Пророчеството на черната птица

ПЪРВА ЧАСТ

1.

В

ъв всяка душа неизменно има местенце, запазено за Сянката.

Моята беше скрита дълбоко в едно недостъпно кътче на паметта ми под куха рана, която мислех, че е заздравяла отдавна.

Тогава гарваните дойдоха в Ню Хейвън и донесоха покана, която нито Сянката, нито аз можехме да откажем.

Поканата пристигна един петък в края на май.

– Здравейте, професор Бишъп! Тъкмо пуснах пощата ви през процепа на вратата!

Отнесла се бях в размисли по познатия маршрут на връщане от работа в „Йейл“ и слушах с половин ухо въодушевеното бърборене на Бека, докато мислите ми се рееха. Не бях забелязала, че сме пристигнали пред портата от ковано желязо, която пазеше къщата ни на Ориндж Стрийт, нито че пощальонката Бренда тъкмо си тръгваше оттам.

– Благодаря, Бренда – казах с вяла усмивка. Жегата беше непоносима. В Ню Хейвън винаги беше така по времето за дипломиране, което водеше до изопнати нерви, мокри от пот академични тоги и дълги опашки за айскафе в многобройните кафенета в града.

– Сигурно се вълнуваш, че се връщаш в Англия, Бека – каза Бренда. Тя вече носеше униформената си шапка и къси панталони, подготвена за по-топлото време и ужасно високата влажност в Ню Хейвън.

– Да. – Бека подскочи от крак на крак, за да го докаже. – Това ще бъде първото пътуване на Тамзи и ще мога да ѝ покажа всичко.

Тамзи беше новият член на семейството: една от старинните кукли, които бяха последен писък на модата сред децата под тринайсетгодишна възраст. Маркъс и партньорката му Фийби бяха избрали кукла от колониалната епоха за Бека, защото тя много обичаше къщата на Маркъс в Хадли и разказите за детството му там през 60-те и 70-те години на XVIII в. Макар производителят да беше кръстил куклата по друг начин, Бека я прекръсти в мига, в който видя зелените ѝ очи и червената ѝ коса през прозрачното кръгло прозорче на кутията.

Откакто получи куклата, богатото въображение на Бека беше изцяло погълнато от Тамзи и нейния свят. С куклата вървяха многобройни тоалети и аксесоари, които помогнаха на детето да ѝ вдъхне живот, сред които дори кон на име Пени. Тамзи беше добре оборудвана и с мебели. Матю прибави към тях умален модел на дървения стол в къщата на Маркъс, който някога бе принадлежал на дядо Филип, и кукленски вариант на изрисуван сандък от Хадли, в който Фийби държеше покривки и кърпи. Сандъчето имаше малка ключалка и Бека вече беше събрала в него дрехите на Тамзи, учебниците си, перодръжка и мастилница, както и колекцията си от шапки за пътуването до Англия.

Бренда помаха на Тамзи, която висеше в ръката на Бека. След това се обърна към мен.

– Сигурно се радвате, че ще можете да продължите изследванията си.

В края на всяка учебна година с Матю водехме децата в Англия, където прекарвахме лятото в къщата ни в Удсток. Намираше се само на няколко километра от Оксфорд, което ми даваше бърз достъп до Бодлианската библиотека, а Матю имаше възможност да работи в тихата си лаборатория в Оксфорд, без да го прекъсват колеги и студенти. Бека и брат ѝ Пип разполагаха с цели акри земя, която да обхождат, стотици дървета, по които да се катерят, и къща, пълна с интересни съкровища и книги, с които да се занимават по време на неизбежните летни порои. През дългите топли уикенди ходехме до Франция, за да видим майката на Матю Изабо, и имахме възможност да прекарваме повече време с Маркъс и Фийби, които идваха за част от лятото в Лондон.

Нямах търпение да се кача на самолета и да оставя „Йейл“, Ню Хейвън и пролетния семестър зад гърба си. Мисълта за нов изследователски проект, посветен на съпругите и сестрите на първите членове на Кралското дружество, беше примамлива и чаках с нетърпение да се добера до редките книги и ръкописи.

– Сигурно имате да свършите един куп неща до утре – каза Бренда.

Представа си нямаше. Още не бяхме събрали багажа, не бяхме изнесли саксиите с цветята на задната веранда, за да могат съседите да ги поливат, а аз имах да пусна поне три перални, преди да заминем за лятото.

– Проверих отново дали е записано да задържат писмата ви в пощата, докато ви няма. Всичко е потвърдено – каза Бренда накрая.

– Благодаря – отвърнах аз, издърпах Тамзи от хватката на Бека и я пъхнах с краката напред в голямата си чанта, при служебната ми поща от университета.

– Бека, пожелавам на теб и Пип приятно прекарване и ще се видим през август – каза Бренда на раздяла и намести дебелата презрамка на пощенската си чанта.

– Довиждане! – каза Бека и помаха на отдалечаващата се Бренда.

Погалих я по лъскавата коса, толкова тъмночерна, че синееше и блестеше като гарваново крило. Бека много приличаше на Матю – с издължени черти и изпълнена с контрасти, с бяла кожа и гъсти вежди. Приличаха си и по характер, с уверената сдържаност, която само след миг можеше да изригне в бурни емоции. Пип приличаше на мен. Не се смущаваше да изразява чувствата си, бързо се разплакваше, имаше моето здраво телосложение, светла коса, изпъстрена с искрящи медночервени кичури, и лунички по носа.

– Наистина ни чака много работа, фъстъче – казах аз. – За начало трябва да се погрижим за Ардуина и Аполон и да прегледаме всички тези писма.

След това трябваше да подредим къщата изрядно – страховита задача. Къщичката ми на Корт Стрийт беше твърде малка, за да побере вампир, вещица, две Светлородени деца, грифон и еленова хрътка. Затова синът на Матю Маркъс ни предложи палата си на Ориндж Стрийт. Купил го малко преди избухването на Гражданската война, докато учел медицина в „Йейл“ и махагонът и официалните приеми били на мода. Всяка повърхност в къщата беше полирана, резбована или и двете. Истински кошмар беше за чистене, а просторните стаи се пълнеха твърде бързо с многобройните вещи на съвременния живот.

Въпреки огромните си размери и официалния вид къщата се беше оказала изненадващо подходяща за семейство, с широки покрити веранди, където децата можеха да играят в дъждовно време; уединен заден двор, където питомникът на Филип – грифонът Аполон, и моята шотландска еленова хрътка Ардуина можеха да се включват в игрите на близнаците; както и многобройни стаи на първия етаж, които някога били разпределяни на обитателите според пола и предназначението. Първоначално къщата на Маркъс изглеждаше твърде величествена за малката ни групичка от вампири и вещици, но семействата винаги успяват да се разположат навсякъде в отреденото им пространство. Мястото, на което смятахме, че ще пребиваваме само временно, с годините се превърна в постоянно жилище.

Бека, която усещаше промяната на настроенията ми, долови, че тревогата ми нараства.

– Не се тревожи, мамо. Аз ще ти помогна. – От джоба си тя извади синя свирка с емблемата на „Йейл“, която беше намерила в кабинета ми, с надеждата, че ще повдигне духа ми, като свирка през последните няколко метра до къщата. Странният, блеещ звук, който издаваше свирката, подплаши птиците, накацали по околните дървета. Те литнаха с раздразнено пляскане на криле, шумолящи тъмни силуети и силни крясъци, възмутени от прекъсването на обичайната им следобедна дрямка.

Засенчих очи с длан, хипнотизирана от кръжащия, рехав черен облак от птици, който се спускаше и издигаше по влажните въздушни течения. Бека също ги гледаше запленено, ококорила удивено очи.

Една птица се откъсна от формацията и сянката ѝ падна върху преплетените ни ръце. Очертанията на главата и извития клюн на птицата се източиха върху тротоара, сочейки пътя към входната врата.

Лъхна внезапен хлад и аз потреперих. Заинтригувана какво бе причинило падането на температурата, вдигнах очи и очаквах да видя облаци, затулили жаркото слънце.

Вместо това видях, че всички цветове са изчезнали. Светлокафявата мазилка на къщата, зелените корони на дърветата, сините петънца, увенчаващи високите стебла на ралицата и ирисите в лехите – всичко изглеждаше сиво като на избеляла снимка на забуления от мъгла Лондон, направена през 40-те години на XX в. Перспективата ми също се беше променила, къщата изглеждаше твърде висока и твърде широка, а дърветата твърде ниски. Острият мирис на влажна пръст бе заместил обичайните летни ухания на зеленина, долавяше се и нотка на сяра. Обичайните шумове на квартала – бръмченето на коли, чуруликането на птици, жуженето на косачки – бяха прекалено силни, както и туптенето на сърцето ми, когато ме заля вълна от нереалност.

Сила, пробождаща и злокобна, нахлу във вените ми в отговор на прилива на магическа енергия, която ни държеше под безцветния покров. Придърпах Бека към себе си и я закрих с тялото си.

