Оптимистът срещу песимиста

„Да, но...“

Представете си следната ситуация: хрумнала ви е чудесна идея, но реакцията на всички наоколо се свежда до вариации на тема „да, но...“. „Да, но това е правено и преди, и не е проработило...“, „Да, но не трябва ли да го обмислиш още малко...?“, „Да, но ако не се получи...“.

Всички тези „да, но...“ пораждат у вас усещането, че всеки ваш опит за иновация ще затъне в блатото на безброй възражения, които на пръв поглед звучат съвсем естествено и логично. Именно това е резултатът, защото мисленето от типа „да, но...“ поражда по-ограничен начин на мислене и по-ограничен начин на възприемане на живота, тъй като налага ограничения и дори заплахи, досущ като страховит дракон, изпречил се на пътя ви. Колкото и стойностна да е дадена идея или аргумент, тя се сблъсква с консервативно и закостеняло мислене, което води до застой.

Разбира се, съществува и друг подход. Може да го наречем „да, и...“. Тази по-непредубедена гледна точка се откроява с по-широк кръгозор и по-голяма възприемчивост към новото. Тя оценява различните възможности и акцентира върху онова, което може да се направи. Това е подход, който ще ни позволи да видим отвъд драконите и да предвидим какво ни очаква. Резултатът? Креативност и иновации.

Тази книга е посветена на прехода от единия подход – „да, но...“, към другия – „да, и...“, от анализирането на ситуацията през призмата на проблемите, до анализирането ѝ през призмата на възможностите. Подходим ли към проблема с нагласа от типа „да, и...“, нерядко можем да открием с изненадваща лекота новаторските решения. Разгледаме ли проблема от нов ъгъл (макар и не толкова отдалечен от предишния), можем да стигнем до голямо прозрение с малко усилия. Не е нужно да се борим с нашите проблеми, можем да ги трансформираме във възможности. Можем да ги превърнем в наши съюзници.

Всеки от нас е способен да усвои изкуството на превръщане на проблемите във възможности. Това е своеобразно психологическо жиу-жицу, техника, която наричам адаптивно (импровизирано) мислене (flip thinking на английски), или omdenken (преобърнато мислене, преосмисляне или промяна на мисленето) на моя роден нидерландски. Адаптивното мислене не само води до решение на съществуващ проблем, но – неочаквано и изненадващо – може да открие напълно нови хоризонти от възможности. Както гъсеницата се превръща в пеперуда, така и някой проблем може да се превърне в прекрасна нова реалност. Така се получава изненадващ парадокс: с колкото повече проблеми се сблъскваме, толкова по-добре.

Адаптивното мислене може да подобри живота ви (колкото и парадоксално да звучи) не като ви помогне да избегнете проблемите, не като отрече съществуването им, акцентирайки единствено върху позитивното, а като приеме проблемите, болката, загубата, желанието... Адаптивното мислене започва с приемане на реалността. Песимистът не се интересува от това колко вода има в чашата; той няма да спре да се оплаква, че му се налага да измие съдовете. Защо вместо това не се насладите на чашата вода?

Положих основите на адаптивното мислене през 1997 г. в Нидерландия. От тогава насетне аз лично и моят екип от преподаватели и актьори сме провели над 10 000 театрални, развлекателни и образователни семинара, посветени на принципите на адаптивното мислене. Тези прояви бяха посетени сумарно от над един милион души. Ние изнесохме представления и уроци не само в Нидерландия. Нашият англо-американски екип от актьори и лектори проведе семинари, посветени на адаптивното мислене, в Испания, Сингапур, Англия, Германия и Франция... До момента съм написал 12 книги върху принципите на адаптивното мислене и всяка една от тях стана бестселър. Само в Нидерландия те набраха тираж от над 1,3 милиона екземпляра (не забравяйте, че имаме население от едва 17,4 милиона)! Впоследствие тези книги бяха преведени на италиански, португалски, датски, немски и английски.

Но историята на адаптивното мислене не свършва дотук. Тя се развива, обогатява, съзрява... Гордея се, че вие, скъпи читатели, сте част от това пътуване. Надявам се книгата, която държите в ръцете си, да ви допадне. Надявам се да извлечете максимална полза от нея. И най-вече, надявам се тази книга да породи у вас разбирането, че проблемите не са нищо повече и нищо по-малко от досадна пречка, която може все още да не е приела ясно очертана форма. Спънката или разочарованието може да бъде трансформирана в нова, примамлива и желана реалност.

