Пустош, наречена мир

Прелюдия

Да мислим – без език. Да не мислим на език. Да мислим, „ние“, и да нямаме гласов звук, нито вик за кристалните му дълбини. Да сме отхвърлили гласовите звуци, където не са подходящи. Да мислим като личност, а не като безплътен глас, не като гладен звяр с празни очи, не както мисли дете, което има само себе си и виковете на своята уста за компания. Да гледаме отвъд двата пръстена или трите пръстена на някой от нашите звездолети и да виждаме всяка точица светлина, всяка звезда с ядрено сърце. Да виждаме шарката, която тези звезди образуват в очите ни, отразявайки шарката на очите ни в мрака на старата планета. Как очите ни блестяха в пръстения ни дом, кръвния ни дом! Как ние ги затваряхме и бяхме невидими, грабители в мрака, тайни ловци! Как звездолетите ни сияят в пустотата дом, наша светлина дом! Как се плъзгаме настрани като затварящо се око и ставаме невидими! Да мислим като личност, с пеещия фрактален рояк на „ние“ и да виждаме местата, които още не сме ограбили, не сме разкъсали, с нокти деликатни като хирургически скалпели, за да изтръгнем тайните им!

Ах, другият глад, гладът на „ние“, който няма нищо общо с тялото. Гладът на „ние“ да се пресягаме навън.

Това тяло или онова тяло: обвивка от плът, пълна с гени за сила и свирепост, плът, пълна с гени за търпение и съзиране на модели. Това тяло е любопитно тяло, тяло на наблюдател, добре обучено за звездна навигация и изследвания, ноктите му са нашарени с метални нишки, които му позволяват да пее не само на „нас“, но и на всеки звездолет, който докосне. Това тяло е тяло, което за малко нямаше да стане „ние“, за малко вместо това да стане месо, но сега е „ние“ и пее „ние“, и е тяло, което да прави други тела на месо, а също да прави други тела със себе си: това тяло е пълно с инструменти и ловко с ръцете си върху спусъците на енергийните оръдия на звездолета.

Тези тела, които пеят в „ние“ , пеят заедно за плътта на телата, които не са „ние“ , но са построили звездолети и енергийни оръжия. Тела, които са месо и не могат да пеят! Тела, които мислят на език, които викат с устата си и пускат вода от очите си, които нямат нокти, но са свирепи в соб­ствения си глад да се пресегнат навън. Които вече са докоснали толкова много от пустотата дом и живеят в нея, и са стигнали толкова близо до подпространствените портали, отвъд които са всичките ни кръвни домове, нови и стари.

Тези тела пеят: умното месо умира като всяко друго месо, както умираме „ние“ , но не помни онова, което е знаело мъртвото му месо. Затова ние спуснахме сродните си тела на една от техните планети, не кръвен дом, а земен дом, пълен с ресурси за заграбване, и ги предадохме за употреба – и месото, и ресурсите.

Да пееш – задоволен глад. Да пееш – разбиране. Само че:

Друго тяло дава контрапункт, несъзвучен акорд. Това тяло е интересно тяло, тяло на наблюдател, упорито и патрулиращо тяло, което се е плъзгало странично ту във, ту извън зрителния обхват в същия сектор от пустота през всичките тези цикли и въпреки това си остава интересно тяло. Това тяло пее в „ние“, пее за няколко умни месни тела, които помнят, каквото е знаело мъртвото им месо. Но не всички. Не всички имат еднакво знание. Не както пеенето на „ние“ .

Да мислим за „ние“ , което се раздробява! Което не се обединява; което помни, но не може да задържи формата на ято. Ние пеем смущение и ние пеем глад за пресягане навън, като мислим за раздробяване! Ние пеем също: „Какво има това умно месо, което ние нямаме? Какво пеене е тяхното пеене, та не можем да го чуем?“

И ние пращаме нашите звездолети да се въртят, въртят по-наблизо. Достатъчно близо, за да вкусят.

1.

... ЗАБРАНАТА ОТМЕНЕНА – за период от четири месеца, които може да бъдат удължени със заповед на Съвета, забраната за преминаване на тейкскалански военнотранспортни кораби през пространството на Станциите е отменена; на всички кораби с тейкскалански военни позивни е позволено да преминават през портала Анхамемат – тази отмяна не дава право на тейкскалански кораби, военни или други, да се скачват със станция Лзел без предварително издаване на виза, одобрение и преминаване през митницата – ОТМЯНАТА Е ОДОБРЕНА ОТ СЪВЕТНИКА ЗА МИНЬОРИТЕ (ДАРДЖ ТАРАЦ) – съобщението се повтаря...

Приоритетно съобщение, предадено

по дипломатически, търговски и общи честоти в сектор Бардзраванд, 52-и ден, 1-а година от 1-и индикт на императрицата на цял Тейкскалан

Деветнайсет тесли.

Ваше сиятелство, Вие ми оставихте целия свят и въпреки това съм бедна; бих приела вашия проклет от звездите обсебващ призрак, Шест посоки, стига той да ме научи как да не спя.

Лични бележки на Нейно сиятелство

императрица Деветнайсет тесли,

без дата, заключени и шифровани.

Девет хибискуса гледаше как картографът превърта за трети път записите от миналата седмица, а после го изключи. Без точиците на звездите и светлинните дъги, показващи движението на флотата, стратегическата маса на мостика на „Тежест за колелото“ представляваше равна матовочерна повърхност, също толкова нетърпелива за нова информация като своя капитан.

Такава обаче не идваше. Нямаше нужда Девет хибискуса да преглежда още веднъж записа, за да си припомни как точиците, изобразяващи планети, първо примигваха в тревожно червено, а после почерняваха, показвайки липса на връзка, изчезваха, сякаш поглъщани от приливна вълна. Колкото и нагъсто да бяха показани линиите на приближаващите се тейкскалански кораби върху картографа, никоя от тях не бе навлязла в онзи прилив от празно мълчание. „Отвъд тази точка“, помисли си Девет хибискуса не без трепетно очакване, „ние се страхуваме да погледнем.“

Собственият ѝ кораб, „Тежест за колелото“, бе вторият по близост съд до загубилия връзка район. Тя бе пратила само един кораб по-надалеч, отколкото бе отвела собствените си хора. Това беше хибридният разузнавач-артилерист, наречен „Девети цъфтеж на върха на ножа“, почти невидим тънък кораб, който се бе паднал от зейналия хангар на флагмана ѝ и бе потънал в нямата чернота. Изпращането му беше може би първата грешка на Девет хибискуса като най-новия яотлек на Нейно сиятелство, императрица Деветнайсет тесли – тоест командир на флотски командири, с множество тейкскалански легиони под свой контрол. Един император произвеждаше в звание нови яотлеци, когато искаше да започне война: едното водеше до другото. Девет хибискуса беше чула тази стара поговорка за първи път като кадет и се сещаше за нея приблизително веднъж седмично, макар да ѝ липсваше потвърждението чрез сигурна, видяна истина.

Деветнайсет тесли, наскоро коронована, отчаяно бе искала да започне война.

