Ветеранът

ВЕТЕРАНЪТ

ПЪРВИ ДЕН – ВТОРНИК

Собственикът на малкия магазин беше видял всичко. Или поне така твърдеше.

Бил в магазина, до витрината, и подреждал стоката си, когато вдигнал поглед и забелязал мъжа оттатък улицата. Онзи не се отличавал с нищо и собственикът щял да се извърне, ако човекът не куцал. По-късно щеше да даде показания, че на улицата нямало никого друг. Денят бил горещ и задушен под сивото покривало на смога. Парадайз Уей бил мрачен, както винаги – търговска улица в сърцето на един от покритите с графити, уморени, погубени от престъпността жилищни квартали, които загрозяват пейзажа между Лейтън, Едмънтън, Долстън и Тотнъм.

Когато преди трийсет години го бяха открили с грандиозна церемония, бяха обявили Медоудийн Гроув за нов стил в евтиното общинско строителство за работническата класа. Всъщност кварталът представляваше сив бетонен концлагер, създаден от общински съвет, който развяваше червеното знаме на световния комунизъм, и проектиран от архитекти, които предпочитаха за себе си обрасли в орлови нокти къщи в провинцията.

Оттогава Медоудийн Гроув се бе спускал по нанадолнището по-бързо от участниците в Тур Франс по отсамния склон на Пиренеите. До 1996-а лабиринтът от улици, подлези и сокаци, свързващи мрачните блокове, беше покрит с мръсотия, смърдеше на урина и оживяваше само нощем, когато бандите местни безработни младежи обхождаха владенията си, за да обират кварталните наркопласьори. До болка почтени пенсионирани работници, вкопчени в стария морал и успокоителната сигурност от младежките си дни, живееха зад барикадирани врати, изпълнени с ужас от вълчите глутници навън.

Между седеметажните блокове имаше участъци, някога покрити със зелена трева. Няколко зарязани ръждясали коли, от които бяха останали само купетата, красяха алеите край предназначените за отдих площадки.

Повечето от магазините по търговската улица бяха закрити, понеже на собствениците им беше писнало да водят борба с кражбите, обирите, преднамереното вредителство, разбитите прозорци и расисткия тормоз. Сега повече от половината витрини бяха затворени със стоманени капаци, а малкото отворени магазини се опитваха да се защитават с железни решетки.

На ъгъла продължаваше да упорства господин Виджей Пател. Прогонени от жестокостите на Иди Амин , родителите му го бяха довели десетгодишен от Уганда. Великобритания ги беше приела. И той ѝ бе благодарен. Все още обичаше втората си родина, спазваше закона, мъчеше се да е добър гражданин и се озадачаваше от бързия упадък на стандартите, с който се характеризираха деветдесетте години.

В онези части от Лондон, които полицията нарича Североизточен район, не е разумно да попадат външни хора. Куцият бил точно такъв. Той се намирал само на петнайсетина метра от ъгъла, когато от уличката между два магазина се появили двама мъже и му препречили пътя. Господин Пател се вцепенил. Те не си приличали, ала били еднакво заплашителни. Добре познавал хората като тях. Единият бил набит, с бръсната глава и свинска физиономия. Макар и от трийсет метра разстояние, господин Пател видял на лявото му ухо да блести обеца. Носел торбести дънки и лекьосана тениска. Биреното му шкембе висяло над широкия му кожен колан. Той решително застанал пред непознатия, който нямал друг избор, освен да спре.

Вторият мъж бил по-слаб, със светли панталони и сиво яке, закопчано с цип. С мазна права коса до под ушите. Той се промъкнал зад жертвата и зачакал там.

Набитият вдигнал десния си юмрук до лицето на куция. Господин Пател зърнал проблясък на метал. От това разстояние не се чувало нищо, но видял, че устните на здравеняка се раздвижили. Жертвата само трябвало да даде портфейла, часовника и другите си ценности. С малко късмет нападателите щели да го ограбят и да избягат, а самият той щял да остане невредим.

Куцият обаче постъпил глупаво. Той бил сам и много по-слаб. Ако се съдело по почти бялата му коса, бил на средна възраст, а куцането му очевидно показвало, че не е напълно подвижен. Ала въпреки това оказал съпротива.

Господин Пател го видял да вдига дясната си ръка. Изключително бързо. Сякаш леко се олюлял и завъртял рамене, за да вложи повече сила в замаха си. Набитият бил ударен в носа. Беззвучната до този момент пантомима била пронизана от мъчителен вик, който господин Пател чул дори през стъклото на витрината.

Здравенякът залитнал, притиснал носа си с двете си ръце, и господин Пател видял между пръстите му кръв. Когато даваше показания, собственикът на магазина трябваше да спре, за да си спомни ясно случилото се след това. Онзи с мазната коса забил юмрук в бъбреците на куция, после го изритал отзад в сгъвката на здравото коляно. Това било достатъчно. Жертвата се строполила на тротоара.

