Отдавна отминала светлина

Първа част

1.

Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали...

Събития се разгръщат в този момент, но има и забавяне, пролука в припряната върволица от влизащи и излизащи, а и миналото е по-близко през нощта.

Той умува над случка от времето, когато опознаваше света и мястото си в него. Не може да разкаже цялата история, а и не би го направил. Виждаме само откъслечно историята, дори да е нашата собствена. Тя бездруго не ни принадлежи изцяло – в памет, в записки, в чуто или прочетено. Можем да си върнем само част от миналото. Понякога и това стига...

Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.

Помня много добре онази есенна нощ. Твърде странно би било да не я помня, след като ме тласна по различен път от този, който си представях. Промени насоката на дните ми, както би казал Гуарино. Смъртта можеше да ме застигне лесно. И не би имало никаква посока. Виденията за ножове останаха задълго в ума ми след това. И за онзи на колана ми, и за използвания преди моя.

Дължа живота си на Морани ди Росо. Паля свещи, за да почета паметта му. Той беше добър човек, май е справедливо да се каже, че нямаше как да не е добър човек, щом беше сред приятелите на Гуарино. Морани беше главен иконом на двореца в Милазия. Той ме прие на служба по препоръка на Гуарино. И затова бях в двореца през нощта, когато граф Уберто, наричан също Звяра, бе убит от момичето.

Струва ми се необходимо да спомена, че станах ученик в школата на Гуарино не защото моят баща беше сред видните хора. Когато поканили Гуарино, най-изтъкнатия човек на нашето време според мен, да открие придворна школа в Авена, той поставил условие – нека му разрешат да приеме и няколко деца с по-обикновено потекло, ако са умни и показват заложби, за да ги образова редом със синовете и някои от дъщерите на благородниците.

Така приеха и мен. Баща ми беше шивач в Сереса. За мен не е срамно да кажа това. Знам какъв беше той, какъв бях аз и какъв съм сега. Забеляза ме духовникът в кварталното светилище до големия канал. И отсъди, че имам пъргав ум, добре развит и възпитан младеж съм, а ученето на писмената и смятането е лесно за мен.

Шивачите в Сереса (а и другаде) все пак имат някакво положение в обществото. Влизат в домовете и личните покои на величията, бъбрят си с тях при меренето на дрехите, научават нуждите им (не само за облеклото), понякога насочват тези нужди. В нашето време външността има значение. Допускам, че в повечето епохи е така.

Насърчен от духовника, баща ми спомена за мен пред един от своите покровители – член на Съвета на дванайсетте, после духовникът написа писмо на същия човек и... всичко се задвижи. Имам спомен за майка си в деня на тръгването – тя спаси жълто птиче от котката. Прогони котката, после се обърна и ме прегърна на сбогуване. Не знам дали е плакала. Ако е проронила сълзи, случило се е след като потеглих.

Прекарах седем години при Гуарино в Авена. Сега там има негов бюст в двора на палата пред стаите, където се помещаваше школата. Закрита е от години. Гуарино го няма, баща ми (Джад да брани душата му) също го няма, както и мнозина други, които имаха значимо място в живота ми. Случва се, ако живееш достатъчно дълго.

В тази школа завърши и остана детството ми. Научих се да пиша изкусно, а не само правилно. Да говоря изтънчено с видни хора и да излагам ясно доводите си. Да боравя с оръжия и да се справям с новата форма на счетоводство. Да пея (не чак толкова изкусно, честно казано), да яздя коне и да се грижа за тях – това стана любимото ми занимание.

Научих се да говоря подобаващо с по-издигнатите от мен, с равните и с по-нисшестоящите – също, и то поне с престорена лекота. Чух част от историята на Батиара, чух и за събития в нашето време, за които обаче ни бе говорено предпазливо, защото някои неща се премълчаваха дори в школата. Накрая помагах с по-младите ученици. Изобщо не бързах да напусна това спокойно убежище.

Някои от нас се научиха да четат текстове на древните. Научихме за Сарантиум на изток – Града на градовете, какъв е бил преди хилядолетие, какъв е сега и как го застрашават ашарите, кланящи се на звездите. Слушахме истории за императори и колесници.

До голяма степен заради тези езици и разкази за миналото заедно с достъпа до конюшнята в двореца на Авена останах при учителя си по-дълго от повечето други. Както и заради обичта си към него.

Вече обмислях дали не бих могъл да стана търговец и подвързвач на книги у дома в Сереса, където този занаят беше във възход, но Гуарино каза, че подхождам за придворен, за да използвам и споделям онова, на което ме е научил. Смяташе и това за своя задача – да изпраща мъже и понякога жени в света, където да добият влияние, да насочват хората по пътища към по-добър живот във времена, когато насилници властваха и воюваха и в Батиара, и отвъд пределите ѝ.

Ще имаш предостатъчно време да подвързваш и продаваш книги по-късно, каза ми той... ако решиш, че все пак искаш да го правиш. Но първо заеми пост, на който ще можеш да дадеш част от онова, което ти бе дадено тук.

Той бе изпратил писмо на стар приятел и така Морани ди Росо и Милазия влязоха в живота ми. Морани ми предложи да служа в двореца там. В двореца на Звяра.

Понякога избираме сами, друг път избират вместо нас.

Неведнъж умувах какъв можеше да бъде моят живот, ако се бях върнал в Сереса, за да отворя свой книжарски дюкян или да стана съдружник във вече съществуващ. Братовчед ми Алвизо тъкмо бе отворил такъв дюкян до един от по-малките канали. Алвизо обаче не бе учил в знаменитата школа на Авена. Не бе получил този житейски дар. А дадените възможности носят и отговорности. Така ни учеха.

Затова отидох в Милазия. И преди, и сега лоши хора са властвали в някои от по-големите и по-малките градове-държави из Батиара, но не ми се вярва мнозина да оспорят твърдението, че Уберто от Милазия беше сред най-злите по онова време.

И тогава, и днес за мен беше интересно, че порочни хора могат да вземат властта, а поданиците да ги приемат и подкрепят, ако направят живота им малко по-мирен. Ако хамбарите са пълни и гражданите са сити. Ако войната не доведе и глада пред крепостните стени. Уберто бе запечатал свой враг в бъчва, за да провери ще зърне ли как душата му излиза при смъртта.

