Лабиринтът

1.

Няма как да пиеш цял ден, ако не започнеш от сутринта.

В единайсет часа предобед през слънчев юнски ден седях със студена кутийка „Бъд“ на удобен плетен стол на задната веранда на голямата къща във викториански стил с изглед към залива Грейт Пеконик, която принадлежеше на моя вуйчо Хари. Облеклото ми в този ден, както във всеки друг, се състоеше от шорти и тениска. Босите ми ходила се опираха на парапета, а в скута си бях оставил стар бинокъл и „Ню Йорк Таймс“, отворен на кръстословицата.

Отпусках си душата тук от около три седмици и както вече споменах при предишното си пребиваване в лятната къща на Хари, проблемът с безделието е, че не знаеш кога то ще приключи.

Оставих бирата на масата до моя 9-милиметров глок.

Денят беше хладен, с приятен солен бриз откъм водата. Аз съм градско чедо, но мога да свикна и с природата в малки дози. Фокусирах бинокъла към малък катер с кабина на стотина метра от брега. Двигателят не работеше, но катерът не беше закотвен. Приливът и вятърът го отнасяха полека към каменистия плаж в края на полегатата морава. В кабината или на палубата не се виждаше никой. Странно. Сложих и пистолета в скута си.

Ако искаха да ме докопат, вероятно биха дошли нощем. Но биха могли да нападнат изненадващо и през деня. Как да знам дали групата убийци вече не е в празната къща и не се координира по телефона с някого на лодката, който е видял къде съм. А моят смартфон, за съжаление, се зареждаше на шкафа в кухнята.

Единственият начин да се изплъзна, беше да грабна пистолета, да прескоча парапета, да хукна по моравата към залива и да плувам край брега, където беше твърде плитко, за да ме доближи онзи катер. Групата в кухнята не би очаквала да изтичам към морето, те щяха да се чудят трескаво какво да сторят, когато изскочат от къщата и ме видят да плувам, после да излизам на брега и да изчезвам в гъстите тръстики.

А после? Да се отдалеча на безопасно разстояние ли? Или да заобиколя, за да им изляза в гръб и да ги очистя един по един? Не биха очаквали и това. Но би трябвало да са чули, че Джон Кори е склонен към неочаквани постъпки.

И след като групата убийци са натръшкани мъртви на моравата отзад, бих размахал среден пръст към подкреплението на катера и бих се върнал в къщата, за да се обадя на полицията и на градската служба за извозване на отпадъци. Защо и на тях ли? Защото, както казвахме в нюйоркското полицейс­ко управление: „Един смъртен случай е трагедия, множество смъртни случаи вече са проблем на службите по чистотата“.

Явно се побърквах. Всъщност мнозина са ме питали: „Ти луд ли си?“. Доволен съм, че все още имат някакви съмнения.

Впрочем да повторя – аз съм Джон Кори, бивш детектив в полицейското управление на Ню Йорк, разследвах убийства. След като напуснах тази работа със 75% инвалидност, причинена от три куршума в тялото ми, сключих договор като външен консултант с Федералната работна група по борба с тероризма. Махнах се оттам при необикновени обстоятелства и си уредих друга работа за федералните власти – в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус, която приключи миналия месец... също при необикновени обстоятелства. Някога бях и асистент в колежа по наказателно право „Джон Джей“ в Манхатън. А сега просто съм нюйоркски безработен.

Върнах пистолета на масата до стола, отпих глътка бира и се вторачих във вестника. Датата беше 21 юни – лятното слънцестоене и най-дългият ден в годината. Слънцето още се издигаше на изток, почти всички прелетни птици наоколо си кротуваха също като малцината чудаци от града, които прекарваха почивните дни във вилите си наблизо.

Забелязах, че катерът вече е закотвен, а две двойки на него са се захванали с риболов. Тъкмо това правят убийците преди покушение.

Все пак не съм съвсем смахнат или неоправдано параноичен. С годините натрупах немалко врагове, сред които и бив­шите ми шефове от ФБР в антитерористичното звено, както и бившите ми колеги от ЦРУ. А неотдавна вбесих и началниците си в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус. Ако се върна в по-далечното минало, май успявах да ядосам и висшестоящите в нюйоркската полиция. Не ми се вярваше обаче някой от всички тези хора да желае смъртта ми... е, може би с изключение на ЦРУ. Знаех прекалено много.