В Медоудийн Гроув се носеха или маратонки (за бързина), или тежки кубинки (за ритане). И двамата нападатели били с кубинки. Мъжът на тротоара се свил на кълбо, за да се предпази, но нямал никакъв шанс. Все още притиснал носа си с ръка, набитият го изритал в главата.

Според господин Пател му нанесли двайсетина ритника – докато жертвата не престанала да се гърчи. Онзи с мазната коса се навел над човека и бръкнал във вътрешния джоб на сакото му.

Господин Пател го видял как вади портфейл с палеца и показалеца си. После двамата се изправили, обърнали се, затичали по уличката и потънали в лабиринта на квартала. Преди да изчезнат, набитият измъкнал тениската от дънките си и я надигнал, за да я притисне към кървящия си нос.

Собственикът на магазина ги изчакал се скрият, после побързал да мине зад щанда при телефона. Обадил се на полицията и дал номера и адреса си на телефонистката, която заявила, че не може да направи нищо, докато не узнае кой се обажда. След като изпълнил всички формалности, господин Пател помолил да пратят полиция и линейка. И се върнал при витрината.

Мъжът лежал на тротоара. Бил неподвижен. Никой не му обръщал внимание. Хората на тази улица не желаели да се замесват в такива неща. Господин Пател щял да отиде при него и да направи каквото може, но не знаел как се оказва първа помощ, страхувал се да мести човека, страхувал се за магазина си, страхувал се, че крадците може да се върнат. Затова продължил да чака.

Първо се появи патрулната кола. Трябваха ѝ по-малко от четири минути. Когато получиха съобщението, двамата полицаи случайно се намираха само на половин километър оттам, на Северен Хай Роуд. Те познаваха квартала и мястото на Парадайз Уей. И двамата бяха дежурни по време на расовите безредици през пролетта.

Когато автомобилът спря и воят на сирената заглъхна, полицаят, който седеше на предната лява седалка, изскочи навън и се затича към фигурата на тротоара. Другият остана зад волана и провери по радиостанцията дали пристига линейка. Господин Пател видя, че полицаите поглеждат към неговия магазин, за да проверят адреса, от който е получен сигналът, но нито един от двамата не отиде при него. Това можеше да почака. Вниманието им привлече виещата линейка, която тъкмо завиваше зад ъгъла. На Парадайз Уей се бяха събрали неколцина зяпачи, ала всички стояха на разстояние. По-късно полицаите щяха да ги разпитат, но само щяха да си изгубят времето. Жителите на Медоудийн Гроув гледаха за забавление, но не помагаха на ченгетата.

Санитарите бяха двама, квалифицирани и опитни хора. Също като за полицията, за тях процедурата си беше процедура и трябваше да се спазва буквално.

– Прилича на грабеж и побой с ритници – отбеляза приклекналият до тялото полицай. – Вероятно тежък.

Санитарите кимнаха и се хванаха на работа. Нямаше кръв, която да спрат, затова най-важно бе да стабилизират шията. Жертвите на катастрофи и побои могат да бъдат доубити на място, ако са пострадали шийните им прешлени и бъдат подложени на неумело третиране. Двамата бързо му поставиха шина, за да предотвратят клатенето на шията.

Следващата процедура беше да го прехвърлят върху носилка, за да обездвижат и шията, и гърба. Направиха го на самия тротоар. Едва тогава можеха да го вкарат в линейката. Действаха бързо и сръчно. След пет минути бяха готови да потеглят.

– Трябва да дойда с вас – каза полицаят. – Жертвата може да даде показания.

Професионалистите в тези обществени служби отлично знаят кой какво прави. Това спестява време. Санитарят кимна. Линейката бе негова територия, където командваше той, но полицията също си имаше работа. Вече знаеше, че раненият няма шанс да изрече нито дума, затова само измърмори:

– Стойте настрани. Случаят е тежък.

Полицаят се качи и седна близо до стената към шофьорската кабина. Шофьорът затвори вратите и бързо скочи зад волана. Партньорът му се наведе над мъжа на носилката. След две секунди линейката се понесе по Парадайз Уей, подмина зяпачите и пронизителната ѝ сирена ѝ запроправя път по задръстения от коли Хай Роуд. Полицаят седеше и наблюдаваше как действат другите професионалисти.

Дихателните пътища, винаги освобождавай дихателните пътища. Насъбралите се кръв и слуз в трахеята могат да убият пациента също толкова лесно, колкото и куршум. С помощта на помпичка санитарят изтегли малко количество храчки, като от гърлото на пушач, но почти нямаше кръв. След освобождаването на дихателните пътища дишането стана плитко, но достатъчно, за да поддържа живота на бития. За всеки случай санитарят постави на подутото му лице кислородна маска. Безпокоеше го тъкмо това бързо подуване, тъй като отлично познаваше този симптом.

