500-те най-големи катастрофи

Под метеоритен дъжд

Мнозина привърженици на теорията за катастрофите смятат, че на Земята са падали космически тела, нещо като гигантски метеорити или астероиди от пояса на по-малките планети. През последните десетилетия тази хипотеза придоби известна вероятност, за което важна роля изигра групата учени под ръководството на професор Луис Алварес от университета в Бъркли, САЩ. Оказва се, че сблъсъците на космически тела с диаметър около и над 10 километра със Земята водят до глобални последствия, понеже атмосферата се изпълва с прах или пари, които като цяло надвишават сто пъти масата на метеорита. За няколко десетки часа тези разпрашени частици създават около Земята непрозрачна обвивка и на планетата настъпва така нареченият „дълъг здрач“, който може да продължи цяла година. През това време поради непроникването на слънчевите лъчи до Земята фотосинтезата спира и повърхността на планетата се охлажда значително, което води до сериозни екологични последици както за растителния, така и за животинския свят.

Дискусиите между специалистите за различните аспекти на описаното по-горе продължават и до днес. Възможно е в геологичното минало на Земята да е имало много подобни катастрофи (според някои автори те дори са били периодични, с интервал около 30 милиона години). Наличните данни свидетелстват, че последният път, когато се е случило такова събитие, е преди 34 милиона години, през еоцена, в третичния период.

Някои привърженици на теорията за катастрофите обаче смятат, че гигантският природен катаклизъм, предизвикан от падането на метеорит или астероид, е бил в относително неотдавнашното геологично минало. Полският атлантолог Лудвиг Зайдлер например твърди, че точно така е загинала легендарната Атлантида. И че катастрофата, унищожила тази високоразвита цивилизация и довела до редица сериозни промени на земната повърхност, е станала преди около дванайсет хиляди години. От гледна точка на археологията това е краят на каменния век, палеолита; според геоложката класификация това е краят на последния ледников период, границата между плейстоцена, долния раздел на кватернера, и холоцена, следващата епоха. Нека сега дадем думата на чешкия геолог Зденек Кукал:

„По цялата земна повърхност има кратери, чийто произход, както предполагаме, е свързан с падането на Земята на метеорити. Един от най-известните е Дяволският каньон в Аризона. В различните монографии и енциклопедии се посочват от 25 до 42 големи метеоритни кратера, наричани ударни кратери, или астроблеми. Най-близкият до Чехословакия кратер Рис в ГФР се намира между Щутгарт и Нюрнберг, диаметърът му е 23 км. Образувал се е преди 14,7 милиона години. Предполага се, че при удар на метеорит скалите са се стопили и разпрашили, полетели са във въздуха и ветровете са ги отнесли на стотици километри разстояние“.

За да сме обективни, трябва да кажем, че геолозите не са на едно и също мнение за метеоритния произход на всички кратери. И че някои отнасят дори такива типични метеоритни кратери като Дяволския каньон и Рис към вулканичните. Смятат, че тези кратери са резултат от така наречения криптовулканизъм, тоест процес, при който лавата не стига до повърхността, а изпаряващите се газове излизат през тънката кора и образуват кратер.

Повърхността на Луната, Меркурий, Венера и Марс е покрита с метеоритни кратери. Земята, разбира се, също е била подложена на подобна бомбардировка. Геологът Уилям Кенет Хартман установява, че в началния период на геологичната история, тоест преди около 4,5 милиарда години, земната повърхност е понасяла сто, че и дори хиляда пъти повече удари от метеорити, отколкото в днешно време. През следващите два милиарда години интензивността на тези бомбардировки намалява и продължава да намалява, докато не стига до днешното състояние. Д. У. Хюз изчислява, че според теорията на вероятностите кратер с диаметър около 200 м може да се появи в резултат на падането на метеорит веднъж на 350 години. По-голям кратер с диаметър 100 км може да се образува веднъж на 14 милиона години. Според други изчисления на всеки 1400 години на Земята пада метеорит, образуващ кратер с диаметър един километър, а веднъж на 1 400 000 години пада голям метеорит, образуващ кратер с диаметър 10 километра. В Аризона метеорит е паднал преди около 20 хиляди години; относително наскоро, преди две хиляди години, метеорит е образувал кратера Вабар в Арабската пустиня. Ако Тунгуският метеорит през 1908 година наистина е бил метеорит, значи такова голямо събитие вече се е случило и следващият голям метеорит би трябвало да падне на Земята чак след няколко хиляди години. Това обаче са само статистически данни, така че изненадите не са изключени и не бива да се успокояваме прекалено.

