Изпитание с огън

1.

В един топъл ден в края на юни Далия Джонсън де Бомонт седеше в елегантно проектирания си кабинет в своята сграда на улица „Фобурж Сен-Оноре“ в Париж и преглеждаше списъка със срещите и обажданията, които ѝ предстояха тази сутрин. Тя беше изпълнителен директор на преуспяваща, известна парфюмерийна компания, която бе наследила като единственото дете на семейството. Фирмата беше основана от дядо ѝ по майчина линия, Луи Ламбер. Майката на Далия, Констанс Ламбер Джонсън, също единствено дете, я бе наследила от баща си, основателя. Констанс почина когато Далия учеше в колеж в Ню Йорк. Тя завеща бизнеса на дъщеря си. Далия винаги бе знаела, че един ден ще наследи фирмата. Очакваше се. Но не предполагаше, че ще стане толкова скоро. Тя имаше щастливо детство, но кариерата ѝ бе предопределена, точно както при кралските особи.

Компанията беше един от най-големите производители на парфюми в света. Ароматите им бяха известни както тези на „Герлен“ и следваха много от оригиналните традиции в производството на парфюми, доколкото това бе възможно в наше време, когато някои естествени съставки вече не се намираха, не бяха законни или бяха заменени от изкуствени. Техническото предизвикателство беше сериозно, но благодарение на усърдния им и съвестен труд, парфюмите им изглеждаха непроменени.

Майката на Далия, Констанс, беше нежна и мила жена. Никога не беше работила във фирмата, но обичаше създаденото от баща ѝ. Компанията се ръководеше от компетентни директори и управители, които баща ѝ бе назначил преди да почине на осемдесет и седем години. Парфюмите им бяха старомодни в някои отношения, по-скоро традиционни, но все пак фино адаптирани към модерния свят и към това, което жените в наши дни желаеха. Много нови аромати бяха добавени към оригиналните, които бяха популярни по целия свят. Управителният съвет бе ръководил фирмата през цялото време, когато неин собственик бе Констанс. Съпругът ѝ, Хънтър Джонсън, участваше в Съвета, беше един от надзорниците на компанията. Той умело защитаваше интересите на жена си и инвестираше разумно. Няколко пъти бе предложил на Констанс да излязат на борсата, но тя предпочиташе да запази еднолична собственост. Знаеше, че баща ѝ би искал това, точно както семейство Дюма запазиха „Ерме“, а Уерхаймер – „Шанел“. Компания „Ламбер“ бе не по-малко доходоносна от „Ерме“ и парфюмите им се продаваха в магазини по целия свят.

Хънтър, съпругът на Констанс, бе американец. Запознаха се на прием в американското посолство в Париж и той бе омагьосан от красотата ѝ. Беше двайсет и пет години по-стар от нея. Констанс бе на двайсет и една, а той беше бездетен вдовец на четиресет и шест. Хънтър беше един от пионерите на рисковия капитал. Ожениха се в годината, в която се запознаха, а Далия се роди в Ню Йорк година по-късно. Хънтър даваше безценни съвети на съпругата си относно инвестициите на компанията и бизнесът процъфтяваше. Смъртта на Констанс, докато Далия беше в колеж в Щатите, разби сърцата на бащата и дъщерята. Хънтър обожаваше жена си, а Далия бе изключително близка с майка си.

В началото на брака си Констанс и Хънтър живееха в Ню Йорк и Далия учеше там в частно училище. Останаха в града докато тя постъпи в колежа. После Хънтър се пенсионира и двамата с Констанс се преместиха в Париж. Преди това бяха пътували редовно до там и Далия се чувстваше еднакво удобно в Париж и Ню Йорк докато растеше. Имаше силни семейни връзки с Франция и бе прекарала ранните си години в Щатите. През лятото прекарваха почивката си в Сен-Пол-де-Вен в Южна Франция, а след като започна колежа, всяко лято Далия работеше по един месец в офиса на „Ламбер“ в Париж и бе влюбена в мястото.

Две години след като родителите ѝ се преместиха в Париж, Констанс почина от рак на гърдата на четиресет и две. Болестта бе открита прекалено късно. Далия наследи семейната империя на двайсет, взе бакалавърска степен от Колумбийския университет и магистърска от „Уортън“, нанесе се в дома на родителите си в Париж и на двайсет и четири започна работа за собствената си компания. Хората, които бяха управлявали бизнеса дотогава, я научиха на всичко нужно. От години я подготвяха да поеме фирмата. Дядо ѝ беше започнал да ѝ говори за бизнеса, когато тя бе още дете. Далия обичаше работата си. Опитът на управителите беше безценен, а и в продължение на година получаваше мъдри финансови съвети от баща си. Тя започна на ниска позиция, искаше да изучи бизнеса от долу нагоре, точно както се очакваше.

Хънтър Джонсън почина внезапно на седемдесет и две, по-малко от година след завръщането на Далия във Франция и пет години след смъртта на съпругата си. Той така и не се бе съвзел от загубата на Констанс. Дори силната любов към дъщеря му не можа да повдигне духа му след като любимата му почина. Сърцето му бе разбито и накрая това го уби.

