Пролог

Можеше да усети как влажните вечерни ветрове проникват през пукнатините около рамките на прозорците. Само допреди няколко години всякакво течение в тази стая – стаята от детството ѝ – щеше да бъде немислимо. Майка ѝ имаше много точно око за детайлите, което би трепнало и при най-малкото несъвършенство в един дом, особено ако то засягаше комфорта на някого, който спи под покрива ѝ. А баща ѝ беше най-добрият търговец на недвижими имоти в Кейп – от онези, които през годините стават майстори експерти като допълнителна услуга за клиентите си. Но напоследък в семейство Елдредж се бяха отворили и други пукнатини освен онези около прозорците.

В желанието си да заспи Мелиса пъхна крака в пантофите и тихо отиде при прозореца, като внимаваше да не събуди къщата. Дръпна завесите, взе допълнително одеяло от гардероба, постла го на леглото и си записа напомняне на телефона да извика майстор да огледа цялата къща, преди да се върне в Ню Йорк – за всеки случай, ако успее да убеди майка си да я продаде.

Оставяше телефона на нощната масичка, когато получи ново съобщение: Още ли си будна?

Усмихна се. Чарли не беше преставал да поддържа връзка с нея през четиридневния ѝ престой тук. Почти, отвърна тя.

Въпреки че пътуваха двамата за работа, той винаги ѝ се обаждаше, когато се събуждаше и преди да си легне. Имаше ли още наежени днес?

Имаше предвид вчерашното „глупаво роднинско спречкване“, както пренебрежително го беше нарекла майка ѝ. Работата на Майк беше сезонна и това беше първият път, когато беше успял да се върне в Щатите след погребението, а Мелиса беше дошла в Кейп, за да се получи истинско семейно събиране. Днес имаше само усмивки и добро поведение. Бяхме на гроба заедно.

Историческото гробище по пътя от църквата „Св. Богородица от Кейп“ фигурираше и в картината, окачена в дневната над пианото, едно от множеството произведения на изкуството, украсяващи меко кремавите стени на къщата. Преди повече от четиресет години, когато майка ѝ беше нарисувала онази призрачна редица надгробни камъни, идеята, че някой ден ще погребе там съпруга си, сигурно е била немислима.

Мелиса си спомни как този следобед Майк беше хванал първо ръката на майка им, после и нейната, докато стояха при гроба на баща им. Все още бяха семейство, каквото и да ставаше. Семейството си е семейство, добави Мелиса. Никога не беше изговаряла и една лоша дума за тях, докато не започна терапията. Всеки път, когато се засегнеше темата за семейство Елдредж – и за това какво се беше случило в миналото им, тя се умълчаваше, но ѝ беше казано, че говоренето за детството е съществена част от оздравителния процес. Въпреки това понякога се чувстваше виновна и се питаше дали по време на сесиите не говори прекалено често за спънките в семейството за сметка на всички добри неща. Днес, при гроба, тя беше забравила напълно спорадичните напрежения и отново беше изпитала благодарност за чудесния живот, който ѝ бяха осигурили родителите ѝ.

На екрана се появиха точки, което означаваше, че Чарли въвежда ново съобщение. Като стана дума за семейство, казвал ли съм ти с какво нетърпение очаквам да ми станеш жена? Още само два месеца.

Беше поискал ръката ѝ само преди две седмици и тя незабавно се беше съгласила. Идеята да се оженят на годишнината от смъртта на баща ѝ беше на майка ѝ, макар това да означаваше, че годежът им ще бъде съвсем кратък. Церемонията щеше да е повече от скромна – само младоженците, най-близките роднини и неколцина приятели.

Усети се, че се усмихва, докато пише отговора, както правеше винаги, когато си мисли за бъдещето си с този мъж. Смятах да ти го кажа утре, но днес минах покрай една много сладка малка винарна. Знам, че се разбрахме за Съдебната палата, но може би...? Натисна бутона за изпращане и добави снимките, които беше направила, когато спряха на връщане от гробището да вдигнат тост за баща ѝ.

