Щастие

1.

След като се събуди, Сабрина Брукс остана да лежи със затворени очи още няколко минути, наслади се на унеса на полусънното състояние. Винаги се будеше преди алармата да се включи в седем и измъкваше ръка изпод завивките, за да я изключи преди да звънне. Размърда се и усети тежкото тяло зад себе си, чу тихото прохъркване. Отвори очи и я посрещна великолепното, слънчево майско утро. В леглото до нея имаше гъста бяла козина и когато се обърна, тя видя как кръглите черни очи се отварят и я поглеждат, а мокрият черен нос на огромната староанглийска овчарка Уини1 потръпва. Кучето я караше да се усмихва всяка сутрин, когато го намираше до себе си, заедно със сгушеното дребничко, бяло, дългокосместо чихуахуа Пиглет2, което също отваряше очи, прозяваше се и се протягаше. Те ѝ бяха верни другарчета в ремонтирания хамбар в планината Бъркшир в Масачузетс, където живееше вече девет години.

Да купи хамбара и да го превърне в свой дом бе най-голямата ѝ награда, която ѝ донесе огромно удоволствие тогава, когато беше на трийсет и девет. Успя да си го позволи след удивителния успех на втората си книга. Написа първата на трийсет и седем, след чергарски живот и пъстра кариера. Преди това се въздържаше да пише, защото ѝ се струваше досадно да поеме по стъпките на баща си.

Баща ѝ, Аластър Брукс, беше англичанин, автор на сериозни, задълбочени биографии на известни британски и американски писатели. На нея те ѝ се струваха неописуемо скучни, макар да бяха старателно написани и безкрайно точни. Аластър Брукс беше магистър по история, защитил докторат по литература. Беше учил в Оксфорд, в Университета на Единбург и в Сорбоната, където бе преподавал няколко години преди да се премести в Щатите и да чете лекции по литература в Университета на Бостън. Преподава там осемнайсет години и почина млад, на петдесет и една. Аластър беше прекарал последните три години от живота си в усамотение в хижа във Вермонт, където се премести след като Сабрина замина да учи в Калифорнийския университет. По това време вече се беше отдал напълно на писането на биографии и нямаше нищо, което да го разсейва.

Сабрина го посещаваше веднъж в годината, за Коледа, което за него бе по-скоро натрапничество, отколкото удоволствие, но издържаше присъствието ѝ за две седмици. Щом тя заминеше отново за колежа, баща ѝ ѝ напомняше, че тя е възрастен човек и не би трябвало да има нужда от постоянно общуване с родител. Тя прекарваше ваканциите в Ел Ей, през летата работеше, за да изкарва допълнително пари. Макар да беше самотна, не се чувстваше изолирана, както у дома с баща си. Подозираше, че той не поддържа контакт с други хора между посещенията ѝ, освен да отскочи до някой магазин за крайно необходими неща като храна или книги. Той нямаше нужда от компания и грижливо избягваше каквито и да е срещи. Контактите с хората винаги му се струваха болезнени, дори когато ставаше въпрос за дъщеря му. Тя така и не успя да прокара мост над пропастта, която ги делеше, освен в случаите, когато говореха за някоя от книгите му. Тогава баща ѝ се оживяваше на мига, но след това, приключеше ли разговорът, той отново се затваряше. Изглежда съществуваше единствено благодарение на връзката си само с хората, за които пишеше. Истинските хора в живота му бяха агония за него. Навремето родителите му бяха го изпратили в пансион в Итън веднага щом се съгласили да го приемат, също като по-големия му брат Рупърт. Аластър бе расъл без обич и рядко виждал родителите си. Скоро след като пристигнал в Итън, когато бил на дванайсет, го върнали у дома за погребението на майка му и незабавно след това отново заминал за училището. Брат му, пет години по-голям, завършил скоро след смъртта на майка им и Аластър останал сам в Итън. Израсъл без обич, той не притежаваше способността да получава или да проявява обич в живота.

