Без следа

1.

Чарлс Винсънт седеше в офиса си в Париж и вече повече от два часа чакаше да разговаря с шефа си. Беше петък следобед и обеща на съпругата си Изабел да тръгне от града по-рано. Предстоеше му да шофира три часа, като последният половин час бе по тесни криволичещи пътища край брега на Нормандия. За уикенда в замъка очакваха гости – приятели на Изабел, но и той ги познаваше. Често му се налагаше да работи до късно и да пътува служебно и с времето тя си организира свой светски живот без него. Той приемаше това без възражение. Общуваха с широк кръг приятели. Тя имаше и свои, както и група предани приятелки, чиито съпрузи работеха не по-малко от Чарли, или бяха разведени. Изабел не оставаше без компания, когато съпругът ѝ бе зает. Той не възразяваше тя да посещава събития и развлечения без него, но тази вечер обеща да присъства. Щяха да празнуват рождения ден на съпруга на една от приятелките ѝ и Изабел бе организирала уикенд в тяхна чест в замъка. Гордееше се с този имот в провинцията, разположен на хълм, откъдето се виждаше морето. Замъкът беше много красив. Притежаваха го от десет години.

Чарлс беше главен изпълнителен директор на „Янсен пластикс“, втория най-голям завод, производител на пластмаси във Франция. Това бе втората му кариера; прераждане след един по-ранен живот. Работата в „Янсен“ бе това, което го спаси преди единайсет години.

Собственик и основател на компанията бе Джером Янсен – на осемдесет и две години, той все още ръководеше бизнеса. Единственият син на Янсен бе заминал да си търси късмета в Америка преди години, беше се оженил за американка и не проявяваше интерес към бизнеса. Не възнамеряваше нито да се върне във Франция, нито да заеме мястото на баща си. Сега беше американски гражданин като съпругата и децата си; за него Франция бе стара и позабравена история. Когато синът му най-после му даде ясно да разбере това, след като натрупа собствено състояние от бизнес с бързи храни в Лос Анджелис и Южна Калифорния, Джером Янсен започна да си търси изпълнителен директор, който да му помага да ръководи бизнеса си интелигентно и с желязна ръка.

Джером Янсен притежаваше и най-голямата компания за производство на играчки във Франция, както и заводи, където произвеждаха разнообразни пластмасови изделия. Размахът на бизнеса беше огромен, а пътят на Чарли се пресече с този на Янсен в подходящ момент. Бащата на Чарли беше писател, познат в литературните среди на Франция, и това естествено отведе Чарли в издателския бизнес веднага след колежа. Обичаше книгите и всичко свързано с тях, с изключение на писането. Постигна впечатляващ напредък и откри колко обича този бизнес. Самият той не притежаваше талант на писател, но като единствен син цял живот се бе борил да получи одобрението на баща си, което обаче му се отдаде трудно и се оказа краткотрайно. Вярно, Винсънт старши се гордееше с него, но почина две години след като Чарли се захвана с книгоиздаване. Трудно му бе да осъществи очакванията на баща си. Майка му – по-жалостива – бе починала преди години, но баща му не се отказа от ролята на взискателен родител. Целеустремен и трудолюбив, Чарли получи образование в най-добрите френски училища. Обикна работата си и всичко свързано с нея с изключение на Жил Вермие, тираничния собственик на бизнеса. Постоянните победи на Чарли, въпреки спънките от страна на шефа му, му спечелиха репутацията на „златното момче“ в сферата на книгоиздаването. Преди неговата поява издателството разполагаше с впечатляващо количество автори, но Чарли бързо привлече утвърдени френски и чуждестранни писатели и значително повиши реномето на издателството. Благодарение на умението си да вижда напред той въведе дигиталните книги преди другите. Използва американския пазар за модел и пръв сред френските издателства включи аудиокнигите сред предлаганите продукти. Притежаваше дарбата да напипва пазара, а в резултат от общуването със строгия си баща бе наясно с чудатостите на писателите.

След пет години работа Чарли се ползваше с бляскава репутация, след десет бе направо звезда. Собственикът на издателството го знаеше, негодуваше срещу него и оспорваше всяко нововъведение на Чарли. Вместо да се предаде, Чарли се бореше още по-усилено да постигне онова, което знаеше, че ще се продава. Единственият син на собственика бе загинал в катастрофа и Чарли стана „златното момче“ на бизнеса: изстреля издателството в бъдещето и го превърна в най-голямото във Франция. Макар и неохотно, шефът му го признаваше, но това не му пречеше да не харесва Чарли. Чарли често си мислеше, че Вермие е така зле настроен срещу него, защото е енергичен и жив, а неговият син е починал толкова рано.

