Кой уби Джейми Лоурънс

Пролог

– Отново сте забравили кафявия сос – възнегодува Тери, докато оглеждаше своя сандвич с бекон, после въздъхна и отхапа парче. – Тези трябва да бъдат свършени до края на деня – Той посочи близкия палет с бетонни блокчета и се взря в екипа си без големи надежди. – Ей! – Всички обаче бяха струпани около един айфон и гледаха някакво клипче в Ютюб.

– Хайде! Къде е бетонобъркачката? Да започваме!

Като криволичеше между купчините тухли и греди, Тери се насочи към задната част на площадката. Там, в ъгъла под сянката на голямата неизползвана постройка, лежеше неговата бетонобъркачка с опряна в нея страна.

– Безполезни чекиджии! – измърмори той. Тогава видя мъжа. Първо възприе костюма му – жена му би го нарекла претенциозен. Беше обут с велурени мокасини от вида, който носеха шумните момчета от Челси, но се различаваха от техните по златните верижки които украсяваха предницата им. После видя и пръчките на парапета със заострени върхове, на които беше набит. Сдъвканият залък от хляб и бекон излетя от устата му.

– Стив – чу се Тери да казва, когато зърна разцъфтялата плът, избутана от железата, минаващи през корема на мъжа. След това с крясък, който прозвуча пронизително и женствено, повтори: – Стив!

Когато неговият бригадир стигна до него, Тери потупваше джобовете на своя суитшърт.

– Дай ми телефона си, приятел – поиска той, без да откъсва очи от трупа. Тъй като Стив не можа да направи нещо повече от това да мърмори: „Мамка му, мамка му!“, той го взе от него и набра 112.

Съобщи на безизразния глас:

– На строителната ни площадка има труп – после откъсна очи от тялото върху арматурата и ги плъзна по голата фасада отзад. След това каза на диспечера: – Трябва да е паднал.

Едва тогава Тери видя, че кракът на човека потрепва.

1.

ДЖИЛ

Вторник, 5 август

„Вдигни, вдигни, вдигни.“

Седнала в колата си на автомобилната алея по блуза, работна пола и пантофи, подплатени с вълна, Джил се беше вторачила в едничката буква на екрана на нейния айфон – А. Инициалът сякаш беше признание за вина. Като неин служител щеше да е напълно нормално Алекс да е в списъка с професионалните и личните ѝ контакти. Но нищо във връзката на Джил с Алекс не беше законно, да не говорим за извинимо. И от половин час трябваше всичко да крие.

– Добре дошли в услугата „Гласови съобщения“ на О2. Лицето, с което опитвате да се свържете, не може да приеме вашето обаждане.

Хората не ти казват, че хаосът има звуково изражение: кипящо, блъскащо във вените туптене. Не ти казват, че щом веднъж поканиш този бял шум в своя живот, няма начин да го изключиш.

Да прекъсне обаждането и да остави съобщение беше твърде рисковано. А след четирите предходни опита да се свърже с Алекс Джил беше взела предпазната мярка да скрие своя номер. Тя рухна напред и опря чело във волана, докато се насилваше да диша. Дишай, издишай, бавно, сега бавно. Всяко издишване запотяваше хромираната емблема в центъра на волана и тя я гледаше как изчезва под влажни участъци, щом пак издиша.

„Полицията каза, че ще поддържат връзка.“ Това беше казал Пол. Можеше да отнеме часове или пък минути. Нямаше как да проведе този разговор, без да е говорила с Алекс.

– Къде си? – казани на глас, тези думи бяха стъписващи. Нетърпящи отлагане. Запита се какво ли щяха да си помислят нейните съседи, ако я видят да седи в колата и да си говори сама. Запита се дали Стан, който беше вътре, вече е забелязал нейното отсъствие. И колко може да издържи човешко същество, преди като претоварена електрическа мрежа да изключи.

Телефонът започна да вибрира и едва не я докара до припадък, но се оказа само съобщение от Пол. „Вече е в новините.“ С треперещи пръсти Джил пъхна ключа в запалването, включи радиото и остана вцепенена на мястото си, докато водещият завърши разговора си с някакъв вегански активист, преди да преминат към новините. Джейми беше трети в бюлетина. Само че вече не беше Джейми, а „четиресет и шест годишен мъж, намерен набит върху перилата на строеж в северозападната част на Лондон“.