Детството му, семейството му, причината да напусне Англия бяха забранени теми. Сабрина не знаеше нищо за семейството му или за детството му и той отказваше да обсъжда това с нея. Всичко, което тя знаеше, беше, че той е заминал от Англия на двайсет и шест и е защитил доктората си в Единбург, преди да се премести във Франция и Сорбоната. Живял в Париж три години и там се запознал с майка ѝ. Тя можеше единствено да предполага, че причината да напусне Англия е някакво неразбирателство за наследство, тъй като бе вторият син. По-големият му брат беше наследил всичко и Сабрина знаеше, че след като Аластър е напуснал Англия, никога повече не се е връщал, нито пък е разговарял с брат си. Знаеше, че брат му се казва Рупърт и е наследил всичките пари и имоти. Баща ѝ никога не се беше впускал в подробности, никога не бе говорил за детството си.

Знаеше малко повече за брака му с майка ѝ, въпреки че и това беше тема табу. Запознал се със Симон Верние в Париж, когато бил на двайсет и девет, а тя на двайсет и една. Тя била манекенка и Сабрина смътно си спомняше, че беше красива жена. Оженили се няколко месеца след като се запознали, приблизително по времето, когато му предложили преподавателското място в Университета на Бостън. Вече като семейство заминали за Щатите. Сабрина се родила в Бостън година по-късно, когато Аластър бил на трийсет, а Симон на двайсет и две.

Бракът им бе издържал седем години. Сабрина беше на шест, когато майка ѝ си тръгна. Аластър не обясни нищо на дъщеря си, не ѝ каза защо майка ѝ заминава, бе дал ясно да се разбере, че няма да обсъжда този въпрос с нея. Тя никога не разбра дали вината майка ѝ да ги изостави е нейна, тъй като повече не чуха нищо за нея. Когато беше на тринайсет, Аластър обясни на Сабрина, че майка ѝ е заминала с друг мъж и той няма представа къде е и дали все още е жива.

Дори той да имаше други жени в живота си, Сабрина не бе разбрала. Когато не преподаваше, баща ѝ пишеше и връзката между тях бе крайно ограничена. Той бе категоричен за забранените теми, свързани с миналото му, чак до деня, в който почина. Така и не ѝ обясни какво го е накарало да замине от Англия, какво се е случило с брат му, с когото не се виждаше и чуваше, отказваше да говори за майката на Сабрина. Общуването с други човешка същества бе нещо болезнено за него. С годините Сабрина започна да мисли за баща си като за емоционално парализиран човек и не очакваше нищо от него. Пред поредицата от психиатри, които посещаваше още от колежа и веднъж дори постигна известен успех, тя наричаше детството си „ледената епоха“. Нямаше начин да се прехвърли отвъд стените, които бе издигнал баща ѝ около себе си, нито да пробие леда, в който той бе застинал, също като някой праисторически човек, открит замръзнал в пещера. Разстоянието, което налагаше баща ѝ, леденото му отношение бяха превърнали Сабрина в мълчалива жена, срамежлива още от дете. Тя се чувстваше нежелана и не на място. Трябваха ѝ години, за да приеме самата себе си, след като се бе чувствала толкова нещастна като дете.

Аластър искаше тя да учи в колеж около Бостън, в един от първокласните университети близо до тях, но тя копнееше за топъл климат и хора. Кандидатства единствено за университетите в Калифорния и бе приета във всичките. Аластър ѝ бе изготвил строга програма за учене, докато растеше. Всяка седмица ѝ носеше купчини книги и тя послушно ги прочиташе. Той може и да не умееше да покаже обичта си, но се грижеше за нея, осигуряваше ѝ подслон и я обучаваше добре. Готвеше ѝ всяка вечер и тя се хранеше сама в кухнята. Живееха в апартамент в Кеймбридж. Той често ѝ възлагаше допълнителни задачи в ученето и тя имаше отличен успех, не създаваше неприятности на баща си. Когато я приеха в Университета на Лос Анджелис, замина бързо и връзката между тях бе ограничена до коледната ваканция. По това време той се премести във Вермонт и през първата ѝ година, когато се прибра за Коледа, той ѝ каза направо, че има рак на панкреаса и умира. Остана изненадан, когато Сабрина прекъсна следването си и остана при него. Тя бе шокирана от болестта му, а по-късно осъзна, че се е надявала да изгради някакъв емоционален мост към него, преди да стане твърде късно, но той продължи да поддържа разстоянието помежду им, чак до самия край. Прекара последните си два месеца в трескави опити да довърши започнатата книга и успя, почина две седмици по-късно, без да се сближи със Сабрина. Тя очакваше закъснели думи на обич от него, но така и не ги чу. През последните си дни той не проговори, спеше през повечето време, накрая силно повлиян от морфина, който приемаше заради болките. Нямаше думи за нея, когато издъхна, докато тя седеше мълчаливо край леглото му. Тогава беше на двайсет и една и остана съвсем сама. Това бе най-самотното чувство на света. Баща ѝ бе останал недостъпен, непознат през целия ѝ живот.

