И заживели вечно нещастни

Предупредителни думи

Скъпа Еванджелин,

Някой ден ще го срещнеш отново и когато това се случи, не позволявай да те заблуди. Не се подлъгвай по чаровните му трапчинки, неземно сините му очи и онова присвиване на стомаха, когато те нарече „Лисичке” – това не е израз на нежност, а просто начин да те манипулира.

Сърцето на Джакс наистина бие, но той не изпитва нищо. Ако се изкушиш да му се довериш отново, спомни си всичко, което вече е сторил.

Спомни си, че именно той отрови Аполон, за да те обвини в убийството му и така да сбъдне едно отдавна забравено пророчество... Да те превърне в ключ, отварящ Арката на Валор. Само това иска той – да отключи

Арката на Валор. В някой бъдещ момент вероятно пак ще се държи мило с теб и ще се опита да те убеди да отвориш Арката. Не го прави.

Помни какво ти каза онзи ден в каретата – че той е орисия, а ти си просто инструмент за него. Не си позволявай да забравиш какво представлява Джакс и не допускай да изпитваш съчувствие към него.

Ако трябва да се довериш на някого, довери се на Аполон, когато се събуди. Защото той ще се събуди. Ще намериш начин да го излекуваш и после двамата със сигурност ще заживеете щастливо до края на дните си, а Джакс ще си получи заслуженото.

Късмет,

Еванджелин

Тя завърши писмото до себе си и пое дълбоко въздух. После запечата бележката с щедър слой златист восък и изписа отгоре ѝ думите: „В случай че забравиш стореното от Принца на сърцата и се изкушиш да му се довериш отново“.

Изминал бе едва ден, откакто научи за най-скорошното предателство на Джакс – той бе отровил новия ѝ съпруг, Аполон, в нощта на сватбата им. Двуличието му бе толкова ужасно, че Еванджелин едва ли някога би могла пак да му има доверие. Обаче осъзнаваше, че сърцето ѝ копнее за надеждата, че добрият край е възможен. Еванджелин бе убедена, че хората могат да се променят. Вярваше, че животът на всеки човек е всъщност история с отворен край, който може да бъде дописан, и следователно бъдещето има безброй варианти.

С Джакс обаче Еванджелин не можеше да си позволи надежда – нито пък да му прости за онова, което беше причинил на нея и на Аполон.

А още по-малко – да му помогне да отвори Арката на Валор.

Валор, първото кралско семейство на Великолепния север, бе построило Арката като проход към място, наречено Валори1. Никой не знаеше какво има там, тъй като на историите от Севера не можеше да се вярва особено – над тях тегнеше проклятие. Някои приказки избухваха в пламъци, ако понечиш да ги запишеш, а други не можеха да излязат извън пределите на Севера. Голяма част от тях се променяха при всяко разказване и все повече губеха своята достоверност.

За Валори имаше две противоположни истории. Според едната Валори бе съкровищница, в която бяха скрити най-великите магически дарове на семейство Валор. В другата се твърдеше, че това е омагьосан затвор, в който са заключени най-различни магически същества, включително отвратително чудовище, създадено от самата фамилия Валор.

Еванджелин не бе сигурна в коя от двете версии вярва, но нямаше намерение да позволява на Джакс да се докопа нито до магически дарове, нито до магични чудовища. Принцът на сърцата и така бе достатъчно опасен. А тя му беше бясна. Вчера, след като заподозря, че Джакс е отровил Аполон, Еванджелин произнесе наум четири думи: „Знам какво си направил“.

След това стражите го бяха извели от Вълчи дом. За нейна изненада той си беше тръгнал, без да се съпротивлява или да спори. Тя обаче бе сигурна, че Джакс ще се върне. Може да бе приключила с него, но той с нея – все още не.

Еванджелин взе бележката, която току-що бе адресирала до себе си, прекоси кралския си апартамент и остави писмото върху полицата на камината. Увери се, че запечатаната с восък страна е отгоре и че ще види предупредителните думи, ако някога отново ѝ потрябват.

ЧАСТ I

Жестокостта на проклятията

1.

Вдълбините на кралската библиотека във Вълчи дом имаше врата, която никой не бе отварял от векове. Опитвали се бяха да я подпалят, да я нацепят с брадви и да преборят ключалката ѝ с магически ключове. Никой не бе успял да остави дори драскотина отгоре ѝ. Някои твърдяха, че им се подиграва. В средата на дървената врата имаше глава на вълк, увенчана с корона, за която мнозина се кълняха, че се усмихва презрително на неуспешните им опити или че оголва заплашително острите си зъби, ако случайно се окажеш близо до отварянето на тази непробиваема врата.

Еванджелин Фокс също бе пробвала веднъж. Тя бе дърпала, бутала и въртяла желязната дръжка, но вратата не поддаде. Не и тогава. Предния път не се получи. Обаче се надяваше, че сега ще е различно.

