Кабинетът на доктор Ленг

1.

Утринта си проби път през прахта и пушека, огря слабо кръстовището, където Бродуей пресича Седмо авеню. Улицата не беше павирана, но пръстта беше толкова твърда от безкрайния поток коне и каруци, че изглеждаше непроницаема като цимент. Като се изключеха калните места около вдлъбнатините на трамвайните релси и стълбовете за връзване на коне, потънали в пикоч.

Кръстовището се наричаше „Лонгакър“. То беше центърът на каретния занаят, отдалечен район на бързо разрастващия се град, където бяха конюшните и се трудеха майсторите на кабриолети.

Точно тази сутрин „Лонгакър“ и авенютата и улиците, които излизаха от него, бяха тихи, като се изключеше по някой случаен минувач или каруца, така че никой не обръщаше особено внимание на младата жена с къса черна коса и лилава рокля с необичайна кройка и тъкан, която излезе от една уличка, присвила очи и сбърчила нос.

Констънс Грийн спря, позволявайки на първоначалния поток усещания да проникне в съзнанието ѝ, като същевременно внимаваше да не покаже никакъв признак за прилива на чувства, който заплашваше да я задуши. Гледките, шумовете и миризмите неочаквано събудиха хиляди споме-ни от детството ѝ. Толкова далечни спомени, че тя самата не знаеше, че все още ги има. Първо ѝ се стовари по най-безцеремонен начин миризмата на града: смесица от пръст, пот, конски фъшкии, въглищен дим, урина, кожа, пържено месо и острата миризма на луга. След това идваха гледките, които някога беше приемала за даденост, но сега изглеждаха странно: телеграфните стълбове, неизменно наклонени; газовите фенери по ъглите; безбройните карети, спрели до или на тротоара; повсеместната опърпаност. Всичко говореше за град, растящ толкова бързо, че сам не може да се настигне. И най-странното – липсваше вечният фон на модерния Манхатън – ръмженето от автомобилното движение, клаксоните на такситата, бръмченето на компресори, турбини и въздуховодните, отоплителни и климатизиращи системи, подземното буботене на метровлако-вете. На тяхно място цареше относителна тишина: трополене на конски копита, подвиквания, крясъци и смях; от време на време плющенето на камшик; и от близкия салон тънкият звук от неакордираните струни на пиано. Толкова беше свикнала да вижда булевардите на Манхатън като вертикални стоманени каньони, че ѝ беше трудно да възприеме тази гледка, където най-високите постройки, докъдето поглед стигаше, не бяха на повече от три-четири етажа.

След минутка Констънс си пое дъх и тръгна на юг.

Мина покрай мръсен ресторант, който предлагаше избор между гулаш от говежди опашки, телешки котлети или свински крачета със зеле за пет цента. Отвън стоеше вестникарче с наръч вестници в ръце, ясният му писклив глас обявяваше днешните заглавия. Тя мина бавно покрай него и се вторачи, когато то с надежда ѝ протегна един. Тя поклати глава и отмина, но не и преди да забележи датата: вторник, 27 ноември 1880 г.

Ноември 1880 г. Сестра ѝ Мери, на деветнадесет, в момента беше съсипвана до смърт от работа в Къщата на трудолюбието на площад „Петте ъгъла“ . А брат ѝ Джоузеф, на дванадесет, щеше да излежи присъдата си на остров Блекуелс.

И един известен лекар току-що беше започнал своите отвратителни смъртоносни експерименти.

Сърцето ѝ заблъска при мисълта, че все още са живи. Може би беше успяла да дойде навреме.

Под роклята си усещаше успокояващата тежест на камата и на осемстотин и петдесетте долара в банкноти. Продължи с по-енергични крачки към площад „Хералд“ и по-богатата част на града.