Беше само въпрос на време офисът да открие, че този мъж е техният мъртъв началник. И когато един репортер „от мястото на събитието“ разказа подробности, които не можеше да не чуе, Джил си представи как новината се разпространява сред викове от удивление и имейли без пунктуация от бюро на бюро. Видя ръце, притиснати към устите, сълзи от смайване: като партньори на Джейми от нея и Пол зависеше да излязат със съобщение, да „управляват“ радиоактивните последствия. Но да се заловят с това беше немислимо, преди да е говорила с Алекс. Пък и съществуваше и Никол.

Името на нейната колежка не беше скрито зад инициал, макар че трябваше да бъде, и появата му на екрана на телефона накара Джил да се почувства не по-малко отровена. Осъзна, че нейното име би имало същото въздействие върху тези две жени. Вече бяха свързани със случилото се.

– Свързахте се с Никол Харпър. Сега точно не мога да вдигна, но вие знаете какво трябва да правите...

Това, че двете жени я прехвърляха на гласовата поща след толкова опити, не беше честно. Но нищо от станалото не беше честно, така че какво друго ѝ оставаше на Джил, освен да опитва отново и отново?

– Ало?

Гласът на Никол прозвуча изкуствено весел, сякаш специално по повод нейното обаждане. Тогава Джил си спомни за своя скрит номер.

– Обажда се... – Тя прочисти гърлото си. – Джил се обажда.

– Секунда. – На заден план се чуваха парти свирки, последвани от нехармонична шумотевица от детско забавление.

– Кой? – Тя чу шума от затваряща се врата, зад която остана цялата детска радостна глъчка.

– Обажда се Джил – повтори и затвори очи.

– Съжалявам, но съм детски рожден ден с дъщеря си. Точно сега ще изнесат тортата. Може ли да ти звънна по-късно?

– Не. – Трябваше да накара Никол да спре да говори и да я изслуша. – Джейми е мъртъв. Намерили са го тази сутрин. Полицията иска да говори с мен. Искат да говорят и с теб. – Думите се изливаха като водопад. – Никол – гласът ѝ се сниши, – не мога да намеря Алекс.

В другия край на линията се разнесе приглушен звън, последван от мълчание. После още един и след това шепот:

– Как е станало?

– Още не знаят. Намерен е рано тази сутрин при театър „Вейл“. Зад него има строеж...

– Бил е в театъра?

Промяната в тона накара Джил да се изправи на седалката. Не беше само тревога, но и досещане.

– Ако знаеш нещо...

От другата страна на линията Никол изстена тихо. След това се чу шумно преглъщане. И докато Джил чакаше, видя собствените си крака в домашни пантофи да потропват нетърпеливо край педалите. Сега не му беше времето.

– Трябва да намерим Алекс.

Мълчание.

– Никол, там ли си?

– Театърът... на покрива има малка стъклена колиба...

Почукване по стъклото накара Джил да подскочи, всичките ѝ нерви се изопнаха под крайна тревога, всяка дума, която Никол казваше, заглъхваше, и тя вдигна поглед, за да види лицето на Стан и вперените му в нея очи.

2.

АЛЕКС

Три месеца по-рано

Розовата тениска беше грешка. Както и качването на автобуса. Когато излезе от апартамента преди половин час с Кейти в кенгуруто на гърдите ѝ, Алекс се беше чувствала сносно: корем от меко тесто, бедрата – стегнати в джинсите за бременни, без които повече не можеше да си представи живота; претъпкани с мляко гърди, маскирани от торбесто синьо горнище, купено специално за целта. А Кейти също беше изглеждала хубава и чиста в нейната раирана тениска, докато не стигнаха до Хамърсмит Бродуей, където тя повърна върху двете.

По времето, когато Алекс намери обществените тоалетни, прерови чантата си за монета от петдесет пенита, каквато нямаше, и застана на опашка зад двама италиански юноши, които брояха дребните си в „Теско Метро“, голяма част от вълнението, с което се събуди, вече се беше изпарило.

