ПРОЛОГ
Императорската буря
10 август 1281
Залив Хаката, Япония
Арик Темур се взираше в мрака и се вслушваше в приближаващия се плясък на гребла. Щом шумът се приближи до няколко метра, той потъна приведен в сенките с ниско наведена глава. Този път нашествениците щяха да бъдат приветствани на борда както заслужаваха.
Плясъкът от греблата спря и изтракването на дърво в дърво му подсказа, че малката лодка е застанала успоредно на кърмата на по-големия плавателен съд. Полунощната луна беше тънък сърп, но кристалночистото небе усилваше звездната светлина, заливаща кораба с мека луминесценция.
Темур клечеше тихо, докато гледаше как една тъмна фигура се прехвърля през релинга на кърмата, последвана от друга, след това от още една, докато на палубата не се озоваха десетина души.
Под слоестите си кожени брони нашествениците носеха ярки копринени дрехи, които шумоляха при движение. Но погледът му беше привлечен от блясъка на катаните, острите им като бръснач мечове.
След като капанът беше поставен, а стръвта налапана, монголският командир се обърна към момчето до себе си и кимна. То веднага започна да бие големия бронзов гонг, който държеше, и металните звуци разкъсаха неподвижния нощен въздух. Нашествениците замръзнаха, смаяни от неочакваната тревога, а скритите трийсет въоръжени войници изскочиха от сенките. Въоръжени с копия с железни върхове, те се хвърлиха върху нашествениците, забивайки оръжията си със смъртоносна ярост. Половината нашественици бяха убити веднага, пронизани от множество остриета, които проникваха през кожените им брони. Останалите размахаха мечовете си в опит за съпротива, но бързо бяха съкрушени и лежаха мъртви или умиращи на палубата. Всички освен един самотен прав дервиш.
С бродирана роба от червена коприна и торбести панталони, пъхнати в ботуши от меча кожа, той явно не беше обикновен войник. С унищожителна бързина и точност изненада нападащите, когато се завъртя и се втурна право сред тях, като отбиваше копията с бързо въртене на меча. За миг повали на палубата трима, като при това почти разряза на две един от тях с един-единствен удар.
Темур скочи на крака, извади меча си и се хвърли напред. Мечоносецът видя атаката на Темур и ловко отби удар с копие, преди да се завърти и да замахне с окървавения си меч към нападащия го воин. Монголският командир обаче беше убил повече от двайсет души през живота си и спокойно отбягна мушкащия меч. Върхът на острието изсвистя покрай гърдите му и пропусна на милиметри. Когато мечът на противника му отмина, Темур вдигна своя и го заби в страната на нападателя. Той замръзна, когато мечът прониза гръдния му кош и разряза сърцето. Залитна към монголеца, очите му се подбелиха и той падна мъртъв напред.
Защитниците нададоха победоносен вик, който заеча из пристанището, давайки на останалата част от флота на монголците да разбере, че тазвечерното партизанско нападение се е провалило.
– Вие се сражавахте храбро – похвали Темур войниците си, повечето китайци, които се бяха струпали около него. – Хвърлете труповете на японците в морето и измийте кръвта им от палубата. Тази нощ ще спим хубаво и горди. Посред още един победен вик Темур клекна и измъкна окървавения меч от стисналите го в смъртта ръце на мъжа. В сумрачната светлина на корабните фенери започна да изучава японското оръжие, като се възхищаваше на майсторската изработка и острото като бръснач острие, преди да го пъхне с ножницата в пояса си и да кимне доволно.
Докато труповете бяха изхвърляни без церемонии във водата, до Темур се приближи корабният капитан – сериозен кореец, казваше се Йон.
– Чудесна битка – каза той без съчувствие, – но още колко атаки на кораба си трябва да изтърпя?
– Офанзивата по сушата ще се засили, щом пристигне южната част от Яндзъ флотата. Противникът скоро ще бъде разбит и тези нападения ще престанат. Може би нашият капан тази вечер ще послужи за възпирането им.
Йон изсумтя невярващо.
– Моят кораб и екипажът вече трябваше да са обратно в Пусан. Нахлуването се превръща в провал.
– Вярно, че пристигането на двата флота трябваше да бъде по-добре координирано, но в крайния резултат няма никакво съмнение. Ние ще завоюваме целта си – отговори Темур сухо.
Капитанът се отдалечи, като клатеше глава. Темур изруга под нос. Да разчиташ на корейски кораб и екипаж и на китайски войници да се бият беше все едно да се биеш с вързани на гърба ръце. Ако стовареха на сушата дивизия монголски кавалеристи, островната нация щеше да бъде подчинена за седмица.
Щеше му се да не го прави, когато неохотно взе да преценява верността на капитанските думи. Нахлуването наистина беше започнало на несигурна основа и ако беше суеверен, можеше да си помисли, че върху тях тежи проклятие. Когато Кублай, китайски император и хан на хановете на Монголската империя, беше поискал данък от Япония и му беше отказано, беше напълно естествено да изпрати армия да нахлуе, за да ги накаже за наглостта. Но флотът, изпратен за нахлуването през 1274 година, беше твърде малък и преди да успее да завоюва сигурен плацдарм, силна буря го смали още повече.
Сега, седем години по-късно, нямаше да бъде направена същата грешка. Кублай хан беше отправил повик за голяма армия за нахлуването, съчетаваща части от корейския Източен флот с основната бойна група от Китай с Южния Яндзъ флот. Над сто и петдесет хиляди китайски и монголски войници щяха да слязат на южния японски остров Кюшу, за да премажат лошо организираните военачалници, които отбраняваха страната. Но преди това нахлуващите сили трябваше да бъдат укрепени. Източният флот, плаващ от Корея, беше пристигнал първи. Копнеещи за слава, те опитаха да стоварят войски северно от залива Хаката, но бяха бързо помлени. Изправени пред смела японска защита, бяха принудени да се оттеглят и да чакат пристигането на втория флот.