Накрая поредният спор сложи край на кариерата му със същата скорост, с която преди това се издигна до висините на издателския бизнес. Малкият спор прерасна в истинска битка. Въпросът бе дали да включат порно в списъка на предлаганите заглавия, тласкани от търговски подбуди. Собственикът беше „за“, Чарли – „против“. Шефът му го прие като предизвикателство към огромното си его и назначи външен човек да контролира Чарли и да прокара идеята му. Последваха две години битки. Стигна се до открит конфликт и ситуация, която Чарли не бе в състояние повече да търпи. Тихомълком го бяха натикали в ъгъла и той трябваше или да преглътне гордостта си и да се предаде, или да напусне. След кървава разпра предпочете второто. Тръгна си горд и разгневен, но същевременно сигурен, че ще намери работа, която да му харесва повече и то с хора, които да споделят ценности, сходни с неговите.

Подаде оставка две седмици преди четиресетия си рожден ден и съвсем скоро разбра, че вече не го смятат за „златното момче“ в книгоиздаването. Постоянните конфликти със собственика и новоназначения служител бяха опетнили репутацията му. Потропа на всички издателски врати и откри, че го смятат за „труден“, поради което никой не пожела да го наеме. Беше израснал прекалено високо, беше получавал добри пари и имаше свободата да следва път, какъвто той е решил. Това се оказа унизителен и труден урок за него. Бе приел прекалено много неща за даденост и не успя да си намери ново работно място.

В издателството на Жил Вермие решиха в­ътрешен човек да заеме неговото място – хем да не предизвикват големи сътресения, хем да изпълнява без възражения желанията на собственика. Започнаха да издават порно, но то не се продаваше според очакванията. В резултат бизнесът пострада и няколко от привлечените от Чарли големи автори си тръгнаха заедно с него, но в продължение на две години той остана без работа. Светът около него се сриваше, а заедно с това и личният му живот.

Изабел, съпругата му, беше забавна и енергична жена, когато бяха млади и току-що завършили колеж. Беше учила история на изкуството, беше интелигентна и добре образована. Произхождаше от уважавано семейство, бе посещавала най-добрите френски училища, за кратко бе работила в Лувъра, но след като се ожениха се отказа и си остана вкъщи да отглежда децата им. Нямаше големи амбиции да гради кариера. Пое грижите за сина им Оливър, а шест години по-късно и за Джудит. Бащата на Изабел притежаваше някои от най-големите луксозни марки във Франция: произвеждаше шампанско, търгуваше с висококачествени кожени изделия и бижута – все доходоносни начинания. Изабел не беше възпитана да прави кариера, а да е съпруга на много преуспял мъж, като баща ѝ. Беше свикнала с висок стандарт на живот, осигурен първоначално от баща ѝ, а после от жънещия успехи съпруг. Организираше разточителни събирания, поддържаше моден, елегантен стил, притежаваше интелигентност и бе идеалната съпруга за един преуспял бизнесмен, а не за провалил се в работата човек, в какъвто Чарли бързо се превърна. След като той заряза издателския бизнес, тя всеки божи ден му даваше ясно да разбере, че очаква завръщането му на върха незабавно.

Чарли, възпитан да уважава и да търси интелектуално усъвършенстване, предизвика учудването на баща си с интереса на сина му към „търговия“. Майка му почина, докато той учеше в колежа. Беше нежна жена, преподавател в Сорбоната и с награда за поезия. Всичко това обаче не означаваше нищо за Изабел. Тя познаваше само донякъде безскрупулно завоювания успех на баща си. Трите ѝ сестри се омъжиха за способни мъже, но никой от тях не бе на позиции, каквито Чарли шестнайсет години бе заемал; тогава тя бе щастлива да е негова съпруга, за разлика от момента, когато той остана без работа.