Секунди по-късно телефонът иззвъня в ръката ѝ.

– Здрасти! – изчурулика тя, когато на екрана се появи лицето на Чарли. Имаше късо подстригана тъмна коса и ясни сини очи. И пак беше отгледал няколкодневна четина по четвъртитата си челюст.

– Писна ми от писане! – каза той. – А и ако ще обсъждаме детайли по сватбата, искам поне да виждам годеницата си.

– Получи ли снимките на винарната, които ти пратих?

– Да, абсолютно перфектна е. Гледката е невероятна!

– Но ние вече се разбрахме всичко да бъде съвсем просто и да идем в Съдебната палата.

– Ти беше непреклонната по този въпрос.

До неотдавна Мелиса беше смятала, че ще има голяма, тържествена сватба с прием на някое емблематично място в Ню Йорк като „Лоуб Боутхаус“ в Сентръл парк или в „Рейнбоу рум“ с изглед към центъра Рокфелер. Но когато си беше мечтала тези неща, тя си беше представяла, че баща ѝ ще я води по пътеката – и че при олтара ще я чака друг мъж, а не Чарли. Не ѝ се виждаше правилно да прехвърля предишните си булчински фантазии към друга връзка. Но все пак може би съществуваше нещо средно между приказна сватба и брак в Съдебната палата. Едно скромно събиране във винарна в Кейп ѝ се виждаше подходящо за нея и Чарли.

– Но ние вече разгласихме на всички датата. И аз им казах, че ще бъде в града.

Той ѝ отвърна със съвършената си усмивка:

– Всички? В този случай всички означава... около шестима души, които те обожават и ако се наложи, биха отишли и на Луната в такъв специален за теб ден. Специален за нас ден.

Мелиса се надяваше, че сред шестимата гости той брои и сестра си, но Рейчъл Милър определено не беше сред онези, които „обожаваха“ Мелиса. Рейчъл с нежелание се беше съгласила да се срещне с Мелиса, но само два пъти, и била бясна, когато Чарли ѝ казал за предложението си – настоявала, че брат ѝ постъпва прибързано.

– Може би дотогава Рейчъл ще омекне – каза Мелиса.

– Може би, а може би не. Така или иначе, ще се оженим и ще го направим на това прекрасно място, което си намерила. Смятай го за решено. Да направим резервацията.

– Наистина ли?

– Определено. Прати ми името на мястото и утре сутринта ще им се обадя за подробностите. – И Мелиса веднага разбра, че решението наистина е взето. Едно от хилядите неща, които обожаваше у Чарли, беше начинът, по който контролираше всичко в движение, как винаги беше готов да поеме нещата в свои ръце, така че тя да може да се посвети на други задачи. – О, някой иска да каже здрасти.

Камерата на телефона му се завъртя надолу и Мелиса видя бузесто личице, което се взираше нагоре към нея. Фината руса коса на Райли беше разрошена във всички посоки по начин, който можеше да се получи единствено при спане. Зад него се виждаха кашони, наредени на пода в кухнята. Тъкмо бяха започнали бавно да събират нещата в неговия апартамент в Горен Уестсайд, тъй като Чарли и Райли щяха да се местят при Мелиса.

– Хей, Миса! – Прозвуча почти като Миси, както я наричаха в първи клас, докато най-неочаквано обяви, че иска да я наричат Мелиса. Райли беше толкова ухилена, че очите ѝ бяха почти затворени. – Липсваш ни!

Зад камерата Чарли ѝ каза да прати въздушна целувка. Пухкавите ѝ пръстчета намериха розовите устни с форма на сърце и ги докоснаха. Получи се доста добре за дете, което нямаше три годинки.

– И ти ми липсваш, сладурче. След два дни се връщам в Ню Йорк.

Бъдещата ѝ доведена дъщеря вдигна два пръста.

– Две! Като мен!

– Само че два дни, а не две години.

– Знам. – Тя се извърна от камерата и се отдалечи с несигурни стъпки.

– Трудна публика – каза Мелиса, след като лицето на Чарли се появи отново на екрана.