Това вълнение се беше трупало в продължение на повече от седмица, откакто беше дошъл мейлът от Джейми. Макар нейният началник да не беше словоохотлив в него: „Смяташ ли да наминеш с новото попълнение? По-добре да се включиш по-скоро, отколкото по-късно“. Алекс винаги беше чела между редовете. Беше предположила, че Ашли няма да изкара до срещата за предаване на отговорността. Причината не беше в това, че е твърде млада и започна няколко от разменените помежду им имейли със „здрасти“, колкото в стремежа да „не се мине“. Алекс никога не беше разбирала отношението „с колко най-малко свършена работа мога да се измъкна?“. Безмълвното задоволство да знаеш, че си предвидил всички възможности, така че, когато шефът е забравил файла или схемата, ти можеш да ги извадиш. Когато той, обзет от вечното желание да достави удоволствие на клиент, си беше определил две срещи едновременно в четвъртък сутринта – ти беше онази, която го поправи: „Всъщност, Джейми, в четвъртък сутринта няма да може. Какво ще кажеш да намерим пролука този следобед?“ В този момент имаше мощ – да бъдеш пазач на програмата на Джейми и да предугаждаш неговите нужди толкова добре, че той да е загубен без теб.

Не че Ашли би разбрала това. В деня по време на срещата за предаване на поста, след като Алекс беше отговорила на прекалено много въпроси от рода на: „Трябва ли наистина да отговоря на всеки имейл в рамките на един час, както си написала във протокола по предаването? (Отговор: Да, на всеки имейл трябва да се отговори в рамките на час, дори пълният отговор да е невъзможен до някаква по-късна дата.) И също: „Кога всъщност вече не сме на работа? Нали разбираш, когато никой не би трябвало да очаква да се свърже с теб по телефона след работа?“ (Отговор: никога. Дори когато Джейми беше на двуседмична почивка на Малдивите, аз отговарях на обажданията му след десет вечерта и ходех да прибирам колетите от онлайн пазаруването на жена му от местния офис на куриерската фирма.)

Тогава Алекс се беше завъртяла със стола, за да се озове лице в лице със своята заместничка.

– Искаш ли тази работа?

Момичето заби брадичка в шията си, смаяна от тона на тази жена, за която предположи, че ще прояви съчувствие към желанието ѝ да пести труда си.

– Разбира се, че я искам. Имам предвид, че за мен това е нещо временно, нали разбираш? Ти самата планираш да вземеш отпуск по майчинство само шест месеца. Поне така ми каза Джейми. Може би той е...

Тогава Алекс я прекъсна. Да, наистина планираше да вземе само шест месеца. Защо всички бяха толкова сигурни, че жената ще си промени мнението и ще вземе цялата година или изобщо няма да се върне? В очите на това двайсет и три годишно момиче също имаше присъда – тя беше сигурна, че ще стане така. На какво основание? Увереността на спретната гимназистка, която може още да имаш дори на тази възраст: че щом срещнеш някого, когото харесваш, той също ще те хареса. Че двамата ще сте готови за брак и деца и щом родиш тези деца, ще се чувстваш така, както една майка първескиня би трябвало да се чувства.

След хаоса през последните няколко месеца на Алекс не ѝ бяха останали много неоспорими неща. Но беше сигурна в едно: щом Джейми я помоли да се върне по-рано на работа (знаеше, че няма да я помоли направо, а ще го внуши чрез разкаяно изражение и малка реч как той „напълно разбира колко специално е това време, но...“), тя щеше да каже „да“. Да, за да има причина сутрин да се облича. Да, на организираните дни. Да, за да имат нужда от нея в нещо, в което знаеше, че я бива. Да, за да се върне на пълна заплата и да изплати заема на майка си по-скоро, отколкото се очакваше. Не че щеше да спомене това пред Джейми, който щеше да оцени още по-високо саможертвата, ако му кажеше, че ѝ трябват няколко дни, за да си помисли. И щом Алекс зави по Блакс Роуд и видя синята огледална фасада на БЮЛ да се извисява, усети, че част от по-раншното ѝ вълнение се завръща.

– Готова ли си да видиш къде работи мама? – прошепна тя в копринения пух по главицата на нейната дъщеря. – Мисля, че ще ти хареса. Освен това ще харесаш и началника на мама.