Баща ѝ бе усетил таланта за бизнес у Чарли, но след шестнайсет години в издателския бизнес и две като безработен, той съобщи на дъщеря си, че пламъкът у Чарли е угаснал. Чарли също бе наясно с положението. Не изпитваше желание да води повече битки; копнееше за по-спокойна работа и по-спокоен живот. Не искаше всеки ден да застава като командос на първа линия, за да влиза в обречени сражения срещу неразумни хора с огромно его, в чиито ръце са всички карти. Никога нямаше да пожъне успехите, постигнати от бащата на Изабел. Като се бореше за онова, което смяташе за правилно, и отстояваше принципите си, той изгори завинаги мостовете си към книгоиздаването. С репутацията си на прекалено упорит, самостоятелен и труден за работа не успя да си намери място в тази сфера цели две години, макар да бе склонен да заеме и по-ниска позиция. Беше прекалено квалифициран за всяка работа, за която кандидатстваше, и затова не го наемаха.

Чарли се отчая. Беше бръкнал дълбоко в спестяванията си, а Изабел бе заела пари от баща си, което тя смяташе за крайно унизително. Така бе и според Чарли, макар да върна всичко до последното пени, когато отново си намери работа. Дотогава обаче бе позорно опетнен в очите на Изабел и никога след това тя не промени мнението си; за нея той си остана белязан човек. Не го уважаваше, не споделяше леглото му. Бракът им бе мъртъв като кариерата му.

Джером Янсен преобърна всичко. Той търсеше открояващ се изпълнителен директор, защото синът му бе постигнал успех в Ел Ей. Чу за Чарли от общ приятел, който му разказа какво може да те сполети, стигнеш ли върха, предприемеш ли смела крачка от гордост и его – просто не си намираш работа на висок пост в тази сфера. По онова време Чарли бе безработен малко повече от две години и макар общият им приятел да не знаеше, Изабел му бе поставила ултиматум: или да си намери работа веднага, или тя иска развод. Не приемаше повече двете години унижение да е омъжена за него. Вземането на заеми от баща ѝ преля чашата. Не бяха в състояние да платят нито частното училище на Джудит, нито частния университет, където предстоеше да учи Оливър. Бащата на Изабел пое тези разходи и това бе поредното унижение за Чарли. Изабел не пропусна да изтъкне неговата неспособност да плати дори обучението на децата си и колко се срамува тя да се вижда с приятелите си. Джером Янсен се обади на Чарли в момент, когато той живееше вече две години в облак от нарастващо отчаяние. Общият им приятел гарантира за него, увери го в брилянтните качества на Чарли. Първоначално Янсен се поколеба, защото Чарли никога не бе работил в индустриалния сектор, но приятелят изтъкна, че е важен човекът, а не какво продава. Според него Чарли лесно щеше да премине от едната в другата сфера. По онова време бизнесът на Янсен беше в криза и той искаше да предприеме нещо драстично, за да изпревари конкурентите си. Два пъти се срещна с Чарли и веднага схвана какво вижда общият им приятел в него. Дори в това си безнадеждно състояние Чарли излъчваше нещо специално. Оказа се интелигентен, градивен и изобретателен. Тогава не знаеше нищо за пластмасата и според него Изабел щеше да приеме това занимание като нещо недостойно, но когато тя чу каква заплата му предлага Джером Янсен, промени мнението си. Остана впечатлена от възможните бонуси, ако Чарли увеличи приходите значително и се справи с конкурентите. Чарли се заинтригува от предизвикателството да научи нещо ново и нямаше търпение да опита. Тази крачка го върна към живота.

Запозна се в детайли с тънкостите на бизнеса с пластмаса и научи всичко възможно за производството на детски играчки. Върна се при Янсен с цял куп вълнуващи нови идеи. Янсен увеличи предложеното възнаграждение и Чарли пое работата. За няколко години изпълни обещанието си; работодателят му – също. Оглавиха индустрията за детски играчки – доста доходен бизнес – и играчките „Янсен“ намериха място във всеки френски дом. След пет години цялата им индустрия с пластмаса се разрасна до астрономически размери, а те бяха водещата компания. Единайсет години след като Янсен го нае Чарли се превърна в един от най-влиятелните бизнесмени във Франция. Постигнатото навремето в издателската дейност вече изглеждаше незначително. Сега той бе богат мъж с уважавано положение. Не обичаше работата си колкото обичаше издателската дейност, но вече не ставаше въпрос за това да се занимава с нещо, което му е на сърцето. Важното бе да издържа семейството си, един ден да им остави нещо значимо и да съхрани брака си.

