Нека завали

ПРОЛОГ

„Блажени са ония човеци, чиято сила е в Тебе. В чието сърце са пътищата към Твоя дом.“

– Псалм 84:5

НОЕМВРИ, 1964

Бризът подръпваше косата ми и галеше кожата ми. Вълните прииждаха и плакнеха краката ми почти до коленете. Под банския ми се бяха събрали пясък и дребни мидички. Въздухът имаше вкус на сол. Без риза и загорял от слънцето, аз лежах по гръб, подпрян на лакти, с молив в едната ръка и малко парче хартия в другата. Хартията беше дебела. Твърда почти като картон. Откъснал я бях от задната корица на една книга. Кехлибареното слънце залязваше между палеца и втория пръст на крака ми, преливаше от огненооранжево в кървавочервено и бавно се спускаше зад стъпалото ми и крайчето на Мексиканския залив. Улавях момента с молива си, ръцете ми даваха на ума пространството, от което той се нуждаеше.

Чух някой да идва и след миг Боби седна до мен. С кръстосани крака, по турски. Той изтри с ръка носа си и размаза сополи по подпухналото си от сълзи лице. Държеше кутия с мляко и пакетче „Орео“. Любимата ни храна за утеха. Остави ги предпазливо помежду ни.

Бях на девет. Боби беше с две години по-голям от мен.

Чувахме как мама плаче в къщата зад нас. Слънцето залезе и бризът стана студен.

Долната устна на Боби трепереше.

– Татко... той... тръгна си.

– Къде е отишъл?

Боби бръкна в пакетчето, пъхна една слепена бисквитка в устата си и поклати глава.

Откъм кухнята долетя звук на счупена чиния.

– Кога ще се върне?

Още една бисквитка. Още един трясък откъм кухнята. Още едно поклащане на глава.

– Мама какво прави?

Той примижа с едно око и погледна през рамо.

– Май мие чиниите.

Когато се оженили, татко подарил на мама порцеланов сервиз. На дъното на всяка част от него имаше печат „Произведено в Бавария“. Мама го държеше на показ зад стъклените вратички на кухненския шкаф. Заключен. Забранено ни беше да го пипаме. Строго забранено. Сега тя явно чупеше порцелановите съдове един по един.

– Татко каза ли нещо?

Боби бръкна в пакетчето и започна да мята бисквитки по вълните, както се мятат камъчета за жабки. Бисквитките разсичаха въздуха като миниатюрни фрисбита. Накрая той поклати глава за последно. Развъртя капачката на кутията с мляко и надигна да отпие. Още две чинии се счупиха.

Боби трепереше. Гласът му се прекърши.

– Събра си багажа. Взе почти всичките си неща.

Вълните се плискаха по краката ни.

– Ами, онази... другата жена?

Боби ми подаде млякото. Думите му идваха бавно и болезнено.

– Братле, аз не...

Отпих и млякото потече по брадичката ми. Той метна още едно миниатюрно фрисби. Бръкнах в пакетчето, лапнах една бисквитка, после започнах да ги мятам като Боби. Малките шоколадови дискове се пресичаха един-друг като колибрита.

Зад нас мама изкрещя. Още една порцеланова чиния се разби в ръба на мивката. И още една. И още една. Имаше бегла промяна в звука, която показваше, че големите чинии са свършили и мама е подхванала чашите и десертните чинийки. Трясъкът откъм кухнята следваше неравномерния ритъм на нашата разпадаща се невинност. Погледнах през рамо, но очите ми не намериха къде да хвърлят котва безопасно.

Сълзи се събираха в очите на Боби. Горната му устна трепереше ли, трепереше. Когато мама изкрещя и започна да хълца, неспособна да си поеме дъх, сълзите потекоха.

Сложих молива зад ухото си и вдигнах скицирания залез на нивото на очите си. Вятърът го развя. Уловена с хватката на пръстите ми, хартията плющеше. Щом отворих вратите на затвора, грубоватата скица затанцува като пеперудка над пясъка и падна във водата. Погледнах зад себе си.

– По-добре да идем при нея.

Боби изтри с ръка носа и устата си, и изцапа както лицето си, така и ръката. Косата беше паднала на очите му. Също като моята, и неговата коса беше избеляла от слънцето и солената вода. Станах и му подадох ръка. Той я хвана и аз го издърпах. Слънцето почти беше залязло и хвърляше дълги сенки върху къщата. Където светът ни лежеше, разбит на малки парченца, досущ като милионите мидички в краката ни.

Боби гледаше мълчаливо пътя, по който беше изчезнал баща ни. Само рехава следа от белезникавосини автомобилни газове беше останала от него.

– Той каза някои... – Боби вдиша рязко, потръпна, опитваше се да преглътне риданието, което стискаше от толкова време. – Някои много лоши неща.

Прегърнах го през раменете и риданието му се отприщи. Стояхме самички на плажа. Без баща. Празни и гневни.

Стиснах ръката си в юмрук и смазах бисквитката. Смазах я на прах. Когато тя се разсипа между пръстите ми по пясъка, болка прониза рязко гърдите ми. Болка физическа и напълно реална.

Щеше да изчезне след петдесет и три години.

1.