Пет дни седмично в продължение на почти година беше минавала през въртящите се врати на яркото бяло фоайе на БЮЛ с чаша кафе с мляко в ръка. И споменът за онази свободна ръка, ръка, с която можеше да отваря врати, да махне за поздрав на Лидия на рецепцията, да бръсне с нея косата от лицето си, да се протегне за картата за пътуване, да си вдигне панталоните или почеше, подчертаваше всичко, което Алекс беше изгубила с майчинството. Вече никога нямаше да бъде безгрижна или просто свободна, и мисълта за това я накара да пожелае да се завърти още половин кръг с въртящата се врата и се прибере право у дома. Но тя беше наблюдавала достатъчно млади майки да минават през въртящата врата на БЮЛ – вижте ме какво направих! – за да знае какво се очаква от нея. Макар повечето да изчакваха, докато бебето стане поне на четири или пет месеца, тя съзнаваше, че днес не става въпрос за Кейти. Във всеки случай Лидия вече я беше видяла.

– Ох, ох, ох... – Без да обръща внимание на звънящите телефони, нейната колежка се промъкна под извития орехов плот на рецепцията, украсена с изписаното над нея мото на БЮЛ: „История. Наследство. Опазени“, с притисната към устата длан. – Не мога да повярвам! – Високите токчета затракаха по мраморния под, щом закрачи към тях. – Това ли е... малката Кейти? Да, тя е! Тя е!

Преди да роди, Алекс смяташе ококорените очи, бебешките гласове и многократните повторения смешни. Сега ги намираше само за досадни, но ѝ беше приятно да види приятелско лице и много искаше да покаже дъщеря си, точно, както правеха останалите.

– Разбира се, по пътя дотук повърна, но сигурно е от вълнение, че ще види къде работи мама. Кейти, нали така?

– Направо ще я изям! – Лидия пъхна пръст в свитата на юмруче ръка на дъщеря ѝ. – А ти, красавице, как си?

– Ами не спя много. Със сигурност е наследила апетита на мама. Освен това има огромни дробове, но иначе сме добре, нали?

Сега главата на Лидия беше наклонена на една страна. В очите ѝ имаше смесица от съжаление и любопитство.

– Сигурно е трудно сам-сама? Обзалагам се обаче, че майка ти и баща ти са обсебени от нея.

– Обсебени са.

Алекс беше привикнала към тези пристъпи на тъга, които предизвикваше подобна обикновена забележка. Беше решила отдавна, че е по-лесно да се носи по течението, отколкото да обяснява защо нейните родители не са като тези на другите хора.

– Миналата седмица мина Мая с малката Елса. Тя трябва да е на същата възраст, нали? Два месеца?

– Три.

Алекс още не се беше срещала с жената на своя началник, но няколко пъти по време на едновременните им бременности двете жени се оплакваха по телефона една на друга от сутрешното гадене и подуването на глезените.

– Мислех, че са на една възраст. Както и да е. Мая каза, че малката Елса е чисто злато, защото вече спи по шест пълни часа на нощ.

– Страхотно.

– Съжалявам. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, също така каза, че била забравила колко тежко е всичко това. А и Джейми, който прекарва толкова време тук...

– Няма промяна значи, но сигурно е развълнуван?

Щом го каза, Алекси си спомни колко ревностно нейният началник искаше да има момче.

– Честно казано, мисля, че беше малко...

– Разочарован? Ще го преживее. Ние момичетата не сме толкова лоши.

– Точно така и доколкото познавам Джейми, навярно вече планира трето.

Лидия извъртя очи, но не можа да потисне леката усмивка, която често съпътстваше споменаването на името на Джейми от определен тип жени.

– Трябваше да го видиш с Хейдън там долу във „Фиркин“ миналата седмица. Вече бяха изпили по три халби и...

Лидия спря и изстена заради своята нетактичност.

– Алекс, съжалявам. Не исках да те накарам да се почувстваш... не исках да прозвуча нелоялно. – След като поклати глава, тя продължи: – Хейдън нали знае, че днес ще дойдеш?

– Знае и удобно е излязъл „на среща“. – Алекс правеше всичко възможно да не позволи на горчивината да се просмуче в тона ѝ. – Значи днес няма да е денят, когато Кейти ще се запознае с татко си.

Лидия се вторачи в нея.

– Хейдън още ли не я е виждал?