Бертолд Гунстер

Поставете тази книга на нощното си шкафче

Няколко предложения как да я четете

Първо.

Прочетох някъде, че 64 % от хората редовно четат, преди да заспят, като средното време, което отделят за четене, е 10 минути, а средната бързина на четене са 300 думи в минута. Това, разбира се, не е валидно за всеки читател, но аз все пак взех предвид тези осреднени стойности и разделих книгата на глави от приблизително 3000 думи всяка. Така ще можете да прочетете по една глава всяка вечер, преди да заспите.

Второ.

Това не е роман, а научнопопулярна книга. В нея излагам мисли, подходи и (надявам се) вдъхновяващи примери за адаптивно мислене. В същото време обаче трябва да подчертая, че не съществува такова понятие като „теория на адаптивното мислене“, изложена от А до Я в ясна, строга и логична последователност. Да обясняваш на някого как да промени мисленето си, е все едно да му покажеш дома си... но без да го поканиш вътре. Все едно да му го покажеш през някой прозорец, през процепа на пощенската кутия и дори през отвора на комина. Така всеки път той ще види различно ъгълче и ще остане с натрапчивото усещане, че пропуска цялостната картина. Затова ви подканям да не се доверявате на всяка моя дума, а да влезете вътре в къщата, да я обиколите, да приложите адаптивното мислене към собствения си живот, за да получите пълноценно преживяване.

Трето.

Усвояването на нови знания протича на различни нива: част от процеса е съзнателна, друга част – несъзнателна. Ние прочитаме нещо, а после можем да го сънуваме, да го обсъдим с приятел на следващия ден или интуитивно да стигнем до някакво прозрение, като осъзнаем едва след време, че сме го направили. Това е още една причина да ви препоръчам да четете тази книга на спокойствие, малко по малко. Когато го правите стъпка по стъпка, глава по глава, това ще даде възможност на вашия разум да осмисли информацията и да изпита удоволствие от откритията. Възможно е в някакъв момент дори да проявите желание да препрочетете някои глави.1

Четвърто.

Не обръщайте внимание на първо, второ и трето.

Четете тази книга както ви харесва. Или пък не я четете.

„Да, но...“

Да мислим върху това какво би трябвало да бъде, но не е

„Да, и...“

Да видим с какво разполагаме и какво можем да направим с него

Адаптивно мислене

Песимистът вижда трудностите във всяка възможност,

оптимистът вижда възможностите във всяка трудност.2

Преди да започнем, позволете ми да ви разкажа малко повече за себе си. Учих театрална режисура, като специализирах в областта на импровизацията, или „импро“, както често бива наричана накратко. Именно този опит ми помогна да положа основите на моята философия на адаптивното мислене. Кои са златните правила на импровизацията? Това са две простички неща. Да приемете реалността такава, каквато е, и да направите нещо с нея. Представете си импро сцена, на която единият актьор е зъболекар, а другият – пациент. Възможно ли е да има сцена, в която пациентът не представлява проблем или не създава проблем? Възможно е, но това ще бъде много скучна сцена, нещо от рода на: „Добро утро“, „Добро утро“, „Как сте?“, „Добре съм“, „Чудесно, ще се видим догодина“, „Довиждане“, „Довиждане“. В центъра на импровизацията, подобно на всяка добре написана драма, стои някакъв проблем. На какво се учат актьорите? Те се учат да приемат или, още по-добре, да се вживеят в проблема и това, което могат да сътворят благодарение на него. Да използват проблемите като отправна точка.

Когато започнах работа като театрален режисьор, аз не следвах обичайната пътека. В продължение на повече от десет години поставят пиеси, чиито герои (и на сцената, и в живота) се сблъскваха с различни житейски трудности: хора, които живееха в бедните квартали на Утрехт и бяха измъчвани от безработица, бедност и други социални проблеми. Работих с деца, избягали от дома си, с бездомници, с пристрастени към наркотиците и алкохола... Създадох театър с такива хора не само в Нидерландия, но и в Украйна, Испания, Шотландия, Германия, Полша, Белгия и САЩ. В Чикаго инициирах проект с участие на бездомници, наречен „Това не е автобусната обиколка на мама“ (Not Your Mama’s Bus Tour).3 По време на тази обиколка бивши бездомници показваха на участниците в тура града през очите на хората, които спят на улицата.