Очевидци казват, че телефонът иззвънял около седем вечерта, а разговорът бил на висок тон. Докато мъжът, седнал в закусвалнята при паркинга за камиони, бил спокоен и говорел с тих глас, гласът на жената по телефона далеч не бил нито спокоен, нито тих. Клиентите не я виждали, но я чували как крещи, чували и как вероятно чупи разни неща. Седем от деветимата присъстващи в закусвалнята, включително сервитьорката, твърдят, че Джейк Гибсън направил няколко опита да се разбере с жената, но тя всеки път го прекъсвала гневно. Той слушал, кимал, намествал петносаната си бейзболна шапка и се опитвал да вмъкне по някоя дума.

– Али... Скъпа, знам, но... Ако само ме чуеш... Извинявай, но... Зад волана съм вече четиресет и два часа... Аз... – Прокарал ръка по лицето си. – Уморен съм до смърт. – Минали минута-две, в които той седял изгърбен и се опитвал да приглуши някак звука на несвързаните ѝ крясъци. – Знам колко е важно, знам колко усилия си вложила... – Още една дълга пауза, още кимане. Джейк потъркал отново очите си. – Поканите... декорацията... осветлението. Да, помня колко плати за оркестъра. Но... – Свалил шапката си и прокарал ръка по голата си глава. – При Флагстаф пътят беше затворен, отклоних се и това съсипа всичко. – Затворил очи. – Скъпа, нямам как да пристигна тази вечер. Утре ще ти направя бъркани яйца, обещавам...

И така нататък. Още от същото.

А и Али Гибсън изобщо не го слушала. Заета била да крещи. С цяло гърло. Бракът им бил през разпад, затова се разбрали да си дадат „почивка“. За половин година. Той се изнесъл от семейния дом, живеел в кабинката на камиона си. Обикалял страната на шир и длъж. Времето и разстоянието им се отразили добре. Али поомекнала. Отслабнала. Ходела на пилатес. Купила си ново бельо, от хубавото. За да му напомни. Това сега щяло да е едновременно празненство за рождения му ден и за добре дошъл у дома. Щели да си дадат втори шанс.

Закусвалнята беше малка и Джейк се чувстваше все по-неловко. Отдалечи телефона от ухото си, чакаше я да приключи. Али беше първата му съпруга. Бракът им беше на десет години и още не беше приключил. На нея той ѝ беше вторият съпруг. Съседите се бяха опитали да го предупредят. Казваха тихо в шепа: „Първият ѝ мъж не си замина случайно“. Като поставяха ударение върху „случайно“.

Така и не можа да ѝ каже довиждане. Тя изплю последния си залп отрова и стовари слушалката върху вилката. Щом линията замлъкна, Джейк постоя още малко, чакаше. Чудеше се дали тя няма отново да се обади. Не стана. Сервитьорката се появи с каничка кафе и жадни очи. Той никак не изглеждаше зле. Е, не беше чак красавец или нещо такова, но тя беше виждала и много по-неприятни мъже. Много, много по-неприятни. Имаше нещо мило и приканващо в изражението му, освен това очевидно беше работяга, ако се съдеше по вида на ботушите и ръцете му. Сервитьорката без миг на колебание би заела мястото на Али.

– Още кафенце, миличък? – „Кафенце.“ Преди да ѝ отговори, Джейк чу омразния повтарящ се сигнал по телефона, знак, че Али е затворила. Сякаш не го беше изложила достатъчно и така.

– Извинявам се – каза тихо той, без да се обръща конкретно към някого, после стана, пресегна се през бара да върне слушалката на телефона върху апарата и тихо благодари на сервитьорката.

Побутна недоядената си пържола, допълни термоса си с кафе, остави двайсетачка на масата за сметката от седем долара, после излезе тихо от закусвалнята, като поздрави учтиво възрастната двойка, с която се размина на вратата. Излезе, съпроводен от характерното потропване на бастуна си по бетона – рана от шрапнел, която така и не беше заздравяла напълно.

Сипа дизел в резервоара на камиона си, плати на касата за горивото, както и за четири пакетчета кофеинови таблетки, после отиде в тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Полицаите, които две денонощия по-късно гледаха видеозаписите от камерите в закусвалнята, видяха как Джейк направи двайсет скока на място и още толкова лицеви опори, преди да се качи в камиона си. През последните два и половина дни той беше изминал разстоянието от Аризона до Тексас и след това до Мисисипи, където беше закачил за влекача си цистерна с гориво на път към Маями. Опитал се бе да стигне до дома за празненството по случай шейсетия си рожден ден, но тялото му просто не издържаше. Клепачите му тежаха по хиляда килограма всеки. Оставаха му по-малко от двеста километра, когато се беше обадил на Али да ѝ каже, че вече на два пъти е заспивал на волана и няма начин да се прибере навреме.

Тя не беше приела новината добре.

Джейк погледна с копнеж към мотела, но крясъците ѝ още ехтяха в главата му. Знаеше, че ако не се прибере, нещата още повече ще се влошат.

Затова миличкият Джейк Гибсън седна зад волана и потегли. За последно.

Потегли на юг и се качи на шосе 98. Движеше се покрай крайбрежието, след известно време прекоси Мексико Бийч на път към Апалачикола.

