Беззвездната корона

Животът е пълен с дупки.

Дори и в най-добрите времена годините на човешкия живот никога не представляват идеален гоблен от редящи се дни, месеци и години, всички те изтъкани в безупречни подробности, всеки цвят също толкова ярък, както когато е бил вплетен в цялото. Вместо това с времето части от този гоблен се протриват. Други части се разтеглят и губят форма, докато човек се суети над тях и се връща отново и отново, за да подръпне определени нишки. И което е най-лошото, големи парчета се разнищват до неузнаваемост. Все пак паметта се оказва коварен шегобиец – запълва дупките, съшива скъсаното, кърпи пролуките – често с истории, които не са верни, само необходими. Те са преждата, нужна за създаването на едно цяло, с което човек може да живее.

На тази преклонна възраст аз не съм в най-добрите си времена. Моят гоблен е силно разяден от молци. Вече наближавам стотната си година. Така че ако не си спомням за вас, това не значи, че не сте ми скъпи. Ако не помня всяка подробност от тази дълга история, това не я прави по-малко вярна. Тук, в моето таванско кътче, където пиша, съм събрал скиците и рисунките си, които пазят моето минало и не ми позволяват да забравя, напомняйки ми за човека, който бях някога.

Сега, когато започвам да пиша тази история, оставям последния от многото си дневници отворен почти на последната страница. Ликът ѝ, нарисуван с мастило, се взира в мен, преценява ме, предизвиква ме. Използвал съм въглен, за да изобразя буйната ѝ коса, счукани лазурносини мидени черупки, смесени с масло, за ясните ѝ очи, собствената си кръв за устните ѝ. Усмивката ѝ е тъжна, сякаш е разочарована от мен. Погледът ѝ е суров и непрощаващ. Бузите ѝ са почервенели от трудно сдържана ярост.

Много отдавна нарисувах този портрет по памет – както изглеждаше тя последния път, когато я видях.

Тя, която бе предопределена да погуби света.

И го направи.

ПРЕДИ

Тя ражда в калта.

Клечи и се напъва под забулените в мъгла клонаци на чепато памуково дърво. Увивни растения задушават грамадното дърво, теглят клоните му към мъхестите могилки и листата му се ронят в мочурливите води на бавно течащ поток. До нея дънерът, дебел колкото кон, се усуква така, сякаш дървото се е опитвало да се измъкне от тези блатисти земи.

Тя се поти и пъшка, разтворила широко крака. Ръцете ѝ са вдигнати и вкопчени в една лиана. Почти виси на нея. Бодли пронизват дланите ѝ, но болката не е нищо в сравнение с последната контракция, която я разтваря по-широко и изтласква бебето от утробата ѝ. Тя сподавя вика си, за да не би ловците да я чуят.

Все пак един стон се откъсва от нея, безсловесен, защото тя няма език. Тя е азантийска робиня за наслади и никога не ѝ е бил позволен луксът да говори.

След един последен напън усеща облекчението. Детето се изсипва от нея и тупва в рядката кал долу. Тя се свлича от лианата. Бодлите раздират дланите ѝ. Тя се отпуска в калта с бебето между бедрата си. То още е свързано с нея чрез усукана кървава връв.

Тя хлипа от разкъсващите напъни. Взима ножа за дране, оставен до дънера на памуковото дърво. Ножът не е неин, нито кръвта, която вече го е оцапала. Ножът е пъхнат в ръката ѝ от нейния спасител – мъж, нарушил обета си, за да ѝ помогне да избяга от крепостта. След като преплуваха Залива на обещанията под навъсеното око на зимното слънце, преследвани от кралските легионери, двамата излязоха на коварния бряг на Мир. Крайбрежието му представляваше не толкова земя, колкото мътилка, където синьото море се срещаше със застоялите води, заобиколени от блатиста мангрова гора. Когато лодката не можеше да навлиза повече в блатата, спасителят ѝ я отпрати пеш, а той самият оттласна лодката с пръта с намерението да отклони преследвачите им.