Преди 65 милиона години, на границата между мезозоя и терциера, на Земята може би е паднал гигантски метеорит, тежък няколко милиона тона. Въпреки че образуваният от него кратер така и не е открит, са открити някои седиментни скали от терциера, които се намират над скалите от мезозоя и имат повишено съдържание на някои „метеоритни“ елементи – иридий, осмий и никел. Освен това в развитието на самата Земя настъпват резки промени – измират много видове млекопитаещи, а също и динозаврите.

Падането на голям метеорит преди 65 милиона години е сериозна научна хипотеза, за която има много „за“ и „против“. Геолозите обаче не я отричат прибързано.

Най-неоспоримото доказателство за падането на метеорит е наличието на останал след сблъсъка кратер. Така че първо трябва да обясним защо на повърхността на Луната и близките планети има толкова много дупки, докато на Земята са само няколко десетки, при това не много ясно очертани. Това се обяснява с влиянието на земната атмосфера: дъждът и водата, вятърът и ледът заглаждат ръбовете на кратерите, запълват самите кратери с пясък и тиня, така че те постепенно се сливат с повърхността около тях. Но за колко време? У. К. Хартман е пресметнал, че кратер с диаметър 100 м едва ли би „преживял“ няколко хилядолетия, кратер с диаметър 1 км би се запазил около един милион години, с диаметър 10 км – няколкостотин милиона години, а с диаметър 100 км – дори няколко милиарда години. Въз основа на казаното може да се направи изводът, че космическите тела, които в края на терциера и началото на кватернера биха могли да са сериозна заплаха за съществуването на човека, би трябвало да оставят на земната повърхност кратери с диаметър няколкостотин метра с остри незагладени ръбове и незапълнени с пясък и седиментни отлагания.

Привържениците на теорията за катастрофите твърдят, че преди 10 или 11 хиляди години на сушата или в Атлантическия океан е паднал метеорит с тегло няколко милиона тона. Паднал е с такава сила, че е предизвикал ужасяващи разрушения: земната ос се измества, огромна вълна залива всички континенти, всички мамути са унищожени за броени часове. Тук бихме могли да изброим още много и много ужаси, сполетели родната ни Земя.

Какво казват обаче за това геолозите? Те не дават отговор веднага, а първо подробно проучват всички варианти, претеглят всички „за“ и „против“. Отрицателните им доводи са толкова сериозни, че е трудно да се повярва, че на границата между плейстоцена и холоцена, тоест в края на ледниковия период, на Земята е паднал метеорит. Ето някои от тези доводи:

1. На дъната на океаните и на вътрешните морета се наблюдава строга последователност на седиментите дори в пластовете, които съответстват на периода на предполагаемата катастрофа. Няма начин падането на огромно тяло в океана да не предизвика размeстване в утаечните скали. А пък ако метеоритът е паднал на сушата, тогава биха се вдигнали облаци прах и пясък, вятърът би ги отнесъл към морето и те биха се утаили на пласт в обикновените дълбоководни отлагания. Нито един такъв слой обаче не е открит на предполагаемата дълбочина под океанското дъно.

2. Трудно е да си представим, че огромната температура и налягане, предизвикани от падането на метеорит, не биха деформирали и променили и младите и неустойчиви отлагания като варовици, тиня и пясък, каквито със сигурност е имало на мястото на падането. При такъв удар скалите се раздробяват, дребните отломки изхвърчат във въздуха и падат на големи разстояния. Нищо такова не е открито в седиментните скали нито на сушата, нито в океана.

3. Падането на метеорити е придружено от дъжд от микрометеорити, миниатюрни метални и стъклени частици. В седиментните скали или в полярните ледени шапки би трябвало да ги има в големи количества, съотносими с периодите на предполагаемото падане на метеорита. Но и при най-внимателните изследвания не е открито нищо такова. Седиментните пластове на около 10 до 11 хиляди години никъде не съдържат повишени количества космически материал.

4. Падането на гигантски метеорит, както се смята, е изместило земната ос и полюса и е довело до много други промени. Ние обаче знаем траекторията на преместването на магнитния полюс; на границата между плейстоцена и холоцена в нея не се наблюдават никакви значителни отклонения.

5. Всички промени в края на ледниковия период, за които говорят учените, и други, такива като стопяването на ледниците, измирането на мамутите и т.н., са протичали бързо само от гледна точка на геологията, а всъщност са протичали в рамките на няколко хиляди години. Следователно причината за тях не би могла да е внезапна катастрофа. Най-вероятно е протичала постепенна промяна на условията.