Продължаваше да е привлекателен мъж, с тъмна коса и кафяви очи, ала чувствата между него и Изабел не бяха топли и така бе от много време. Работеше за Джером Янсен от единайсет години и си бе заслужил всяко изкарано пени. С Янсен се работеше по-лесно отколкото с Жил Вермие, предишния му шеф и собственик на издателството. И Янсен се съпротивляваше на някои промени и нови идеи, но в повечето случаи бе достатъчно умен да послуша Чарли, защото той бе напипал пулса на индустрията и притежаваше непогрешим инстинкт за бизнес. Също като издателя, Янсен бе готов да залитне по евтини, понякога пошли решения и идеи. Искаше да започнат производство на секс играчки под друго фирмено име, ала Чарли категорично се противопостави. Никой нямаше да купува играчки за децата си, ако разбере, че фирмата им прави и секс играчки. Печелеха най-много от продажбите за малките. Джером Янсен се съобрази с мнението на Чарли по този въпрос, но не и за други неща.

Джером ненавиждаше да поставят предупредителни етикети на играчките, убеден, че така продажбите ще намалеят. По закон бяха задължени да го правят, но Джером не слагаше повече от задължителния минимум. Според него въздействаха отблъскващо и артикулът придобиваше непривлекателен вид. Чарли от своя страна настояваше да поставят предупредителни етикети дори когато законът не го изискваше. Държеше всяко дете, използващо тяхна играчка, да е в безопасност. Янсен рядко виждаше внуците си от Ел Ей и не прекарваше време с деца. Наистина не се интересуваше истински от благополучието и безопасността на децата; искаше парите на родителите им. Беше бизнесмен, не отдаден на семейството мъж. Чарли пък се интересуваше повече да предотврати трагедия, дори това да означаваше грозна лепенка върху кукла или играчка. Чарли имаше сърце и съвест; за разлика от Джером Янсен. И Изабел не бе по-различна. Обичаше стандарта на живот, осигурен ѝ от „Янсен пластикс“, а не какво произвеждат. Мотивите ѝ да крепи брака си с Чарли бяха съвършено прозрачни. Той си изпълни обещанието към нея и отново стигна върха. Само това я интересуваше: приятелите ѝ да ѝ завиждат и да разполага с достатъчно пари, за да харчи за каквото реши.

Година след като започна работа за Джером и върна парите на тъста си, Чарли купи на съпругата си замък на нормандския бряг, на три часа път с кола от Париж. Беше доста порутен и в продължение на година го ремонтираха и преустройваха съгласно стриктните указания на Изабел. Заниманието напълно я обсеби. Местонахождението беше прекрасно – на малка скала с изглед към морето. Преобразиха го, за да отговаря на мечтите на Изабел за лукс и удобство. Той ѝ го купи в знак на благодарност, задето остана негова съпруга в трудния период. Тя често си мислеше, че ако се бе развела няколко месеца по-рано, както заплашваше, щеше да остане без този замък. Заслужаваше си задето остана омъжена, но това не стопли и не възроди чувствата ѝ към Чарли. Загуби уважение и интерес към него през двете му години като безработен. Страшно неприятно ѝ бе да е с провалил се мъж. В съзнанието ѝ нейният престиж зависеше от неговите успехи. Бе загубила всякаква надежда Чарли да се съвземе, но той я опроверга и оправда оказаното му от Джером Янсен доверие. Тя беше наясно, че Чарли не обича работата си и е агония за него да се съобразява с шефа си през по-голяма част от времето. Стоеше на тази работа, защото не желаеше да рискува да преживее повторно още две години, изгубен в пустинята. Нямаше друг избор, освен да остане на този пост и така Изабел да продължава да е негова съпруга. Съзнаваше, че тя ще го зареже в мига, в който напусне работа, затова подобна мисъл дори не му минаваше през ума. На петдесет и три бе наясно: това е съдбата му, докато се труди.

