Към Bard.bg
Формула 1 - В бокса и извън него (Лий Макензи)

Формула 1 - В бокса и извън него

Лий Макензи
Откъс

Предговор от

Дейвид Култард

Позволете ми да започна с това, че Лий е брилянтен журналист и телевизионен водещ. Тя е най-всеобхватният водещ в спортната телевизия и отразява всякакви спортни събития – от Уимбълдън до Формула 1.

В тази книга има няколко примера за това как Лий умело проправя пътя си в интервюто, като задава трудни въпроси, но го прави по начин, който позволява на интервюирания да се довери на нейната журналистическа почтеност. Мога да заявя това, без да се страхувам от противоречие, тъй като Лий ме е интервюирала по време на предишната ми кариера като пилот от Формула 1, а сега е мой колега в отразяването на надпреварата по „Канал 4“. Гран При на Саудитска Арабия през 2021 г. е отличен пример за това: когато интервюира министъра на спорта принц Абдулазиз, Лий не се притесни да зададе редица въпроси, свързани с проблемите на Саудитска Арабия в областта на човешките права и с причините за инвестиране в спорта. Когато интервюто приключи, разговарях с принца и той ми каза, че Лий е била „строга, но справедлива“. Това за мен още веднъж потвърждава нейния професионализъм, поради което за мен е удоволствие да бъда помолен да представя книгата ѝ „Формула 1: В бокса и извън него“.

Насладете се на пътуването през следващите страници, а след като го завършите, елате и се присъединете към мен и Лий, докато пътуваме по световните писти за „Канал 4“ и надникваме зад кулисите на най-забързания спорт на земята.

Д. К.

ВЪВЕДЕНИЕ

Михаел Шумахер мина покрай мен, облечен в своя гащеризон „Бенетон“, на път за гаража. Същия уикенд се запознах с Дейвид Култард, вечерях заедно с легендарния Кен Тирел, който посрещна „хлапето“, както ме нарече, в кемпера си и прекарах остатъка от времето си в разходки из падока1 на Формула 1, като си мислех: „Ето това е животът, от който бих искала да бъда част“. Работата е там, че на първата ми Гран При не гледах от трибуните, а попаднах направо в сърцето на спорта. В средата на деветдесетте години за първи път отидох на „Мани-Кур“, където по онова време се провеждаше Голямата награда на Франция. Оценявам, че това беше необичаен начин да се насладя на първото си състезание и беше преживяване, което повечето фенове на състезанията никога няма да имат възможността да изпитат, но за мен нещата просто се стекоха по този начин.

Започнах да гледам Формула 1 през 1991 г., когато баща ми Боб, успешен и известен журналист в един от вестниците на Флийт Стрийт, беше изпратен на Гран При на Мексико, за да замести обичайния автор на материали за Формула 1, който не се чувствал добре. Баща ми замина, а аз бях любопитна къде е отишъл. Гледах състезанието в неделя и се влюбих в този спорт. Колкото до баща ми, започна като заместник уж само за това състезание през 1991 г. и най-накрая приключи чак в Абу Даби през 2014 г. – ето ви „само за едно състезание“. Междувременно стана близък приятел с Бърни Екълстоун и повечето от хората в падока и присъства на погребението на Айртон Сена. Написа книги за шампионските сезони на Найджъл Менсъл и Деймън Хил и е известен с това, че след като загуби облог с Марк Уебър в ефира на „Би Си Рейдио 5 Лайв“, в крайна сметка излезе да тича гол по „Силвърстоун“ в неделята на Голямата награда на Формула 1. Тялото му беше боядисано в сребристо – като цвета на болида на „Макларън Ф1“. Повечето от хората от падока бяха излезли на стартовата решетка, за да го гледат. Подозирам, че за този случай е разказвано достатъчно!

Бях навлязла в този вълнуващ свят и в никакъв случай нямаше да оставя събитията в него да ме подминат. Не се ­отказах дори след като гледах надпреварата на „Имола“ през 1994 г. в онзи трагичен уикенд, когато загинаха Роланд Ратценбергер и Айртон Сена. Просто рано разбрах потенциалните ужаси и опасности на този спорт.