Проверка на пулса: постоянен, но вече прекалено бърз. Поредният признак за травма на гръбначния стълб.

– „Роял Лъндън“ – надвика воя на сирената той. – Екипи от спешното и неврологията. – Шофьорът кимна, мина на червен светофар на оживено кръстовище, после зави обратно към Уайтчапъл. „Роял Лъндън“ на Уайтчапъл Роуд имаше по-модерно неврохирургично отделение от най-близката болница и няколкото минути повече щяха да си струват.

Шофьорът се свърза с диспечера си, даде точното си местоположение в южен Тотнъм и предвижданото време на пристигане, и помоли да ги очаква пълен екип от спешното отделение. Колегата му имаше право. Един от вероятните симптоми за сериозна травма на главата, особено след побой, е бързото подуване на меките тъкани. Лицето на жертвата беше започнало да се подува още на тротоара и когато линейката спря пред входа на болницата, вече приличаше на футболна топка. Вратите бяха отворени и носилката бе извадена от линейката. Екипът се състоеше от трима лекари, анестезиолог и двама стажанти, както и от три медицински сестри. Ръководеше ги доктор Карл Бейтман.

Те заобиколиха носилката, прехвърлиха пациента върху една от количките си и го откараха.

Полицаят слезе и попита:

– Къде да отида?

– Вътре – отвърна санитарят. – Но не им се пречкайте.

Полицаят покорно кимна и все още с надеждата да получи показания, се затича през люлеещите се врати. Единствената информация, която получи, дойде от старшата сестра.

– Седнете там и не се пречкайте – нареди тя.

Половин час по-късно на Парадайз Уей кипеше оживление. Командваше униформен инспектор от участъка на Доувър Стрийт, по онези места известен просто като Доувърската пандела. Мястото на престъплението беше отцепено с раирана лента. Дванайсет полицаи обикаляха района, като се съсредоточаваха върху магазините и шестетажните блокове над тях. Особен интерес представляваха апартаментите оттатък улицата. Но това беше трудна работа. Реакциите варираха от искрени извинения до упорито отричане и открити подигравки. Чукането по вратите продължаваше.

Инспекторът незабавно се бе обадил в Отдела за криминални разследвания, тъй като беше ясно, че това е работа за детективи. Детектив инспектор Джак Бърнс бе вдигнат от недопитата си чаша чай в служебния стол, за да се яви при главен детектив Алан Парфит, който му нареди да поеме грабежа на Парадайз Уей. Детективът възрази, че разследвал серия автомобилни кражби и на другата сутрин трябвало да е в съда. Напразно. Недостиг на работна ръка, гласеше отговорът. „Август, тоя скапан август“, на тръгване измърмори той.

Двамата с партньора му, детектив сержант Люк Скинър, пристигнаха на местопрестъплението почти едновременно с групата за оглед. Полицейските групи за оглед вършат черната работа. Облечени са в дебели гащеризони и ръкавици и задачата им е да търсят веществени доказателства в районите около местопрестъпленията. Веществените доказателства не са очевидни на пръв поглед, затова правилото изисква да ги прибират и по-късно да се занимават с тях. Понякога тази работа е много гадна и изисква лазене на четири крака на някои доста неприятни места.

– Липсва портфейлът, Джак – каза униформеният инспектор, който вече беше разговарял с господин Пател. – И носът на единия от нападателите бил разкървавен. Докато бягал, го притискал с долния край на тениската си. По пътя може да има капки кръв.

Бърнс кимна. Докато хората от групата за оглед претърсваха смрадливите сокаци между панелните блокове и униформените се опитваха да намерят още свидетели, Джак Бърнс влезе в магазина на господин Виджей Пател.

– Аз съм детектив инспектор Бърнс – представи се той и протегна служебната си карта, – а това е детектив сержант Скинър. Казаха ми, че вие сте се обадили в полицията, нали?

Господин Пател изненада Джак Бърнс, който идваше от Девън и от три години работеше в лондонската полиция. В родното си графство той беше свикнал гражданите винаги и с каквото могат да помагат на местните власти, но в североизточен Лондон го бе очаквал шок. Господин Пател му напомни за Девън. Собственикът на магазина искрено желаеше да помогне. Говореше ясно, кратко и точно. Във взетите от детектив сержант Скинър подробни показания той разказа какво е видял и описа нападателите. Ех, защо във всички следствия нямаше свидетели като Виджей Пател от Ентебе и Едмънтън. Вече се свечеряваше, когато собственикът на магазина подписа показанията.