С нарастваща увереност японските воини започнаха да насочват битката срещу монголския флот. Нагли неголеми групи започнаха да се промъкват през нощта с малки лодки в пристанището и да нападат монголските кораби на котва там. Потрисащото намиране на обезглавени трупове разказваше поредната история за нова атака на самурайски воини, които отнасяха главите на своите убити жертви у дома като военни трофеи. След няколко такива нападения флотът на нашествениците започна да връзва корабите един за друг за по-голяма безопасност. Капанът на Темур да закотви кораба си отделно на края на залива беше сработил, както се очакваше, примамвайки японците да нападнат и в резултат да загинат.
Макар тези нападения късно през нощта да не причиняваха големи щети, обезсърчаваха нахлулите войски. Войниците все още лагеруваха на претъпканите корейски кораби близо три месеца след отплаването им от Пусан. Провизиите бяха намалели, корабите гниеха и тук-там из флота избухваше дизентерия. Но Темур знаеше, че пристигането на Южния Яндзъ флот ще промени всичко. Опитните и дисциплинирани войски от Китай с лекота щяха да победят хлабаво организираните самураи, след като бъдеха стоварени на сушата. Само да пристигнат.
Следващата сутрин се оказа слънчева и ясна със силен вятър от юг. От кърмата на своя помощен кораб мугун капитанът огледа претъпкания залив Хаката. Флотът корейски кораби сам по себе си представляваше внушителна гледка. Близо деветстотин кораба с най-различни форми и големина се простираха из залива. Повечето бяха широки здрави джонки, някои не по-дълги от шест метра, други, като този на Йон, по двайсет и пет метра. Почти всички бяха построени специално за нахлуването. Но пред очаквания Южен флот Източният, като беше известен, щеше да изглежда малък.
Следобед в три и половина се чу вик от наблюдател и скоро развълнувани викове и биенето на барабани заечаха из залива. Навътре в морето първите точки от флота за нахлуването се видяха да пълзят към японското крайбрежие. Час след час точките нарастваха и ставаха все повече, докато цялото море сякаш беше покрито с маса от черни кораби с кървавочервени платна. Повече от хиляда кораба, превозващи стохилядна войска, излязоха от Корейския проток. Представляваха флот за нахлуване, какъвто нямаше да бъде видян до дебаркирането в Нормандия седемстотин години по-късно.
Червените копринени платна потрепваха като пурпурен шквал. Цяла нощ и през следващата сутрин ескадра след ескадра китайски джонки наближаваха брега и се събираха в и около залива Хаката, където командирите предвиждаха стоварване на войски за удар. Сигнални флагове се издигнаха високо над флагмана, където монголските и китайските генерали планираха ново нахлуване.
Под защитата на своя каменен вълнолом японците гледаха с ужас огромния флот. Това съкрушително неравенство, изглежда, засилваше решителността на някои от защитниците. Други гледаха с отчаяние и горещо се молеха на боговете за намеса на небесата. Дори най-смелите самураи осъзнаваха, че вероятността да оцелеят при нападението е много малка.
Но на хиляда и шестстотин километра южно друга сила, дори по-могъща от армията на Кублай хан, беше започнала да работи. Мощна смесица от вятър, море и дъжд започна да се слива в едно, превръщайки се в зловеща маса. Бурята се беше зародила, както правят повечето тайфуни, в топлите води на Западния Тихи океан, близо Филипините. Изолирана гръмотевична буря се роди, смущавайки околния горещ фронт и предизвиквайки смесването на топъл и студен въздух. Като запращаха топъл въздух към повърхността на океана, виещите се ветрове бързо прераснаха в силна буря с вятър със смъртоносна сила. Повърхностните ветрове се усилваха все повече и повече, докато не започнаха да духат със скорост двеста и петдесет километра в час. Супертайфунът пълзеше почти право на север, докато не смени любопитно посоката си и не пое на североизток. На пътя му лежаха японските острови и монголският флот.
Разположилите се пред Кюшу нашественици бяха съсредоточени единствено върху завоюването. Без никой да подозира за надигащата се буря, обединеният флот се беше събрал за общо нападение.
– Наредено ни е да се присъединим към разгръщането в южна посока – съобщи капитан Йон на Темур, след като в ескадрата си бяха разменили сигнали с флагове. – Подготвителни части са слезли и са подсигурили плацдарм за стоварване на войските. Трябва да следваме позициите на Южния Яндзъ флот навън от залива Хаката и да се приготвим да стоварим войниците като подкрепление.
– Ще е облекчение да мога да сваля войниците си на сушата – отговори Темур. Като всички монголци той беше сухопътен войник, свикнал да воюва на кон. Нападението откъм морето беше сравнително нова идея за монголците, възприета през последните години от императора, за да подчини Корея и Южен Китай.
– Скоро ще можеш да слезеш на сушата и да се хвърлиш в бой – отговори Йон, докато наблюдаваше как вадят каменната котва на кораба.
Докато следваше основната част на флота на излизане от залива Хаката и покрай брега в южна посока, Йон гледаше с безпокойство небето, което започна да потъмнява на хоризонта. Един-единствен облак сякаш започна да става все по-голям и по-голям, докато не закри цялото небе. Падна мрак и вятърът и морето започнаха да кипят, тежки капки дъжд падаха върху палубата. Много от корейските капитани разпознаха приближаването на шквал и отдалечиха корабите си навътре в морето. Китайските моряци, които нямаха толкова опит с плаване в открито море, глупаво оставиха корабите си близо до брега, където предстоеше да стоварят войските.