– Трудно можеш да задържиш дълго вниманието на едно двегодишно дете – поклати глава той и се засмя. – Да не говорим, че се конкурираш с новата къщичка за игра.

– Как е успяла да те изнуди да я оставиш толкова до късно?

– Легна си веднага след вечеря, но след това цъфна отново и каза, че чувала някакви шумове. Реших да я оставя да поиграе, докато свърша малко работа.

– Да се чуем утре?

– Задължително – каза той. – И през всички дни след утре.

След като затвориха и преди най-сетне да изгаси нощната лампа, тя се принуди да отговори на три имейла от един настоятелен адвокат, който явно не разбираше значението на думите „извън офиса съм“. Когато затвори очи, Мелиса си представи, че стои до Чарли. Облечена е в бялата, достигаща до глезените копринена рокля, която беше избрала миналата седмица от „Блумингдейл“ за случая. Той носи жълто-кафявия ленен костюм, за който тя вече му беше казала, че ще е идеален за лятна сватба дори в Съдебната палата. Двамата се целуват под дървена пергола, украсена с искрящи бели светлинки. Райли тича към тях с вплетени в косата рози, а розовият тюл на рокличката ѝ подскача на всяка крачка.

Момиченцето намира една люлка на поляната на винарната и сяда, като внимава да не оплете роклята във веригите. „Бутни високо!“ Смее се и пищи, нослето ѝ е набръчкано от широката усмивка. „По-високо, Миса, по-високо!“ Люшва се толкова високо, че сякаш може да се изстреля направо в небето и да се изгуби сред розово-белите облаци. Радостните ѝ викове затихват, когато люлеенето започва да намалява. „Моля те, Миса, не спирай!“ Но след още три напразни ритания с крака люлката почти спира. Докато обръща глава да помоли за още една засилка, нещо като че ли ощипва силно ръчичката на Райли. Тя поглежда надолу към болката и вижда червена ръкавица с един пръст и с бродирано усмихнато коте, която държи веригата на люлката. Защо носи ръкавици през лятото? Тя клюмва напред, преди да успее да отговори на собствения си въпрос, и тялото ѝ – толкова малко, но изведнъж така натежало – е подхванато от някого. От някого.

В съня си тя се събужда от звука на цип. Ципа на собственото ѝ яке. Ноздрите ѝ се изпълват с воня на бебешка пудра и пот. Следва неприятно усещане, докато дърпат високата яка на пуловера ѝ, който надига нагоре и потника ѝ. Тя се раздвижва и започва да мига. „Мамо, мамо...“

Когато най-сетне се събуди, Мелиса откри, че се намира в леглото си от гимназията, без да е сигурна дали писъкът, който усеща в гърлото си и който отеква в ушите ѝ, е бил истински, или е още една част от кошмара. Къщата беше притихнала с изключение на трясъка на морските вълни в далечината. Вратът ѝ беше влажен от пот и само за секунда тя си помисли, че долавя слаба миризма на талк.

Момичето на люлката не беше Райли. А тригодишната Миси в най-яркия сън, който е сънувала досега. След четиресет години, след всичките ѝ усилия, след целия ѝ напредък към осигуряването на един щастлив, насочен към бъдещето живот, Мелиса най-сетне започваше да си спомня. Не, мислено се замоли тя. Стига. Не искам да знам. Не искам да съм аз.

Рязко се надигна, плувнала в студена пот. Часовникът на нощната масичка показваше 3:30 след полунощ. Отново се случваше. Сънищата. И ставаха все по-лоши.

Два месеца по-късно

Нанси заслиза по стълбите, докато си слагаше златните обеци с перли, които беше избрала като последен детайл от тоалета си. Копринената ѝ рокля беше скромна, но не и строга. Рей открай време наричаше яркосиньото неин „характерен цвят“, който подчертаваше синьото на очите ѝ. Едва забележимото блещукане на металните нишки по деколтето я караше да изглежда малко по-празнично от обикновено.