На шосе 30Е зави на запад. Още десетина километра до заветната прегръдка на Али. Настъпи педала на огромния камион с осемнайсет колела и десет скорости. Макар да беше минавал по този маршрут стотици пъти, никой не би могъл да каже защо сега Джейк караше толкова бързо, нито защо е пренебрегнал примигващите в жълто предупредителни знаци край тясното шосе. Всеки шофьор с неговия опит би трябвало да знае отвъд всяко съмнение, че камион с такава маса и ускорение никога не би могъл да вземе завоя. Пътният патрул прецени, че камионът се е движел с много над позволената скорост там, където шосе 30Е прави остър завой на север. Именно тук, в най-тясната част на полуострова, шосето се приближава най-много до океана. За да раздели шосето от водата, службата за пътна поддръжка беше струпала гигантски гранитни скали вляво от пътя. Стотици скали с размерите на фолксваген и всяка с тегло от по няколко тона, натрупани накриво една върху друга, на площ от десет метра ширина и на височина от поне шест. Непробиваема стена, която да държи залива далече от шосето и автомобилите по шосето – далече от океана. „Скалите“ бяха любимо място на влюбените, които идваха тук да се насладят на гледката и да пият вино. Хванати за ръка, те се катереха по скалите и присядаха в компанията на пеликаните, докато слънцето залязваше в червено и се сливаше със залива.

Голямата стена на Кейп Сан Блас беше оцеляла след множество урагани и стъпките на стотици хиляди туристи.

Никой не знае кога точно е заспал Джейк Гибсън. Знае се само, че е заспал. Малко преди десет вечерта неговият „Питърбилт“ се забил право в стената от канари с мощта и енергията на „Титаник“. Когато скалите разкъсали цистерната с гориво на метър-два зад Джейк, експлозията се чула и усетила чак в Апалачикола, на петдесет километра от катастрофата, а сиянието се видяло чак в Талахаси, на сто и шейсет километра оттам. Завили сирени, пожарни коли и патрулки били пратени към мястото на сблъсъка, но жегата от пожара била такава, че не им останало друго, освен да затворят шосето и в двете посоки. И да гледат как камионът гори.

Али седеше на пода на тоалетна кабинка, изгърбена над бутилка „Джак Даниелс“. Лицето ѝ – почервеняло от сълзи. От пет километра разстояние беше видяла отблясъка на експлозията в белите плочки. Щом видя огнената топка, разбра.

Камионът гореше при толкова високи температури, че Али и гостите останаха зад бариерата, поставена на почти километър от катастрофата, и безпомощно вдишваха вонята на горяща гума. Останаха там цялата нощ. Призори огънят отслабна и пожарните коли се приближиха. Не че беше останало какво да спасяват. Няколко стоманени греди. Едно от колелетата беше изхвърчало при експлозията и се беше търколило на половин километър в блатото. Задният край на цистерната приличаше на сцепено кенче от сода. В центъра на експлозията беше останало само тъмно петно върху асфалта.

Пътните камери при предупредителните светещи табели на километър и половина преди завоя бяха записали Джейк на волана. Софтуерът за лицево разпознаване, както и показанията на Али, след като изгледа записа, потвърдиха, че верният Джейк Гибсън с вечната си омазнена бейзболна шапка е карал камиона и е сменял скоростите по шосе 30Е там, където то завива на север.

Не откриха нищичко от Джейк Гибсън.

Нито катарамата на колана му. Нито ток от ботуш. Нито часовника му от титаний. Нито венчалната халка от платина. Нито зъбите му. Нито бронзовата глава на бастуна му. Също като голяма част от камиона си, Джейк се беше изпарил. Ужасяващата му смърт породи куп спекулации. Теории и хипотези – с лопата да ги ринеш. Най-разпространената гласеше, че Джейк е заспал много преди завоя и е отпуснал напред цялата си тежест и ранения си крак. Само така можело да се обясни защо е карал с такава висока скорост. Друга хипотеза гласеше, че четирите дни на злоупотреба с кофеин са му докарали инфаркт и Джейк е починал много преди завоя, при което тялото му също е политнало напред. Друга теория залагаше на аневризма, която се е спукала и е довела до същия краен резултат. Никой не знаеше какво е станало в действителност. Със сигурност се знаеше единствено, че Джейк Гибсън си е отишъл с такъв гръм и трясък, че взривът бил регистриран от военните сателити, а на място дошли хора от министерството на отбраната и от агенцията за национална сигурност, които гледали с вдигнати вежди пораженията от гигантската експлозия. „Колко жалко.“

Мястото на взрива, оградено с жълти полицейски ленти и мигащи светлини, било твърде горещо, за да се приближи човек. Пожарникарите казваха, че ще мине седмица, докато земята се охлади достатъчно, за да се направи оглед отблизо. Зяпачите клатеха глави, мислеха си за Али и си шепнеха зад гърба ѝ. „Тази жена е прокълната. Всичко, до което се докосне, умира.“

През цялата нощ спасителни екипи и хора от бреговата охрана претърсваха океанските води. Смятаха, че ако при сблъсъка Джейк е бил изхвърлен през предното стъкло на кабинката, при тази главоломна скорост не е изключено тялото му да е прелетяло над струпаните канари и да е паднало в океана, където по това време на годината имаше силно мъртво вълнение. Ако наистина беше паднал в океана, вълнението най-вероятно го е повлякло навътре.