Останала сама, сега тя прерязва с ножа пъпната връв, освобождавайки бебето от тялото си и от своето минало. Мислела си е, че вече е празна, но нов спазъм свива корема ѝ. Тя ахва, когато от нея се изсипват кръв и тъкан и заливат бебето. Уплашена, че бебето ще се удави при първата си глътка въздух, тя избърсва лицето му. Очите му остават затворени за този суров свят. Раздраните ѝ длани размазват още кръв. Все пак тя вижда малки нацупени устенца – прекалено сини, почти черни в сенките.

„Дишай, мъничкото ми...“

Разтрива го и се моли.

Една от молитвите ѝ получава отговор, когато детето поема първия си дъх, размърдва се, само лекичко, но достатъчно. Другата ѝ молитва е пренебрегната, когато тя открива, че детето ѝ е момиче.

„Не...“

Вдига отново ножа. Приближава острието до гърлото на бебето.

„По-добре това...“

Ръката ѝ трепери. Тя се навежда и целува челцето, което се сбръчква за първи плач срещу този жесток свят. Моли се – едновременно като извинение и обяснение. „Освободи се от мен. От моето минало. От моя срам. От онези, които искат да те вземат.“

Преди да може да направи нещо, Земната майка я наказва за дързостта да се откаже от дара на утробата си. Коремът я присвива отново. Гореща кръв руква между бедрата ѝ. Отначало болката е огнена – после става ужасно студена. А кръвта продължава да тече, излива живота ѝ в калта.

Тя съзира истината в разширяващото се петно.

Отгледана сред робите за наслади, тя е помагала на акушерки за други момичета, които са се оказали с дете въпреки чайовете с копелдашка билка. През изминалите две десетилетия е виждала раждания във всичките им безбройни форми: някои радостни, други страшни, повечето неохотни. Всички те са включвали сълзи. И кръв и лайна, разкъсана плът, бебета, родени с краката напред, други деформирани от чая или с тела, осакатени от собствените им майки при опитите да сложат край на живота на детето, преди да се е родило. Когато беше много млада, осъждаше това. Тогава не знаеше какво означава да си дете, родено под камшика, чиято душа рано или късно бива прекършена под пъшкащите тласъци на някой господар.

В крайна сметка научи трудните и необходими уроци.

Сега се взира в ножа, опрян в гърлото на дъщеря ѝ.

Под бебето вече се е образувала голяма локва кръв. Миризмата ѝ привлича мухи и пиявици. Докато тя се взира надолу в очите, които едва започват да се открехват, гората притихва, сякаш в благоговение. Птичите песни секват, остава само жуженето на насекомите. С него се смесва един нов звук. Силен плясък на вода отдясно.

Тя се размърдва, успява да извие глава. Даже това леко движение кара мрака да се свие по-плътно около нея. От мудното течение на блатото едно влечуго издрапва на брега. Ноктите му рият калта, теглейки масивното му туловище, предхождано от муцуна с наредени по нея остри зъби. Макар и безоко, създанието се насочва безпогрешно през тръстиките и мъха, привлечено от кръвта ѝ също толкова сигурно като хапещите мухи.

„Не...“

Закрилническият ѝ инстинкт надвива горчивите уроци от миналото ѝ. Тя отмества ножа от гърлото на дъщеря си и го вдига срещу приближаващия се звяр. Макар да знае, че не може да му причини нищо повече от убождане – и дори това не е сигурно. Хищното влечуго е два пъти по-дълго от нея и десет пъти по-тежко. Тя усеща възрастта му, разчита вековете в дебелия изумруден налеп по края на черните му люспи.

Макар и старо, то се устремява по-бързо към нея, сляпо за ножа и цялата му безполезност. Носи със себе си зловонието на леш и застояла вода. Слузта по гърба и страните му сияе слабо в горските сенки.

Въпреки това тя коленичи над детето си. Прекалено е слаба дори да стои права. Ръката ѝ трепери от усилието да държи ножа. Мракът продължава да стеснява света ѝ все повече.

Напряга се в очакване на предстоящия тежък удар, както е правила много нощи в парфюмираните легла на господарите си. Тялото ѝ никога не ѝ е принадлежало.