Мелиса седеше по пухкав бял халат в кухнята на първия етаж и отпиваше от кафето си. В косите си имаше ролки с размерите на кутийки от безалкохолно, а в скута ѝ се беше настанила още сънената Райли. Седеше на стола до прозореца – същото място, което незнайно защо беше обявила за „любимо“, след като стана достатъчно голяма, за да не използва високия стол. Мелиса остави чашата си и ахна престорено.

– Виж се само! Не знам как да се чувствам. Майката на булката не би трябвало да е най-пламенната жена в стаята.

Нанси сбърчи нос и поклати глава.

– Стига си се заяждала. А и не бива да говориш така пред малкото ангелче. – Тя се наведе и целуна Райли по главата, която се оказа топла и ухаеща на бебешки шампоан.

Райли я погледна със сънените си очи и се ухили.

– Здрасти, Баб-Нан. Много си хубава.

Нанси се надяваше, че името, което ѝ беше дала Райли – Баб-Нан – никога няма да се промени.

– Иска да каже, че си пламенна – едва доловимо прошепна Мелиса, докато Райли не я гледаше.

Нанси забеляза, че Мелиса също изглежда особено красива, и то не само заради професионално сложения грим. Направо сияеше от щастие.

– Успя ли да поспиш през нощта? – Когато беше отбелязала колко уморена изглеждаше Мелиса при последните ѝ две посещения в Кейп, дъщеря ѝ беше обяснила, че има проблеми със съня. Понякога се безпокоеше, че амбициозното ѝ момиченце просто прекалява с работата.

– Като бебе. Благодаря!

След всички тези години Нанси най-сетне можеше да ограничи повечето си мисли до тук и сега. Преди четиресет години тя все още се губеше в спомените. А беше полагала такива усилия всеки ден в настоящето... без да поглежда назад или да се опитва да предвиди бъдещето. И накрая се беше получило, поне в повечето случаи. Тя беше на седемдесет и две и повече от половината ѝ живот беше толкова щастлив и благословен, колкото можеше да се надява човек. Когато тъмните спомени от миналото излизаха на повърхността, те обикновено я връхлитаха или на напълно случаен принцип, или – като днес – в моменти, които имаха паралели със собствения ѝ живот.

Сватба. Сватбата на дъщеря ѝ. Нов зет, който обожаваше Мелиса и имаше възхитителна малка дъщеря, която Мелиса да обича и отглежда. Време беше за празнуване. И все пак...

Миналото никога не си отива. Сватба. Мислите ѝ се насочиха не към големия ден на Мелиса, не дори към собствения ѝ брак с любимия ѝ Рей, а към друга сватба, която промени завинаги живота ѝ. Нанси рядко се чувстваше като възрастна жена, но фактът, че беше имала първи брак, който започна през осемнайсетата ѝ година, когато беше първа година в колежа, сега ѝ изглеждаше почти невъзможен – без да се споменава последвалият го кошмар. Толкова нервна след загубата на любимата си майка, тя беше твърдо решена да бъде облечена в бяло на сватбата си. Нанси беше имала само една бяла рокля – от плетена вълна. Щеше да свърши работа, като се имаше предвид, че плановете за сватбата ѝ бяха съвсем прости, но после видя необяснимо петно от мазнина по единия ръкав. Ако беше успяла да събере две и две и да стигне до автомобилната катастрофа, която сполетя майка ѝ, нямаше да има сватба с Карл Хармън и съответно нямаше да скърби за Питър и Лиза дори сега, след всички тези години.

Мислите ѝ бяха прекъснати от трополящи по стълбите стъпки. Нанси се обърна и видя сина си Майк, облечен в съвършено ушит тъмносин костюм и копринена вратовръзка с платноходки. Изглеждаше горд от атлетичното си слизане от горния етаж.

– Като каране на колело! – заяви той, вдигнал и двете си ръце като гимнастик, направил перфектното приземяване.

Къщата беше в типичния за стария Кейп стил и стълбите ѝ бяха много стръмни, почти отвесни. Рей често казваше, че ако се съди по тях, старите заселници са били потомци на планински кози.

– Еха, мамо, изглеждаш зашеметяващо.