Ако оставим настрана бившите колеги, имам и истински врагове, като започна с престъпниците, които помогнах да тикнат зад решетките като нюйоркски полицай. Има и ислямски терористи, чиито приятелчета очистих или залових, докато бях в антитероризма. Тези мръсници несъмнено биха искали да отделят главата ми от тялото. Но кримките и терористите почти без изключение са глупаци, не будувах нощем да се тревожа заради тях. С истинските професионалисти се сблъсквах по времето, когато бях в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус – типовете от руската Служба за външно разузнаване, техния еквивалент на ЦРУ и наследник на съветския КГБ. Корави копелета са и много ги бива в работата им, а тя се състои и в убиване на хора. Някои от тях опитаха да го направят и с вашия покорен слуга. Аз още дишам, а те – не. В СВР биха искали да уредят тази сметка. Аз пък бих искал да видя как ще се опитат.

В списъка на моите врагове са и двамата незнайни джентълмени, които изстреляха по мен четиринайсет или петнайсет куршума на Западна 102-ра улица преди седем години, когато бях детектив в нюйоркската полиция и разследвах убийство. Онези късогледи отрепки успяха да ме улучат само три пъти от десетина метра и биха ги скъсали дори на първата стрелба в полицейс­ката академия. Не че се оплаквам от това. Както и да е, после ­останах цял месец в болница „Кълъмбия Презбитериън“ и няколко седмици в апартамента си в Манхатън, преди да приема любезното предложение на чичо Хари и да си довърша оздравяването в неговата крайбрежна лятна къща, където той се мярка рядко. И ето ме отново тук, зает с оздравяване не на тялото, а на духа, което е доста по-добре, отколкото да предадеш Богу дух.

Има и специална категория „врагове-приятели“, в която попадат моята бивша съпруга Робин и бъдещата бивша съпруга Кейт Мейфилд.

Робин, преуспяваща адвокатка по наказателни дела, ме навести в „Кълъмбия Презбитериън“, макар че вече бяхме разделени по онова време. Настъпи веднъж тръбичката на кислородната маска, но съм убеден, че беше случайно. За втория път не съм толкова сигурен. Върна си предбрачното фамилно име Пейн. Тя така и не се омъжи отново, но когато и да я зърна в Ню Йорк, има ново гадже, затова си мисля, че е яздила повече жребци от пощаджия в някогашния Див запад.

А със специален агент Кейт Мейфилд от ФБР не живеем заедно и не съм я виждал от миналия октомври, когато се прехвърли от Работната група по борба с тероризма, чийто офис е на „Федерал Плаза“ 26 в Ню Йорк, в централата на ФБР, която пък е във Вашингтон. Но още си разменяме по някое текстово съобщение или имейл, дори понякога говорим по телефона. Засега не сме внесли в съда искова молба за развод и това май означава, че е възможно да се сдобрим. Но едва ли е вероятно, защото тя може би се чука с Том Уолш, бившия ни шеф от ФБР в антитерористичното звено, който също (удобно за нея) се премести във Вашингтон.

Уолш заслужаваше да подам оплакване срещу него за нарушения на служебната етика, но така бих навредил на кариерата на Кейт, затова не го направих. Но при първа възможност ще си уредя сметките с него. Или по-скоро подобава да му благодаря?

Като съм подхванал темата за любовния си живот, има я и Тес Фарадей, моята партньорка в (както се оказа) последния ми случай в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус – онзи с руските убийци. Тес е от разузнавателния отдел на Държавния департамент и работеше под прикритие, започнаха да я прикриват и завивките на Джон Кори, но за съжаление, връзката ни от романтична стана платонична. Не съм съвсем наясно как се случи това, тя обаче намекна няколко пъти, че можем да подновим забавленията, ако се разведа или поне поискам развод. Но засега толкова съм се откъснал от секса, че вече забравям кой би трябвало да осигури пухкавите белезници.