В нея лумва гняв. Даже този огън ѝ е бил забранен в миналото. В този последен миг тя сграбчва пламъка и излива сетните си сили в отчаян крясък. Затваря очи и крещи към небесата, към звяра, към себе си, към детето си, което никога няма да живее.

За първи път в живота ѝ я чуват.

Пронизителен писък отеква от небето. Тя го чува не толкова с ушите си, колкото с цялото си тяло. Той пронизва кожата ѝ, достатъчно остър да достигне до кокала. От силата му тя цялата настръхва. Отваря очи и вижда как влечугото спира с приплъзване в калта, на не повече от една ръка разстояние. Паникьосан, звярът се извива и гърчи, за да обърне тежкото си туловище и да се върне на сигурно място в черната вода.

Преди да успее обаче, отгоре се чува кършене на клони. Сянка се стрелва през листака и се стоварва върху звяра. Извити като сърпове нокти пробиват твърдите люспи. Кости се чупят под удара на създание, голямо колкото каруца. Кожени криле се разперват с плющене и едното я улучва странично и я събаря от детето ѝ.

Блъсва се в разкривения дънер на друго дърво. Рухва сред плетеницата на корените му. Оттам гледа как грамадните криле замахват веднъж и съществото се издига във въздуха. Влечугото е откъснато от земята. Пронизалите го нокти го разкъсват на две половини и запращат вековното му тяло обратно в тъмните води.

А после крилатото създание каца в калта.

Завърта се към нея, разкривайки зловещото си великолепие. Вдигнало е високо кожените си криле, достатъчно тънки по краищата, за да се вижда през тях блещукането на петната слънчева светлина. Държи главата си приведена до земята. Големите космати уши се извъртат към нея. Дългите цепки на ноздрите му се разширяват и затрепкват, то души въздуха. Изсъсква срещу нея и косматата грива, минаваща по късия врат и извития му гръб, настръхва.

Тя знае за този звяр, цяла Азантия знае за него – това е ужасът на блатата, кошмарният мирски прилеп, отровният обитател на забуления вулкан в сърцето на тези блатисти земи, Юмрука. Носят се сума ти истории за тези същества, макар че малцина са оживели от срещите с тях, за да разказват. Никога никой ловец не се е връщал с такава неуловима, опасна плячка. Дори костите им никога не са стигнали до някоя от сбирките на замъка.

Със свито гърло тя се взира в чудовището пред себе си.

Безмилостни очи, студени като черни диаманти, отвръщат на погледа ѝ. Непрекъснат съсък се лее от гърлото му. Тя цялата потреперва от недоловим за ушите звук. Усеща го в зъбите си, в черепа си, как пращи по повърхността на мозъка ѝ като масло в тиган. Знае, че я изучават по-дълбоко, отколкото би могло да направи всяко око.

Устните на звяра се отдръпват заплашително и оголват дълги зъби, по които блести отрова. Прилепът започва да се приближава към нея, избутвайки се с крилата си.

Не, не към нея – а към бебето в калта.

Мънички крайници се размахват във въздуха, сякаш подканват чудовището.

Тя се опитва да се притече на помощ на дъщеря си, но е изпуснала ножа. Не че това има значение. Не са ѝ останали сили дори да пълзи. Тялото ѝ е студено като калта под нея. Единственото топло нещо са сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Понеже знае, че няма какво повече да направи, приема неизбежното и се отпуска в корените на дървото.

Мракът я обгръща.

Преди да я погълне съвсем, тя се взира за един последен път в детето си. Макар че не е успяла да даде на момиченцето живот, му е дала друг, не по-малко ценен дар.

Свободата му – колкото и краткотрайна да се окаже тя.

Намира някаква утеха в това, докато сенките заличават света.

Но някой друг не се задоволява толкова лесно.

Докато тя гасне, чува първия плач на бебето си, жаден и гневен. Не може да направи нищо, за да утеши този рев към един живот, прекъснат преди да е започнал. Вместо това дава на детето си последния си съвет – урок, усвоен по най-трудния начин.