Беше ѝ оставил малко пари, достатъчно, за да живее комфортно и да завърши образованието си. Беше се отнесъл отговорно, макар никога да не бе проявявал топлота. Тя продаде хижата във Вермонт, старите мебели и повечето му книги. Прегледа няколко кашона с документи в гаража и откри негови снимки като момче, с друго, по-голямо момче, за което реши, че е брат му, макар че на снимките не пишеше нищо. Той бе отнесъл тайните си в гроба. Откри и кашон със снимки на майка си като манекенка, точно толкова красива, колкото Сабрина я помнеше. Симон имаше пищна тъмна коса, беше висока и слаба, с нежни черти и големи зелени очи. Сабрина беше руса и синеока като баща си, дребна, с нежни черти и изглеждаше по-млада за възрастта си. В съчетание със срамежливостта си, тя почти приличаше на дете, дори след като порасна.

Най-ясният спомен на Сабрина за майка ѝ беше яркото червено червило. Не помнеше тя да е проявявала обич към дъщеря си. Очевидно не бе привързана към детето си, тъй като си беше тръгнала и така и не се беше свързала повече с нея или с Аластър. Беше изчезнала безследно. След време баща ѝ получи документите за развод по пощата, но нищо повече не се чу за Симон. Нямаше нито писмо, нито картичка или честитка за рождения ден на дъщеря ѝ и Сабрина повярва, когато баща ѝ каза, че няма представа къде е тя. Сабрина хранеше известни илюзии за майка си, докато беше тийнейджърка, и искаше някой ден да се види с нея, надяваше се, че тя ще прояви по-топло отношение от баща ѝ, но годините минаваха и тя се отказа от тази идея. Жена, която бе проявила толкова незначителен интерес към дъщеря си, едва ли беше добра майка и тя престана да мисли за това, когато порасна.

Сабрина се беше научила да живее без родителска обич, без каквато и да било обич, но за разлика от баща си жадуваше за нея. Завиждаше на съучениците си с любящи родители и винаги се чувстваше изолирана. С годините тя се сближи с приятелите си, които се превърнаха в семейството, което не беше имала. В колежа беше сериозна студентка, а приятелите ѝ бяха братята и сестрите, които нямаше. Като дете бе водила затворен живот и бе жадна за любов. Баща ѝ избягваше връзките с други хора, което бе трагедия колкото за него, толкова и за нея. Дори когато той беше на смъртен одър, тя очакваше той да покаже някакви чувства, че я обича, ала така и не се случи. Той лежеше мълчаливо със затворени очи до последния си дъх, а тя се молеше той да не умира и да не я оставя сама. Баща ѝ си остана загадка, а майка ѝ – бегъл спомен, сянка в живота ѝ, след като я беше изоставила на шест. Това бе тежък товар, който да отнесе в бъдещето. Сабрина се върна в университета, след като той почина, и се зае да навакса изпуснатото време. Успя да се справи и завърши заедно с курса си. Нямаше дом, където да се върне, нямаше роднини освен онези в Англия, за които не знаеше нищо и не познаваше.

След като се дипломира, тя си намери работа в „Дисни Студиос“ като асистент на продукция и след време стана сценаристка, което ѝ се стори вълнуващо. Това беше първата ѝ работа като писателка и ѝ доставяше удоволствие. Премести се във Венис Бийч, където имаше много млади хора. Научи се да кара сърф и беше добра, макар да беше дребничка, плуваше добре. Запозна се с млад сърфист от Нова Зеландия, Джейсън Тайлър, красив и забавен. Това бе първата ѝ сериозна връзка. Той работеше в магазин за сърфове. След шест месеца имаше опасност да го депортират и ѝ предложи да се оженят, докато получи зелена карта. Тя беше влюбена в него и не искаше той да си тръгне, затова предложението му ѝ се стори разумно и се омъжи за него. Нямаше родител, който да възрази. Той беше напуснал училище на седемнайсет и освен сърфа двамата нямаха общи интереси, но беше вълнуващо да знае, че той държи на нея след всичките години безразличие от страна на баща ѝ.