Еванджелин беше много добра в това да се надява. Освен това беше доста добра в отварянето на врати. С една капка от кръвта си, дарена доброволно, можеше да отключи всяка ключалка.

Първо обаче трябваше да се увери, че не я наблюдава, следи или преследва онзи лъжлив, ръфащ ябълки негодник, за чието име отказваше дори да си спомни.

Еванджелин хвърли поглед през рамо, за да провери. Светликът с цвят на охра, хвърлян от фенера ѝ, разпъждаше близките сенки – въпреки това по-голямата част от кралската библиотека на Вълчи дом тънеше в почти пълен мрак.

Тя се размърда нервно и светлината потрепна. Еванджелин никога досега не се бе страхувала от тъмното. Тъмнината бе онова пространство между дните, изпълнено със звезди, сънища и магия. Преди да загуби родителите си, тя често наблюдаваше съзвездията с баща си и слушаше историите на майка си, разказани на светлината на свещи. И никога не бе изпитвала страх.

Ала и сега в действителност не се уплаши от тъмнината или от нощта. Боеше се заради боцкането – изтръпване, фино като крачката на паяк, което пълзеше по лопатките ѝ. Усещаше го от мига, в който беше излязла от кралския си апартамент и бе поела към мисията да отключи тази врата – с надеждата, че ще я отведе до лек, който да спаси съпруга ѝ Аполон.

Странното усещане бе толкова леко, почти недоловимо, че отначало си позволи да мисли, че е само параноя.

Никой не я следеше.

Не чуваше стъпки.

Докато...

Еванджелин надникна в мрака на библиотеката и от дълбините ѝ чифт нечовешки очи се взряха в отговор в нейните: сребристосини и проблясващи с яркостта на строшена звезда. Стори ѝ се, че този блясък е само за да я дразни... Еванджелин знаеше, че макар сега очите му да блестят, да прогонват тъмнината и да я изкушават да свали фенера, не може да им има доверие. Не можеше да вярва и на него.

Джакс. Опита се да не се сеща за името му, но това бе невъзможно. Наблюдаваше го как бавно изплува от мрака – ленив, но уверен и красив както винаги. Движеше се така, сякаш нощта трябва да се страхува от него.

Изтръпването се спусна от лопатките надолу по ръцете ѝ – обезпокоителна ласка, която спря в последния ѝ останал белег с формата на разбито сърце. Раната пламна за миг, после запулсира, сякаш Джакс отново бе впил зъбите си в нея.

Еванджелин стисна фенера си като меч.

– Изчезвай, Джакс! – Едва два дни бяха изминали, откакто накара стражата да го изведе и се бе надявала, че няма да се появява много по-дълго време, а най-добре завинаги. – Знам какво си сторил и не желая да те виждам.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си. Ризата му с цвят на пушек бе небрежно запасана в колана, а ръкавите ѝ бяха набрани високо на слабите му ръце. Най-горните ѝ копчета липсваха. С разрошената си коса, сега златиста вместо съблазнително среднощно синя, изглеждаше по-скоро като безразсъдно конярче, отколкото като пресметлива орисия. Само че Еванджелин не можеше да си позволи да забрави какво всъщност представлява Джакс. Той беше обсебващ, преследваше безмилостно целите си и бе напълно лишен от морал и съвест.

Според легендите целувката му беше смъртоносна за всички, освен за единствената му истинска любов. И така той я търсеше... и оставяше подире си върволица от трупове. Някога Еванджелин беше твърде наивна и смяташе, че Принцът на сърцата разбира какво е да си с разбито сърце – защото неговото се разбива всеки път отново и отново, докато търси любов. Сега обаче ѝ бе пределно ясно, че всъщност той разбива сърцата, защото не знае как да обича.

Джакс промълви меко:

– Разбирам, че може да си разстроена...

– Може?! – сряза го Еванджелин. – Та ти отрови съпруга ми!

Джакс повдигна рамене и ги сви с безразличие.

– Не съм го убил.

– Няма да получиш червени точки за това! – Тя се бореше да произнася думите.

До този миг Еванджелин не си бе давала сметка, че част от нея все още се надява за невинността на Джакс. Ала той дори не се опитваше да отрече. Не го вълнуваше, че Аполон е почти безжизнен, както не се бе развълнувал, когато Еванджелин се бе превърнала в камък.

– Трябва да престанеш да прилагаш спрямо мен човешките стандарти – провлачи Джакс. – Аз съм орисия.

– Точно затова не искам да те виждам. След като те срещнах, първата ми любов се превърна в камък, аз станах каменна статуя, после бях принудена да бягам, множество хора се опитаха да ме убият, а ти отрови съпруга ми...

– Това вече го каза. – Еванджелин го изгледа вбесено.

Джакс въздъхна и се облегна на близкия стелаж с книги, сякаш чувствата ѝ бяха емоционалният еквивалент на кихане – нещо, което трябва бързо да превъзмогнеш или да избегнеш, като просто се отдръпнеш от пътя му.