„По-добре е да умреш свободна, дъще.“

I.

Замъгленото момиче

Проклятието винаги произлиза от желание.

– Поговорка от „Книгата на Ел“

1.

Никс се опитваше да разбере звездите с пръсти.

Почти сляпа, тя трябваше да се приведе над ниската маса, за да достигне до сърцето на планетария, топлото бронзово слънце в центъра на сложния астрономически механизъм. Знаеше, че сферата с големина на чайник е била напълнена с горещи въглени преди сутрешния урок, за да имитира животворната топлина на Небесния отец, който е разположил своя дом там. Протегна длан към тази топлина, а после внимателно отброи навън бавно въртящите се пръстени, които бележеха пътищата на вътрешните планети около Отеца. Пръстът ѝ се спря на третия. Тя го задържа за момент там и усети вибрациите на зъбните колела, които въртяха този пръстен, чу цъкането, когато учителката им завъртя колелото в другия край на планетария, за да докара техния свят до чакащата ръка на Никс.

– Внимавай, дете – предупредиха я.

Устройството беше на четири века, един от най-ценните артефакти на училището. Говореше се, че било откраднато от азантийския двор от игуменката основателка и донесено в Манастира на Брайк. Други твърдяха, че не било откраднато, а изработено от самата игуменка с умения, отдавна изгубени за хората, които живееха и преподаваха тук днес.

Но и в двата случая...

– Гледай да не го счупиш, Смотанячко – изтърси Бърд. Забележката му предизвика кискане от другите ученици, които седяха в кръг в сводестата зала на астроника.

Учителката – сестра Рийд, млада послушница в манастира – им изръмжа да мълчат.

Бузите на Никс пламнаха. Съучениците ѝ можеха лесно да наблюдават сложния танц на сферите около бронзовото слънце, но не и тя. За нея светът бе постоянно забулен в мъгла, в която движенията се различаваха само по мърдането на сенките, а предметите – по редиците трепкащи очертания под най-ярката слънчева светлина. Даже цветовете бяха приглушени и воднисти за увредените ѝ очи. И най-лошото – когато се намираше на закрито както сега, зрението ѝ бе удавено в мрак.

Трябваше да докосва, за да разбере.

Вдиша дълбоко и овладя треперенето на пръстите си, преди малката сфера, изобразяваща техния свят, да стигне до ръката ѝ. Бронзовият пръстен, към който бе прикрепена, продължи да се върти, задвижван от зъбните колела. За да задържи пръстите си върху голямата колкото юмрук сфера на света, трябваше да припка около масата. Бронзовото слънце вече бе нагряло леко едната страна на сферата, докато обратната бе студен метал, завинаги извърнат от Отеца.

– Сега можеш ли да разбереш по-добре как Майката винаги държи едната си страна обърната към Небесния отец? – попита сестра Рийд. – Страна, която пламти вечно под суровото му, но любящо внимание.

Никс кимна, все още обикаляйки около масата, за да следва пътя на сферата около слънцето.

Сестра Рийд се обърна едновременно към нея и към другите ученици.

– А в същото време другата страна на нашия свят е навеки лишена от пламтящия поглед на Отеца и остава скована във вечен мрак, в който се говори, че самият въздух е вледенен.

Никс не си направи труда да потвърди очевидното, вниманието ѝ бе насочено към Земята, която завършваше обиколката си около слънцето.

– Ето защо ние живеем в Короната – продължи сестрата, – ивицата от света, която се намира между изпепелените земи от едната страна на Земята и вечно замръзналите от другата.

Никс плъзна пръст по сферата, от север на юг и обратно. Земната корона бе единствената зона с благоприятен климат, където хората, растенията и животните можеха да виреят. Не че не се носеха приказки за онова, което се намираше извън Короната – ужасни приказки, много от тях богохулни, се шепнеха за тези страшни земи, замръзнали от едната страна и обгорени от другата.

Сестра Рийд спря да върти колелото, с което прекъсна танца на планетите.