И това търсене удари на камък. И като всяко друго неуспешно търсене дотук, само потвърди ужасния извод, че Джейк е загинал от мъчителна смърт.

Тежестта на всичко това смазваше Али. Джейк, кроткият ѝ съпруг, който не искаше друго, освен да слага хляб на масата и смях в сърцето на жена си, нямаше никога повече да се върне. Никога. Последните две-три години не бяха лесни. Той работеше повече от всякога, отсъстваше със седмици, а понякога и с месеци. Али знаеше какво си мислят хората – че Джейк е приел тази работа, за да е далече от нея, защото тя е нетърпима.

Сега не ѝ оставаше друго, освен да планира погребението и да реши какво да сложи в празния ковчег. Но опиташе ли се да каже на съпруга си, че съжалява, в главата ѝ прокънтяваше оглушителната мисъл, че последните ѝ думи към Джейк не бяха „обичам те“. Не, последните ѝ думи към него бяха злобна, гневна тирада.

А за тези думи лекарство не съществуваше.

2.

На деветстотин и четири километра североизточно от остров Кейп Сан Блас, в подножията на връх Мичъл в Северна Каролина, Хуан Педро Перес си запали цигара. Кокалчетата на ръцете му бяха обезобразени от белези, имаше белег и на челото, както и още двайсетина под ризата. Той отколе ценеше високо уменията си с ножа, но за тези си умения беше платил немалка цена. Роден в Хуарес, Хуан за пръв път беше прекосил границата на шест години, като през по-голямата част от пътя беше носил сестра си на гръб. Вече беше на трийсет и отдавна беше изгубил бройката на тези преминавания. Отгледан в полето и уморен до смърт от безкрайните часове под слънцето и безбройните празни очаквания, той беше ограбил един пограничен фермер, взел беше пушката му и бързо се беше научил да я използва. Скоро започна да предлага услугите си под наем. Наркотрафикант с партизанско потекло. Имаше талант и безпардонност, които скоро направиха впечатление на когото трябва. Хората на върха на хранителната верига го взеха под крилото си, осигуриха му връзки и контакти навсякъде. Едни го преследваха, други го защитаваха. И много скоро Хуан стана достатъчно силен сам да дърпа конците.

Седеше зад волана на един стар форд с открита каросерия, свил небрежно лявата си ръка пред устата, с изпити страни и очи, тъмни и студени. Тютюнев дим струеше през носа му и излиташе през отворения прозорец на колата. Въртеше стара запалка „Зипо“, като я подпираше върху дясното си бедро при всяко завъртане, отваряше капачето, щракваше пламъка, после пак затваряше капачето. Завъртане, припламване, и отново. Жената, която седеше до него, гледаше не толкова запалката, колкото ръката, която я държеше.

Каталина беше на двайсет и осем, или така поне смяташе. Двамата се бяха запознали, колкото и да е странно, в църквата. Каталина изпращаше покойни си съпруг, а Хуан Педро прекарваше стока и използваше църквата за прикритие и сигурна спирка. За това Каталина не знаеше нищо навремето. Диего, скъпият ѝ съпруг от пет години, беше добър човек и тя много го обичаше. Когато се ожениха, тя беше на осемнайсет, а той – на двайсет и осем. Диего беше зъболекар и предвид вродената му честност, ниските цени и денонощните домашни посещения, имаше много пациенти, но малко пари.

Там, в църквата, Хуан Педро погледна дългата ѝ рокля и красивите черни очи, после премести поглед върху обикновения дървен ковчег на съпруга ѝ. След това посочи на север, към границата.

– Америка?

Тя сведе поглед към двете си деца, които гледаха с празни очи ковчега. После плъзна поглед по ада наоколо и реши, че по-зле от това не може да стане.

Уви, за това много грешеше.

Пет години по-късно Каталина беше намерила своята Америка, живееше в малък камион със спукан ауспух и течащо масло, а пистолетът на Хуан Педро ѝ служеше за възглавница. Той винаги действаше по един и същ начин – откарваше я с децата в някое село, оставяше ги в някоя колиба и изчезваше за седмици и месеци, а двама от хората му ги наглеждаха, докато той не се появеше отново без предупреждение, тъпкан с пари в брой и с половин бутилка текила в ръка. Досега Каталина беше живяла в Тексас, Ню Мексико, Алабама, Луизиана, Джорджия, Южна и Северна Каролина. Виждала бе Хуан да участва в двайсетина и повече кървави боеве с нож. Той обичаше да гледа отвисоко другите мъже, докато те се гърчат и кръвта им изтича. С доволна усмивка на лицето. С окървавен нож в ръката. Любимото му оръжие беше петнайсетсантиметров нож за дране „Декстър-Ръсел“. Касапски нож. Научил се беше да го използва в една кланица. С извито острие. Дървена дръжка. Въглеродна стомана. Остър като бръснач. Рядко се разделяше с пистолета си и никога с ножа.