– Няма да се извинявам, че съм това, което съм. А пък ти удобно забравяш, че когато се запознахме, беше тъжно сираче с разбито сърце и зла доведена сестра. След моята намеса ти се превърна в Любимата спасителка на Валенда, омъжи се за принц и стана принцеса.

– Тези неща се случиха само защото обслужваха отвратителните ти интереси! – кипна Еванджелин. Всичко, което беше направил за нея, целеше единствено да я използва, за да отвори Арката на Валор. – Децата се отнасят по-добре с играчките си, отколкото ти постъпи с мен!

Джакс присви очи.

– Тогава защо не ме намушка, Лисичке? Онази вечер в криптата ти метнах камата си и бях достатъчно близо, за да я използваш. – В погледа му отново личеше удоволствие, докато се навеждаше към врата ѝ – към същото място, където бе притиснал устни преди три нощи.

Изчерви се при нежелания спомен за зъбите и езика му върху кожата си. В онзи момент той бе заразен с вампирска отрова, а тя – с непростима глупост.

През онази нощ бе останала с него, за да го занимава и да не му позволи да пие човешка кръв, което щеше да превърне самия него във вампир. Това не се беше случило, но вместо кръв той беше пил от съчувствието ѝ. Джакс ѝ разказа историята на момичето, накарало сърцето му да затупти отново – принцеса Донатела. Тя би трябвало да е единствената му истинска любов, но вместо да изпълни ролята си, избрала друг мъж и пробола Джакс в гърдите.

След като изслуша тази история, Еванджелин отново започна да възприема Джакс като съпричастния Принц на сърцата, към когото смяташе, че се е обърнала за помощ в началото. Той обаче бе счупен и разбит, не притежаваше сърце изобщо. А тя трябваше да спре да се надява, че бе възможно да е нещо повече.

– Онази нощ в криптата допуснах грешка – Еванджелин пропъди руменината от бузите си и се втренчи право в нечовешките очи на Джакс. – Дай ми още само един шанс, втори път няма да се поколебая да те намушкам.

Той се усмихна и на бузите му проблеснаха привлекателните трапчинки, които не заслужаваше.

– Почти се изкушавам да изпробвам това твърдение. Само че ще се наложи да свършиш нещо повече от това да ме прободеш, ако искаш да се отървеш от мен. – Джакс извади искрящо бяла ябълка от джоба си и започна да я подхвърля. – Ако наистина желаеш завинаги да напусна живота ти, помогни ми да намеря липсващите камъни и да отворя Арката на Валор. И ти обещавам, че след това никога вече няма да ме зърнеш.

– Колкото и да ми се иска последното, никога няма да ти отворя Арката.

– Ами Аполон?

Острата болка заради принца разпали гнева ѝ към Джакс с нова сила.

– Не смей да произнасяш името му!

Джакс се ухили по-широко, странно доволен от яростта ѝ:

– Ако се съгласиш да ми помогнеш, ще го извадя от това състояние „на ръба“.

– Трябва да си луд да вярваш, че бих го направила! – Именно първата ѝ сделка с Джакс бе сложила началото на тази каша. Повече никакви сделки с него, никакви партньорства, абсолютно нищо. – Не ми трябваш, за да спася Аполон. Намерих друг начин. – Еванджелин посочи с брадичка към запечатаната врата на библиотеката. Тя все още бе наполовина забулена в сенки, но девойката можеше да се закълне, че увенчаната с корона вълча глава е разтворила паст в усмивка. Сякаш знаеше, че точно Еванджелин най-после ще преодолее ключалката ѝ.

Джакс хвърли поглед към вратата и се засмя тихо и подигравателно:

– Смяташ, че там ще намериш лек за Аполон ли?

– Сигурна съм в това.

Джакс се засмя отново, този път по-мрачно. После жизнерадостно отхапа от ябълката си.

– Кажи ми, когато промениш решението си, Лисичке.

– Няма да го проме...

Обаче той изчезна, преди да успее да довърши. След него остана единствено ехото на зловещия му смях.

Ала Еванджелин отказа да се поддава на тревогата. Един стар библиотекар ѝ беше споменал, че зад тази врата са скрити всички липсващи книги и истории за Валор, първото кралско семейство на Севера. Широко бе разпространено мнението, че макар и хора, всички от клана Валор притежавали забележителни способности. Хонория Валор, първата кралица на Севера, бе приемана за най-великата лечителка на всички времена. А Еванджелин имаше много основателна причина да се надява, че сред историите зад заключената врата ще открие и такава, описваща как да върнеш някого от състояние „сън на ръба“.

Сега извади камата си, обсипана със скъпоценни камъни, няколко от които липсваха. Оръжието всъщност принадлежеше на орисията – то бе същото, което Джакс ѝ бе подхвърлил след онази нощ в криптата. Беше ѝ го оставил на сутринта и тя все още не бе сигурна защо го е взела. Не искаше да го задържи, сега вече не. Ала все още не бе намерила време да го смени, а това бе най-острият предмет, който носеше със себе си.