Далия беше сама и притежаваше един от най-доходоносните бизнеси в света още преди двайсет и петия си рожден ден. Слаба, изящна, руса и зеленоока, тя знаеше всичко, което ѝ бе необходимо за бизнеса. Далия имаше пълната подкрепа от управителите и членовете на борда, но нищо не я бе подготвило за загубата на родителите ѝ. Те бяха източникът ѝ на радост и емоционална подкрепа, на мъдрост и любов, и тя се чувстваше изгубена без тях. Баща ѝ почина внезапно от инфаркт. Далия стоя сама на погребението му и опелото в църквата „Сен Клотилд“, препълнена с приятелите и познатите му. Тя продължи да живее в къщата на родителите си в Париж, но се чувстваше като изгубена душа.

Баща ѝ почина година след като тя се дипломира от факултета по бизнес в „Уортън“ и се върна да живее в Париж. По същото време срещна случайно Жан-Люк де Бомонт, приятел от детството, месец след завръщането си във Франция. Семейството му също прекарваше летните си ваканции в Сен-Пол-де-Вен. Те се виждаха всяко лято в Южна Франция и се познаваха от съвсем малки.

Далия съчетаваше две култури, две доста различни страни и два свята. Беше стилна и елегантна като французойка, но бе израснала в Ню Йорк, получи образование в Щатите и имаше американски идеи за бизнеса, основани на това, което баща ѝ я беше научил. Идеалната комбинация. Далия притежаваше романтиката и женствеността на французойка и образованието на американска бизнес дама. Чувстваше се у дома си и в двете страни, макар да признаваше, че е влюбена в Париж, а и усещаше по-силна връзка с Франция след като поживя там и започна работа в компанията си. Сега Франция беше нейният дом, а след смъртта на баща ѝ всички връзки със Съединените щати бяха прекъснати. Баща ѝ бе много по-възрастен от майка ѝ и той вече нямаше живи роднини, когато Далия се роди. След като той почина, тя вече нямаше близки роднини, на които да разчита, но беше разумна млада жена, а родителите ѝ я бяха възпитали добре. Далия, макар и толкова млада, беше жена с достойнство, разум и сила.

Когато се срещнаха отново, Жан-Люк де Бомонт внесе радост и светлина в живота ѝ. Той беше учил във Франция, но не особено сериозно. Предпочиташе чистия въздух и екстремните спортни предизвикателства пред интелектуалните и академичните занимания. Негова страст бяха ските, бързите коли, катеренето по планини и всичко друго опасно и вълнуващо, което му осигуряваше прилив на адреналин. Жан-Люк беше хубав и елегантен, също като Далия, и единствено дете като нея. Бяха на една и съща възраст и семейното богатство му осигуряваше лукса да не работи. Срещите ѝ с него противодействаха на тежките ѝ отговорности и силното ѝ чувство на дълг, които бе наследила заедно с компанията „Луи Ламбер“. Тя се отнасяше сериозно към задълженията си, които понякога бяха доста тежко бреме.

Връзката с Жан-Люк правеше всичко да изглежда по-ярко и вълнуващо, а родителите му винаги я приветстваха топло. Той беше първата ѝ сериозна връзка. Ожениха се шест месеца след смъртта на баща ѝ. Жан-Люк се премести в просторната ѝ къща в Париж, която тя бе наследила от родителите си и искаше да запази. Двамата бяха като деца, които си играеха на семейство с младежка невинност. Забавляваха се и бяха вечно присъствие на парижката светска сцена. Всички врати бяха отворени за тях. Бяха златната двойка. През деня Далия ходеше на работа и оправдаваше напълно увереността на баща ѝ, че някой ден тя ще управлява бизнеса способно и компетентно. Далия имаше акъл за бизнес и непогрешим инстинкт за парфюми, също като дядо си. Тя назначи във фирмата някои от великите създатели на парфюми. Далия учеше в работата прилежно, като в същото време обожаваше Жан-Люк и окуражаваше и празнуваше приключенията му. Безстрашието му ѝ харесваше. Двамата откриха сърцата си един за друг без никакви задръжки и първото им дете, Чарлс, се роди на първата им годишнина от сватбата. И двамата бяха на двайсет и шест тогава. Животът им беше запълнен с огромната империя, чието управление Далия изучаваше през деня, и с развлеченията им вечер – скитане по купони, срещи с приятели и устройване на балове във великолепния им дом на улица „Де Гренел“. Къщата беше една от най-красивите и изисканите в Париж. Далия беше прекарала много време там като дете и я познаваше отлично, това бе любимият ѝ дом. Тя пътуваше често, посещаваше магазините им по цял свят, за да контролира бизнеса.