Синът им Оливър, вече на двайсет и девет, бе самостоятелен и имаше хубава работа в Лондон. Джудит, на двайсет и три, наскоро завърши образованието си и получи първата си работа в Ню Йорк. Често го търсеше за съвет. Дипломира се в престижното „Екол хотелиер“ в Швейцария. Изабел имаше стандарт, който искаше на всяка цена да поддържа и да покаже на света, че се е омъжила за победител, а не за некадърник. Никога повече нямаше да приеме подобно унижение. Беше на петдесет и две – година по-млада от Чарли, – но двете години бедност я белязаха дълбоко и у нея се загнезди страх да не загуби най-ценното за нея: стандарта си на живот, което я интересуваше много повече отколкото кой го осигурява. Имаше с какво да се похвали след трийсет години брак – прекрасен, напълно преобразуван замък, вече в чудесно състояние и пълен с произведения на изкуството, антики и други предмети с голяма стойност, както и апартамент в Париж в ултрамодерното „Марсово поле“ в седми район, изцяло с изглед към Айфеловата кула, за който приятелите им завиждаха. Разполагаше с всички необходими белези за желания статут. Допадаше ѝ да е обект на завист, а не на съжаление. Това я смаза, когато я сполетя. Нейната задача бе да бъде омъжена за Чарли, дори вече да не харесваше компанията му. Нямаха нищо общо помежду си, любовта и привличането ги бяха напуснали преди години. Нямаше значение кога; просто това бе фактът. Изабел прекарваше по-голяма част от времето си с приятелки – пазаруваха, наслаждаваха се на изискани обеди, ходеха за по седмица на спа курорти, все за негова сметка. От Чарли се очакваше да ѝ осигурява всичко това. Той ясно разбираше, че за нея има значение единствено какво ѝ дава, а не какъв човек е той. И бе склонен да направи всичко, което се очаква, за да съхрани брака си. Вярваше, че той е завинаги и отдадеността към някого трябва да се тачи. Търсеше утеха в книгите, както винаги, и в страстта си към старите автомобили.

Каквито и разногласия да имаше с Джером за политиката на компанията или за безопасността на децата – „потребители“ на техните играчки – най-същественото нещо за Чарли, но не и за Джером беше, че той е толкова свързан с него, колкото е женен за Изабел; напълно го съзнаваше. Двамата сякаш вървяха ръка за ръка; притежаваха го. Той се намираше като в капан и заради заплатата, и заради ежегодните главозамайващи бонуси. Джером му ги даваше, защото компанията продължаваше да процъфтява благодарение на Чарли и неговия усет за бизнес.

А Изабел беше като ходещ калкулатор. Знаеше точно колко изкарва той във всеки момент. Харчеше със замах и повтаряше на Чарли, че всичко прави заради него – изтънчената мебелировка, красотата на домовете им, дори шикозните дрехи, с които се облича. Правела го, за да подобри имиджа на Чарли, също както Джером се държеше сякаш плаща на Чарли като жест на филантропия, а това всъщност бяха кървави пари, чрез които го принуждаваше да остане на работа. До момента даваше резултат. Чарли никога не отказваше да изпълни изискванията на Джером, както и тези на съпругата си. Той бе човек, който държи на думата си. Заплахата на Изабел да се разведе с него преди единайсет години още кънтеше в главата му. До края на живота си щеше да прави каквото се очаква от него и да остане на работа в „Янсен пластикс“. Дотук само веднъж бе претърпял провал, който обаче бе продължил две години. Не би рискувал да се повтори. Изабел нямаше да го приеме.

Най-после в седем и двайсет вечерта Джером се появи в офиса на Чарли. Той го чакаше търпеливо зад бюрото и отговаряше на имейли и съобщения. Вече нямаше надежда да стигне навреме за вечерята в замъка, а и дори за тортата накрая. Изабел беше свикнала със закъсненията му, обикновено заради хрумванията на Джером, и не се притесняваше.

На събиранията за уикенда в замъка винаги вечеряха тържествено, а сега нямаше да е там дори за десерта. Щеше да се наложи да се справят без него, което Изабел умееше да прави отлично. Чарли се запита какво ли обяснение тя ще даде. Вероятно, че е зает и се е забавил на събрание. Това обикновено отговаряше на истината. Той никога не бързаше да се прибере. Понякога в петък след­обед дори се бавеше съзнателно, за да пристигне в замъка по-късно и да пропусне вечерята и развлеченията, които тя организираше почти всеки уикенд за приятелите си.