Едно леко убождане, бликна червена кръв. Притисна пръста си към вратата и прошепна думите: „Моля те, отвори се“. Ключалката моментално щракна. Топката се завъртя с лекота.

За първи път от векове вратата се отвори.

И Еванджелин откри причината за смеха на Джакс.

2.

Еванджелин прекрачи прага и загуби почва под краката си... сякаш бе стъпила върху бисквити вместо камъни. Същото се случваше с надеждата ѝ – разпадаше се с главоломна скорост.

В тази стая би трябвало да има рафтове с книги за Валор, отговори на въпросите ѝ, лек за принц Аполон. Вместо това бе пълна само с прашен въздух, който се вихреше покрай импозантна мраморна арка, покрита с драматична релефна резба.

Еванджелин затвори и отвори очи, сякаш с примигване можеше да изтрие арката и на нейно място да се появят безценните книги. За нещастие в клепките ѝ нямаше магия...

Тя обаче отказваше да се предаде.

В Меридианната империя, откъдето идваше, тази арка щеше да е просто издяланата от скала извита декоративна рамка на някоя двукрила врата. Това обаче бе Великолепният север, където арките бяха нещо съвсем друго. Тук те бяха магически портали, построени от клана Валор.

На двете колони на тази арка бяха изсечени два ангела в защитни брони – като воини от две вечно враждуващи страни. Единият от ангелите бе свел глава, а крилото му бе счупено – той изглеждаше почти тъжен. Другият бе по-скоро ядосан. Извадените им мечове се кръстосваха в средата на арката като предупреждение за всеки, който би пожелал да влезе.

Ала Еванджелин не бе случаен човек. А това, че арката беше забранена, само още повече разпалваше любопитството ѝ да разбере какво има в нея.

Може би тази арка беше портал към книгите и лекарството, от които се нуждаеше за Аполон. Ако старият библиотекар беше прав и в тази стая наистина се пазеха всички истории за семейство Валор, може би ангелите защитаваха книгите от приказното проклятие, така че да не се променят до неузнаваемост. Може би трябваше само да притисне окървавения си пръст до някой от мечовете им и те учтиво щяха да се отдръпнат встрани и да я пуснат да влезе.

Затова направи още една крачка, обнадеждена, и отново набоде пръста си с камата. Притисна бликналата кръв към един от ангелските мечове.

Той запламтя като свещ. Проблясващи в златно вени плъзнаха като паяжини – по оръжията, по ангелите, по цялата арка. Всичко бе ярко, леко и вълшебно. Кожата ѝ настръхна. Прахолякът по арката се издигна и затанцува наоколо като миниатюрни избухващи звезди. Въздухът, студен допреди малко, сега бе станал топъл. Знаеше, че ѝ е било писано да влезе в тази стая, да намери арката, да я отклю...

При тази мисъл дъхът ѝ внезапно секна и със свистене излезе от дробовете ѝ – тя си припомни предупреждението на Тиберий, по-малкия брат на Аполон: „Ти си родена, за да я отвориш. Магическите неща винаги правят това, за което са създадени“.

А Тиберий вярваше, че Еванджелин е създадена, за да отключи Арката на Валор.

Олюля се назад, припомнила си смеха на Джакс отпреди малко. Този път той изобщо не ѝ се стори мрачен. Помисли си, че е звучал весело, изпълнен с щастие и задоволство.

– Не – прошепна.

Камъните все още блестяха, обвити от златни нишки, които се плъзгаха към върха. Проблесна поредица от богато орнаментирани букви, които преди не се виждаха.

Заченат на север, а роден на юг, ще познаете този ключ, защото ще носи корона от розово злато.

Тя ще е едновременно и селянка, и принцеса, бегълка, погрешно обвинена, и само нейната доброволно дарена кръв ще отвори Арката.

Кръвта на Еванджелин се смрази.

Това не бяха просто думи. Те бяха... тя дори не искаше да си го помисли. Само че нямаше смисъл да се преструва – така нямаше нито да ги изтрие, нито да промени каквото и да било. Това беше пророчеството за Арката на Валор, същото, което Джакс я беше манипулирал да изпълни. Което означаваше, че това не е просто още една арка. Това беше Арката на Валор.

Обзе я паника, която измести всяко друго чувство.

Не би трябвало да е възможно. Арката би трябвало да е натрошена на парчета. Макар историите за магическото съдържание на Валори да бяха напълно противоположни, и двете бяха съгласни за едно:

Арката на Валор била разбита на парчета и скрита из целия Север, така че никой да не разбере какво гласи пророчеството и да не е в състояние да я издигне отново.

– Не, не, НЕ-НЕ-НЕ...! – Еванджелин трескаво се опита да изтрие кръвта си от камъните, преди Джакс или някой друг да разбере какво е сторила. Ангелите не бяха променили позата си, но тя се боеше, че всеки момент зад тях ще се появи врата или те ще се отдръпнат. Наплюнчи ръкава на наметалото си и започна да трие кръвта. Блясъкът на Арката обаче не потъмняваше.