Започнах да ходя на състезания през училищната ваканция и прекарвах много време в падока, като предимно седях в помещенията за гости на отборите. Миех чиниите във „Форд“, за да им помогна, разговарях с пилоти, шефове на отбори и пиари и научих как „работи“ падокът. Докато учех журналистика в Единбургския Неперски университет, работех за „Формула Уан Мениджмънт“ (ФОМ) в телевизионния отдел и четях съобщенията по високоговорителната система. Тогава правилата бяха много строги и не ни беше позволено да влизаме в залите за гости на Ф1 или да прекарваме време с отборите. Аз обаче използвах назначението си като шанс да се промъквам в падока и да се виждам с хората, които познавах. Интервюирах някои пилоти и инженери, а след това продадох работата си на вестниците. Освен това не бях голям фен на храната, която ни даваха, затова някои от отборите отмъкваха храна от залите си за гости и ми я носеха, сякаш бях бездомна котка!

Работата като сътрудник на ФОМ не беше точно това, което исках да правя, но ми даде възможност да натрупам опит в тази сфера и след като работих на няколко състезания през 1998 и 1999 г., когато Мика Хакинен доминираше за „Макларън“, напуснах Ф1 и получих първата си „истинска“ работа в новините.

Винаги са ми казвали, че за да бъдеш добър спортен журналист, трябва преди това да станеш добър журналист, и това е нещо, в което твърдо вярвам. Разбира се, можеш да си ентусиаст и фен, но трябва да си много повече от това и да си ­готов да задаваш неудобни въпроси независимо дали познаваш, или си в приятелски отношения с човека, когото интервюираш. Била съм на сватби на шефове на отбори и на пилоти, на рождените им дни, на погребения на членове на семействата им и въпреки това се надявам, че всяко приятелс­тво или познанство никога не би ме спряло да задам труден въпрос, ако се наложи. Досега не се е случвало.

Започнах пътя си в професията от много малка. В понеделник сутрин, когато не ходех в гимназията, отивах в местния вестник „Еършър Поуст“, където пишех своя репортаж за съботния мач по ръгби. От петнайсетгодишна прекарвах съботния си следобед в Милбрей, където гледах местния отбор по ръгби „Еършър Ръгби Клъб“ в шотландската първа дивизия. Правех репортажи за мача, интервюирах играчите, а в понеделник сутринта през свободното си време отивах в офиса и набирах всичко на компютър. Имах и рубрика за конна езда, наречена „Препускане с Лий Макензи“; получавах по 15 паунда на седмица, но не правех това за пари (макар да бе хубаво наистина), а за трупането на опит, който беше безценен.

Имах късмет, че знаех с какво искам да се занимавам, така че се посветих на работата си по начина, по който пилотът или спортистът посвещават ранните си години, за да бъдат най-добри в избраната от тях област. В моторните спортове малцина от хората в падока са започнали във Формула 1. Обикновено си проправят път до това ниво постепенно, като първо печелят признание и усъвършенстват уменията си в Младежката формула, точно както пилотите.

Преди Формула 1 бях работила в ДТМ (Германския туристически шампионат), Чамп Кар и Индикар. В последната година на състезанието, през 2004 г., представих Формула 3000 по Ай Ти Ви. По това време отборът, който трябваше да победи, беше „Арден“, собственост на Крисчън Хорнър и управляван от него. Това беше истински семеен бизнес и оттогава поддържам приятелски отношения с целия клан Хорнър. Крисчън винаги ме питаше за времето, дали мисля, че ще вали. Често отправят този въпрос към шотландците, които през повечето време живеят като амфибии благодарение на изграждащия характера шотландски климат! В началото на 2005 г. Крисчън беше обявен за шеф на отбора на новия „Ред Бул Рейсинг“. Като подарък за късмет му купих „Природен справочник за времето“ на издателство „Колинс“ и написах отпред: „Мисля, че Жан Тод използва същия справочник“. По онова време беше периодът на доминация на „Ферари“ и Михаел. Иска ми се да мисля, че моят джобен наръчник за времето и облаците доведе до доминацията на „Ред Бул“ и Себастиан!