Когато доведоха Чарлс у дома след родилния дом, го настаниха в бебешката стая, която навремето бе нейна, а преди това – на майка ѝ. Далия и Жан-Люк бързо изпълниха къщата с деца, въпреки многобройните изисквания на работата ѝ. През първите четири години на брака им Далия раждаше по едно бебе всяка година. Александра се появи по-малко от година след Чарлс, Делфин – тринайсет месеца по-късно, а Ема – след още четиринайсет месеца. И през цялото време Жан-Люк продължаваше с катеренето по планините, ските и състезанията с коли. Дори бракът, бащинството и четирите бебета не можеха да го озаптят. Той вечно беше някъде – на лов в Англия, на състезания в Испания или на балове във Венеция. Научи се да пилотира собствения си самолет. Това бяха деветдесетте – златни години, когато най-важното бяха забавленията, а и семейството разполагаше с предостатъчно пари, за да си ги осигури. Бизнесът на Далия процъфтяваше, въпреки че Жан-Люк не се интересуваше от него. Тя обичаше да работи и той ѝ се възхищаваше за това. А и нейната ангажираност му предоставяше повече свободно време да преследва страстите си. Вечер, когато се прибираше у дома, тя правеше работата ѝ да изглежда лека и безпроблемна, защото наученото я изпълваше с енергия. Ема се роди на двайсет и деветия рожден ден на майка си. Тогава Далия вече беше изпълнителен директор на компанията, най-младият изпълнителен директор във Франция, а Жан-Люк скиташе из Европа, гостуваше на богатите си приятели и се забавляваше. Далия никога не възразяваше срещу безгрижния му живот. Обичаше го такъв, какъвто бе – красив, смел и див. Тя поемаше отговорността и за двама им и това ѝ харесваше. Никой в семейството му никога не беше работил, затова го смятаха за съвсем нормален, а нея – за странна.

Жан-Люк гостуваше на приятели в Куршевел във френските Алпи и заедно решиха да се спуснат в Трите долини и да се насладят на пистите, които познаваха добре, когато ги сполетя беда. Той и двамата му приятели излязоха рано една сутрин, преди планините да бъдат разчистени с динамит, който разтърсваше излишния сняг и предизвикваше лавини, така че никой да не пострада по-късно. Младежите излязоха преди екипите за разчистване и бяха затрупани от лавина. Далия си беше в Париж и работеше, но бе обещала да отиде при тях през уикенда, заедно с децата и бавачката. Спасителните екипи намериха Жан-Люк и приятелите му три часа по-късно. Приятелите му оцеляха, но той загина със счупен врат под дълбокия сняг. Далия остана вдовица на трийсет, след пет години брак, с четири малки деца.

Тя бе съсипана, когато полицаите ѝ се обадиха, за да ѝ съобщят ужасната новина. Беше в шок, когато шофьорът ѝ я откара до Куршевел, за да идентифицира трупа на мъжа си. Ден по-късно последваха катафалката до Париж. Жан-Люк беше любовта на живота ѝ и единственото ѝ семейство, заедно с децата. Внезапно я заляха болезнените спомени за смъртта на майка ѝ преди десет години и тази на баща ѝ пет години по-късно. Далия си беше мислила, че двамата с Жан-Люк щяха да остареят заедно. Беше си представяла това време, с децата около тях, а и с внуците. Но сега това нямаше да се случи. Бяха обсъждали да имат още две деца, дори четири. Жан-Люк не се стряскаше от размера на семейството им, защото Далия го улесняваше във всичко. Бавачки се грижеха за децата докато работеше, а през уикендите тя с радост поемаше задълженията. И както всичко друго, с което се занимаваше, го правеше да изглежда леко и лесно.

Жан-Люк беше радостта и вълшебството в живота на децата. Далия пък беше отговорна майка, под чието ръководство всичко вървеше гладко. Но никога не бе очаквала съпругът ѝ да ги напусне на трийсет години.

Тя успя да организира погребението, но по-късно едва си го спомняше. Беше травмирана до дъното на душата си. Не можеше да яде, да спи, да мисли. Чувстваше се като призрак в собствения си дом, макар да се опитваше да отделя колкото се може повече време за децата. Чарли и Александра не бяха достатъчно големи, за да разберат, че вълнуващият им, весел баща нямаше да се прибере у дома никога вече, а Делфин и Ема бяха прекалено малки. Далия трябваше да понесе съкрушителната мъка сама и да е силна заради децата.

Жан-Люк беше единствено дете и родителите му бяха съсипани. Той се бе появил в живота им късно, след много помятания и мъртвородени бебета, и бе тяхното чудо. Майка му беше в средата на седемдесетте, а баща му – над осемдесет. И двамата се превърнаха в грохнали старци за една нощ, сякаш някой им бе изключил светлината. Те винаги бяха мили и любезни с Далия, но тя и децата бяха болезнено напомняне за изгубения им син. Те започнаха да пътешестват, за да избягат от спомените си, но никой от двама им не живя дълго след трагичната загуба на единственото им дете.

Сега Далия трябваше да поддържа сама живота в семейството, да задържи всички заедно, да ги успокои и да им вдъхне сила, макар да се чувстваше празна и разбита.