Първите ѝ два опита да избяга не минаха добре. Трябваше ѝ почти месец, докато успее да си поеме въздух дълбоко, без да я боли. Третия път той едва не я уби пред очите на децата ѝ. Ако отговаряше само за себе си, Каталина с радост би затворила очи с надежда да се събере с Диего в отвъдното, но ужасът в очите на децата не ѝ позволяваше да го направи. Затова тя се надигна някак от пода и се подчини. Дори сега не виждаше добре с лявото око след ударите.

Хуан Педро не харесваше децата ѝ. Той по принцип не харесваше децата. Докато не го дразнеха твърде много и не му струваха твърде много средства, щеше да ги търпи, но Каталина знаеше, че времето им изтича. В неговия свят разни лоши хора купуваха деца и тя подозираше, че Хуан Педро вече е взел аванс за нейните.

Диего беше на десет. Ниско подстригана гарвановочерна коса. Очила с черни рамки и дебели лещи. Квадратна челюст. Кротък поглед като на баща му. Седеше по турски на задната седалка с окъсана книга на Луис Ламур в ръце, хапеше мълчаливо долната си устна и всеки миг щеше да се подмокри. Пред други хора наричаше Хуан Педро „папа“. Насаме не му викаше никак.

Габриела беше на седем. Дълга и сплъстена черна коса до под раменете. Кожата ѝ беше мръсна, защото не се беше къпала от три седмици, имаше и обрив, за който не искаше да говори. Седеше, превила крак под себе си, хапеше мълчаливо горната си уста и се чешеше до кръв.

В добавка към лъскавия пистолет, втъкнат под колана му отпред, Хуан Педро носеше и револвер на гърба си. Трето огнестрелно оръжие беше залепено под предната седалка, в жабката имаше четвърто. На пода отзад, пред задните седалки, имаше две пушки, а под самите седалки, на които седяха децата, бяха скрити три автоматични оръжия. В каросерията имаше фалшиво дъно, пълно с няколко хиляди патрона и пари в брой. Макар мнозина да мразеха и преследваха Хуан Педро, той не беше глупав и държеше да си отиде с гръм и трясък.

Студено беше. Каталина гледаше втренчено през прозореца ледения дъжд, който го заливаше. Караха вече цялата нощ. Карали бяха и предната. В такова време нямаше да „работят“, но тя не смееше да каже нищо. Хуан Педро беше изпратен или да прибере, или да остави. Животът им се беше превърнал в поредица от безпредметни пътувания.

Тя сложи нежно ръка върху неговата и прошепна:

– Хуан, децата нямат дрехи за такова време. – Той я погледна изпод вежди, после хвърли поглед през рамо към задната седалка, където Габриела трепереше. Запали двигателя, изхвърли фаса през прозореца и включи на скорост. Каталина прошепна отново: – А Диего трябва да пишка.

Хуан Педро погледна с неодобрение в огледалото за задно виждане. Смяташе момчето за слабо и си беше поставил за цел да го промени по свой вкус. След малко свърна по главната улица на Спрус Пайн и спря пред магазин за дрехи втора ръка. Извади навити на руло стотачки от джоба на панталона си, отдели една банкнота от двайсет долара, даде я на Каталина и кимна към вратата. Когато тя даде знак на децата да слязат с нея, Хуан протегна ръка да ги спре и поклати рязко глава. Децата не помръднаха.

Каталина бързо намери две мъжки якета и два чифта дамски долнища на анцуг, от дебелите. Бяха твърде големи и твърде дълги, но децата щяха да навият ръкавите и крачолите. Занесе дрехите на щанда и продавачката, която според баджа си се казваше Мъртъл, таксува покупката.

– Двайсет и девет долара и деветдесет и шест цента.

Обърната с гръб към пикапа и с обрани движения, които не можеха да се видят от тротоара, Каталина измъкна седем долара изпод ластика на бельото си, разгъна банкнотите и даде двайсет и седем долара на Мъртъл. Жената надникна над очилата си и погледна Каталина. Видяното явно не я впечатли. Почука по зъбите си с молив, после се загледа в пикапа с включен двигател отвън и червеното връхче на цигара над волана. После видя децата. Вдигна вежда, почеса се енергично по главата под рошавата коса и натисна няколко бутона на касовия апарат.

– Ще прощаваш, скъпа, но този ден сякаш няма край. Цифрите се сливат пред погледа ми. – Преброи двайсет и седемте долара, после бръкна в чекмеджето на касата и плъзна по щанда една чисто нова десетачка. Докато Мъртъл сгъваше без бързане дрехите и ги прибираше в голям хартиен плик, Каталина нави банкнотата на рулце колкото клечка за зъби и я пъхна под ластика на окъсаното си бельо. Мъртъл я изчака търпеливо да приключи, после ѝ подаде торбата и каза:

– Ако ти трябва нещо друго, само кажи.

Щом се върна при колата, Каталина завари Диего разтреперан и разплакан.

– Хуан... моля те? – удари го на молби тя.

