Висок залог

1.

Джейн Адисън хвърчеше из светлия си модерен апартамент в Уест Вилидж в трескава подготовка за първия си ден на новата работа. С бакалавърската си степен от Калифорнийския университет в Лос Анджелис бе работила две години в „Сан Франциско Магазин“, а после се беше върнала за магистърска степен в университета в Бъркли, в програмата за предприемачи. Двайсет и осем годишна, родена и отраснала в Сан Франциско, а баща ѝ бе един от най-успешните мениджъри на рискови капитали в Силициевата долина. По-голямата ѝ сестра Маргарет беше на трийсет и пет, омъжена, с две деца, и се катереше по стълбицата на конкурентна фирма. Съпругът ѝ се изявяваше като изпълнителен директор на успешна стартъп фирма във високите технологии, напът да стане държавна. Животът на Джейн беше съвсем различен от този на Маргарет, както и целите ѝ. За момента Джейн не се интересуваше от брак и не знаеше дали изобщо някога ще стигне до този етап. Отглеждането на деца не я привличаше особено. Маргарет и съпругът ѝ се бяха срещнали в бизнес школата на Станфорд, и двамата харесваха стабилния си семеен живот и динамичните си кариери. И сякаш добре се справяха и с двете. Всичко това изглеждаше на Джейн като жонглиране с огромна отговорност и твърде много работа.

Мечтата ѝ беше някой ден да притежава малко списание, а още по-добре малка издателска къща, но ѝ предстоеше да извърви дълъг път, преди да постигне целите си. Трудовата ѝ кариера едва прохождаше. Беше долетяла в Ню Йорк, за да се яви на интервюта за работа в големите издателски къщи – „Пенгуин Рандъм Хаус“, „Саймън енд Шустер“, „Литъл“, „Браун“, – но не изскочи нищо, което да я заинтригува истински и да предлага прилично заплащане. Списанията, на които бе изпратила сивито си, не бяха се хвърлили на възможността да я наемат. Отговориха, че е твърде квалифицирана за свободните им позиции, и дори предположиха, че тя вероятно не би се задържала достатъчно дълго, за да представлява интерес за тях.

Накрая, единственото предложение, което ѝ допадна, дойде от приятел на баща ѝ, негов стар състудент от Принстънския университет. Боб Бенсън притежаваше литературна и филмова агенция „Флетчър и Бенсън“ в Ню Йорк. Агенцията представляваше актьори, продуценти, режисьори и сценаристи от киноиндустрията, и писатели от литературния свят. Предложената ѝ позиция бе на сътрудник на асистента на втория по важност агент в литературния отдел, жена на име Хейли Уест. Джейн я бе срещала, когато кандидатстваше за работа в Ню Йорк, и ѝ бе направила впечатление на интелигентна, приятна, делова жена, сериозно ангажирана с проблемите на писателите, които представляваше. „Флетчър и Бенсън“ работеше с някои много известни автори и Джейн прие тази възможност като временен пристан, докато изскочи желаната работа, по-близка до бъдещата ѝ цел. Все още искаше да постъпи в някоя от големите издателски къщи, за да разучи механизмите, но ниската длъжност в издателство не ѝ се виждаше особено привлекателна. Поне работата в литературна агенция с талантливи хора изглеждаше приятна възможност. Срещите с известни писатели и филмови звезди щяха да са вълнуващи събития, тъй като агенцията беше много успешна и представяше известни личности. Тя премина интервюта при стария приятел на баща си и при ръководителите на двете направления на агенцията – Франсин Ривърс на литературното и Али Мур на филмовото. И двете жени изглеждаха интересни, а Боб Бенсън я увери, че се е справила добре и че от нея ще излезе добър литературен агент някой ден.

Майката на Джейн пристигна от Сан Франциско, за да ѝ помогне да си намери апартамент в голяма, модерна, удобна сграда в Уест Вилидж, с изглед към река Хъдсън, в район с приятна атмосфера. Сградата разполагаше с фитнес, басейн и градина на покрива, която можеше да се ползва от всички наематели. Имаше още добра охрана и голям обслужващ персонал, а родителите ѝ харесаха факта, че ще живее на сигурно място. Майка ѝ бе работила като интериорен дизайнер до раждането на Маргарет и все още обичаше да декорира домовете и да помага с каквото може на момичетата си.

С помощта на майка си Джейн обзаведе апартамента за рекордно кратко време и изпитваше огромна благодарност към родителите си за удобството, което ѝ осигуряваха. Даваше си ясна сметка, че двете със сестра ѝ се бяха радвали на специални облаги, непознати за много от приятелите им. Проявяваха дискретност в това отношение, но Джейн осъзнаваше каква е късметлийка, че може да има работа по сърце и да не се притеснява дали ще може да си плаща наема. Благодарение на майка си разполагаше с удобен дом, подреден до последната подробност, още преди да се нанесе.

Стар неин приятел от УКЛА, Бенджи Стронг, работеше за стартъп в Ню Йорк. Беше се установил там веднага след завършването на университета. Двамата се свързаха отново още щом тя пристигна там. Срещаха се вече цял месец, макар да водеха свой живот и да живееха отделно. Той споделяше жилище с приятел в СоХо, но се случваше да пренощува при Джейн, както стана и предишната вечер. Благодарение на тази връзка преместването ѝ в Ню Йорк стана по-лесно и по-приятно.