Имало ли е Световен потоп?

Историята на големите катастрофи няма как да заобиколи легендата за Световния потоп. Библейското предание описва как когато Ной, един от „родословието на Адама“, бил на шестстотин години, се раззинали всички извори на голямата бездна и окната небесни се отворили. И водата се умножавала четирийсет дена (и четирийсет нощи), „тъй че се покриха всички високи планини“ и се вдигнала петнайсет лакти над тях (библейският, или вавилонски лакът е равен на 50 сантиметра). И „всичко на сушата, шо имаше дихание за живот в ноздрите си, умря“. Оцелява само Ной със семейството си и животните, които е взел в ковчега, който плува месеци наред, докато не засяда на планината Арарат.

Този сюжет е почти изцяло зает от халдейско-вавилонския мит за благочестивия Утнапищим и семейството му. Когато боговете пращат потоп на земята, в ролята на Ной е царят на град Шурупак Утнапищим. Той строи кораб и се качва на него с целия си род, слугите си и безчет животни. Богът на небето Ану праща страшен дъжд, богът на бурята Адад – гръмотевици и вятър, богът на подземния свят Ерешкигал разрушава всичко построено от хората, богът на войната Нинурта разрушава дигите и бентовете. Адад обгръща всичко в мрак и чупи земята като глинено гърне. Дори боговете се ужасяват от това. Ищар, звънкогласата богиня на любовта на древните вавилонци и асирийци, извиква: „Създадох хората, а те сега в морето плуват като риби“. След като водата спада, корабът на Утнапищим спира на планината Ницир.

Подобни по съдържание митове има при народите на Асирия и други страни от древния район на Двуречието и – което е наистина невероятно! – имат ги и древните американски индианци.

Без съмнение в тези сюжети са отразени събития, свързани с гигантски катастрофи, сполетели народите на тогавашния свят (3 хиляди години преди н.е.). Що за катастрофи са били днес не можем да кажем поради липсата на исторически сведения; във всеки случай по мащаб на бедствията те са съизмерими с катастрофата на остров Санторини.

Австрийският геолог Е. Зюс предполага, че източникът на митовете на близкоизточните народи за потопите са спомени за грандиозно наводнение в басейна на Двуречието, вероятно предизвикано от вълни цунами, издигнали се след силно земетресение в Персийския залив.

В древногръцката митология намираме сведения за събитията, близки по време до описаните в Библията и в митовете на Месопотамия потопи, в мита за полулегендарния цар Дардан. Протокът Дарданели носи неговото име. След като убива брат си Ясион, Дардан трябва да напусне Гърция и да се скита из страните из Средиземноморието. Когато стига в Мала Азия, се жени за дъщерята на цар Тевкер, който е син на реката Скамандър и на планината Ида. Дардан издига в подножието на Ида укрепен град и му дава името си. За наказание за извършеното от него престъпление обаче боговете потопяват град Дардан във водите на Егейско море. Оцелелите дарданци впоследствие издигат на брега на река Скамандър град Троя.

Съвременната археология отнася времето на основаването на Троя към средата на третото хилядолетие пр.н.е. Следователно град Дардан е потънал в Егейско море преди повече от 4500 години. По броя дълбочинни годишни наслагвания в Черно море академик Н. Страхов заключава, че то се е съединило със Средиземно море преди около 5 хиляди години, тоест във вече историческо време.

Какво излиза? Че митът за Дардан отразява събития, свързани с геологични катастрофи при образуването на Дарданелите и разрушаването на вече заселеното по онова време западно крайбрежие на Мала Азия?

Както вече казахме, преданията за потопи, големи земетресения и т.н. са живи и до днес сред народите на Иран, Индия, Китай, Мексико, Алеутските острови и жителите на островите в Океания и Полинезия – на много места по крайбрежията на моретата и океаните. Всичките тези легенди са свързани с тежката промяна на лика на Земята и образуването на съвременните очертания на моретата и океаните. Естествено, въображението на оцелелите след тези катастрофални събития е било поразено най-вече от носещата опустошение и смърт водна стихия. Тъкмо затова митовете и преданията слагат на първо място картини на потопа. Митовете продължават да живеят. Когато ги четем внимателно, откриваме в тях много други свидетелства за съкрушителни бедствия, предизвикани от земните стихии. Това е и библейският разказ за падането на стените на Иерихон от гръмовните звуци на свещените тръби през 1100-та година пр.н.е., и разказът за разтреслата се от гръмове и светкавици планина Синай при изхода на Мойсей от Египет, и преданието за разрушения от ослепения Самсон царски дворец, под чиито развалини загиват три хиляди филистимци, а също и други събития от най-древната история. Такива са и включените в исландските саги истории за изригванията на вулкана Хекла и на остров Ян Майен, и спомените за падането на „небесни камъни“ и за земетресенията в Скалистите планини, толкова умело вписани в „Песента на Хайауата“, и различни други предания на северноамериканските индианци. Бихме могли да заключим, че дори пророчествата за идването на Месията и за Страшния съд имат връзка с впечатленията от безпощадната гибел на много царства и племена при грандиозните промени в облика на Средиземноморието и Близкия изток, подобни на разпадането на Егеида.