Сега, на самата предна линия на тази война, Девет хибискуса се надяваше, че изпращането на „Върха на ножа“ все пак не е било грешка. Щеше да ѝ е от полза да избягва спонтанни грешки, като се има предвид колко нов яотлек беше. (Щеше да ѝ е от полза да избягва всякакви грешки, но Девет хибискуса бе офицер от Шестте протегнати ръце достатъчно дълго – тейкскаланската имперска войска, ръцете, протегнати във всички посоки – за да знае, че във война грешките са неизбежни.) Засега „Върхът на ножа“ се движеше тих като мъртвите планети отпред и картографът не бе опреснявал информацията си от четири часа.

Така че този гамбит можеше да се развие по всякакъв начин.

Тя подпря лакти на стратегическата маса. После там щяха да останат отпечатъци: меката пухкава плът на ръцете ѝ щеше да остави мазнините си върху матовата повърхност и щеше да ѝ се наложи да ги избърше с кърпа за чистене на екрани. Но Девет хибискуса обичаше да докосва кораба си, да го познава дори когато той просто чакаше заповеди. Да усеща, дори толкова далеч от двигателя му, боботенето на голямата машина, на която тя служеше като мозък. Или поне като сноп ганглии, централна точка. В края на краищата, един флотски капитан бе филтър за цялата информация, която пристигаше на мостика – яотлекът бе още повече, защото имаше по-голям обсег, повече ръце, които да протяга във всички възможни посоки. Повече кораби.

Девет хибискуса щеше да се нуждае от всеки от тях. Самата императрица може би искаше война, за да натрупа опит за предстоящото си царуване, но войната, която тя бе пратила Девет хибискуса да спечели, вече бе отвратителна и загадъчна. Отровен прилив, плискащ се по краищата на Тейкскалан. Всичко бе започнало със слухове, разкази за извънземни, които нападат, унищожават и изчезват без предупреждение и без искания, като оставят в пустотата отломки от разбити кораби, ако изобщо оставят нещо. Но винаги бе имало страховити истории за призраци в чернотата. Всеки войник от флотата израстваше с тях и ги предаваше на новите кадети. А тези конкретни слухове бяха допълзели от съседите на империята, от Верашк-Талай и станция Лзел, не от някое централно или важно място – докато старият император, вечно огреният от слънцето Шест посоки, не умря... и при смъртта си обяви, че всички слухове са истина.

След това вече войната бе неизбежна. Тя така или иначе щеше да дойде, още преди пет тейкскалански предни колонии от другата страна на подпространствения портал в сектор Парзравантлак да замлъкнат – точно там, откъдето биха допълзели онези ужасни истории, ако наистина идваха от черните пространства между звездите. Войната просто можеше да дойде по-бавно.

Нейно сиятелство Деветнайсет тесли бе императрица от два месеца, а Девет хибискуса беше яотлек за тази война от близо два пъти по-малко време.

Мостикът около нея беше едновременно прекалено оживен и прекалено тих. Всеки офицер бе заел мястото си пред съответната конзола. Навигация, тяга, оръжия, комуникации: всички те бяха наредени около нея и стратегическата ѝ маса като материална, увеличена версия на холографското работно място, което тя можеше да извика през облакохвата си, устройството от стъкло и метал, което покриваше дясното ѝ око и я свързваше – дори тук, в покрайнините на Тейкскаланската империя – с голямата мрежа от данни и съобщения, която свързваше империята в едно цяло. Всяка от конзолите на мостика бе заета и всеки от седящите пред тях се опитваше да си даде вид, че има да прави нещо повече от това да чака и да се пита дали силата, която са ги пратили да победят, няма да ги спипа неподготвени и да направи... каквото там правеха тези извънземни, които гасяха планетарни комуникационни системи като огънчета във вакуума. Всички офицери на мостика бяха нервни и им беше дошло до гуша да проявяват търпение. Те бяха флотата, Шестте протегнати ръце на Тейкскалан: тяхното призвание беше завоеванието, а не скупчването и чакането на ръба на неизбежното, спрели в тревожно мълчание начело на шестте легиона кораби. Най-близо до опасността и все пак неподвижни.

Поне когато Нейно сиятелство Деветнайсет тесли я бе направила яотлек, за да води тази война, помисли си Девет хибискуса, ѝ бе позволила да запази собствения си кораб като флагман. Всеки от тези офицери беше тейкскаланец, с когото бе работила, служила, командвала – бе водила всеки от тях към победа при бунта в системата Кауран преди по-малко от три месеца. Те бяха нейни. Щяха да ѝ се доверят още малко. Само още малко, докато „Върхът на ножа“ се върне с полезна информация и Девет хибискуса им даде възможност да се развилнеят. Да вкусят малко кръв, малко прах и огън, разцъфващ от гибелта на някой извънземен кораб. Една флота можеше да изкара дълго време, подхранвана с такива глътки питателно насилие, стига да вярва, че техният яотлек знае какво прави.

Във всеки случай самата Девет хибискуса винаги се бе чувствала по този начин, когато служеше под командването на флотски капитан Девет реактивни струи, преди Девет реактивни струи да отиде да управлява бюро на планетната повърхност в Града. Тя се бе издигнала чак до министър на войната при последния покоен непрежалим император и Девет хибискуса – която изписваше името си със същия цифров глиф, използван от Девет реактивни струи, и все още не бе съжалила за своето емоционално и необмислено решение как да стилизира себе си в писмена форма – мислеше, че тя вероятно ще остане министър и при новата императрица. Даже го очакваше.

Но вместо това Девет реактивни струи се бе оттеглила почти веднага след възкачването на Деветнайсет тесли на трона. Изцяло беше напуснала Града, беше заминала за родната си система – и все още никой от старите ѝ подчинени не бе имал възможност да се отбие при нея, за да я попита защо го е направила и защо точно сега, за да си разменят обичайните клюки. Вместо това Девет хибискуса, лишена от утехата на наставничеството (ако трябваше да е честна със себе си, бе имала късмет, че разполагаше с него толкова дълго), по време на смяна се бе събудила със спешно съобщение от самата императрица – ново назначение.

„Ако тази война може да бъде спечелена, искам да я спечелиш.“ Тъмните скули на императрицата бяха като ножове, като ръбовете на слънчевите копия на Слънчевия трон, на който седеше.

А сега един тих глас вляво от Девет хибискуса я върна към настоящето: тих, за да не я стресне от това близко разстояние. (И все пак единственият, който можеше да се промъкне толкова близо до нея.)

– Все още ли няма нищо, сър?

Двайсет цикади, нейният първи икантлос, най-високопоставеният от всички офицери, пряко подчинени на флотския капитан, а не служещи в друг административен отдел. Той бе неин адютант и заместник, което бе един от начините да се използва този ранг – тя не можеше да си представи някого другиго на тази позиция освен него. Ръцете му бяха скръстени на мършавите му гърди, а едната му вежда – повдигната в изразителна дъга. Както винаги, униформата му бе безупречна – идеалният тейкскаланец, истински образ на войник в пропаганден холофилм: ако пренебрегнеш бръснатата глава и факта, че изглеждаше, сякаш не е ял цял месец. Извиващите се краища на зелено-белите татуировки се подаваха едва-едва около китките и гърлото му при всяко помръдване на униформата, докато той се движеше или дишаше.