В такива вечери не се забавляваше. Присъстваше по задължение. Постоянно нарастващите очаквания на Изабел към него и вечните спорове с Джером да постигне своето диктуваха живота му. Джером харесваше това. Винаги държеше да „победи“. Макар и по различен начин и тласкани от различни подбуди, и Изабел, и Джером притежаваха Чарли, а финансовият резултат бе почти един и същ за двамата и им харесваше, без значение как се чувстваше самият той. Изкараните пари минаваха през ръцете му набързо и отиваха за прищевките на Изабел. Всъщност – без никога да го бе изричал, той се чувстваше техен заложник. На Джером, заради това, че му даде работа, не само спасила живота му, но и много по-доходоносна от предишната, макар и в сфера, която не харесваше. А на Изабел, защото ако не поддържаше високия ѝ стандарт – нещо, което напълно ѝ се полагаше, според нея – тя щеше да разтрогне брака им и този път и децата, дори и вече големи, щяха да бъдат съсипани, или поне така твърдеше тя. А Чарли обичаше децата си повече от всичко друго. Съзнаваше колко им е удобно да живеят с илюзията за стабилния брак на техните родители, а той никога не им разкри истината, че това е така само докато внася пари вкъщи, за да го поддържа. Едно подхлъзване и всичко щеше да рухне. Сега с Изабел живееха заедно само по задължение, по навик и заради традицията, защото така трябваше, а той вярваше и в трите. Дори не помнеше кога престана да я обича, както и тя него, но беше отдавна, доста преди да изостави издателската дейност. Някъде по пътя се загуби и душата, и живецът на връзката им; впрочем, едва ли имаше значение точно кога. Сега нещата бяха такива и Чарли не хранеше никакви илюзии. Понякога се чувстваше като робот, бе загубил желанието си за интересен живот. Вършеше всичко по задължение. Постоянно работеше, жънеше още по-големи успехи, рядко виждаше вече старите си приятели и не се отдаваше на заниманията, които някога го радваха. Беше му далеч по-забавно, когато бе по-млад. Сега беше богат, но не и щастлив.

Харесваше замъка, но за него той не означаваше същото като за Изабел. На нея ѝ беше необходим заради обществения ѝ статут. През зимните дни, когато времето беше лошо, небето – сиво, той предприемаше дълги самотни разходки. Едва тогава го чувстваше като свой дом. През уикендите, по време на организираните от нея събирания, му се струваше, че е попаднал по погрешка в чужда къща; сякаш е нежелан непознат. Замъкът принадлежеше на Изабел. Подари ѝ го, за да ѝ благодари, задето остана негова съпруга през двете кошмарни години без работа. Какво прави там и кого кани, решаваше изцяло тя. Не се съветваше с него нито за това, нито за каквото и да било друго. Беше независима жена на средна възраст. Особено след като децата пораснаха и се изнесоха, решаваше и предприемаше каквото поиска. На петдесет и две, тя държеше контрола над всичко, което имаше значение за нея. Чарли не бе сигурен дали самият той има значение за нея, но бе достатъчно съобразителен да не задава подобни трудни въпроси. Децата не ѝ липсваха, но същото не важеше за Чарли. Той усети липсата им веднага и продължаваше да се чувства така.

Чарли и Изабел се движеха по житейския си път почти като две успоредни линии. Понякога се пресичаха, ала никога в дълбочина. Такъв бе животът му сега и щеше да остане такъв и в бъдеще: уикенди в замъка, делници – в градския апартамент. Тя предприемаше пътувания с приятелки, а той ходеше в командировки. Единствено тогава бе възможно да ѝ изневери. Правеше го съвсем рядко, а и връзките никога не бяха трайни. Не се влюби в друга. Свикна с лишеното от обич съществуване. Вече не помнеше какво е да изпиташ истинска любов или да имаш работа, която те вълнува. Правеше каквото се очаква от него; каквото бе осъден да прави. Беше почтен, спазваше обещанията си, както бе правил цял живот, с изключение на онзи момент на дързост, когато напусна издателството и впоследствие бе сурово наказан. Вече си знаеше урока, макар работата за Джером Янсен да не бе удоволствие, независимо колко пари изкарваше. Продаде си душата, за да е щастлива Изабел. И тя, и Джером го знаеха отлично. Дори тъстът му остана доволен и одобри новата му работа. Така, твърдеше той, постъпвали почтените мъже в името на семейството си. Децата на Чарли вече не бяха малки, за да ги защитава, но бе длъжен да крепи брака си и да спазва благоприличие.

В петък вечерта Джером влезе в офиса на Чарли с недоволен вид и той реши, че се дължи на поръчаните за цяла серия играчки нови етикети с предупреждения за родителите.

– На нищо не прилича! За чий дявол да ги използваме, а да не напишем направо на кутиите: „Не купувайте тази играчка“?!

Беше бесен, ала Чарли не се трогна. Беше чувал това и преди. Постоянно водеха този спор.