Подвигът на Херакъл: така се е появил Гибралтар

Според мита, когато стига до края на света, река Еридан, и не намира там градината на хесперидите, Херакъл се отправил на юг. Като стигнал до брега на океана, научил от морския бог Нерей накъде да продължи. По пътя си към Либия срещнал великана Антей, син на Посейдон и Гея, който пазел подстъпите към Африка, победил го и продължил към целта си.

В онези времена Африка и Иберия (древното име на Испания) били съединени с тесен провлак. За да се спаси от евентуални преследвачи, Херакъл запънал ръце и крака в двата континента и разделил Африка и Европа. Земята се разтресла, вдигнали се високи вълни и мястото, където Херакъл победил Антей, пропаднало в морето. За да ознаменува подвига си, Херакъл издигнал от двете страни на образувалия се пролив скалите Абиле и Калпе – Херкулесовите стълбове.

В този поетичен мит е описана една от най-големите тектонични катастрофи, станала в Западното Средиземноморие пред очите на населявалите го народи – възникването или повторното отваряне на Гибралтарския пролив и съединяването на Средиземно море с Атлантическия океан.

Колкото и да е странно, учените не могат да определят достатъчно точно времето на това важно събитие. Херакъл приключва похода си в Либия много преди да превземе Троя. В Троя Херакъл пленява бъдещия последен троянски цар Приам, който тогава е още дете. Според научната датировка Приамовата Троя (Троя VII) е разрушена окончателно от войските на ахейците в средата на тринайсети век (1260-1250 г.) преди новата ера. По времето на падането на Троя Приам вече е бил старец. Следователно събитията, свързани с Гибралтар, са станали 50-60 години преди това, тоест преди 1300 г. пр.н.е.

Появата на Гибралтар е само началото на вълната големи геоложки промени, която минава през Средиземно море от Атлантическия океан до Мала Азия 150-200 години след изригването на вулкана на Санторини.

Катастрофата в Егейско море е оставила незабравими впечатления в паметта народите, населявали крайбрежията му и островите в него. Първоначално тези впечатления са породили мита за борбата на боговете с гигантите. По-късно (през II в. пр.н.е.) сюжетът на мита е въплътен в монументалния мраморен фриз на прочутия олтар на Зевс в Пергам на малоазийския бряг на Егейско море. Прекрасните изображения на фриза са изпълнени с дълбоко философско съдържание и са достоен паметник на многобройните жертви на катастрофата. През римската епоха този класически образец на античните гърци е бил смятан за едно от седемте чудеса на света.

През 1880 година, когато вижда фриза на Пергамския олтар, великият руски писател Тургенев възкликва: „Колко съм щастлив, че още съм жив... че видях това!“.

Как са изчезнали мамутите?

Привържениците на теорията за катастрофите предполагат, че краят на ледниковата епоха в края на плейстоцена е предизвикан от падането на метеорит или астероид. Смята се, че през плейстоцена има поне четири ледникови периода, но по всяка вероятност те са били много повече. Ледникови периоди е имало и преди – през перм-карбона, ордовика и докамбрия (криптозоя). Нима всяка от тези епохи е свършвала с падането на метеорит и изместване на земната ос? А как са започвали ледниковите епохи – също ли в резултат на катастрофи? От което следва, че представата за катастрофа като за събитие, слагащо край на даден ледников период, сама по себе си е малко вероятна.