– Нищо – каза Девет хибискуса достатъчно високо, за да я чуят и останалите на мостика. – Пълно мълчание. „Върхът на ножа“ пътува, изключил всякакви излъчвания, и при обичайната им скорост те няма да се върнат още смяна и половина, освен ако не бягат от нещо наистина неприятно. А няма много неща, от които „Върхът на ножа“ би побягнал.

Двайсет цикади знаеше всичко това. Думите ѝ не бяха предназначени за него. Те постигнаха друга цел – на навигационната конзола раменете на Осемнайсет длета се отпуснаха със сантиметър; на комуникационната конзола Две пени най-после изпрати съобщението, над което се колебаеше през последните пет минути, за да докладва на остатъка от многолегионната им флота, че космосът е все така чист.

– Отлично – каза Двайсет цикади. – Значи няма да имате нищо против, ако ви ангажирам за момент, яотлек?

– Кажи ми, че не продължават проблемите с избягалите животинки във въздухопроводите на Пета палуба, и няма да имам нищо против да ме ангажираш – каза Девет хибискуса и ококори очи в приятелска закачка.

Животинките – малки космати същества, които вибрираха приятно и ядяха вредители, странна разновидност на котките, характерна за Кауран – се бяха появили на борда при последното им кацане там, когато тя бе още флотски капитан Девет хибискуса от Десети легион, а не яотлек. Самите животинки не бяха проблем – Девет хибискуса дори не знаеше за тях, преди те да решат да се възпроизвеждат и за тази цел да се преместят във въздухопровода на Пета палуба. Двайсет цикади се оплакваше гръмогласно как те нарушавали хомеостазата на вътрешната среда на „Тежест за колелото“ .

– Не става дума за животинките – каза Двайсет цикади. – Имате думата ми. Да отидем в съвещателната зала?

Щом искаше да останат насаме, за да обсъдят въпроса, значи не можеше да е нещо хубаво.

– Идеално – каза Девет хибискуса и се надигна. Тя беше два пъти по-широка от Двайсет цикади, но той се движеше около нея, сякаш бе не по-малко солиден. – Две пени, поеми командването.

– Поемам командването, яотлек – обади се Две пени точно както трябваше да бъде, и Девет хибискуса отиде да разбере какво пак се е объркало с нейния кораб – с нейната флота.

„Тежест за колелото“ имаше две съвещателни зали непосредствено до мостика – една голяма за стратегически срещи и една малка за решаване на проблеми. Девет хибискуса бе създала последната, когато я направиха капитан, приспособявайки за тази цел една спомагателна станция за оръжеен контрол. Един кораб имаше нужда от място за водене на поверителни официални разговори, беше си мислила тя тогава, и в общи линии бе права; малката съвещателна зала бе най-доброто място за решаване на проблеми с персонала, записани на корабните камери – както видими, така и невидими. Тя въведе вътре Двайсет цикади, отваряйки вратата с микроскопично движение на едното си око, което накара облакохвата ѝ да се свърже с алгоритмичния изкуствен интелект на кораба.

Двайсет цикади не бе склонен към встъпления; Девет хибискуса винаги го бе познавала като ефикасен човек, енергичен, открит и безпощадно прям. Той влезе през вратата преди нея и за нейна изненада не се обърна, за да ѝ докладва. Вместо това отиде право до тесния илюминатор и опря длан в пластистоманата, деляща тялото му от вакуума. Девет хибискуса усети прилив на топлина от този познат жест, топлина, примесена с мъчителен ужас: Двайсет цикади докосваше кораба също като нея, но го докосваше така, сякаш копнееше космосът да нахлуе и да го хване за ръката. Правеше това, откакто Девет хибискуса го познаваше, а те двамата се бяха запознали още на първото си назначение.

Което бе достатъчно отдавна, за да не ѝ се иска особено да брои годините.

– Рояк – каза тя, използвайки прякора, който той бе получил по време на онова назначение и който тя напоследък почти не използваше, за да спазва офицерската йерархия, – изплюй камъчето. Какво става?

– Сър – каза той, като продължаваше да се взира в чернотата навън. Поправяше я деликатно заради камерите, макар че записите от тази стая никога нямаше да бъдат видени от друг освен нея: кой бе с по-висок ранг от един яотлек? Но той бе толкова коректен флотски офицер, образцов тейкскаланец, безупречен в ролята на първи икантлос и адютант, сякаш е човек излязъл от „История на експанзията“ или „Поеми за откритата граница“, но системата, от която произлизаше неговият народ, все още дори не е била погълната от Тейкскалан, когато тези две произведения са били написани. (Освен това той все още пазеше някои от странните културно-религиозни практики на тази система – но колебанието не бе сред тях. Поне доколкото ѝ беше известно.)

– Да, икантлос? Докладвай.

Най-после той се обърна, ококорил очи в иронично и неохотно веселие, и каза:

– След около два часа, сър, ще получите официално комюнике, адресирано до вас конкретно като яотлек, командващ тази обединена флота, от флотски капитан Шестнайсет лунни изгрева от „Параболична компресия“ на Двайсет и четвърти легион, с искане да обясните защо се бавите с действията си. То ще бъде приподписано от флотски капитан Четирийсет оксида от Седемнайсети легион и флотски капитан Два канала от Шести. Имаме проблем.

– Седемнайсети и Шести едновременно? – попита Девет хибискуса. – Та те се мразят. Съперничеството им е от над двеста години. Как е успяла Шестнайсет лунни изгрева да ги накара и двамата да подпишат?

Несъмнено имаха проблем. Нейната обединена флота се състоеше от шест легиона: собственият ѝ Десети и още пет, всеки от тях със собствен флотски капитан, наскоро сложен под нейно командване. Традиционната яотлекска шестица – тактически ефективна и символично значима – макар и донякъде ограничена откъм човешка сила, за да спечели една война. Но все пак достатъчно силна, за да започне война, което Девет хибискуса разбираше, че е нейната задача тук. Да я започне, а после да я спечели с каквито ресурси ѝ се наложи да призове от ядрото на Тейкскалан, ако такива ресурси са необходими.

Но ако трима от началната ѝ яотлекска шестица вече бяха готови да дадат първи залп срещу властта ѝ като яотлек... Нямаше нужда да го изрича на глас; и тя, и Двайсет цикади знаеха какво означава едно такова писмо. То беше тест, проверка за слаби места: лек обстрел, който да открие най-подходящата точка за съсредоточаване на атаката. Беше достатъчно зле, че включиха във флотата ѝ и Шести, и Седемнайсети легион, но тя бе очаквала възникналият в резултат на това конфликт да е между тях – нещо, което би могла внимателно да контролира, като разпределя поравно най-добрите задачи. А не тази изненадваща проява на политическо единство чрез недоволство.

– Според информацията, която получих от сътрудниците си на техните кораби – каза Двайсет цикади, – Шестнайсет лунни изгрева се е позовала от една страна на по-дългия опит на Четирийсет оксида в сравнение с твоя, а от друга – на горещото желание на Два канала тя да бъде назначена за яотлек вместо теб, и никоя от тях не е знаела, че другата се е съгласила, чак до самия момент на изпращане на съобщението.