– Съществува и този вариант. Но нали не желаеш някое дете да пострада, Джером? Помисли какви съдебни процеси могат да последват.

Чарли бе наясно, че ако не безопасността на децата, това би възпряло шефа му. Предстоеше да пуснат на пазара различни по размер трамплини, любими за деца на всякаква възраст, но и източник на значителни рискове, ако не се използват правилно.

– И без етикетите ще ни дадат на съд. Искам да отмениш поръчката.

– Не е разумно, Джери, и ти го знаеш.

Както винаги Чарли се държеше спокойно, с уважение и възпитано.

– Тогава ги направи по-малки и ги залепи на дъното, където няма да бият на очи.

– Така няма да изпълнят предназначението си. Няма да допусна някой да пострада, а и едва ли и ти го желаеш. Представи си момиченце, парализирано, защото се е качило на трамплина на брат си.

Подобна мисъл ужасяваше Чарли, но не и Джером.

– Не сме бавачки, а производители на играчки. Задължение на родителите е да пазят децата си, не наше – отсече той надменно.

– Наша работа е да напомним на родителите, че някои играчки са опасни – настоя Чарли.

– Давам ти срок до понеделник да пуснеш изделието без проклетия ти етикет.

Заплахите на Джери обикновено даваха резултат при всички, но не и при Чарли, който знаеше как да се наложи. Обикновено успяваше, но Джери изпитваше потребност първо да му се противопостави. При безизходица, Чарли отстъпваше. Този път обаче не смяташе да го прави; въпросът бе твърде важен. Спазваха разпоредбите, но Чарли държеше за това изделие да се подсигурят с допълнителни мерки за сигурност. Беше прекалено опасно да не приложат закона и твърде рисковано да не добавят допълнителното по-подробно предупреждение.

– Няма да анулирам поръчката за етикетите – заяви Чарли решително.

– Ще правиш каквото ти кажа, по дяволите! Не забравяй кой е собственикът. На фасадата на сградата стои не твоето, а моето име. Аз командвам тук – изрева Джери и по-младите служители наоколо потрепериха.

Чарли го познаваше отлично и знаеше как да се справи.

– Плащаш ми, за да ти давам успешни маркетингови и търговски съвети. Иначе ще си пропилееш парите. Чуй здравия разум – отвърна Чарли невъзмутимо.

– Не ми казвай какво да правя! – изкрещя Джери, излезе като буреносен облак и затръшна вратата.

За минута Чарли затвори очи, за да си възвърне самообладанието. За пръв път от единайсет години се изкуши да постъпи както вече беше правил: да отиде в кабинета на собственика, да подаде оставка и да си тръгне. Но какво щеше да прави после? Беше наясно какво ще се случи. На петдесет и три години няма да намери работа като тази; шансовете бяха много по-малки, отколкото когато бе на четиресет. Сега, тринайсет години по-късно, ако в пристъп на ярост напусне, това можеше да се окаже последната му работа, а той не бе подготвен за подобно нещо. Знаеше каква ще бъде и реакцията на Изабел. Още на следващата сутрин ще звънне на адвоката на баща си да задвижи документите за развода им. Чарли имаше спестени пари, но те изобщо не стигаха да поддържат дълго начина ѝ на живот. Предстоеше му да се труди още много години. Докога? Така и никога не успя да определи. Винаги трябваха повече средства отколкото си представяше, защото тя така и не спираше да измисля нови и нови прищевки, без които не можеше да живее.

Стана, за да си върви. Вече беше осем часът. Предстояха му три часа път с кола, а в движението през уикенда вероятно и повече. Запита се дали да не спре да си вземе нещо за хапване по пътя, но след крясъците на Джери не изпитваше глад. Щеше да опита остатъците от вечерята, когато стигне в замъка. Пък и днес бе на обилен бизнес обяд. Едно питие щеше да му се отрази добре, но не и преди да се прибере. Идеше му да нахлуе в кабинета на Джери и да подаде оставка, преди да излезе, но съзнаваше колко е неразумно. Трябваше да разсъждава като зрял човек и не биваше да напуска само защото щеше да се почувства по-добре за момент. Последствията щяха да бъдат твърде сериозни и не си заслужаваха, независимо колко силно искаше да постави веднъж завинаги Джери на мястото му.