Бенджи печеше филийки на тостера в кухнята ѝ, когато тя отиде да си вземе йогурт от хладилника. После направи кафе еспресо и за двамата, и му подаде чашата. Той четеше „Уолстрийт Джърнъл“ на телефона си, вдигна поглед усмихнат, когато тя остави кафето пред него. Бенджи Стронг беше една година по-голям от нея – на двайсет и девет. С отрязаните си джинси, фланелка и спортни обувки на бос крак изглеждаше готов за пикник. Беше получил магистърската си степен в Уортън и правеше впечатление на умно момче. В местоработата му нямаха дрескод. Във „Флетчър и Бенсън“ също допускаха волности, но не до такава степен. Мъжете носеха ризи и джинси, мокасини или спортни обувки. Жените обичайно се появяваха с поли и горнище свободен избор, макар някои да предпочитаха панталони. Повечето си слагаха грим и поддържаха спретнати прически. Докато Бенджи приличаше на човек в почивен ден. Той вдигна поглед към нея и усмивка грейна на лицето му.

– Да не отиваш на парти? – попита я и въпросът му я разсмя.

– В сравнение с теб съм облечена като за вечеря в изискан ресторант. А ти на плаж ли си тръгнал? – подкачи го тя.

– Аз съм дори прекалено облечен, само да видиш повечето момчета, с които работя. Някои от тях идват на работа по шорти и джапанки, ако времето го позволява.

Такъв беше стилът на стартъпите, пък и двамата знаеха, че повечето служители са по-млади от тях, току-що завършили колеж, и изглеждаха като станали от сън. Никой не се бръснеше, поне не редовно, и оставяха косите си да растат на воля. В общите помещения им предоставяха разни забавления: някогашните пинбол машини и видеоигри, кенди-бар и настолни игри за почивките. Цялата атмосфера беше предвидена за много младите. Мнозина работеха от вкъщи няколко дни седмично. В стартъпите или компании като „Амазон“ често водеха на работа и кучетата си. „Амазон“, „Фейсбук“ и други подобни бяха наложили тази тенденция, което създаваше особено привлекателна работна среда за „децата на новото хилядолетие“ – хора в двайсетте си години. Работната среда във „Флетчър и Бенсън“ беше по-изискана, тъй като клиентите им бяха зрели хора, а служителите, прехвърлили двайсетте.

Жените, които Джейн бе виждала там, бяха елегантно облечени и повечето носеха обувки на високи токове. Самата тя беше избрала черна джинсова пола, фланелка на райета на „Шанел“, която бе „взела назаем“ от майка си, и обувки с високи токчета на „Маноло Бланик“. Дългата ѝ руса коса бе опъната в стегната конска опашка, тоалетът се допълваше от бяло сако на „Левис“ и черно-бяла голяма чанта. Изглеждаше модерно, но не чак толкова. На хубавата ѝ стройна фигура с дълги крака отиваше всичко, но тя се придържаше към умерената линия. Полата ѝ не беше твърде къса, нито токчетата твърде високи. Парфюмът ѝ имаше лек деликатен аромат. Тя изглеждаше чиста, млада и красива, ентусиазирана да бъде полезна този ден и да научи много неща за новата си работа и колегите в агенцията.

Двамата с Бенджи излязоха от апартамента заедно. Той щеше да вземе метрото до работното си място в Бруклин, а Джейн бе повикала кола на „Юбер“ да я откара до центъра, където се намираше агенцията, на Петдесет и седма улица, между Мадисън и Парк Авеню, в сърцето на луксозната търговска част. Щеше да е истински ад да се добере дотам през зимата в лошо време с целия този трафик, но сега беше топло и наоколо беше приятно за разходка в обедната почивка. Наблизо имаше много заведения, където можеше да седнe за обяд или откъдето да поръча храна. В офиса също имаха кухня и трапезария за служителите, които си носеха храна отвън. Много от колегите похапваха в движение на бюрата си. Работните условия във „Флетчър и Бенсън“ бяха изключително приятни и макар да не предоставяха игри и закуски като в стартъпите, Джейн не се впечатляваше от това.

– Приятен ден – подвикна Бенджи след нея, докато тя се качваше в колата на „Юбер“. Не беше лудо влюбена в него, но двамата споделяха приятни мигове и имаха еднакви интереси. Не възнамеряваха да живеят заедно, макар че традиционно се виждаха няколко пъти седмично, което означаваше, че никой от тях не излиза с друг човек. Това устройваше и двамата. Някога в УКЛА бяха излизали заедно за кратко и сега се наслаждаваха на възраждане в отношенията си. С близък човек новият живот в Ню Йорк изглеждаше забавление. Бенджи бе имал сериозна връзка в бизнес школата, но бяха скъсали след завършването и преместването му в Ню Йорк. Джейн пък никога не беше се влюбвала сериозно и не съжаляваше. Искаше първо да изгради кариера от нулата и се бе фокусирала изцяло върху това. Работата ѝ беше важна за нея, повече от романтичните преживявания на този етап.