Няколко пресечки на юг намери модист, който освен че шиеше рокли по поръчка, продаваше и конфекция. След час излезе от ателието, а един от помощниците я следваше с кутия за шапки и две големи торби. Вместо виолетовата рокля сега Констънс носеше елегантна рокля с турнюр от коприна с електриков цвят с бели волани, боне в същия цвят и късо тежко сако а ла „Итън Колидж“. Докато крачеше енергично към бордюра, погледите, които привличаше, бяха по-скоро възхитени, отколкото любопитни. Констънс изчака, докато помощник-продавачът махна на двукол-ка.

Кочияшът започна да слиза от мястото си, но Констънс сама отвори вратата и след като стъпи с високата закопчана с копчета обувка на стъпалото, леко скочи в купето.

Кочияшът повдигна вежди и се върна на мястото си, а помощник-продавачът сложи торбите и кутията за шапки в купето.

– Накъде, госпожо? – попита кочияшът, когато подръпна юздите.

– Хотелът на Пето авеню – отговори Констънс и му подаде еднодоларова банкнота.

– Да, госпожо – каза кочияшът, докато пъхаше банкнотата в джоба си, и без повече приказки подкара коня. След миг кабриолетът се вля с лекота в приливите и отливите на обедното движение.

До целта ѝ – пищният дворец от мрамор и тухли, висок шест етажа, който се простираше на цяла пряка на Пето авеню срещу площад „Медисън“ – имаше още десетина преки. Кабриолетът спря под портика на входа.

– Кротко, Калпазанин! – подвикна кочияшът.

Констънс отвори малкия капак в задната част на покрива.

– Бихте ли ме почакали?

Той погледна надолу от седалката си на пружини, която се издигаше над купето.

– Разбира се, госпожо. – След това освободи дръжката на вратата и тя слезе. Веднага двама носачи се впуснаха напред, за да вземат торбите и кутията за шапки. Без да спира да ги изчака, Констънс мина бързо под редиците коринтски колони на портика, а след това прекоси бяло-червения мраморен под на фоайето.

Мина покрай бръснарница, телеграфна станция и ресторант и стигна до голямата рецепция от резбовано дърво, полирано до брилянтен блясък. Зад рецепцията стояха неколцина мъже с еднакви ливреи. Един от тях се обърна към нея и попита почтително:

– Госпожо, дамския салон ли търсите? Той е на горния етаж.

Констънс поклати глава.

– Искам стая.

Мъжът повдигна вежди.

– За вас и съпруга ви?

– Пътувам сама.

Веждите дискретно се спуснаха обратно.

– Разбирам. За съжаление, госпожо, почти всички наши стандартни стаи са заети...

– Тогава апартамент.

Централното фоайе на хотела беше голямо помещение с висок сводест таван. Неспирният поток на бъбрещи гости и кънтенето на стъпките им по мраморния под ѝ пречеха да чува добре.

– Добре, госпожо. – Мъжът се обърна към редицата ниши, вградени в стената зад него, извади подвързана с кожа тетрадка и я отвори.

– Имаме два свободни апартамента на четвъртия етаж и няколко на втория, ако не сте склонна да използвате перпендикулярната железница.

– Какво?

– Перпендикулярната железница. Спира на всеки етаж.

Констънс осъзна, че той говори за асансьор.

– Чудесно. На втория етаж тогава.

– Бихте ли искали да имате гледка към...

– Моля, бъдете така добър да ми дадете най-добрия.

Констънс имаше чувството, че ще се разпищи. 27 ноември. Сега, когато знаеше, че е навреме, за да спаси сестра си, всяка минута, прахосана в подобни дреболии, ѝ се струваше столетие.

Хотелският служител беше прекалено добре обучен, за да се засегне от нетърпението ѝ.

– Разбира се, госпожо. Има свободен чудесен ъглов апартамент с приемна, стая, гардеробна и баня. – Той вдигна молива. – Струва шест долара на нощ или тридесет долара за седмица. Колко време ще прекарате при нас?

– Седмица.

– Прислужници?

– Моля?