– Ако е възможно, бих искал да дойдете в участъка, за да разгледате някои снимки, господине – каза Бърнс. – Може би ще успеете да разпознаете тези двама мъже. Ще си спестим адски много време, ако знаем точно кого търсим.

Господин Пател се извини.

– Не тази вечер, моля ви. Сам съм в магазина. Затварям в десет. Но утре се връща брат ми. Разбирате ли, той беше на почивка. Август. Сутринта ще мога да се измъкна.

Бърнс се замисли. В десет и половина трябваше да е в съда. Връщане на случай за доразследване. Щеше да се наложи да остави нещата на Скинър.

– В единайсет часа? Нали знаете къде е участъкът на Доувър Стрийт? Просто ме повикайте на регистратурата.

– Рядко се срещат такива хора – докато отиваха към колата си, отбеляза Скинър.

– Той ми харесва – отвърна Бърнс. – Когато пипнем ония копелета, може да му дадем награда.

По обратния път до Доувър Стрийт детектив инспектор Бърнс научи къде са откарали ранения и кой е при него. След пет минути се свърза с полицая.

– Искам да донесете всичките му вещи в панделата, включително дрехите. И документите за самоличност. Все още не знаем кой е. Когато свършите, обадете се и ще ви пратим заместник.

Доктор Карл Бейтман не се интересуваше нито от името, нито от адреса на мъжа, който лежеше на количката. Нито кой го е подредил така. Просто трябваше да му спаси живота. От входа го откараха направо в реанимацията и екипът се хвана на работа. Доктор Бейтман беше сигурен, че на пациента са нанесени много травми, но си имаше ясни правила – първо животоспасяващите процедури. Останалото можеше да почака. Санитарят се бе справил отлично. Дихателните пътища бяха чисти, въпреки лекото хриптене. Шията беше обездвижена.

Дишането. Докторът разкопча сакото и ризата на пациента и го преслуша. Откри две пукнати ребра, ала също като смазаните кокалчета на лявата ръка и избитите зъби, те не заплашваха живота на пациента. Въпреки ребрата мъжът дишаше нормално. Ако пациентът решеше да спре да диша, нямаше смисъл от зрелищни ортопедични операции. Обезпокои го пулсът, който надвишаваше сто удара в минута, за разлика от нормалните осемдесет. Прекалено ускорен – вероятен признак за вътрешна травма.

Кръвообращението. За по-малко от минута доктор Бейтман му постави две интравенозни системи. След като му взе двайсет милилитра кръв за незабавно изследване, в двете му ръце започнаха да вливат по един литър кристалоидна течност.

Общото състояние. Лицето и главата не приличаха на човешки. Пациентът изпадаше в кома. Очевидно имаше тежка мозъчна травма и Карл Бейтман не за пръв път благодари на непознатия санитар, който беше решил да изгуби няколко минути, за да докара жертвата в неврологията в „Роял“.

– Струва ми се, че има голям интракраниален хематом, Пол.

– Колкото може по-скоро трябва да му направим скенер – каза неврохирургът. Когато го бяха повалили на земята, мъжът бе носил чорапи и обувки, боксерки, риза с разкопчана яка, панталони с колан, сако и лек шлифер. Всичко под кръста не представляваше проблем и просто му го смъкнаха. За да не раздвижат шията и главата, трябваше да разрежат шлифера, сакото и ризата. След това, без да вадят съдържанието на джобовете му, опаковаха дрехите и ги предадоха на зарадвания полицай. Скоро пристигна заместникът му и той занесе трофеите си на Доувър Стрийт, където го очакваше Джак Бърнс.

Скенерът потвърди опасенията на Карл Бейтман. Пациентът имаше мозъчен кръвоизлив. Кръвта притискаше мозъка със сила, която скоро щеше да се окаже смъртоносна или необратима.

В осем и петнайсет започнаха мозъчната операция. Насочван от скенери, които му показваха точно къде е упражнено интракраниалното налягане, доктор Уилис още от първия опит стигна до хематома. В черепа бяха пробити още три малки дупки и бяха свързани с разрези с трион, за да образуват идеален триъгълник. Обичайната операция.

След изваждането на изрязаното триъгълно парче кост изсмукаха хематома и затвориха пробитите артерии. Налягането спадна и мозъкът отново зае цялото си естествено пространство. Поставиха триъгълника на мястото му и зашиха кожата. Превръзката щеше да държи всичко на мястото му, докато природата не кажеше своето и раната не зараснеше. Тялото е странно нещо. То може да умре от ужилване от пчела или да се възстанови от сериозна травма. Когато бъде изваден хематомът и мозъкът заеме цялото пространство в черепната кухина, пациентът може просто да дойде в съзнание и само след няколко дни да е на крак. В продължение на едно денонощие, докато траеше упойката, никой нямаше да разбере. Ако до два дни в състоянието на жертвата не настъпеше подобрение, щеше да има основание за тревога. Доктор Уилис си изми ръцете, преоблече се и се прибра в дома си в Сейнт Джонс Ууд.