Отне ѝ половин час да се добере до агенцията в сутрешния трафик, през което време чете „Ню Йорк Таймс“ онлайн на задната седалка на таксито. Пристигнаха навреме и тя се включи в мощния поток хора, влизащ в сградата, където „Флетчър и Бенсън“ заемаше два етажа. Отиде направо в крилото на служителите и даде името си на рецепционистката, както ѝ бяха поръчали. И тъкмо когато се отправи към работните помещения, един висок, едър мъж с бяла коса почти се сблъска с нея и я измери с видимо очарован поглед. Нямаше представа кой би могъл да бъде, но се почувства неудобно от начина, по който я огледа. Погледът му се насочи директно към деколтето ѝ, а после към прилично късата ѝ пола, плъзна се надолу по краката ѝ и накрая пак се върна на лицето ѝ. Стоеше на пътя ѝ като морена насред планински бързей и тя трябваше да го заобиколи, за да продължи нататък. Той не си направи труд да отстъпи и продължи да я зяпа.

– За интервю ли сте тук? – попита я с дълбокия си пленителен глас. – Може да дойдете да работите за мен, ако желаете.

Рецепционистката погледна Джейн в очите многозначително и поклати глава едва забележимо.

– Днес започвам работа тук – отвърна Джейн плахо.

Не искаше да бъде груба, защото не знаеше с кого си има работа, макар че, помисли си тя, поведението му беше неприлично и неприемливо.

– Като рецепционистка? – предположи той с явен намек, че щом е жена, трябва да е на ниска позиция. Изглежда, изоставаше от действителността.

– В офиса на мис Уест – смутено поясни тя.

– Приятна новина – заключи той. – Е, добре дошла на борда.

С тези думи той се отправи надолу по дългия коридор, а Джейн се настани да чака асистентката на Хейли Уест, която се появи миг по-късно. Джулия Бенинг ѝ се усмихна сърдечно и я поздрави с добре дошла. Беше приятна на вид жена към края на четиресетте или началото на петдесетте си години. Първо поведе Джейн към кабинета на Франсин Ривърс, директорката на литературния отдел. По пътя ѝ обясни, че директорите на двата отдела – литературния и драматичния, искали да видят Джейн отново, за да я приветстват за назначението ѝ. Джулия добави, че имали този обичай да се виждат с новоназначените, които щели да работят в отдела на сътрудниците. Остави Джейн пред вратата на Франсин и ѝ каза, че ще дойде да я вземе, след като Джейн се види и с Али Мур, директорката на артистичните таланти. Джейн вече беше виждала и двете жени по време на интервюто си и очакваше с нетърпение началото на съвместната им работа.

Останала сама минута по-късно, Джейн почувства как у нея се надига вълна от паника, когато почука на вратата на Франсин Ривърс. Джейн я виждаше през просторната стъклена витрина: жена със сурово изражение на лицето, облечена в черни панталони, черен блейзер и маратонки, черната ѝ коса бе прибрана назад в небрежно кокче. Седеше, смръщила вежди, вторачена в компютъра си. Обърна се, когато чу почукването на Джейн, и ѝ даде знак да влезе, после ѝ посочи стол. Джейн осъзна, че Франсин разговаряше с някого по микрофона, докато преценяваше корицата на една книга на екрана.

– На мен ми изглежда добре, Елиът. Ако увеличат името ти, няма да остане място за заглавието. И си мисля, че червеното силно го подчертава. Харесва ми.

– Цялото нещо ми се вижда небалансирано – долетя нечий глас по високоговорителя. – Британската корица беше много по-добра.

Франсин Ривърс изглеждаше раздразнена, но се опита да не дава израз, когато отвърна:

– Искаш да смалят заглавието ли? – попита с известна ирония и мъжкият глас от другата страна незабавно отвърна:

– Да, искам. Кажи им да пробват.

– Ще се заема веднага – увери го тя и приключи разговора, а после насочи цялото си внимание към Джейн.

– Съжалявам! Едно от „децата ми“ се държи лошо – и разтегна устни в смразяваща усмивка. – Дори дяволът не притежава егото на нарцистичния автор. Няма да се примири, докато името му не покрие цялата корица.

После се взря отблизо в Джейн, която забеляза, че очите на Франсин са тъмни, сериозни и с леко уморено изражение, когато не се усмихваше.

– Все на мен се падат проблематичните автори. Някои от известните умеят да ме предизвикват. Често са несигурни като деца и ревниви към съперниците си. Не се притеснявай. Хейли се занимава само с готините. Но пък тя е по-дружелюбна от мен и по-търпелива – добави с нещо като усмивка. – И така, добре дошла на кораба майка. Щастливи сме, че идваш при нас.

Франсин вече бе видяла оценките на Джейн от бизнес школата и беше впечатлена. Боб Бенсън им бе споменал, че Джейн е дъщеря на негов стар приятел от Принстънския. Очевидно беше умна и добре образована, което беше основанието за назначаването ѝ, а не личните отношения на Боб с баща ѝ. Момичето бе спечелило работната позиция с качествата си. А контактите просто ѝ бяха отворили врата.

– Защо искаш да работиш в литературна агенция? Пишеш ли? – попита я Франсин. Обикновено това беше причината интелигентни млади хора да кандидатстват за такава работа. Навярно си мислеха, че ако работят за някой литературен агент, писателската им дарба ще бъде забелязана, макар да не ставаше точно така. Дори най-ентусиазираните писатели не успяваха да направят кариера по този начин. Особено ако нямаха достатъчно постоянство, нито талант. След всички тези години като агент Франсин все още се удивляваше колко е трудно да откриеш добър нов писател, особено такъв, написал повече от една книга.