Бракът издържа, докато той не получи зелена карта, почти две години, а по това време чувствата им един към друг се бяха стопили и нямаше смисъл да поддържат връзката. Той искаше да се премести на Хаваи, за да кара сърф там, докато Сабрина не проявяваше интерес. Двамата подадоха молба за развод и Сабрина си намери работа в Сан Франциско, в „Лукас Студиос“, което бе едно стъпало по-високо от работата в „Дисни“. Възможността беше чудесна, истинско предизвикателство към писателските ѝ умения и тя научи много. Там започна нова глава от живота си. След развода получи няколко картички от Джейсън, след това му изгуби дирите. Той живееше на Мауи и твърдеше, че много му харесва, когато ѝ писа за последен път. Изглежда хората изчезваха безследно от живота ѝ, също като майка ѝ.

Сабрина беше на двайсет и четири, когато се премести в Сан Франциско, град с много възможности за забавления и млади хора. Тя обичаше работата си, излизаше с различни мъже, но без да проявява особен интерес. На двайсет и осем се запозна с Том Уилкинс, лекар, десет години по-възрастен, красив, блестящ, очарователен, който се интересуваше от същите неща като нея. Пленителен и интелигентен, той обичаше да чете, да гледа филми, в колежа се бе научил да кара сърф и на няколко пъти излизаха заедно сред вълните. Беше твърде хубаво, за да е истина – връзка с лекар от спешното, травматолог.

Животът им заедно беше пълноценен и вълнуващ. Заради натоварения му график, Том имаше малко приятели, но връзката им беше сериозна и пламенна и двамата със Сабрина се виждаха винаги, когато не работеха.

Година по-късно заживяха заедно и той нямаше търпение да се ожени за нея, а тя се съгласи, вече беше на двайсет и девет. Двамата сключиха брак в кметството. Том нямаше семейство, нито пък тя и той никога не говореше за миналото си. Тя знаеше единствено, че той е израсъл в Чикаго, единствено дете като нея, а родителите му са починали. Имаха много общи неща. От мига, в който се омъжи за него, той се превърна от доктор Джекил в мистър Хайд и започна да контролира всяка нейна крачка, обвиняваше я в неща, които не бе направила. Бракът им приличаше на психологическия трилър „Гаслайт“, бе попаднала в кошмарна паяжина. Трябваха ѝ пет години, за да се изтръгне от контрола на Том, и най-сетне успя с помощта на група за малтретирани жени и безопасна квартира, където се скри от него. Трябваше ѝ още година, за да се възстанови и отново да се почувства свободна и нормална. Наложи се да напусне Сан Франциско, за да избяга от него. Той я намираше където и да отиде и на трийсет и пет, разведена за втори път, с чувството, че е свободна, тя се премести в Ню Йорк, за да започне живота си отново.

Беше спестила пари от работата си в „Лукас“ и с онова, което ѝ бе оставил баща ѝ, Сабрина имаше достатъчно, за да осъществи промяната и да се премести в другия край на страната. Също както беше избягала от баща си и самотния живот с него, тя се насочи отново на изток, към Ню Йорк, за да избяга от ужасяващия психически тормоз на бившия си съпруг. Струваше ѝ се, че цял живот бяга от нещо, но този път нямаше избор. Сабрина бе осъзнала колко опасен и извратен е Том и бе наясно, че ако остане с него, това ще я съсипе. Той можеше дори да я убие. Бе успял да я манипулира, докато тя не изгуби вяра в себе си, и щом пристигна в Ню Йорк, започна да пише. Този път обаче не залягаше над онова, което бе нужно за работата ѝ. Откри собствения си глас и написа ужасяващ психотрилър, който в действителност беше за Том.

Намери си малък апартамент в Сохо, който много харесваше, и постъпи като помощник-редактор в „Ню Йоркър“, престижна и интересна работа, а нощем се посвещаваше на трилъра си. Завърши го за три месеца и отдели още месец, за да го доизпипа. Беше впечатляващ, стряскащо точен портрет на социопат. Тя бе дала воля на въображението си и резултатът беше великолепен.