Имаше си причини да наричат Двайсет цикади „Рояка“, и то не само заради странното му име, което съдържаше живо същество вместо уместните предмет, цвят или растение. Рояка беше Рояка, защото бе навсякъде едновременно: познаваше някого на всеки кораб от флотата и всички тези „някои“ го държаха добре осведомен. Девет хибискуса тракна със зъби и се замисли.

– Политика – каза тя. – Добре. Имали сме си работа с политика и преди.

Девет хибискуса бе попадала под политически удари неведнъж. Това се случваше на всеки, който е станал флотски капитан. На всеки, който е станал флотски капитан и иска да запази поста си и да спечели победи за своя легион – такива тейкскаланци си създаваха врагове. Завистливи врагове.

(Но досега при всички политически машинации Девет хибискуса бе разполагала с Девет реактивни струи в министерството като последно средство за защита. Новата министърка на войната, Три азимута, не бе ничий приятел – или поне не беше приятел на Девет хибискуса.)

– Както и да е, Два канала и Четирийсет оксида не са важни – каза Двайсет цикади. – Важната е Шестнайсет лунни изгрева. Тя е подстрекателката – и точно нея трябва да обезвредите.

– Може би ще ѝ хареса да получи най-предната позиция, когато пристъпим към действие.

– Толкова директно ли, сър? – попита Двайсет цикади сухо като пречистения въздух на кораба.

Тя не можа да сдържи усмивката си: оголи зъби като варварка, в свирепо изражение. Приятно ѝ беше да го усеща върху лицето си. Така се чувстваше готова да действа, вместо да чака и чака, до безкрай.

– Нали те намекват, че съм прекалено нерешителна?

– Мога да уредя да съставят такава заповед. Двайсет и четвърти ще бъде пратен с бойни викове в онази пустота, която поглъща нашите планети, още преди настъпването на следващата смяна, ако искате.

Един от проблемите с Двайсет цикади беше, че ѝ даваше точно каквото иска, за точно толкова време, че да може тя да си спомни, че това е лоша идея. Този проблем беше и една от хилядите причини на Девет хибискуса през ум да не ѝ минава да го замени с войник от някой по-асимилиран свят.

– Не – каза тя. – Хайде да направим нещо по-добро. Славата да умре първа за империята е прекалено добра за Шестнайсет лунни изгрева, не мислиш ли? Покани я вместо това на вечеря. Отнасяй се с нея като с любима колежка, перспективен помощник-командир. Един нов яотлек като мен има нужда от съюзници, нали?

Изражението на Двайсет цикади бе станало непроницаемо, сякаш коригираше някаква величина в мащабно изчисление на сложна система. Девет хибискуса смяташе, че ако той иска да възрази, ще възрази, затова продължи нататък, приемайки, че няма да го направи.

– Четвърта смяна – това ще ѝ даде достатъчно време да пристигне на „Колелото“ . Тя и адютантът ѝ. Ще проведем стратегическа дискусия, само четиримата.

– Веднага щом писмото пристигне официално, сър, ще изпратя поканата – и ще предупредя в камбуза, че очакваме гости. – Двайсет цикади помълча за момент. – Това не ми харесва. За протокола. Прекалено е рано някой да ви притиска така. Не го очаквах.

– На мен също не ми харесва – каза Девет хибискуса. – Но откога това има някакво значение? Ние не се огъваме пред трудностите, Рояк. Ние побеждаваме.

– Обикновено е така. – Нов проблясък на онова сухо веселие. – Но колелото се върти...

– Точно затова ние сме тежестта – натърти Девет хибискуса, сякаш бе един от своите войници в столовата, използващ корабен лозунг, и се усмихна. „Играта започва“ , помисли си тя. „Шестнайсет лунни изгрева, каквото и да искаш от мен – ела да поиграем.“

В този момент по комуникатора се разнесе безплътният глас на Две пени:

– Яотлек, имам визуален контакт с „Върха на ножа“. Три часа преждевременно. Приближава се бързо. Приближава се... с пълна тяга.

– Проклети звезди – изруга инстинктивно Девет хибискуса, така че само тя и Двайсет цикади да чуят, а после даде сигнал на облакохвата си да я включи към комуникационната честота. – Идвам. Не стреляйте по нищо, докато не се убедим, че се налага.

Станция Лзел беше подобна на град, ако човек мисли за градовете като за живи машини, организми от преплитащи се части и хора, прекалено претъпкани, за да бъдат някаква друга форма на живот. Трийсет хиляди жители на Лзел, всички в движение, кръжащи в мрака на своя гравитационен кладенец, безопасно затворени зад тънката преграда от метал, която представляваше кожата на станцията. И също като всеки друг град, станция Лзел беше – ако знаеш къде да ходиш и кои места да избягваш – нелошо място за една дълга разходка, за да се умориш и прогониш гъмжащите в главата ти мисли.

„Интересна теория – обади се Искандр, – която ти си се заела да опровергаеш в същия този момент.“

Махит Дзмаре, благодарение на някои формалности все още посланик на Лзел в Тейкскалан, дори след двата месеца пътуване обратно и единия месец, изминал след уж позорното ѝ завръщане на Лзел, бе усъвършенствала изкуството да върти очи наум. „Още не съм вървяла достатъчно дълго“, каза тя на имагото си – и на двете си имаго, стария Искандр и откъслечните останки от младия. „Дай ми малко време.“

„Имаш двайсет минути до срещата със съветник Амнардбат“ – каза Искандр. Днес той беше предимно младият Искандр, дяволит и весел, жаден за преживявания, изпълнен с дързост и новопридобити познания по тейкскаланските маниери и политика. Версията на Искандр, голяма част от която Махит бе загубила поради саботаж на свързващата го с нея имаго машина, бе поместена в основата на черепа ѝ, пълна с живата памет и опита, от които се нуждаеше за да бъде добър посланик на Лзел в бляскавия Град – планетата сърце на Тейкскалан. Саботаж, извършен – вероятно, тя все още не беше сигурна – от същата тази съветничка, с която трябваше да вечеря след двайсет минути.

В някой друг живот, помисли си Махит, двамата с Искандр щяха да са още в Града и слети вече в едно неделимо цяло.

„Никога не е съществувал“ – каза ѝ Искандр, и това бе другият Искандр: двайсет години по-стар, човек, който помнеше собствената си смърт достатъчно добре, за да кара Махит все още да се буди понякога нощем, давейки се от психосоматично задушаване, – друг свят освен онзи, който имаме“.

Махит беше прекалено много хора, защото тя бе добавила върху повреденото си имаго имагото на същия мъж от двайсет години по-късно. Беше имала време да помисли върху това. Почти бе свикнала с усещането, с линиите на разлом между тримата, които се триеха един в друг като планетни тектонични процеси. Ботушите ѝ потракваха познато по металния под на коридорите на станцията. Вече почти бе стигнала до края на тази палуба – можеше да забележи едва-едва как подът се извива нагоре. Обикалянето ѝ в безкрайни кръгове из станцията бе започнало като тактика за припомняне и се бе превърнало в навик. Искандр вече не познаваше географията на станцията – в Града той бе изостанал от настоящето или с петнайсет години, или с три месеца смърт, но тук, у дома, беше само отдавна напуснал го чужденец. За петнайсет години вътрешните, неносещи стени бяха разместени, палубите бяха сменили предназначението си, малки магазинчета бяха отворили или затворили. Някой в Наследството бе променил всички шрифтове на указателните табели – промяна, която Махит почти не помнеше, тогава тя бе на осем, но сега откри, че ги зяпа – една съвсем обикновена табела „Медицински сектор: наляво“ изведнъж ѝ се стори невероятно интересна.