Неспособен да заспи в хамака си, Темур се качи на палубата и видя осмина от хората си, вкопчени в релинга – страдаха от морска болест заради вълнението. Черният като катран мрак се нарушаваше от десетина малки светлинки, които подскачаха над вълните. Това бяха малките фенери със свещи, обозначаващи другите кораби от флота. Много от корабите още бяха вързани един за друг и Темур виждаше как малките гроздове светлина на свещите се повдигат и спускат по вълните.
– Няма да мога да ви стоваря на сушата – извика Йон на Темур, надвиквайки воя на вятъра. – Бурята продължава да се усилва, така че трябва да влезем по-навътре в морето, за да не се разбием в скалите.
Темур не направи опит да възрази и просто кимна. Макар много да искаше да слезе с войниците си от люлеещия се кораб, знаеше, че опитът да го направи ще е безразсъдство. Йон беше прав. Колкото и ужасно да звучеше, нищо не можеше да се направи освен да се изчака бурята в открито море.
Йон заповяда на предната мачта да се вдигне рейковото платно и зави на запад. Като почти подскачаше от нарастващото вълнение, корабът започна бавно да се отдалечава от крайбрежието.
Във флота цареше объркване. Няколко от китайските кораби опитаха да свалят части на сушата насред водовъртежа, но повечето бяха хвърлили котва недалеч. Група кораби, повечето от Източния флот, последваха примера на Йон и започнаха да се отдалечават от брега. Малцина вярваха, че отново може да удари тайфун и да нанесе щети на флота както през 1274 г. Но съмненията им скоро щяха да се окажат опровергани.
Супертайфунът набираше сили и се приближаваше с бурни ветрове и проливни дъждове. Скоро след разсъмване небето почерня и бурята се надигна с пълна сила. Проливните дъждове се носеха хоризонтално, а капките бяха толкова силни, че почти пробиваха платната на подскачащите върху вълните кораби. Вълните се блъскаха в брега с такъв трясък, че се чуваше на километри. С виещи ветрове, които надхвърляха ураган пета степен, супертайфунът се стовари върху Кюшу.
На сушата японските защитници бяха изправени срещу триметрова водна стена, която се стоварваше върху брега, наводняваше къщи, села, отбранителни линии и оставяше десетки удавени. Бушуващите ветрове изтръгваха вековни дървета и запращаха отломки да летят из въздуха като стрели. Несекващ порой стовари трийсет сантиметра вода за час във вътрешността, като наводни долини и накара реките да преливат. Пороите и свлачищата убиха още хора, като затрупваха за секунди цели села и градове.
Но водната стихия на сушата бледнееше пред яростта, която чувстваше монголската флота в морето. В добавка към силните ветрове и пронизващия дъжд се появиха гигантски вълни, издигани високо от яростта на бурята. Те обърнаха много от джонките, докато други разбиваха на парчета. Корабите, хвърлили котва близо до брега, бяха запратени в скалистите плитчини и се натрошиха на парчета. Дъски се огъваха, греди се разцепваха от силата на вълните, което беше причината десетки от корабите просто да се разпаднат сред кипящите води.
В залива Хаката няколко кораба още бяха вързани един за друг и вълните ги блъскаха безмилостно. Щом някой от корабите пропадаше, повличаше и останалите като блокчета от домино. В капана на бързо потъващите кораби войниците и моряците умираха бързо. Онези, които успяваха да изплуват на бурната повърхност, се удавяха скоро след това, защото малцина знаеха да плуват.
На борда на корейския мугун Темур и хората му отчаяно се бяха вкопчили кой в каквото му попадне. Йон умело водеше кораба през зъбите на бурята, като се бореше носът му винаги да е насочен срещу вълните. Няколко пъти дървеният кораб се изправяше и накланяше толкова назад, че Темур смяташе, че ще се преобърне. Но Йон стоеше решително зад щурвала с лека усмивка на лицето и се бореше със стихиите. Докато от мрака не изскочи чудовищна дванайсетметрова вълна, която накара дори хладнокръвния капитан да пребледнее.
Огромната водна стена се стовари върху тях с оглушителен рев. Пречупеният гребен на вълната помете кораба като лавина, погребвайки плавателния съд в пяна и морска вода. За няколко секунди корейският кораб напълно изчезна под бушуващото море. Хората под палубата почувстваха как стомасите им пропадат от силата на гмурването и с учудване забелязаха, че воят на вятърът е изчезнал, когато всичко потъна в мрак. Логично беше могунът да се разпадне на парчета от такъв удар, но той издържа. Щом огромната вълна отмина, корабът изскочи като привидение от дълбините и отново зае мястото си насред полудялото море.
Темур беше запратен през палубата по време на потапянето и едва успя да се задържи за една стълба, докато корабът беше под водата. Щом изплуваха, той зяпна за въздух и с ужас видя, че мачтите са откършени. Зад него откъм водата под кърмата се разнесе силен вик. Той погледна натам и с ужас видя, че Йон и петима корейски моряци заедно с неколцина от неговите войници са пометени от палубата. Хор от паникьосани викове се понесе за миг, преди да бъде заглушен от воя на вятъра. Темур видя капитанът и хората му да се борят наблизо във водата. Можеше само да гледа безпомощно, когато една голяма вълна ги отнесе и скри от погледа му.
Без мачти и екипаж сега корабът беше изцяло във властта на бурята. Но простата му и здрава конструкция го държеше над водата, докато около него стотици китайски кораби изчезнаха в дълбините.
След няколко напрегнати бурни часа ветровете бавно отслабнаха, а жилещият дъжд престана. За малко слънцето се показа и Темур си помисли, че бурята е отминала. Но това беше само окото на тайфуна, което минаваше над тях, предлагайки кратка отмора, преди бурята отново да започне. Под палубата Темур намери двама корейски моряци и им нареди на смени да се връзват за щурвала, за да се борят със смъртоносните вълни.