По време на всички тези театрални проекти трябваше да науча едно важно нещо: хората, с които работех, не бяха учили за професионални актьори. Макар мнозина от тях да притежаваха безспорен актьорски талант, бях принуден да се съобразявам с куп ограничения. Какво трябваше да направя? Трябваше да се науча да работя като импро актьор: да приема реалността такава, каквато е, да видя и да приема ограниченията на моите „актьори“ и едновременно с това да разкрия техните способности и да открия как да направя искрен, убедителен и автентичен театър с хората, с които разполагам, а не с хората, с които се надявах, че разполагам. При това положение, неизбежно бе да не прибягна до адаптивно мислене. Какво можете да направите, когато пет телевизионни канала искат да отразят премиерата на пиеса, в която играят бездомници? Когато сред тези канали е Си Ен Ен, но един от актьорите не се появява? Ще се изнервите, ядосате или разочаровате, но емоциите няма да ви помогнат да решите проблема. Единствено адаптивното мислене е в състояние да го направи. Да създаде нещо позитивно от проблема. Затова в синхрон с тази логика създадохме сцена по време на автобусната обиколка, когато публиката бива уведомена, че на следващата спирка в автобуса ще се качи бездомна жена, която ще разкаже история или... няма да се качи. Очакването дали жената ще се появи навреме, ще закъснее, или изобщо няма да се появи, се превърна в част от театралното представление. Какъв беше резултатът? Прекрасен! Ако жената се появеше, публиката я посрещаше с аплодисменти. Не се ли появеше, публиката научаваше колко труден може да бъде животът на улицата.

Но да се върнем на сценариите, от които един майстор на импровизациите се нуждае – тези сценарии са пълна противоположност на онова, което искаме в живота. Ние не искаме да се сблъскаме с проблеми, които „да превърнем във възможности“! Ние искаме щастие. Радост. Здраве. Искаме животът ни да тече гладко и безпроблемно.

За жалост, нещата в живота не стоят така. За никого. Животът на всеки от нас е изпълнен с разочарования, спънки, беди или, най-общо казано, проблеми. Каква е естествената ни реакция, когато се сблъскаме с някой проблем? Да го решим, разбира се. Проблемите са лошо нещо. Трябва да се отървем от тях или изобщо да предотвратим появата им на първо място. Държа да сме наясно, няма нищо лошо в това човек да решава своите проблеми. Но често, дори да сме в състояние да решим някой проблем, това е равносилно на пропусната възможност. От време на време можем – както това правят майсторите на импровизацията – да измъкнем нещо позитивно от проблема. Да го превърнем във възможност. Да превърнем неявяването на актьор в гвоздей на програмата.

С тази книга искам да ви помогна да изживеете живота си така, сякаш играете роля в пиеса. В много истинска пиеса. И много истинска роля. Голяма част от тези проблеми ще ви помогнат да откриете пътя към неочаквани възможности. Понякога можете да приложите адаптивно мислене. Проблемите ще ви наложат определени ограничения, но те притежават и способността да ни направят по-силни, по-мъдри, по-забавни и – ключовото в случая – по-креативни. Целта на тази книга е да ви отведе до необходимите прозрения и да ви предостави необходимия инструментариум, за да промените мисленето си.

А това не е лесна задача. Решаването ѝ изисква множество умения. Но не се страхувайте. Разбира се, че можете да усвоите въпросните умения. Вероятно най-трудно ще ви бъде да развиете ново, основополагащо отношение, което да ви помогне да приемете – подобно на майстор на импровизацията – онези неща в живота, които не сте в състояние да промените, след което да помислите и да решите какво да правите с тях. Откажете ли да приемете това ново отношение към живота, промяната на мисленето ви ще си остане илюзия. Но приемете ли го, непременно ще преобърнете начина си на мислене. Да започнем още сега.