Три седмици след смъртта на Жан-Люк тя се върна на работа. Все още бе измъчвана от кошмарна болка, но се опитваше да създаде спокоен живот за децата. Мина дълго време преди тя самата да се почувства сравнително нормална и дори да се засмее на нещо, което Чарли каза. Далия знаеше, че никога вече нямаше да е същата. Загубата беше страховита и ѝ се струваше, че съпругът ѝ бе взел част от нея със себе си. Забавната част. Останаха ѝ само задълженията. Беше самотна майка на четири деца, които се нуждаеха от нея. И изпълнителен директор на сериозен бизнес, който също се нуждаеше от нея. Мина безкрайно дълго време преди тя да успее отново да се съсредоточи върху важните неща. Просто работеше два пъти по-усърдно, за да компенсира това.

Жан-Люк не беше оставил завещание, на трийсет години дори не му бе идвало на ум, че това е необходимо, въпреки опасните спортове, които упражняваше. Според френския закон, всичките му пари бяха поделени поравно между нея и децата. Тя подели своята част между децата. Искаше те да получат парите, а и тя не се нуждаеше от тях. Богатството на Жан-Люк бе много по-малко от това на Далия, което бе астрономично благодарение на доходоносния ѝ бизнес.

Тя отгледа децата сама, наслаждавайки се на компанията им. Ценеше прекараното заедно време и ги насочваше внимателно към бизнеса, който се надяваше те четиримата да управляват някой ден. Докато растяха, тя ги запознаваше с историята на „Парфюми Ламбер“, как се произвеждаха и рекламираха висококачествените и скъпи аромати.

Далия не можеше да си представи някога да обича друг мъж както бе обичала Жан-Люк, затова се отдаде изцяло на децата си. В продължение на година след смъртта му тя отхвърляше всички светски покани. Не изпитваше желание да скита по купони. Дните ѝ бяха заети в службата, а вечерите, уикендите и ваканциите бяха за децата ѝ. Грижите по тях ѝ позволяваха да пренебрегне факта, че годините си минаваха. Децата посрещаха всичките ѝ емоционални нужди и тя никога не се чувстваше самотна, когато беше с тях. Майчинството бе чудесно място за криене вечер, а бизнесът – през деня. Децата се превърнаха в заместител на съпруга, когото бе загубила. Никога не се прибираше в празна къща, хлапетата винаги я чакаха с отворени обятия. Нямаше по-прекрасен момент в живота ѝ от този с децата. Спомените за страстта ѝ с Жан-Люк избледняха с времето и той се превърна в герой за всички тях. Родителите му вече бяха починали, така че децата си нямаха баба и дядо. Имаха само майка си, а тя – само тях.

От време на време Далия вечеряше с мъже, но никой от тях не можеше да се сравнява с идеализираните ѝ спомени за Жан-Люк. Той беше най-прекрасният и смел мъж и ѝ беше подхождал чудесно на младини.

Далия беше почти на четиресет, бяха изминали десет години от смъртта на Жан-Люк, когато романтиката влезе в живота ѝ отново, с мъж, когото прие сериозно. Връзката обаче приключи бързо, когато тя разбра че той се интересуваше повече от това, което тя можеше да направи за него, отколкото от самата нея. Осъзна истината само няколко месеца след началото на романса и сложи край на отношенията им. А и той бездруго нямаше желание да я дели с децата ѝ и ѝ го показа ясно. Но за Далия семейството винаги беше приоритет, дори работата идваше на второ място.

След този случай, тя никога вече не запознаваше децата си с мъжете, с които излизаше. Просто не държеше на тях, пазеше сърцето и чувствата си. В живота ѝ нямаше място за страст и грешки. Трябваше да управлява огромната си компания и да е с децата си. Не се нуждаеше от нищо друго.

Далия се вълнуваше от бизнеса си все повече с всяка изминала година. Взе сериозно решение да го разшири и добави козметична линия към парфюмите, което се оказа изключително печеливша идея. Почти не допускаше грешки в работата си, а когато това все пак се случваше, ги поправяше светкавично. Постъпваше по същия начин и с мъжете. Никога не се привързваше, а когато започнеше да държи на тях твърде много, просто се оттегляше. Не позволяваше на нищо да пречи на семейството ѝ и на отдадеността ѝ на империята, която бе наследила, но разширила благодарение на усърдната си работа.

В периферията на живота ѝ имаше мъже, но никой, когото да обича. Кратките ѝ връзки бяха дискретни и не привличаха внимание. Посещаваше повечето светски събития сама, защото така предпочиташе. Можеше да си тръгне, когато реши, ако на следващия ден ѝ предстоеше много работа.

За петдесетия ѝ рожден ден приятели ѝ устроиха празнична вечеря в дискретен елитен клуб. Също като семейство Дюма, собствениците на „Ерме“, и Уертхеймер, собствениците на „Шанел“, тя поддържаше скромен имидж и предпочиташе да не се набива на очи, макар все още да бе красива жена. Не се наслаждаваше на общественото внимание и стоеше колкото се може по-далеч от пресата. Не изпитваше желание да е известна.