Без да знаят къде се намират и накъде плават, мъжете храбро се съсредоточиха върху това да държат кораба на вода. Без да знаят, че сега са под въздействието на ветрове обратни на часовниковата стрелка, те бяха тласкани бързо през откритото море на юг. Когато връхлетя върху Кюшу, основната сила на тайфуна вече беше изчерпана, така че блъскането не беше толкова силно, както в началото. Но пристъпи на вятъра със скорост сто и петдесет километра в час тласкаха кораба напред през бурното море. Почти ослепен от силния дъжд, Темур нямаше представа накъде се движат. Няколко пъти корабът на косъм се разминаваше със сушата, минавайки на метри от острови, скали и плитчини, които отминаваха незабелязани в сумрака на бурята. Като по чудо корабът остана незасегнат, а хората на борда така и не осъзнаха колко близо са били до края.
Тайфунът бушува един ден и една нощ, преди да започне да губи сили и дъждът и вятърът да отслабнат до лек шквал. Корейският могун, очукан и поемащ вода, се държеше на повърхността с упорита гордост. Макар капитанът и екипажът да бяха изгубени, а корабът да беше осакатен и очукан, бяха оцелели въпреки всичко, което смъртоносната буря беше стоварила върху тях. Леко усещане за късмет и съдба започна да ги обхваща, докато морето около тях се успокояваше.
Остатъкът от монголската армия, която се готвеше за нахлуване, нямаше такъв късмет и беше брутално изтрит от смъртоносния тайфун. Почти целият Яндзъ флот беше унищожен, разбит на отломки от сблъсъка със скалистия бряг или потопен от огромните вълни. Бъркотия от безброй дъски и греди от разбити китайски джонки, корейски бойни кораби и задвижвани с гребла баржи бяха осеяли бреговата ивица. Виковете на умиращите във водата отдавна бяха заглъхнали. Много от войниците с тежките си кожени брони потъваха веднага след като паднеха във водата. Други се бореха панически да останат на повърхността, но накрая неспирното блъскане на големите вълни ги пращаше на дъното. Малцината щастливци, които успяваха да изпълзят на сушата, бързо бяха посичани от самураите, които обикаляха бреговата линия. След бурята трупове се търкаляха по брега като плавеи. Наполовина потънали останки осейваха хоризонта на Кюшу в такова количество, че се говореше, че човек може да пресече залива Имари, без да си намокри краката.
Останките от флота за нахлуването успяха да се доберат до Корея и Китай с немислимата новина, че майката природа отново е разрушила монголските планове за завоюване. Това беше съкрушителна загуба за Кублай хан. Тази катастрофа бе най-тежкото поражение на монголците от времето на Чингис хан и показа на останалия свят, че силите на великата империя не са непобедими.
За японците идването на тайфуна убиец беше истинско чудо. Въпреки разрушенията, причинени на Кюшу, на острова беше спестено завоюването, а нашествениците бяха победени. Мнозина смятаха, че причината са молитвите в последния момент към Богинята на слънцето в нейния храм в Исе. Божествената намеса беше възтържествувала – сигурен знак, че Япония е благословена с небесна защита срещу чуждестранни нашественици. Толкова силна беше вярата в Камикадзе – Божествения вятър, както го нарекоха, че остана в японската история за векове, появявайки се отново като наименование на японските пилоти самоубийци през Втората световна война.
На борда на корейския кораб Темур и оцелелите от екипажа нямаха представа за опустошението, понесено от флота. Издухани от вятъра в открито море, те можеха само да предполагат, че след бурята войските ще се прегрупират и ще продължат нападението.
– Трябва да се присъединим към флота – каза Темур на хората си. – Императорът очаква победа и ние трябва да изпълним своя дълг.
Но имаше един проблем. След три дни и нощи, подхвърляни от вълните и тласкани от ветровете без мачта и платна, те нямаха представа къде се намират. Двамата корейци, които бяха оцелели, се оказаха готвач и възрастен корабен дърводелец и никой от тях нямаше навигационни умения.
– Японската земя трябва да е право на изток от нас – каза Темур на корейския дърводелец. – Направи нова мачта и платна и ще използваме слънцето и звездите да ни насочват на изток, докато не стигнем до сушата, за да намерим флота.
Старият дърводелец възрази, че корабът не е годен за плаване.
– Той е очукан и пропуска вода. Трябва да поемем на северозапад към Корея, за да се спасим.
Но Темур не искаше и да чуе. Набързо беше направена временна мачта и бяха вдигнати импровизирани платна. С нова решимост монголският войник, станал моряк, се насочи към източния хоризонт, нетърпелив да слезе на сушата и да се включи в битката.
Минаха два дни, но единственото, което Темур и хората му виждаха, беше синя вода. Японският бряг така и не се показа. Мислите за промяна на курса бяха прогонени, когато друга буря запълзя към тях от югозапад. Макар и не толкова силна като предишната, тропическата буря имаше широк фронт и се движеше бавно. В продължение на пет дни корабът се бореше със силните ветрове и проливните дъждове, които ги тласкаха яростно из океана, и изглежда, беше на път да потъне. Временната мачта и платната отново бяха изгубени зад борда, течовете караха дърводелеца да се труди денонощно. Още по-обезкуражаващо беше, че целият рул се откачи от кораба, отнасяйки със себе си двама от войниците на Темур, които се бяха вкопчили в него, за да се спасят.
Когато корабът сякаш не можеше да понесе повече, втората буря отмина. Но с оправянето на времето хората на борда започнаха да се тревожат още повече. Не бяха видели земя вече повече от седмица и хранителните запаси бяха намалели. Мъжете молеха Темур да насочи кораба към Китай, но преобладаващите ветрове и теченията, както и липсата на рул, правеха това невъзможно. Самотният кораб дрейфуваше из океана без посока, без навигационни инструменти и без възможност да бъде насочван.