По време на нидерландското телевизионно шоу „Чудесно! Де Леу отново“ (Mooi! Weer De Leeuw), водено от комика Паул де Леу и излъчвано на живо, в студиото нахлу гол мъж, който крещеше призиви за прекратяването на жестокото отношение към животните. На гърдите му бе изписано послание със същото съдържание. Е, гол, не е съвсем точно казано, тъй като мъжът носеше слипове. В този момент водещият Де Леу тъкмо бе позвънил изненадващо в дома на някаква жена и разговаряше с нея. Той прекъсна разговора си и каза на натрапника: „Изчакай малко, ей, сега ще ти обърна внимание и ще получиш толкова време, колкото ти е необходимо“. Де Леу продължи да разговаря с жената, без да бърза. Голият (или полуголият) мъж стоеше на сцената леко объркан, но все пак изчака вежливо реда си. Когато Де Леу приключи разговора с жената, той покани мъжа да седне на един стол на сцената. „Добре, обясни ми сега тази работа с жестокото отношение към животните – каза му водещият. – Ти започна, искам да видя дали ще можеш да изразиш позицията си. Искам да видя колко струваш...“ После, когато зрителите започнаха да викат и да подсвиркват, Де Леу дръпна слиповете на мъжа, който, засрамен, напусна тичешком студиото.

Обикновено появата на гол мъж или жена по време на живо предаване се смята за проблем. Но Паул де Леу следваше подход от типа „да, и...“, в резултат на което ловко трансформира случващото се в забавна комедия. Ситуация, която първоначално възприемаме като прекъсване на обичайния ход на телевизионното предаване, без никакви усилия се превърна в част от предаването и дори във видеохит със стотици хиляди гледания в Ютюб.

Този инцидент е пример за адаптивно мислене. Когато подходим към проблема като към възможност, ние сме в състояние да го използваме в наша полза. Адаптивното мислене е своеобразно психологическо жиу-жицу. Както бойните изкуства ни позволяват да използвате силата и инерцията на противника и да я обърнем срещу него, така можем да използваме силата на проблема и да я обърнем срещу него. Вместо да се борим с проблеми, ние позволяваме на проблема да се бори сам със себе си.

Ето ви и втори пример. Млада двойка току-що се е оженила. Мъжът е живял с родителите си до навършването на трийсет и една годишна възраст, а сега двойката се мести в къща, разположена на 150 километра от дома на родителите на младоженеца. Родителите посещават дома на младите на всеки две седмици, въоръжени с кофи, метли и парцали, за да чистят къщата основно, без никой да ги е молил, разбира се. Очевидно младоженците не остават щастливи от подобна инициатива. Те започват да чистят дома си преди всяко посещение на родителите, но възрастните хора винаги намират причина да се оплачат колко е мръсно и започват да чистят.

В отчаянието си двойката се обръща за помощ към психолога Пол Вацлавик, известен с неконвенционалния си подход. Вацлавик дава на младите изненадващ съвет – да не чистят дома си преди следващото посещение на родителите на мъжа. Нещо повече, колкото по-мръсно е, толкова по-добре. Ако родителите започнат да чистят, обяснява психологът, младата двойка трябва да се държи така, сякаш това е най-нормалното нещо на света, сякаш е напълно естествено родителите да работят като луди за децата си, които дори не си помръдват малкия пръст, за да им помогнат. Точно така постъпва въпросната двойка.

При следващото си посещение родителите заварват невероятна кочина: къщата е буквално затрупана с боклуци, мръсни дрехи, неотворени сметки и какво ли още не. Родителите работят усърдно през целия уикенд и когато си тръгват в неделната вечер, те го правят с такова нетърпение, че колата им остава черни следи от гуми по асфалта отпред. „Сигурно ни мислят за луди!“, казва бащата. „Точно така – приглася му жената. – За последен път им помагаме! От тук насетне трябва да се оправят сами!“

Реакцията на Паул де Леу и подходът на младата двойка са изненадващи, парадоксални, някои дори биха ги определили като противоречащи на здравия разум. Но намирането на подобен нелогичен подход към проблема изисква солидна доза креативност. Всъщност можем да улесним нещата, като следваме определен алгоритъм от напълно логични стъпки.