– И ти не си особено опърпан.

– Много си изтупан – обади се Мелиса. – Но наистина не беше необходимо да се охарчваш за нов костюм. Сватбите не трябва да са изпитание за хората.

– Имам костюм, сестричке. Даже два. Аз съм капитан на кораб, не някакъв кретен.

Преди четиресет години тя беше сигурна, че вече познава децата си до мозъка на костите им. Винаги организираният Майкъл следваше инструкциите тутакси и буква по буква, като в същото време казваше на другите деца и те да правят същото. Малката му сестра Миси беше онази, която все се прибираше у дома със скъсани панталони и оплакваща загубата на поредната любима плюшена играчка, последвала я в последното ѝ търсене на приключения.

Като се замислеше днес, Нанси не можеше да повярва колко много се е лъгала. Малката ѝ парцалива бунтарка Миси сега беше Мелиса, блестяща студентка по право, която беше станала прокурор и сега беше отявлен защитник на нещо, което наричаше „смислена система на наказателното право“. Предишната вечер бяха вдигнали наздравица не само за щастливата двойка, но и за новината, че подкастът на Мелиса е влязъл в списъка на стоте най-слушани предавания на Ай Тюнс. А междувременно винаги старателният и трезвомислещ Майкъл беше успял да изкара само три семестъра в колежа, преди да замине за Карибите за „две години почивка“. Сега той беше капитан на кораб в Сен Мартен, където всички го наричаха Майк или Мики.

Днес Майк и Мелиса дори изглеждаха различно. Майк беше почернял от слънцето и изглеждаше по-стегнат от сестра си с нейната кожа като от алабастър и трапчинките на бузите. Докато русата по рождение коса на Майк потъмня, когато навлезе в двайсетте си години, Мелиса беше запазила русите си къдрици, които имаше и като дете – отражение на косата на Нанси, преди да се премести в Кейп и да промени както името, така и външността си. Напоследък Нанси не беше нито червенокоса, нито брюнетка. Съвършено подредената ѝ сребриста коса изглеждаше „кралска“ според фризьорката ѝ.

Майк извади телефона от джоба на панталона си и щракна една снимка, а Мелиса вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от обективите на папараците.

– Не-е-е, изглеждам нелепо!

– Последната ти снимка като несемейна дама. И къдриците са сладки – каза той и обърна телефона, за да ѝ покаже снимката. – Трябва да я пуснеш на хилядите си последователи в социалните мрежи. Страшно ще им хареса.

Нанси се приготви за поредния рунд разправии между брат и сестра. Щеше ли Мелиса да изтълкува коментара на брат си като подигравателна критика към публичния ѝ профил, който ставаше все по-популярен? Такова ли беше истинското намерение на Майк? Нанси не желаеше да взема страна и ѝ се прииска двамата да се обичат така, както когато бяха деца.

– Знаеш ли какво? – каза Мелиса, сваляйки Райли от скута си. – Може пък и да го направя! Благодаря! Но първо трябва да се напъхам в рокля. Днес някой ще се жени!

– Ти и тате – засмя се Райли. – Той е на дъвора. Мога ли да ида? – На езика, който всички с обич наричаха райлиски, тя беше добавила една допълнителна гласна към думата – не двор, а дъвор. Чарли беше прекарал предишните две нощи не буквално на задния двор, а в къщата за гости, за да не вижда булката непосредствено преди сватбата. Рей и Нанси бяха издигнали постройката, докато Мелиса беше в колежа. Мислеха си, че ще им трябва допълнителна стая, когато децата се оженят и им се родят техни деца. Сега това най-сетне се случваше – поне на Мелиса.

– Разбира се – каза Мелиса. Тя стана и бързо прегърна бъдещата си доведена дъщеря, след което отвори задната врата. – Кажи на татко ти, че броя минутите.

– Иска ми се мама да беше тук. Липсва ми.