Щом е неизбежно мъже и жени да бъдат убивани, иска ни се това да се случва другаде. Такива сме си дори когато се молим. В тези времена, когато наемни войски кръстосват насам-натам по хълмове и речни долини, сражават се за наелия ги град-държава или плячкосват за себе си, а Върховните патриарси воюват срещу половината благородници и заговорничат с другата половина, някои откриха в сблъсъците на великите съблазнителни шансове да увеличат собствената си власт.

Села и градове биват опустошени от разярени гладни войници само за да бъдат изтърбушени отново след година. Настъпва глад, а с него и болести. Във времена на тежки заплахи на предводител, комуто стигат силите, а и вдъхва достатъчно страх да опази града си, позволяват какви ли не прояви на порочност и злодеяния между стените на двореца му.

Не беше тайна за никого. Уберто от Милазия се бе прочул със случките в покоите му нощем, когато го прихванеше. Говореше се за млади тела, изнасяни през по-малката порта на двореца в мрака, безжизнени и поругани. И все пак му служеха достойни мъже, които се помиряваха с нашия бог както можеха.

Жонгльорство на душата. Мълчаливото примирение се среща по-често от своята противоположност – съпротивата от гняв и нетърпимост. По света има вълци и в изящните палати, а не само в тъмните гори и пущинаците.

Хората отпращаха дъщерите си далеч от Милазия и околните стопанства през годините, когато Уберто проявяваше нрава си. Не успееха ли да му намерят достатъчно привлекателни момичета, водеха му и момчета.

Това се знаеше, както вече казах. Чувахме слухове и в Авена. Някои в школата с по-добро потекло от мен дори се шегуваха, че да им се водят жени (никой не пускаше шегички за момчетата, за да не рискува прекалено) е сред изкушенията на властта. Справедливо е да спомена, че не говореха за убийства, само за насладите на нощта. Или на повече от една нощ.

Доведените при Уберто никога не оставаха за повече от една нощ. Повечето му гости оцеляваха, прибираха се у дома, дори получаваха монети като отплата – защото момичетата трудно биха си намерили съпруг, а момчетата си носеха срама.

Но не всички напускаха живи двореца. Не всички.

Смъртта можеше да ме сполети първо в онази ветровита есенна нощ, ако Морани не ме бе изпратил да донеса вино по слугинската стълба, щом ни съобщиха, че момичето е дошло.

Когато водеха някого при графа нощем, самият Морани заставаше на пост пред покоите на Уберто. Той като че не искаше да обремени друга душа с този товар. Изглежда, постъпваше така от години.

През онова лято и есен предпочиташе да остана при него преди и след появата на момичето или момчето, но не и в миговете, когато те изкачваха стъпалата. Вече се бе случило три пъти. Тази нощ беше четвъртият път. Не вярвам в свещени числа, само разказвам историята си каквато я запомних.

С Морани беседвахме за мъдростта на миналото пред стаите на графа. Рецитирах поезия, ако той поискаше, докато зад вратата Уберто правеше каквото си бе наумил. Чувахме по нещо от време на време. Покруса се изписваше по лицето на Морани, струваше ми се, че виждах и други чувства. Почти винаги продължаваше разговора с мен – за философи, за идеите на самоограничението, за умението да си безразличен към колелото на съдбата. Пиеше от виното, което му донасях, но никога не прекаляваше.

Не можеше да ме опази да не науча какво се случва, само ме отстраняваше от съучастие във влизането на доведените. Е, да, искаше да остана при него после. Може би му тежеше да стои сам отпред. Или пък смяташе, че ми е потребно да опозная отчасти тъмната страна на света също като светлата. И оттогава ми е хрумвало понякога, че в някакъв смисъл тъкмо такова е състоянието на днешна Батиара – изкуство и философия редом със зверове.

Ако бях до него, когато момичето се е качило по стълбата между факлите, ако довелите я стражници бяха видели и мен там, няма и сянка на съмнение, че щяха да стоварят върху ми същата отговорност за онова, което последва.

Но те не ме видяха. Само Морани я чакаше, за да я приветства благо и да я въведе през вратата след внимателно претърсване за каквото и да е оръжие. Стражниците вече я бяха претърсили долу, но като главен иконом на двореца Морани беше задължен да направи същото пред онази врата.

Само че аз бях там. Видях я.

Вече се бях върнал с пълната манерка и стоях в сенките на задната стълба, където стражниците и момичето не ме виждаха, но аз можех да ги видя. Затова я познах.

Не ми се вярваше, че тя би си спомнила кой съм, ако ме бе зърнала, но аз се сетих веднага коя е. Не бе минало много време. И проумях в същия миг, че нещо не е наред.

Не направих нищо. Не казах нищо. Позволих да се случи.

Няма да е пресилено, ако стоварите върху мен вината за смъртта на Морани ди Росо. Аз му дължах много и изпитвах симпатия към него. Той беше сърдечен човек, имаше малки деца, а аз познах жената и оставих всичко да продължи така, че той да бъде екзекутиран и разчленен на площада скоро след това.

Често съм си мислил, че създаденият от бога свят поне в нашите времена не е милостив към добрите хора. Не знам какви изводи подсказва това за мен и за моя живот.

Трупаме грехове и вина, като просто вървим през дните си и избираме да направим или да не направим нещо. Накрая ще бъда съден и за неговата смърт. Както и за други.

Тя забеляза силуета на слуга в сенките на втората стълба. Държеше нещо, може би съд с вино. Той нямаше значение. Важно беше да изглежда неспокойна в очите на иконома, но не и толкова уплашена, че да я заподозре в нещо потайно. Помнеше и че трябва да бъде непохватна в хубавите дрехи, които бяха донесли от двореца за нея.

Обсъдиха това, когато планът се зароди, когато тя се съгласи да го изпълни, дори докато Фолко казваше натъртено, че е само хрумване, идея. Той не можеше да ѝ заповядва. Разбира се. Но беше достатъчно уверен, че може да успеят.

Тя му повярва. Не би я изпратил да намери смъртта си, не и заради Милазия. Нито заради нещо друго. Имаше шанс да избегне смъртта, докато постигаше каквото той искаше. Тя беше оръжие в неговите очи, а добрият предводител не похабява оръжия. Освен това беше негова племенница.