Най-важните сведения за ледниковите периоди са получени при изучаването на профили (проби от наслагването на слоевете) на дънните морски отлагания. Дълбоководните глини и наноси се натрупват много бавно (около 1 см за 1000 години) и в по-голямата си част са съставени от остатъци от планктонни организми, които бавно, като ръмящ дъжд, потъват от повърхностните водни слоеве и се утаяват на дъното. Сред влизащите в състава на планктона фораминифери има както топлолюбиви видове, така и такива, които лесно понасят студа. По време на ледниковите периоди температурата на водата в океаните е била с 6 до 8 градуса Целзий по-ниска от днес, така че тогава са живеели като цяло студоустойчиви видове. В следледниковите периоди са ги сменяли топлолюбиви. Ако в дънните седименти откриваме редуване на студоустойчиви и топлолюбиви фораминифери, това се обяснява с редуването на ледниковите с междуледникови периоди.

Остава да се определи възрастта на отлаганията. За тази цел се прилагат методи, основаващи се на радиометричния анализ – радиовъглероден, калиево-аргонов, ториев или паладиев. С помощта на тези методи е установено, че през плейстоцена редуването на ледниковите с междуледникови периоди е било през 100 хиляди години. Освен този дълъг период обаче са установени колебания и през по-кратки интервали – 41 хиляди години и 21 хиляди години. Продължителността на тези колебания е свързана с някои известни астрономични явления: дългите – с ексцентрицитета на орбитата на Земята, по-кратките – с прецесията на земната ос, а най-кратките – с промяната на наклона на земната ос спрямо плоскостта на еклиптиката. Всичките тези астрономични явления обуславят колебанията на активността на слънчевата радиация и като резултат от това земната повърхност или се нагрява, или се охлажда. Това е най-важната, макар и не единствената причина за редуването на ледниковите и междуледниковите периоди.

Въз основа на сравнителното проучване на дълбоководните отлагания, льосовете, погребаните (реликтови) почви и травертина, а също и на колебанията в температурите на големите ледници на Антарктида и Гренландия, може да се реконструира климатът на отминалите епохи. През ледниковите и междуледниковите периоди климатът е бил различен, което е съвсем естествено.

За учените изобщо не е странно, че много животни не са могли да се приспособят към промените на климата. Но че са измрели именно мамутите – това много учени го свързват с голяма природна катастрофа: падането на метеорит, промяна на наклона на земната ос и внезапна промяна на климата. Тези учени твърдят, че измирането на мамутите не може да се обясни с никаква естествена причина, понеже:

а) мамутите са измрели за невероятно кратко време. Датировката на костите и труповете им като цяло се отнася до 10 000 години пр.н.е.;

б) останки на хиляди мамути са намерени на едно място;

в) животните са открити замръзнали в ледени блокове в изправено, полуизправено или полулегнало положение, някои са разкъсани на парчета; в стомасите им има недосмляна храна, а в устите на някои дори остатъци от трева;

г) откриването на седеммесечно мамутче през 1977 година в Якутск доказва, че мамутите са измрели от неестествена смърт. Вероятно са измирали много бързо и буквално мигновено са замръзвали в леда. Което обяснява пълната консервация на телата им, понеже размразеното им месо може да се яде дори днес.

Учените смятат, че измирането на мамутите е резултат от голяма катастрофа, може би падането на метеорит; земната ос се е изместила, задухват ветрове и се извиват снежни бури, температурата пада рязко; не изключват и наличието на отровни газове във въздуха.

В действителност обаче всичко може би е било съвсем различно и всички споменати „причини“ и „следствия“ да съдържат преиначена информация. Тоест или само част от истината, а понякога и просто измислици. Нека анализираме нещата поред:

а) мамутите изобщо не са измрели моментално. Данните на радиовъглеродните изследвания сочат, че възрастта на останките им варира от 40 хиляди до 10 хиляди години. Към „най-младите“ мамути от периода 12 – 10 хиляди години пр.н.е. се отнася прочутата находка от Березовка;

б) кости на мамути се намират обикновено в речните отлагания (наслаги), където под действието на течението се натрупва чакъл и други ронливи материали. Самите мамути са загивали на други места – в блата, езера, във вечната замръзналост. Водата пък е отнасяла останките им там, където ги откриваме сега;

в) някои мамути вероятно са умирали вследствие на локални катастрофи, например при срутвания или в пукнатини в леда. Мамутът от Березовка е открит на колене, със счупен крак. Телата на животните са били разкъсвани или под натиска на леда и замръзващата и размръзващата се земя, а може би и в резултат на преместването им (от бързо течаща вода) на друго място. Повечето мамути все пак са умирали поради естествени причини – от старост.