Нанси видя как лицето на дъщеря ѝ посърна за момент, както ставаше всеки път, когато Райли споменаваше майка си. Линда, първата жена на Чарли, се беше удавила във фатален инцидент в Европа, докато били на първата си и единствена ваканция след раждането на бебето. Райли беше твърде малка, за да разбира връзката между смъртта на майка си и новата роля, която сега Мелиса играеше в живота ѝ.

Загледа как Мелиса постави нежно ръка на главата на Райли.

– Знам, миличка. На всички ни се иска тя да беше тук при теб.

– Питах я, но тя не може.

След като Райли излезе навън, Мелиса обясни:

– Нийл ме увери, че било напълно нормално малките деца да си въобразяват, че общуват с починалите си родители. Може да става дори в сънищата им. Това е начин да ги запомнят.

Нийл Кийни беше едно от съседските деца, с които Майк и Мелиса бяха останали близки приятели през годините. Сега той беше високоуважаван психиатър в Ню Йорк. Щом той казваше, че няма причини за тревога, Нанси му вярваше. Въпреки това тя виждаше колко много ѝ се иска на Мелиса да може да облекчи по някакъв начин болката на детето.

– Е, човекът, който би трябвало да бъде днес тук за съпруга ти, е неговата сестра – многозначително каза Нанси. Мелиса лично се беше обадила на Рейчъл и я беше помолила да дойде – ако не за да благослови брака им, то най-малкото за да бъде до брат си и племенницата си.

Мелиса махна с ръка, докато вървеше към стълбището.

– Не ме карай да почвам по тази тема. Ще бъда част от семейството ѝ много дълго време и тя рано или късно ще отстъпи. Твърдо сме решили да не позволяваме решението ѝ да развали празника.

Погледът на Нанси не се откъсна от Райли, докато тя не стигна до плъзгащата се стъклена врата на къщата за гости. Подозираше, че докато е жива, няма да може да се види в присъствието на деца, без да ги следи бдително, сякаш е агент на Сикрет сървис. Усмихна се, когато Чарли, който тъкмо си слагаше вратовръзката, отвори вратата на дъщеря си. Той махна на Нанси, преди да вдигне Райли на ръце. Беше добър мъж – мил, разбиращ, верен. Също като нейния съпруг – Рей.

Докато Мелиса се качваше по стълбите, а Майк пускаше телевизора в дневната, Нанси се наслади на усещането – цялото ѝ семейство, заедно с двете нови попълнения, се е събрало в къщата. Още помнеше чувството за покой и приветливост, което ѝ беше вдъхнало това място, когато го беше видяла за първи път – тогава беше едва на двайсет и пет и търсеше къде да започне отначало. Рей беше брокерът на недвижими имоти, който ѝ помагаше в намирането на къща под наем. „Кейп е добро място, на което да отидеш, когато искаш да бъдеш себе си – беше ѝ казал той. – Можеш да се разхождаш сам по плажа, да се любуваш на залеза или просто да гледаш през прозореца си сутрин.“

Веднага щом Рей я доведе тук, тя разбра, че ще остане. Комбинацията от дневна и трапезария беше продължение на общата стая, която някога е била сърцето на дома. Влюби се в люлеещия се стол пред камината и в начина, по който масата се намираше до прозорците и ти позволяваше да се храниш, докато гледаш пристанището и залива. А след като се ожениха, Рей уреди да купят къщата, защото знаеше, че тя обича всичко в нея.

Беше минала година от деня, когато тя се беше събудила и го беше намерила изстинал до нея. Лекарят каза, че Рей вероятно не е усетил нищо. Последните му думи към нея бяха: „Толкова те обичам!“, докато си лягаше до нея, без да имат никаква представа, че това ще бъде последната им нощ заедно. Спомените, които бяха създали в тази къща, принадлежаха и на двамата.

Когато заговори на глас на любимия си дом, наоколо нямаше никого, който да я чуе.

– О, как ще ми липсваш, старо момиче.

Може би Райли не беше единствената, която разговаря с духове.