Позанимавах се още малко с кръстословицата в „Таймс“, допих бирата и поумувах искам ли обяд. Може би течният обяд ми стигаше?

Загледах се на юг към искрящия под слънцето залив. Лятната вила на вуйчо Хари е в малкия отделен квартал Матитък към град Саутхолд на Северното разклонение в Лонг Айлънд, на стотина мили от Манхатън. От другата страна на залива е Южното разклонение с винаги модния Хамптънс, там всяко лято гъмжи от видни особи, мнозина от които по съвместителство са и противни особняци. Тук, в Северното разклонение, постоянните жители са си съвсем нормални хора – фермери, рибари, месари, пекари и майстори на свещници. А през последните години на мястото на картофените ниви се появиха и немалко лозя. Избите привличат туристи, които обичат да дърдорят за вино. Аз приказвам ли излишно за бирата? Тя си е просто бира. Пий и си затваряй устата.

Цените на недвижимите имоти наоколо направо хвръкнаха нагоре, къщата и земята на вуйчо Хари вече струват около един милион долара. Дори се опита да ги продаде след моето възстановяване тук, но сделката се провали и той сметна това за знамение, че е по-добре да си ги задържи. Добро решение. Сега струват двойно повече в сравнение с онзи момент. Често предлага да продаде имота на мен, все едно разполагам с милион. За да „останел в рода“. Не си случил на роднини, Хари.

Той живее в града, в източната част на Манхатън, доста близо до моя апартамент. Ако го попитате с какво си изкарва прехраната, отговаря: „С организирана престъпност“. После добавя: „На Уолстрийт“. И всеки път разсмива питащия.

В моето детство вуйчо Хари и вече покойната му съпруга Джун канеха бедните си градски роднини тук за две седмици всяко лято – мен, моите родители, брат ми и сестра ми. Много приятно измъкване от апартаментчето ни в Източен Манхатън. Имам какви ли не хубави спомени от тези места и купчина летни снимки с моите братовчеди – Хари-младши и Барбара. А по повод идеята да купя имота, все си спомням някогашния съвет от Силвестър Максуел, началника на полицията в Саутхолд: „Ако лети, плава или се чука – не купувай, а наемай“.

Чух този добър съвет от Макс, както го наричат приятелите му, на същата веранда, когато се възстановявах след раняването ми. Той беше наминал да провери дали легендарният Джон Кори има желание да му помогне с разследването на двойно убийство, което тъкмо му се бе стоварило на главата. Нямах желание. Само че жертвите бяха Том и Джуди Гордън – симпатично семейство, което познавах и харесвах. И двамата имаха докторски степени по биология, работеха наблизо на Плъм Айлънд, наричан още и Антракс Айлънд, където Министерството на селското стопанство проучва болестите по животните. За онова място разправят и че се извършват секретни биологични изследвания за военни цели. Затова не останах равнодушен.

Както и да е, съгласих се да отида с Максуел в къщата на семейство Гордън, където бе извършено престъплението. И преди да се опомня, затънах чак до озовалия се в ръката ми глок в разни странни и опасни занимания. Няма ненаказано добро. Все пак случаят на Плъм Айлънд си имаше и добрата страна, защото се запознах с две приятни жени – местното момиче Ема Уайтстоун и детектив Бет Пенроуз от отдела за разследване на убийства в полицейското управление на окръг Съфолк. Но това вече е друга история. И то оплетена.

Да прескочим седем години в настоящето – вуйчо Хари ми съобщи съвсем наскоро, че е дал под наем къщата на друг тип от „Уолстрийт“ и жена му през юли и август срещу някакви си шейсет хилядарки. С удоволствие бих останал тук през цялото лято, но нямаше как да му предложа същата сума, значи беше време да се изнеса. Може би обратно в апартамента на Източна 72-ра улица. Лято в града.

А в момента трябваше да взема важно решение. Да се надигна ли от стола, за да си взема още една бира? Или да си седя, докато ми се припикае?

Решението бе взето вместо мен, когато чух шум през отворения прозорец на кухнята зад гърба си. Грабнах пистолета и се обърнах към вратата, опрял задник в парапета – ако се наложи, да тупна назад в розовите храсти и да стрелям, докато ставам. Адреналинът нахлу в кръвта ми, бях готов да действам.