– Не, не пиша – отвърна Джейн. – Искам да науча повече за издателския процес – чистосърдечно заяви тя, все още напрегната. Франсин беше прекият ѝ голям началник и ѝ се струваше прекалено сериозна като директорка на литературния отдел в агенцията. – И работата като агент е част от него – добави накрая.

– Тук решаваме проблеми – обясни Франсин. – Повечето писатели се нуждаят от нещо като майка или детегледачка. И това е основната ни дейност – отглеждаме си ги, освен че им предоставяме договори за книги и преговаряме от тяхно име. Ние сме техни адвокати и преводачи, посредници между тях и издателите им. Някои от проблемите са абсурдно незначителни, други са огромни и трудни за разрешаване. Ще видиш всичко това от първа ръка в офиса на Хейли. Тя е по-мека от мен с писателите, които представлява. Обикновено аз губя търпение и им вземам страха. Това обаче бързо ги вкарва във форма. – Тя се усмихна някак уморено. – Така се държа и с издателите. Агентите често са нещо като рефери. Друг път се налага да използваш по-деликатен подход, за да стигнеш до сделка, поне така се говори. Аз лично предпочитам заплахи, стимули и натиск. Винаги работи – разсмя се тя.

Изглеждаше наистина толкова стриктна, колкото казваше, и също толкова отдадена на работата си. Джейн ѝ повярва.

– Тук не е детска площадка. Ври и кипи работа – добави Франсин. Изглеждаше безкомпромисен човек. Джейн не би я определила като кисела, но имаше нещо студено и нещастно у нея.

Докато разговаряха, едрият мъж с бялата коса, с когото се бе срещнала по-рано в лобито, се появи на вратата. Отвори, без да почука, този път пренебрегна Джейн и погледна само Франсин.

– В седем? Както обикновено? – попита той и Франсин кимна, видимо подразнена. Джейн забеляза, че погледът ѝ помръкна след тази кратка размяна на реплики. Франсин отново кимна в знак на съгласие и той излезе от кабинета ѝ, като остави вратата полуотворена. Не си направи труд да я дръпне, макар че беше затворена, когато той се появи.

– Това е Дан Флетчър, един от двамата директори на агенцията – обясни тя на Джейн без друг коментар.

Джейн кимна.

– Видях го тази сутрин, когато пристигнах – каза тя, също без допълнителен коментар.

– Надявам се да се е държал прилично. Не винаги успява, когато става дума за привлекателни млади жени. Никой не му е разяснил какво представлява движението „Ми Ту“. Надявам се, че не е казал нещо неподходящо – продължи тя все така раздразнено.

– Не, не точно. Просто ме огледа и изрази предположение, че съм дошла на интервю за рецепционистка.

– Той и за мен така мисли.

После се усмихна и обясни на Джейн как да намери кабинета на Алабама Мур, директорката на отдела за филмови таланти в агенцията. Самата Франсин беше заета с работа. Джейн се изправи и ѝ благодари за отделеното време.

Ръкуваха се и Джейн тръгна надолу по дългия коридор с безкрайно много кабинети от двете страни, с хора, погълнати от работа на бюрата си, загледани в екраните на компютрите си или разговарящи по телефона.

Единствената ѝ тревога беше, че Дан Флетчър може да се появи отново и да я притеснява, да я кани в кабинета си – покана, която тя нямаше намерение да приема.

Откри офиса на Алабама Мур след няколко грешни хода. Наложи се да се върне веднъж, но накрая видя врата с табела с нейното име. Като директор на драматичния отдел, тя заемаше огромен кабинет. Али Мур въртеше велоергометър, когато Джейн почука и влезе. Беше облечена в бял екип за тичане на „Шанел“ и имаше слушалки на ушите си. Усмихна се и спря да върти педалите, докато Джейн прекрачваше прага на стаята видимо смутена.

Алабама Мур имаше блестяща усмивка и Джейн не можеше да не признае, че е невероятно красива. Беше срещнала Али още на първото си интервю и бе останала впечатлена от нея. Тя имаше дълга руса коса и големи сини очи. Не носеше грим и лицето ѝ изглеждаше младо и чисто. Джейн не беше достатъчно опитна, за да разпознае работата на известен дерматолог, комбинирана с усилията на добър пластичен хирург, нито да се досети, че Али Мур беше „поработила“ върху него с инжекции ботокс и филъри. Благодарение на което изглеждаше почти на годините Джейн. Не можеха да ѝ се дадат повече от трийсет, а всъщност беше на четиресет и три. Белият плюшен екип подчертаваше безупречните форми на стройната ѝ грациозна фигура. Имаше навика всеки ден от седмицата да става в четири сутринта, за да тренира упорито до пет. Притежаваше мезонет в Трибека и изобщо добре подреждаше живота си. Тя скочи от колелото и покани Джейн да седнат в приемната на офиса ѝ, която бе обзаведена с удобен диван, два огромни фотьойла и овална масичка за кафе. По стените висяха скъпи картини от съвременни автори. Джейн забеляза, че определено имаше вкус, което личеше по всичко – и по обзавеждането, и по екипа ѝ.