Докато водех предаване за моторни спортове на живо по Ай Ти Ви 1, наречено „Спийди Съндей“, което – каква изненада! – беше чат-шоу с малко моторни спортове на живо, ми се отдаде възможност да карам заедно с Тони Джардин за заводския отбор на „Ем Джи“. Преди да се усетя, започнах да се състезавам в ралита в Обединеното кралство и Скандинавия до ниво световен шампионат. Всъщност, докато представях Фестивала на скоростта в Гудууд през 2022 г. за Ай Ти Ви, трябваше да подновя лиценза си за съвместно шофиране, така че кой знае, може би ще опитам отново!

В крайна сметка обаче се озовах във Формула 1 (което ­описвам по-подробно в главата за Луис Хамилтън). Винаги ще бъда благодарна на Би Би Си, че ми дадоха шанс, когато си върнаха правата в началото на 2009 г. Именно тогава станах редовна фигура в падока и по националната телевизия, където интервюирах пилотите.

Смях се, докато четях автобиографията на Дженсън Бътън „Живот до краен предел“. Харесва ми как описва залата за интервюта, където прекарах голяма част от кариерата си във Формула 1 (като размахвах микрофон, ако повярвате на написаното от него!):

Ако не си сред първите трима финиширали, отиваш нап­раво да даваш интервютата, които се провеждат в нещо, което наричаме шеговито „кошарата“. Вероятно сте го виждали: прилича на заграждение във ферма, само че с пилоти от Формула 1 вместо кози, заобиколени от журналисти, които размахват микрофони към теб. Тези интервюта винаги са трудни, защото рискуваш да кажеш глупости, които не бива да казваш (ако това се случи, по-късно винаги можеш да използваш извинението, че те е разтресъл адреналинът). Виждаш как някой като Макс Верстапен го прави, когато може би е разгорещен, и казва странни неща, които е било по-добре да остави за споделяне между него и баща му. Предполагам, че овладяването идва с опита. Научаваш се да се успокояваш, да дишаш и се опитваш да помниш, че не говориш само от свое име, а от името на още петстотин души в отбора.

Бътън не греши, но размахването на микрофона е само по себе си изкуство, с което се надявам, че се справям добре! Тази книга ще ви даде възможност да надникнете в света на Формула 1 и ще ви припомни някои от неловките, смешни и борбени интервюта, които пилотите са ми давали през годините – включително с един от избраните от мене най-велики състезатели Дженсън Бътън!

През цялото време, което прекарвам във Формула 1, пилотите, хората и пистите идват и си отиват. От колоритната и прекрасна Гран При на Индия до уникалните любовни мотели на Мокпо и Голямата награда на Корея – чувствам, че вероятно трябва да се спра по-подробно на това. Всички пилоти отсядаха в един хотел близо до пистата – хотел „Хюндай“. Останалите отсядахме в различни „заведения“. По някаква причина по-голямата част от местата за настаняване бяха известни като „любовни мотели“, които обикновено се наемаха на час, докато не се появихме ние и не ги резервирахме за пет дни. Много от нас си носеха собствени чаршафи, спални чували, антибактериални кърпички – знаете за какво говоря. Дните в падока минаваха в разказване на ужасяващи истории за това, което се е случило през предното денонощие. Хората се връщаха от работа и разбираха, че хотелската им стая е била „взета назаем“. Това беше ужасно, но споделено преживяване – типично за Формула 1. Като пътуващ цирк, всички бяхме заедно в него. Е, всички освен пилотите!

Сингапур е друго странно преживяване, тъй като всички ставаме нощни птици. Оставаме на европейското време, което означава, че спим до обяд, отиваме на работа в 15:00 ч., напускаме пистата около 2 или 3 сутринта, отскачаме до някой пазар за храна и си лягаме в 5 или 6 сутринта. Това е напълно сюрреалистично и първия път, когато си там, наистина те обърква, но след това го очакваш с нетърпение и без съмнение това е една от любимите ми Гран При.