На вечерята се появи мъж, с когото не се бе запознавала преди. Филип Верние беше изпълнителен директор на огромна френска корпорация с бизнес в Азия, осигуряваща богат пазар и за Далия. Двамата заговориха за това по време на вечерята и установиха, че ги свързват много общи неща и дори общи приятели в Париж и Хонконг. Филип беше шеф на известна луксозна марка дрехи и компанията му се опитваше да пробие и в козметиката. Той очевидно бе впечатлен от таланта ѝ. Знаеше коя е, бе чел за нея. Далия беше легенда в света на бизнеса. Прекараха приятна вечер в интересни разговори, най-вече за работата, и той я покани на вечеря следващата седмица. Филип не носеше халка и не спомена за семейство нито тази вечер, нито следващите няколко пъти, когато се видяха. Далия звънна дискретно на приятелка, която го познаваше. Разочарова се, когато разбра, че е женен, защото това го правеше невъзможен за връзка. Преди да научи истината, тя го намираше за привлекателен, но желанието ѝ се изпари, когато научи семейното му положение. Филип не беше нещо различно в парижкото общество и в света на бизнеса. Беше просто един от многото мъже, които не искаха да минат през скъп развод, но отдавна бяха зарязали претенциите, че бракът им е жив, и не споделяха живота си със съпругите си. Филип Верние беше типичен техен представител. Изискан, образован в най-престижните академични институции, преуспяващ, очарователен, културен, жизнен и властен, и все още хубавец на петдесет и осем, той изглеждаше свободен мъж, когато беше с Далия, но се оказа, че не беше така. На четвъртата вечер, когато бяха заедно, той ѝ обясни просто и прямо, че с Жаклин, съпругата му, се оженили твърде млади. Бракът зарадвал семействата им, но романтиката бързо се изпарила. Женитбата им се оказала грешка, и двамата се оказали с партньор, който вече не ги привличал.

Той имаше син, Жулиен, с когото не твърдеше, че не е близък. Синът му бил разглезено хлапе без никакви амбиции и със слабост към руски златотърсачки. Филип призна, че не прекарвал много време със сина си и не бил особено внимателен баща. Съпругата му пътувала през повечето време, предпочитала Лондон пред Париж и се интересувала повече от конни състезания, лов и от приемите, които посещавала в Англия, отколкото от живота си у дома. Отдавна се споразумели да водят отделен и независим живот, макар да живеели под един покрив. Филип увери Далия, че споразумението им вършело отлична работа. Единственото време, което прекарвали заедно, била лятната им ваканция със сина им в Южна Франция, в Сен-Жан-Кап-Фера. През останалото време Филип бил свободен да прави каквото си пожелае.

Далия се изпълни със съмнения в думите му, но през следващите няколко месеца, когато вечеряше с него все по-често, разбра, че не я лъже. Никога преди не беше излизала с женен мъж и идеята никак не ѝ харесваше, но действителността бе по-проста отколкото се беше страхувала. Филип беше чудесна компания. През изминалите шест години двамата с Далия често ги виждаха заедно на важни светски събития. Не бяха официална двойка, но ги приемаха радушно навсякъде. Връзката им не беше изпълнена с бурна страст, но бе удобна и за двама им. Всеки живееше в собствения си дом, често прекарваха уикендите заедно, в понеделник и четвъртък бяха заедно през нощта и ходеха на почивка един-два пъти годишно, ако разполагаха с време. Жаклин никога не спомена за връзката му с Далия. Той беше убеден, че жена му знаеше за нея, а тя самата излизаше с англичанин, лорд, с когото вероятно имаше същите отношения.

Нито Филип, нито Далия мислеха за брак. Още в самото начало той ѝ обясни, че разводът не е възможност за него и би бил финансов кошмар. Отношенията им бяха топли, макар и не страстни, и отговаряха на нуждите им. Често си говореха за бизнес, който интересуваше и двама им, а и за Далия бе приятно да е с човек, който разбираше ежедневните предизвикателства пред нея.

Жаклин въобще не се интересуваше от работата на Филип, а той обичаше да говори с Далия за това. Тя също нямаше друг човек, с когото да обсъжда служебните си проблеми. Филип беше желаният придружител на всяко събитие, а тя бе жената, която той предпочиташе да хване подръка, а не съпругата си. Далия беше срещала сина му само няколко пъти и, за нейно облекчение, никога не бе виждала съпругата му. Бракът му не беше тема за разговор между тях и тя подозираше, че Жаклин отдавна се бе примирила с този начин на живот. Далия и Филип бяха преуспяващи хора с безброй общи интереси. Изпитваха топла обич един към друг и бяха най-добри приятели. Тя не можеше да си представи живота си без него и понякога дори забравяше, че е женен. И двамата знаеха, когато някой от тях имаше нужда да е сам, и зачитаха желанията си. Фактът, че не живееха заедно, им осигуряваше спокойствието и независимостта, които и двамата ценяха.

Децата на Далия вече бяха пораснали и имаха собствен живот, кариери, апартаменти и връзки, с изключение на най-малката ѝ дъщеря, Ема, която живееше с нея и учеше в „Бо-Арт“. Делфин и Чарлс работеха за семейния бизнес. Подготвяше ги да управляват компанията някой ден, когато се пенсионираше, въпреки че на петдесет и шест дори не можеше да си представи, че би могла да се оттегли.