– Изключително се радвам, че си тук – ентусиазирано я поздрави Али. – Хейли много ще ти допадне. Тя е голям работар и изключителен професионалист. А пък аз съм официалният ренегат, непослушното дете в семейството на „Флетчър и Бенсън“. Така и трябва, за да се справям с актьорите, сценаристите и продуцентите, които представлявам. Някои от тях са си направо деца, така и се държат. Други пък би трябвало да са пораснали преди години, но изглежда, никога няма да успеят. Разглезени са от работата във филмовите продукции, където всички угаждат на капризите им. Но някои от тях действително заслужават похвала и внимание, защото са невероятни таланти. Дори на онези, които се държат непочтително, им се разминава, така никога няма да проумеят колко са разхайтени, докато не ги затрупат проблемите. Израснала съм с родители от Холивуд, така че съм свикнала. Майка ми е известна актриса, сигурно си гледала филмите, в които е участвала, а баща ми продуцира хитови телевизионни сериали. Животът на родителите ми беше достатъчен да ме убеди, че кракът ми няма да стъпи на сцена. Учих в Ю Ес Си школа по филмово изкуство, но реших, че предпочитам да стана агент. Майка ми ме научи да се справям с артистичните диви още когато бях двегодишна. Работех за „Криейтив Артист Ейджънси“ в Ел Ей за няколко години, след като се дипломирах, после дойдох в Ню Йорк да работя в „Уилям Морис Индевър“. Така срещнах Боб Бенсън и той ми направи предложение, на което не можах да устоя, и ето ме тук, тринайсет години по-късно. Ние представляваме някои невероятни таланти. Гордея се, че попаднах тук, и много ми харесва това, което правя. – Тя грейна срещу Джейн и изглеждаше самата невинност. – Интересува ли те драмата? Би могла да направиш някой проект за мен, преди да те отмъкнат завинаги в литературния свят. Работата с нови таланти е много по-забавна – подхвърли тя закачливо, а Джейн веднага се хвана за това предложение. Никога не бе мислила да става агент на актьори или дори на писатели. Това беше нов аспект за нея – да научи повече за бизнеса, идея, подхвърлена от баща ѝ, когато тя не успяваше да си намери работа в издателската индустрия. Беше влюбена в книгите много повече, отколкото във филмите. Но Али ѝ представи работата с драмата в много по-привлекателна светлина.

Джейн също така подозираше, че Алабама Мур може да разкаже много повече, отколкото признаваше. Несъмнено беше завидно умна, гладкото ѝ лице излъчваше невинност, но погледът ѝ подсказваше нещо друго. Джейн беше наблюдателна и забелязваше всички детайли, а посрещането на Али ѝ се стори прекалено сърдечно, повече отколкото това на Франсин Ривърс, която я впечатли с острия си нрав. У Франсин имаше някаква горчилка, която се излъчваше от всяка пора на кожата ѝ. Али явно обичаше работата си, живееше и дишаше за кариерата си. Приличаше на човек, който би убил, ако някой се изпречи на пътя ѝ. И двете бяха изключително успешни жени в професионален план, което се опитваха да не демонстрират, но това витаеше във въздуха. Джейн остана с впечатлението, че всяка от тях не би се въздържала да атакува, ако се почувства заплашена. Това беше голямата лига, където се играеше с големи залози – и за клиентите, и за самите тях. Жените, които работеха в агенцията, бяха професионалисти в пълния смисъл на думата. Бяха се борили усилено да стигнат дотам и това личеше в динамиката на работата им.

Джулия Бенинг, асистентката на Хейли Уест, се появи, докато още седяха и разговаряха в офиса на Али, и само след няколко минути я отведе в кабинета на Хейли, който на Джейн се стори като спасителен остров. Атмосферата беше напълно различна.

– Има три деца – обясни Джулия, докато отпиваха от кафето си.

– Разведена ли е? – полюбопитства Джейн и Джулия поклати глава.

– Вдовица. Децата ѝ са малки – момиче на единайсет и момчета на шест и девет. Най-малкото беше още бебе, когато съпругът ѝ почина преди пет години, на четиресет и три. Имал аневризма и починал по време на джогинг. Беше издател. Тя е редактор и работеше за него, но прекъсна, когато се родиха децата. Мисля, че това е станало шест-седем години след като са се оженили, а когато той почина, остави я без пари, нямал застраховка, затова ѝ се наложи без време да се върне на работа. Редакторската не е добре платена и реши да дойде тук. Боб Бенсън познаваше съпруга ѝ, даде ѝ тази работа, за да я подкрепи, и сега тя е вторият по важност човек в литературния отдел. Нуждае се от поста, за да издържа децата си. Истински професионалист, никога не пропуска работен ден, никога не боледува. Много от хората тук нямат деца. Работодателите винаги се страхуват, че хората с малки деца са ненадеждни, но тя е напълно отдадена на работата си. Никога не говори за децата си. Само за авторите, които представлява. Франсин Ривърс има две деца – тийнейджъри, но работи неуморно. Али Мур пък няма деца. Тук се изисква да си отдаден на работата си, да си готов да работиш извънредно и да зарежеш всичко, ако някой от клиентите ни има проблем или е в криза. Хора с деца не могат да си позволят такава отдаденост, особено самотните майки. Хейли е посветена на авторите си, както и на децата си. Дойде ли в агенцията, става жената бизнес. Не се е случвало да си остава вкъщи, за да гледа децата. Не знам как се справя, но никога не показва какво се случва у тях. Много приятно се работи с нея, ще видиш. Открит човек е. – После Джулия показа на Джейн целия офис, проекта, по който работеше, и купчина корици на чужди издания, които трябваше да изпрати на Филип Уайт за одобрение. Той беше най-големият автор на Хейли, изключително успешен писател. – Всеки път избива рибата – поясни Джулия. Джейн знаеше кой е и харесваше книгите му.