– Сега, когато и Никс имаше възможност да изучи планетария, може ли някой да ми каже защо Земната майка вечно се взира в Небесния отец, без никога да извръща лице?

Никс остана на мястото си, все още с пръсти върху полузатоплената сфера.

На въпроса на учителката отговори Кинджал – изрецитира текста, който им бяха дали да научат миналата седмица.

– Тя и нашият свят са завинаги уловени във втвърдения кехлибар на пустотата, неспособни никога да се извърнат.

– Много добре – каза топло сестра Рийд.

Никс почти можеше да усети излъчващото се от Кинджал задоволство. Кинджал бе близначка на Бърд, а баща им беше кметът на Фискур, най-големия град на северния бряг на Мир. Макар че градът се намираше на цял ден път с лодка, двамата се изживяваха като господари сред учениците, раздаваха подаръци на онези, които им се умилкват, и се присмиваха на всички останали, като често прибягваха до физическа саморазправа, за да подсилят унижението.

Може би тъкмо по тази причина Никс се обади, за да опровергае Кинджал.

– Но Земята не е уловена в кехлибар – промърмори тя към планетария, все още с пръсти върху полузатоплената сфера. Не обичаше да привлича вниманието към себе си и копнееше да се върне на незабележимото си място в дъното на класната стая, но не желаеше да отрича онова, което бяха открили пръстите ѝ. – Тя продължава да се върти в пустотата.

Бърд се притече на помощ на близначката си, като изпръхтя:

– Дори и с вързани очи всяка глупачка може да забележи, че Майката винаги е обърната към Отеца. Земята никога не се извръща.

– Това наистина е нещо постоянно и неизменно – съгласи се сестра Рийд. – Отецът пламти вечно в нашите небеса, а Майката винаги се взира с обич и признателност в Неговото величие.

– Но Земята се върти – настоя Никс и от смущение мънкането ѝ се усили.

Макар и вече почти сляпа, тя затвори очи и разгледа планетария отвисоко в съзнанието си. Представи си пътя на сферата, въртяща се около бронзовото слънце. Помнеше и най-лекото цъкане под пръстите си, докато следваше пътя ѝ. Беше я усетила как се завърта в ръката ѝ, докато правеше пълна обиколка около слънцето.

Тя се опита да обясни.

– Трябва да се върти. За да остава Майката винаги с лице към Отеца, Земята прави едно пълно завъртане за смяната на всичките си сезони. Едно бавно завъртане всяка година. Това е единственият начин едната ѝ страна да пламти постоянно под взора на слънцето.

Кинджал ѝ се присмя.

– Нищо чудно, че майка ѝ я е захвърлила. Прекалено е тъпа, за да разбере и най-простите истини.

– Но тя е права – обади се един глас зад тях, долетял от отворената врата на астроническия купол.

Никс замръзна, само извъртя замъгления си взор към яркото петно на отворената врата. Една сянка затъмняваше входа. Не ѝ бе нужно зрение, за да разбере кой стои там – познаваше този строг тон, в момента примесен с нотка на веселие.

– Игуменка Гайл – каза сестра Рийд. – Каква чест. Моля, присъединете се към нас.

Сянката се отмести от яркото петно, когато директорката на монашеското училище влезе.

– Изглежда, най-малката сред вас доказа, че проницателността не е задължително свързана с умението да виждаш.

– Но няма съмнение... – започна сестра Рийд.

– Да, няма съмнение – прекъсна я игуменка Гайл. – Това е една тънкост в астрономическите познания, която обикновено се пази за първата година от алхимичните занятия. Не за седмокласниците. Дори и тогава на мнозина студенти по алхимия им е трудно да видят онова, което им е пред очите.

Шушнене на кожа по камък показа, че игуменката се приближава към планетария.

Никс най-после пусна сферата, изправи се и наведе глава.

– Нека проверим какво друго може да разбере тази млада жена на само четиринайсет зими от днешния урок. – Пръстът на игуменката повдигна брадичката на Никс. – Можеш ли да ни кажеш защо хората в северния край на Короната имат сезони – от ледената захапка на зимата до лятната топлина, – въпреки че едната страна на Земята е обърната винаги към слънцето?