– Вашата прислуга. Колко души пътуват с вас, госпожо?

– Николко. Две.

– Две? Чудесно. Ще ги настаним в квартирите за прислужници. С храна, нали?

Констънс кимна нервно.

– Мога ли да науча името ви?

– Мери Улкискор – отговори тя почти без забавяне.

Той го записа в книгата.

– Всичко ще ви струва тридесет и пет долара и петдесет и един цента.

Тя му подаде четири десетдоларови банкноти. Щом се обърна, видя двамата портиери да стоят търпеливо зад нея с покупките.

– Ще се погрижите ли да ги качат в моя апартамент? – попита тя мъжа зад рецепцията, когато той ѝ върна рестото. – Аз ще дойда по-късно... заедно с... ъъъ... с прислужниците си.

– Разбира се.

Констънс даде на носачите по двайсет и пет цента, а на рецепциониста долар. Очите му се разшириха от изненада и той прие с благодарност. Тя излезе от фоайето и се върна при входа, като се отби само при щанда за вестници, за да си купи карта на Манхатън. Кочияшът и двуколката я чакаха пред портика в прахта и шума на авенюто. Докато ги наближаваше, Констънс огледа по-внимателно мъжа. Беше към трийсет и пет, тялото му беше мускулесто. Зимната му униформа беше чиста, а обноските добри, но нещо в квадратната форма на челюстта и сплеснатия нос ѝ под-сказваше, че този мъж знае как да се грижи за себе си.

Тя го погледна.

– Бихте ли искали да изкарате още пари?

– Винаги съм готов за бизнес, госпожо.

Имаше повече от само следа на ирландски акцент. Вероятно графство Корк, предположи тя. Това беше още нещо, което можеше да се окаже полезно.

– Имам нужда от транспорт.

– Докъде точно, госпожо?

Тя отвори плана на Манхатън, който току-що беше купила, откри кръстовището и му го показа.

– Боже, госпожо – възкликна той. – Това трябва да е някаква грешка.

– Не е грешка. Ще взема една жена оттам и ще я доведа тук.

Изражението на кочияша беше нещо средно между удивление и страх.

– Там не е място за дами, госпожо.

– Затова имам нужда от човек, който знае как да се оправя. И който е надарен с... – Тя започна да рови наум из познанията си по келтски. – Liathróidí cruach .

Мъжът зина от изненада, но запази мълчание, когато тя бръкна в джоба за портмонето, извади две петдоларови банкноти и му ги подаде, като не си направи труда да скрие камата, докато го правеше.

– Ще получите още десет, ако ни върнете тук в безопасност.

Той подсвирна.

– Значи не ви е страх да видите кръв?

– Не и след закуска.

– Проклет да... – Той се засмя и взе парите.

– Качвайте се на борда. Уили Мърфи никога от нищо не е бягал през живота си. – Намигна ѝ малко дръзко. – Мис, ако съм се упътил към отвъдното, бих предпочел да ме намерят с десетачка в джоба.

– Ако наистина това е местоназначението, където сте се упътили – отговори Констънс, докато един от портие­рите ѝ помогна да се качи в двуколката, – ще ви правя компания по време на пътуването.

Кочияшът отново се засмя, поклати невярващо глава и дръпна лоста, за да затвори вратата на двуколката. След това вдигна камшика си, изплющя над главата на Калпазанин и потеглиха в тръс.

2.

Докато кабриолетът се друсаше по Бродуей, Констънс се отпусна назад в малкото купе. Кожата на седалката беше изтъркана и напукана и при всяко подмятане тя усещаше как пружините се забиват в нея.

Прецени, че беше пристигнала преди около два часа и половина. Това означаваше, че сега е ранен следобед. Добре, защото там, където отиваха, колкото по-рано през деня беше, толкова по-безопасно щеше да е.