За начало трябва да отбележим, че и в двата случая, които разгледахме, проблемът бива напълно игнориран по един или друг начин. И младата двойка, и телевизионният водещ като че ли отказват да реагират, сякаш няма никакъв проблем. Те като че ли се наслаждават на ситуацията. В повечето случаи, ако стане нещо, което не искаме да се случва, реагираме със съпротива, следвайки модела „да, но...“. Опитваме се да се отървем от проблема или най-малкото да го минимизираме.

Гол мъж, който прекъсва с викове живо предаване?

Не може да бъде! Спрете го! Разкарайте го от тук!

Родители, които нахлуват в дома на сина си и снаха си веднъж на всеки две седмици?

Така не се прави! Говорете с тях! Разберете се!

Разбира се, понякога противодействието на проблема дава резултати, но нерядко този резултат е равносилен на настъпването на змия под килима. Проблемът се скрива, за да се появи отново след време. Немалко проблеми се оказват прекалено сложни, за да бъдат решени с помощта на логичен, праволинеен подход. Както се казва, „Ако изхождаме от дефиницията за проблем, проблемът е неразрешим по дефиниция“.

Нещо повече, мисленето от типа „да, но...“ налага върху ситуацията неконструктивни ограничения. Ние фиксираме вниманието си върху това, което „трябва да бъде“. Младата двойка иска родителите да следват модела на „добрите родители“. Де Леу вероятно би предпочел предаването да продължи според сценария. В подобни случаи ние обикновено искаме да поправим ситуацията. И нашите очаквания ни карат да възприемем ситуацията като проблем. Но проблемът е не толкова в реалността, колкото в представата ни, в мисленето от типа „да, но...“ и нашите виждания как „трябва“ да изглежда светът, което капсулира и дори задълбочава проблема. Номерът е в това, да се научите да мислите извън границите на собствените си ограничения.

Задайте си въпроса кой формулира правилата, определящи добрия родител, или протичането на живото предаване? Има ли ясно определени правила? Адаптивното мислене започва с отказ от идеята какво „трябва да бъде“ и приемане на идеята какво „може да бъде“.

Стъпка 1: Деконструкция – превръщане на проблема във факт

Първата стъпка към промяна на мисленето е пренастройване на вашата менталност от тип „да, но...“ към тип „да“. От вас се изисква буквално да кажете „да“ на възникналата ситуация. Намесата на родителите не е проблем, който трябва да решите, тя е даденост. Факт. Признайте, че това е разумен подход, тъй като можете да кажете каквото си искате по адрес на реалността, но по дефиниция тя си остава реалност – тя е такава, каквато е. Приемането ѝ спестява много спънки и неприятности.

Наричам тази първа стъпка (от проблема към факта) деконструкция. Свеждаме проблема до факти, абстрахираме се от всички разсъждения от типа „би трябвало“ и се концентрираме върху „това, което е“. Тази книга ще ви покаже, че понякога този процес може да бъде доста труден. Попаднете ли на костелив орех, трябва да използвате орехотрошачка, но колко костелив ще се окаже орехът зависи от силата, с която сте се вкопчили в черупката на старите, закостенели представи за това каква трябва да бъде реалността.

Стъпка 2: Реконструкция – превръщане на факта във възможност

Сега идва ред на един парадоксален и креативен начин за възприемане на възможното. Ако родителите искат да чистят къщата на младите, добре, нека им помогнат. Но родителите не бива да се месят в живота на младите, грижата за децата и подобни вмешателства се изключват взаимно. Ала нашето мислене притежава невероятната способност да превърне очевидните (или привидните) противоречия в неочаквани възможности. При тази втора стъпка трябва да преминете от „да“ към „да, и...“, т.е. да анализирате голите факти и да прецените какво да правите с тях. Нарекъл съм тази трансформация на факта във възможност фаза на реконструкция, в която преминаваме от „това, което е“ към „това, което може да бъде“.

Адаптивното мислене е процес, който понякога е сложен, болезнен и изисква време. Той може да породи тъга, мъка, съпротива... В много случаи, за да постигнем промяната, се нуждаем от търпение, издръжливост, упоритост и увереност. Но понякога процесът може да протече изненадващо леко и да прилича повече на пукване на сапунен мехур, отколкото на чупене на костелив орех. И тогава реакцията ви ще бъде смесица от: „Наистина ли? Толкова ли е лесно?“ и „Ха! Не мога да повярвам, че не съм го разбрал по-рано!“.