„И двамата сме чужденци“, помисли си тя и изпита омраза към себе си, че го е помислила. Беше отсъствала само няколко месеца. Нямаше право да се нарече чужденка. Беше си у дома.

Но не беше и го знаеше. (Вече нямаше такова нещо като дом.) Но разходката създаваше подобно впечатление, а и тя все пак помнеше къде се намират някои неща, формата и ритъма на станцията, жива и пълна с хора – освен това двамата с Искандр изпитваха еднаква радост от откриването на нови места. Тук нагласите им съвпадаха напълно.

Тази палуба – на която се намираха офисите на отдел „Наследство“, ако човек продължи нататък през жилищния район, през който вървеше Махит, с индивидуалните капсули, висящи в топли редици с цвят на кост, прекъсвани от общи площи – съвсем не ѝ бе толкова добре позната. Беше пълна с деца – от по-големите, на три четвърти от възраст­та, на която се провеждаха тестовете за съвместимост с имаго, накацали по върховете на стените и струпани на бъбрещи групички около лавките. Повечето не обръщаха никакво внимание на Махит, което бе успокоително. Тя беше в станцията от един месец и през половината време налиташе на стари приятели и съученици, и всички искаха от нея „да им разкаже за Тейкскалан“. А какво можеше да им каже тя? „Обожавам го; той едва не погълна и мен, и всички вас; не мога нищичко да ви кажа.“

„Пропагандата е интригуващо нещо, когато се намира в собствения ти ум – промърмори Искандр. – Не преставам да се изненадвам колко е добър Градът в насаждане на принудително мълчание.“

„Ти умря там, вместо да се върнеш и да споделиш плановете си с нашата станция, а ще ме поучаваш за мълчанието?“ сопна се Махит и ѝ се стори, че кутретата ѝ почват да изпускат искри: неврологично последствие от саботажа.

Този страничен ефект не беше отшумял. Ставаше по-ясно изразен, когато тя се натъкваше на някое от местата, където двамата с Искандр още не бяха успели да се слеят. Но усещането за неговото присъствие се стопи до сдържано и бдително къкрене. Потънала прекалено дълбоко в разговора със своето имаго, за да гледа накъде върви, тя се бе озовала до една от лавките. (Вероятно трябваше да внимава повече за такива „изключвания“, при които не беше съвсем тя в собственото си тяло.) Озова се до лавката и чакаща на опашка за онова, което се продаваше в нея.

А то изглежда беше... ръчно подвързана литература. Лавката бе обозначена като ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ/ОТЕГЧЕНИЯ“. На витрината бяха изложени илюстровани издания, нарисувани не на вечно менящи се инфофишове, а на хартия, направена от пресована текстилна каша. Махит посегна и докосна корицата на най-близката книжка. Тя бе груба под пръстите ѝ.

– Хей – обади се продавачката. – Харесва ли ви тази? „Опасна граница!“?

– Кое? – попита Махит, изведнъж почувствала се също толкова объркана, както когато за първи път ѝ бяха задали въпрос на тейкскалански. Имаше разминаване в контекста: „Каква граница? Те не са ли всичките опасни?“

– Имаме всичките пет тома, ако си падате по истории за първи контакт; аз лично я обожавам, художникът на трети том рисува имагото на капитан Камерън като на Чадра Мав, видимо само в отразяващи повърхности, а щриховането...

„Продавачката не можеше да е на повече от седемнайсет“, помисли си Махит. Къса, ситно къдрава коса над яркозъба усмивка и осем кръгли обеци, наредени по края на едното ухо. Това беше нова мода. Когато Махит беше на нейната възраст, всички си падаха по дългите обеци. „Стара съм вече“, помисли си тя с някакво странно задоволство.

„Истинска бабичка“ – съгласи се развеселен Искандр със суха ирония. Той бе с години по-стар от нея.

„Стара съм и нямам представа какво обичат да четат децата от Лзел. Дори когато бях дете от Лзел, не знаех.“ Не го бе смятала за важно преди тестовете за способности – защо да си прави труда, след като имаше толкова тейкскаланска литература, че да се удави в нея? За да се научи да говори в стихове ли?

– Още не съм ги чела – каза Махит на продавачката. – Може ли да взема първия?

– Разбира се – отвърна момичето, мушна се под щанда и извади един том. Махит подаде кредитния си чип и продавачката маркира покупката. – Рисуват ги на тази палуба – каза тя. – Ако ви хареса, върнете се след два дни по време на втора смяна и ще можете да се запознаете с художника, той ще раздава автографи.

– Благодаря. Ако имам време...

– Остават ти десет минути до момента, когато съветник Амнардбат иска да вечеря с теб.

– Точно така – ухили се продавачката, сякаш искаше да каже: „Възрастни, какво да ги правиш“. – Ако имате време.

Махит махна с ръка и продължи нататък. Вървеше малко по-бързо. „Опасна граница!“ се побра във вътрешния джоб на сакото ѝ, сякаш бе политически памфлет. Беше точно със същите размери. Това само по себе си бе интересно. Дори да се окажеше ужасно скучна история, това бе интересно.

Офисите на отдел „Наследство“ представляваха грижливо обозначен лабиринт с по около седем врати от двете страни на коридора, който се бе стеснил от широка жилищна зона до нещо като път. Цялото допълнително пространство зад тези врати щеше да е пълно с кабинети на хора, вършещи различни дейности за Наследството: предимно аналитици. Аналитици на исторически прецеденти, на състоянието на изкуството и образованието, на броя имаго съвпадения в един или друг сектор на населението. Аналитици и писатели на пропаганда.

Колко силно я бе променил Тейкскалан и колко бързо! Миналия път, когато Махит бе идвала в офисите на Наследството за последното си интервю, преди да получи имагото си и назначението си като посланик, тя изобщо не мислеше за Наследството като за пропагандна служба. Но какво друго правеха те, когато подбираха образователния материал за една или друга възрастова група, така че след пет години тестовете да изкарат повече пилоти или повече медицински персонал? Променяха онова, което децата искат да бъдат.

Тя се колебаеше, застанала пред средната врата с нейната грижливо надписана табела („с новия шрифт, кога ще престана да забелязвам проклетия нов шрифт, Искандр, той всъщност не е нов шрифт, нов е само за теб“), гласяща „Акнел Амнардбат, съветничка за Наследство“. Колебаеше се, защото не бе виждала съветничка Амнардбат от онова последно интервю и защото още не можеше да разбере защо жената, която бе срещнала тогава, би искала да саботира имаго машината на Махит. Да я съсипе, още преди да се е опитала да даде своя принос към имаго линията, от която беше част. Ако Амнардбат наистина бе отговорна за това – Махит разполагаше само с уверението на една друга съветничка, Декакел Ончу, съветничката за Пилотите, че е така. И разполагаше с него само защото, докато се намираше в тейкскаланския двор, бе получила от нея писма, предназначени за Искандр.