г) нито един мамут не е открит в отделен леден блок, както често пишат споменатите по-горе автори. Най-често мамути се откриват във вечната замръзналост, а това е голяма разлика. Не бива да забравяме, че тези гиганти са живели в районите на замръзналост, където почвата е от пясъчни и тинести частици, скрепени от лед; през лятото ледът на повърхността се топи и районите се превръщат в безкрайни блата и езера. Като са попадали на такива места, мамутите се затъвали в тресавищата, които през зимата замръзват – и така се стига до бързото консервиране на телата им.

Както виждаме, мамутите изобщо не са измрели едновременно поради някаква катастрофа. Оказва се, че още 20 000 години преди измирането им при тях започват да се проявяват признаци на израждане. При древните мамути например (37–34 хиляди години пр.н.е.) дължината на предните крака е 210 сантиметра, а при по-късните (12–10 хиляди години пр.н.е.) е само 170 сантиметра. Най-лошото за тези животни се е случило през последния ледников максимум, който свършва преди около 20 хиляди години. Силните снежни виелици пречат на миграцията им и в резултат измират цели стада. В тундрата попадат много малко горски частици и почвата губи плодородието си. Вместо треви растат мъхове и животните страдат от недояждане. Човекът също става сериозен враг на мамутите и започва да унищожава стадата им. Някои изследователи дори стигат до извода, че тъкмо нашите човешки предци са унищожили мамутите. Други са по-предпазливи и обективни: прибавят към човешкия фактор промяната на природните условия, към които мамутите не са могли да се приспособят.

Ураганът Джийни в Хаити

2004 г.

На 22 септември в Хаити започват да погребват жертвите на тропическия ураган Джийни, отнел живота на повече от 700 души. Няколко хиляди жители на крайбрежните градове и села се водят безследно изчезнали.

Загиналите се погребват в общи гробове и бързо, понеже властите се опасяват, че ако не бъдат заровени веднага, може да плъзнат инфекции и да се стигне до епидемия.

Според специалистите пострадали са повече от 175 000 души.

Най-много жертви на наводненията и свлачищата има в северозападния град Гонаив.

Главната причина за човешките жертви са наводненията и свлачищата, причина за които не са само обилните дъждове, но и масовото изсичане на горите.

Много жители изчакват водата да се оттече на покривите на къщите си. В пострадалите райони е въведено извънредно положение.

Ураганът нанася съществени икономически загуби в Пуерто Рико и в Доминиканската република, където също има жертви.

Земетресението, което измести Земята

2004 г.

В тихото утро на 26 декември многобройните почиващи на тайландските плажове с интерес наблюдават необичайна картина: от океана се надига голяма и все по-голяма вълна. „Чудесна вълна“ – мислят си сърфистите... Всъщност никой от очевидците на това природно бедствие не оцелява. Невиждано по сила цунами, предизвикано от подводно земетресение със сила 9 бала, погубва (според официалните данни) 250 000 души от 30 страни. Католици – европейци и американци, пристигнали на бреговете на Индийския океан да отпразнуват Рождество Христово, будисти таи, индонезийци мюсюлмани, индуисти от Шри Ланка, православни от Русия, Украйна и Белорусия...

През цялата писана история не е засвидетелствано такова цунами. За щастие то не стига до Русия. В Европа, където населението е предупредено отпреди два дни за приближаването на наводнение, жертвите са единични. Можело ли е обаче многобройните жертви в Тайланд, Шри Ланка, Индонезия и на Малдивите да бъдат предотвратени? Учените са убедени: да, можело е. В. Уломов от Института за физика на Земята „Шмит“ казва следното: „За жалост науката още не се е научила да предсказва времето на възникване на земетресенията. Но да се предупреди населението за идващо цунами не е толкова сложно, понеже цунамитата са последица от подземните трусове, които на мига се регистрират от всички сеизмични станции по света. След като се определи мястото на възникване и големината на цунамито, за няколко десетки минути може да се каже и кои брегове ще удари. За жалост такава служба на бреговете на Индийския океан няма и до днес. И затова не е имало и предупреждение.“

Каква е причината обаче за такива глобални катаклизми? Латвийският специалист по енергоинформационни науки Ю. Лир е убеден, че за всичко е виновна прелетялата между Юпитер и Земята загадъчна двуопашата комета С2004/Q2. Тя е особена комета и досега науката не може да разгадае природата ѝ. Известно е обаче, че „опашките“ ѝ влияят силно на Юпитер, който пък, от своя страна, е в тясна връзка с нашата планета. Кометата влиза в Слънчевата система и силните ѝ магнитни полета пораждат серия неприятни ефекти. Официалната наука обаче не е съгласна с тези твърдения. В. Уломов твърди: „От научна гледна точка не е станало нищо свръхестествено. Големите Зондски острови – Суматра и Ява, – а също и по-малките, Андаманските и Никобарските, са изключително сеизмично активни. Там и преди е имало големи земетресения. Така че лично аз не виждам поводи да се говори за края на света. През последните десетки милиони години Земята се държи приблизително по един начин и не предвещава никакви неочаквани катаклизми.“

