров Атлантида [...] изчезнал в дълбините на морето“26.

Дълга тъмна епоха

Най-известният диалог на Платон за Атлантида, „Критий“, за съжаление, е оцелял в непълен вид, но именно от друг негов диалог, „Закони“, научаваме, че след падането на Атлантида е последвала дълга тъмна епоха, в която всички изкуства и науки са били загубени.

Сведения за това какво може да се е случило след падането на Атлантида, могат да се намерят както в текстовете от Едфу, така и в йероглифите от пирамидата в Шочикалко, които разказват как групи оцелели са били отговорни за възобновяването на цивилизацията след глобалния катаклизъм.

Единствено анализът на тяхното духовно и монументално наследство може да помогне да се сглоби картината на тази отдавна изгубена и забравена цивилизация.

Империите на Атлантида