Този тип мислене не следва определена формула, то е по-скоро умение, дори изкуство. Искам ясно да подчертая това. Доста хора – поне, ако съдя от личния си опит – очакват промяната на мисленето да наподобява процес на логически анализ, някакъв вид наука, предлагаща нов набор от принципи, които да приложат към своите проблеми с математическа точност и категоричност. И когато разберат, че адаптивното мислене не действа по този начин, те остават разочаровани. Затова, позволете ми да изтъкна още веднъж: адаптивното мислене не е съвкупност от формули, то е творчески процес, който се адаптира към обстоятелствата.

Ще илюстрирам тази си мисъл със следния пример – шестсекунден клип, станал изключително популярен в Ютюб. Баща от Испания иска да отиде до супермаркета в компанията на тригодишния си син. Бащата иска двамата да повървят пеша, докато детето настоява да вземат колата. Те непрекъснато си разменят две думи. Бащата стои на тротоара и повтаря „Пеша!“, а детето, поставило ръка на вратата на автомобила, отговаря всеки път с „Кола!“. Това се случва два, три, четири пъти. „Пеша!“ „Кола!“ „Пеша!“ „Кола!“ Изведнъж бащата решава да смени ролите и без забавяне отвръща: „Кола!“ Резултатът може да ви изненада. Детето веднага реагира с „Пеша!“. То пуска вратата на колата и тръгва с баща си по тротоара. Край на конфликта.

Бащата прилага стратегията на адаптивното мислене и прибягва до смяна на ролите, което върши чудесна работа при едно тригодишно момче, защото тригодишните момчета вече искат да бъдат самостоятелни, сами да взимат решения. Кажете ли „Не бива да си изяждаш всичко в чинията, защото тогава ще пораснеш много голям“, синът ви ще направи точно обратното и ще оближе чинията. Той ще направи това, което иска да направи. Разбира се, подобна стратегия няма да работи дълго време. След два-три месеца момчето ще осъзнае, че баща му го е подлъгал и следващия път, когато бащата каже: „Кола!“, детето също ще отвърне: „Кола!“.

Адаптивното мислене не осигурява универсални правила. То трябва да се адаптира към обстоятелствата и да еволюира. Така ни предоставя начини непрекъснато да разширяваме нашия арсенал за решаване на проблеми.

Възможно ли е да промените и да развиете своето мислене само като четете по темата? Уви, не. Можете да го овладеете само като го практикувате. В това отношение то наподобява свиренето на пиано – нужни са години упражнения, за да станете завършен музикант. Ако прочетете тази книга, но не приложите на практика техниките, които откриете в нея, няма да постигнете нищо особено – ще сте прочели куп забавни истории... и толкова. Силата на промененото мислене ще стане реална само когато започнете да прилагате въпросното мислене в собствения си живот.

Както пианистите трябва да се упражняват и да усъвършенстват техниката си непрекъснато, така и адаптивното мислене изисква непрестанно развитие на използваните техники. Става въпрос за богат набор от инструменти и трудността се крие в това да подберете възможно най-добрите в конкретната ситуация. За да подчертая богатия избор от различни подходи, нерядко сравнявам този нов начин на мислене със стратегия. Терминът „стратегия“ произхожда от военното изкуство и гласи, че понякога най-ефективният подход е да атакуваме, друг път – да се защитаваме, да изчакаме, да преговаряме... Военното изкуство изисква стратегическо мислене, стратегическо виждане. По аналогичен начин и адаптивното мислене включва голям брой различни стратегии. На страниците на тази книга ще се запознаете с 15 от тях. Част са свързани с фазата на деконструкция – това са начини за разплитане или разнищване на проблема. Други са свързани с фазата на реконструкция и предлагат начини за създаване на нови възможности.

Приемете четенето на тази книга като пътуване в света на адаптивното мислене. Когато тръгвате на път, вие взимате със себе си целия багаж, който смятате, че ще ви потрябва. Определено количество багаж е необходимо за това пътуване, без него не може – става дума за конкретен набор от базови прозрения. Поради тази причина книгата е разделена на две основни части. Първата въвежда багажа – базовите прозрения, които ще ви помогнат да разберете съответните стратегии и да извлечете максимална полза от тях. Втората част е самото пътешествие и в нея са описани гореспоменатите 15 стратегии. Третата част е полезно обобщение на всички стратегии.