Още преди всички трупове от крайбрежието на Индийския океан да бъдат прибрани обаче учените вдигат тревога: силно земетресение било изместило земната ос с няколко сантиметра. Но това все пак не било страшно. Ръководителят на Хидрометеорологическия център на РСФСР Р. Вилфанд казва: „Оста на Земята се променя непрекъснато, никога не е в две определени точки. Не е станало нищо особено.“ Нека му повярваме. Сътресенията на земната кора обаче заплашват с друга, по-малко изучена и затова по-плашеща опасност. Разместването на тектонските плочи според геофизиците вследствие на труса можело да намали диаметъра на земното кълбо. Според Р. Вилфанд това би довело до ускоряване на въртенето на Земята около оста ѝ и до намаляването на денонощието с няколко милисекунди. Досега учените не са наблюдавали такова нещо и затова не могат да дадат мнение за възможните последствия. Не могат да направят и точни изводи от подадената от геофизическата лаборатория в Шилбах информация, че Европейският континент се е издигнал с един сантиметър, а остров Суматра се е изместил с 30 м на югозапад.

Невероятно, но факт. В спасяването на хората при цунамито в Югоизточна Азия участват и... животни. Гигантски питон измъква от връхлетялата вода две деветгодишни близначета. Слонът, който е атракция на един от тайландските плажове, спасява три дечица, които са се снимали с него само секунди преди бедствието. А в Шри Ланка един пенсионер прекарва във водата повече от 7 часа, преди на брега да го изнесе... огромен крокодил.

Науката може да не знае много неща, но знае до какво ще доведе затоплянето на океана и движението на тектонските плочи. Освен че може да загинат много хора, може да изчезнат и кораловите рифове, които бездруго страдат от, да си го кажем направо, бруталната намеса на човека. Колкото до плажовете и крайбрежията – от гледна точка на геологията те са най-малко застрашените. Вярно, има стихийни бедствия, но там структурата на самата ни планета не се променя.

Урагани и щормове в Северна Европа

2005 г.

Четиринайсет жертви, над хиляда наводнени сгради, стотици хиляди домове без ток в резултат на ураганните ветрове и силните дъждове в Северна Европа в началото на 2005 г.

Шестима шведи загиват при най-силния ураган, връхлетявал Скандинавия от години. Стихията нанася основния си удар по южните райони на кралството, скоростта на вятъра надвишава 120 км/ч. Движението по магистралите и железопътните линии на юг и изток от Гьотеборг – втория по население град в Швеция – е спряно поради повалени от вятъра дървета. Вятърът отнася покривите на десетки сгради. Над 100 000 жители на южните райони остават без ток.

Във Великобритания наводнението отнема живота на трима души. В много райони на Англия, Уелс и Шотландия валят проливни дъждове и духат шквалови ветрове. На много места скоростта им достига до 150 км/ч. Вятърът преобръща дори камиони.

Нанесени са значителни щети в Полша, Витебска област на Белорусия, Естония (Пярну и Талин), Литва и Латвия, където вятърът стига до 40 м/сек. В Русия в Псковска и Ленинградска област са засегнати над 90 000 души.

Ураганът нанася щети и в Австрия, като скоростта му във Виена достига 100 км/ч.

И пак са виновни диспечерите...

1984 г.

На 3 май край Лвов се сблъскват Ту-134А и военен самолет Ан-24. Жертвите са 94.

Разследването установява, че виновни за това са лвовските диспечери, които били проявили небрежност и безотговорност по време на дежурството си.

Трябва да се запитаме все пак – какво общо имат диспечерите в гражданската авиация с военните самолети?

Дълбоко под водата

1984 г.

На 23 юни в Атлантическия океан близо до Ирландия пада „Боинг В-747–237В“ на „Еър Индия“. Жертвите са 329.

В 7:14 диспечерите на ирландското летище Шанън виждат как индийският „Боинг-747“, летящ от Монреал за Бомбай, изчезва от радарите им и вдигат тревога.

Изпратените веднага на предполагаемото място на катастрофата спасителни кораби откриват плаващи отломки и няколко обезобразени трупа.