Самотната птица, която кръжеше в небето, падна рязко пред нас с разперени криле и глава, наклонена под ъгъл, което ми подсказа, че вратът ѝ се е прекършил при удара в земята. Извитият ѝ, черен като абанос клюн и разрошените пера около врата ѝ показваха, че това е гарван.

Шумоленето на птичи криле изпълни ушите ми, когато другарите на гарвана накацаха по клоните на едно близко дърво – черни петна в призрачен свят, които се открояваха ярко като редица силуети, изрязани от черна хартия. Гарваните не бяха само няколко, а десетки.

Всичко, което знаех за значението на гарваните – магическо, митично и алхимично – премина през ума ми. Вестоносци между света на мъртвите и живите, гарваните често символизираха първата стъпка на алхимичната трансформация, която водеше към философския камък.

В някои традиции гарваните се свързваха със силата на пророкуването. Нямах представа какво означава гарван да падне мъртъв пред теб – но едва ли предвещаваше късмет и благоденствие.

Локвичка кръв, пурпурна и гъста, се разля по асфалта под тялото на гарвана. С освобождаването на жизнената сила на птицата цветовете започнаха да се завръщат наоколо. Късите дънкови панталони на Бека отново бяха сини. Цветчетата на блузата ми станаха розови и яркожълти. Ирисите си възвърнаха обичайния тъмнолилав цвят.

– Тази птица е мъртва, нали? – Бека надзърна над ръцете ми към гарвана, който лежеше неподвижен пред нас с отворени изцъклени очи. Ноздрите ѝ потрепнаха при мириса на кръвта и по лицето ѝ премина жадно изражение, което разкри вампирската ѝ природа. Бека беше много жадна за кръв като бебе и макар ненаситността ѝ да беше отслабнала с времето, металическият мирис все още разпалваше жаждата ѝ.

– Да. – Локвата кръв потвърждаваше това и нямаше смисъл да крия истината.

– Защо когато птицата умря, цветовете също умряха? – Очите на Бека бяха изцъклени като очите на мъртвата птица. В дълбините им забелязах тъмна искра, която досега не бях виждала.

– Какво имаш предвид? – попитах внимателно, защото не исках да повлияя на отговора ѝ със собствените си реакции на събитията от днешния следобед.

– Всичко стана сиво като пепелта в камината – обясни тя. – Не видя ли?

Кимнах изненадана, че дъщеря ми също беше видяла това. Наблюдателността на Бека можеше да се мери само с тази на Матю, но за разлика от Пип тя по принцип не беше възприемчива към магическите сили около себе си.

– Магия ли беше? – зачуди се Бека. – Не приличаше на твоята магия, мамо.

– Да, миличка, мисля, че беше магия.

Каквато и магия да беше навестила квартала ни в Ню Хейвън, тя вече се беше оттеглила. Въпреки това исках да се приберем на сигурно място в къщата, далеч от мъртвата птица и тъмната сянка, която тя беше хвърлила върху мен и дъщеря ми.

Преди да успея да поведа Бека нататък, гарваните, накацали по дърветата, подхвана скръбна песен. Приличаше повече на стонове от болка, гъргорещи крясъци, гърлени кудкудякания и дрезгави викове. Един особено едър гарван литна. Бавното, тежко движение на крилете му накара другите птици да утихнат. Гарванът отвори човка и от нея се изля звук на камбанки, тънък и звънлив, който замени виковете на скръб и отчаяние.

Едрият гарван кацна невредим на тротоара пред нас леко и сигурно. Черните пера на птицата блестяха с едва доловим тъмносин оттенък, който напомняше за косата на Бека, а шията му беше наежена, тъй че изглеждаше, сякаш е надянал черна надиплена яка. С тракване на внушителния си клюн той килна глава.

Бека също наклони глава и се приближи предпазливо към гарвана.

– Внимавай – прошепнах аз, тъй като не знаех какви са намеренията му.

Гарваните по дърветата заграчиха силно, възмутени, че някой би помислил, че ще наранят дете.

Бека клекна до мъртвата птица. Живият ѝ другар направи няколко подскока на два крака, за да скъси разстоянието помежду им, и закрачи напред-назад с оживено грачене. Извади нещо от клюна на мъртвия гарван и го пусна пред дъщеря ми.

Предметът не издрънча като метал, но кръглата халка подсказваше, че е пръстен – макар и такъв, който би паснал само на много тънък пръст.

– Не го пипай! – извиках. Леля ми Сара Бишъп ме беше научила да не пипам никакви незнайни магически предмети и като цяло аз спазвах това правило.

Дъщеря ми обаче беше замесена от по-независимо тесто.

– Благодаря ти – каза Бека на гарвана и нахлузи пръстена. Той остави дири от кръвта на птицата, когато се плъзна по пръста ѝ.

Гарванът зачурулика в отговор и Бека го слушаше внимателно и кимаше, сякаш разбираше какво ѝ казва. Тамзи се взираше в гарвана от чантата ми, като от време на време примигваше, сякаш за да се разсъни.

Докато Бека и гарванът разговаряха, потръпване в левия ми палец и свъсването на веждите ми ми подсказаха, че странната магия все пак не се е отдръпнала. Просто се беше преобразила в нещо също толкова непознато. Опитах се да почувствам естеството на магията със сетивата си, с надеждата да установя каква е точно, но тя беше опушена и мъглява, без ясни намерения или доловима тъкан от възли. Имаше и странна миризма: комбинация от морска сол, бор, кисел трън и сяра.

– Съжалявам, че приятелката ти умря – каза Бека, когато гарванът най-сетне млъкна. – Сигурно си тъжен.

Гарванът закима с глава в такт с гърлен грак, от който перата около шията му настръхнаха още повече и заприличаха на бодлите на таралеж.

– Ще я погребем в задния двор. – Бека се прекръсти върху сърцето си, както Матю я беше учил. – Обещавам.

Тържествената ѝ клетва беше голям ангажимент за толкова малко дете. Предвид магията, която ни заобикаляше, гарваните не бяха дошли на Ориндж Стрийт случайно.

Някой ги беше изпратил и те бяха донесли дар за дъщеря ми. Научила бях по трудния начин, че магическите дарби винаги вървят с допълнителни условия.

– Да влезем вътре и да оставим за малко птиците насаме с приятелката им – предложих тихо, защото все още исках да се прибера зад затворени врати, а не да стоя навън, уязвима за непознатото сложно заклинание, което действаше наоколо. Протегнах ръка и Бека я хвана.

– Не може! Трябва да останем, докато приятелите ѝ я изпратят с песен в последния ѝ полет, мамо – обясни Бека, когато се изправи.

Сякаш по даден знак гарваните по клоните подхванаха отново злокобна печална песен, която този път звучеше като тракане на кости по дърво и беше изпълнена със скръб и копнеж. Привилегия беше да усетя нещо от вътрешния живот на тези величествени птици. Гърлото ми се сви от емоция и аз също почувствах тяхната мъка.

Бека стисна ръката ми по-силно, докато птиците пееха. Едри сълзи закапаха от очите ѝ и макар тя да се опита да ги преглътне, те се смесиха с кръвта на гарвана и образуваха бистри, солени локвички в потъмняващото петно около птицата.

Гарваните излетяха и скръбната им песен премина в песен на надежда, когато звукът на камбанки отново изпълни въздуха. Те започнаха да кръжат над загиналата си сестра, а перата им искряха с неземен блясък.

– Благодаря, че ми предаде съобщението – каза Бека на самотният гарван, който все още не беше излетял. – Няма да забравя.

С няколко мощни плясъка на крилете си гарванът се присъедини към ятото – което вече не изглеждаше така зловещо след сцената, на която току-що бях станала свидетел. Птиците заедно се заиздигаха все по-нависоко, докато не се превърнаха в малки черни точки в небето.

– Какво ти съобщи птицата, Бека? – попитах аз, докато оглеждах разтревожено мъртвия гарван.

– Каза ми, че е време да се приберем у дома, и ми даде това. – Бека вдигна левия си показалец.

Разгледах пръстена, доколкото можах, предвид размазаната кръв и късчетата пръст, полепнали по него. Не места пръстенът беше почернял с времето, но на други беше бял като кост. Повърхността му беше надупчена, а през дупките имаше нанизан черен конец.

– Вече сме си у дома. Много е тъжно, че приятелката му умря, докато предаваше съобщение, което не ни е необходимо.

Бека отново се разплака, когато вдигна глава и ме погледна.

– Аз ли съм виновна, че птицата умря?

– Не, разбира се. – Притеглих я към себе си. – Гарванът просто не е преценил правилно разстоянието до земята.

Бека подсмръкна.

– Хайде – подканих я твърдо, – да влезем вътре.

– Но птицата... – Възрази Бека и се запъна с всички сили, когато я подръпнах.

– Баща ти ще се погрижи за нея.