– Не. – Алекс целуна главичката на дъщеря си за успокоение. Теб никога няма да те накарат да се почувстваш като мен, зарече се. – Каза достатъчно ясно, че не иска да бъде замесван.

– Но той е неин баща!

Алекс се зачуди дали да не ѝ каже, че дори това е под въпрос. Идеята да се довериш някому, който и да е, след месеци разговори със себе си ѝ се струваше по-привлекателна от всичко, за което можеше да се сети. Но сега не му беше времето.

– Ал, вие ще работите в същия офис. Той не може да се преструва, че не съществуваш.

– Знам, знам.

Вече ѝ се искаше да се измъкне, да се качи на ескалатора, който я канеше нагоре отвъд охранителната решетка, за да проведе разговора, за който беше дошла. Тъй като усети нетърпението ѝ, Лидия ѝ даде посетителски пропуск, чието провесване на врата предизвикваше странно усещане, след което я пусна да мине.

– Ще ми звъннеш, когато си готова за няколко джина с тоник, нали? О, нали не си забравила купона за пенсионирането на Джойс? Включи го в програмата си. По-следващата седмица.

На най-горния етаж главите бяха сведени, провеждаха се тихи телефонни разговори и срещи в стъклени кабинки. Алекс не беше сигурна какво е очаквала, но определено не и това усещане за невидимост в една общност, от която беше неразделна част само до преди няколко месеца.

Беше напуснала това място щастлива, натоварена с дарове от органични бебешки продукти и балон с хелий, на който пишеше „Бъдеща майка“. И може би това беше причината: бременността беше накарала Алекс да се чувства забележителна за пръв път в живота си. Куриерите на Ю Пи Ес, барманите, клиентите и дори партньори като Джил и Пол я забелязаха, след като започна да ѝ личи, питаха я кога е терминът, от какъв пол ще е бебето и как се чувства. Но Алекс беше започнала да разбира, че макар бременността да те прави забележителна, майчинството те прави невидима. И докато оглеждаше офиса за някой от нейните офис приятели и колеги, усети няколко погледа да се спират за кратко и с безразличие върху ѝ, преди да се отместят.

На бюрото ѝ – бюро, което винаги беше държала чисто от лични вещи, а сега бе зарито с тубички козметика, мини кактуси, списания и мече с лигавниче във форма на сърце, на което беше надраскано „Само за теб“ – седеше Ашли. Алекс точно се чудеше как да поздрави жената, станала неин заместник, когато Кейти изрева с все сили и така реши въпроса.

След минутка беше заобиколена от жени, а Джойс – на шейсет и пет и най-дългогодишната служителка във фирмата, в която работеше от десетилетия – поклащаше Кейти нагоре-надолу в опит да спре плача.

– Къде е Джейми? – едва успя да надвика шума Алекс.

– В момента довършва срещата си екипите по енергия и устойчиво развитие – обясни Ашли.

Алекс погледна към главната конферентна зала. Широкият гръб на нейния началник едва се виждаше през стъклото, зад което разговаряше с ръководителя на специалните проекти на компанията Никол.

– Не искам да му досаждам. Мога да изчакам... или да се върна по-късно.

– Не ставай смешна – раздразнено се намеси Джойс. – Ще свърши след минутка.

– Знам, че няма търпение да се запознае с нея. – Ашли се усмихна от мястото си зад бюрото на Кейти.

Алекси се насили да ѝ се усмихне в отговор, но нямаше как да не забележи колко пълна беше тавата за входяща поща. Върху преградата на бюрото зад нея, се мъдреше колаж от фотоси. Всяка ивица представляваше част от палитрата на различните оттенъци на светлоруси до тъмноруси коси. Всяко лице се беше надвесило над камерата, озъбено като „Спайс Гърлс“. Как това момиче можа да оцелее толкова дълго, колкото нея самата, запита се Алекс, преди веднага да почувства вина заради тази мисъл. Добре де, Ашли определено не се бореше за титлата „служител на годината“, но очевидно не подозираше, че дните ѝ са преброени, иначе нямаше да превърне бюрото си в нещо подобно на тоалетка. Доколкото познаваше Джейми, може би дори щеше са наложи Алекс да ѝ каже...

– Харесва ми мечето – обади се добронамерено Алекс. – Сериозно, не е ли по-добре да дойда след малко отново?