Докато часовете преминаваха в дни, а дните в седмици, Темур изгуби представа за времето. Тъй като хранителните им запаси свършиха, екипажът почна да лови риба за храна и да събира дъждовна вода за пиене. Сивото бурно време постепенно се смени с чисто небе и слънчеви дни. С отслабването на вятъра температурите се вдигнаха. Корабът сякаш стоеше на едно място заедно с екипажа, носейки се безцелно от лекия вятър по гладкото море. Скоро смъртта надвисна над него. Всеки изгрев водеше до откриването на нов труп, когато умиращите от глад членове на екипажа си отиваха през нощта. Темур гледаше измършавелите си войници с чувство на безчестие. Вместо да умрат в битка, съдбата им беше да умрат от глад в пустия океан далеч от дома.
Докато мъжете около него дремеха под обедното слънце, внезапна суматоха привлече вниманието му към левия борд.
– Това е птица! – извика някой. – Убий я!
Темур се изправи и видя трима мъже, които опитваха да заобиколят голяма чайка с черна човка. Птицата подскачаше и оглеждаше предпазливо мъжете. Един от тях грабна дървен чук със сбръчканата си загоряла от слънцето ръка и го запрати по птицата, като се надяваше да я улучи. Чайката ловко избягна чука и с недоволен писък размаха криле и се вдигна мързеливо в небето. Докато разочарованите мъже ругаеха, Темур мълчаливо следеше с очи птицата, която полетя на юг и постепенно се изгуби в небето. Присвил очи, той огледа синята линия, където небето се сливаше с водата, и сбърчи чело. Вгледа се отново още по-внимателно и се напрегна, когато видя малка зелена маса на хоризонта. Носът му се присъедини към фантазията. Темур подуши разликата във въздуха. Влажният солен въздух, с който дробовете му бяха свикнали, сега имаше друг аромат. Сладък мирис може би на цветя и дървета нахлуваше в ноздрите му. Той си пое дъх и каза на мъжете на палубата:
– Пред нас има земя. – И посочи натам, накъдето бе отлетяла чайката. – Хайде, ставайте. Трябва да стигнем дотам.
Изтощените и измършавели мъже се надигнаха с мъка, но след като напрегнаха очи, за да видят далечната точка на хоризонта, се съвзеха и се хванаха на работа. Отрязаха голяма греда от опорите на палубата и я прехвърлиха през кърмата, където, подсигурена с въжета, щеше да служи за примитивен рул. Метли, дъски и дори саби бяха използвани като импровизирани гребла от отчаяните мъже в усилие да докарат очукания кораб до сушата.
Бавно далечната точка започна да расте, докато не се показа блестящ смарагдов остров под извисяващ се планински връх. Щом наближиха, видяха, че силният прибой блъска скалистия бряг, който се издигаше вертикално. За един плашещ миг корабът попадна в насрещно течение, което ги повлече към проток, заобиколен от остри скали.
– Скала пред нас – извика възрастният дърводелец.
– Всички на левия борд – изкомандва Темур, докато се носеха към черната скала. Шестимата мъже на десния борд се втурнаха, а някои запълзяха към левия и отчаяно започнаха да гребат с импровизираните си гребла. Усилията им в последния момент отклониха носа от скалата, а мъжете затаиха дъх, когато левият борд се отърка в скалите. Шумът от триенето престана и мъжете осъзнаха, че корпусът е издържал още веднъж.
– Тук няма как да слезем на брега – извика дърводелецът. – Трябва да обърнем и да излезем отново в морето.
Темур погледна високите заострени скали. Порести, черни и сиви, те се извисяваха пред тях като островърха стена, нарушена единствено от черния отвор на пещера от лявата страна.
– Завъртете носа! Гребете равномерно!
Изтощените мъже завъртяха кораба от скалите и обратно в течението откъм брега. Докато дрейфуваха покрай брега, видяха, че извисяващата се крайбрежна ивица започва да се снишава. А после дърводелецът извика онова, което екипажът отдавна чакаше да чуе.
– Тук можем да слезем! – викна той и посочи голям залив с формата на подкова.
Темур кимна и мъжете насочиха кораба към залива с последен пристъп на енергия. Корабът стигна до пясъчния бряг и покритият му с въсоноги корпус се заби в него и спря на няколко метра от брега.
Уморените мъже бяха прекалено изтощени, за да слязат от кораба. След като грабна меча си, Темур с болки се спусна и залитна по пясъка заедно с петима души, за да потърсят вода и храна. Следвайки шума от течаща вода, си пробиха път през високите папрати и се озоваха пред езерце с прясна вода, стичаща се от водопад, който се спускаше от скалист перваз. С ликуване Темур и хората му се хвърлиха в езерцето и щастливи започнаха да пият студената вода.
Радостта им беше кратка, защото внезапно във въздуха се разнесе бумтене. Беше звукът на корейския боен барабан на борда на кораба, който бумтеше с призива за битка. Темур бързо излезе от водата и викна на хората си:
– Връщаме се веднага на кораба!
Не ги изчака да излязат от водата, а се втурна към кораба. Каквито и болки и слабост да бяха изпитвали краката му, те изчезнаха, след като бе успял да се напие и да се освежи. Докато се носеше през папратите, чу как бумтенето на барабана се усилва. След секунди той изскочи иззад няколко палми на пясъчния плаж.
Огледа се и бързо видя причината за тревогата. По средата на залива тясно кану се носеше към заседналия кораб. В него седяха голи до кръста мъже и ритмично опъваха греблата. Кануто бързо се приближаваше. Темур видя, че кожата на повече от мъжете е бронзова, а косата им е черна, къдрава и много по-къса от неговата. Неколцина носеха огърлици с извити кости, които се полюшваха на гърдите им.