Чарлс бе на трийсет, възрастта, на която тя стана изпълнителен директор на компанията. Той обаче не беше така уверен в себе си, както бе тя навремето. Чарли притежаваше остър финансов усет като дядо си по майчина линия и беше заместник финансов директор, а след две-три години, когато сегашният директор се пенсионираше, щеше да заеме мястото му. Той все още не бе женен, но от три години живееше с жена, която Далия не харесваше. Катрин беше девет години по-възрастна от Чарли, имаше някаква малка служба във връзки с обществеността и дванайсетгодишна дъщеря, от предишния си любовник. Далия не я бе виждала и не изпитваше желание да се запознае с нея, просто се надяваше връзката на сина ѝ да не продължи дълго. След време двете се срещнаха и Далия не се впечатли от нея, а и не одобряваше разликата във възрастта им. Освен това смяташе, че Катрин е една алчна жена. Чарлс беше мил, добродушен и наивен и лесна плячка за такива като нея.

Александра, второто дете на Далия, беше на двайсет и девет, свирепо амбициозна, продуцентка на прочуто телевизионно предаване. Алекс имаше прекалено състезателен дух и често завиждаше на сестрите си и на майка си. Тя приличаше много на Далия, с изключение на тъмната коса, но не притежаваше фините ѝ маниери и такта ѝ с хората. Алекс предпочиташе директния сблъсък, което ѝ донесе успех в работата, но не и одобрението на колегите ѝ, които я смятаха за студена, безсърдечна и безмилостна. Тя беше много по-корава от брат си. Алекс често сменяше мъжете и наскоро се омъжи за продуцента на конкурентно предаване. Сключиха граждански брак, който бе прелюдия за предстоящата огромна църковна сватба. Гражданският брак бе задължителна правна формалност във Франция. Съпругът на Алекс беше още по-корав и от нея, дори малко груб, секси и хубав, но Далия се съмняваше, че двамата могат да бъдат щастливи цял живот. Алекс не се интересуваше от семейния бизнес и не говореше за това, въпреки че Пол Феран, бъдещият ѝ съпруг, очевидно бе изключително впечатлен от него, което притесняваше Далия, разтревожена за истинските му мотиви.

Третото ѝ дете, Делфин, бе сродната ѝ душа и вече бе на двайсет и осем. Делфин беше най-лесното от децата. Двете с Далия винаги се разбираха и отношенията им бяха такива откакто Делфин се роди, за разлика от Алекс, която цял живот се караше с майка си. Делфин се омъжи млада, след като завърши университет в Щатите, както преди години майка ѝ. Тя се дипломира в „Браун“ и се интересуваше повече от Америка отколкото Далия и другите ѝ деца. Делфин се завърна в Париж веднага след дипломирането, включи се в семейния бизнес преди шест години и се заизкачва солидно към върха, благодарение на вродения си усет за финанси и парфюми. Наскоро бе добавила нова гама продукти в грижата за зрялата кожа, които постигнаха страхотен успех.

Делфин се омъжи на двайсет и три. Франсоа Матю беше от уважавано семейство и притежаваше гениален инстинкт за начинаещи компании и вече бе натрупал собствено състояние. Той беше готин тип, едър и мил мечок, великолепен съпруг и обичлив баща за двете им дъщери, Анабел и Пени, които бяха на две и четири. Далия не разполагаше с достатъчно време, което да прекарва с тях, но Делфин беше много близка с майка си и ценеше съветите ѝ. Далия се присъединяваше към семейството за вечеря от време на време, след като момиченцата си бяха легнали, и неизбежно си бъбреха за бизнеса, най-интересната тема и за двете жени. Франсоа се отнасяше толерантно към това, а и въобще не изпитваше желание да се конкурира с жена си, тъй като бе постигнал невероятен успех. Той искрено харесваше тъща си и бе впечатлен от нея. Смяташе я за забележителна жена. Далия можеше да си живее спокойно, с по-малко напрежение, но вместо това се трудеше здраво и бе отдадена на семейството и бизнеса си.

В пълен контраст със сестра си, Чарлс и Алекс почти не прекарваха време с майка си. Алекс бе твърде заета с предаването си, а и все спореше с Далия. Чарлс винаги бе с Катрин и дъщеря ѝ в свободното си време, макар да не бяха женени. Но очевидно бракът бе целта на Катрин, въпреки деветте години разлика във възрастта им, и тя искаше дете от него преди да стане прекалено късно. Катрин не се свенеше да заяви желанията си на всеослушание, което също тревожеше Далия. Тя копнееше Чарли да се запознае със свястно момиче на неговата възраст.