Изведнъж осъзна колко силно ѝ липсва Три стръка морска трева, бившата ѝ културна асистентка, жената, която трябваше да облекчава неловките преживявания на бедната варварка под нейна опека. Три стръка морска трева просто щеше да отвори вратата.

Махит вдигна ръка и почука. Извика собственото си име – „Махит Дзмаре!“ – според лзелския обичай при явяване на срещи; тук нямаше облакохвати, които да отварят вратите с микроскопични движения на окото. Беше само тя и обявяваше пристигането си.

„Не си сама“ – напомни ѝ Искандр като шепот в главата ѝ, призрачна мисъл: мисъл, която бе почти нейна.

„Не, не съм. И Амнардбат не знае, че вие сте двама – ние сме трима, – което е проблем само по себе си...“

Вратата се отвори и Махит престана да мисли за опасните лъжи, които бе изрекла. Като не мислеше за тях, бе по-лесно да ги скрие. Това също го бе научила някъде в империята.

Съветник Амнардбат все още бе слаба жена на средна възраст, прическа в стила на косможител, на сребърни къдрици, имаше тесни и удължени сиви очи и лице с широки скули, което винаги изглеждаше сякаш е била изложено на твърде много слънчева радиация – напукано, но по един суров начин. Тя се усмихна, когато Махит влезе, и усмивката ѝ бе приветлива и топла. Ако преди пристигането на Махит бе работила с хората от екипа си, в момента те не се виждаха. Така или иначе отдел „Наследство“ бе малък. Съветник Амнардбат имаше секретар, който водеше кореспонденцията ѝ – точно той бе пратил на Махит тази покана по вътрешната електронна поща на станцията – но Махит не виждаше никого другиго в кабинета. Само столове, бюро с купища инфохартия на него и екран на стената, който предаваше картина от някаква камера с обстановката в момента извън Лзел. Бавно въртящи се звезди.

– Добре дошла у дома – каза съветник Амнардбат.

„И е чакала един месец, за да ти каже това?“

„Това е гамбит“, помисли си Махит. Усети как Искандр­ притихва до бдително жужене. По-буден, отколкото е бил от дълго време насам. Тя също се чувстваше така. По-будна, по-бдителна. Водеше опасен разговор с могъща личност в кабинета ѝ. Точно както трябваше да прави в Тейкскалан.

– Радвам се, че съм тук – каза Махит. – Какво мога да направя за вас, съветник?

– Нали обещах да похапнем заедно? – каза Амнардбат.

Все още се усмихваше и Махит долови ехо от трепването на Искандр, споменът му за страх: как министърът на науката в Тейкскалан му предлага храна като претекст да го отрови. Изтласка го от ума си. Това не беше нейна ендокринна травматична реакция. (Искаше ѝ се да бе разкрила пред имаго терапевтите от станция Лзел тайната какво е направила, как съчета двете имаго на Искандр. Махит нямаше травматични реакции, свързани със спомените си – вероятно нямаше – но двамата с Искандр бяха слети и се сливаха все повече, и тя не знаеше какво да прави с неговите.)

– Не че не съм ви благодарна за това – каза Махит, – но съм сигурна, че сте достатъчно заета, за да не искате просто да похапнете в компанията на една завърнала се посланичка.

Изражението на съветник Амнардбат не се промени. Тя излъчваше приятно веселие, примесено с почти родителска загриженост.

– Елате и седнете, посланик Дзмаре. Ще поговорим. Имам пикантни рибени кюфтета и питки – реших, че ви е липсвала лзелската храна.

Така си беше, но Махит се бе погрижила за това през първата седмица след завръщането си. Беше отишла в едно от старите си свърталища и се беше тъпкала с яхния от хидропонно отгледана люспеста бяла риба, докато я заболя коремът. После, чувствайки се ужасно, избяга оттам, преди да се е появил случайно някой от приятелите ѝ и да е започнал да я обсипва с въпроси. Нещо в емоционалната времева линия на съветник Амнардбат беше изкривено. Може би умишлено изкривено. (С каква цел? Да провери дали вкусът ѝ не е бил развален от тейкскаланците? Ами ако Махит бе от онези жители на станцията, които мразеха рибени кюфтета, все пак това бе въпрос на предпочитания...)

– Много мило от ваша страна, че сте ги поръчали – каза тя и седна на съвещателната маса срещу бюрото на съветничката, като потисна (отново) трепета на своето имаго, което ѝ даваше адреналинов сигнал.

Опасността тук нямаше да дойде от храната. Всъщност тя ухаеше достатъчно добре, за да се напълни устата ѝ със слюнка: люспеста риба, подлютена с червени чушки, миризмата на леко препечени питки, направени от истинска пшеница и ценни заради това. Амнардбат седеше срещу нея и в продължение на цели две минути те бяха просто жителки на станцията: увиха си по една питка с риба и я излапаха, а после си направиха по още една, която да ядат по-бавно.

Съветничката преглътна последната хапка от първата си питка.

– Хайде да отметнем неловкия въпрос, Махит – каза тя. Махит се опита да не позволи на веждите си да се повдигнат чак до косата и до голяма степен успя. – Защо се върна толкова бързо? Питам в ролята си на съветничка за Наследство – искам да знам дали не сме пропуснали да ти дадем нещо, от което си се нуждаела там, в империята. Знам, че процесът на интеграция бе съкратен...

„А също така ти ме саботира“ – подхвърли Искандр и Махит се радваше, че той не може да бъде чут, ако тя не го позволи. Или не го изпусне.

„Възможно е тя да ни е саботирала – напомни му Махит. – Ако вярваме на Ончу. С която също не сме говорили...“

Беше прекалено уплашена да го направи. Страхуваше се, че Ончу ще е права или че ще греши, и бе прекалено уморена от неочаквано чуждото усещане на някогашния си дом, за да преодолее този страх.

– Не – каза тя на глас. – Нямаше нищо, от което да се нуждая и Лзел не се е опитала да ми даде. Разбира се, бих предпочела да прекарам повече време с Искандр, преди да заминем, но станалото с мен не е най-краткият интеграционен период в нашата история, сигурна съм.

– Защо тогава се върна? – попита Амнардбат и отхапа пак от рибата. Край на въпроса, време е да се яде, време е да се слуша.

Махит въздъхна. Сви рамене, унило и малко самоосъдително, някакво ехо от неловкостта, с която предполагаше, че според Наследството би трябвало да се отнася един станционен жител към всичко тейкскаланско.

– Бях въвлечена в бунт и криза за онаследяването, съветник. Това бе свързано с насилие и трудности – лични и професионални – така че след като осигурих гаранции от новата императрица, че ще останем независими, исках да си почина. Само за кратко.

– Затова се върнахте у дома.

– Затова се върнах у дома. – „Докато все още ми се искаше.“

– Тук сте вече цял месец. И въпреки това не сте направили свой запис в нова имаго машина за вашия наследник, посланик. Макар отлично да знаете, че последният ни запис е извънредно стар, а ваш запис изобщо нямаме.