– Абсолютно нищо – каза Джак Бърнс, загледан в дрехите и личните вещи. Сред последните имаше полупразна кутия цигари, кибрит, монети, използвана носна кърпа и ключ, очевидно от апартамент. Всичко от джобовете на панталона. От сакото – нищо. Останалите вещи на жертвата трябваше да са били в портфейла.

– Спретнат човечец – отбеляза Скинър, който разглеждаше дрехите. – Обувки, евтини и закърпени, но лъснати. Панталон, евтин и износен, но с идеални ръбове. Риза, изтъркана по яката и маншетите, но също изгладена. Бедняк, който се опитва да си придаде добър външен вид.

– Хм, ще ми се да беше носил кредитна карта или адресирано до него писмо в задния си джоб – отвърна Бърнс, който продължаваше да попълва безкрайните формуляри, задължителни за съвременния полицай. – Засега ще трябва да го впиша като НВМ.

Американците го наричат Джон Доу. Лондонската полиция използва термина „неидентифициран възрастен мъж“. Навън вече цареше пълен мрак. Двамата детективи заключиха формулярите и видяха, че имат време за една бърза половинка, преди да се приберат вкъщи.

На километър и половина от тях спретнатият човечец лежеше в интензивното отделение в „Роял Лъндън“ и дишаше плитко, но постоянно. Пулсът му, от време на време проверяван от нощната сестра, все още беше прекалено ускорен.

Джак Бърнс отпи голяма глътка от бирата си.

– По дяволите, кой е той? – изруга детективът.

– Не се безпокой, шефе, съвсем скоро ще открием – отвърна Люк Скинър. Но грешеше.

ВТОРИ ДЕН – СРЯДА

Този ден беше извънредно натоварен за детектив инспектор Джак Бърнс. Той му донесе два триумфа, две разочарования и множество въпроси без отговор. Но това бе в реда на нещата. На бюрото на детектива рядко пристигат случаи, опаковани като коледни подаръци.

Първият му успех беше с господин Пател. Собственикът на магазина чакаше на регистратурата точно в единайсет, готов да помогне, както винаги.

– Бих искал да видите някои снимки – каза Бърнс, когато се настаниха пред нещо като телевизионен екран. Допреди няколко години снимките на Криминалната архивна служба се бяха пазили в големи албуми. Бърнс все още ги предпочиташе, защото така свидетелят можеше да прелиства назад и напред, докато направи избора си. Но сега процедурата беше електронна и лицата се появяваха на екрана.

Първите бяха сто и обхващаха някои „тежки случаи“, известни на полицията в североизточния район на Лондон. Не че сто бе някакъв максимум, ни най-малко, но Бърнс започна с всички познайници на Доувърската пандела. Господин Виджей Пател се оказа мечтата на детектива.

– Този – когато се появи двайсет и осмият, заяви той.

От екрана ги гледаше лице, което съчетаваше колкото глупост, толкова и жестокост. Набит, с бръсната глава и обеца.

– Сигурен ли сте? Преди виждали ли сте го? Може би е идвал в магазина ви?

– Не, този не. Обаче него го удариха по носа.

Марк Прайс, гласеше надписът, следван от идентификационен номер. Вторият беше седемдесет и седмият, онзи с продълговатото изпито лице и мазната коса, падаща до възглавничките на ушите му. Хари Корниш. Господин Пател не изпитваше никакви съмнения и за двамата и не се бе замислил за повече от секунда-две, преди да ги разпознае. Бърнс изключи апарата. Електронният архив щеше да му даде пълните досиета.

– Когато открия и арестувам тези хора, ще ви помоля да присъствате на идентифицирането им – каза детективът. Собственикът на магазина кимна. Когато си отиде, Люк Скинър отбеляза:

– Божичко, шефе, наистина нямаше да е зле, ако имаше повече като него.

Докато чакаха компютърът да им даде пълните досиета на Прайс и Корниш, Джак Бърнс надникна в стаята на Отдела за криминални разследвания. Човекът, когото търсеше, се беше навел над бюрото си. Пак тези формуляри, разбира се.

– Имаш ли една минутка, Чарли?

Макар все още детектив сержант, Чарли Коултър беше по-възрастен от Бърнс и от петнайсет години работеше в Доувърската пандела. Познаваше всички местни бандюги.

– Тия двамата ли? – изсумтя Коултър. – Истински животни, Джак. Не са местни, домъкнаха се преди около три години. Обикновено дребни престъпления. Кражби на дамски чанти, грабежи, джебчийство, побои, футболно хулиганство. Плюс едно-две сериозни наранявания. И двамата се лежали в затвора. Защо?