Беше успяла безопасно да стигне до това време и място. След половин час, а може би и по-малко, щеше да се събере отново с Мери и да я измъкне от мъчителното съществуване в преумора и накрая смърт. При мисълта за смърт осъзна, че сърцето ѝ блъска в гърдите. Тя не можеше на-пълно да осъзнае онова, което се беше случило през последните двадесет и четири часа. И ако си разрешеше да задълбае в него, мислите бързо щяха да я съкрушат. Трябваше да се съсредоточи само върху едно нещо: да спаси сестра си. Докато кабриолетът пое за кратко по Четиринадесе-та улица, преди отново да се насочи на югозапад, тя затвори очи и благодарение на дългата практика остави звуците и усещанията около нея да избледнеят, прочиствайки съзнанието си от всички излишни мисли. Когато отново отвори очи, кабриолетът току-що беше пресякъл Ист Хюстън Стрийт, а Четвърто авеню беше станало „Бауъри“. Сложи пръсти на китката си и си премери пулса: шестдесет и четири.

Това щеше да е достатъчно.

Отново позволи на външния свят да нахлуе в нея. Пейзажът се беше променил драматично в сравнение със скъпия район около хотела на Пето авеню. Тук имаше повече каруци, отколкото карети с очукани колела, и стоки, покрити с мушама. Пешеходците, които се тълпяха както по тротоара, така и по уличното платно, носеха жилетки и сака от по-груба материя. Виждаха се малко жени. Всеки мъж независимо колко беше опърпан, носеше някакъв вид кепе или мека шапка. Широките павета на Пето авеню бяха отстъпили място на калдъръм.

Кабриолетът забави ход и миг по-късно на капака в покрива се почука. Тя протегна ръка и го отвори.

– Да?

Главата на Мърфи се появи над отвора. Беше спуснал наушниците на кепето си върху ушите.

– Госпожо, извинете, но не бих искал да ви прекарам право през Петте ъгъла.

– Разбира се. Бихте ли спрели за миг?

Докато кабриолетът чакаше, тя погледна картата на града, която беше купила.

– Бих предложила да поемем на запад по „Канал“, след това на юг по „Сентър“.

– А след това... наляво по „Уърт“?

– Точно. Ще се справите ли?

– Да, госпожо.

– Ако има някакви неприятности, няма нужда да ни връщате до хотела. До площад „Юниън“ ще е достатъчно. Не бих искала да се набърквате в нещо, което може... да ви създаде трудности. Просто трябва да измъкна приятелката си невредима от това място.

– Извинете, госпожо, но ако е затворена в Къщата на трудолюбието, трябва да има някаква причина.

– Имаше лошия късмет да бъде навън след стъмване и беше прибрана при набег на полицията в търсене на проститутки.

– Те сигурно не бързат да я пуснат. – Изглежда, колкото по-близо беше да стане съучастник в престъпление, толкова по-фамилиарен или най-малкото прагматичен започна да става кочияшът.

– Ще ги убедя така, както убедих вас. Моля, почукайте два пъти, когато стигнем там. – И Констънс затвори капака.

Щом кабриолетът потегли отново, Констънс отново се отпусна назад. Знаеше, че гласът ѝ не беше трепнал. Но в себе си въобще не беше спокойна. С всеки тропот на копитата си крантата я връщаше по-дълбоко в нейните далечни спомени. И докато околността започна да става все по-мръсна и бедна, Констънс беше нападната от миризмите, които отдавна не си спомняше: мириса на пайовете за по цент; овчите крака и стридите на пара; миризмата на печатарско мастило, приготвяно за отпечатването на утрешните плакати; острата миризма на въглищен дим. И звуците: виковете на амбулантните търговци: „Купете! Какво ще купите?“, пеенето на деца, които играят на дама или скачат на въже, безгрижно несъзнаващи своята бедност:

Джони ми даде череши,

Джони ми даде праскови,

Джони ми даде петаче

да го целуна на стълбите.