Работила съм на различни терени и съм отразявала много спортове – от ръгби, през Уимбълдън до Олимпийските игри, но Формула 1 е уникална с начина, по който всички, ангажирани с нея, се движим и работим. Когато отразяваш ръгби, можеш да видиш някои отбори само веднъж или два пъти на сезон, но във Формула 1 сме заедно над 20 пъти годишно и често пътуваме с едни и същи чартърни полети. На няколко пъти в годината неделната вечер или понеделникът се превръщат в толкова вълнуващ и голям повод всички да разпускаме заедно, колкото е и еуфорията от самата Формула 1. Именно този необичаен начин на живот ни обединява.

Но не само радостите ни въздействат. Тъй като сме толкова сплотена група, катастрофите и инцидентите неимоверно ни афектират. Независимо дали става въпрос за Жул Бианки във Формула 1, Антоан Юбер във Ф2 или Джъстин Уилсън в Индикар, ние сме малка общност и много от нас са израснали заедно, като са си проправяли път през Младежките формули. Загубите са моменти, които никога не се забравят, и ти напомнят, че макар забавлението да е навсякъде, опасността също присъства постоянно. Тези, които са пилотирали във Формула 1 и са се потопили в света ѝ за известно време, са склонни да започнат да живеят според максимата, че „всички ние имаме ограничен брой удари на сърцето, затова ги използвайте добре“.

Всъщност се надявах да напиша тези редове по време на полета ми до Баку, където представях Гран При на ­Азербайджан, но това беше чартър на Ф1, на който поначало има твърде много хора наоколо! Първо, обичам да наваксвам пропуснатото с всички тях, и второ, не ми се искаше да пиша, в случай че има любопитни погледи, макар да съм сигурна, че никой не се интересуваше от това какво правя. Около мен бяха Себастиан Фетел, Джордж Ръсел, Пиер Гасли, Алекс Албон и Никола Латифи, а аз седях до Джанпиеро Ламбиазе, състезателния инженер на Макс, когото познавам от много години и съм срещала по сватбите на приятели. По време на полета се посмяхме добре. Полетите винаги се превръщат в нещо като социално събитие, на което всички се движат и разговарят, което беше прекрасно. На борда имаше и няколко инженери, които се опитваха да скрият един от друг екраните пред себе си, изпълнени с разни драсканици, информация и подготовка за бъдещи надпревари. Това е постоянна шега – някой наднича над рамото на друг, казва „благодаря“ и се преструва, че току-що е забелязал нещо на екрана на съперника си, което ще го направи с две десети от секундата по-бърз!

Полетът на връщане от Баку беше също толкова забавен. Седях заедно с Марк Уебър и бяхме заобиколени от доста изтощени шефове на отбори, всеки от които имаше история за това защо техните автомобили и пилоти са завършили на еди-кое-си място – тези истории обикновено са по-искрени по време на обратния полет с джин и тоник в ръка, отколкото другите, които се разказват, докато трае интервюто. По време на полет до дома след състезателен уикенд има много доверие, а понякога и едно-две питиета за разпускане.

Марк е мениджър на невероятния млад талант Оскар Пиастри, който ще участва във Формула 1 догодина. Той живее близо до мен, така че вместо Марк да прибави допълнителен час към пътуването си в 2 през нощта, казах, че Оскар може да пътува с мен в моята кола. По време на пътуването до вкъщи ми разказа колко е развълнуван, че ще кара болида на „Алпин“ на „Силвърстоун“ ден след като кацнем. Това беше идеалният пример за цикъла на Формула 1: без значение колко са големите имена, заели местата на стартовата решетка, винаги има друга група пилоти, които чакат своя шанс; още по-гладни, още по-млади и може би още по-бързи. Това е красотата на Формула 1, тя е непрестанна еволюция във всеки един смисъл на думата.

Но за да разберете и оцените това, което имаме и на което се наслаждаваме сега, трябва да научите откъде идват този спорт и участниците в него. Историята на Формула 1 е толкова възхитителна, колкото и автомобилите, които виждаме на пистата. Всички пилоти имат своите истории на жертви, успехи, драма и в някои случаи на разруха.