– Този път е тежка телесна повреда – отвърна Бърнс. – Вчера пребили един старец с ритници и човекът е в кома. Можеш ли да ми кажеш къде живеят?

– Последния път, когато чух за тях, бяха някъде на Хай Роуд.

– Не живеят ли в Гроув?

– Едва ли. Обикновено това не е техният район. Сигурно са били в квартала случайно.

– Движат ли с някоя банда?

– Не. Мотат се само двамата.

– Да не са педерасти?

– Няма такива данни. Вероятно не. Корниш беше арестуван за опит за изнасилване. На жена. Обвинението отпадна. Тя се отказа. Сигурно Прайс я е уплашил.

– Наркомани ли са?

– Не ми е известно. По-скоро са пияндета. Тяхната специалност са кръчмарските сбивания.

В този момент телефонът на Коултър иззвъня и Бърнс го остави. Електронните досиета излязоха и в тях имаше посочен адрес. Бърнс отиде при главен детектив Алан Парфит и получи разрешението, което поиска. До два часа следобед имаха съдебна заповед за обиск на въпросната квартира и двама упълномощени полицаи бяха взели пистолетите си от оръжейната. Десетчленната група се състоеше от тях двамата, Бърнс, Скинър и още шестима.

Операцията започна в три. Къщата беше стара и паянтова, определена за разрушаване, щом предприемачът успееше да купи всички сгради на улицата. Дотогава входовете ѝ бяха заковани, токът и водата – прекъснати.

Небрежно почукаха на олющената врата, после разбиха ключалката и се втурнаха вътре. Двамата бандити живееха на първия етаж. Стаите тук никога не се бяха отличавали с особен блясък, но сега бяха невероятно мръсни. Нямаше никого. Полицаите прибраха пистолетите си и обискът започна.

Момчетата от групата за обиск търсеха нещо, каквото и да е. Портфейл, нещо от съдържанието му, дрехи, обувки... Не пипаха особено нежно. Ако при пристигането им къщата представляваше скитническа бърлога, когато си тръгнаха, тя нямаше нищо общо с представата за мил роден дом. Ала откриха само един трофей. Зад един дрипав стар диван беше захвърлена мръсна тениска, чиято предница бе покрита със засъхнала кръв. Прибраха я в плик и надлежно ѝ поставиха етикет. Същото се случи с всички други дрехи. Ако в лабораторията откриеха по тях влакна от облеклото на жертвата, това щеше да свърже бандюгите с куция.

Докато групата за обиск си вършеше работата, Бърнс и Скинър обиколиха улицата. Повечето съседи бяха виждали двамата и никой не се изказа положително за тях, главно заради навика им да се прибират пияни и да вдигат гюрултия по малките часове. Само че никой не знаеше къде може да са в този августовски следобед.

Когато се върнаха в участъка, Джак Бърнс седна на телефона. Поиска да обявят Прайс и Корниш за издирване, зададе съвсем прост въпрос на доктор Карл Бейтман, лекаря от спешното отделение в „Роял Лъндън“, след това се обади в спешните отделения на още три болници.

– Готово – извика Бърнс, когато затвори слушалката. Добрият детектив притежава ловен инстинкт, усещане за прилив на адреналин, когато всички улики започват да сочат към едно място. Той се обърна към детектив сержант Скинър. – Иди в болницата на Сейнт Анс Роуд. Потърси доктор Мелроуз от спешното отделение. Вземи му показания и го накарай да ги подпише. Покажи му снимка на Марк Прайс, за да го разпознае. Направи и ксерокс на целия им регистър от вчера следобед. После донеси всичко тук.

– Какво става? – завладян от настроението му, попита Скинър.

– Вчера там се е появил човек, отговарящ на описанието на Прайс. Доктор Мелроуз установил, че носът му е счупен на две места. Когато го открием, копелето ще е с наместен нос и тежка превръзка. И Мелроуз ще ни даде категорична идентификация.

– Кога се е случило това, шефе?

– Познай. Точно в пет часа вчера следобед.

– Три часа след удара на Парадайз Уей. Май ще извадим късмет.

– Да, струва ми се, че ще извадим късмет. Върви.

Докато Скинър отсъстваше, се обади сержантът, който бе командвал групата за оглед. Резултатите бяха разочароващи. До залез-слънце на предния ден бяха претърсили на четири крака всяка педя от района. Бяха проверявали всяка ниша и цепнатина, всеки безистен и уличка, бяха взели проби от всеки стрък изпотъпкана трева и съмнителен канал. Бяха изпразнили единствените пет кофи за боклук, които бяха успели да открият.

Разполагаха с колекция от използвани презервативи, мръсни спринцовки и мазни опаковки от храна, типични за такива места. Но не бяха попаднали нито на кръв, нито на портфейл.