А когато кабриолетът зави по „Сентър“ към „Уърт“, настъпи още една промяна към по-лошо. Констънс имаше усещането сякаш току-що е разтворила забраненото було на Изида и е преминала в неестествения свят зад него. Сега въздухът стана тежък от изпаренията на незаконните ко-жарски работилници, които изобилстваха в района. Пеенето на деца и виковете на търговците изчезнаха. Докато се спускаше преждевременен сумрак заради замърсения въздух, Констънс започна да различава нови звуци: скимтене от болка и отчаяние; пъшкане и ругатни; кикотенето и ви-ковете на пешеходците; противния звук, когато хвърлена тухла улучи плът. Те също се върнаха като спомени, но такива, които дълго беше потискала.

Кабриолетът зави зад ъгъла и след две почуквания капакът на тавана леко се отвори.

– Нека първо сложа капаците на Калпазанин, госпожо – каза Мърфи, гласът му беше напрегнат.

Констънс се приготви – пъхна ръка в джоба, където бяха както парите, така и камата. Миг по-късно се чу някакво тракане, после вратата на кабриолета се отвори и Мърфи протегна ръка, за да ѝ помогне да излезе. В другата си ръка държеше края на обкована с желязо палка, която беше извадил наполовина от джоба на палтото си.

– Няма страшно, мадам. Това просто е страшната ми тоя­га – обясни той. Но опитът му за шега не беше успешен, защото очите му не преставаха да шарят. Констънс забеляза, че стойката му е на човек, който е готов да отблъсне на мига всяка заплаха. Без съмнение му се щеше да си беше останал в центъра. Но беше очевидно, че след като е придружил една дама до подобно място, няма да я изостави.

С тази мисъл в главата Констънс направи една крачка, после още една, повдигна очи, за да погледне напред – и спря с неволно ахване.

3.

Бяха излезли иззад един ъгъл. Напред в другия край на пряката, имаше объркващо кръстовище на кални улици. Четири от петте му подхода бяха претъпкани със сгради от ронещи се тухли – горните им етажи опасно надвисваха над тротоарите под тях. Петият имаше малък площад, на който нямаше нищо освен лоста на обществена помпа, заобиколена от зловонно въргало за свине, в което бяха нахвърляни най-различни отпадъци и боклуци. Тук-там се виждаха стари дървени постройки от миналия век – приклекнали и съсипани. Пилета и свине се разхождаха необез-покоявани, кълвяха и риеха със зурли. Навсякъде прозорците бяха счупени. Някои бяха залепени с восъчна хартия, други заковани с дъски, но все още отворени за стихиите. Над мръсните витрини на магазините не се виждаха надписи. Каквато и търговия да беше кипяла някога тук, сега те бяха превърнати в кръчми, пивници и леговища за проституция. Мъже киснеха във входовете, пиеха и плюеха зелени храчки или жълти струи от тютюн за дъвчене. На улицата имаше и жени, прострени пияни и безчувствени, или пък подвикваха на възможните клиенти, повдигайки поли или заголвайки гърди, за да покажат стоката си. Няколко момчета си играеха в канавката с хартиено корабче, сгънато от вестник.

Това бяха Петте ъгъла – най-лошото кръстовище в най-ужасния бедняшки квартал в Ню Йорк. За Констънс видът му беше двойно по-тежък, защото го разпозна по възможно най-личния начин. Почти преди век и половина тя самата беше обикаляла по тези улици и беше виждала същите гледки като малко гладно момиче, облечено в парцали.

– Госпожо – каза кочияшът, като същевременно леко стисна лакътя ѝ. – По-добре да почваме. – После се обърна към момчетата, извади един сребърен долар от джоба си, завъртя го между пръстите си, след което отново го прибра. – Това е за вас, ако кабриолетът и конят са си на мяс-тото, когато се върнем.

Констънс отново отблъсна силната вихрушка от спомени, която предизвикваше тази гледка. Трябваше да е силна заради Мери. Щеше да се оправя с емоционалните последици след това.