– Сигурен бях, че можете да отворите вратата.

Дрезгавият глас беше твърде стар, за да принадлежи на Джакс. Въпреки това сърцето на Еванджелин замря, като го чу.

– Моите извинения, Ваше Височество. Виждам, че отново Ви изплаших.

– Отново? – Тя се обърна.

Мъжът на вратата бе с размерите почти на дете, но много по-възрастен от Еванджелин. Имаше дълга сребриста брада, в която проблясваха златни нишки, подхождащи на лъскавия златен кант на бялата му роба.

– Вие... – За кратко нервността ѝ попречи да формулира думите. – Вие сте библиотекарят, който ми показа вратата на тази стая.

– Значи си спомняте. – Старецът очевидно бе доволен, но усмивката му не я успокои изобщо. Подобно на арката, той сякаш проблясваше – обикновеният сив цвят на брадата му стана искрящо сребрист. – Иска ми се да разполагахме с повече време да си побъбрим, но трябва да откриете липсващите камъни, и то бързо.

Той вдигна поглед към върха на Арката, от който липсваха четири камъка. Дупките изглеждаха по-малки от дланта ѝ, съвсем не бяха грамадните парчета натрошена скала, която си бе представяла. Ала Еванджелин моментално разбра, че това са отчупените парчета, които бяха изгубени. За да се отключи наистина Арката на Валор, те трябваше да се намерят.

Кръвта ѝ не беше достатъчна. Обзе я облекчение.

– Трябва да ги откриеш – повтори старият библиотекар. – Един за късмет. Един за истина. Един за радост. И един за младост. Само че трябва да внимаваш. Камъните са могъщи и измамливи. А преводът...

– Не! – прекъсна го Еванджелин. – Няма да намеря камъните. Никога няма да отворя Арката. Беше грешка да я докосвам с кръвта си.

Старецът я изгледа и лицето му се сгърчи в уморена гримаса.

– Не е грешка, това е съдбата ти... – Гласът му внезапно пресекна, а от устата му излезе дим вместо звук.

Той се намръщи и се опита отново да проговори, но вместо изречения от устните му се откъсваха само нови сиво-бели валма пушек. Този път те оформиха думите „Оф, да му се не знае!“, сякаш подобни неща бяха нещо съвсем обичайно за него.

Брадата на библиотекаря вече напълно се бе превърнала в дим. После изведнъж и ръцете му станаха прозрачни, последвани от робата му и набръчканото му лице, което сега беше прозирно като ефирна завеса.

– Какво си ти? – ахна Еванджелин, докато се опитваше да разбере случващото се пред очите ѝ. Беше се сблъсквала с вампири и орисии, а доведената ѝ сестра беше вещица, но нямаше представа какво е това същество.

– Аз съм библиотекар – най-сетне успя да промълви той, но думите му звучаха като далечно ехо на вятъра, отглас от нещо отдавна забравено. – Зная, че сега ти изглеждам много подозрителен, но те уверявам, ако знаеше истината... Ако само можех да ти кажа...

А после избледня напълно и се разтвори във въздуха, без да успее да довърши. За Еванджелин останаха само струите дим и обезпокоителното усещане, че може би Принцът на сърцата не е единствената свръхестествена сила, от която трябваше да се пази.

3.

Изминаха няколко дни, но сърцето на Еванджелин не спираше да препуска. Тя не желаеше дори да мисли за скритото в Арката на Валор.

Не искаше да се пита какви ли са тайните ѝ. Нито да си припомня отчаянието в гласа на стария библиотекар, когато каза: „Само ако знаехте истината“.

– Времето ни изтича – каза Хавлок дрезгаво, докато каретата им дрънчеше по друга калдъръмена улица, покрита със синьо-бял сняг.

Преди Хавлок беше лична охрана на Аполон, но сега придружаваше Еванджелин в тайното ѝ търсене на лек за състоянието на принца. През последната седмица те бяха посетили мистици и аптекари, доктори по медицина и лечители на ума. Бяха отваряли заключени врати и бяха влизали в библиотеки с купища истории... но никъде и при никого не откриха помощ. Всички повтаряха едно и също – „Никой не е бил в състояние „на ръба“ от времето на Хонория Валор“. После започваха да проявяват твърде нездраво любопитство, което бързо прогонваше разпитващите посетители.

Никой не знаеше, че принц Аполон е все още жив, и това трябваше да си остане тайна. Аполон беше твърде уязвим в сегашното си състояние. Хората смятаха, че го е убил принц Тиберий, по-малкият му брат. Еванджелин изпита леко угризение на съвестта, защото бе наясно, че това е лъжа. От друга страна, Тиберий се бе опитал да я убие, така че не се чувстваше чак толкова виновна.

– Това може да е последният ни шанс да го спасим – подхвърли Хавлок.