– Никъде няма да ходиш – заяви Джойс и като държеше Кейти с една ръка като баба на четири внуци, каквато всъщност си беше, набра три числа на най-близкия телефон. – Джейми, скъпи, имаме посетител. Всъщност двама. – Намигване. – Добре де, един и половина.

Каквото и да беше казал в отговор Джейми, то накара Джойс да се засмее по нехарактерен момински начин, което напомни на Алекс, че въздействието на шефа ѝ беше много по-голямо, отколкото тя можеше да си представи. Дали се дължеше на външния му вид на красавец въпреки шестте килограма, които беше трупнал на кръста и двойната брадичка? Височината, от която наклоняваше глава, за да задържи погледа ти малко по-дълго? Пиратската усмивка, която те караше да се чувстваш щастлив, че е споделил шегата си с теб? Алекс не беше сигурна. Обаче беше виждала как всички – от ботоксовата бизнес дама до сухари от поколението на новото хилядолетие започваха да се кискат след няколко минути с Джейми.

Поне тя беше винаги наясно с привлекателността на нейния началник: защото Джейми те виждаше. Това може би звучеше глупаво, но през годините Алекс беше работила за мъже и жени, които прекарваха осем часа, без да я виждат, гледайки над или покрай нея. Откакто Джейми я покани в офиса си за интервю преди малко повече от година, тя се почувства по-значима: истински човек с мнение и истории, които си заслужава да чуеш.

– Ал! – Ето го и него да подтичва бавно към нея. С крайчеца на очите тя видя как жените изпъват тела и прокарват пръсти през косите. – Я се виж! Само се виж!

Сведе поглед надолу към Кейти, която още беше в ръцете на Джойс, и направи глуповата гримаса.

– Искаш ли прегръдка?

– Мислех си, че така и няма да попиташ.

– Не за теб, глупаче, а за Кейти! – Алекс се засмя и се почувства добре да се гмурне обратно в техните закачки.

Джейми вдигна ръце със съжаление.

– По-добре не. Цяла сутрин се здрависвам с предприемачи, а всички ние знаем колко са мърляви. Няма толкова дезинфектант за ръце в света. Ал, тя е толкова мъничка! Колко тежи? Елса е наистина голямо парче!

– Две кила и сто деветдесет и шест грама – наистина не е много голяма. А Елса, Джейми, е толкова сладка. Толкова руса! Честито!

Кимнаха си взаимно, осъзнаващи и двамата, че бебешките приказки може да продължат само дотук и че не това е истинската причина за идването на Алекс.

– Как е Мая?

– Чудесно, чудесно... нали разбираш, вторият път е много по-лесно.

Някак си Джейми беше успял да спре сълзите на Кейти и сега тримата гледаха нейната гугукаща дъщеря. В този момент Алекс усети как свитият ѝ от напрежение стомах се отпуска днес за първи път.

– Ал, тя наистина е красива. Добра работа.

Поглеждайки надолу към ивицата бяла кожа на китката, където някога носеше часовника си – един „ТАГ Хоер“, подарък за годишнината, чието изгубване беше причинило на двамата няколко безсънни нощи, – Джейми посочи с брадичка към офиса си.

– Искаш ли да влезеш за кратък разговор?

– Разбира се.

Алекс направи усилие да не се усмихне. Цялата работа беше толкова прозрачна. Можеха да проведат този разговор и без горката Ашли да гледа към тях от бюрото си, очаквайки най-лошото. Тя обаче не можеше да лъже: идеята, че Джейми се чувства притеснен заради срещата им и дори репетира речта си, с която да я примами обратно – на тази част Алекс се наслаждаваше. С едно беззвучно „благодаря“ тя отново взе Кейти на ръце.

Джейми обаче не помръдна.

– Не би ли искала – той се почеса по тила, без да откъсва очи от Кейти – да я оставиш на Джойс?

– Не се притеснявай.

– Наистина? Може би ще бъде по-лесно, ако...

– Джейми! – Алекс се засмя и закрачи към офиса. – Успокой се, тя ще бъде наред.