Да започнем с първа част.

Багажът.

Адаптивно мислене

(Промяна на мисленето от типа „да, но...“)

Техника на мислене за трансформиране на проблемите във възможности; синонимно мислене от типа „да, и...“, антонимно мислене от типа „да, но...“, мислене, фокусирано върху заплахите, върху драконите, изпречили се на пътя ви.

С помощта на адаптивно мислене съветът на директорите успя да разсее подозренията на пресата, психиатърът посъветва двойката да разгледа модела на своите отношения през призмата на адаптивното мислене, а преговарящите страни съумяха да оттласнат отношенията си от мъртвата точка, сякаш никога не бяха влизали в конфликт.

Първа част

Багажът

Приемане

Ако проблемът няма решение, не си губете времето в тревоги и притеснения.

Ако проблемът има решение, също не си губете времето в тревоги и притеснения.

Далай Лама

Млад капитан бил назначен неотдавна за командир на голям боен кораб. Една нощ морето било бурно, а корабът бил заобиколен от гъста мъгла. Капитанът получил съобщение от мостика: странна светлина се движи на висока скорост право към кораба. Безстрашният капитан не се замислил дори за секунда и наредил да изпратят следното съобщение: „Поели сте курс към сблъсък. Незабавно променете курса си с 20° на юг“. Последвала размяна на няколко съобщения, издържани все в същия дух, когато накрая отчаяният капитан сигнализирал следното: „Предупреждавам ви, това е боен кораб, ще ви потопим!“. Незабавно получил отговор, който гласял: „Предупреждавам ви, това е крайбрежен фар!“.1

Един от фундаменталните принципи на адаптивното мислене гласи, че има ситуации и проблеми, които просто трябва да приемете. Именно на това е посветена тази глава. Включването ѝ в книгата може да ви се стори странно – в края на краищата адаптивното мислене е неразривно свързано с промяната, нали? Защо да си губим времето с неща, на които не можем да повлияем? За съжаление, на практика ние инвестираме огромно количество енергия в опити да променим това или онова, което не може да бъде променено. Досущ като Дон Кихот често се опитваме да моделираме реалността според собствените си желания. И докато се опитваме, докато фокусираме усилията си върху опити за промяна на онова, което не може да бъде променено, ние загърбваме нещата, които можем да променим. По този начин се получава един парадокс – съпротивата ни често поддържа статуквото, докато приемането може да доведе до промяна. Тук ще цитирам известния – и провокативен – нидерландски психолог Джефри Вайнберг, който казва, че „приемането е висша форма на промяна“. И така, да започнем от самото начало: приемането. За какво се сещате първо, когато стане въпрос за неща, които не можете да промените? Може би за времето? Завали ли дъжд, не можете да направите нищо, за да го спрете. Или за смъртта? Тя е неизбежна. Всички трябва да я приемем. Всички се раждаме и всички умираме. Това е положението. А сещате ли се за настроенията, в които изпадаме? Можем ли да ги променим? Можем ли да си кажем „Бъди щастлив/щастлива“ и изведнъж да станем щастливи? Отговорът очевидно е да и не. В състояние сме да повлияем напълно съзнателно върху своето настроение, но не и да упражним върху него пълен контрол. Какво да кажем за романтична връзка или за корпоративната култура на компанията, в която работим? Как да разберем кое можем да променим и кое не?

В своята книга „Петте неща, които не можем да променим“ (The Five Things We Cannot Change) психотерапевтът Дейвид Ричо излага за първи път пет аспекта на живота, които не сме в състояние да променим.2 Да упорстваме в опитите си да променим тези неща, означава да прахосаме на вятъра усилията си, досущ като куче, което тича по плажа и лае срещу вълните.