Отговори с „да“ без колебание. Не ѝ беше присъщо да се двоуми. Имаше много причини да се съгласи. Първо, Уберто от Милазия викаше при себе си деца и ги убиваше. Тя не беше мекушав човек, нямаше как да е в такова семейство, но възприемаше Уберто като... оскърбление. Още не бе убивала и нямаше как да не си спомни това сега. Не беше трудно да покаже на иконома, че е неспокойна. Защото така се чувстваше. Усмихна му се с треперещи устни. Имаше дарба на актриса, отчасти и затова беше полезна.

Икономът ѝ се представи благо. Претърси я за оръжия, както бяха сторили и стражниците. Те се забавляваха, ала той го направи с достойнство, но и усърдно.

– Как се казваш, момиче? – попита я.

Каза му името, което измислиха преди четири месеца, когато тя се премести в стопанството извън градските стени.

Мъжът и жената, получили пари да я представят за своя сродница, преместила се при тях след смъртта на своята майка, щяха да заминат тази вечер. Всъщност би трябвало вече да пътуват колкото може по-бързо в есенния мрак. Разчитаха на хаоса в двореца и града, който ще забави разследването и гонитбата – не би имало човек с власт и ясен разсъдък, който да даде такива нареждания.

В сделката бяха включени кон и каруца, които щяха да ги чакат, а и повече сребро, отколкото бяха виждали някога през тежкия си живот. Щяха да напуснат стопанството без почти никакви вещи, като оставят запалено огнище и дим от комина, за да не събудят подозрения. Изложиха се на голям риск, но и това се налага, ако искаш да постигнеш нещо повече. Капитаните на Фолко умееха да преценяват хората и бяха направили добър избор. Адрия желаеше късмет на двамата, но не отдели време да мисли за тях. Сполуката беше капризна, а за нея беше трудно да се уповава на вярата по какви ли не причини.

– Той е кротък тази вечер – рече икономът.

Нямаше как да знае дали ѝ каза истината, или само искаше да уталожи нейния явен страх. Тя кимна и промълви тихо:

– Това добре ли е, господарю?

Той въздъхна. Тя долавяше, че скърби за нея. Все едно беше, нали щеше да я вкара вътре при онзи?

Нямаше значение. Каквото и да се случеше – и да успееше в замисъла, заради който дойде тук, и да се провалеше в стаята зад вратата, над този човек – Ди Росо, вече тегнеше смъртна заплаха. Ако не се сепне още сега, докато я претърсва...

Не отгатна нищо. Може би жена щеше да забележи, но шансът беше малък, а и жена не би се появила тук.

Някакъв човек от Еспераня бе постъпил на служба при Фолко и имаше умения, за които се знаеше малко в Батиара. Тя се страхуваше, докато се подготвяше, след като в стопанството дойдоха с вестта, че е повикана... но със страха трябва да се справиш, не го оставяш да ти повелява. Фолко често повтаряше това пред всички. Не отричаш, че го чувстваш, а го овладяваш.

Тя беше по-възрастна от твърде младите момичета, които Уберто предпочиташе, вероятно и твърде висока, но красива жена, каквито не бяха останали много в Милазия и околностите ѝ. Нито веднъж не отиде на пазара, за да не се набива на очи, да не стане прекалено натрапчива примамка, но и не се криеше от хората в съседните стопанства, та непременно да има кой да подшушне на стражата в двореца за подходящото момиче срещу няколко монети. На това разчитаха. Обикновено можеше да се предвиди как постъпват хората, ако обмислиш всичко както трябва. Фолко повтаряше и това много често.

И все пак тя пожелаваше лоша смърт на мъжа, който бе казал на стражниците.

Можеше и да е жена, разбира се. Не ѝ се искаше да си го мисли, но откъде да знае? Хората тънеха в жестока нищета. Навсякъде тормозеха селяните, скубеха ги безмилостно с налози, за да бъдат занаятчиите и търговците в градовете по-доволни от своите господари... и съответно не толкова опасни. Дори Фолко правеше същото в Акорси. Още няколко монети в стопанството преди зимата можеха да донесат дърва за огрев, храна, да помогнат някому да оцелее заедно с децата си.

Всеки искаше нещо, което нямаше – понякога просто хляб или топлина. Гурчу, предводителят на ашарите от изтока, искаше да превземе Сарантиум, Града на градовете. А тя искаше повече свобода, отколкото светът беше склонен да предложи на една жена. Други пък искаха обич.

Фолко искаше Милазия. Това беше ход в дълга игра срещу отдавнашен враг, не го правеше заради самия Уберто.

Едва ли би успял да наложи властта си в града незабавно, но имаше някакъв шанс в бъркотията, която тя щеше да причини тази нощ. И самата заплаха Фолко да се разположи по-наблизо стигаше да лиши от спокойствие Теобалдо Монтикола, чиито град и земи се намираха на юг. А безразсъден насилник като Монтикола може и да допусне грешка, ако го лишиш от спокойствие.

Тя знаеше отдавна, че омразата между Фолко Чино д’Акорси и Монтикола ди Ремиджо има голямо значение в света или поне в тази негова част.

Нали заради нея беше тук тази нощ? В този дворец. Сама направи този избор. Втълпяваше си, че е така. И беше почти правдива.

– Когато е по-кротък, обикновено означава по-спокойна нощ – каза икономът в отговор на нейния въпрос. „По-спокойна...“, повтори тя мислено. – Бъди... сговорчива, но не и нетърпелива. Той харесва... на графа му допада да си мисли, че момичето не знае нищо за... тези занимания.

– Аз и досега съм си девствена – рече тя.

Дори беше вярно.

– Разбира се, разбира се! – съгласи се той припряно. В светлината от фенера червенината по бузите му личеше. Икономът се прокашля. – Аз ще чакам. Ето тук.

– Защо, господарю? – попита тя.

Малка непредпазливост.

– Ами... за да повикам стражниците, които ще те върнат у дома след това.

– А, тъй ли било. Сполай ви. – Говореше като селянка. – Той ще ми стори ли зло?

Стори ѝ се, че е уместен въпрос след всички онези истории.

Икономът се извърна.

– Просто... бъди сговорчива. Както казах, тази вечер е по-кротък.