Надявам се, че тази книга ще ви позволи да разберете или да ви припомни през какво са преминали седмина пилоти, за да достигнат върховете, и как са застанали отново начело, след като са били на последните места. Имах късмета да споделя някои невероятни моменти с много пилоти, сред които Михаел, Луис, Себастиан, Макс, Фернандо, Дженсън и ­Фелипе. Писането на този текст и преглеждането на старите ми интервюта със сигурност беше носталгично пътуване в миналото за мен и се надявам, че ще бъде такова и за вас.

1.

МИХАЕЛ ШУМАХЕР

Кой би си помислил, че пилотът, когото гледах да побеждава седмица след седмица, докато откривах любовта си към Формула 1, ще се превърне в човек, когото не само опознах, но и ми даде възможност да се насладя на някои страхотни моменти и интервюта с него. Михаел Шумахер беше Формула 1, когато аз растях. Затова през 2010 г., когато той се завърна в този спорт, не можех да повярвам на късмета си, че работя в падока и имам възможност да го интервюирам. През няколкото години на неговата „втора кариера“ с Михаел се насладихме на страхотни интервюта и весели моменти, включително когато ме помолиха да заведа кон от Обединеното кралство до Швейцария, за да се изправя срещу Михаел в състезание по уестърн езда. Това е един от най-запомнящите се уикенди, които някога съм преживявала и ще преживея в кариерата си, а вероятно и в живота си.

Човекът, който помогна на Шумахер да влезе във Ф1 (като относително неизвестен пилот от Формула 3), беше Еди Джордан, за когото Михаел започна да кара на Гран При на Белгия. В неделя, 25 август 1991 г., Михаел направи своя дебют, след като му бе дадена възможност от „Джордан Ф1“, който отчаяно се нуждаеше от пилот. Въпреки че на предишното състезание беше заел полпозишън, постоянният им пилот Бертран Гашо беше вкаран в затвора за нападение при утежняващи обстоятелства след пререкание с лондонски таксиметров шофьор. Еди бе проследил Михаел във Формула 3 и бе решил да „даде шанс на младостта“ и да види как ­Шумахер може да се развие в бъдеще. „Мерцедес“ платиха, за да се качи Михаел в автомобила – той беше в академията им за млади пилоти и го смятаха за бъдеща звезда. Колко прави се оказаха!

В събота Шумахер надмина всички очаквания, като се класира седми, изравни най-доброто постижение на „Джордан“ за сезона и изпревари своя съотборник, ветерана от Формула 1 Андреа де Чезарис. Един поглед към стартовата решетка беше достатъчен да се види, че в автомобилите пред него седяха само големите имена на Ф1. Айртон Сена беше на полпозишън, а Ален Прост – до него. Найджъл Менсъл и Герхард Бергер бяха на втора редица, а пред Шумахер бяха Жан Алези и Нелсън Пике. За да му позволят да шофира, мениджърът му Вили Вебер бе уверил Еди Джордан, че Михаел познава пистата. Това не беше вярно. Шумахер беше донесъл със себе си сгъваем велосипед, с който обикаляше пистата, за да я изучи, докато се подготвяше за предстоящия уикенд.

В състезанието направи добър старт и без да се съобразява с репутацията си, изпревари някои от легендарните имена пред себе си. Така беше до втората обиколка, когато съединителят му отказа и сложи край на всякакви мисли за мечтания финал на дебютния му уикенд. Но дори и за това кратко време успя да впечатли всички достатъчно, за да кара в следващото състезание в Италия. Само че нямаше да е за „Джордан“.

Между „Спа“ и „Монца“ Шумахер подписа договор с ­„Бенетон“, като се твърдеше, че все още има договор с „Джордан Ф1“. Седмицата беше натоварена за юридическите екипи, тъй като Еди Джордан заведе дело срещу „Бенетон“ в съда в Лондон, което впоследствие загуби. Зад кулисите сделката беше сключена и Михаел Шумахер щеше да прекара­ остатъка от сезона в новия си отбор заедно с Нелсън Пике.

Първият сезон, в който Михаел спечели шампионата, беше през 1994 г. – година, известна повече с трагичната смърт на Айртон Сена и на австрийския новак Роланд Ратценбергер в един и същ уикенд на пистата „Имола“. Това беше и сезонът, в който Шумахер беше дисквалифициран от две състезания и получи забрана за участие в още две.