Цветовете се бяха завърнали и шумовете и уханията на лятото в Ню Хейвън изпълваха носа ми вместо странната смолиста миризма, но нямаше никакво съмнение, че нещо се беше случило на Ориндж Стрийт днес. Нещо магическо, което беше обезпокоително и непознато.

Щом влязохме в хладния вестибюл с мраморен под и високи тавани, изпуснах облекчена въздишка и се облегнах на затворената врата. Препълнената ми чанта се изхлузи от рамото ми и тупна в краката ми при писмата, пуснати през месинговия процеп на вратата. Тамзи се изтърколи от чантата и Бека се спусна да я вдигне.

Дъщеря ми ме прониза с очи. Тя беше наблюдателно дете, почти нищо не ѝ убягваше, било то мишка, търсеща храна на двора, или промяната в емоциите на хората около нея.

– Искаш ли чаша чай? – попита Бека.

Цялото семейство знаеше, че най-бързият начин да бъда успокоена, е, като сложат книга в едната ми ръка и чаша с чай в другата.

– О, да! – Разсмях се. – А на теб май добре ще ти се отрази да хапнеш нещо. Фъстъчено масло с ябълки?

Това беше любимото лакомство на Бека, която обожаваше да топи хрупкавите, нарязани на полумесеци ябълки в пухкавото, леко солено масло.

– Да, моля – каза тя сериозно, все още потисната от смъртта на гарвана.

Взех писмата и чантата и се отправихме към кухнята. Слънчевата стая в задната част на къщата беше любимото ми помещение в иначе облепения с тапети и тапицерии дом на Маркъс. Тъй като за вампирите кухнята служеше по-скоро за уют, отколкото за готвене и хранене, тези стаи обикновено бяха обзаведени естетично вместо според практичните нужди на някой готвач. Поради това нашата кухнята приличаше повече на всекидневна – с многобройни места за сядане и топла, приветлива светлина. Шкафовете бяха боядисани във ведър светлосин цвят и все още имаха оригиналните си стъклени витрини, през които се виждаха подредените съдове и голямо разнообразие от чаши за вино, които блещукаха на светлината.

Ардуина и Аполон бяха затворени в бившата шивашка стая, разположена в съседство с кухнята. Аполон беше под въздействието на маскиращата магия, която му бях направила, за да изглежда като голям жълт лабрадор.

Те ни посрещнаха с хор от лай и чуруликане.

– Искаш ли да изведеш животните навън? – предложих на Бека, която все още ме наблюдаваше зорко. Ръцете ми се разтрепериха, когато оставих писмата и чантата си на кухненската маса. Сега, след като зловещият епизод с птиците беше минал и адреналинът напускаше тялото ми, осъзнах колко напрегната съм била.

– Добре, мамо. – Тя отвори вратата и изведе Ардуина и Аполон в задния двор, за да се разтъпчат и да си побъбрят с другите животни в квартала.

Докато размишлявах за дара на гарвана и странното съобщение да се приберем у дома, занесох чайника на мивката. Толкова бях погълната от опитите да си спомня всяка подробност на загадъчната магия, която ни беше обгърнала, че забравих да махна капака и водата плисна върху него с такава сила, че опръска мен, шкафовете и прозореца. Избърсах с парцал, напълних чайника както трябва и го сложих на печката. Тогава извадих купичка за десерта на Бека и нож от чекмеджето. Все още бях разсеяна и за малко да си отрежа пръст вместо ябълката.

Докато кучето и грифонът душиха всяко цвете и дърво на двора, аз вече бях успяла да нарежа плода без инциденти, да сложа няколко големи лъжици фъстъчено масло в купичката и да си направя освежаваща чаша чай.

– Измий си ръцете, преди да седнеш на масата – напомних на Бека, когато се прибра, защото не исках кръвта и мърсотията отпреди малко да попаднат в бурното кръвообращение на дъщеря ми.

Петимата се настанихме около очуканата, но голяма маса, която беше служила като тезгях за рязане в миналото. Сега се хранехме тук вместо в претенциозната трапезария. Тамзи седеше на високото си столче, килната на една страна, с озадачено изражение и обувка с катарама, висяща от единия ѝ крак. Ардуина се сгуши до Бека в случай, че в близост до муцуната ѝ попадне омазан с фъстъчено масло пръст или нагризано парче ябълка, а Аполон се настани така, че да наглежда с едното си жълто око коридора в очакване Пип да се прибере.

Синът ми и грифонът му бяха тясно свързани от мистериозната връзка, която развиваха помежду си тъкачите – вещици като мен и Пип, които можеха да създават нови магии – и магическите им питомници, които им бяха опора по пътя на магията. Моят питомник беше дракон и все още ме пробождаше тъга, когато си помислех за Кора, която бях освободила от служба при мен, след като ми помогна да спася живота на Матю.

Бека нямаше такова същество до себе си. Не бяхме сигурни кога и дали изобщо ще се появи. Магическите способности на дъщеря ни не се развиваха главоломно като тези на Пип, но с Матю нямахме нищо против. Вампирските инстинкти на Бека бяха силни, а ловните ѝ умения отлични. Въпреки това трябваше да обърна по-голямо внимание на развитието ѝ като вещица това лято. През последните няколко години бях толкова заета с работата си в „Йейл“, че почти не се занимавах с магия.

Когато седнахме на масата, Бека направи преценка на настроението ми и изглежда го намери за задоволително, защото започна да яде, без да спомене за „Йейл“, Бренда или гарвана на тротоара отпред. Аз прегледах писмата, които бяха пристигнали на домашния ни адрес. Бяха предимно сметки, които трябваше да платим, преди да заминем.

Докато подреждах пощата, хвърлях поглед към пръстена на ръката на Бека. Сега, след като беше почистен от пръстта и кръвта, виждах сложните плетеници. Изработен беше от кост, макар че от какъв вид кост не можех да преценя. Черният конец, нанизан през дупките, му придаваше релеф и цвят и засилваше впечатлението за богата украса. В пръстена имаше втъкана магия и исках да я проуча по-задълбочено.

– Може ли да разгледам пръстена ти? – попитах.

– Да. – Бека го дръпна, но пръстенът не помръдна. Тя пъхна пръст в устата си и го засмука, преди да успея да я спра, после пак дръпна пръстена. – Не мога да го сваля.

– Дай да пробвам аз – подканих я с жест. Тя протегна пръст към мен. Върхът му заблещука.

– Виж, мамо! – Бека подскочи въодушевено. – Пръстът ми гори също като твоите пръсти, когато правиш магии!

– Виждам – отвърнах спокойно, въпреки че сърцето ми биеше в злокобен ритъм. Докоснах пръстена с надеждата, че ще науча тайните му, и светлината на върха на пръста ѝ помръкна. Магията беше заседнала вътре в пръстена, както пръстенът беше заседнал на пръста на Бека.

– Може ли да изчакам татко и Пип в библиотеката? – попита Бека, раздразнена от суетенето ми. Цветната хартия, кутиите с флумастери, моливи и другите принадлежности, които използваше за творческите си занимания, стояха там и тя предпочиташе да си играе с тях, отколкото да остане в кухнята с мен.

– Разбира се – казах и пуснах пръста ѝ. – Ще нарисуваш ли какво видя в „Йейл“, за да покажеш на татко и Пип, когато се приберат?

Бека взе Тамзи и поклати глава.

– Ще нарисувам гарвана, за да не забравя за него и за съобщението. – Бека беше изключително невъзмутимо дете, но смъртта на гарвана ѝ беше направила дълбоко впечатление.

– Добре, миличка. – Постарах се да запазя тона си ведър. – След малко и аз ще дойда.

Бека заподскача към библиотеката, а аз пиех чай и се взирах в дълбините на чашата, сякаш тя можеше да ми каже какво означаваше странното поведение на ятото гарвани, още по-странната реакция на Бека и залепналия за пръста ѝ пръстен.

Дали магическите способности на дъщеря ми най-сетне се пробуждаха? Дали след няколко години щях да имам двама подрастващи тъкачи, а не само един? Матю несъмнено щеше да зададе същите въпроси, когато намереше мъртвата птица отвън. Засега не разполагах с отговори за него – нито за себе си.

Въздъхнах и отново се заех с писмата. Сметки. Рекламни брошури. Още сметки. Бързо ги метнах на един празен стол за рециклиране по-късно. Ръцете ми застинаха, когато докоснаха дебел кремав плик с италиански марки.

Това не беше за боклука. Това беше писмо от Паството, висшия съвет, който се занимаваше с делата на свръхестествените същества в често враждебния свят на хората.

Докато държах дебелия плик в ръка, си спомних за службата си във Венеция и за работата, която вършех за интегрирането на демони, вещици и вампири в Паството, с което бях нарушила статуквото и традицията някой от рода на Матю да ръководи този процес. Днес приятелката ми Агата Уилсън ръководеше деветимата членове на съвета – тя беше демон и беше измислила многобройни находчиви начини за разрешаване на отдавнашни проблеми на Паството. Заелият мястото на Дьо Клермон в съвета след мен също беше нарушил традицията. Вампирът Фернандо Гонсалвис – партньорът на почитания и отдавна покоен Юг дьо Клермон – представляваше семейството, а не Матю или по-големият му брат Болдуин.