Никс трябваше да преглътне два пъти, преди да може да раздвижи езика си.

– Това... Това е, за да ни напомня за дара на Отеца към Майката и да оценяваме по-силно добрината Му, че ни е позволил да живеем в Короната, безопасните земи между палещата жега и ледената смърт. Той ни дава да вкусим от горещината и студа в течение на всяка година.

Игуменката въздъхна.

– Да, много добре. Точно както ти е дуднал на главата йеромонах Плак. – Пръстът ѝ повдигна още брадичката на Никс, сякаш искаше да я разгледа по-внимателно. – Но какво ти казва планетарият?

Никс отстъпи назад. Дори и със замъгленото си зрение не можеше да понася повече тежестта на вниманието на Гайл. Върна се при планетария и отново си представи пътя на Земята около нагряваното от въглени слънце. Беше усетила усилването и отслабването на топлината, докато сферата извършваше пълно завъртане.

– Пътят на Земята около слънцето не е идеален кръг – каза Никс. – Повече прилича на овал.

– Нарича се елипса.

Никс кимна и хвърли въпросителен поглед към игуменката.

– Може би когато пътят на Земята е най-далеч от слънцето, най-далеч от топлината, това е нашата зима?

– Нелоша догадка. Дори някои от най-изтъкнатите алхимици могат да ти кажат същото. Но те са не по-прави от йеромонах Плак.

– Защо тогава? – попита Никс, надвита от любопитството си.

– Ами ако ти кажа, че когато ние тук в северната част на Короната имаме нашите тъмни зими, земите далеч на юг се радват на ярко лято?

– Наистина ли? – попита Никс. – Едновременно?

– Да.

Никс сбърчи чело на този привиден абсурд. Все пак усети, че игуменката намеква за нещо с думите, на които бе наблегнала.

„Тъмни“ и „ярко“.

– Чудила ли си се някога – продължи Гайл – как така през зимата Отеца е по-ниско в небето, а през лятото отново се издига високо? Макар че слънцето никога не изчезва, то описва малък кръг в небето в течение на годината?

Никс поклати лекичко глава и посочи очите си. Нямаше начин тя да долови такава тънка разлика.

Една ръка я докосна по рамото.

– Разбира се, съжалявам. Но нека те уверя, че е истина. В такъв случай, можеш ли да предположиш от изучаването на планетария защо би могло да става така?

Никс се обърна пак към преплетените бронзови пръстени на масата. Усещаше, че я изпитват. Почти можеше да долови напрежението, излъчващо се от игуменката до нея. Вдиша дълбоко, решена да не разочарова директорката на училището. Посегна към планетария.

– Може ли?

– Разбира се.

И отново, без да бърза, Никс тръгна от топлото слънце в центъра и стигна опипом до третия пръстен. Щом намери прикрепената на него сфера, изучи по-внимателно формата ѝ, като внимаваше за малкото зрънце на луната, която се въртеше по собствен пръстен около Земята. Обърна особено внимание на това как е прикрепена сферата на Земята към пръстена под нея.

– Сестро Рийд, може би ще е от помощ за младата ни ученичка, ако задвижите отново всичко – каза Гайл.

Чу се шумолене на поли, сложният механизъм от зъбни колела затрака отново и пръстените се завъртяха. Никс се съсредоточи върху начина, по който Земята се въртеше бавно на място, докато правеше пълна обиколка около слънцето. Помъчи се да разбере как е възможно южната част да е по-ярка, когато северната е по-тъмна. После разбирането премина нагоре по пръстите ѝ. Оста, около която се въртеше Земята, не беше идеално отвесна. Вместо това бе разположена под лек ъгъл спрямо слънцето.

„Възможно ли е това да е отговорът?“

Увереността ѝ растеше.

Тя заговори, като продължаваше да следва собствения си път около слънцето:

– Докато Земята обикаля, оста ѝ се върти под лек ъгъл, вместо съвсем отвесно. Поради това за известно време горната половина на света е наклонена към слънцето.