Почувства се много уморен, когато стигна до колата си в гаража под сградата на „Янсен пластикс“ в индустриалната зона на Париж, в единайсети район. Като главен изпълнителен директор разполагаше със запазено място. Караше малка компактна кола вместо нещо по-лъскаво. С нея се придвижваше по-лесно из парижките улици, буквално задръстени от по-големи возила. Изабел шофираше мерцедес. Той не си падаше по птказни скъпи коли, независимо от мечтите му един ден да има Астън Мартин; вероятно след като се пенсионира, когато и да се случи това. Беше мислил дали да не си купи на старо и да я възстанови, но не разполагаше с време.

Вля се в трафика на колите, поели извън града. Придвижването в този час беше трудно. Хората все още се изнасяха от офисите, макар работното им време да бе свършило поне преди час. Докато пътуваше, получи съобщение от Изабел. Предлагаше му да се прибере сутринта, ако е прекалено уморен, защото и без това ще изпусне вечерята. Не си даде труда да ѝ отговори. Щеше да го види, когато пристигне. Потъна в мислите си; сети се за Джери и развихрилата се разправия, за нареждането му да махне предупредителните етикети от трамплините. Беше му писнало да воюва с него; всичко му беше омръзнало. Вероятно в понеделник щеше да му е по-добре, но сега се чувстваше като ученик, смъмрен от баща си или от училищния директор. Навремето баща му се отнасяше строго към него, а понякога – дори несправедливо. Възлагаше всичките си надежди и очаквания на единствения си син и той се опитваше да ги удовлетвори. Сега пък се налагаше да се съобразява с желанията на Изабел, на децата си и на Джери. Всички те очакваха прекалено много от него. От време на време това се оказваше тежък за носене кръст.

Дори и попрехвърлил петдесетте, Чарли все още бе привлекателен мъж. Имаше тъмна коса, започнала да се прошарва леко по слепоочията, и топли кафяви очи. Излъчваше доброта, а това само допринасяше за приветливия му вид. Беше висок, атлетичен и във форма, макар че съпругата му вече нито забелязваше, нито се интересуваше как изглежда.

Първата половина от пътя беше лесна, но при Етрета слезе от магистралата и пое по малките локални шосета, които следваха брега завой след завой и отвеждаха в опасна близост до спускащи се към морето скали. Някои се издигаха на стотина метра, други бяха по-ниско. Пътят бе осеян с места, на които непредпазливи шофьори са изхвърчали от пътя и намерили смъртта си върху камъните долу. Цветя и плочи напомняха за дебнещата опасност.

В топлата юлска нощ морските води проблясваха на лунната светлина. Най-после той се поотпусна и се наслади на околната красота. Замъкът, по-величествен, отколкото му харесваше, подхождаше напълно на желанията на Изабел, но на него най-много му допадаше пътят дотам и спокойствието, което изпитва, докато шофира.

Усещаше как цялото му тяло се отпуска, докато минава по познатите остри завои. Тук бе едно от малкото места, където поставяше на изпитание шофьорските си умения; чувстваше се като автомобилен състезател. Като дете мечтаеше да стане такъв. Винаги бе обичал колите, продължаваха да го привличат и знаеше много за тях. Обожаваше да ходи на автомобилни изложения.

Той се усмихна на пустия път. Наблизо нямаше къщи, а само празни пространства, скалите, които ставаха все по-ниски, и разбиващите се долу вълни. Чуваше ги през отворения прозорец. В този участък километри деляха къщите една от друга, което допринасяше за спокойствието.

Взе поредния завой с малко по-висока скорост от обикновено; клепачите му натежаха, а той си представи, че е на състезателна писта. Все още се усмихваше, когато колата поднесе, излезе от пътя, защото нищо не я спираше, и полетя двайсетина метра надолу. В миг разбра какво става. Летеше право към каменистия бряг долу. Нямаше нищо, което да го спре. Стана за секунди, но му се стори като години. Осветена от пълнолунието, колата продължаваше траекторията си надолу към камъните, където вълните се разбиваха. Цялото му тяло се скова. Не можеше нито да спре, нито да промени нещо. Удари си главата, щръкнал ръб се заби и изкърти шофьорската врата. Предпазният колан го спаси да не изпадне. Осъзна, че го очаква сигурна смърт, и го обзе огромно спокойствие. Нямаше нищо против да умре. Нямаше какво да направи. Разбра, че с живота му е свършено, когато колата се стовари върху камъните и отскочи в морето. Никога не бе очаквал, че смъртта ще бъде толкова лесна. Не се изплаши. Изпита облекчение. Всичко приключи.