Обърнах плика, като очаквах да видя вихър от черен, сребрист и оранжев восък, притиснат с официалния печат на Паството – пламтящ триъгълник с вписани слънце, звезда и луна. Този печат обаче беше изцяло сребрист, с едно отворено око в центъра.

Всевиждащото око беше личната емблема на Зидони фон Борке – една от трите вещици в Паството. Тя беше моят най-голям кошмар още преди Болдуин да ме назначи за представител на Дьо Клермон в Паството. Докато бях във Върховния съвет, Зидони си беше поставила за цел да ме спъва при всяка възможност.

Приготвих се за лоши новини, разчупих печата и отворих плика. Ухание на рози и кедър полъхна от счупения печат. Извадих характерната хартия с подобни на мрамор шарки в полетата, направена от майстор в работилницата, от която Паството купуваше хартията си за писма от 60-те години на XIX в. Писмото започваше така:

Уважаеми професор Бишъп и професор Клермон,

Както знаете, правим оценка на дарбите и уменията на всички деца, в чийто род се среща висша магия. Тъй като и двамата родители на професор Бишъп са от такива родове, смятаме, че е наложително час по-скоро да тестваме вашите деца.

Зидони грешеше. Майка ми Ребека се беше занимавала с висша черна магия за известно време като девойка и млада жена, преди да навърши трийсет. За пръв път беше срещнала моя враг и неин съперник Питър Нокс на сбирка на Паството за магьосници с потенциална дарба за висша магия. Но баща ми Стивън Проктър бил прочут със слабите си магически заложби. Той бил тъкач също като мен и не можел да прави магиите на други вещици. Леля Сара ми беше разказвала, че татко не се интересувал от занаята, още по-малко от висшите му форми. А относно потеклото му, главата на сборището в Мадисън Вивиан Харисън смяташе, че в рода Проктър не са се раждали вещици с истинска дарба от поколения.

Ще се свържем с Вас през август, за да организираме тестване в началото на есента, преди Ребека Бишъп-Клермон и Филип Бишъп-Клермон да навършат седем години през ноември.

Поздрави,

Зидони фон Борке

Потреперих въпреки жегата. Откъслечните спомени от прегледа на Питър Нокс все още имаха силата да ме извадят от равновесие. Той беше дошъл в Кеймбридж, когато бях на седем, и родителите ми – които несъмнено бяха получили писмо като това, което държах в момента, ме бяха омагьосали преди пристигането му, бяха вързали магията ми на възли и бяха отстранили спомените за детските ми магии, за да ме предпазят от интереса на Паството. Чак когато намерих Книгата на живота и се запознах с Матю, заклинанията на родителите ми се пропукаха и спомените ми за онези мрачни дни започнаха да се завръщат бавно заедно с магическите ми способности.

Но любопитството на Нокс явно се беше разпалило въпреки отчаяните мерки, до които родителите ми бяха прибягнали, и Паството беше заподозряло нещо странно в дома ни, защото няколко седмици по-късно мама и татко заминаха за Нигерия, за да правят проучвания на ритуална магия и да отвлекат вниманието от мен. И двамата умряха там при мистериозни обстоятелства, които все още не разбирах напълно, въпреки че ролята, която Питър Нокс и съюзниците му бяха изиграли, беше очевидна. След смъртта им ми се наложи да разбера измеренията на собствената си сила без тяхната помощ и напътствия.

– Не – казах яростно. – В никакъв случай.

Паството нямаше да човърка в магическите способности на близнаците, за да ги използват, както Питър Нокс се беше опитал да направи безуспешно с мен. Вещиците от Венеция нямаше да научат нищо за потенциала на децата ми. Аз лично щях да отида в Паството и да заявя това пред Зидони.

Обърнах чантата и изсипах портфейла си и всичко останало, което бях събрала от офиса, на кухненската маса, при което разпилях току-що разпределените писма от домашната поща. Както обикновено телефонът ми се оказа най-отдолу. Сега беше най-отгоре на малката купчинка с писма от университета, които тепърва трябваше да прегледам.

Матю беше първият номер в списъка ми за бързо набиране. С повече сила от необходимото натиснах бутона на екрана, за да го набера.

– Ало! – Гласът на Матю беше топъл и веднага се почувствах права в решението си да защитя Бека и Пип от Зидони и съратниците ѝ в Паството. – Вкъщи ли си?

– Да. Трябва и ти да се прибереш – казах му аз. – Взели са на мушка децата.

– Кой? – попита Матю, тонът му изведнъж стана остър като бръснач.

– Паството. Получихме писмо. Искат да тестват магическите им способности. Ти ще трябва да заведеш Бека и Пип в Старата ложа, докато аз отида във Венеция, за да оправя тази работа.

– По-бавно, Даяна. – Матю се опитваше да ме успокои, но неотложността на ситуацията ме беше стиснала в хватката си и думите му не ми повлияха особено.

– Ако допуснем Зидони да тества децата, вещиците от Паството със сигурност ще разберат, че Пип е тъкач – извиках аз. – А навярно могат да установят и дали близнаците са наследили кръвожадността.

Кръвожадността беше бичът на вампирите – наследствено генетично заболяване, което се получаваше при смесване на демонска, човешка и вампирска кръв. Проявяваше се чрез неконтролируема ярост, агресия и жажда за кръв. Матю страдаше от нея, както и правнукът му Джак, но отказваше да направи изследвания на децата, за да провери дали и те са наследили генетичната му мутация.

– Не мога да омагьосам Бека и Пип – казах със свито сърце и треперещ глас. – Не мога, Матю. Мислех си, че ще мога, ако се наложи, но сега...

– Прибирам се веднага – отвърна той и чух как ключовете му подрънкват, докато си събираше нещата в лабораторията.

Връзката прекъсна.

В настаналата тишина долових разстоянието между мен и Бека в къщата. С острата нужда да го скъся събрах съдържанието на чантата си в ръце. Можех да спокойно да прегледам служебната поща и в библиотеката.

Впечатляващата библиотека с ламперия на Маркъс ни служеше за семейна стая, тихо помещение, закътано далеч от улицата в задната част на къщата. Прозорците гледаха към двора, стените бяха обрамчени от книги, имаше уютна камина и дълга маса като тези в библиотека „Стърлинг“.

Бека вдигна очи от рисунката си и я скри с разперена длан.

– Не гледай, мамо. Още не е готова.

– Няма – отвърнах и изсипах вещите си на другия край на масата. – Честна дума.

Макар да се изкушавах да надзърна и да видя какво рисува Бека, се зарових в купчинките хартия, като търсех бележника си, за да започна да уреждам пътуването до Венеция. Матю ми каза да почакам, но нямаше нищо лошо в това да прегледам датите и да видя как бихме могли да разместим летния си календар.

Открих тънкия бележник и го извадих от купчината. За него се беше залепило писмо, адресирано до мен в Историческия факултет на „Йейл“. Името на подателя беше изписано със сини релефни букви в горния ляв ъгъл: Професор Г. Е. Проктър, Рейвънсуд, Ипсуич, Масачузетс.

Взирах се в адреса и не можех да повярвам на очите си. Професор? Проктър? Рейвънсуд? Ипсуич? Сара ме беше уверила, че всичките ми близки роднини от рода Проктър са мъртви. Но пощенското клеймо показваше, че писмото е било изпратено преди три дни.

Доколкото ми беше известно, призраците нямаха достъп до Пощенската служба на САЩ.

Взех писмото, плъзнах пръст под капака на плика и го разкъсах чисто в горния край, при което ме лъхна мирис на мокра пръст и сяра, както навън при гарваните. Дебелата картичка вътре имаше официален надпис: От бюрото на Г. И. Проктър. Отдолу имаше три реда, написани с наклонен почерк, какъвто вече не се преподаваше в американските училища.

Време е да се прибереш у дома, Даяна.

Твоя пралеля,

Гуинет Проктър

Същото съобщение, което гарванът беше предал на Бека.

Не можеше да е случайно съвпадение, че двете съобщения пристигнаха в същия ден, в който получих зловещото писмо от Паството. Дали тази загадъчна пралеля беше изпратила гарваните, в случай че поканата ѝ се загубеше по пощата? Имаше ли поканата да отида в Ипсуич нещо общо с Паството?

– Професор Гуинет Проктър. – Прокарах пръст по името. Не знаех почти нищо за семейството на баща ми и бях изненадана да открия, че в него има жени с академична кариера.

Надзърнах в плика, за да проверя дали в него има още нещо. Обърнах го и от него изпадна карта за игра. Някой беше нарисувал на нея хексаграм, най-разпространения защитен символ за закрила на хора от вещици и магия. Приличаше на схематично цветче с шест венчелистчета. Все още се виждаше миниатюрната дупчица, където е бил поставен пергелът.