– Вашите заповеди, командире? – попита един от измършавелите войници, който биеше барабана за тревога, и сега спря.
Темур се поколеба, преди да отговори, защото знаеше, че и няколко престарели прислужници могат да победят отслабналия му екип в сегашното му състояние.
– Грабвайте копията! Отбранителна линия на брега зад мен!
Останките от екипажа с труд слязоха от кораба, а другите изскочиха от джунглата, след което всички се подредиха зад него с малкото оцелели на борда копия. Опърпаните воини бяха слаби, но Темур знаеше, че биха умрели в битка за него, ако е нужно. Той стисна дръжката на японския самурайски меч, който носеше на колана си, и се запита дали ще умре с него в ръце.
Кануто пое право към мъжете на брега, всички в него мълчаха. Когато носът изстърга по пясъка, гребците бързо скочиха от местата си и издърпаха кануто на сушата. След това застанаха тържествено до него. Известно време двете групи се оглеждаха подозрително. Накрая един от мъжете до кануто тръгна по пясъка и застана пред Темур. Беше дребен, не по-висок от метър и шейсет. Имаше дълга бяла коса, вързана с парче кора на конска опашка. Носеше огърлица от акулски зъби, а в ръката си държеше дървена тояга, направена от плавей. Лъскавите му черни очи проблясваха и той се усмихна широко на монголеца, разкривайки редица криви яркобели зъби. Заговори бързо на мелодичен език, отправяйки, както изглежда, незаплашителен поздрав. Темур просто кимна, без да изпуска от поглед останалите мъже при кануто. Възрастният мъж продължи да ломоти още няколко минути, след това се върна при кануто и бръкна в него.
Темур стисна дръжката на меча по-силно и погледна хората си многозначително, за да внимават. Но се отпусна, когато възрастният мъж се изправи, стиснал в ръце голяма жълтопера риба тон. Останалите местни също бръкнаха в кануто, извадиха още риби и миди в тръстикови кошници и ги оставиха пред краката на Темур и хората му. Изгладнелите войници нетърпеливо чакаха разрешение от своя водач, след което се нахвърлиха лакомо на храната, отправяйки благодарни усмивки към местните. Старият мъж се изправи пред Темур и му предложи вода в мях от свинска кожа.
След като бяха стигнали до взаимно доверие, мъжете от кануто посочиха джунглата и помахаха на мъжете от заседналия кораб да ги последват. Темур и хората му тръгнаха след тях и след километър и половина или два излязоха на малка поляна. Петдесетина малки колиби със сламени покриви заобикаляха дървена ограда, зад която играеха малки деца заедно със стадо прасета. В противоположната страна на поляната се издигаше по-голяма колиба с висок покрив, която явно служеше за жилище на главатаря на племето. Темур с изненада разбра, че това е същият възрастен белокос мъж, който ги беше посрещнал.
Жителите на селището зяпаха с любопитство странниците, като същевременно набързо се заеха да подготвят празненство и азиатските воини бяха посрещнати от общността с големи почести. Корабът, дрехите и оръжията на чужденците свидетелстваха за големи познания и мъжете бяха високо оценени като възможни нови съюзници срещу чужди воини. Китайските и корейски воини бяха просто щастливи, че са живи, и с благодарност посрещаха щедро предлаганата храна и женската компания от страна на дружелюбните селяни. Само Темур прие това гостоприемство сдържано. Докато дъвчеше печен морски охлюв с главатаря на племето, а хората му се забавляваха за пръв път от седмици, той безмълвно се запита дали някога ще види отново Монголия.
През следващите няколко седмици мъжете от монголската армия, се установиха в селото, като постепенно се претопяваха в общността. В началото Темур отказа да се настани в селото и всяка нощ спеше в гниещия кораб. Едва когато поблъсканите от бурите дървени греди поддадоха и корабът потъна, той с неохота се премести в селото.
Из главата му се въртяха мисли за жена му и четирите деца, но заради потъналия кораб Темур започна да се отказва от надеждата да се върне у дома. Неговите хора с радост бяха приели новия си живот на този тропически остров, защото смятаха положението си за предпочитане пред мрачния живот в Китай като войници на монголския император. Това беше отношение, което Темур никога не би приел. Агресивният монголски командир беше верен служител на хана и знаеше, че негов дълг е при първа възможност да се върне на служба. Но тъй като корабът му беше на дъното на залива, нямаше начин да се върне у дома. Малко неохотно Темур постепенно се примири с живота на изгнаник на големия остров.
Годините минаваха и постепенно отслабиха решителността на стария воин. С времето Темур и неговите хора научиха напевния местен език и монголският командир обичаше да си разменя приключенски истории с белокосия главатар. Маху, както се казваше той, обясняваше весело как неговите предци предприели само преди няколко поколения епично плаване през голямото море с огромни ветроходи. Каза, че островът ги повикал с буботене и виещ се пушек от върха: знак за добре дошли от боговете да дойдат и да благоденстват. Оттогава боговете продължавали да им се усмихват, като им предоставяли земя с чудесен климат и изобилие от храна и вода.
Темур се засмя на това описание – не вярваше, че примитивните местни, които почти не посещаваха съседните острови с малките си канута, са могли да прекосят огромния океан.
– Бих искал да видя някой от тези величествени платноходи – каза той на стария главатар.
– Ще те заведа при един, за да го видиш с очите си – отговори Маху възмутен.
Развеселеният Темур видя, че възрастният мъж говори сериозно, затова прие предложението. След двудневен преход през острова, когато вече беше започнал да съжалява за любопитството си, утъпканата пътека из джунглата, по която крачеха, стигна до малък пясъчен плаж. Темур внезапно спря, щом краката му докоснаха пясъка, а вождът безмълвно посочи.