Някои сутрини Джейдън Кенеди прекосяваше с колелото си покрития мост на града и продължаваше покрай река Хаусатоник до единственото кафене в неговото малко кътче в Кънектикът, в което се продаваха всичките сутрешни вестници, които четеше. В други дни се качваше в пъргавия си електрически седан и потегляше към ресторанта в Шарън, където преглеждаше новините, докато се наслаждаваше на най-добрите палачинки с боровинки, които беше опитвал някога. „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Пост“ бяха неговата медийна троица. Интересите му към телевизионните новини и попкултурата бяха сякаш несъвместими. Но той искрено вярваше, че човек може да се доближи максимално до обективната истина само ако чете, слуша и се опитва да разбере колкото се може повече различни гледни точки.

Тази конкретна сутрин беше идеална за палачинки – нямаше презокеански видеоконференции и не трябваше да следи промените на пазара с точността на луксозен кварцов часовник. Освен това предишния ден беше изкарал двоен курс по йога, така че днес нямаше да му се наложи да се поти на тренировки. Неделите бяха дни за угаждане.

За някои хора – онези, заради които Джейдън се беше преместил в Западен Корнуол, за да ги избегне, „угаждане“ означаваше нещо напълно различно – луксозни апартаменти в небостъргачи, частни самолети и шити по поръчка дизайнерски костюми. Джейдън беше зарязал всичко това, когато напусна работата си на Уолстрийт преди две години и се премести в провинцията. Той беше почти изцяло независим, имаше си слънчеви панели, които генерираха достатъчно електричество както за дома му, така и за зарядното за колата. Една средно голяма цистерна пропан осигуряваше резервен източник на енергия, ако захранването не беше достатъчно за подовото отопление и ако дървата за печката свършеха.

Напоследък угажданията на Джейдън бяха прости – стоенето далеч от екраните, истинските криминални подкасти, към които се беше пристрастил, добре приготвената храна и старомодните вестници от истинска хартия. Той си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да открие достойнства в една редакционна статия, която му се виждаше абсурдна. Миризмата на прясно отпечатан вестник имаше лек привкус на прах с намек за горчивина. Докато прелистваше, страницата остави по пръстите му усещане за тебеширен прах.

Джейдън разбираше, че погледнато от някои страни, той попадаше в стереотипа на определен вид хора от неговото поделение. Епъл Пей вместо пари в брой. Живот пред компютъра. Слънчеви панели и електромобил. Йога. Дори беше започнал да прибира косата си в така наречения мъжки кок, когато беше прекалено зает, за да посети бръснаря. И най-вече, както обичаха да му напомнят родителите му, беше решил да откаже работа с шестцифрена начална заплата, след като задлъжня с четвърт милион долара от такси за колеж в Бръшляновата лига1, защото този начин на живот не му се беше видял „подходящ“.

Но сегашният живот в Кънектикът с неговите прости удоволствия като палачинки, бекон и вестници беше абсолютно перфектен за Джейдън. Приятелката му Джули също се беше изнесла от града и беше зарязала работата си като личен асистент на една телевизионна „истинска домакиня“, за да стане управител на малък чудат антикварен магазин в Милъртън. Джули изкарваше скромна, но постоянна заплата и се беше устроила чудесно в къщата за гости на една възрастна двойка срещу символичен заем и минимални грижи за имота през множеството седмици и месеци, в които собствениците пътуваха.

Животът на самия Джейдън извън отъпканите пътища се оказваше малко по-трънлив. Той беше изразходвал повечето си спестявания за изплащането на къщата, след което беше подписал най-изгодната ипотека, която беше успял да намери, докато лихвите бяха ниски и той все още получаваше заплатата си от Уолстрийт, която направи заема възможен. Приходите му от търговията с акции на борсата и от осигуряване на „социално отговорни консултации“ на растящ брой корпоративни клиенти бяха сносни, но недостатъчни, за да покрият всички разходи.