Хуан Педро дръпна от ръката ѝ торбата с дрехите, погледна вътре и я метна на задната седалка. Децата не посегнаха към нея. Той даде знак на Каталина, тя седна до него и затвори вратата. Хуан Педро изчака една кола да мине покрай тях, после излезе без бързане на шосето. Беше предпазлив. Нямаше нужда да потегля рязко или да свисти с гуми. Пътниците му знаеха от опит, че той е лош човек. Не би имало полза да подновява този урок. Не още. Една от причините да оцелее толкова дълго от тази страна на границата, беше хитростта му. Способността му да не прибързва. Овладял беше до съвършенство ролята на беден и уморен работник, който търси късмета си на американска територия.

Хуан Педро имаше четири мобилни телефона, в един от които се намираше нужната му карта. Движеха се на запад по шосе 19Е, минаха през Микавил и поеха на юг по магистрала 80 на път към Бусик. След завоя пред пощата тесният двулентов планински път ги изведе от градчето, покрай началното училище и фабриката за матрачни пружини. Хуан Педро забеляза полицая, който седеше в партулката край пътя, но се направи, че не го вижда. Усмихна се леко, докато минаваха покрай патрулката, дясната му ръка пропълзя към колана. Левият му стоп не светеше, но Хуан отлично знаеше, че полицаят предпочита да остане на топло и сухо в колата си. Потропа с пръсти по дръжката от фалшива слонова кост на автоматичния си пистолет. Ако ченгето все пак решеше да се направи на интересно, двамата щяха да си поговорят надълго и нашироко. Задълбочено.

Леденият дъжд усложняваше нещата. Пътищата бяха разкаляни, а чистачките на пикапа не работеха от десетина години. Хуан Педро караше бавно и триеше отвътре запотеното предно стъкло с една мръсна бяла тениска.

Диего трепереше на задната седалка.

Хуан Педро следва картата до Бодич, после до Цело, а щом пътят зави под прав ъгъл надясно при река Саут Тоу, намали и започна да се оглежда за пътни табели. Зави надясно при гробището на Гибсън и мина на първа по черния път. Диего мижеше. Хуан Педро се поколеба едва доловимо при вида на табелката за път без изход. Не обичаше да го притискат.

Движеха се по нанагорнището, подминаваха някоя и друга къща и хижа. Ставаше тъмно. Минаха край превзет от растителност купол, от онези, направени от триъгълни елементи за по-голяма издръжливост. От комина му излизаше дим. Педро смъкна прозореца и се загледа в дърветата. В колата нахлуха дъжд и студен въздух. Светлина като от фенерче блесна два пъти в бърза последователност, после още веднъж. Хуан Педро подсвирна и пое наляво по калния тесен път. Рододендрони шибаха с клонките си предното стъкло.

Спря, остави пикапа с включен двигател, слезе, сграбчил една черна чанта, и тръгна през мрака към някакъв тип с фенерче пред нещо като плевня от ламарина. Откъм плевнята се чуваше какофонията на рок музика. Веднага щом Хуан Педро се скри от погледа им, Каталина подаде на Диего празна бутилка от вода. Момчето коленичи на задната седалка и разкопча отчаяно панталонките си. През следващите две минути напълни почти догоре бутилката, като се стараеше да не разлее и капка. Каталина затвори плътно шишето и го натика под своята седалка. Диего шумно си отдъхна, после и тримата се загледаха в мрака навън, като се надяваха и се молеха Хуан Педро да не се върне.

След минутка той се появи откъм плевнята с равнодушна физиономия, понесъл друга черна чанта, седна зад волана, включи на задна и започна да обръща. Видя в огледалото за задно виждане, че Диего вече не се поти от напрежение, и наби спирачки. Всички политнаха напред. Шишето с урината – също. Хуан Педро го погледна и рязко удари Каталина с опакото на ръката си, толкова силно, че главата ѝ се блъсна в облегалката. Докато от сцепената ѝ устна се стичаше кръв, той запали цигара, погледна в огледалото за задно виждане и изръмжа през зъби:

– Ти си виновен. Извини се.

Диего изскимтя:

– Съжалявам, мамо.

Каталина изтри кръвта и поклати леко глава.

Хуан Педро дръпна силно от цигарата си и продължи по черния път. Докато вземаше широкия завой към асфалтираното шосе, фаровете на стария форд се срещнаха челно с фаровете на полицейската патрулка, паркирана перпендикулярно на табелата за път без изход.

Полицаят стоеше до патрулката, увит с дъждобран, от шапката му се стичаше вода, в ръката си държеше фенерче. Насочи силния лъч в очите на Хуан Педро и вдигна лявата си ръка като стоп-палка.

Хуан Педро се усмихна, махна и не се поколеба и за миг. Натисна газта до ламарината, мощният двигател на пикапа изрева, Хуан завъртя волана леко наляво, удари на скорост полицая и той хвръкна в нощния въздух като витло на хеликоптер.