Мърфи я поведе напред. Тя крачеше, без да обръща внимание на калта и мръсотията, които преливаха над бордюра и оттам на тротоара, с очи вторачени напред. Не обръщаше внимание на дюдюкането, похотливите подсвирквания и ругатните на другите жени, които виждайки елегант-ната кройка на дрехите и чистата ѝ кожа, я приеха за нечестна конкурентка. Отказваше да погледне в тесните улички встрани – криви, с кал до глезените, в които небето беше скрито от въжета с пране. По тях мъже с бомбета охраняваха скритите входове към подземните вертепи. Тези улички издишваха своя собствена миризма, много по-трудна за пренебрегване заради нейната гнусота: гнилоч, вмирисано месо, помия.

Спъна се на калдъръма и Мърфи я подхвана за лакътя. Вече бяха стигнали до средата на улицата и от лявата им страна започна да се извисява старата постройка на Къщата на трудолюбието с потъмнялата си от сажди напукана фасада и зарешетени прозорци.

Мери беше вътре. Мери. Констънс започна да си повтаря името ѝ като мантра.

Погледна към една постройка от другата страна на улицата, която беше в по-добро състояние от съседните. Това беше мястото на Старата пивоварна, най-прочутата жилищна сграда в Ню Йорк. Толкова огромна и без въздух, защото повечето вътрешни помещения нямаха прозорци. Входовете ѝ бяха получили прякори: Бърлогата на крадците, Алеята на убийците, Внезапната смърт. Но една женска мисионерска организация я беше превърнала в Мисията Петте ъгъла, посветена на бедни жени и деца. Констънс много добре познаваше сградата. Като малко сираче често беше просила хляб от входа на кухнята на улица „Бакстър“. Мери би трябвало да бъде настанена и хранена в мисията, но корумпирани интереси я бяха прехвърлили заедно с много други от другата страна на улицата в Къщата на трудолюбието, за да се възползват от облагите на евтината работна ръка. Прекарваше цялото си време заключена в Къщата на трудолюбието – работеше по шестнадесет часа на ден в претъпкани пълни с бълхи помещения.

Вдъхвайки си твърдост с тази мисъл, тя стрелна поглед към Мърфи, който с кимване обяви готовността си. Вдигна ръка към медната топка на дръжката на вратата и я завъртя, но без успех.

– Я – възкликна той. – Заключено. – Посегна да почука, но Констънс спря ръката му.

Извади игла за коса от бонето си, наведе се към ключалката и я вкара в нея. След секунди се чу щракване и тя отстъпи назад от изтърканата нащърбена топка.

– Дявол да ме вземе! – каза кочияшът.

– Изненадата е важна. Не сте ли съгласен?

Мърфи кимна.

– В такъв случай след вас.

Кочияшът отново хвана дръжката на вратата, стиснал здраво в другата палката. След това с бързо движение я завъртя, прекрачи прага, влезе, следван от Констънс, и затвори вратата.

Констънс бързо се огледа. Фоайето беше разделено на две от дървена преграда на панти, която можеше да се вдигне за преминаване като в банка. Вратите вляво и вдясно водеха към други помещения с високи ламаринени тавани. Можеше да подуши във въздуха острата миризма на ури-на и луга. В ъглите бяха струпани купчини пилешка перушина и черупки от стриди.

Зад преградата, разделяща помещението, седеше мъж – виждаше се само от гърдите нагоре. Беше с изтъркано сако и бяла риза с мръсна яка, разкопчана на врата, с ръкавели до над лактите. Ноктите му бяха черни от насъбраната мръсотия.

Той бутна изцапанато си с мастило кепе назад и започна да мести очи от Мърфи към Констънс.

– Кои сте вие?

– Идваме за Мери Грийн – отговори Констънс и пристъпи напред.

– Така ли? – попита мъжът очевидно непритеснен от благоденстващия ѝ вид и способността ѝ да отвори ключалката. – И каква работа имате с нея?