Взех картата и тъкачните нишки на лявата ми ръка пламнаха в отговор. Обикновено тъкачите разполагаха с набор от цветни нишки, с чиято помощ да създават нови магии, отговарящи на съответните сили в тъканта на Вселената. Моите се бяха просмукали в мен също като мистериозната Книга на живота и бяха станали част не само от магията ми, но и от тялото ми. Дремеха от години, но събитията от днешния ден ги бяха събудили.

Когато обърнах картата, видях гравюра на мъж с тъмни дрехи и обемисти обувки с катарами, който вървеше по черен път, обрамчен от ниска трева. Облаци се бяха струпали над главата му, а едната му ръка беше протегната напред, сякаш сочеше пътя. Изображението беше изрязано от вестник или книга и залепено на картичката.

У дома, прошепна вещерското ми шесто чувство, докато се взирах в протегната ръка на мъжа.

Още едно листче изпадна от плика и се спусна бавно в скута ми. То беше малко, от оризова хартия, сгънато прилежно на две. Гънката по средата беше мека и захабена, сякаш е било разгръщано многократно.

На него имаше рисунка с молив на две преплетени ръце, затулени от сянката на гарван. Едната ръка беше детска. Другата беше на възрастен човек и на нея имаше богато украсен пръстен.

Моят пръстен. Той беше подарък от Филип дьо Клермон на Изабо, майката на Матю. Тя на свой ред го беше дала на мен и оттогава не го бях сваляла. Сведох поглед към лявата си ръка и сравних рядкото бижу с рисунката. Сходствата бяха неоспорими – миниатюрните ръце, които държаха сърце, и диамантът, инкрустиран в центъра на пръстена, бяха същите. Разгледах листчето за някакви знаци кой е нарисувал картинката и кога. Ребека и Даяна пишеше на гърба заедно с инициалите МФП и датата – 1972.

Не беше възможно рисунка отпреди десетилетия, още преди дори аз да се родя, да изобразява така подробно нещо, което се беше случило едва днес следобед.

Тъкачните нишки на лявата ми ръка изпъкнаха и се плъзнаха от възглавничките на пръстите ми по дланта и по китката в бяло, златно, сребърно и черно. Те изтъкаха кръгла фигура от вътрешната страна на китката ми, над пулса: уроборос, змия, захапала опашката си. Това беше емблемата на рода Дьо Клермон, както и символът на десетия възел на съзиданието и разрушението, който съвсем малко тъкачи имаха силата да вържат. Това бяха цветовете на черна висша магия. Погледнах дясната си ръка, където цветовете на занаята – кафяво, жълто, синьо, червено и зелено обикновено се появяваха, когато силата ми се проявяваше.

Нямаше и следа от тях. Картичката и рисунката, които Гуинет Проктър ми беше изпратила, бяха привлекли вниманието само на нишките на висшата магия, която рядко бях използвала.

Извадих смачканото писмо на Зидони от джоба си и го вдигнах до писмото от пралеля ми. В едната ръка държах потенциална опасност и заплаха за семейството ми. В другата долавях тъничка нишка на надежда и възможности.

Погледнах рисунката от 1972 г. на ръката на дъщеря ми в моята и гарвановите криле, хвърлящи сянка като благословия там, където телата ни се докосваха. Изпитах силен копнеж по нещо, което не можех да назова, и по място, за което никога не бях чувала, където пралеля на име Гуинет Проктър ме чакаше.

Стиснах пръсти и уроборосът на китката ми като че ли помръдна едва забележимо под кожата ми, докато искрящите цветове на висшата магия припламнаха във въздуха около мен.

Нямаше да ходя нито в Англия, нито във Венеция. Поне засега. Първо щях да се прибера у дома. В Рейвънсуд.

2.

П

реместих се на един от меките фотьойли до камината и вдигнах крака на металната решетка пред нея, докато разглеждах отново рисунката – точна до последната подробност – изобразяваща събитията от днес следобед. Старата карта, бележката от Гуинет и официалното писмо от Паството стояха на купчинка в скута ми.

– Кой е нарисувал това? – Бека беше дошла да надзърне през рамото ми, тиха като пантера и любопитна като котка.

– Не знам – отговорих и ѝ направих място да седне в скута ми. Тя се настани и се сгуши в мен. – Мисля, че е била една от роднините на дядо ти Стивън.

Бека протегна пръсти към рисунката и аз ѝ я дадох, за да я разгледа. Тя я хвана внимателно за краищата. Фийби учеше близнаците да се отнасят с уважение към ценни предмети и докато Пип все още понякога посягаше твърде въодушевено към нещо от порцелан например, Бека беше отлична ученичка.

– Това е твоят пръстен – отбеляза тя. – Пръстенът, който баба Изабо ти е подарила.

Кимнах и бузата ми се плъзна по меката ѝ коса.

– Аз ще нарисувам какво се случи след това – каза тя, скочи на пода и се върна на масата при флумастерите си.

Отново разгледах картата за игра. Стара беше, ако се съдеше по дебелия, груб картон, който някога е бил бял, но сега имаше мек цвят на слонова кост, изпъстрен тук-там с кафеникаво. Облеклото на мъжа беше от седемнайсети век, а стърчащото от шапката му перо показваше, че изображението датира от времето на Чарлз I или Чарлз II, както и обточените с дантела маншети и яка. Лепилото, с което изображението беше залепено за картона, беше сухо и пожълтяло. Картата имаше вид на ръчно изработена, сякаш някой се бе занимавал с приложни изкуства между 1629 и 1685 с ножици, бурканче с лепило, купчина стари карти за игра и памфлети.

Що се отнася до значението на самата карта, не бях сигурна какво е то. Дали това беше едно отделно изображение, предназначено да бъде държано в кутия за книжа или между страниците на книга, и залепено върху картон, за да е по-здраво? Дали хексаграмът означаваше, че тази любопитна карта е някакъв вид магически талисман? Или беше част от цяла колода?

Прииска ми се да последвам самотния мъж до незнайната му цел, сякаш отговорите се криеха в края на пътя. Въпреки че нямаше никакви знаци накъде отива, краката ме сърбяха да стъпя в следите, оставени от тежките подметки на обувките му, и да тръгна по неговите стъпки.

Прибери се у дома, сякаш казваше мъжът и ме подканяше да приема поканата на Гуинет. Там ще намериш отговори.

Огледах картата все едно беше някой от алхимичните ми ръкописи в търсене на нещо, което ми е убягнало. Забелязах избеляла буква, после втора. Имаше и избеляла цифра в полето в горния край. Взех мобилния си телефон и направих снимка, след което промених настройките, докато изкарах негатива на картата на малкия екран. Този номер бях научила в архива и той често ме спасяваше от необходимостта да връщам времето назад чрез ултравиолетова светлина, която разкриваше избелели или изтрити надписи.

За щастие, номерът свърши работа. С помощта на функцията за увеличение и още няколко промени в настройките успях да прочета старите надписи. Изписани калиграфски по маниер от началото на XVIII в. видях думите Черният път и числото 47.

Озадачена се отпуснах назад върху пухкавата облегалка на фотьойла. Колодите за игра бяха съставени от петдесет и две карти, но нито една не беше озаглавена „Черният път“ – нито пък носеха числа по-големи от десет. Колодите за таро съдържаха седемдесет и осем карти, но само първите двайсет и две от голямата аркана бяха номерирани последователно. Тъй като тази карта беше обозначена с 47, значи не можеше да бъде и от колода за таро.

Преди да успея да продължа разсъжденията си, входният звънец издрънча. После вратата се отвори с трясък.

Пип се прибираше. Независимо дали къщата беше празна или пълна, независимо дали беше с някого, който имаше ключ, Пип не можеше да се сдържи да завърти ръчката на звънеца на Маркъс, който издаваше пронизителен звук, способен да събуди мъртвите. После се чуха тихи гласове, след което долетяха острият лай на Ардуина и чуруликането на Аполон, когато животните се спуснаха да посрещнат новодошлите.

– Здрасти, мамо! – провикна се Пип. – Прибрахме се!

– Тате! – изписка Бека, когато стана от масата, за да последва кучето и грифона. – Видя ли мъртвия гарван?

– Да, луничке. Къде е майка ти? – отговори Матю някъде от вътрешността на къщата.

– В библиотеката е. – Сега беше ред на Бека да изкрещи. – Мамо! Татко се прибра. И Пип. И чичо Крис и леля Мириам!

– Здравей, Даяна! – обади се Крис. – Ще им дам на онези вещици от Паството нещо, от което истински да се уплашат – ядосан кръстник!

– Къде е? – попита Матю от прага на библиотеката. Косата му, черна като крилете на гарван, също като на Бека, стърчеше на всички страни, а веждите му бяха заплашително свъсени над сиво-зелените му очи.

Взех писмото от Паството от близката маса и му го подадох.

Матю коленичи до фотьойла и огледа лицето ми за признаци на тревога.