2.

Споменатата преди малко детектив Бет Пенроуз излезе на верандата и видя тази гледка.

– Колко мило! – Гледаше ме, докато прибирах своя глок в джоба на панталона. – Извинявай, че нахълтах така, но те потърсих на мобилния номер и ти не отговори.

– Как научи, че съм тук?

– Видях твоя джип на алеята.

– Питам как научи, че съм тук – в Матитък?

– А... Макс ми каза. Можеш ли да ми отделиш малко време?

Реших да не задълбавам в темата за Макс.

– По работа ли идваш, или по приятелски?

– По работа.

– Значи имам малко време. Иначе можех да ти отделя целия ден.

Тя се усмихна, погледите ни се срещнаха. Срещата с бивша любовница понякога е смущаваща. А когато сама те навести вкъщи, най-често носи и неприятности.

Поканих я с жест да се настани на единия плетен стол.

Тя седна, аз седнах до нея. Тя смъкна деловите си обувки и опря ходила на парапета, така можех да позяпам хубавите ѝ крака и да си припомня какво има нагоре под полата ѝ. Опитвах се да прогоня нечистите помисли, но безработицата се бе проточила за моя чеп по-дълго, отколкото за самия мен.

Бет се загледа в безметежния залив. Носеше добре скроен кафеникав костюм и бяла блуза, досещах се, че това е служебно облекло. Някъде под жакета по мярка имаше глок калибър 40, но оставаше достатъчно място и за две големички цици. Извинете...

Бет си е хубава жена (не бих забравил да добавя и че е умна), има средно дълга коса с медни оттенъци, синьо-зелени очи и пухкави устни. Както казах, срещнахме се... или по-точно се сръфахме при разследването на убийството на семейство Гордън. Въпреки лошото начало се сближихме и останахме заедно почти година. А после в групата по антитероризъм се запознах със специален агент Кейт Мейфилд от ФБР. Някога се увличах сериозно по залагането на конни надбягвания и най-ценният съвет, който чух от ветеран комарджия, гласеше: „Никога не променяй залога си точно преди да платиш на гишето“. Доста уместен е и в играта на свалки.

Накратко казано, скъсах с Бет и се ожених за Кейт, но пак се видях случайно с Бет миналия октомври, когато я включиха в работата по случая с руснаците, заради който се озовах в Саутхамптън. Тя не беше във връзка тогава и можехме да се виждаме, но пък се забърках с партньорката си в наблюдението на дипломатите – Тес Фарадей. Случи се след като Кейт се премести във Вашингтон, за да напредне в службата... и може би за да бъде до Том Уолш. „Най-важното е да налучкаш точния момент“, все повтаряше майка ми след поредния епизод на „Докато свят светува“.

Бет се взря в катера.

– Сега е сезонът за писия и камбала.

– Така си е.

Любимите риби на руските убийци.

– Макс каза, че си тук от няколко седмици.

– Ами да... бих ти се обадил, но...

– Но си дошъл тук, за да бъдеш сам.

– Вярно.

– И как се чувстваше?

– Страхотно. Допреди три минути.

– Още си падаш по грубите шегички.

– Така прикривам своята плахост.

Тя си замълча.

– Искаш ли нещо? – попитах я.

Тя се озърна към моята сутрешна бира на масата.

– Не, но ти си вземи, ако искаш.

– Стига ми засега.

Бет кимна.

– Получих твърде сбито резюме от ФБР по случая с руснаците – сподели тя и попита: – Какво се случи, след като се видяхме?

– Не мога да обсъждам това.

– Ясно. А още ли си в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус?

Натириха ме в платен административен отпуск по време на разследването на крайно деликатния случай с руснаците – така федералните власти ме държаха под око, за да си трая, докато замажат всичко както трябва. Този отпуск приключи миналия месец, а срещу заявлението за напускане по собствено желание се сдобих с хвалебствена препоръка в досието си. Подписах обичайните документи за неразгласяване на поверителни сведения, получих си последната заплата и ето ме свободен гражданин. Но както един мъдрец е подхвърлил: „Какъвто си, такъв си оставаш“. А аз си оставам Джон Кори, работил в нюйоркската полиция, антитероризма и наблюдението на дипломатите. Имам си пистолет и съм готов за приключения.