– Да, господарю.

Все още различаваше онзи силует при слугинската стълба. Двамата стражници се бяха върнали долу по главната.

– Хайде – подкани икономът и я заведе пред тежка врата.

Потропа тихо.

– Доведи ми я – веднага откликна нечий глас.

И я уплаши силно. Икономът отвори вратата.

Адрия влезе. Икономът затвори вратата зад нея.

Хубава стая. Ако не бе израснала в по-голям и по-богат палат, щеше да изпита страхопочитание. Но тъкмо така трябваше да се държи, напомни си тя.

Имаше прозорци от двете страни на разпалена камина отсреща. Още една врата отляво не беше затворена. Тя би трябвало да води към вътрешните покои. Килим с шарки на пода от едната страна пред втора камина. Лампи на масите за по-ярко осветление, вино на една от масите. Почти опразнена кана, отбеляза тя.

Отляво до стената с открехнатата врата имаше легло. Там нищо не закриваше пода и по дървото тук-там личаха по-тъмни петна. Знаеше от какво са. И си каза, че няма да се поддава на страха. Два гоблена на стената отдясно. Осветени от пламъците в камината. И двата изобразяваха ловни сцени. Той си мислеше, че е ловецът в стаята с нея.

Но тя беше тук, за да не бъде така. Той беше див звяр, а тя – ловец тази нощ. През целия си живот бе ловувала в горите около техния дворец. Тази мисъл ѝ вдъхна смелост. Отново се усмихна плахо и се отпусна на колене върху килима в тромав поклон. Сведе глава и сплете пръсти безмълвно. Твърде дръзко би било млада селянка да каже първа нещо на графа на Милазия, ако не ѝ бъде наредено да говори.

– Изправи се да те огледам – нареди ѝ той с плътен овладян глас.

Тя побърза да стане. Главата ѝ остана сведена. Той ѝ заповяда да вдигне глава. Подчини се. Внимаваше да не срещне погледа му. Той носеше син копринен халат, вързан хлабаво. И нищо друго отдолу. Едър мъж, с отминала младост, но косата му още тъмнееше. И той бе предвождал войски, и той бе извоювал за себе си град с меч в ръката. Случваше се често. Фолко също беше наемник.

Само че Фолко не беше като него. Този пред нея беше чудовище, а тя дойде в бърлогата му. Светлината трепкаше. „Сама направих избора си“ – внушаваше си Адрия за пореден път.

– Толкова си стара – каза графът на Милазия. – Стока, оставена на сергията под слънцето. Избледняла, както се случва с всички ярки неща. – Прозвуча като стихове, които той рецитираше. Тя не бе имала много време да учи наизуст поезия. – Разкопчай се – добави той. – Хайде, покажи се.

Тя го гледаше облещено. Малко оставаше да си прехапе устните, но си спомни навреме, че не бива. Той се усмихна и пристъпи към нея. Хвана я за едната ръка, не грубо, а само за да я дръпне към едната камина. На светло, проумя тя. Искаше да я види. Тя трепереше. Не се преструваше. Не отричаш страха, а го овладяваш. Вдигна ръце към копчетата на роклята, която бяха донесли в стопанството за нея. Корсажът беше зелен. Ръкавите се отделяха и бяха в червеникавокафяво като дългата пола, падаща до глезените.

Той я гледаше. Очите му следяха пръстите ѝ. Илиците на копчетата бяха корави, не беше трудно да покаже, че такива одежди са нещо ново за нея – висока непохватна селянка, свикнала да носи туника до коленете, нахлузвана презглава. Ако поискаше да провери ръцете ѝ, щеше да види мазоли. Тя живя в онова стопанство месеци наред, вършеше груба работа и в Акорси, преди да отпътува на юг. Фолко бе предложил това. Той се подготвяше старателно.

Графът се отдръпна малко по-назад, разглеждаше я с присвити очи. Тя приключи с копчетата и горната част на роклята се свлече.

– Стара – повтори Уберто. Зяпаше гърдите ѝ, не ръцете. – Твърде висока, твърде стара. Презрял плод и презряла плът. И тънки устни.

Трябваше той да я целуне. Или може би тя да целуне ръката му. И той не биваше да се досети, че тя иска това. „Всеки иска нещо“ – рече си. Той я доближи отново. Тя изви глава встрани.

– Не – отсече граф Уберто от Милазия. – Няма да извръщаш глава. Не и с мен.

Тя мълчеше. Той опря два пръста на лявата си ръка в бузата ѝ и завъртя главата ѝ към себе си. Тя потръпна. И той се усмихна, щом видя това. „Харесва му да се страхуват.“

После той плъзна пръстите си към тила ѝ, сграбчи косата и я придърпа към себе си, устата му се долепи до нейната силно и грубо.

И в същия миг я наръга в бедрото с острието в дясната си ръка.

Адрия изпищя. Болка като бърз тежък прилив, а тя знаеше, че този мъж може и да намаже ножовете си с отрова.

Както и тя имаше отрова по устните си.

Вторият слой от онова, с което ги бе намазала, долният слой я предпазваше да не се погуби сама с горния. Поне така бе обещал в Акорси онзи човек от Еспераня.

Уберто завъртя ножа и го издърпа. Болката разтърси Адрия заедно с отчаянието. Тя залитна. Той я остави да се олюлява, впил жаден поглед в нея.

– Господарю! – проплака тя. – Защо?...

– Боли, а? Има болка в потайните наслади – каза мъжът, който властваше тук. – Ще откриеш това тази нощ.

Още държеше ножа. Адрия погледна надолу. Видя кръв по срязаната рокля и по килима. Раната беше лоша. Не знаеше ще може ли да ходи. Ако не можеше, щеше да умре.

Но...

Затътри се към камината, сякаш губеше равновесие заради раната в крака. Той наблюдаваше. Очите му тъмнееха и на нея ѝ се стори, че съзира глад в тях.

– Родени сме в кръв – подхвърли Уберто от Милазия. – Момиче на твоята възраст знае това от години.

Адрия опря ръка в стената до камината.

– Господарю – изхленчи отново.

Кракът ѝ май щеше да се подгъне всеки миг. Наистина не знаеше ще може ли да се опира на него. Искаше ѝ се да заплаче. Всеки иска нещо.