Невероятно необичайно е пилот да бъде отстранен от състезания и е нечувано да спечели шампионата в една и съща година, но това се случи. В Гран При на Великобритания Шумахер изпревари Деймън Хил на обиколката за формиране на колоната. Получи черен флаг, който тогава игнорира. След състезанието бе дисквалифициран, резултатите му бяха анулирани и му бе наложена забрана за участие в две състезания. По-късно същата година Шумахер отново беше дисквалифициран, но този път вината падна върху отбора. След като спечели Гран При на Белгия, беше дисквалифициран, когато бе установено, че автомобилът му има прекалено голямо износване на блока за приплъзване, което нарушаваше правилата. По същото време бе разгледано обжалването на забраната му за участие в две състезания, но решението не бе отменено. По този начин след Белгия Шумахер пропусна следващите две състезания в Италия и Португалия. Тъй като Деймън Хил спечели всички състезания с изключение на Гран При на Европа на пистата „Херес“, шампионатът щеше да бъде спечелен на „Аделейд“, където щеше да се състои последното състезание за сезона.

Само една точка делеше двамата пилоти, докато се надпреварваха гума до гума за титлата на финала. Случката и резултатът са едни от най-известните в спорта. Когато Хил се изравни с германеца, за да го изпревари за лидерската позиция, Шумахер зави към неговия уилямс. Двамата се сблъскаха и автомобилите им отпаднаха от състезанието, като Шумахер получи първата си световна титла. Водиха се и продължават да се водят спорове за „предумишлена манев­ра“, но остава написаното черно на бяло: „1994 г. – световен шампион Михаел Шумахер“.

През следващата година Шумахер защити титлата си, като стана най-младият двукратен шампион във Формула 1 в историята – рекорд, който му бе отнет от Фернандо Алонсо и който в момента принадлежи на Себастиан Фетел. През 1995 г. имаше още един сезон на съперничество и катастрофи между Шумахер и Хил, но немският пилот беше този, който взе ­превес, като спечели девет от седемнайсетте състезания с общо единайсет подиума.

През 1996 г. започнаха годините на „Ферари“. Шумахер се присъедини към Скудерията, но от решаващо значение също бе и новодошлият персонал, с чиято помощ бе изграден един от най-доминиращите отбори в историята на Формула 1. Рос Браун и Рори Бърн, с Жан Тод начело, започнаха да възстановяват отбора, който не бе печелил шампионата при пилотите от Джоди Шектър през 1979 г. и титлата при конструкторите от 1983 г.

До края на хилядолетието здравите основи бяха положени и сградата бе завършена. Настъпи период на тотална доминация, който или изумяваше феновете, или напълно ги пропъждаше. Шумахер записа пет последователни титли при пилотите; всяка от тях беше изпълнена с характерните за него блясък, драматизъм и безпощадност. Спечели последната си шампионска титла през 2004 г. в любимата си Гран При на Белгия, като до края на сезона оставаха четири състезания. През 2005 и 2006 г. отстъпи пред Фернандо Алонсо в надпреварата за титлата, но по време на последния опит за осма титла Шумахер обяви, че ще се оттегли от Формула 1.

За първи път се срещнах с Михаел през май 2007 г., докато водех церемонията по награждаването в края на сезона на А1 Гран При в сградата на Кралския съд в Лондон. Нико Хюлкенберг беше спечелил шампионата за отбора на Германия, чийто собственик беше Вили Вебер. Освен че беше мениджър на Михаел и Ралф Шумахер, той ръководеше и седемнайсетгодишния Хюлкенберг, на когото предричаха големи успехи. Точно преди началото на церемонията ми казаха, че на сцената ще има изненадващ гост, който ще връчи трофея на Нико. Михаел Шумахер беше в сградата. Щеше да излезе на сцената, нямаше да говори, а само да връчи трофея, да се ръкува и да излезе от сцената вдясно. За предпочитане беше изобщо да не разговарям с него, но това ми се стори много странно и малко грубо, затова го поздравих и се представих предварително, срещу което Шумахер нямаше нищо против.