– Това не ви засяга. Желая да я видя. Още сега.

– О, наистина ли? Желаете „да я видите“! Какво си мислите, че е това? Зоологическа градина?

– На такава мирише – подхвърли Мърфи.

„Колкото може по-бързо. Колкото може по-бързо.“ Констънс бръкна в джоба си.

– Нека ви обясня. Имате възможност да изкарате добри пари с много малко работа. Вървете да намерите Мери Грийн. Доведете я тук. В замяна ще получите двадесет долара. – И му показа парите.

Очите на мъжа с мръсното лице светнаха.

– Нели Грийн? Боже, трябваше да ми кажете, че това ще включва размяна на пари. Дайте ми парите и ще я доведа. – И протегна ръка през гишето.

Констънс прибра парите в джоба си.

– Казва се Мери, не Нели.

Мърфи пристъпи към чиновника тъмничар и каза:

– Парите след това. – И показа тоягата си.

– Не, не, приятелю – отговори тъмничарят и продължи да протяга ръка подканящо. – Сега!

– Доведи момичето – заплашително каза Мърфи.

Настъпи мълчание. После мъжът зад гишето каза:

– Няма начин.

– Проклет лихвар! – извика Мърфи, хвърли се към мъжа, стисна ризата му и буквално го издърпа през гишето. Но мъжът – крещеше колкото му държат дробовете – беше грабнал изпод гишето касапски нож и се опита да посече Мърфи.

Констънс се възползва от сблъсъка и се вмъкна в помещението отляво. Преди трябваше да е било параклис, но сега прозорците бяха зарешетени и вместо църковни пейки имаше редици койки, а между тях по пода имаше разпиляна слама. Беше влажно и студено. Дюшеците бяха толкова тънки, че можеше да види очертанията на металните решетки под тях. Под леглата лежаха парцали и разни дрехи, протрити и мръсни. Там където мазилката беше паднала от стените, пролуките между дъските бяха запушени с вестници и восъчна хартия.

Почти полудяла от нуждата да намери сестра си, тя изтича в следващото помещение, пълно с мръсни дрехи и миялно оборудване. И в следващото, където въздухът беше пълен с тракане и бумтене. Там в голямото сумрачно пространство имаше две редици жени и момичета. Седяха на столчета подобни на използваните за дое­не, и бяха облечени в мръсни ризи. Пред всяка имаше задвижван с крачен педал механичен стан.

Постепенно бумтенето утихна. Една по една жените спираха работа и започваха да гледат безмълвно към нея.

Когато Констънс наближи, отчаяно търсейки сред лицата им това на сестра си, откъм далечния край на помещението се приближи униформен мъж, подкованите му с цинтове обувки трополяха по дъсчения под.

– Какво става? Коя сте вие?

Констънс отстъпи назад, излезе и хукна към изхода. Докато тичаше, извади камата. Когато влезе, видя, че Мърфи е хванал другия мъж през врата; ножът лежеше на пода, а мъжът стенеше и се молеше.

В този момент вратата в другия край на фоайето се отвори с трясък и влезе някаква жена.

– Престанете веднага! – викна тя, докато се приближаваше, гласът ѝ разсече въздуха.

Беше висока и слаба, почти скелет. Носеше дълга кафява рокля с копчета от кръста до врата. Погледът ѝ беше остър и интелигентен и тя излъчваше толкова силен ореол на леден авторитет, че двамата мъже престанаха да се боричкат.

– Какво става тук? Кои сте вие?

Констънс усети как острият ѝ поглед вледенява кръвта ѝ.

– Тук сме за Мери Грийн – отговори тя, все още стиснала камата. – И ще си тръгнем с нея. По един или друг начин.

Жената се изсмя безрадостно.