– Джон?... – подкани ме Бет.

– Макс какво ти каза?

– Не беше сигурен дали още си там. – Тя се подвоуми и добави: – Но каза, че жена ти се е преместила в столицата.

– Това беше чудесен шанс за нея.

– Не се съмнявам.

Не казах нищо повече.

– А ти мислиш ли за преместване във Вашингтон? – попита Бет.

– Не.

Седяхме смълчани, зяпахме водата. Най-добре е да не обсъждаш проблемите в брака си с бивша приятелка. Няма нужда да ѝ внушаваш неволно, че съжаляваш за миналото или че искаш да подновите връзката си. Накрая попитах:

– Е... какво мога да направя за теб? Или е обратното в случая?

– Май малкото ми време изтече.

– Не виждаш ли колко съм зает?

Усмихна се, но каза сериозно:

– Ти... само безделничиш или... – посочи джоба, в който беше пистолетът – се криеш?

– Знаеш, че не се крия.

– Имаш ли причини да очакваш, че някой човек или група хора искат да ти навредят?

– Някой друг освен теб ли? – И двамата се подсмихнахме. – Този катер изглежда ли ти подозрителен?

– Не. Но май не бива да седя толкова близо до теб.

Пак се усмихнах и зададох следващия въпрос:

– Имаш ли някаква конкретна информация за мен?

– Нямам, обаче бих те посъветвала да си заключваш вратите. – След миг тя добави: – Ако бях дошла да те убия, вече щеше да си мъртъв.

– Няма съмнение, че някой от двама ни щеше да е мъртъв – съгласих се аз.

– Ще помоля Макс да възложи на някой патрул да наминава по-редовно край къщата – каза тя.

– Не е необходимо – уверих я.

– Ако си промениш мнението, мобилният ми номер е все същият, както ще се убедиш, щом погледнеш съобщенията в телефона си.

Всъщност аз бях запазил номера ѝ в списъка на контактите си.

– Добре. Затова ли дойде?

– Не. Макс ме помоли да ти предам нещо.

Разбира се, Макс би могъл и лично да ми каже каквото е искал...

– Ти кога говори с него?

– Снощи. Вечеряхме заедно – обясни тя.

Макс си е сваляч, затова попитах:

– Срещате ли се?

– Не. Отношенията ни са изцяло професионални.

– Ясно.

Каквито бяха и моите отношения с Робин, Бет, Кейт и Тес, преди да стигнем до секса. Трябва вече да се откажа от този навик.

Бет сякаш се досети за какво мисля и попита:

– Какво стана с партньорката ти от Групата за наблюдение на дипломатите? Бес ли се казваше?

– Тес. – Въпросът приличаше на уловка, затова добавих: – Не знам. Виждаш ли се с някого?

– Не. Искам да те попитам дали...

– Още ли имаш онази вила? – прекъснах я.

Добавих мислено: „Където толкова често се чукахме до премала“.

– Да, имам я. И така...

– Вероятно сега струва цял милион – подхвърлих аз.

– Не е чак толкова поскъпнала. Слушай, кажи ми дали...

– Много убийства ли се случват наоколо? – не мирясвах аз.

– В момента обмислям дали аз да не извърша поредното – натърти тя.

– Яростта е сред седемте основни мотива за убийство, както знаем и двамата. Ревността също е сред тях. Колко е тънка границата между любовта и омразата...

Тя си погледна часовника.

– Трябва вече да се връщам в Яфанк.

Градчето с това странно име – може и да е индианско, де да знам – се намира трийсетина мили пò на запад, Бет работи там в полицейското управление на окръг Съфолк. Тя е детектив-сержант в отдела за разследване на убийства, наброяващ двайсетина души, тоест е втора по старшинство след лейтенанта. Не е зле за млада жена в работа, вършена традиционно от мъже. И то работа, която може да ти прецака главата зле, след като видиш първите десетина жертви на убийство. Още нещо общо между нас двамата.