Отначало Темур не разбра какво му сочи. Видя само няколко дървесни ствола, които лежаха перпендикулярно на брега. Останалата част от брега изглеждаше гола. Щом обаче отново погледна стволовете, внезапно осъзна, че са нещо повече от паднали дървета. Бяха част от опорната рамка на голям сал, който лежеше полузаровен в пясъка.
Монголският воин се втурна към сала, без да вярва на очите си. С всяка крачка все повече се омайваше. Макар че очевидно лежеше на плажа от десетки години, може би повече от сто, древният плавателен съд още беше наред. Темур видя, че е конструкция от двоен корпус с плоска палуба, поддържана от две големи греди. Плавателният съд беше дълъг почти двайсет метра и имаше една-единствена мачта, отдавна изгнила и паднала. Макар че дъсчената палуба се беше разпаднала, опорните греди изглеждаха толкова яки, сякаш ги бяха отсекли вчера. Нямаше никакво съмнение, че този плавателен съд е бил мореходен. Значи чудният разказ на Маху беше истина. Темур развълнувано оглеждаше останките от сала, най-сетне намерил начин да избяга от острова.
– Ти ще ме върнеш у дома при моя император – прошепна той с копнеж.
С работен екип от местните под ръководството на корейския корабен дърводелец се заеха със задачата, поставена им от Темур, да ремонтират стария ветроход. Издялаха дъски за палубата от близките дървета с твърда дървесина. Сплетоха влакна от черупките на кокосови орехи на въжета и с тях вързаха дъските към опорните греди на корпуса. Жените на племето изтъкаха голямо платно за новата мачта, направена от младо дърво, отсечено близо до брега. За няколко кратки седмици полузабравеният океански пътешественик беше измъкнат от пясъка и подготвен отново да се понесе по вълните.
За да подкарат сала, Темур беше наредил стария си екипаж на борда, но знаеше, че повечето ги е страх да рискуват отново живота си в опасно плаване. Много от мъжете вече имаха жени и деца на острова. Когато попита за доброволци, само трима души излязоха напред заедно с възрастния Маху. Темур не можеше да иска повече. Хората едва ли бяха достатъчни, за да плават с толкова голям сал, но монголският командир прие избора на другите да останат без възражение.
Натовариха провизии и след това зачакаха Маху да обяви, че времето е подходящо.
– Сега богинята Хина ще ни дари безопасно плаване на запад – каза той на Темур след седмица, когато ветровете си смениха посоката. – Да тръгваме!
– Ще докладвам на императора за новата колония в тази далечна страна – извика Темур на хората си на брега, когато катамаранът мина през прибоя и духащият откъм брега вятър бързо ги понесе към открито море. Имаха достатъчно припаси – сушена риба, прясна вода и плодове, за да оцелеят седмици наред.
Когато зеленият остров изчезна във вълните зад тях, мъжете на борда на катамарана за миг изпитаха несигурност и се запитаха дали не са глупаци. Спомените за смъртоносната им битка с океана преди десетилетие се върнаха и те се запитаха дали сега стихиите ще им позволят отново да оцелеят.
Но Темур беше сигурен в това. Увереността му се дължеше на вожда Маху. Макар да имаше малък опит в мореплаването, възрастният мъж разчиташе звездите с лекота и следеше движението на слънцето през деня, докато изучаваше облаците и морското вълнение. Маху беше този, който знаеше, че ветровете на юг от острова се обръщат на запад през есенните месеци и че ще изпъват равномерно платната им по пътя към дома. Освен това Маху знаеше как да лови риба тон с връв и кука, като използваше за примамка летящи риби – това щеше да допълва менюто им по време на дългото пътуване.
Плаването се оказа неочаквано лесно за неопитния екипаж. Синьо небе и тихо море ги поздравяваха всяка сутрин в продължение на две седмици, докато плаваха с издути платна. Само от време на време някой пристъп на вятъра по време на дъжд проверяваше здравината на катамарана, но и осигуряваше възможност за попълване на запасите питейна вода. През цялото това време Маху спокойно даваше заповеди за посоката, докато непрекъснато следеше слънцето и звездите. След няколко дни забеляза необичайно струпване на облаци на югозапад и каза:
– Земя на юг на два дни път.
Облекчение и вълнение обхванаха екипажа при възможността отново да слязат на суша. Но къде се намираха и коя земя приближаваха?
На следващата сутрин на хоризонта се показа точка, която с всеки час ставаше все по-голяма. Но това не беше земя, а друг плавателен съд, който пресичаше пътя им. Щом корабът наближи, Темур видя, че има ниска кърма и че лови вятъра с бели триъгълни платна. Знаеше, че не е китайски, по-скоро приличаше на арабски търговски кораб. Корабът спусна платна и се приближи до катамарана. Нисък човек с ярка роба се появи и извика поздрав от релинга. Темур го гледа изучаващо, не видя заплаха и се качи на малкия ветроход.
Търговският кораб беше от Занзибар, а капитанът му се оказа добродушен търговец мюсюлманин със значителен опит в работата с двора на великия хан. Корабът плаваше за Шанхай с товар от слонова кост, злато и подправки, които да бъдат изтъргувани за фини китайски порцелан и коприна. Екипажът на Темур беше също поканен на борда и всички малко с тъга наблюдаваха как въжетата на техния катамаран бяха отрязани и той беше оставен сам да дрейфува из Тихия океан.
Капитанът мюсюлманин проницателно беше предвидил, че спасяването на монголски воин ще му осигури по-изгодни търговски условия, и не остана разочарован. Пристигането им в пристанищния град Шанхай веднага предизвика шум. Новината за появата на войниците тринайсет години след прекъснатото нахлуване в Япония се разпространи из града като пожар. Представители на правителството посрещнаха Темур и хората му и бързо ги отведоха в императорския град Даду, Ханбалик в днешен Пекин, за да информират императора. По време на пътуването Темур разпитваше ескорта за новини от войната и политиката по време на неговото отсъствие.