Двайсет и седем годишната Ема, най-малката дъщеря на Далия, бе различна от останалите. Тя си имаше собствени идеи, които нямаха нищо общо с тези на сестрите и на брат ѝ. Беше артистична и се изразяваше чрез рисунките и драсканиците си много по-добре отколкото с думи, които вечно ѝ убягваха. Тя не можеше да се съревновава със сестрите и с брат си и не се опитваше, просто ги пренебрегваше. Ема беше мечтателка. Тя проговори по-късно от останалите, започна да чете по-късно и нямаше техните високи оценки в училище. Не изпитваше никакъв интерес към бизнеса, беше различна и цветна, със сухо чувство за хумор. Откриваше смешното в ситуации, които семейството ѝ приемаше сериозно, и говореше прямо. Обичаше Делфин, но нямаше нищо общо с нея, макар с удоволствие да играеше с двете си племеннички. Далия се тревожеше какво ще стане с нея по-късно. Ема винаги имаше вид на пристигнала от друга планета и на всички в семейството им се струваше, че говори различен език от тях. Беше щастлива съвсем сама, стига да имаше молив и бележник, в който да рисува. Скиците ѝ бяха примитивни, с изискан наивитет. Ема приличаше едновременно на дете и жена, секси и невинна. Беше повече наблюдател на живота отколкото участник в него.

Семейството на Далия бяха нейната гордост и радост, също като бизнеса ѝ. Тя обичаше моментите, когато компанията представяше съвсем нов аромат или нов вариант на стар и любим парфюм, с който се гордееше, и знаеше, че дядо ѝ щеше да е доволен от нея. Но постиженията и щастието на децата ѝ означаваха още повече за нея. Тя беше тъжна, че родителите ѝ не доживяха да видят децата ѝ да растат, а също и Жан-Люк, който щеше да внесе нови измерения в живота на хлапетата. Тя учеше децата на интелигентни занимания, а Жан-Люк имаше огромно сърце, щеше да обича децата безусловно и да им осигури приключения. Той ги обичаше силно като бебета, но никога не получи шанса да ги познава докато растяха. Бяха съвсем малки, когато загина, а Далия положи всички възможни усилия да е добра като самотна майка. Най-трудно ѝ беше с Чарли, защото беше момче. Делфин я хвалеше за това, което беше направила, особено след като вече имаше собствени деца, а и по природа си беше щедра и склонна да прости. Алекс вечно мрънкаше за нещо от миналото, което не харесваше, смяташе, че майка ѝ можеше да свърши по-добра работа и не се колебаеше да го каже. Беше сурова в преценките си, които пробождаха като нож. Далия беше много по-нежна, а също и Делфин. Въпреки огромния си успех, Далия беше мила жена. Алекс обаче бе ръбеста и имаше дълъг списък с недоволства от миналото. Никога не забравяше нечий недостатък и ревнуваше от сестрите и брат си, и дори от майка си.

Децата се разбираха добре, с изключение на Делфин и Чарлс, които понякога имаха различни идеи за бизнеса и водеха разгорещени спорове. Всички намираха Алекс за груба и проклета, а Ема бе загадка за тях. Само Делфин я разбираше, дори когато думите и обясненията на Ема и неясните ѝ философски дрънканици не звучаха смислено. Теориите на Ема бяха логични за самата нея, понякога за Далия и почти винаги за Делфин. Алекс дори не се опитваше да разбере сестра си, нито пък Чарлс. Ема го прочиташе по лицата им и никога не им обръщаше внимание. Тя живееше в своя си артистичен свят и на двайсет и седем, все още си бе у дома, защото се нуждаеше от защита от света навън. Никога дори не би забелязала човек, който може да я нарани. В нея имаше сладка невинност, която Делфин обичаше, а Далия намираше за дълбоко трогателна.

Далия излезе от службата рано тази вечер. След два дни летеше за Ню Йорк, първата спирка от обиколката ѝ в Съединените щати, където възнамеряваше да провери магазините на „Парфюми Ламбер“, за да се увери, че всичко е идеално, персоналът е изряден и се отнася безукорно към клиентите им. Смяташе да посети магазините в Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Ел Ей и Далас. Беше двайсет и първи юни и пътешествието ѝ щеше да започне със седмица в Ню Йорк.

Тя вече нямаше емоционална връзка с града. Беше израснала в Ню Йорк и бе живяла там с родителите си, пътувайки често до Франция, докато започна колежа, а майка ѝ и баща ѝ заминаха да живеят в Париж. Беше изгубила връзка с повечето си стари приятели откакто се премести в Париж преди трийсет и две години, но все още бяха останали няколко, макар да не ѝ оставаше време да се види с тях. Посещенията в Ню Йорк винаги бяха кратки и с претоварен график. Навремето майка ѝ се бе върнала с радост във Франция, а баща ѝ бе очаквал с нетърпение преместването им там, което направи пенсионирането му по-лесно. Той винаги беше обичал Париж, красотата и културата му.

След смъртта на баща си Далия се отдалечи от ранния си живот в Съединените щати. Влиянието на майка ѝ и връзките с Франция се оказаха по-силни. Европа ѝ подхождаше повече и вече бе живяла тук повече от половината си живот. Но тя обичаше да посещава Ню Йорк, да се разхожда из града, да разглежда познатите забележителности и да зяпа хората, покрай които минаваше. Но това вече не бе нейният град. Просто бе забавно да го посещава от време на време и да върти бизнес тук.