„Мамка му. Значи това иска. Да разбере дали саботажът е сработил...“

„Значи все пак вярваш, че тя ни е саботирала.“

„В момента, да.“

– Не ми е дошло на ум – каза Махит. – Още не е минала и година... извинете, сега е първата ми година, през която изобщо имам имаго. Мислех, че има график? С напомняния?

Търсеше бягство в бюрократичното невежество. Което щеше да ѝ послужи също и като щит – макар и временен, макар и крехък – за да попречи на Амнардбат да разбере, че тя има две имаго. Записът бързо щеше да разкрие тази малка измама. А Махит нямаше представа каква е политиката на Лзел в случаи като нейния. Нито даже дали има някаква политика. Предполагаше, че няма. Такава постъпка очевидно бе лоша идея. Тя самата доста се беше гърчила от отвращение, преди да го направи.

„Съжаляваш ли...“

„Не. Имах нужда от теб. Все още имам нужда... от нас.“

– О, разбира се че има график – каза Амнардбат. – Но ние в отдел „Наследство“ – е, по-конкретно аз, но говоря и за всички тук – се стремим да окуражаваме хората, преживели значими събития или постижения, да опресняват имаго записите си по-често, отколкото изисква автоматизираният календар.

Махит учтиво отхапа нов залък от навитата си питка. Сдъвка го и го преглътна през психосоматичното свиване на гърлото си.

– Съветник – каза тя, – разбира се, че мога да си назнача среща с машинните техници, след като вече знам за вашата политика. Това ли е всичко? Много любезно да осигурите толкова много риба за нас, както и истински питки само за да ме помолите за административна услуга, за която бихте могли и да ми пишете.

Нека се оправя сега с намека, че е разточителна с хранителните ресурси. Съветници от отдел „Наследство“ са били отстранявани и за по-дребни прегрешения преди поколения. Онази имаго линия вече не се предаваше на новите съветници. Беше прибрана в нафталин и пазена някъде в масивите от записани спомени, смятана за неподходяща: всеки, който е склонен да задоволява собствените си нужди преди тези на станцията, не би трябвало да има влияние над съветника, посветил се на запазване на приемствеността в тази станция.

„Дразнещо умна си.“

„Някои много мили тейкскаланци и моето имаго са се наговорили да ме учат как да превръщам забележките в оръжие.“

Но Амнардбат каза:

– Това не е услуга. – И докато го казваше, Махит осъзна, че е подценила съветничката, че подценява причините за нейното поведение и очаква, че тя може да бъде манипулирана като някой тейкскаланец, с намеци и приказки. – Това е заповед, посланик. Имаме нужда от копие на паметта ви. За да сме сигурни, че каквото и да е накарало Искандр Агхавн толкова дълго да се въздържа от процеса на запис, не се е разпространило и върху вас.

Беше удивително какъв студ я обзе. Бе толкова силен, че тя усети ледени искрици да боцкат пръстите ѝ, които бяха станали съвсем безчувствени, докато стискаха остатъците от питката. Беше ѝ толкова студено и въпреки това се чувстваше наелектризиращо съсредоточена. Уплашена. Жива.

– Разпространило? – попита тя.

„Не сме ли отровени?“ – прошепна Искандр, но Махит не му обърна внимание.

– Ужасна е мисълта да загубим един гражданин от Тейкскалан – каза Амнардбат. – Да се тревожим, че в империята има нещо, което краде най-добрите ни хора. Аз и машинните техници ще ви чакаме тази седмица, Махит.

Когато тя се усмихна отново, Махит си помисли, че разбира защо оголените зъби изнервят толкова тейкскаланците.

„Върхът на ножа“ беше във визуален обхват, когато Девет хибискуса се върна на мостика, задъхана от бързане. Вдиша дълбоко няколко пъти като оратор, за да успокои дробовете си, и се опита да ограничи адреналиновата реакция. Сега мостикът бе неин и командването бе нейно. Всичките ѝ офицери се извърнаха към нея, сякаш те бяха цветя, а тя – желаният изгрев. За момент всичко ѝ се стори правилно. А после забеляза колко бързо „Върхът на ножа“ се приближаваше към останалата част от флотата – буквално растеше пред очите ѝ, докато тя се взираше през илюминатора. Двигателите му сигурно работеха на максимална мощност. „Върхът на ножа“ беше разузнавателен кораб – можеше да развие такава скорост, но не и да я поддържа много дълго; бе прекалено малък и щеше да му свърши горивото. Щом пилотът бе решил да се движи с цялата възможна бързина, значи без съмнение ги преследваха.

– Знаем ли какво ги гони? – попита тя и Две пени поклати отрицателно глава от комуникационната конзола.

– Нищо не се вижда – каза тя. – Само „Върхът на ножа“ и мъртвата пустота зад тях – но след две минути ще бъдат в обсег за връзка...

– Изкарай ги на холографа веднага щом можеш. И пусни Отломките. Ако нещо ги гони, няма да му позволим да стигне далеч.

– Сигнализирам Отломките, яотлек – каза Две пени и очите ѝ затрепкаха бързо зад облакохвата. Около тях високият ясен вой на алармата изпълни „Тежест за колелото“. Отломките бяха първата отбранителна линия на флотата и най-мобилната: рояк едноместни съдове, съдържащи само оръжия и навигационни уреди, предназначени за кратки разстояния и абсолютно смъртоносни. Самата Девет хибискуса също някога беше Отломков пилот, при онова отдавнашно първо назначение, и все още усещаше алармата като приятна вибрация в мозъка на костите си: „Давай, давай, давай! Излитай сега и ако умреш, ще умреш ярко като звезда.“

С пеещата в нея аларма Девет хибискуса каза:

– И хайде също така да заредим горните две редици енергийни оръдия, става ли?

Тя се отпусна пак в капитанското си кресло. Пет магарешки бодила, дежурният оръжеен офицер, ѝ се усмихна радостно с широко отворени очи.

– Сър – каза той.

Всички го искаха толкова много. И тя също. Огъня и кръвта – да имат нещо за правене. Истинска битка, синьо-бели енергийни оръжия, пламтящи през чернотата, взривяващи и обгарящи.

Точно когато първите Отломки се изсипаха искрящи в зрителното поле на илюминатора, се появи онова, от което бягаше „Върхът на ножа“.

То не изплува пред погледа. Появи се, сякаш през цялото време е било там, скрито зад някаква маскировъчна преграда. Черната пустота на космоса – в този сектор имаше толкова малко звезди – се накъдри и загърчи като докоснат с пръст голохрил охлюв, гигантски органичен спазъм, а после изникна първият вражески кораб, видян някога от тейкскалански очи. (Или поне тейкскалански очи, които са доживели да го опишат.) Три сиви обръча, въртящи се бързо около централна топка. Беше трудно да го гледаш и Девет хибискуса не знаеше защо – някаква част от онова извиващо и гърчещо се зрително изкривяване полепваше по него и караше сивия метал на корпуса му да изглежда мазен и разфокусиран.

Допреди миг го нямаше, а сега беше там. Точно зад опашката на „Върха на ножа“, също толкова бърз и се приближаваше...

– Тук е яотлек Девет хибискуса – каза тя по общия канал. – Отрежете това нещо от вектора му и го обградете. Не стреляйте, освен ако не стрелят по вас.