Докато Хейли се върне от поредното съвещание в конферентната зала, подредена от Джулия по вкуса ѝ, Джейн видя всичко необходимо в офиса. Джулия изглеждаше подредена, изпълнителна и енергична, задоволяваше всички изисквания на Хейли. След седемте години работа при нея предугаждаше мислите ѝ, преди да ги е изрекла.

– Понякога се налага да съм гадателка и да се надявам предчувствието ми да е вярно. Опитвам се да предвиждам какво би искала, за да не се налага да ме подсеща за нещо. Ако това се случи, значи не се справям.

– Извадила е късмет с теб – каза Джейн с искрено възхищение. – Не разбирам как успяваш да държиш всичко под контрол.

– И ти ще свикнеш. Правя го от години. Първоначално работата ми се струваше ужасно много, но щом опознаеш Хейли и свикнеш с начина ѝ на работа, всичко се превръща в обичайни действия. Тя е много ясна и пряма в изискванията си. Ще ти казва какво е нужно. Просто го изпълнявай точно. Не се опитвай да импровизираш. Слушай и следвай указанията ѝ. Това е най-важното. Не си помисляй, че знаеш по-добър начин или по-добра система. Така ще сбъркаш и всичко ще отиде по дяволите. А ако не си я чула или не си запомнила нещо, питай. Тя така иска. Не се страхувай да ѝ задаваш въпроси. По-добре питай, отколкото да тръгнеш в грешната посока, особено докато не я опознаеш добре. Задаването на въпроси само ще спести време. – Имаше логика. Според думите на Джулия Хейли изглеждаше практичен човек. – Ти си първият асистент, който ще имам – усмихна ѝ се Джулия. Боб Бенсън беше създал тази позиция специално за Джейн, след като Хейли бе споделила, че асистентката ѝ се нуждае от помощ. Напоследък беше претрупана с работа.

– А ти? – попита я Джейн. – Омъжена ли си? Имаш ли деца?

Джулия се изсмя.

– Не, за бога. Да си асистент е като да си женен. Омъжена съм за нейния живот и моята работа. Нямам време за съпруг и деца. Този кораб отплава преди години. Вече съм на петдесет и една. Някога исках да ставам агент, но реших накрая да си остана асистент. По-малко главоболия. А Хейли сама се занимава с наистина откачените автори, на мен не ми се налага. Перфектна работа и ти носи достатъчно удовлетворение, ако я вършиш правилно.

Джейн реши, че иска повече от това. Не си представяше да остане асистент завинаги. Мечтаеше някой ден да стане известен агент, като Франсин и Али, или Хейли, или да притежава списание или малка издателска къща. Желанието ѝ бе да управлява свой бизнес и сама да си е шеф. Да не се налага да работи за друг. „Няма ли кураж, няма и слава“, казваше любимият ѝ професор в бизнес школата и концепцията ѝ допадаше. Тя приемаше тази работа като първа стъпка към голямата цел и възнамеряваше да се научи на всичко възможно, докато работи в агенцията. Имаше големи планове. Това беше само началото. Ако трябваше да прави жертви на работното си място – като дълги извънредни часове, тежки задачи и много стрес, щеше да го прави за себе си. Нямаше намерение да остава асистентка до петдесет и една години. Беше сигурна, че подготви ли се добре, може да стигне далеч. Тъкмо заради това бе избрала да учи в бизнес школата. Искаше ѝ се да бъде Боб Бенсън или Дан Флетчър, а не просто член на нечий екип. Но засега работата я устройваше, беше приятна възможност, въпреки стреса на моменти. Всички изглеждаха прекалено заети, пък и естеството на бизнеса предполагаше напрежение.

Хейли държа Джулия заета до обяд, а после даде на Джейн няколко проекта, които да движи сама. В обедната почивка Джейн си поръча салата от близкото заведение. Отиде до кухнята да си вземе вилица и газирана вода от хладилника и тъкмо тогава Дан Флетчър се появи. Хвана я точно когато отваряше вратата на хладилника и мина зад нея така, че да се отърка. Прищя ѝ се да се обърне и да го зашлеви, но устоя. Вместо това само го изгледа гневно в очите. Наоколо нямаше никого.

– Проблем ли има? – попита го тя, забравила, че ѝ беше началник – един от двамата собственици на агенцията.

– Не и за мен. Разбрах, че Боб и баща ти са състуденти от Принстънския. Можеш да ми разкажеш за това някой път, докато обядваме заедно. – Той се направи, че не забелязва яростта в погледа ѝ, и ръката му докосна задните ѝ части, когато го подминаваше. Беше невероятно дързък и очевидно умееше да се измъква. Никой не смееше да му се опъва заради позицията му.