– Няма нужда от драматизъм, млада госпожо. – Обърна се отново към двамата мъже, които се бяха пуснали и стояха разчорлени и задъхани, и нареди рязко:

– Ройдс, върви да си гледаш работата.

Докато чиновникът се затътри да си върви, хвърляйки последен поглед към тях през рамо, жената се приближи до една лавица и свали от нея дебела счетоводна книга. Сложи я на гишето, запрелиства страниците, докато не намери една, отбелязана с лента, след това я приглади с ръка.

– Така си и мислех. Взета е вчера.

– Взета?

– За санаториума. Докторът установи, че е болна, и благоволи да ѝ отдели специално внимание. – Жената направи пауза. – Какво ви интересува това?

– Тя е семеен приятел – отговори Констънс.

– Тогава трябва да сте благодарна. Много малко от нашите питомки имат късмета да попаднат под грижите на доктор Ленг.

– Доктор Ленг – повтори Констънс. За миг изпита усещането, че подът под краката ѝ гори и че всеки момент ще падне в земните дълбини.

– Да. Идването му тук миналото лято беше истинска благословия. Вече пет млади жени бяха изпратени за възстановяване в неговия частен санаториум.

На Констънс ѝ беше трудно да говори. Жената продължаваше да я гледа със съмнение и повдигната вежда.

– Къде... се намира този санаториум? – накрая попита Констънс.

– Не ми е в правото да питам доктора. Сигурна съм, че е хубаво място. – Жената говореше много официално и правилно, но с ледени оттенъци.

Като в кошмарен сън Констънс дръпна книгата към себе си. На страницата имаше десетина вписвания: няколко новодошли, една освободена след излежаване на времето, друга умряла от тиф и карана с катафалка... и две други, отбелязани като „прехвърлени в санаториум за постоянно наблюдение“. Последното вписване беше за Мери. Беше отписана в понеделник на 26 ноември. Вчера. А до вписването имаше подпис с мастило, което още не беше изгубило блясъка си: И. Ленг.

Вчера. Констънс залитна и вдигна ръката, с която стискаше камата.

Жената, която сбърка това движение с агресия, каза:

– Направете най-лошото за вас. Готова съм да се срещна с моя създател. – И се вторачи в Констънс с предизвикателно презрение.

– Тръгваме си – намеси се Мърфи, когато чиновникът протегна ръка към звънеца за тревога, хвана Констънс за ръка и я повлече към вратата. От прага извика на мъжа вътре: – Buinneach dhearg go dtigidh ort!

Връщането при кабриолета беше повече залитане. Констънс въобще не обръщаше внимание на подигравките на зяпачите и уличната смрад. Когато успя напълно да се съвземе, бяха отново на Канал Стрийт и пътуваха обратно към хотела.

Капакът на покрива се открехна.

– Госпожо, много съжалявам, че не можахме да направим повече.

– Благодаря ви, господин Мърфи – успя да отвърне тя. – Вие направихте каквото можахте.

Когато кабриолетът спря под покрития портик и вратарите се втурнаха да отворят вратата му и да предложат помощта си, Констънс почука по капака. Мърфи го отвори. През отвора тя му подаде десет долара.

– Господин Мърфи? Чудя се дали може да мога да ви наема за следващата седмица?

– Както кажете, мадам. И много благодаря.

– Чудесно. Моля да бъдете утре тук в девет часа и да ме чакате.

– Да, госпожо.

– И, Мърфи? Може би може да използвате този слънчев следобед да ми направите една услуга?

– И каква ще бъде тя, мадам?

– Оправете тази буцеста седалка.

Той докосна шапката си с усмивка.

– Ще бъде направено, мадам.

След като капакът на тавана се затвори, тя слезе, качи се по мраморните стъпала и влезе през бронзовите врати в голямото фоайе, като завършваше под нос детското стихче, което беше чула преди час, когато беше изпълнена с толкова надежда:

Аз му върнах черешите,

върнах му прасковите,

върнах му петачето

и го изритах надолу по стълбите.