– Смъкни роклята – заповяда той. – Я да видим тази рана. Трябва да се погрижим за нея.

– Прободохте ме, господарю – смънка тя.

Печелеше време. Човекът от Еспераня ѝ бе казал, че няма да се проточи дълго.

– Така е. Може би ще го направя отново, както и някои други...

Есперанецът не бе излъгал. Уберто от Милазия започна, но не довърши последното изречение в живота си.

Видя как ножът падна от ръката му. И сред всичко друго почувства свирепо студено удоволствие. А не само облекчение. Може би щеше да умре тук, ако не беше способна да ходи добре, но мъжът пред нея вдигна ръка към гърлото си и отвори уста за писък, обаче не се чу нито звук. Поредното обещание на есперанеца. Жертвата нямаше да изкрещи, да повика помощ. Щеше да се свлече безмълвно, но падането можеше да е шумно.

Имаше шум, но не силен. Той изпъна ръка да се подпре, но нямаше на какво там, където стоеше. Мекото тупване на пода можеше да бъде тълкувано отвън как ли не, вероятно като част от очакванията за случващото се тук, подобно на нейния писък. Адрия си каза, че не е първата, която е пищяла в тази стая с Уберто от Милазия.

Само че щеше да бъде последната. Несъмнено.

Очите му се ококориха, тя различи ужас в тях. Вече и двете му ръце се вкопчиха в гърлото, бореше се да вдиша. Преживяваното от нея удоволствие може и да беше недостойно. Нямаше да умува дали е така. Тя прекрачи встрани от камината и стената. Ахна, защото кракът ѝ за малко не се подви. Ножът му обаче не бе проникнал надълбоко, чак до дръжката. Просто бе искал да я уплаши. Вероятно се е възбуждал от вида на кръв, но явно нямаше отрова в раната. Не и в нея.

Взря се в мъжа на килима. Още се мъчеше да извика – може би иконома пред вратата, светия Джад или пък да отпъди демоните, които навярно вече виждаше в края на живота си.

Но още не беше умрял. Адрия се наведе, изохка от движението и взе падналия нож. Застана над него. И заговори с привичния си глас:

– Фолко Чино д’Акорси реши, че ти само хабиш живота, дарен ти от Джад. Изпратена съм да сложа край на това прахосване. Името ми е Адрия Риполи. Познаваш моя род. Умри в болка и дано никога не видиш светлина.

Синият халат се бе разгърнал. Тя пренесе тежестта си върху здравия крак, наведе се и заби ножа в половите му органи. И повтори за по-сигурно – заради умрелите тук деца.

Не беше от милозливите жени, никой в семейството ѝ не се отличаваше с добродушие, но как да не си представи деца, доведени треперещи от ужас в тази стая, за да бъдат подложени на зверски гаври и понякога убити. Ето защо използва ножа така, не се задоволи само с отровата по устните си.

Гледаше го как умира. Още кръв, и то в изобилие, по красивия източен килим. Мислеше си колко подобаващ край е тази осакатена голота. Ако имаше още по-зли мъже в света, не би искала да се озове в една стая с никого от тях. Сега този принадлежеше на Джад, за да бъде съден. Тя го изпрати там.

Имаше да върши още неща, стига да можеше, ако искаше да оцелее. А желанието ѝ за живот беше трескаво, не беше готова да се изправи пред същия съд.

– Господарю, моля ви! – изрече гръмко с гласа на селянка.

Пусна ножа и стигна с накуцване до прозорците, като потискаше пъшкането. Единият беше с рамкирани стъкла по новата мода, другият със старовремски капаци. И това бе отбелязано преди нейното идване. Фолко се подготвяше. Неговите хора – също, ако искаха да останат негови хора.

Тя отвори капаците. Изскърцаха, но тихо. Нямаше да се чуе. Наведе се навън да огледа.

Въжето беше на мястото си, вързано за клин в каменната стена и провиснало в мрака. Преди известно време внедриха в Милазия свой човек, който умееше да се катери. Той бе забил клина през някоя предишна нощ, а въжето бе вързал щом научиха, че е повикана. Трябваше да остави капаците отворени, нека стражниците нахълтат и видят въжето...

Ще стигнат до погрешно заключение. Защото нямаше истински път за бягство надолу по тази стена на двореца, не и за нея. Намираше се три етажа над двора и въпреки уменията си, които бяха полезни и за нея, и за Фолко, не би могла да се спусне на ръце по въжето, а и на площада долу винаги имаше стражници.

Само че дошлите в тази стая нямаше как да знаят какво е непосилно за нея. Не биха могли да научат и че Фолко подкупи бивш слуга в този дворец, за да му опише вътрешните покои и да посочи къде е скритата стълба. Фолко бе казал, че винаги има тайна стълба, водеща навън от покоите на владетеля. Адрия знаеше, че такава стълба съществува и в двореца на нейното семейство.

Трябваше да се добере до тази стълба, да се спусне и да излезе. На изхода щяха да я чакат мъже, които да ѝ помогнат в измъкването. Щеше да има кон, на който да препусне към свободата, към живота.

Но ѝ беше трудно да помръдне.

Опасяваше се да не падне в несвяст от болката. Изруга. Ако този курвенски син не я бе наръгал...

Курвенският син бе намислил да ѝ стори и по-голямо зло. Но беше мъртъв. А тя – не.

Никой никога не ѝ бе обещавал лесен път в живота. Особено нейният баща. Не беше такъв човек. Имаше богатство като дъщеря на дук, но нищо нямаше да е лесно. Не и за жена.

Върна се при мъртвеца. Наведе се, задъхана от усилието, и пак взе ножа. Отряза парче от халата и притисна раната с плата. Издърпа пояса на халата изпод трупа и превърза с него покритата рана. Стегна възел. Поне се опитваше да не ръси кръв, докато крачи. Почти изпищя, докато вършеше всичко това. После се опомни и наистина изпищя приглушено, за да я чуят отвън.

Озърташе се, мъчеше се да мисли дали не е забравила нещо. Поне засега раната не кървеше през плата. Каза си, че и това ще стане скоро.

Закуца към открехнатата вътрешна врата, дишаше тежко. Третата врата, така ѝ бяха казали: дъска от ламперията отляво срещу камина. Резе в устата на лъв, гравиран на дървото.