– Ще се оправим, mon coeur – каза той, вдигна ръката ми до устните си и я притисна в студената плът. – Няма да се налага да омагьосваш децата. Може да отидем в Сет-Тур вместо в Старата ложа. Там никой няма да ни безпокои, а Болдуин и Фернандо ще си поговорят с Паството за съдбата на близнаците. Не ни грози опасност.

Родителите ми си бяха мислили, че аз ще бъда в безопасност в Мадисън със Сара, и така беше – за известно време.

Исках не само временна сигурност за Бека и Пип.

– Какво му се е случило на онзи гарван? – попита Крис, който пристигна в библиотеката малко след Матю.

Пип се стрелна покрай него, за да ме целуне. Бека дойде по петите на брат си и се насочи към масата.

– Донесе съобщение, чичо Крис, а после се заби в тротоара. Виж! – Бека размаха рисунката с молив от Гуинет Проктър и собствената си рисунка на плосък гарван, очертан с ярко червено. – Мама каза, че е било злополука. Аз обаче не съм сигурна. Трябваше да попитам другия гарван.

– Почакай. – Крис направи изумена физиономия, достойна за „Оскар“. – Получила си съобщение от птица? Да не са те приели в училището за магия и вълшебство?

– В книгата, за която говориш, птицата е сова, чичо Крис – отвърна Бека. – Това съобщение го донесе гарван.

Но съобщението не беше единственото, което гарваните донесоха в Ню Хейвън. Донесоха и пръстен за Бека. Изненадах се, когато видях, че вече не е на пръста ѝ, предвид това колко здраво се беше впил в кожата ѝ по-рано. Къде беше изчезнал?

– Очакваше ли съобщение от мъртвите, Даяна? – попита Мириам и влезе в стаята с обичайната си лежерна походка. Тя беше древен вампир и имаше способността да се движи изключително бързо, но по принцип не обичаше да бърза. – Гарваните обикновено носят такива съобщения.

– Не – промърморих под нос, – но все пак получих съобщение от мъртвец.

Тихите ми думи веднага привлякоха вниманието на възрастните в стаята.

– Днес получихме няколко съобщения – обясних. – Едно от Венеция, едно от гарвана и едно от семейство Проктър.

– Проктър ли? – Лицето на Матю стана безизразно, докато осмисляше тези думи. – Мислех, че всичките ти близки роднини са мъртви.

– Аз също. – Сара често ми беше повтаряла това.

– Три съобщения – каза Мириам замислено. – Всичките магически. Не може да е съвпадение.

– Леля ми Хортенз се кълнеше, че лошите неща винаги идват по три – каза Крис със злокобен тон.

– Същото важи за Закона за движението на Нютон – отвърнах аз, защото исках да пресека разговора за суеверия в зародиш.

– И за прасетата – додаде Пип, представяйки доказателство от своята експертна област. – И за мечките. И за френските кокошки.

– И за мускетарите – добави Бека с по един лист във всяка ръка. Тя се спусна към баща си.

– Внимавай, Бека! – извиках аз, защото се страхувах, че ще повреди фината рисунка. Станах и старата карта за игра падна на пода заедно с бележката от Гуинет.

Очите на Матю се впериха в падналите предмети.

– Какво е това?

– Писмо от пралеля ми Гуинет Проктър. Тя иска да се прибера у дома. – Направих стъписващото изказване с равен тон.

Матю ме погледна с буреносно мрачни и искрящи очи. Вдигнах картончетата и ги подадох на съпруга си.

– У дома ли? – обади се Крис. – Та ти си си у дома.

– В дома на Гуинет. В Ипсуич – отвърнах, без да отклонявам очи от Матю, докато той разглеждаше бележката от пралеля ми, въпреки че гласът ми потрепери на думата „дом“. – На място, наречено Рейвънсуд.

– Ами Паството? – попита намръщено Крис. – Не трябва ли да заминеш за Венеция?

– А Англия? – извика Пип, ужасен от възможността за промяна на внимателно подготвените му планове за лятната ваканция.

– Ами аз? – намеси се Бека. – Гарваните казаха, че и аз трябва да се прибера у дома.

– Още нищо не е решено – казах бодро, въпреки че бях твърдо решена да отида в Масачузетс. – Да говорим за това след вечеря. Не знам за вас, но аз съм гладна. Кой иска чаша вино?

Близнаците, разсеяни от предложението за топла вечеря, взеха Тамзи и животните и ги поведоха към кухнята. Крис и Мирирам останаха в библиотеката, както и Матю.

– Ипсуич? – Матю повдигна вежди. – Ще отидеш на север от Бостън заради кратка бележка от пралеля, която дори не познаваш?

Не беше само това и той го знаеше.

– След вечеря – обещах аз. – Ще говорим за това след вечеря.

Когато се събрахме в кухнята, всеки се зае с обичайните си задължения за петъчната вечеря. Имахме традицията да се събираме в края на седмицата и да сядаме семейно на масата. Докато Матю готвеше, ние нахранихме животните, разчистихме масата, включихме тонколоната, за да слушаме една от плейлистите на Крис, и подредихме достатъчно чинии, прибори, салфетки и чаши, че да стигнат за една гладна банда. Бека сложи Тамзи на високото ѝ столче и куклата гледаше царящата наоколо трескава дейност с високомерното изражение на аристократка, наблюдаваща как работи прислугата.

На шията на куклата, окачен на кораловия гердан, с който я бяхме извадили от кутията, висеше изчезналият костен пръстен. Молейки се никой да не задава въпроси за тази нова добавка към гардероба на Тамзи, аз налях щедро количество вино на възрастните и отпих голяма глътка от моята чаша, за да успокоя нервите си.

Скоро успокояващият аромат на касуле изпълни кухнята. Матю готвеше в големи количества вкусни френски ястия веднъж или два пъти седмично по време на семестъра и сипваше на нас с децата големи порции. Рататуи, яхнии, говеждо и пилешко, задушени във вино – всяко ястие беше изумително вкусно и различно. Крис беше започнал да го нарича „Джулия Чайлд“ и една петъчна вечер му донесе престилка с воланчета и пакет масло вместо обичайните вино и цветя.

Изядохме вкусната гозба на Матю – която Пип удачно бе кръстил пръдлива яхния – и изпихме две бутилки червено вино без инциденти, освен няколко дребни сдърпвания относно големината на порциите, количеството френска горчица, което Пип искаше да сипе в чинията си, желанието на Бека за глътка от кръвта, която все още обичаше да пие по специални поводи, и едно много шумно изпускане на газове откъм близнаците. Бека и Пип не спираха да бърборят весело и ни споделиха важни вести от квартала, като например пристигането на малки котенца в къщата на ъгъла, а ние, възрастните, трябваше само да следваме примера им. Матю изпи сам цяла бутилка бургундско.

Докато дойде време да сервирам сладолед и кафе за десерт, съпругът ми вече ми хвърляше сериозни, нетърпеливи погледи. Щом купичките и малките чашки бяха изпразнени, аз се опитах да заведа децата да си легнат на горния етаж, за да не се караме пред тях. Нещо ми подсказваше, че Матю никак няма да хареса плана, който бях скалъпила по време на вечерята.

– Не мога да си легна, мамо – възрази Бека, докато носеше празната си купичка към съдомиялната. – Първо трябва да се погрижа за гарвана.

– Баща ти ще се погрижи – казах аз, докато се уверявах, че Ардуина има прясна вода и че една от дълбоките мивки е напълнена частично, за да може Аполон да вземе обичайната си вечерна вана.

– Не! – Острият вик на Бека беше подсилен от допълнителната захар. – Аз трябва да го направя, мамо. Обещах на другия гарван, че ще я погреба.

Сложих ръце на кръста и се опитах да преценя доколко дъщеря ми е решена да се заеме с тази лудост.

– А майка ти знае, че когато дадем дума, даваме тържествена клетва – каза Матю, стана от стола и залюля дългокраката си дъщеря във въздуха, преди да я остави обратно на пода леко като перце. – Ще направим истинско погребение, oui?

– Oui – съгласи се Бека сериозно.

– Може ли и аз да дойда? – попита Пип сестра си. – И Кътбърт? – Окъсаният син заек с дълги уши вече беше сгушен в сгъвката на лакътя му.

Бека обмисли молбата на брат си.

– Да, мисля, че може.

– Може ли и аз да се присъединя? Никога не съм ходил на погребение на гарван – обади се Крис.

– Погребението вече мина, чичо Крис. Другите гарвани се погрижиха за това. Ние само ще го заровим – обясни Бека. – Гарваните нямат ръце. Трябва да им помогна с лопатата.

– О, разбирам. – Крис погледна към нас с Матю с повдигнати вежди.

– А аз? – попита Мириам, въпреки че вече знаеше отговора, защото Бека никога не отказваше нищо на древната вампирка. Също като Фийби, Мириам беше един от моделите за подражание на Бека и нейна близка довереница.