Бърнс беше разочарован. Корниш сигурно бе пъхнал откраднатия портфейл в джоба си, за да има възможност спокойно да разгледа плячката си. Очевидно бе взел парите и беше изхвърлил останалото, но не в Медоудийн Гроув. А той живееше на повече от половин километър разстояние. Районът бе прекалено голям, с прекалено много кофи за боклук и улички. Портфейлът можеше да е навсякъде. Можеше – о, неземна радост! – още да е в джоба му. Нито той, нито Прайс, изглежда, не блестяха с особена интелигентност.

Що се отнасяше до Прайс, той не беше оставил кървава диря, тъй като бе затиснал кървящия си нос с тениската си. И все пак превъзходният свидетел и доказателствата за счупения му нос от болницата на Сейнт Анс Роуд само три часа след удара не бяха зле за един ден работа.

След това му се обади доктор Бейтман. Лекарят също го разочарова, но не много. Последният му разговор го обнадежди. Детектив сержант Коултър, който имаше повече куки в квартала от всеки друг, му съобщи, че според слуховете Корниш и Прайс играели билярд в една зала в Долстън.

Когато Бърнс слезе по стълбището, Люк Скинър тъкмо влизаше във фоайето. Носеше пълни показания от доктор Мелроуз, категорична идентификация и копие от медицинския регистър, в който Прайс се бе представил под истинското си име. Бърнс му каза да заключи веществените доказателства и да отиде при него в колата.

Когато стигнаха, двамата бандюги все още играеха билярд. Бърнс проведе ареста бързо и делово. Разполагаше с полицейски бус и шестима униформени, които завардиха всички врати. Присъстващите в залата само зяпаха с растящото любопитство на хора, които не са застрашени от нищо и наблюдават други, които са.

Прайс впери в Бърнс свинските си очички над дебелата превръзка на носа си.

– Марк Прайс, арестувам ви по подозрение за нанасяне на тежка телесна повреда на неидентифициран възрастен мъж към два и двайсет часа вчера следобед на Парадайз Уей в Едмънтън. Не сте длъжен да говорите, но ако по време на разпита пропуснете да споменете нещо, на което по-късно ще разчитате в съда, защитата ви може да пострада. Всичко, каквото кажете, ще бъде използвано в съда.

Прайс стрелна с панически поглед Корниш, който очевидно минаваше за мозъка на бандата. Той леко поклати глава.

– Разкарай се, измет такава – изсумтя Прайс. Накараха го да се обърне, сложиха му белезници и го отведоха. След две минути го последва и Корниш. Качиха ги в буса с шестимата полицаи и малката кавалкада се върна в Доувърската пандела.

Процедурата, пак тази процедура. На връщане Бърнс поиска спешно да бъде повикано вещо медицинско лице. Последното се налагаше, тъй като по-късно ответникът можеше да повдигне обвинение за полицейско насилие, усложнило счупването на носа му. Освен това трябваше да му вземат кръв, за да я сравнят с тази по тениската. Ако по нея имаше кръв от жертвата, така щяха да я разграничат.

Докато чакаше кръвна проба от мъжа в кома, той получи разочароващ отговор на въпроса си относно десния юмрук.

Предстоеше му дълга нощ. Арестът бе извършен в 19:15. Разполагаше с двайсет и четири часа, след които или главният детектив щеше да му даде още дванайсет, или местният съд щеше да му отпусне още двайсет и четири.

Като полицай, извършил арест, трябваше да попълни нов доклад, придружен с подписи и свидетелски показания. Трябваше да вземе показания под клетва от вещото медицинско лице, че двамата арестанти са годни за разпит. Трябваше да претърси всеки шев и джоб на дрехите им и да им вземе кръв.

Люк Скинър, който наблюдаваше всичко като ястреб, се беше погрижил арестантите да не изхвърлят нищо от джобовете си, докато ги извеждат от залата и ги качват в буса. Но никой не можеше да попречи на Корниш да заяви на полицаите, че иска адвокат, при това незабавно. Дотогава нямало да каже нищо. Това не се отнасяше за ченгетата, а за тъпия му съучастник. И Прайс го разбра.

Процедурата отне повече от час. Здрачаваше се. Вещото медицинско лице си замина, като остави констатацията си за годността на арестантите за разпит и за състоянието на носа на Прайс по време на арестуването му.

Двамата бандити бяха затворени в отделни килии и облечени в хартиени гащеризони. Дадоха им по чаша чай и по-късно щяха да получат полагащата им се порция от служебния стол. По устава, задължително по устава.

Бърнс влезе при Прайс.

– Искам адвокат – заяви набитият. – Нищо няма да кажа.

Корниш се държеше по същия начин. Само се усмихваше и настояваше за адвокат.