Бет обаче живее в Хънтингтън, друго градче още трийсетина мили пò на запад, значи вероятно бе нощувала във вилата си, която беше наблизо. В компанията на Макс?

– И какво те води насам? – реших да попитам.

– Дойдох да нагледам вилата и да вечерям с Макс. Той спомена, че ти също си тук, и помоли да ти предам съобщение. Затова те навестих.

– Добре, готов съм да чуя съобщението.

– Чудесно. Първо да попитам дали си официално безработен?

– От миналия месец.

– Търсиш ли работа?

– Не и ако Максуел ще ми бъде началник.

– Няма нищо общо с Макс.

– Така бива. Но бих се съгласил да ти стана началник в полицейското управление на окръга.

– В този живот няма да ти провърви толкова.

– Хайде, казвай какво ми предлагате.

– Изслушай ме търпеливо, моля те. Макс познава един човек – Стив Ландовски, когото и аз съм виждала един-два пъти. Бивш детектив от нашето управление. Сега е собственик на частна детективска агенция с офис близо до Ривърхед, името ѝ е „Секюрити Солушънс“. И при него работи бившият детектив от нюйоркската полиция Лу Сантанджело, когото може би помниш.

– И още как. Разследвали сме заедно случаи на безследно изчезнали.

– Според Лу ти си най-способният детектив, с когото е работил някога, и той ще смята за чест, ако обмислиш възможността да постъпиш в „Секюрити Солушънс“. – Бет добави: – Стив Ландовски е готов да обсъди веднага това с теб.

Да видиш ти изненада. Джон Кори, частен детектив.

– Май няма да стане – отвърнах аз.

– Защо?

– Обмислям други възможности.

– Нямаш други възможности – напомни тя. – Напуснал си нюйоркската полиция с инвалидност 75 процента...

– Това е само за пенсията. Иначе съм стопроцентово годен, както и ти може би помниш.

Тя пусна похотливия намек покрай ушите си.

– С такава инвалидност не можеш да се върнеш на работа в полицията там. Ако искаш пак да станеш ченге, най-добрият ти шанс е като подчинен на полицейския началник в забутано градче насред пущинак, където щъкат мечки.

Значи помнеше моята фобия от мечки. Това си навличаш, ако споделяш шантавите си страхове със съпруга или любовница. Използват наученото срещу теб.

– Вече нямам нищо против мечките.

Тя стана и опря задник на парапета, за да е с лице към мен. Пак се спогледахме и Бет каза:

– Никога няма да си намериш отново работа във федералните служби за сигурност.

– Ти пък откъде знаеш?

– Познавам теб. Не се погаждате добре с федералните. Ти си опърничав с шефовете, не си падаш по правилата и инструкциите.

Съвсем вярно. Ченгетата казват, че ФБР означавало „Фантастично безлични ръбове“, а моят престой в работната група по борба с тероризма и в Групата за наблюдение на дипломатическия корпус беше нагледен пример за несъвместими нагласи към работата и живота. Федералните агенти не харесваха моя прям полицейски подход към проблемите или политически некоректните ми шегички за света на исляма. Всички от нюйоркската полиция в групата по антитероризъм се държаха така, но аз бях неофициален главатар на бандата.

– Какво означава изразът „мирен арабин“? – подметнах аз.

– Джон, стига...

– Арабин, на когото са му свършили патроните – натъртих. – Да, работата с федералните беше предизвикателство за мен. Искам обаче да ти се похваля, че имам няколко много добри препоръки в досието си.

– И те направо ще се изпарят, ако пак опиташ да постъпиш във федерална служба. Джон, те вече не те искат. А и ти вече не искаш да работиш за тях.

– Да, това не е на първо място в списъка с желанията ми. Но там се върши истинска работа и мога да се приспособявам...

– Ти искаш пак да бъдеш ченге. А шансът да работиш с частни детективи, повечето от които са бивши ченгета, е най-добрата ти възможност. – И добави: – Вицове в съблекалнята, неприкрит мъжки шовинизъм, пиене в компания...

– Къде да подпиша?