– Ти ще дойдеш ли, мамо? – Бека се спря на вратата към задния двор. – Ти беше на погребението, тъй че няма проблем, ако ти е твърде тежко да се сбогуваш отново.

– По-добре да остана и да почистя кухнята – отвърнах, като мислех за всички неща, които трябваше да свърша, ако утре смятах да замина за Рейвънсуд. – Вие вървете. Но след това веднага си лягате.

– Добре, мамо – отговориха близнаците в един глас.

Докато миех чиниите, държах под око случващото се навън. В градинската барака Матю и Бека намериха подходяща на размер лопатка, за да съберат останките на гарвана от тротоара.

Мириам обсъди с Бека къде е добре да заровят птицата и след дълга дискусия се спряха на място под короната на величественото дърво до прозореца на библиотеката. То беше едно от малкото, оцелели от холандската болест по брястовете, и съседите ми казаха, че ако избухне пожар, трябва да оставя къщата да изгори и вместо това да спася дървото.

Мириам и Крис изкопаха дупка, докато Матю, Бека и Пип отидоха да донесат трупа. Когато се върнаха, Бека поведе траурната процесия, като внимателно държеше лопатата с гарвана изпъната пред себе си. Пип, който носеше Кътбърт и Тамзи, вървеше след нея в ролята на главен опечален. Матю вървеше последен в процесията с ръце, събрани като за молитва.

Аполон, усетил, че се изпълнява ритуал, свързан с друго пернато същество, кълвеше по бравата. Пуснах него и Ардуина навън и застанах на прага, за да видя как Бека спира под големите клони на бряста.

– Сбогом, черно птиче – каза Ребека печално, застанала до плиткия гроб. Тя наклони лопатата и птицата падна в дупката, тялото ѝ беше вкочанено, перата ѝ блестяха. – Ще дойда да те видя, когато се приберем. Спокойни сънища.

Дъщеря ни беше успяла да организира трогателно сбогуване само за няколко минути, като бе използвала комбинация от една от любимите си песни, обещание и няколко думи от семейния ни ритуал всяка вечер. Очите ми се насълзиха, като видях съчувствието ѝ към мъртвата птица и твърдата ѝ решимост да изпрати съществото, както подобава, в последния му път.

– Отърсвам се от всички грижи и неволи – подхвана тържествено Крис с плътния си басов глас откъс от същата песен, която Бека беше вплела в сбогуването си. – Политам надалеч. Сбогом, черно птиче.

– Политам към дома, където чака сладка любовта – включи се Мирирам и чистият ѝ сопранов глас се извиси над ниските тонове на Крис. – Сбогом, черно птиче.

– Постеля приготви ми, лампата светни, защото ще пристигна късно през нощта. – Матю добави баритона си към хора на следващия куплет и постави леко ръка върху сведената глава на Ребека. – Сбогом, черно птиче.

Избърсах бързо сълза от бузата си. В последвалата тишина няколко подранили светулки проблеснаха на двора, сякаш и те искаха да допринесат с нещо за събитието.

– Вземи, Бека. – Пип подаде Тамзи на сестра си за утеха.

Бека зарови лице в дългата червена коса на куклата и подсмърчането ѝ се разнесе в тихата вечер.

Крис и Мириам засипаха гарвана с пръст, докато другите гледаха. След като птицата беше положена в гроба, всички зачакаха знак от Бека, че е готова да си тръгне.

– Сега вече всичко е наред. – Бека си пое дълбоко въздух и помаха на малката могила от рохка земя. – Сбогом, черно птиче! До нови срещи.

Аз се отдръпнах встрани, докато опечалените се прибираха в къщата, неочаквано трогната от сърцераздирателната гледка на погребението на гарвана.

– Планът ми е напълно логичен – казах на Матю, след като сложихме децата да спят, прочетохме им задължителните приказки за лека нощ и отидохме в библиотеката при Мирирам и Крис. – Ти ще заведеш децата в Англия – или в Сет-Тур, ако предпочиташ. Аз ще отида в Рейвънсуд, за да се срещна с Гуинет Проктър. Тя несъмнено знае защо гарваните дойдоха. После ще замина директно за Венеция, за да кажа на Паството да остави децата на мира. Ще дойда при вас в Старата ложа веднага щом мога.

Крис остави чашата си с бърбън и ме погледна изумено. Мириам спря рязко опита си да отвори бутилка с вино от Вувре. Двамата се спогледаха, после изказаха възражението си срещу този абсурден план. Матю скръсти ръце, облегнат на камината, и за пореден път ме изгледа пронизително.

– Какво точно от случилото се днес те накара да промениш плановете ни за лятото? – попита той. – Да не говорим, че ще зарежеш възможността за новото си изследване и подготовката за заминаването, която започна още през април.

– Да видим. – Оставих чашата си с вино с тихо издрънчаване на масата. – Ято гарвани се спусна над къщата, един от тях умря, Бека говори с друг, получихме писмо от Паството, а аз се сдобих с рисунка и карта за игра от онази част от рода си, която мислех, че е измряла отдавна! Наречи ме луда, ако искаш, но смятам, че се налага промяна във ваканционните ни планове!

– Послание от гарвани – каза Мириам. – Очевидно това е поличба. Къде е рисунката?

Матю ѝ я показа и Мириам я взе от ръката му.

– Каква поличба? – попитах разтревожено. Мириам беше родена във времена, когато предсказанията са били част от ежедневието. Мъртвата птица едва ли символизираше нещо хубаво, но поличба вече беше нещо съвсем друго.

– Такава, която е обвързана с пророчество. – Мириам посочи датата на рисунката. – Тук пише 1972 – преди близо половин век. Но гарваните са дошли чак днес.

– На гърба пише Ребека и Даяна – казах аз. – Щях да си помисля, че на рисунката сме аз и мама, ако не беше пръстенът на Изабо.

– Значи е двойно пророчество – отбеляза Мириам. – Ти си родена през 1976-та. Някой с инициалите М. Ф. П. го е предсказал: раждането ти и раждането на Бека, Матю и гарваните.

– Който и да е бил това, предполагам, че П. е съкратено от Проктър – казах аз. – Може би някой близък роднина на Гуинет?

– Как е възможно да знаеш толкова малко за семейството на баща си? – попита учудено Мириам. – Не ти ли е ставало любопитно?

– Семейство Проктър никога не са били част от живота ми. Не прекарвах ваканциите си с тях, преди родителите ми да умрат – нито след това. Не помня да имаше някой с фамилия Проктър на заупокойната служба за мама и татко – отговорих аз. – Татко не говореше за семейството си, тъй че никога не съм се питала защо не се виждаме с тях. Сара ми каза, че единствените Проктър, които са останали, са далечни братовчеди.

– На семействата не може винаги да се вярва, когато става въпрос за собствената им история – каза Матю. – Може би това не е първият път, в който някой от рода на баща ти се опитва да се свърже с теб. Възможно е при предишни опити да не са получили отговор.

– Убедена съм, че нито Гуинет, нито който и да било друг Проктър е опитвал някога да се свърже с мен. – Да вярвам в противното би означавало, че Сара и Емили са пазели още една огромна тайна от мен.

Макар да го заявих убедено, спомен човъркаше по краищата на забравата, оставена от заклинанието на родителите ми. Ем не беше ли споменала някога за семейство Проктър? Преди да успея да тръгна по дирите на тази бледа мисъл, Матю заговори:

– Кога точно Ребека е говорила с гарвана? – Погледът, който ми хвърли, не беше нежен като сипещи се снежинки, а пронизителен като откършила се висулка.

– След като всичко наоколо стана сиво и другият гарван се разби на тротоара – отвърнах аз и му разказах още подробности за случилото се. – Когато кръвта на птицата изтече, цветовете се завърнаха. Другите гарвани накацаха по дърветата – освен този, който предаде съобщението на Бека. Мисля, че той беше водачът им.

Дотогава не бях виждала дъщеря ни да разговаря с птици, но тя имаше толкова много въображаеми приятели, че може просто да го бях пропуснала. Гледката на онзи гарван, който подскачаше по пътеката към нея, запали други искрица на любопитство. Защо Бека бе успяла да общува с птицата, докато аз не можах?

– Значи вече е имало наличие на магия, когато Ребека е дала тържественото обещание? – Матю изруга и седна до мен.

– Каква магия? – попита Мириам.

– Не съм сигурна. – Лявата ми ръка потръпна и аз я пъхнах под бедрото си. – Но гарваните бяха уловени в нея. Изпяха много скръбна песен, след като Бека разговаря с водача им. Досега не бях чувала нищо подобно. Целият рояк...

– Сговорът – поправи ме Мириам. – Сговор от гарвани. Или ято, ако предпочиташ.

– ...цялото ято се държеше така, сякаш беше умрял член на семейството – завърших аз. – Бека каза, че гарванът, с когото разговаря, бил приятел на мъртвата птица.

– Попадал ли си на подобно поведение при изследванията си, Матю? – попита Мириам.

Съпругът ми беше изследвал вълци, а не птици. Объркана, зачаках отговора му.