Тя се върна в офиса си, тресяща се от гняв. Джулия забеляза погледа ѝ и се притесни.

– Случило ли се е нещо?

– Как, по дяволите, този развратник успява да се измъкне? Първо се набута зад мен, за да се отърка, а после ме хвана за задника.

– О, Дан. Прави го с всички. Просто не му обръщай внимание – каза Джулия и сви рамене.

– Няма да го направя – закани се Джейн. – Ще има разправии с мен, ако отново посмее.

– Безобиден е. Женен с деца – каза Джулия сякаш това променяше нещо.

– Не ме интересува. Това е сексуален тормоз – напомни ѝ Джейн.

– Той е шефът. – Изрече го така, сякаш това го извиняваше, че прави каквото си иска.

– Именно – натърти Джейн и забучи вилицата в салатата си. – Ще стигна и до съд, ако се наложи. – Тя продължи да беснее, като си спомни как се долепи зад нея в кухнята и се притисна. Отвратителен.

– Никога няма да си намериш друга работа, ако наемеш адвокат по въпроса – мъдро я посъветва Джулия.

– Няма да се примиря с това – сопна се Джейн и продължи да боде гневно салатата си, потънала в мълчание. Чудеше се колко ли жени в офиса са търпели набезите му, жени, които са премълчавали, за да запазят работата си. Не можеше да си представи, че е постъпвал така и с Франсин Ривърс. Тя изглеждаше по-твърда и непримирима. Джейн забеляза тлеещ гняв у Франсин, който беше на ръба да изригне и при най-малката провокация. Джейн нямаше как да знае дали този гняв се дължеше на работата, или на личния ѝ живот, но не изглеждаше да е щастлива жена. Радваше се на шеметна кариера и огромно уважение, но Джейн долавяше, че нещо някъде в живота ѝ не достига.

Джейн, разбира се, не знаеше, че съпругът на Франсин я бе напуснал, беше се развел и бързо след това се бе оженил за детегледачката им. За щастие, Франсин не се отказа от работата си като редактор в едно от най-големите издателства. Но не можеше да си позволи да продължи там след развода. Беше приела работата в агенцията и беше повишена с космическа скорост. Тя беше много талантлив редактор и определено имаше нюх да открива обещаващи млади писатели, които процъфтяваха под нейното ръководство и напътствия. Няколко от тях вече пишеха бестселъри. Заплащането като агент беше по-добро, но издръжката, която бившият ѝ съпруг плащаше, беше нищожна. Той се бе сдобил с още две деца, затова тя вече не получаваше никаква финансова помощ от него. Заплатата ѝ беше доста висока, но издръжката на две деца бързо я стопяваше. През своите четиресет пет години почти от десет се бореше да оцелява финансово, за да обезпечава децата си и да спестява за колежа им, без да се налага да взема кредити. Това беше тежка задача. Не беше се грижила за външния си вид от години. Дъщеря ѝ Талия беше вече седемнайсетгодишна, само след година Франсин трябваше да плаща за колеж. Искаше дъщеря ѝ да учи в колеж от Бръшлянената лига, ако успееше да влезе, а това щеше да ѝ струва цяло състояние. Синът ѝ Томи беше на тринайсет и отиваше в гимназия по същото време, затова се подготвяха за най-добрите частни училища. Всяка нощ Франсин лежеше будна и се чудеше как ще плаща за всичко. Винаги се беше справяла, но не си спестяваше кошмарите какво би се случило, ако изгубеше работата си. Всичко, което изкарваше от уважаваната си позиция, влагаше в децата си. За себе си не оставяше никога нищо.

Беше се преместила да живее извън града, в приятния район Куинс след развода, за да спестява пари. Градският живот ѝ липсваше, но успя да изпрати и двете си деца в частни училища и ѝ се искаше да направи повече за тях и да спести пари за бъдещето им. Горчилката от липсата на подкрепа и от нехайството на бившия ѝ съпруг бе съпътствала Франсин толкова дълго, че тя вече не помнеше какво е да живее без нея. Постоянните битки и финансови проблеми след развода я бяха калили и тя бе вдигнала високо летвата за всички, които работеха с нея. Опитваше да се държи мило с авторите си в агенцията, но понякога не успяваше да прояви голямо разбиране.

Децата ѝ се оплакваха, че никога не си е вкъщи, че остава до късно в офиса и все няма време да им приготви прилична вечеря. Тя се втурваше към дома си веднага щом се освободеше, хвърляше замразена пица във фурната и им помагаше с домашните, но през повечето време беше прекалено уморена, за да общува качествено с тях. Бореше се да бъде изключителна в работата си, за да не я загуби. Най-големият ѝ страх беше, че може да я уволнят и тогава нямаше да може да издържа децата си в мечтаните училища. Тя изкарваше добри пари, но бившият ѝ съпруг ѝ бе показал колко несигурно може да е бъдещето. Работата ѝ беше изтощителна, а животът ѝ нескончаема битка, пълен с много стрес и усилия, и грижи по децата. Това неизбежно се отразяваше и на начина, по който гледаше на света. Най-добре знаеше какво означава конкуренцията в агенцията. Подхлъзнеш ли се дори за миг, някой друг грабва позицията ти и затова беше готова да се бори на живот и смърт да я запази. Тази непрестанна тревога не я правеше особено приятна компания. Не случайно не беше имала мъж в живота си от години.