Еванджелин знаеше, че има и друга възможност. Винаги можеше да се съгласи да отвори Арката на Валор за Джакс, но не беше го споменала пред Хавлок. Все още се надяваше, че ще открият друг начин да спасят Аполон.

– Виждали ли сте най-новия брой на жълтия вестник? – попита Хавлок.

– Старая се да го избягвам – отвърна Еванджелин. И все пак взе навитите страници, които Хавлок протегна към нея в студената карета.

„Злободневни клюки“

ВСЕНАРОДНО ПРИВЕТСТВИЕ ЗА ЛЮСИЕН ДЖАРЕТ АКАДСКИ

От Кристоф Найтлингер

Най-новият наследник на трона, Люсиен Джарет от Дом Акадски, трябва да пристигне във Валорфел утре – но за него вече се носят повече слухове, отколкото мога да проследя. Чух, че когато не строи домове за бедните или не намира семейства на бездомните кученца и котета, той учи сираците да четат. Моят доверен кралски източник във Вълчи дом потвърди също така, че подготовката за следващата Безконечна нощ вече е започнала.

Еванджелин спря да чете, просто не можеше да издържи повече. Вече цяла седмица беше така. Веднага след като бе оправдана за убийството, вестниците пренасочиха вниманието си към новия престолонаследник, далечен братовчед на Аполон – Люсиен Джарет Акадски. Всички истории бяха захаросани и сладки като мед и в тях този Люсиен бе описан по-скоро като светец, отколкото като човек.

– Чудя се колко от това всъщност е вярно – замисли се тя на глас.

– Не знам – отвърна Хавлок. – Според мен единственото сигурно нещо е, че той ще пристигне утре.

Утре.

Думата изведнъж прозвуча много заплашително. Дори този Люсиен наистина да беше образец на добродетелта, който обича сираците и основното му занимание е да спасява кученца, той пристигаше утре, за да заеме трона на Аполон. Освен ако Еванджелин не смогнеше да излекува своя принц днес.

– Недей да се тревожиш – заяви Еванджелин с повече увереност, отколкото изпитваше. – Ла-Ла ще успее да ни помогне.

Каретата стигна до кулите и спря. Според Еванджелин спираловидно извиващите се колони от апартаменти и магазини приличаха на посипани със сняг купчини от книги с приказки.

Тук живееше Ариел „Ла-Ла“ Лагримас. Позната още като Невенчаната невеста, Ла-Ла беше орисия като Джакс – само че ѝ беше приятелка. Когато Тиберий отрови Еванджелин, именно Ла-Ла я излекува и сега Еванджелин отчаяно се надяваше да е в състояние да стори същото и за Аполон.

Еванджелин всъщност веднага бе отишла при Ла-Ла, но на вратата ѝ бе заварила табелка с надпис: „Няма ме! Отивам на приключение!“. Еванджелин нямаше представа къде приятелката ѝ търси приключения, но беше изпратила кралски войници да следят за завръщането ѝ – което според тях се бе случило тази сутрин.

Дъхът на Еванджелин се отделяше от устните ѝ под формата на пухкави бели облачета, докато изкачваше стълбите към апартамента на Ла-Ла. Преди не беше забелязала, но по парапетите бяха издълбани откъси от различни истории, например: „Имало едно време едно момиче с космата опашка, която започвала да потрепва, ако щяло да вали сняг“.

Или: „Имало едно време една къща, от чийто комин винаги се извивал смях вместо дим“.

А всъщност домът на Ла-Ла създаваше точно такова усещане – на място, от което неочаквано се разлива смях. Предната част беше боядисана във весело, изпъстрено с точки жълто, а в средата имаше заоблена бяла врата с чукче с глава на дракон.

– О, скъпа приятелко! – Ла-Ла отвори вратата, преди Еванджелин да успее да почука. Сред Вихрушка от усмивки и топлина тя грабна Еванджелин в сърдечна прегръдка, като че се познаваха цял живот, а не само от няколко седмици. – Избрала си идеалното време да ми дойдеш на гости. Толкова много имам да ти разказвам.

Хавлок остана на пост отвън, а Ла-Ла въведе Еванджелин в апартамента с жизнерадостни стъпки, макар че в жилището ѝ съвсем не цареше такава атмосфера. Щом прекрачи прага, Еванджелин осъзна, че то не е онова топло, гостоприемно пространство от последното ѝ идване. В камината не гореше огън. Ярките мебели си бяха по местата, но стените бяха голи, а върху масите нямаше нищо. Дори малките фенери на Ла-Ла с форма на клетки за птици бяха изчезнали, освен един, който бе поставен върху купчина сандъци за багаж, чакащи до вратата.