Свърза се с агентката Агнес Акли с помощта на колеги от „Ню Йоркър“. Агнес беше сериозна жена, в средата на петдесетте, умна и веднага забеляза таланта на Сабрина. Двете жени се разбираха добре. Продаде книгата за четири месеца. Тя пожъна истински успех и спечели вниманието на читателите, макар да не се превърна в бестселър, и ето че за пръв път, на трийсет и седем, Сабрина стъпи здраво на краката си и се отправи в правилната посока. Вече не се чувстваше изгубена. Беше преживяла най-лошото и се бе измъкнала невредима. А с писането никога нямаше да бъде самотна.

С два брака зад гърба си, единият със социопат, тя нямаше желание да излиза с мъже, когато се премести в Ню Йорк. Най-сетне приятели от списанието я убедиха да пробва сайт за онлайн запознанства, което ѝ се стори опасно. Беше ужасена, че може да попадне на мъж, който да се окаже същият като лекаря, с когото се разведе.

Щом книгата излезе, Том се опита да се свърже отново с нея, но издателката на Сабрина я прикри и той не успя да открие къде живее, докато най-сетне не престана да звъни и да ѝ изпраща съобщения. Тя беше запазила телефонния си номер и най-сетне го блокира.

Винаги, когато четеше съобщенията на Том, той звучеше опасен и прелъстителен както винаги, и също толкова ненормален. По време на брака им се бе опитал да я тласне към самоубийство и почти бе успял. Тя не можеше да си представи по-опасен човек от него. Бяха ѝ нужни пет години, за да събере смелост и да го напусне, да намери път за бягство, и нямаше никакво желание отново да се изгуби с някой друг като него.

Приятелка от редакцията ѝ каза, че най-добрият начин да преживее един мъж е като срещне друг, което се стори на Сабрина като да лекува ефекта от една отрова с друга. Романтиката и срещите ѝ се струваха наситени с опасности, но на трийсет и осем ѝ се струваше странно и малко тъжно да остане сама завинаги. Най-сетне направи предпазлив опит да се запознае с някого в интернет, но забелязваше опасности във всеки имейл, който получаваше. Срещна се с някои от мъжете на кафе на обществени места и те ѝ се сториха или странни, или скучни, или не особено умни, с посредствен живот, а някои дори бяха отегчителни. Само един или двама бяха по-нормални, но към повечето не прояви интерес. Някои бяха излъгали и се оказваха по-високи, по-ниски или по-стари, отколкото твърдяха. Тя подозираше, че някои са женени. Лъжите се оказваха нещо обичайно за повечето от тях. Тя не можеше да си представи връзка с някой, за когото да я е грижа, а на работното място не се беше запознала с интересни мъже. Не търсеше отчаяно партньор, но ѝ се струваше, че това се „очаква“ от нея. След изолираното детство и провалените бракове, тя отново се чувстваше добре сама.

След като сподели това с последния си психиатър и с две приятелки в списанието, Сабрина реши да направи по-голямо усилие и си уреди среща с професионална сватовница, която ѝ препоръчаха горещо. Ходенето по срещи се оказа много по-сложна работа, отколкото тя очакваше. Нямаше ги вече дните, когато се запознаваш с някого в училище или в работата, или през приятел, решаваш, че този някой е привлекателен, отивате на вечеря и се влюбвате. Сега вече бе по-скоро като кацане на луната или опит да презаредиш ракета по време на полет насред космоса. Всичко бе свързано с алгоритми, статистика, география и категории на привлекателност, които трябва да съвпаднат. Химията вече не беше от значение и изглежда никой не познаваше хора, с които да запознае Сабрина, а когато все пак я срещаха с някого, на нея ѝ се искаше да не го познаваха.

Сабрина плати безумна сума за десет срещи. Жената беше учила в юридическата школа на Йейл, но изоставила правото заради сватовничеството, което се оказало доходоносен бизнес. Мъжете, с които Сабрина се запозна на по напитка или кафе, бяха учудващо неподходящи, с прилична работа, от която повечето бяха отегчени. Възрастта, която тя беше посочила, беше между четиресет и петдесет; всички до един бяха разведени, много от тях имаха деца, от които се оплакваха, или бивши съпруги, които мразеха и за които до един твърдяха, че били луди. На някои от мъжете единствената цел беше да увеличат креватните си завоевания, макар да твърдяха, че искат „връзка“, според нея последното, което имаха наум. Тя плати десет хиляди долара за привилегията да се срещне с тях, по хиляда долара на среща, което означаваше, че чашата кафе, изпита с тях, се оказа безобразно скъпа. Сабрина реши, че е склонна да направи тази инвестиция, след като биологичният ѝ часовник тиктакаше, макар че тя не го чуваше, тъй като никога не беше искала деца и нещастно детство за още едно дете. Не беше убедена, че ще се справи по-добре от родителите си. Нямаше опит с деца и никога не бе копняла да има. Сабрина подозираше, че с едно куче ще ѝ бъде по-добре и няма толкова да се страхува. Не можеше да се откаже от детето, ако не се получи, нито да престане да се вижда с него, нито да се разведе с него. А миналото ѝ с двата брака никак не бе окуражително, поне доколкото сама можеше да прецени.