Противно на обичайната практика, започнахме вечерта с главната награда и когато Михаел излезе на сцената, за да я връчи, публиката ахна и замълча, след което избухна в бурни аплодисменти. Появата му може и да беше мимолетна, но за всички участници бе страхотно, че дойде, а освен това Михаел даде повод за много заглавия и публикации на следващия ден.

През 2009 г. Михаел вече изпитваше носталгия по Формула 1 и искаше да се върне зад волана. Включването на „Мерцедес“ като фирмен отбор, а не само като доставчик на двигатели, беше перфектното време и отбор за неговото завръщане­. Отново щеше да работи с Рос Браун, с когото бе спечелил всичките си седем световни титли.

Думите му при представянето на новия отбор „Мерцедес“ описват красноречиво ситуацията: „Това е хубаво начало за завръщане в много отношения. Тъй като съм доказал всичко, което може да се докаже в сферата на този спорт, природата ми е такава, че съм в него просто за да се забавлявам... а най-много се забавлявам, когато печеля“.

Излизането на двама гиганти на моторните спортове от летаргията беше съвместното пробуждане, за което всеки фен на Формула 1 жадуваше.

След драматичния развой на надпреварата Хамилтън срещу Маса през 2008 г., последвана от фантастичното представяне на новия отбор „Браун“, феновете на Формула 1 се радваха на прекрасни времена в моторния спорт. Възможно ли беше „Мерцедес“ и Шумахер да станат следващата глава в историята в този благодатен период? „Сребърните стрели“ бяха закупили спечелилия шампионата отбор на „Браун“, но не и пилотите. Новоизлюпеният световен шампион Дженсън Бътън предпочете да отиде в „Макларън“, докато Рубенс Барикело подписа с „Уилямс“. В играта се включи изцяло германският екип в лицето на Нико Розберг и завърналият се Кайзер.

Натискът върху Шумахер беше огромен. Биха ли оказали влияние трите години извън спорта по отношение на представянето му на пистата? За това време навярно беше успял да презареди акумулатора си, но уменията даже и на състезател като него със сигурност щяха да са хванали ръжда.

„Хората ме питат дали все още съм толкова добър, колкото бях по-рано, но всъщност не знам отговора на този въпрос. Всичко, което знам, е, че все още съм във форма“ – каза Шумахер в интервю за Би Би Си.

Реалността обаче бе, че имаше моменти, в които се затрудняваше и правеше грешки, които не присъстваха в „първата му кариера“. Критиците бяха строги. Всички желаеха Шумахер да се върне към онова свое величие, с което бяхме свикнали, но може би тези мисли бяха наивни?

Шумахер прекара ранните си години във „Ферари“ в изграждането на екип, който да му помогне да достигне висотите, до които се беше изкачил. Той беше експертът в организирането на всичко и всички около себе си, за да се създаде „перфектния“ автомобил, от който да може да извлече най-доброто. Издигна физическата подготовка до ниво, което не беше виждано преди него във Формула 1. Беше първи на пистата и последният, който си тръгваше, независимо дали ставаше дума за състезателен уикенд, или за тестове. Дали това величаво минало все още щеше да бъде по силите на 40-годишния Шумахер?

Обичах да интервюирам Михаел. Трябваше да си подготвен, да си абсолютно в течение на нещата, когато задаваш въпроси и получаваш отговорите, но той беше и много честен и човек прекарваше приятно времето си с него. Като погледна назад към всичките тези интервюта, си спомням как се изненадвах от усмивките и смеха си, когато Шумахер даваше своята интерпретация в отговор на моите въпроси. Тогава се опитвах да се върна обратно към въпросите, които исках да задам, и към отговорите, които той се опитваше да избегне. Беше като да общуваш с много умен политик.

В Гран При на Монако през 2010 г. Шумахер пресече финалната линия на шесто място, след като в последния завой изпревари ферарито на Фернандо Алонсо. Марк Уебър вече беше спечелил състезанието, но в последната обиколка беше въведен автомобилът за сигурност. Светлините на пистата светнаха в зелено, което обикновено позволяваше състезанието да бъде подновено.