Ще прояви слабост, ако се строполи, внушаваше си, докато заставяше тялото си да се тътри. И ще си навлече смърт. Принуждаваше се да върви, подпираше се на маси или на стени, хващаше се за стълбчетата на балдахина над легло във втората стая. И вече плачеше от болката. Избърса си очите.

Стигна до третата стая. Намери лъва и натисна резето, което отвори ивица от стената. Зад нея имаше стълба. Нали ѝ обещаха, че има?

Чернилката вътре беше непрогледна. Адрия се обърна с проклятие и се завлече през стаята да вземе лампа от една маса. Пъхна окървавения нож под коланчето на роклята си. И чак тогава се сети, че корсажът ѝ още е разкопчан. Закопча го. Може и да беше забавно това желание за приличие пред прага на смъртта, но помнеше останалата зад нея изкормена голота на Уберто и не ѝ беше смешно.

Върна се при отворената ивица и се промъкна вътре, извика тихичко от навеждането. Бутна парчето от ламперията на мястото му. Знаеше си, че сигурно имаше кръв на пода и килимите по изминатия път. Нищо повече не можеше да направи. Оставаше ѝ да се надява – или да се моли? – никой да не забележи поне тази нощ. Да бъдат толкова стъписани и уплашени, че да се втурнат към отворения прозорец, да зърнат въжето и да хукнат надолу към площада, за да призоват с викове стражата.

След няколко крачки обаче Адрия проумя, че това не би имало значение. Трябваше да слезе два етажа по тези тесни, хлъзгави каменни стъпала с лампа в ръката, но нямаше как да се справи.

Не беше среща, която можех да забравя.

Малко повече от година по-рано Фолко Чино, един от прочулите се военачалници в Батиара, а от няколко години след смъртта на неговия баща и владетел на Акорси, посети властващото в Авена семейство Ричардиано и сутринта на втория ден намина при нашия учител Гуарино, за да го поздрави. Фолко като че беше най-прославеният бивш ученик на школата.

Всеки го наричаше с това име, ако ще и да беше фамилиарност спрямо управник на град. Гуарино сподели с неколцина от нас, че това се прави нарочно.

– По този начин се старае да изглежда благ. И такъв може да бъде, но не се оставяйте да ви заблуди.

Едва ли бихме се заблудили, защото Фолко се нареждаше сред най-страховитите командири на нашето време. Помислих си, че ако ще да настоява да го наричаме със собственото му име, не би могъл да заличи този факт от умовете ни.

През онзи ден той доведе още двама души. И едната беше високата жена, която по-късно щях да видя на влизане в стаята, където я чакаше Уберто от Милазия.

Разпознах я в Милазия, защото в градината на школата година по-рано, когато Фолко дойде при нас, аз бях сред още половин дузина старши ученици и двама от най-младите, близнаци. Невръстните братя изпяха приветствена песен при влизането на нашия прославен гост, гласовете им звучаха прекрасно в това утро към края на лятото.

Гуарино одобри изпълнението им със сдържано кимане. Фолко д’Акорси се ухили до ушите и каза:

– Помня как пях същата песен!

Даде по една монета на момчетата и пристъпи към нашия учител, за да го награби в яка прегръдка, като едва не го вдигна над земята. Ние се стъписахме. Всъщност бяхме потресени. Щом беше пуснат, Гуарино оправи сивата си роба и отбеляза:

– Достойнството трябва да бъде ценено, може би дори над всичко останало.

Фолко се разсмя. От мястото си виждах всеизвестната кухина, останала от дясното му око. Той не желаеше да носи превръзка на лицето. Всички знаеха за тази рана. Имаше противоречиви версии как му е била причинена. Според една от тях нанесъл му я Теобалдо Монтикола, което би могло да обясни някои неща.

– Ацопарди ли цитираш, учителю? – подхвърли Фолко. – Но ти даже не си съгласен с неговите тези! Какво ще кажеш за „Никой не заслужава обичта ти повече от онзи, който те учи на мъдрост“?

– И това е негово – отвърна Гуарино невъзмутимо. – По-сполучлива мисъл, признавам. Доволен съм, че не си забравил. Но обичта може да бъде проявена по най-различни начини.

Все пак се усмихваше, спомням си това. Вятърът разрошваше тънките кичури на косата му.

– Може – съгласи се владетелят на Акорси. – Учителю, ще се присъединиш ли към нас на трапезата след лова? Ерицио каза, че е редно да те поканя.

Толкова го прославяха като воин, че си го бях представял по-едър. Под меката червена шапка косата на Фолко Чино беше светлокестенява, но вече се прошарваше с малко сиво в нея. Имаше силно извит нос като човка и белег на същата буза, където му липсваше окото. Изглеждаше як, с издути мускули. Помислих си, че не е човек, с когото искаш да се бориш.

– Ще приема с удоволствие – отвърна Гуарино. – Предай моята благодарност на графа. Но преди да си тръгнеш, доведох някои наши ученици тази сутрин да покажат уменията си, ако нямаш нищо против.

– Не бих имал, ако времето ми стигаше. Но аз ще изляза на кон с Ерицио и Евардо да поговорим преди лова за някои неща около Родиас и Фирента и събитията там.

– Ясно – каза нашият учител. – Сарди стават все по-могъщи.

– Така е – потвърди Фолко д’Акорси. – Пиеро желае да ме наеме отново. И моята армия.

– То се знае – рече Гуарино.

Владетелят на Акорси ни удостои с поглед.

– Не се съмнявам, че се проявявате образцово, всички до един. Иначе вашият учител нямаше да ви доведе тук тази сутрин. Приемете моето съжаление и благопожелания. Трудете се и винаги се отнасяйте към него с почит, той е най-добрият сред нас. Хайде, Копо, Адрия, вече ни очакват.

Той се поклони на Гуарино, обърна се и излезе от нашата малка градина – човек приобщен към насилието, културата и властта, едното око блестящо, другото празно и тъмно. Облечени за езда, високата млада жена и другият мъж го последваха.

„Знаем, че е най-добрият“ – идеше ми да кажа, но бях наясно, че не бива да се обаждам. Затова през онази сутрин не показах уменията си на ездач пред Фолко д’Акорси. Не е изключено някои неща да бяха потръгнали по друг начин, ако бях получил такава възможност. Минавала ми е тази мисъл през главата, но не съм я споделял с никого.