Алекс и Чарлс не изпитваха никакъв интерес към Щатите, но Делфин винаги бе заинтригувана от страната, обичаше студентските си години там и искаше да работи в Щатите докато не се запозна с Франсоа. Всичко се промени, когато се върна във Франция, за да работи за майка си, и оттогава се чувстваше щастлива и в лично, и в професионално отношение. Радваше се на живота си, за разлика от Алекс, която вечно искаше нещо повече или различно.

Далия се зазяпа в бляскавите витрини на „Фобурж-Сен-Оноре“ докато вървеше към служителя на паркинга, който се втурна да докара колата ѝ в мига, когато я видя. Тя обичаше да намалява темпото в края на деня и често си носеше работа у дома. Нямаше планове с Филип Верние тази вечер и не го беше виждала цяла седмица. Тази вечер, преди пътуването, щеше да остане с децата си, както постъпваше обикновено преди да замине.

Далия остана близка с децата си отчасти защото никога не се омъжи повторно, в живота ѝ нямаше сериозна връзка след смъртта на Жан-Люк. Той беше голямата ѝ любов. Тя и Филип поддържаха отношения без твърде голямо обвързване, така че Далия разполагаше с предостатъчно време за децата и работата си. А и двама от тях работеха в семейната компания и имаха ежедневен контакт с нея. Тя беше от онези майки, които постоянно държаха децата си под око. Винаги им беше на разположение, за да реши някой проблем, да помогне в криза или да покрие финансова нужда, която не можеха да си позволят. Главната ѝ цел бе да улеснява живота им и да им спести болките. Беше наясно, че някой ден ще трябва да ги остави да се справят с проблемите си сами, но не бе намерила подходящ момент да пререже пъпната връв. Знаеше, че би трябвало да го направи, а и Филип често ѝ напомняше за това, но ѝ беше трудно, а и нямаше желание. Филип бе съвсем различен в това отношение и поддържаше съвсем ограничен контакт със сина си.

Далия заминаваше за три седмици, затова бе поканила всичките си деца на вечеря. Винаги си оставяше свободна вечер, която да прекара с тях преди да потегли. Беше наясно, че връзката ѝ с децата бе необичайно силна, и това ѝ харесваше. Те бяха центърът на света ѝ, много по-важни от който и да било мъж в живота ѝ след баща им. Беше по-близка с тях отколкото повечето жени бяха с децата си на тяхната възраст. Ценеше всеки от тях за характера му, с всичките добри страни и слабости. Чарлс, с таланта му за финанси, лоялността му към семейния бизнес и към нея, с това, че харесваше жени, които бяха по-силни от него. Далия разбираше неспособността му да прояви обичта си към нея от време на време. Знаеше, че синът ѝ я обича, независимо дали го показваше или не. И не очакваше от него повече отколкото получаваше. Приемаше Алекс с острия ѝ като бръснач език, често насочен срещу нея. Алекс трябваше да се промени някой ден или щеше да нарани всички, които обичаше. Още не бе научила този урок, но беше талантлива жена, притежаваше сили, които още дори не бе открила. Но Далия вярваше, че това ще стане някой ден. Далия беше благодарна за отношенията си с Делфин. Общите им интереси и споделените откровения бяха неочакван дар за нея. Делфин беше изпълнена с любов към съпруга си, децата, майка си и бизнеса, за който помагаше. Беше направила правилните избори в живота си и споделяше благата си с всички, които я познаваха. Тя бе ярък слънчев лъч в живота на майка си, която благодареше за нея всеки ден. А Ема беше нежната, ефирна душа, която сякаш идваше от друга планета и си имаше собствена галактика. Присъствието ѝ бе толкова леко, че напомняше за крилца на пеперуда. Отвъд необикновения си и различен стил, тя излъчваше доброта, която се вливаше в света чрез изкуството ѝ. Далия беше благодарна за всички тях и за Филип Верние, който я държеше здраво стъпила на земята с ограниченото време и любов, които успяваше да ѝ отдели.

Жан-Люк беше миналото, с бурната любов на младостта, баща на децата ѝ, които бяха най-прекрасният му подарък. Те бяха причината той да се появи в живота ѝ за толкова кратко време.

Докато се качваше в колата си, за да се прибере у дома за вечеря с децата си преди да замине за Щатите, Далия се почувства удобно в собствената си кожа, доволна от живота, който си беше изградила. Човек не можеше да очаква повече, чувстваше се късметлийка. Подкара към дома си с усмивка, очаквайки с нетърпение да види децата си, дори Алекс с опърничавия ѝ характер.

Далия се вълнуваше от предстоящото пътуване. Ако някой я попиташе какво повече иска, тя не би могла да се сети и за едно нещо, което да ѝ липсва. Що се отнасяше до нея, тя си имаше всичко и осъзнаваше колко благословена беше. Усмихна се, когато се замисли за децата си. Те бяха слънчевата светлина в живота ѝ.