Щом белите петънца се разкараха от полезрението му, Хуан Педро видя, че полицаят е постъпил умно и си е довел подкрепление. Втори полицай тъкмо коленичеше до патрулка и насочваше пушка към предното стъкло на форда. Монтираният към вратата мощен прожектор осветяваше вътрешността на форда, и предните, и задните седалки, което обясняваше защо полицаят още не е изпразнил по нарушителя трийсетте патрона в затвора на пушката си. Вместо това ченгето държеше форда на мушка и крещеше като луд в закачената на рамото му радиостанция. Хуан Педро измъкна изпод колана си автоматичния пистолет и спокойно – понеже знаеше, че полицаят няма да отвърне на стрелбата – изстреля всичките седемнайсет патрона през вратата на патрулката. Щом димът се разнесе, видяха, че полицаят лежи по гръб в калта. Единият му крак беше превит под странен ъгъл.

Малко неща можеха да впечатлят Хуан Педро, но появата на трети полицай наистина го изненада – ченгето изникна иззад патрулката на първия полицай, несъмнено в опит да се прицели, без да застраши другите хора във форда. Хуан Педро изскочи от форда, като го използваше за прикритие, измъкна револвера си, тръгна към полицая и стреля шест пъти в бърза последователност. Щом изпразни револвера си, той се върна в пикапа и включи на скорост.

И точно тогава се сблъска с първия неразрешим проблем тази вечер. И четирите му гуми бяха спукани.

Хвърли поглед на полицейските патрулки, но те нямаше да му свършат работа. Имаха чувствителни джипиеси, иначе казано някое ченге зад бюро щеше да следи всяко негово движение. Вариантите му никак не бяха много.

Грабна раницата, приготвена за точно такъв случай, взе няколко оръжия, изкара Каталина и децата от пикапа и ги подкара по обратния път към ламаринената плевня.

Мокра до кости и зъзнеща с тънката си тениска, Каталина помогна на децата да облекат якетата. Долнищата на анцузите щяха да почакат.

Хуан Педро ги подкарваше през мрака с дулото на пушката си. Стигнаха до сградата и той се промъкна покрай нея като сянка. Десетина мъже се бяха разположили в плевнята и готвеха дрога. Четиримата, които уж стояха на пост отвън, си предаваха нещо, надрусани до козирката. Хуан Педро накара Каталина и децата да продължат напред, към едно малко възвишение отзад, даде им знак да седнат до една голяма скала, после зачака, като не отместваше поглед от плевнята.

След минута и половина се чу вой на сирени и по лицето на Хуан Педро се разля усмивка. След още трийсет секунди нощното небе грейна в синьо и червено – всички полицаи от Бърнсвил и Спрус Пайн се изсипаха като рояк върху плевнята, превърната в нарколаборатория. За да подкладе още огъня, Хуан Педро стреля четири пъти през предното стъкло на първата патрулка и седем пъти през стъклото на втората. Това накара всичките дванайсет патрулки да набият спирачки и дванайсетте полицаи – разгневени от смъртта на тримата си колеги – да обсипят с куршуми плевнята, където междувременно се беше възцарил пълен хаос.

Хуан Педро знаеше, че ще мине доста време – най-рано утре, но по-вероятно ден-два, – преди ченгетата да стигнат до извода, че шофьорът на пикапа не е бил в плевнята. Обърна се, преметнал пушката на рамо, и даде знак на Каталина да тръгне нагоре по хълма. Тя не спори. Не се поколеба. Просто взе Габриела на ръце и пое след Диего, който вече влачеше крака по стръмната заснежена пътека. Туристически маршрут Уди Ридж, така пишеше на табелката отстрани. Каталина не беше идвала тук преди, за разлика от Хуан Педро, ако се съдеше по уверените му крачки. Вървяха по нанагорнището над километър, сподиряни от приглушеното ехо от стрелба в ниското, хлъзгаха се на всяка втора крачка. Скоро пътеката стана толкова стръмна, че се хващаха за храсти и провиснали клони на дървета, за да си помагат. Вятърът блъскаше ледения дъжд в лицата им.

Откъм ниското припламна експлозия. На мястото на плевнята изригна огнено кълбо. Хуан Педро отново се усмихна. Сега вече щяха да минат една-две седмици, докато ченгетата осъзнаят, че той не е бил вътре. А имаше шанс и изобщо да не разберат. Той запали цигара, завъртя между пръстите си тежката запалка и се засмя тихо.

Диего се спъна и Каталина посегна инстинктивно да го хване, а Хуан Педро го плесна по тила. Каталина помоли през тракащи зъби да починат за минутка, но Хуан Педро само посочи напред. Заобиколиха някакви скали, после потънаха отново между дърветата и скоро стигнаха до естествена кухина в гранита. Под надвиснала скална стена имаше нещо като пещера, голяма колкото да побере два или три пикапа. Някой беше струпал подпалки и сухи борови клони в ъгъла. Хуан Педро бързо запали огън.

Каталина и децата стояха близо до пламъците и трепереха все по-силно. Каталина помогна на децата да съблекат мокрите дрехи и ги настани да седнат между огъня и гранитната стена. Просна мокрите дрехи на един дълъг клон до стената да съхнат, сложи още дърва в огъня и нареди около него големи камъни, които да съхранят и да отразяват топлината. Загледана в ужасените си и изтощени деца, по чиито лица се гонеха сенки от пламъците, Каталина стигна до решение – по-добре да умрат, отколкото да живеят така.