– Тръгваш ли си? – Силно разочарование жегна Еванджелин. Надяваше се предположението ѝ да е грешно, но сякаш дори дрехите на Ла-Ла го потвърждаваха. Обикновено приятелката ѝ носеше пайети, пера или блещукащи поли тип „русалка“, но днес роклята ѝ беше в дискретния цвят на прясна сметана и с дълги ръкави, които прикриваха драконовите пламъци, татуирани на кафявите ѝ ръце. Полите ѝ стигаха до пода, според модата на Великолепния север, но когато пристъпи към дивана, Еванджелин зърна чифт пътнически ботуши с ток, които надничаха изпод подгъва.

– Нямах търпение да ти кажа – сгодена съм! – Ла-Ла протегна ръката си, на която блестеше широката халка на годежен пръстен с едри камъни – стар, искрящ и изключително красив, също като възторжената усмивка, разцъфнала на устните на Ла-Ла. – Казва се лорд Робин Слотъруд2. Фамилията му е ужасна, наясно съм. Но и... не че ще я нося. Както сама знаеш... – Ла-Ла замлъкна със смях, който Еванджелин не бе очаквала.

Веднъж Ла-Ла беше признала пред Еванджелин, че орисиите винаги се борят с желанието си да бъдат такива, каквито са създадени да бъдат. Ла-Ла беше Невенчаната невеста и основният ѝ стремеж беше да намери някого, който да я обича... макар че съдбата ѝ бе винаги да я изоставят пред олтара, където да се залива в безкраен порой от сълзи. Магията им бе толкова силна, че ако човек я изпиеше, умираше от разбито сърце. И въпреки това Ла-Ла беше тук с нов годежен пръстен, а красивите ѝ очи бяха изпълнени с надежда.

– Толкова се радвам за теб! – проговори Еванджелин. И за своя изненада наистина го мислеше. Ако това се бе случило преди няколко месеца, вероятно щеше да попита Ла-Ла дали наистина смята, че кратичкото щастие си струва неизбежното разбито сърце. Всъщност... хората го наричаха „разбито сърце“, но според Еванджелин загубата на човек, когото обичаш, разбиваше много повече от сърцето. Когато изгуби първата си любов, това срина целия ѝ свят. И въпреки тази ужасна болка, сега тя беше тук и се надяваше не само да спаси живота на Аполон, но и да получи още един шанс за любов с него.

– Надявам се, че замъкът Слотъруд е близо – отбеляза Еванджелин. – Бих се радвала, ако мога да ти идвам на гости.

– Това би било прекрасно! – грейна Ла-Ла. – Замъкът е само на един ден път, а аз поисках дълъг годеж – надявам се, че ще мога да организирам много партита.

Токчетата на Ла-Ла затракаха по дървения под. Тя отиде до един от приготвените сандъци и извади от него торта с формата на пчелен кошер – естествено, че си бе опаковала торта в багажа! А после измъкна и прибори, и златни сърцевидни чинийки.

Еванджелин знаеше, че трябва да разпита за лек за Аполон. Както ѝ бе напомнил Хавлок, не ѝ оставаше много време. Само че бе важно и да се отпразнува чуждата радост, а пък Ла-Ла беше единствената ѝ приятелка в Севера.

Еванджелин реши да си позволи няколко минути, в които да се порадва на тортата и на щастието на приятелката си, докато Ла-Ла ѝ разказваше как са се запознали с Робин и само след няколко дни са се сгодили.

– Ако някога ти се прииска да се ожениш отново, на мен тук в Севера винаги ми върши работа да се престоря на девойка в беда.

Еванджелин се засмя, но явно не бе много убедителна.

Лицето на Ла-Ла веднага помръкна. Очите ѝ пробягаха по роклята на Еванджелин. Тя беше свалила наметалото си, под което носеше северняшка траурна рокля от чисто бяла коприна, покрита със сложна бродерия от черна кадифена лента.

– О, приятелко, толкова съжалявам – забравих, че ти все още си в траур заради Аполон. Това беше направо жестокосърдечно от моя страна, нали?

Ла-Ла бе орисия и палитрата ѝ от емоции не бе като човешката, но това всъщност беше една от чертите, които Еванджелин харесваше у приятелката си. Липсата на човечност правеше Джакс хладнокръвен и безмилостен и го превръщаше в истинско проклятие за Еванджелин, но при Ла-Ла това сякаш водеше до по-голяма истинност и откровеност.

– Не, моля те, не се чувствай виновна. Аз всъщност не съм в траур – призна Еванджелин и останалата част от историята се изля като порой от устата ѝ. – Аполон е жив. Чула си, че брат му го е отровил, не това не е съвсем вярно. Всъщност го е сторил Джакс – докарал е Аполон до състояние на „сън на ръба“, за да ме манипулира. – Еванджелин не беше наясно колко знае Ла-Ла за Арката на Валор. Веднъж Аполон ѝ беше казал, че северняците смятат историята по-скоро за приказка, отколкото за реалност, и много малко хора са наясно какво гласи пророчеството. Затова Еванджелин ѝ обясни почти всичко.

– Джакс е убеден, че аз съм онзи единствен ключ от предсказанието, който ще може да отвори Арката. Само ако намеря камъните и му я отключа, той ще излекува Аполон.