И сякаш придатъци на нейната воля, на изпуснатия ѝ дъх, Отломките полетяха навън, устремиха се към чуждия обект, който бе дръзнал да дойде толкова близо. Трябваше им малко време, за да се ориентират около извънземния кораб; тази форма им бе непозната и той се движеше по неочаквани начини, с хлъзгаво въртене като смазан лагер. Но Отломките бяха умни и свързани помежду си – всеки кораб осигуряваше позиционна и визуална биообратна връзка не само към собствения си пилот през облакохвата му, но и към всички пилоти от рояка – и те се учеха бързо. „Върхът на ножа“ се стрелна през това множество от блестящи искрици като совалка, пробиваща атмосферата, и бе уловен благополучно от протегнатата мрежа на хангарния отсек на „Тежест за колелото“.

Две пени беше извела на холоекрана капитана на „Върха на ножа“: той изглеждаше измъчен, с див поглед в очите, и дишаше учестено, а кокалчетата на ръцете му бяха видимо побелели, докато стискаше контролните уреди на кораба си.

– Добра работа – каза му Девет хибискуса, – по вас няма нито драскотина. Дайте ми минутка да се справим с това нещо, което ни доведохте, и ще ви извикам горе за доклад...

– Яотлек – прекъсна я той, – те са невидими, докато не поискат да ги видят, този може да не е единственият, и имат огнева мощ...

– Спокойно, „Връх на ножа“ – каза Девет хибискуса. – Сега това е наш проблем и ние също имаме огнева мощ.

Наистина имаха. Енергийните оръдия и по-малката, по-свирепа, по-страшна мощ на ядрените бомби. Ако се наложи.

– Прихванах комуникация – каза той, сякаш изобщо не я беше чул.

– Отлично. Приложи я към доклада си.

– Тя не е на някакъв език, яотлек...

– Две пени, ще се погрижиш ли за това? Ние в момента сме малко заети.

Извънземният кораб наистина имаше огнева мощ – нещо, което приличаше на доста стандартни, но извънредно точни енергийни оръдия, наредени по най-външния от трите въртящи се обръча. Безшумни проблясъци на светлина през илюминатора я заслепиха и когато тя примигна, за да прогони остатъчните образи, Отломките бяха с три по-малко. Тя трепна.

– Добре, зарязваме протокола на въздържание... Пет магарешки бодила, предай на Отломките да разчистят път за оръдията.

В най-добрата си форма офицерите на Девет хибискуса нямаше нужда да потвърждават, че са я чули – те действаха. Ръцете на Пет магарешки бодила зажестикулираха в холографската работна зона на оръжейната конзола, местейки кораби и векторни линии по звездното поле, миниатюрна версия на нейната собствена картографска маса – и Отломките се раздвижиха в отговор, подреждайки се в нова шарка, като разчистиха място, за да могат главните оръдия на „Тежест за колелото“ да се прицелят и да стрелят.

Електрическо синьо. Светлината, която Девет хибискуса винаги си бе представяла, че човек вижда, ако по погрешка влезе в индустриален излъчвател, през краткия миг, докато все още вижда нещо. Гибелна светлина, виб­рираща като сигнал за тревога, позната като дишането или спирането му.

(За част от секундата тя се зачуди дали не трябва да се опита първо да плени онова нещо – да го изключи с насочени електромагнитни пулсове, докато е достатъчно далеч, за да не могат тези пулсове да изпържат собствените ѝ кораби, и да го изтегли на борда – но „Върхът на ножа“ бе казал, че имат прихваната комуникация, а това нещо вече бе убило трима от войниците ѝ. Четирима – още една Отломка изчезна в безшумна експлозия, като свещ, която лумва и угасва за миг.)

Пълната мощ на оръдията озари извънземния кораб като фар, разтърси го, смъкна от него част от онова хлъзгаво и гърчещо се зрително изкривяване – откъснатите парчета от външния обръч приличаха на метал, на космически останки, съвсем обикновени. Но пълната мощ на оръдията не го унищожи. То се завъртя по-бързо – забръмча – Девет хибискуса си представи, че може да го чуе как се върти, макар да знаеше, че това е невъзможно – и точно преди вторият оръдеен залп да удари топката в центъра му, да я разбие и унищожи напълно, то изстреля от втория от повредените си обръчи някаква тъмна лепкава субстанция, която падаше през нулевата гравитация на странни „върви“.

„Плюнка“, помисли си с отвращение Девет хибискуса.

Пет магарешки бодила вече изпращаше по всички канали сигнал „Отдалечете се от него!“. Големите реакторни двигатели на „Тежест за колелото“ оживяха и ги затласкаха назад, надалеч от вървите, преплитащи се като течна мрежа на мястото, където доскоро се намираше извънземният кораб. Що за течност се движеше по този начин? Тя изглеждаше... търсеща, подвижна, прекалено координирана. Повърхностното ѝ напрежение... не бе толкова голямо, че да я събере в топка, но достатъчно, за да се разтегли тя на изтъняващи, протягащи се нишки...

Една от Отломките – блестящ клин, който прескачаше с лекота на нов вектор с пламтящи двигатели – налетя на една от тези нишки плюнка. Девет хибискуса видя как стана това. Видя как целият блясък на малкия боен съд изчезна, покрит от слюнката на извънземния кораб – фрактална мрежа, която полепна по Отломката и не я пусна, дори когато тя се измъкна от нишката. Видя невярващо как мрежата започна да прерязва с бълбукане корпуса на Отломката, разяждайки метала и пластистоманата като някаква свръхоксидираща гъба.

Пилотът на Отломката изкрещя.

Изкрещя по отворения канал, използван от Пет магарешки бодила; изкрещя, а после извика:

– Убийте ме, убийте ме сега, то ще изяде кораба, то е тук при мен, не му позволявайте да докосне друг – овладян и отчаян изблик на храброст.

Девет хибискуса се поколеба. Беше правила много неща, за които по-късно да съжалява, и като пилот, и като капитан, и като флотски капитан на Десети тейкскалански легион – безброй неща, все пак беше войник и в природата ѝ бе да върши дребни жестокости, също както бе в природата на звездите да излъчват радиация, която не само дава топлина и живот, но и изгаря и отравя. Но никога не бе заповядвала на кораба си да стреля по собствените ѝ хора. Нито веднъж досега.

По същия канал се разнесе страдалчески хор: всички Отломкови пилоти, обединени от биовръзката си, усещаха смъртта на своята посестрима, поглъщана жива. Хлипове. Звуци на накъсано дишане, пъхтене. Тихи стенещи викове, които отекваха и бяха подемани от други гласове...

– Направете го – каза Девет хибискуса. – Стреляйте по нея. Както тя поиска.

Проблесна гибелна светлина, точна и милостива. Синя експлозия – и една тейкскаланка се превърна в пепел.

По всички канали настъпи тишина. Девет хибискуса не чуваше нищо освен оглушителното туптене на собственото си сърце.

– Е – каза накрая Двайсет цикади и звучеше също толкова разтърсен като другите, но бодро разтърсен, – това прави около осем нови неща за тези същества, които не знаехме допреди десет минути.