Дежурният служебен защитник беше господин Jly Слейд. Вдигнаха го от вечеря. Той пристигна на Доувър Стрийт малко преди девет и прекара половин час затворен с двамата в една от стаите за разпити.

– Ако желаете, вече можете да проведете разпитите в мое присъствие, детектив инспектор – каза Слейд, когато излезе. – Но трябва да отбележа, че клиентите ми няма да дадат показания. Те отхвърлят обвинението. Твърдят, че по въпросното време са били далеч от въпросното място.

Той бе опитен защитник и се беше занимавал с подобни дела. Познаваше хора като сегашните си клиенти и не вярваше на нито една тяхна дума, ала си вършеше работата.

– Както желаете – отвърна Бърнс. – Но доказателствата ни са категорични и постоянно се увеличават. Ако клиентите ви направят самопризнание, може би дори ще повярвам, че когато е паднала, жертвата си е ударила главата в тротоара. С тези техни досиета... да речем, две години в „Пентънвил“.

Бърнс знаеше, че по ранения има десетки следи от ритници. Слейд знаеше, че той знае.

– Не съм сигурен, господин Бърнс. Те ще отрекат всичко. И искам всичко, с което разполагате.

– Всяко нещо с времето си, господин Слейд. А аз предварително ще искам заявленията на клиентите ви за алиби. Но вие познавате законите също толкова добре, колкото и аз.

– Колко време можете да ги задържите? – попита служебният защитник.

– До седем и петнайсет утре вечер. Дванайсетте часа от моя началник няма да са достатъчни. Почти със сигурност ще поискам от съда удължаване на срока за задържане. Утре към пет, последното заседание за деня.

– Няма да възразя – отвърна Слейд. Знаеше, че няма смисъл да си губи времето. Клиентите му бяха бандити и едва не бяха убили човек. Магистратът, без да му мигне окото, щеше да удължи срока за задържане. – Що се отнася до разпитите, предполагам, че ще настоите да ги проведете, въпреки моето предупреждение, че няма да кажат нищо.

– Опасявам се, че ще настоя.

– В такъв случай, тъй като съм сигурен, че и двамата искаме да се приберем, може ли да предложа утре сутрин в девет часа?

Уговориха се и Слейд си тръгна. Прайс и Корниш бяха заключени за през нощта. Бърнс имаше да проведе още един телефонен разговор. Когато го свързаха с „Роял Лъндън“, поиска да разговаря с дежурната сестра в интензивното отделение. Пациентът може би, дебело подчертано може би, щял да оживее.

Тази вечер доктор Пол Уилис също се бе задържал до късно. Беше оперирал млад мотоциклетист, който се опитал да счупи световния рекорд по спускане от хълма Арчуей. Неврохирургът бе положил всички усилия, но вътрешно даваше на младежа петдесет процента вероятност да остане жив до края на седмицата. Той чу за обаждането на Бърнс след като сестрата затвори слушалката.

Двайсет и четирите часа от поставянето на упойката бяха изтекли. Вече трябваше да се проявят първите признаци на раздвижване. Преди да си тръгне, лекарят отново се отби при куция.

Нямаше промяна. Мониторите показваха нормална сърдечна дейност, но кръвното налягане продължаваше да е високо – един от симптомите за мозъчно увреждане. Пациентът се намираше в дълбока кома.

– Давам му още трийсет и шест часа – каза Уилис на сестрата. – Надявах се през уикенда да си почина, но в събота сутрин ще дойда. Освен ако няма признаци за възстановяване. Бихте ли оставили бележка да ми съобщят, ако настъпи положителна промяна, или тук, или вкъщи? Ако до девет часа сутринта в събота няма промяна, ще искам повторно сканиране. Моля, запазете ред на скенера.

Вечерта на втория ден Прайс и Корниш бяха нахранени с пържена храна и захъркаха като волове в панделата на Доувър Стрийт. Жертвата лежеше по гръб на слабата синя светлина и включена в три мониторни апарата, витаеше в някакъв свой далечен свят.

Доктор Уилис за известно време изхвърли мислите за пациентите от главата си и гледа един стар спагети уестърн с Клинт Истууд в красивия си дом на Сейнт Джонс Ууд Терас. Детектив сержант Люк Скинър стигна тъкмо навреме за срещата си с една много симпатична студентка по театрално майсторство от Хампстед, с която преди месец се беше запознал в бара след концерт на Бетовен. Скинър никога не разговаряше за тези си вкусове (за Бетовен, не за момичетата) в стола на Доувърската пандела.

Детектив инспектор Джак Бърнс се прибра в празната си къща в Кемдън Таун и си сготви печен боб с препечена филийка. Искаше му се Джени и момчетата по-скоро да се върнат от почивката в Солкъм, в родния му Девън, където за негово огромно съжаление той не можеше да отиде. Август, тоя скапан август.