И все пак онази сутрин видях жената. Висока, с червеникава коса, слаба. Чух името ѝ и забелязах как оглежда със скучаещо изражение градината. След това говорихме за нея. И как да не я обсъждат младежи, видели пред себе си Адрия, най-младата дъщеря на дук Аримано Риполи от Мачера, племенница на Катерина Риполи д’Акорси, значи и племенница по брак на Фолко? Влезе с него в нашата градина и си тръгна с него.

Но не това беше името, с което я чух да се представя на Морани в Милазия, когато я доведоха горе по стълбата като девойка от някое стопанство наблизо, повикана за насладите на графа.

Стоях в сенките на задната стълба и не направих нищо. Гледах как Морани я претърси, заведе я при вратата, потропа и я вкара вътре, когато графът му нареди.

Затова и до днес смятам, че за душата на Морани, за неговата смърт ще ми бъде потърсена сметка от бога.

Когато бъда призован с края на живота си, за да бъда съден, ще изтъкна в своя защита, че смъртта на Уберто през онази нощ, спасените и отмъстените животи на невинните трябва да бъдат добавени при отсъждането. Не аз погубих Уберто, разбира се, както и не аз убих Морани, но знаех още с влизането на жената в стаята, че е дошла по волята на Фолко, за да убие.

Не в името на справедливостта, а на властта, на тази жестока игра, танца на гордостта и враждебността в нашето време. Нали бях ученик на Гуарино? Познавах географията на този кът от света. Знаех къде е Ремиджо, градът на Теобалдо Монтикола. И Акорси на Фолко. А Милазия се намираше помежду им.

И докато се взирах, стиснал манерката с виното, за която ме прати Морани, аз реших колко ми е безразличен въпросът „защо“, стига Звяра да умре тази нощ. Прекарах достатъчно време в двореца му, убедих се какъв е графът, а бях млад и справедливостта означаваше нещо за мен.

Изобщо не ми мина през ума, че жената би могла да се провали. И сега съм смаян, щом си спомня това.

Изчаках няколко мига, преди да се появя в преддверието. То не беше нищо повече от открита площадка. Имаше дълъг нисък скрин, опрян в стената на стаята, където сега се намираха графът и жената. Морани седеше на него. Подадох му манерката и чаша. Той махна запушалката и отпи от виното, без да се занимава с чашата, и понечи да ми върне манерката.

Завъртях глава, а той изви вежди. Обикновено пиех с него в такива нощи. Сви рамене и пак отпи. Останах прав, както постъпвах обикновено. Помня, че се страхувах, и знаех, че не бива да се издавам. Ослушвахме се за звуци, но се преструвахме, че не е така. Дочувахме гласове, без да различаваме думите, ако не бяха произнесени силно.

Морани каза тихо (защото и нашите гласове можеха да се чуят вътре):

– Не искаш ли вино?

И аз свих рамене, излъгах го:

– Прекалих с пиенето снощи.

– Младежите би трябвало да понасят пиенето – каза той и опита да се усмихне.

Успях да направя кисела гримаса. А всъщност от мига, когато зърнах жената, си мислех, че може да имам нужда от бистър ум.

– Джуданио, знаеш ли някакви стихове за градини? – попита Морани. – Градини напролет?

Почти винаги ме наричаше с цялото ми име. Обикновено бях Данио за останалите, понякога използваха и друго умалително име от моето детство, което не ми допадаше особено.

– Знам, струва ми се.

Долавяхме гласа на графа през стената откъм близката до нас страна на стаята, на разстояние от леглото и масата, където оставяше играчките си.

Морани пи отново.

И аз казах, може би в пристъп на глупост:

– Струва ли си? И за двама ни?

Той се вторачи в мен.

– За нашите души ли говориш?

– Да.

Не точно за това си мислех.

– Не си струва – отговори той. – Джуданио, ще ти напиша препоръки тази зима. Ще ти намеря по-добър пост.

– Синьор, знаеш каква чест е за мен да служа при тебе. Знаеш, че...

– Не е заради службата ти при мен! – прекъсна ме Морани и въздъхна. – Остарявам, а мнозина разчитат на мен. И като стоя тук, се опитвам да... да подобря положението. – Гледаше ме едва ли не умоляващо. – Виждал съм глад, Джуданио. Обсади, разграбени и опожарени градове. Ужасни неща видях. А Милазия е опазена от всичко това засега, хората тук са в безопасност, защото той е...

Гласът на графа прозвуча рязко. И жената изпищя.

Стори ни се, че проехтя точно зад Морани. Трепнах. Той се понадигна и пак се отпусна на скрина. Спогледахме се. „Той е кротък тази вечер“, така ѝ бе казал.

„Господарю... защо?“, чухме нейния вик.

– Градина – избъбри Морани. – Стихотворение за градина, Джуданио. Или за друго. Каквото и да е! За слънчеви лъчи.

Гласът на графа: плътен, мазен като зехтин, топъл като греяно вино зиме. И нито звук повече от момичето. Аз трябваше да рецитирам стихове. Накрая все пак посегнах към манерката и пих. В онези дни поднасяха добро вино в Милазия под властта на граф Уберто. Помня как сърцето ми блъскаше в гърдите.

– Трудно ми е да се сетя.

Очите на Морани се вторачиха в моите.

– Трудностите ни предизвикват да се справим!

Сведох поглед. И Гуарино бе казвал същото. В школата. А тя имаше градина. И съществуваше, за да учи мъже и жени как да живеят благоприлично и ползотворно. И може би как да бъдат добри, ако имат такъв шанс, особено ако са на власт. Повечето ученици в школата идваха от овластени родове и се връщаха в тях.

Започнах:

– „Има място, което си спомням в летните нощи,

макар да го няма сега и за мен, и за всички останали.

Фонтани се плискаха сред портокалови дръвчета

и ухание жасминово се разнасяше в мрака.

Аз бях...“

Чухме звуци като от боричкане зад стената, после друг шум, приглушен.

Морани изви глава и се заслуша.