Постоянното му безпокойство започваше да надделява над блаженството от вестниците и палачинките, когато телефонът му избръмча тревожно. Според екрана съобщението беше от приложението „Домилукс“. Основателят на дотком компанията беше една година след Джейдън в Йейл. Според пропагандата, която съпътстваше многоочакваното пускане на акции на организацията, Домилукс беше за „най-взискателните доставчици и клиенти в онлайн пазара за стилни временни имоти под наем, съчетаващи петзвезден лукс, сигурност и анонимност“. Въпреки бомбастичните фрази компанията предлагаше същото, което можеше да се види по всички останали сайтове за наем, но с три допълнителни особености – „естетически консултант“, който трябва да одобри детайлните фотографии на имота; много по-високи цени за депозит и такси; и най-важното – обещание за пълна анонимност. Наемателите и собствениците имаха възможността да не разкриват истинските си имена, като имаше и един „променящ играта“ момент, както го наричаха – Домилукс приемаше плащания в биткойн и в други виртуални валути. Въпреки че можеше да изброява вещо множеството легитимни причини, поради които клиентите можеха да поискат услуга като Домилукс, Джейдън беше сигурен, че някои от тях ще го използват, за да избегнат данъци и други финансови задължения. Освен това подозираше, че доста клиенти ще крият разходите за луксозната ваканция от някой близък – например семейната половинка, която не е била поканена.

Той чукна екрана, за да отвори съобщението. Беше от Хелън – име, което можеше да е истинско, но можеше и да не е. Вече бяха разменили няколко съобщения, от които той научи, че Хелън не е сигурна за точните дати на пристигането и заминаването си, но че иска „отпускащо, живописно, ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УЕДИНЕНО местенце далеч от всякакви вряви и суматохи“. Изписаните с главни букви думи караха Джейдън да подозира, че Хелън най-вероятно е мъж, решил да се порадва на компанията на някого, с когото не може да бъде виждан на публични места. Джейдън не одобряваше изневерите, но освен това трябваше да си плаща сметките, а традиционните сайтове за наеми не носеха достатъчно доходи, за да покриват разходите му.

Последното съобщение от Хелън потвърждаваше, че тя все още проявява интерес към къщата, но иска точния адрес, за да може да я огледа на сателитната карта, преди да вземе окончателното си решение.

На Джейдън му се искаше да напише на приятеля си от колежа, че вече е забелязал очевидна дупка в обещанията на компанията за „сигурност и анонимност“, но вместо това написа адреса. След като изпрати съобщението, поиска сметката от любимата си сервитьорка Клариса и написа на Джули дали иска довечера да изгледат последния епизод на сериала, който следяха, и дали е „абсолютно сигурна“, че е съгласна той да остане при нея, докато дава под наем къщата си.

Тя му отговори моментално. 100 процента. Ще бъде като на къмпинг. И добави емоджи на палатка, последвано от три сърца. Джейдън не искаше тя да си помисли, че той ще разчита на нея винаги, но онова „може би за цял месец“, което беше написала Хелън в първото си съобщение, можеше да му донесе достатъчно пари, за да покрие плащанията по ипотеката си за близо цяла година.

Вървеше към колата си с купчината вестници под ръка, когато телефонът му избръмча отново. Беше Хелън. Току-що я видях на сателита. Каква е онази метална постройка в задния двор?

Господи, помисли си той. Ще изгубя златната кокошка заради паянтовия навес с люлка в гората, който така и не си направих труда да махна. „Естетическият консултант“ от сайта не беше поискал снимки на околностите край къщата, преди да одобри имота.

Пусна вестниците на съседната седалка и написа отговор. Намира се на петдесетина метра от къщата. Мога да я махна, ако се набива неприятно на очи. Навес с люлка. И не става за възрастни... Пробвах я. :))) Става само за деца.

Потегляше и се питаше дали тонът му не е бил по-лековат от нужното, когато Хелън му писа отново.

Идеално.

Джейдън не разбра отговора и се канеше да поиска разяснение, когато получи още едно съобщение. Исках да кажа, че няма причина да променяте каквото и да било. Къщата ви е идеална за нуждите ми. Ще пиша скоро за началната дата.

Джейдън вече се беше научил да се доверява на инстинкта си и сега той му казваше, че Хелън ще дойде. Беше само въпрос на време.

Къде са децата днес?