– Гарваните образуват брачни двойки също като вампирите и вълците – каза той. – Те скърбят, когато партньорът им умре, а обкръжението им често участва в траурните ритуали. В Норвегия видях вълци да вият заедно с граченето на гарваните, когато една птица от групата им умря.

Намръщих се.

– Говориш така, сякаш искаш да кажеш, че гарваните и вълците имат някаква връзка помежду си.

– Сред дивата природа те си сътрудничат – кимна Матю. – Играят си заедно, помагат си да намират плячка и дори я делят помежду си. Това е необичаен пример за сътрудничество между различни видове.

– Като стана въпрос за това – обади се Крис, – ще се нуждаем от този отборен дух, за да се противопоставим на Паството. Те искат да тестват Бека и Пип – независимо от мъртвия гарван. Може би е по-добре да се съсредоточим върху това, а не върху някаква злокобна поличба!

– Ами ако двете неща са свързани? – попитах аз. Дори човешки същества като Крис несъмнено разбираха, че събитията от днешния следобед не са случайно съвпадение.

– Възможно е – призна Крис, – но в момента мисля, че трябва да поработим за постигането на по-голямо доверие между вампирите, вещиците и човешките същества в тази стая. Освен това бих искал малко признание за себе си като пророк. Знаех, че ще се случи нещо подобно – не че вие ми обърнахте внимание.

Мириам поклати предупредително глава, но Крис продължи:

– Не бива да допускаме никой, най-вече Паството, да научи нещо за Бека и Пип, което ние все още не сме открили и осмислили – продължи той, като ставаше по-напорист с всяка следваща дума. – Крайно време е да им направим генетични изследвания и да добием представа какви сили и способности може да са наследили, преди някой друг да ни изпревари.

– Вече сме говорили за това, Крис – каза тихо Матю, но тъмната вена на слепоочието му пулсираше застрашително. – С Даяна искаме Ребека и Филип да развият дарбите и уменията си по естествен път – без резултатите от лабораторни изследвания да оформят представите ни какви биха могли да станат.

Крис вдигна раздразнено ръце.

– Може да не си забелязал, Матю, но в Ню Хейвън има много умни и наблюдателни човешки същества. Те знаят, че вие с Даяна сте различни, дори да не могат да обяснят точно с какво. Пип порасна с три сантиметра през последния месец, а Бека скоро ще владее отлично тригонометрията. Не можеш да държиш близнаците в имението на семейство Адамс, докато навършат осемнайсет, с надеждата, че никой няма да забележи колко са развити за възрастта си.

Крис не само гледаше твърде много телевизия, но и никак не харесваше къщата на Маркъс.

– Пип и Бека ходят на училище – отбелязах аз, възмутена от идеята, че държим близнаците само вкъщи.

– Да не мислиш, че Мария Монтесори ще ги накара да изглеждат съвсем обикновени? – изсумтя насмешливо Крис.

– Всъщност училището е по системата „Уолдорф“ – процедих аз през зъби. – Решихме, че развитието на любопитството и въображението е по-подходящо за Бека и Пип.

– Домашният любимец на Пип е грифон, Ди – каза Крис. – А Бека се превръща в странна комбинация от Алън Тюринг и Доктор Дулитъл. Не мисля, че трябва да се притесняваш за въображението им.

– При цялото ми уважение, Кристофър – обади се Матю, – но това не ти влиза в работата.

– При цялото ми уважение, Матю, това са пълни глупости – повиши тон Крис. – Ние с Мириам сме им кръстници.

Както и половината роднини. Все пак Крис и Мириам се бяха заклели да закрилят децата. Имаха право да изкажат мнението си, когато се касаеше за това да им осигурим възможно най-добро бъдеще.

– Няма да правим изследвания на децата сега. – Тонът на Матю казваше: Спри да настояваш. – Когато навършат осемнайсет, те сами ще решат дали – и кога – искат да се подложат на изследвания.

– Нима Паството е съгласно с плана ти? – попита подчертано Мириам. – Защото по този въпрос съм съгласна с Крис. Време е да разберем истината.

Матю отпи глътка вино, вместо да отговори.

Погледът ми попадна върху стария шкаф, на който бяхме подредили няколко семейни снимки. Снимка на Изабо и Филип от щастливите времена на Олимпиадата в Париж през 1924 г. стоеше редом със снимка от сватбата на родителите ми. Баба ми и дядо ми по майчина линия се виждаха отзад, сияещи от радост. Имаше прекрасна снимка на Фийби, докато хвърляше булчинския си букет на гостите в градината на Фрея, със засмения Маркъс до нея. Имаше няколко снимки на Сара и Ем, както и снимка на Джак и Фернандо, усмихнати широко на плаж в Португалия. Имаше и снимки на близнаците, запечатали щастливи моменти от ранното им детство: първото качване на Пип на малък велосипед с три колела, посещение на ферма, за да видят животните, с Бека си играем на готвачки, Матю им чете приказка за лека нощ.

Баща ми беше единственият представил на семейство Проктър на снимките. Той така и не беше обяснил защо родителите му ги няма на снимките от сватбата, а по-късно просто предполагах, че вече са били покойници, когато двамата с мама са се оженили. Когато станах достатъчно голяма, за да задавам въпроси, баща ми също беше мъртъв. Пралеля ми Гуинет трябва да е знаела къде да ме намери от доста време, но досега не ме беше търсила. В ход беше някакъв сложен план и макар Гуинет навярно да не беше неговият съставител, тя по някакъв начин беше ключова част от него.

– Гуинет Проктър е ключът за всичко това – казах по-скоро на себе си. – Най-важно е нейното съобщение. Тя е знаела, че гарваните идват насам. Сигурно е знаела и за Паството. Пралеля ми иска да ми разкрие още неща, иначе нямаше да ме покани в Рейвънсуд.

– Някой от рода Проктър ще бъде манна небесна в генетично отношение – каза Крис въодушевено. – Кръвта ѝ може да даде отговори на толкова много въпроси относно ДНК-то на децата.

– Не сега, Крис – предупреди го Мириам и постави възпиращо ръка върху коляното му. Въпреки това той не се отказваше.

– И може да хвърли светлина върху онези сегменти от генома на Даяна, които все още не разбираме. – Въодушевлението на Крис нарасна при мисълта за още ДНК открития. – Гуинет не може да е единствената от рода Проктър в Ипсуич. Трябва да има и други. Може ли да дойда с теб?

Мисълта да пристигна в Рейвънсуд с кашон с пособия за взимане на ДНК проби и Крис Робъртс по петите ми дойде в повече.

– Никой няма да идва с мен – казах твърдо. – Гуинет покани мен в Рейвънсуд. Каквото и да има да ми казва, то е свързано със семейството ни. Едва ли ще го сподели пред други хора.

– Ние ще дойдем в Ипсуич с теб – каза мрачно Матю.

Крис вдигна длан, за да плесне ръката на Матю.

– Не ти – каза Матю строго и попари надеждите му. – Отиваме аз, Ребека и Филип. Тази предполагаема роднина може да ти е приготвила капан.

Предполагаема роднина? Капан?

– Няма никаква мащабна конспирация, в която свръхестествени същества се представят за членове на семейството ми – отговорих аз на първата от абсурдните забележки на Матю. – Гуинет Проктър трябва да е над деветдесетгодишна. Съмнявам се, че е оставила пътечка от трохи от Кънектикът до Масачузетс, за да ме примами в някаква злонамерена паяжина.

Изражението на Матю гласеше, че не би се учудил, ако Гуинет Проктър е замислила подобно нещо. Сподавих раздразнен коментар.

– Трябва да поставиш близнаците на първо място, Матю – повиших аз тон. – И ако не заминете за Англия без мен, това означава, че ще останете тук, в Ню Хейвън. Близнаците не бива да се доближават до Рейвънсуд, докато не научим повече.

– Права е, Матю. – Мириам се оказа неочакван, но благодатен съюзник.

– Няма да се бавя – казах по-тихо. – Ще отсъствам най-много няколко дни.

– Добре тогава – каза Матю неохотно. – Аз ще остана тук с децата, докато ти проведеш разпита на Гуинет Проктър.

Говореше така, сякаш подготвях военна операция, а не среща с роднина.

– Но трябва да ми обещаеш, че ще си тръгнеш в мига, в който усетиш нещо нередно, и непрекъснато ще държим връзка, докато си там. Ще решим какво ще правим с Паството и с лятната ваканция, когато се върнеш – продължи той.

Време е да се прибереш у дома. Странната покана на Гуинет зашепна в ума ми.

Не знаех къде ще ме отведе пътят за Ипсуич, нито какво ще открия там. Но имах желание да последвам мистериозния мъж с перото на шапката и катарамите на обувките.

– Няма да се бавя – повторих, за да го успокоя. – Най-много до понеделник или вторник. Обеща...

Матю ме накара да замлъкна с поглед.

– Не давай обещания, които няма да можеш да изпълниш, ma lionne.