– Олеле! – пребледня Ла-Ла. Цялата ѝ кожа посивя, а в очите ѝ проблесна страх и тя заприлича на стресната сърна.

Еванджелин за първи път я виждаше такава... почти изплашена.

– Не се притеснявай – успокои я бързо тя. – Не възнамерявам да му отварям Арката. Дойдох тук, за да разбера дали можеш да излекуваш Аполон.

– Много съжалявам, приятелко. Макар да поназнайвам малко за отварите и заклинанията, тези, които съм ползвала, като цяло не носят нищо добро. Освен това никога не съм поставяла човек в състояние „на ръба“. Това е много стара магия. Мисля, че Хонория Валор я е използвала по време на войни, когато е имало прекалено много ранени, за да ги излекуват наведнъж. Кралицата карала да застинат в „сън на ръба“ онези, до които тя и лечителите ѝ не можели да стигнат веднага.

Еванджелин се опита да не се разочарова. Приблизително същото ѝ бяха отвърнали и всички останали.

– Сигурна ли си, че не се сещаш за нищо друго? Абсолютно всяка информация ще ми е от полза. Новият престолонаследник пристига утре и...

– Трябва да отвориш Арката за Джакс – прекъсна я Ла-Ла.

– Какво?! – На Еванджелин ѝ се стори, че не е чула добре. Преди малко Ла-Ла изглеждаше сякаш е зърнала призрак. Ала сега погледът ѝ беше ясен.

Дали Еванджелин бе разчела неправилно изражението ѝ отпреди малко, или сега не я разбираше добре?

– Не искаш ли да спасиш Аполон? – попита Ла-Ла.

Еванджелин потръпна от чувство за вина. И тя си беше задавала този въпрос. Искаше да го спаси, но понякога я тревожеше мисълта, че не го иска достатъчно. Не можеше да твърди, че с Аполон са влюбени. Същевременно усещаше, че помежду им има някаква връзка. Наистина бяха свързани – може би все още им въздействаше любовното заклинание на Джакс или пък бе заради положените брачни клетви, а може би просто Съдбата бе преплела пътищата им... но знаеше, че нейното бъдеще е свързано с неговото.

Сети се за писмото, което бе прибрала в джоба си и което знаеше наизуст, защото го бе препрочитала безброй пъти:

Скъпа Еванджелин,

Иска ми се да познаваше родителите ми. Мисля, че щяха да те обикнат и сигурно щяха да кажат, че не те заслужавам.

С теб не се познаваме добре, наясно съм. Ала аз искам да те опозная – и искам да те направя щастлива.

Тази седмица може би бях твърде настоятелен. Обаче никога досега не съм го правил и не искам да проваля нещата. Сигурен съм, че и това ще стане в някакъв бъдещ момент. Но ти се заклевам, Еванджелин Фокс: каквото и да се случи, аз винаги ще се опитвам. Моля те само да сториш същото.

Майка ми казваше: „Тайната да останеш влюбен е да намериш някого, който да те хване, когато започнеш да се отдалечаваш“. Аз ти обещавам винаги да те хващам.

Искрено и завинаги твой,

Аполон

Еванджелин беше намерила бележката в стаята на Аполон, след като я бяха оневинили за убийството му. Първо думите му я разплакаха. После я накараха да се надява.

Аполон бе под въздействието на любовно заклинание през цялото време на годежа им, но тя бе уверена, че помежду им е имало и мигове на искрена обич. Това писмо сякаш го потвърждаваше. В него се долавяха неподправени чувства, което усилваше вярата ѝ, че Аполон наистина е имал и моменти, когато не е бил под влиянието на магия. Тези думи не звучаха като излезли изпод перото на омагьосан млад мъж, а сякаш се долавяше истинската същност на принца – един младеж, който се чувстваше по същия начин като нея.

– Готова съм на всичко, за да спася Аполон, освен да отворя Арката заради Джакс. Не вярвам да смяташ, че наистина трябва да го сторя?

Ла-Ла стисна устни, изглеждаше раздвоена. Ала когато проговори отново, гласът ѝ беше решителен и ясен, а думите – разтърсващи:

– Във Валори не се пази онова, което си мислиш. Ако бях на твое място, щях да отворя Арката.

– Знаеш какво има вътре? – попита Еванджелин.

– Валори е или съкровищница, съхраняваща най-мощните магически дарове на семейство Валор, или портал към омагьосан затвор, в който са заключени всякакви магически същества, включително ужасяващо чудовище, създадено отново от тях... – Ла-Ла се намръщи и замълча. – Мразя Приказното проклятие.

Тя остави наполовина изядената си торта на масата и чинийката силно изтрака. После хвана ръцете на Еванджелин и сякаш положи големи усилия да се концентрира. Само че този път, когато се опита да разкаже какво според нея има в Арката, от устните ѝ се отрониха единствено безсмислици.