– И твърде хлабав надзор от началството.

– Добре, това го схванах. Но...

– И сам ще решаваш какво да правиш. – Бет се взря в мен. – Според Макс това ти пасва идеално. И може да се окаже изгодно. Някои от тези типове трупат пари, ако си намерят подходящи клиенти. – Тя реши да бъде по-откровена: – Имах гадже частен детектив, преди работеше в нашето управление. Караше мерцедес.

– Вероятно е наемал колата за вашите срещи.

– Хайде да го направиш като услуга за мен. И за Макс. Просто отиди да поговориш с онези хора.

– А ти ми направи услугата да предадеш на Макс, че му благодаря, но не искам.

– Кажи му лично. – Тя смъкна задника си от парапета. – Трябва да тръгвам.

Пъхна ходилата си в обувките.

– На работа ли си? – попитах я.

– Да.

– Имаш ли време за обяд?

– Може би друг път.

Изправих се.

– А за вечеря?

– Имам... среща.

– Разбрах. – Реших да ѝ обясня нещо: – Трябва да се махна оттук до първи юли. Вуйчо ми е дал къщата под наем за лятото.

Тя не каза нищо и аз продължих:

– Връщам се в града.

Ех, защо нямах своя къщурка наоколо, за да остана през лятото, вместо да кисна в града.

– Желая ти сполука, Джон.

Протегна ми ръка и аз я стиснах.

– Дори ако исках да приема това предложение, няма как да пътувам дотук всеки ден чак от Манхатън.

– Можеш да намериш нещо под наем наблизо.

– Наемите тук са направо безумни през лятото. А и поддръжката на моя апартамент в Манхатън... – прехвърлен ми от Робин, моята преуспяваща като адвокат бивша съпруга – никак не е евтина. Но ти благодаря за...

– Защо не отидеш да поговориш с онези хора? – настоя Бет. – Ако те вземат на работа, както ще се случи... може би ще се уговорим нещо за моята вила. – Тя подхвърли след миг-два: – Има две спални, както може би помниш.

Ето, дочаках този момент. Все дотам стигам. Погледите ни се срещнаха за пореден път и аз казах:

– Признателен съм ти.

– Значи ще им се обадиш?

Вече мислех с долната си глава и отговорих:

– Ще им се обадя.

Тя извади визитна картичка от джоба си и ми я връчи.

– Това е номерът на офиса. Името на секретарката е Ейми. Тя очаква обаждане от теб. Попитай за Стив или Лу.

Пуснах картичката до пистолета.

А Бет предложи:

– Първо се обади на Макс. Той ще ти каже каквото трябва да знаеш за „Секюрити Солушънс“.

– При предишния опит да направя нещо за Макс, едва не ме убиха.

– Сам си го изпроси.

Бет не си пада много по съчувствието. Все пак не ми напомни, че едва не убиха и нея по моя вина. Има благородство в тази жена.

– Решаваш да действаш сам без добра подготовка, както направи и в случая с руснаците, когато също едва не те убиха. Дали не ти е навик?

– Щом казваш, така трябва да е.

– В частна агенция поне няма да попадаш в опасни ситуации.

– Това не ме привлича.

– Ама че си корав. – Тя ме изгледа. – Обади ми се. Кажи ми как е потръгнал разговорът.

– Непременно.

– Ще изляза сама, не ме изпращай.

Прегърнахме се набързо и небрежно като бивши партньори в забавленията, тя се врътна, влезе в къщата и подвикна отвътре:

– Детектив, носи си телефона винаги.

За нея не бих искал да работя.

Озърнах се към залива, където платноходка се скриваше зад дъждовна завеса. Спомних си нещо, което чух веднъж от покойния Том Гордън: „Лодката е на сигурно място само до пристана. Но не това е предназначението ѝ“.

Джон Кори, частен детектив. Нещо като сигурен пристан, но не това е предназначението ми. Тази работа обаче можеше да ми донесе още облаги. Малка вила в провинцията. И може би ново разпалване на стар любовен пламък.

Няма как да плуваш два пъти в същата река, защото и реката не е същата, и ти не си същият.

Трябва още да поумувам върху това.