Почти до края на 1985 г. причината за падането на самолета остава загадка – той е на 3300 м дълбочина. Едва когато успяват да извадят части от него става ясно, че на него е избухнала бомба. Установява се, че е заложена от терорист, работил на канадското летище, който е сложил бомба и в друг боинг, излитащ за Токио, но тя се взривява още на летището, като убива двама работници в багажното отделение.

Песента „Сукияки“ става реквием

1984 г.

На 12 август край Уено, Япония, пада самолет „Боинг“ на „Джапан Еърлайнс“, излетял от летище „Ханеда“. Загиват 520 души, оцеляват само четирима.

Малко след излитането самолетът се разхерметизира и става неуправляем. Пилотите се опитват да го върнат на летището, но не успяват. Успяват обаче като по чудо да го задържат във въздуха... цели трийсет минути! Накрая самолетът се врязва в планината Оцутака на около 70 км от началната точка на полета. Чудовищният удар го пръсва на парчета, а избухналият пожар довършва останалото. Сред загиналите е и Киу Сакомото, прочул се с песента си „Сукияки“.

Още преди да започне разследването президентът на авиокомпанията Яшимото Такаги подава оставка, а началникът на техническата служба на „Джапан Еърлайнс“ на летище „Ханеда“ си прави харакири.

Смърт на един завой от спасението

1984 г.

На 22 август в Манчестър, Англия, при пожар на английски Boeing B-737–236 загиват 55 души.

Малко след излитането на самолета се подпалва лявото му крило. Екипажът действа точно според инструкциите, но не знае, че не гори двигателят, а резервоарът с гориво. Успяват да приземят самолета, но пилотът спира така, че вятърът духа откъм пламъците към фюзелажа. Те веднага проникват в пътническия салон и го подпалват.

В пушека обзетите от паника пътници не виждат накъде да вървят, не могат да намерят вратите. След 2 минути опашката на самолета се отчупва и пада.

55-има от общо 131 пътника така и не успяват да слязат от самолета. 12 изгарят живи, 43-ма умират от задушаване.

След този случай всички пътнически самолети са оборудвани със специално аварийно осветление на пода на салоните, а около аварийните изходи се оставя по-голямо разстояние между седалките.

Трагедията над Серитос

1986 г.

На 31 август над Серитос, Калифорния, мексикански лайнер DC-9 се сблъсква с частен самолет „Пайпър РА-28“. Жертвите са 82.

„Пайпър“-ът се врязва в опашната част на мексиканския самолет и я откъсва. Пилотът на малкия самолет и двамата му пътници обаче не виждат това – в момента на удара са обезглавени от руля за височина на лайнера, който разсича кабината на по-малкия самолет на две.

Самият DC-9 пада в жилищен квартал на град Серитос. Към 67-те жертви от двата самолета се добавят още 15 убити местни жители. 5 сгради са разрушени изцяло, други 7 са сериозно повредени.

Причината за трагедията е, че малките частни самолети не контактуват с наземните служби и не се виждат на радарите на авиодиспечерите. След този трагичен случай нещата се променят към по-добро.

Гибелта на Самора Машел

1986 г.

На 19 октомври в планините Лемомбо, ЮАР, при силна буря катастрофира пътнически самолет Ту-134А. Загиват 33-ма души, сред които и президентът на Мозамбик Самора Машел и няколко министри.

Самолетът се пилотира от съветски екипаж. Официалната версия гласи: грешки в навигацията и пренебрегване на показанията на джипиес системата.

Мнозина в Африка обаче смятат, че катастрофата е дело на южноафриканските тайни служби.

Аварията на „Принцесата“

1988 г.

На 29 април над Хавайските острови аварира „Боинг-737“ на авиокомпанията „Алоха Еърлайнс“. Един човек загива, 45 са ранени.

„Принцеса Лилуколани“, както наричат самолета, извършва полет от Хило за Хонолулу на височина 7200 м. Внезапно, като във филм на ужасите, над главите на пътниците в първа класа зейва дупка, през която нахлува леден вихър. Стюардесата, която в момента разнася напитки, е буквално отнесена... Екипажът не губи самообладание и единствено благодарение на усилията му самолетът успява да кацне. Няма други жертви.

Разследването установява, че обшивката на „Принцеса Лилуколани“ (самолетът е на 19 години) е била силно корозирала и тъкмо това е довело до внезапното откъсване на горната предна част.

Тялото на стюардесата така и не е намерено.