Голяма част от новините бяха обезсърчителни. Той научи, че нахлуването в Япония било пълен провал. Тайфунът помел близо две хиляди кораба и над сто хиляди души. Темур се натъжи, като узна, че неговият командир и неговите другари не се бяха върнали с остатъка от оцелелия флот. Също толкова разочароващо беше разкритието, че Япония продължава да не е завладяна. Макар Кублай хан да бил склонен за трети поход, съветниците му мъдро обуздали тази идея.
За по-малко от десетилетие надмощието на цялата империя беше разклатено. След провала на нашествието в Япония експедицията за потискането на вълненията във Виетнам също се беше провалила, докато разходите за продължаването на Великия канал до Чунцин за малко не бяха довели до икономически крах. Въпросът със здравето на императора създавал опасения кой ще е неговият наследник. У хората вече кипяло негодувание заради факта, че монголец управлява империята Йен . Не изглеждаше да има особени спорове. След като бе победила династията Сун през 1229 и беше обединила Китай под една власт, империята на Кублай хан сега постепенно започваше да запада и отслабва.
След като пристигнаха в столицата Даду, Темур и неговите хора бяха отведени в имперския град и съпроводени до частните покои на императора. Макар Темур да беше виждал Кублай хан много пъти през годините, беше шокиран от вида на човека пред него. Изтегнат на един диван и покрит с метри копринени роби, лежеше тлъст измъчен човек, който гледаше намусенo с тъмнокафявите си очи. Паднал духом заради смъртта на любимата си жена и загубата на втория си син, Кублай хан се беше отдал на ядене и пиене за утеха, прекалявайки и с двете. Макар да беше стигнал удивителната възраст осемдесет години, прекомерната употреба на храна и напитки действаха разрушително върху здравето му. Надебелелият хан беше положил подутите си от подагра крака върху възглавница. Кани с ферментирало кобилешко мляко стояха на ръка разстояние.
– Командир Темур, ти се върна след продължително отсъствие, за да продължиш да изпълняваш задълженията си – заяви ханът с пресипнал глас.
– Каквото заповяда императорът – отговори Темур с дълбок поклон.
– Разкажи ми за своите странствания и за тайнствената страна, до която сте стигнали, преди корабът ви да потъне.
Бяха донесени резбовани столове, за да седнат Темур и хората му, и монголският командир започна да описва тайфуна, който бе отнесъл кораба им от японската суша, и теглата им, докато бяха пътували без посока из морето. Докато им поднасяха чаши с алкохолна напитка, той описваше техния късмет да попаднат на чудесен остров и да бъдат приятелски посрещнати от местните жители. Представи Маху и описа уменията на възрастния вожд и помощта му да управляват катамарана, преди да срещнат мюсюлманския търговски кораб.
– Забележително пътуване – похвали ги ханът. – Земите, на които сте попаднали, са богати и плодородни, така ли?
– Изключително. Земята е щедра, с топъл климат и много валежи. Множество диви и култивирани растения процъфтяват в изобилие.
– Поздравления, императоре – каза възрастен сбръчкан мъж с дълга бяла брада, който стоеше до хана. Конфуцианският съветник очевидно не беше впечатлен от пътуването на хората пред него. – Ти отново разшири империята.
– Вярно ли е, че сте оставили гарнизон там? – попита Кублай хан. – Значи сега тези земи са под монголско управление?
Темур изруга наум конфуцианския съветник и неговото желание да изфабрикува слава за императора, защото знаеше, че хората, които бе оставил там, отдавна бяха изоставили мечовете заради семейния живот. Тяхната вярност към хана всъщност беше съмнителна още преди корабокрушението.
– Да – излъга Темур. – Малък контингент управлява страната от твое име. – Погледна засрамено Маху, но възрастният мъж само леко кимна, защото разбираше имперската политика.
Кублай се вторачи през помещението, сякаш очите му виждаха картина далеч извън стените на двореца. Темур се запита дали ханът не е пиян.
– Бих искал да видя това чудно място, където слънцето първо изгрява в моята империя –прошепна ханът замечтано.
– Да, там е почти рай на земята. Красива земя като всяка в империята.
– Темур, знаеш ли обратния път?
– Не зная да навигирам в морето, но Маху може да чете слънцето и звездите. Мисля, че със здрав кораб би могъл да намери пътя обратно в родината си.
– Темур, ти служи добре на империята. Твоята вярност трябва да бъде добре възнаградена. – Кублай зяпна за въздух, след това изкашля храчки, които изпръскаха копринената му роба.
– Благодаря, императоре! – отговори Темур и отново се поклони. Внезапно се появиха двама от охраната на двореца и го изведоха заедно с хората му от покоите на хана.
Когато излязоха от двореца, монголският командир изпита съжаление. Кублай хан беше уморена и остаряла обвивка, останала от някогашния водач, който управляваше една от най-големите империи в човешката история. За разлика от кръвожадния завоевател, какъвто беше бил неговият дядо, той управляваше с просветление, невиждано дотогава. Посрещаше дружески търговци и пътешественици от далечни страни, наложи закони, които насърчаваха религиозната търпимост и подпомагаше научните изследвания в областта на географията, астрономията и медицината. Сега беше пред смъртта си и империята със сигурност вече нямаше да бъде такава вдъхновена страна без неговото визионерско ръководство.
Темур изведнъж видя, че Маху не е до него, и учуден осъзна, че старият вожд беше останал в покоите на императора. Остана да го чака, но след няколко часа се отказа, напусна столицата и се упъти към своето село и семейството си. Никога повече не видя възрастния човек, който го беше върнал в родината, и често се чудеше каква ли е съдбата на неговия приятел.