Понеже сънят можеше да го убие, Хуан Педро се беше научил да живее без него. Спеше само и единствено в някой от двайсетината товарни контейнера, които беше разположил стратегически из целия Югозапад. Заключваше ги отвътре и явно вярваше, че това му осигурява безопасност. Но ако не беше спал няколко дни и не можеше да се добере до някой от контейнерите, вземаше някакъв силен наркотик, който го приспиваше дълбоко за няколко часа. Нещо, което да надмогне химически инстинкта му за оцеляване и да изключи мозъка му.

Проблемът беше, че Каталина не знаеше кога точно го прави Хуан Педро. Той пазеше това в тайна като всичко друго в живота си. Хуан Педро умееше да контролира информацията, беше истински майстор в това отношение. И именно това качество го правеше толкова ценен. В резултат на това, Каталина никога не знаеше дали той наистина спи, или само се преструва. Дори по хъркането му не можеше да съди. Единственият надежден признак беше движението на очите му под клепачите. Той, уви, обикновено криеше лицето си под шапката.

Хуан Педро не беше спал от почти пет дни. Каталина знаеше, че няма да издържи още дълго. Скоро щеше да заспи. А и в бързането шапката му беше останала в пикапа. Каталина се постара с огъня, разпали го максимално, за да е топло и приятно край него. Хуан Педро се прозина и излезе пред пещерата да погледне влошаващото се време. Щом се върна, той нагласи раницата си напряко на входа, легна с глава върху нея и с пушка в ръце, и затвори очи.

3.

Седях, краката ми се люлееха. Под мен – бяла хартия. Гол до кръста. Млад лекар ме преслушваше със стетоскопа си. На стената висяха куп дипломи.

– Дишайте.

Вдишах.

– Пак.

Вдишах отново.

– И още веднъж.

Лекарят сложи длан върху гърдите ми и я почука с другата си ръка. После направи същото и на гърба ми.

– Да не ви стига въздух напоследък?

– Малко.

– Малко или не ви стига?

– Живея на над хиляда метра надморска височина.

– Така ли се чувствахте, когато се преместихте тук?

– Не.

– Откога живеете тук?

– Десет години и повече.

– Откога се чувствате така?

– От две-три.

Той посочи антиацидните таблетки против стомашни киселини на масата.

– Откога вземате тези?

– Отдавна.

Лекарят се намръщи.

– И чак сега идвате на преглед?

– Не ми се стори важно.

Той скръсти ръце.

– Преди сте били силен като вол, нали?

Поклатих бавно глава.

– Може и така да се каже.

– Но не и напоследък.

На това не отговорих.

Той увеси стетоскопа на врата си.

– Проблемът ви не е в лошото храносмилане.

– А в какво?

– Вероятно имате нужда от няколко стента. Но ще знам със сигурност след изследванията.

– Спешно ли е?

Той сякаш се изненада от въпроса ми.

– Зависи.

– От какво?

– Дали искате да живеете.

Кимнах.

Занасяше се с мен.

– Приличате ми на образован човек.

Вдишах през зъби.

– Дори гимназия не завърших.

Той скръсти отново ръце на гърдите си и ме погледна скептично.

Плъзнах поглед по дипломите на стената.

– Ходил съм на училище... но образованието ми не е традиционно.

Той погледна отново картона ми.

– На шейсет и...

– Две – довърших вместо него.

Той кимна.

– Артериите ви са втвърдени. Вероятно има и стеснения. Диабетът не помага. Но засега не мога да кажа повече. Трябва да погледна отблизо.

– Колко ще ми струва?

Той не изглеждаше впечатлен.

– Това има ли значение?

Вдигнах рамене.

Той погледна отново картона ми.

– Може да се направи безплатно в болница за ветерани, но това вие вече го знаете.

– Не бих им позволил да оперират и трупа ми.

– Разбираемо. – Сложи ръка на рамото ми. – Да ви запиша ли в графика за следващата седмица? Не боли, а и ще се почувствате много по-добре.

– А ако не го направя?

– Ами... имате два варианта. Или ще умрете на мига, или, ако по някакво чудо не умрете веднага, ще ви разрежем гърдите и ще счупим повечето ви ребра в опит да зашием каквото е останало от сърцето ви.

– Не мисля, че това е по силите на медицината – казах под нос.

Той се наведе към мен.

– Моля?

Облякох си ризата.

– Следващата седмица става.

Той спря поглед върху джобчето на ризата ми. По-точно върху пакета цигари.

– Тези ще трябва да ги спрете.

– Не ги пуша.

Той се засмя.

– На бас, че не вдишвате дима също така.

Станах да се загащя. Докторчето беше с пет-шест сантиметра по-ниско от мен, затова го погледнах отвисоко.

– Док... отношението ви към пациентите има нужда от подобрение.

– В смисъл? – настръхна моментално той.

– Преди да обвините човек, редно е да знаете историята му.

Момчето беше на половината на годините ми. Можех да съм му баща. Вероятно тонът ми го убеди. Така или иначе, промени своя.

– Тогава защо ги носите?

– За да не забравям.

– Какво да не забравяте?

– Че това вкоравено сърце, за което вие говорите, някога беше нежно и знаеше как да се смее, да обича и да чувства дълбоко. А това никакви стентове няма да го върнат.