В този случай беше различно, тъй като правило 40.13 гласи: „Ако състезанието приключи, докато автомобилът за сигурност е в движение, той ще влезе в питлейна в края на последната обиколка и автомобилите ще преминат покрай карирания флаг както обикновено, но без изпреварване“.

ФИА се намеси и „Ферари“, изглежда, се бяха изказали против постъпката на Шумахер. Както се очакваше, другият отбор реагира и в този случай Рос Браун от „Мерцедес“ предостави доказателства защо Шумахер правилно е предприел изпреварването и поради това трябва да остане на шеста позиция.

Докато това се случваше, аз провеждах интервютата си с пилотите след състезанието:

„Михаел, сигурно няма да се изненадаш, но нека започнем от края на състезанието и да вървим оттам към началото.“

„Защо да започвам от края? – усмихна се той. – Нека започнем от началото.“

После продължи да говори още около минута.

Опитах отново:

„И така, седемдесет и осем обиколки по-късно и стигаме до последния завой...“

Този път Михаел се засмя, но все пак отговори на въпроса, като добави, че не е очаквал да получи наказание.

След това му припомних един интересен факт:

„Михаел, четвъртият стюард днес е Деймън Хил.“

„A, да, и аз така чух! – отвърна Шумахер с шеговита искрица в очите. – Той е добър човек и съм сигурен, че ще разбере ситуацията.“

Не съвсем. ФИА даде на Шумахер наказание от двайсет секунди, което го смъкна от шесто на дванайсето място.

Винаги обичам да интервюирам пилотите извън пистата. Така интервюто е много по-лично и те са по-отпуснати. Знаех­, че Михаел е много затворен, но също така бях узнала, че семейството му има ранчо и коне, и си помислих, че ще бъде чудесно да разговарям с него там. Още от дете обичам всичко, свързано с конете, и съм яздила през целия си живот. Вече бях говорила с Михаел за това – прекрасното на животните е, че не ги интересува кой си, какво си постигнал или не. Идеята се разви и един ден получих вълнуваща покана. Михаел беше поканил мен и още трима телевизионни репортери от Формула 1 в Швейцария, за да участваме в състезанието „Знаменитост от Формула 1“ на Европейския шампионат по обездка, който се провеждаше в семейното му ранчо.

През целия си живот съм яздила, но никога не се бях занимавала с рейнинг – вид уестърн езда, при която се заучава тест и се изпълняват поредица от движения. Това е нещо като по-малко усъвършенствана обездка в галоп. Дисциплината е бърза и яростна и затова не беше изненада, че Михаел беше голям фен.

Съпругата му Корина и дъщеря му Джина са много талантливи ездачки, а тяхното ранчо в Швейцария разполага с едни от най-добрите съоръжения в света, на които съм попадала. Трябваше доста бързо да усвоя основните умения и по тази причина ме изпратиха в Западен Съсекс в двора на една прекрасна жена на име Франческа Стърнбърг, която много пъти беше представяла Великобритания на Световните конни игри. Беше приятелка на семейство Шумахер и щеше да ми даде няколко урока и да ме вкара във форма.

Отидох при шефовете си от Би Би Си, за да ги убедя, че това би било добра идея, и по принцип замисленото им допадна. Спомням си обаче, че моят режисьор Ричард Кар попълваше оценката на риска – важен документ, който трябва да бъде одобрен от застрахователя и от ръководителя на продукцията, преди да се осъществи каквото и да било заснемане.

Разговорът протече горе-долу по следния начин:

РК: „Описание?“

Аз: „Рейнинг.“

РК: „А какво е това?“

Аз: „Езда, без скокове, малко като обездка, но в галоп или тръс.“

РК: „Твоите възможности?“

Аз: „Никакви, но ще се науча. Имам записани няколко едночасови урока.“

Ричард изглеждаше все по-загрижен.

„Значи не знаеш как да го правиш? Добре, какво оборудване за безопасност се използва?“

Аз: „Няма такова. Няма протектор за гърба и можеш да носиш само каубойска шапка, не шлем за езда, но ще си взема моя за всеки случай.“