След десетата уредена среща Сабрина взе решение да престане да се опитва да намери съвършения партньор. Реши, че има голям шанс третият опит за брак да не е по-успешен от предишните два, единият от които беше проява на глупост и безобиден, макар и загуба на време, младежка грешка, а вторият едва не я бе погубил. Струваше ѝ се много по-лесно да е сама и да не преживява трескавото отчаяние на жена в търсенето на мъж. Работата и писането ѝ се струваха достатъчни, макар тя да се смущаваше да си го признае, защото звучеше странно.

Когато Сабрина бе почти на трийсет и девет, тя бе напълно сигурна, че не иска деца. На хоризонта не се беше появил привлекателният мъж на мечтите ѝ, а пък тя не искаше да преживява агонията да замразява яйцеклетки, за да има бебе по-късно, нито да ходи в банка за сперма, която бе за жени, които отчаяно копнееха за бебе преди времето им да изтече. Не можеше да си представи да има дете от мъж, когото познава, камо ли от непознат, избран от компютър. Цялата тази работа я плашеше, а да остане бездетна – ни най-малко. Всъщност вдъхваше ѝ спокойствие, даряваше я с комфорт, което я отличаваше от другите жени, които започваха да се оставят на паниката, приближавайки четиресетте. При нея не беше така. Тя осъзна, че е жена, която няма нужда от деца, и прие фактите. Беше заета с работата по втората си книга. Тя бързо се превърна в бестселър, дори по-стряскаща от първата, и читателите много я харесаха. Сабрина градеше кариера като пишеше за извратени хора, които правеха ужасяващи неща, и целият процес много ѝ допадаше. Втората книга промени живота ѝ по начин, който тя дори не си беше представяла.

Благодарение на успеха на втория роман, Сабрина успя да напусне работата си в „Ню Йоркър“, която не беше дългосрочна перспектива за нея, и се зае да пише. Харесваше работата си, също и колегите си, но искаше да пише книгите си без да я прекъсват, без да се разсейва или да се налага да ходи в офис, за да работи за някой друг. Купи си хамбар в Бъркшир и го превърна в мечтания дом с помощта на местен архитект, Стив Джоунс, а двамата със съпругата му Оливия станаха най-близките ѝ приятели. Сабрина успя да се пренесе в новия си дом в Бъркшир преди да навърши четиресет и след това никога не изпитваше самота. Тя си имаше дом, процъфтяваща кариера, живот, който обичаше, пари в банката и бе постигнала всичко съвсем сама. Никой не управляваше живота ѝ, нито ѝ казваше какво да прави. Никой не се опитваше да я нарани. Беше се чувствала незначителна и необичана през детството. Сега обаче никой не я отхвърляше, подценяваше или измъчваше. Чувстваше се силна и способна. Беше се провалила и в играта на срещи, и в брака, но най-сетне бе постигнала мир със себе си и бе открила правилния път с книгите. Животът ѝ беше пълен – с героите, които създаваше, с измъчения живот, който измисляше за тях. Собственият ѝ живот никога не бе бил по-спокоен, по-завършен или щастлив.