1. Нещата се променят и достигат своя край

Да отворим (образно казано) първата врата. Каквото и да преживявате в даден момент, ще дойде време, когато то ще престане, ще спре да съществува. Това се отнася до всичко, което смятаме за ценно: връзки, партньори, деца, близки и роднини, работа, здраве... Всичко се променя и всичко има край. Факт, който трудно приемаме. Трагедията се крие в това, че съпротивата е напразна, но въпреки това отчаяно желаем да се вкопчим в тези неща. Това е напълно разбираемо, но истината е, че нямаме друга опция освен да ги пуснем, да ги оставим... Миналото си е минало, то никога няма да се върне. Ако използвам думите на Екхарт Толе, автор на „Силата на настоящето“, „Нищо не се случва в миналото, то се случва в настоящето“.

Това наблюдение е валидно и за бъдещето. Както изтъква Екхарт Толе, нищо не се случва и в бъдещето. Всичко се случва в настоящето. Адаптивното мислене започва с приемането на постоянството на промяната тук и сега. Вярата, че можем да предотвратим промяната или загубата, е просто илюзия.

Дали това заключение не е пропито с отчаяние и безнадеждност? Възможно е... но само на пръв поглед. Замислите ли се, ще установите, че това всъщност е едно изключително позитивно наблюдение. Непрестанно променящите се „тук и сега“ ни предлагат неизчерпаем източник на вдъхновение. Ние можем да отключим това вдъхновение, когато се освободим от илюзията на контрола. Приемането на непостоянството на живота не действа ограничаващо, то действа освобождаващо.

2. Нещата невинаги се развиват според плана

Още една неприятна истина, с която всички ние сме се сблъсквали. Може би сте резервирали чудесна вила, в която да прекарате лятната си почивка, но се оказва, че резервацията е дублирана. Или хотелската ви стая гледа към задния двор вместо към морето. А сте спестявали цяла година, за да отидете на почивка. Еее...

Склонни сме да се поддаваме на илюзията, че контролираме живота си, донякъде защото тази илюзия често намира потвърждение. Натискаме ключа на стената и лампата светва. Куп неща в живота ни действат по този почти чудодеен начин – според нашия план. Убедих се в това още като дете. Баща ми беше трейдър, играеше на фондовата борса. Всеки ден той изпиваше чаша кафе в едно кафене, но веднъж получи необичайно висока сметка. Към кафето му бяха добавени шест лимонади. Той не пиеше лимонада, но аз я обожавах и този ден бях с него. Как успях да си поръчам шест лимонади, без да попитам баща ми? Бях забелязал, че за да си поръча кафе, баща ми вдига ръка, размахва пръст, сякаш пише върху въображаем таблет и произнася името си, Гунстер. Аз пък бях седнал на друга маса, докато баща ми бе погълнат от четенето на вестници. Успях да повторя абсолютно същия жест и да извикам думите „лимонада“ и „Гунстер“, в резултат на което получих шест лимонади една след друга. Светът около мен се подчиняваше на плановете ми. Поне този път.

Ние се женим, даваме брачни обети, а после се развеждаме. Нещата не се развиват според плана. Отглеждаме деца, надяваме се те да бъдат здрави и щастливи, да ги възпитаме добре, а после започваме да спорим и да се отчуждаваме. Нещата отново не се развиват според плана. Създаваме бизнес, който обаче фалира. Безброй неща в живота ни не се развиват според плана. Много важно е да се откажем от представата, че нещата винаги ще се развиват според нашите планове, че можем да управляваме живота си. „Трябва да го пожелаеш достатъчно силно.“ „Трябва да се стегнеш и да продължиш.“ Нерядко се опитваме да се окуражим с подобни думи и понякога такива съвети са добри. Но понякога не са. Има случаи, когато е по-добре да се откажем от нещо, вместо да се вкопчим в него.

Стане ли въпрос за лични отношения, проявяваме силна склонност да се вкопчваме в идеи и представи какъв „трябва“ да бъде другият човек и полагаме усилия да променим нашите партньори. Психологът Джон Готман, водещ специалист в областта на човешките взаимоотношения, открил нещо изумително: причина за 69 % от конфликтите в рамките на една връзка са все неща, които не могат да бъдат променени. Един от ключовите фактори за успеха на всеки брак, пише Готман, изисква и двамата партньори да осъзнаят, че има неща, които не могат да променят у другия. Те трябва да приемат човека до себе си с „всички негови грешки и недостатъци“.3