Последния път, когато беше седяла тук вътре върху антрацитния диван „Рош Бобоа“ , който беше гордостта и радостта на нейния началник, Алекс беше изпитвала друг вид безпокойство. Тревожеше как ще съобщи на Джейми новината за своята бременност и за първи път в живота си беше доволна да има допълнителна тежест, зад която да се скрие, затова я беше оставила за по-късно, отколкото би трябвало. И в спокойния следобед на една сряда, след като бяха минали цели пет месеца, докато той диктуваше анализ на инвестиционния портфейл, тя беше заекнала, че е нещастен случай, осъзнавайки, че това е едновременно прекалено много информация и че не е напълно вярна. И макар да не беше планирала на двайсет и девет да се окаже самотна майка, Алекс увери Джейми, че ще уреди добра грижа за детето още в началото и ще се върне колкото е възможно по-скоро на работа. Единствената ѝ грешка беше предположението, че Джейми знае кой е бащата – или от Хейдън, или от офисните клюки.

– Хейдън? – Проблясък на нещо средно между весело неверие и раздразнение. – Нашият Хейдън?

Прозвуча като „моят приятел Хейдън“.

– Съжалявам. Мислех, че знаеш.

Усмивката на Джейми беше скъперническа.

– Защо?

– Ами знам, че вие двамата... сте близки. – Алекс взе да бели лака на палеца си и продължи. – И хората, ами те сякаш знаеха за нас. Макар че опитах да...

– Страхотно. – Джейми се облегна рязко назад. – И за да отговоря на въпроса ти – не, не знаех.

Алекс се смая от реакцията на своя началник, преди си спомни колко той мразеше да не е в течение на всичко, свързано с БЮЛ.

– Като казвам хората, нямам предвид, че е...

– Честно казано, изненадан съм, че си изчакала толкова време, преди да ми съобщиш – прекъсна я той. – Казваш, че си в петия месец?

Щом очите му се спуснаха надолу към нейния корем, Алекс потисна прилива на срам, който изпита, все едно са се върнали един век назад и тя е някаква разпусната жена, която ще очерни доброто им име.

– Да. Малко над пет месеца.

– А Хейдън как се чувства заради бащинството?

– Ние всъщност... не сме заедно.

Алекс бе наясно, че мъжете не обсъждат своя личен живот по същия начин като жените, но не можа да не изпита лекото жилване, че Хейдън дори не е споменал връзката им или разпадането ѝ поне бегло.

– Слушай, ако се страхуваш от някакви проблеми в офиса, моля те, недей. Джейми, все пак и двамата сме възрастни и това по никакъв начин няма да се отрази на моята работа и продължаването напред. Мога да ти обещая. Обичам тази работа – завърши тя, вече задъхана.

След съвсем кратка пауза Джейми побърза да я увери, че ѝ вярва:

–Всички знаят, че си машина, Ал, а ти знаеш, че без теб съм изгубен. – Изглеждаше изненадан и едновременно облекчен, че тя вече е определила датата на връщането си. И благодарен, когато настана предаването на работата, че Алекс се оказа толкова изчерпателна в инструктажа. Но въпреки всеобхватния файл, който беше съставила, и целия следобед, който настоя да прекара с Ашли, беше си тръгнала несигурна, че нейната заместничка е и наполовина толкова веща, колкото софтуера, на който БЮЛ разчиташе, и каквато трябваше да бъде.

Това беше добър повод да започнат разговора си днес, а Джейми имаше вид, сякаш се нуждае от леко подбутване.

– Виж, Джейми, наистина го имах предвид, когато казах, че ще съм на разположение, за да помогна за нещо, което Ашли не разбира. Спомням си, че имаше затруднения с вътрешната мрежа.

– Алекс – прекъсна я Джейми и прекара ръка по челото си. – Проблемът не е Ашли. Проблемът си ти.

След като вдигна Кейти на рамо, Алекс започна да търка гърба на дъщеря си. Нямаше признак, че са се появили газове, но Алекс изпитваше силна нужда да прави нещо с ръцете си. Да се престори, че периферното зрение и слухът ѝ не са блокирани, защото думите, които устата на Джейми оформяха, бяха единствено видими за нея. От дълбините на паметта ѝ изплува един спомен. Лоши новини, променящи живота новини, съобщени така мимоходом от един мъж: винаги се досещаш какви са милисекунда преди това – както тя направи сега.

– Алекс, ще трябва да се разделим с теб.