Стореното от мен в този миг не промени нищо, защото Уберто вече е бил мъртъв. Сега знам това. Той вече бе целунал момичето, което му доведоха... или изпратиха. Тогава обаче не знаех, а се намесих, за да задържа Морани ди Росо където седеше, след като и двамата чухме шум като от падане.

– Синьор, знаеш ли това стихотворение? – попитах го. – Преведено е от езика на ашарите на запад – отдавнашно е, от времето, когато те са владеели Еспераня, преди неверниците да бъдат посечени от мечовете, водени от светия Джад.

– И защо ми предлагаш да чуя стихотворение от неверник?

Той пак се обърна към мен.

– Гуарино казва, че можем да открием мъдрост и красота на неочаквани места. До голяма степен дължим знанията си за древните на преводите, направени от ашарите.

– Знам това – отвърна Морани и отпи вино. Взираше се в мен. – Знам също и че сега те желаят да разрушат Сарантиум. Златния град...

Гласът му затихна.

– Ти поиска стихове за градина – напомних му.

Чухме гласа на момичето отново. Твърде тих, за да различим думите ѝ. А после:

„Господарю, моля ви!“

Ужасно е да казвам това, но Морани се облегна – олекна му, че няма нищо необичайно. Защото в гласа на жената в стаята зад него прозвуча ужас, а ние вече бяхме чували такива гласове.

Знам, знам... вече казах, че той беше добър човек. Или ще приемете думите ми, или ще откажете да ми повярвате. Всички ще бъдем съдени накрая.

Продължих със стихотворението. Не знаех името на поета, имената често се губят в потока на времето. И моето ще се загуби, малко неща съм направил, с които да бъда запомнен. За Уберто може би ще си спомнят като за гнусно чудовище или за владетеля, който съхрани мира в Милазия двайсет години. А може би и едното, и другото?

Вярвам, че и Фолко д’Акорси, и Теобалдо Монтикола ди Ремиджо ще бъдат помнени дълго. Ала нищо чудно да греша. Всички можем да сбъркаме в преценките си за времето. А и нямам представа какво ще казват за тях, когато се изнижат векове и историите бъдат преиначени или доизмислени, когато може би дори от построените или разширените от тях дворци останат развалини и никой няма да знае с каква красота са били надарени мъж или жена, освен може би от запазен портрет.

Може би тъкмо изкуството ще надживее всички ни. Виждал съм обаче един портрет, нарисуван от великия Меркати, който макар и да е чудесна творба, изобщо не прилича на истинския човек, когото познавах.

От друга страна, по въпроса за творците, които може би ще ни надживеят, в онези мигове рецитирах любими стихове, а нищичко не знаех за автора им.

По-тих писък. Този път не толкова от болка, колкото от страдание. Все още не откъм очакваната страна на стаята, а при гоблените.

– Да му се обадя ли? – попита Морани.

Никога не ми бе задавал такъв въпрос. Изпълняваше заповед и през определен интервал отиваше до вратата да попита графа всичко ли е наред. Уберто знаеше колко го мразят. И беше предпазлив.

– Не е ли прекалено рано? – попитах и аз с пресилено равнодушие.

Дано Джад ми прости и това. Знаех, че вътре може би се случва нещо непредвидено.

– Прекалено рано е – съгласи се той.

Довърших стиховете от запада. И му предложих друго стихотворение – по-ново и любимо за Морани, съчинено от самия Меркати, смятан от мнозина не само за най-надарения скулптор и художник на нашето време, но и за изтъкнат поет, заради което му прощаваха множеството грехове. Той умря неотдавна. Срещал съм го веднъж.

Често съм умувал през годините и защо на някои хора прощават, а на други – не. Задържах още малко Морани да седи там и да пие от доброто вино. Това не продължи дълго, той явно беше разтревожен. Стана внезапно.

– Ще му се обадя.

Отиде при вратата. Пулсът ми се забърза.

– Господарю! – извика Морани силно. – Добре ли сте?

Това му бе заповядано да прави в такива нощи, докато момичето или момчето не бъде върнато при нас. Или докато не бъдат повикани хора да изнесат мъртво дете. Уберто се прибираше във вътрешните си покои, преди те да дойдат. Не оставаше да гледа как Морани се разпорежда с изпълнението на задачата.

Когато Морани му се обаждаше през вратата, графът отговаряше „Добре съм, икономе“, Морани кимаше сдържано, въпреки че само аз можех да го видя, и се връщаше на мястото си върху скрина.

В онази нощ нямаше отговор.

Морани повтори думите си. Зад вратата тегнеше мълчание. Треперех.

Още едно повикване, Морани си пое дъх и отвори вратата. Виждах как се тресе ръката му. Той влезе. Последвах го.

– Най-мили Джад, който възлюби чедата си... – промълви Морани ди Росо.

Още помня гласа, с който изрече думите. Според мен знаеше в този миг, че и той вече е мъртвец.

Изглежда, смелостта и волята невинаги са достатъчни. Колко лошо, каза си Адрия.

Оказа се трудно да остане нащрек, дори будна сред тази болка. Студът вцепеняваше във влажното каменно стълбище. Чуваше плъхове, може би и други твари. Имаше лампа, виждаше хлъзгавите стъпала, но левият ѝ крак не вършеше онова, от което тя се нуждаеше. Нямаше как да слиза нормално. Успя да седне и да се смъква надолу, изпънала напред ранения крак, защото не можеше да го сгъва без охкане, а не знаеше кой би я чул зад стените.

Не че имаше значение, ако не стигнеше до малката врата (скрита зад храсти, както ѝ бяха казали), през която би излязла в есенната нощ извън градските стени при Копо и останалите, при конете и бягството.

Сега беше на площадка и се опитваше да събере сили. Това трябваше да е вторият етаж на двореца. Ако потърсеше, вероятно би открила врата и тук. Имаше нужда от отдих, знаеше колко е опасно, но... трябваше да си почине поне за малко.

Събуди се от звук и прилив на болка. Зърна светлината от друга лампа, огряла стената на стълбището над нея зад завоя. Още не се виждаха нито лампата, нито носещият я човек. Нейната бе угаснала. Все едно.

Ще ѝ сторят ужасни неща, мислеше си Адрия. Имаше ножа на Уберто под препаската на роклята. Имаш власт над някои неща дори накрая. Дали би могла да убие някого, преди да убие и себе си? Или искаше прекалено много от бога?