Тя се срещаше и се радваше на компанията на много от местните хора, най-вече на Стив и Оливия Джоунс, и се държа мило с неколцината необвързани мъже, с които ѝ уредиха срещи. Те бяха почти толкова неподходящи, колкото всички досега – депресирани мъже, на които починалите съпруги им липсваха, мъже, които ненавиждаха работата си, бившите си съпруги или децата си или които искаха да имат много деца, за разлика от нея. Други не можеха да се задържат на работа, да пораснат или пък се опитваха да я контролират и да ѝ казват, че всичко, което върши, е погрешно. Натъкна се на хора с фобия към обвързването и ги увери, че няма никакво желание да се омъжва. Имаше и неколцина приятни мъже, но тя се радваше на живота си такъв, какъвто беше, и не искаше да нарушава баланса, за който ѝ бяха нужни години. Беше изминала дълъг, каменист път, за да стигне дотук, още откакто майка ѝ я напусна, когато беше на шест. Беше се опитала да запълни бездната, която баща ѝ остави като не ѝ обръщаше внимание и не я обичаше. Тя бе поставяла под въпрос собствената си преценка преди да избяга от втория си съпруг.

Сабрина се опита да обясни на приятелката си Оливия, че не е подходящият човек за срещи и връзки, и се страхуваше да не допусне нова грешка. Тя не искаше да бъде наранена отново, да разочарова когото и да било или да нарани някого. Беше щастлива с живота си такъв, какъвто беше; нямаше никакво желание да поема рискове. Обичаше живота си, а един неподходящ мъж можеше да съсипе всичко. Ходенето по срещи бе твърде натоварващо и рисковано и очевидно не беше силната ѝ страна. Беше ѝ трудно да обясни, че наистина е щастлива. Понякога се тревожеше, че следва стъпките на баща си, с писането и самотния живот. Само че баща ѝ бе дълбоко нещастен човек, за разлика от нея. Тя обичаше живота си, работата, приятелите, дома си. Струваше ѝ се проява на алчност да иска повече. Нямаше партньор, но разчиташе на себе си, а белезите от миналото най-сетне бяха избледнели. Какво повече можеше да иска? Освен това имаше нещо божествено приятно в това да не бъде влюбена в никого. Прекара рождения си ден с добри приятели, малко повече от година след като се премести в Бъркшир. За четиресет и петия си рожден ден отиде на ски с приятели във Вермонт. На четиресет и осем вече имаше седем бестселъра зад гърба си и вече бе известно име.

Въздишаше с отегчение всеки път, когато Оливия довеждаше някой нов мъж в района, за да я запознае с него. Понякога се оставяше, само и само да докаже на Оливия и съпруга ѝ Стив, че не е отшелник, а от време на време дори се оказваше някой свестен, с когото тя излизаше повече от веднъж и дори правеше секс. Само че сърцето ѝ не беше обвързано. Не се беше влюбвала след Том, чудовището, за което се омъжи преди почти двайсет години, който едва не я уби. В живота ѝ нямаше абсолютно нищо, което би променила, ако притежаваше магическа пръчица. Тя умееше да оцелява и си бе създала живот, който ѝ харесва и компенсира миналото и нещастното детство.

Сабрина остави закуската на Уини и Пиглет на пода и излезе в градината под яркото майско слънце. Беше взела Уини, овчарското куче, преди осем години, а чихуахуато Пиглет две години по-късно. Те бяха верните ѝ компаньони. Надяваше се да завърши новата си книга през следващите дни и нямаше търпение агентката ѝ Агнес да я прочете. Сабрина мислеше, че тази е дори по-хубава от останалите, още по-страшна. Кошмарният ѝ втори брак ѝ бе помогнал да пише ужасяващи книги, които хората поглъщаха като бонбони, а тя обичаше да го прави. Просто не искаше да преживее отново подобна история, единственото ѝ желание бе да пише за социопати, серийни убийци и любов, която се е объркала напълно, с фантастичен обрат накрая. Две от книгите ѝ бяха филмирани, а тя се надяваше някой ден да направят и сериал.

Провери електронната си поща, когато се върна в кухнята, и видя, че е получила имейл от издателката си, която я молеше да ѝ се обади. Тя се усмихна на кучетата, погали ги и отиде да си вземе душ. Нямаше търпение да се върне към книгата. Нищо друго нямаше значение, докато пишеше. Щеше да позвъни на издателката по-късно. Знаеше, че не е нещо важно. Вероятно молба за автографи или някоя подробност за корицата. Каквото и да беше, можеше да почака, докато завърши книгата си. Тананикаше си, когато влезе под душа, а Пиглет подгони Уини надолу по стълбите към градината. За Сабрина животът не можеше да е по-хубав, тя бе благодарна за всеки ден. Беше работила упорито, за да стигне дотук, и се чувстваше щастлива жена.