По-късно същия следобед Джейн се срещна с Мериуедър Джоунс, финансовата директорка на агенцията. Нейният живот, по думите на Джулия, беше блестящ пример за съвършения успех. Беше красива, с магистърска степен от Харвардския университет, учтива с всички, дружелюбна и очарователна. Беше омъжена за писател, който работеше от вкъщи и се грижеше за петгодишната им дъщеря Анабел, докато Мериуедър изкарваше огромната си заплата в агенцията. Според Джулия съпругът ѝ Джеф бил готин тип, а двамата били луди един за друг. Тя бе приела Джейн сърдечно, когато Боб Бенсън я представи. Приличаше на една от жените, които доказваха, че можеш да имаш всичко: и семейство, и щастлив брак, и шеметна кариера. Напомняше на Джейн за сестра ѝ – също много успешна жена. Мериуедър живееше в редова къща, която бе купила в Ист Ейтис. Беше отраснала в Бостън, а семейството ѝ бе очаквало от нея да получи специално образование и да пожъне успех, да направи много пари – и тя го правеше.

Приятелят на баща ѝ, Боб Бенсън, явно също добре се справяше с живота. Беше женен за известна адвокатка от развлекателната индустрия, имаха трима синове, двама в колеж и един още в гимназията. Живееха в Гринич, Кънектикът, в красива къща, а двамата с жена му се радваха на успешни кариери. Той правеше впечатление на приятен човек и всички твърдяха, че е удоволствие да се работи с него.

Когато вечерта Джейн се добра вкъщи в Уест Вилидж след дълго пътуване с „Юбер“, главата ѝ се маеше от всички тези хора, с които се бе запознала, от информацията, с която Джулия и Хейли я бяха затрупали. Всяка от жените с важни позиции, включително Джулия, беше изцяло фокусирана върху кариерата си. Джейн остана с впечатление, че са готови да убият, за да запазят работата си. Работната им етика сякаш беше отлична и вдигаха летвата високо за всички около тях. Най-много се забавляваше Алабама заради множеството актьори, които представляваше. Франсин беше най-чепатата. Хейли изглеждаше спокоен човек, а Мериуедър имаше излъчване на най-щастливата, с най-уреден живот. Нямаше да е лесно да отговори на всичките им очаквания и силно се надяваше да не ги разочарова.

– Е, как беше? – попита я Бенджи, когато се появи с вечерята, която бе приготвил за двамата. Тя изпита истинска благодарност, че го вижда. Чувстваше се прекалено уморена, за да готви, и ако не беше той, щеше да си легне без вечеря.

– Интересно. Истински екшън. Главата ми ще се пръсне от информация – взе да разказва тя, докато се нахвърляше на кускуса и ароматното пиле по марокански, поръчано от любимия им ресторант. Колко грижовно от негова страна, дори бе предвидил и бутилка шампанско, за да отпразнуват събитието. Той много внимаваше с парите, но за нея винаги проявяваше щедрост. – Никога не съм срещала толкова много умни, интересни, успешни жени на едно място. Всичките са фокусирани върху кариерите си и има много какво да се научи от тях.

– Още не ги познаваш добре що за хора са. Това, което си видяла днес, е което те са искали да ти покажат.

– Има разведени, овдовели, необвързани и дори една щастливо омъжена. Жонглират между деца, работа и клиенти. Не знам как е възможно някой да прави всичко това, и то както трябва. Всичко, върху което мога да се съсредоточа, е работата ми. Директорката на литературния отдел е много напориста и дори изглежда гневна. Като че ли всичките са костеливи орехи по един или друг начин, иначе как биха задържали тези позиции.

– Гледай и ти да не станеш като тях. Животът не е само работа – напомни ѝ Бенджи, после я целуна и почисти масата след вечеря, докато тя отиде да вземе душ.

Цялата тази история не му се видя особено забавна, но знаеше, че Джейн е по-амбициозна от него и че семейството ѝ очакваше много от нея. Това беше голямата разлика между тях. Баща ѝ здравата се бе потрудил да възпита и двете си дъщери да гонят високи цели, а постиженията на сестра ѝ Маргарет във финансите бяха висока топка. Той не завиждаше на Джейн въпреки цялата подкрепа и обезпечение, което семейството ѝ осигуряваше. Очакваха много в замяна и тя беше решена да не ги разочарова. А неговите родители му бяха казали, че искат само да е щастлив, какъвто и път да поеме. Явно семейство Адисън не намираха щастието за особено важно. Нито пък Джейн. Единственото, за което мислеше тя, беше какво ще постигне в близките години.

В тази надпревара тя живееше всеки божи ден. Истинското начало бе поставено сега с първата ѝ сериозна работа. Той никак не ѝ завиждаше. Всъщност, когато мислеше за случващото се, дори изпитваше съжаление към нея. Щеше да пропусне много неща в живота, ако продължи да се движи по тази спирала. Водеше я сила, която за него беше непонятна. В нея сякаш бушуваше изпепеляващ огън. Очакванията – и нейните, и на родителите ѝ – бяха твърде високи. Това беше тежка задача за всекиго. И да поддържа връзка с нея ставаше все по-сложно.