– И това създава нашето ярко северно лято – потвърди игуменката.

– А по същото време долната половина е наклонена обратно на слънцето.

– Което бележи мрачната зима на южната Корона.

Никс се обърна смаяна към игуменката.

– Значи сезоните се дължат на това, че Земята се върти накриво, като ту накланя едната си страна към слънцето, ту обратно.

Сред учениците плъзна мърморене. Някои гласове бяха смутени; други – невярващи. Но поне Бърд не ѝ се присмя открито, не и в присъствието на игуменката.

Въпреки това Никс усети как лицето ѝ пламва отново.

После една ръка я потупа по рамото и завърши с окуражително стисване.

Сепната от допира, тя се дръпна. Мразеше всякакви неочаквани докосвания. Много момчета – а дори и някои момичета – напоследък се бяха научили да я опипват, често жестоко, да я щипят по най-нежните и интимни местенца. Тя не можеше дори да ги обвини и посочи. Макар че често знаеше кои са. Най-вече Бърд, който винаги смърдеше на пот и имаше вкиснат дъх. Носеше този облак със себе си благодарение на големите количества бира, пращани му от баща му от Фискур.

– Извинявай... – каза тихо игуменката, явно забелязала реакцията ѝ и неловкостта ѝ.

Никс се опита да отстъпи, но един от пръстите ѝ се бе закачил за пръстена на Земята, когато трепна. Смущението ѝ се превърна в паника. Тя се опита да измъкне ръката си, но изви пръста си в грешната посока. Чу се метален звън, който предизвика ахването на сестра Рийд. Вече свободна, Никс дръпна ръката си от планетария и притисна юмрук към гърдите си.

Нещо издрънча на каменния под до краката ѝ.

– Тя го счупи! – възкликна Бърд, но в думите му нямаше насмешка, само шок.

Друга ръка я сграбчи за лакътя и я дръпна назад. Никс залитна и падна на колене.

– Какво направи, непохватно момиче? – Сестра Рийд продължаваше да я стиска. – Ще наредя да те напердашат хубаво с пръчка.

– Не, няма – каза игуменка Гайл. – Стана случайно. И аз нося равна вина, защото стреснах детето. Искаш ли аз да бъда вързана и напердашена, сестро Рийд?

– Никога не бих...

– Тогава и детето няма да бъде наказано. Пусни го.

Лакътят на Никс бе освободен, но не преди същите пръсти да го стиснат силно, впивайки се до кокала. Посланието бе ясно. Работата нямаше да свърши дотук. Това бе болезнено обещание. Сестра Рийд възнамеряваше да получи разплата, задето е била унизена пред учениците.

Полите на Гайл зашумоляха и гласът ѝ се сниши към пода.

– Виж. Само луната на Земята се е откачила. – Никс си представи как игуменката вдига металното топче. – Лесно може да бъде върната на мястото си и закрепена.

Никс се изправи, лицето ѝ пламтеше като слънцето, сълзите заплашваха да потекат.

– Сестро Рийд, може би ще е по-добре да сложиш край на днешния урок. Мисля, че на твоите седмокласници им се събраха предостатъчно небесни вълнения за една сутрин.

Никс се раздвижи още преди сестра Рийд да освободи класа за обедната почивка. Побягна просълзена към яркото петно на вратата. Никой не попречи на бягството ѝ, може би от страх да не прихване унижението и срама ѝ. В бързината си забрави бастунчето – здрава пръчка от полиран бряст, – което използваше, за да насочва стъпките ѝ. Въпреки това не се върна и изхвръкна навън под слънцето и сред сенките на летния ден.

2.

Докато другите се насочиха към столовата на общежитието, където ги чакаше студен обяд, Никс забърза в обратната посока. Не ѝ се ядеше.

Стигна до едно от четирите стълбища, водещи надолу от седмото ниво към по-долното, където шестокласниците вероятно вече ядяха в собствената си столова.

Макар че светът около нея бе само сенки на фона на ярката светлина, тя не забави ход. Дори без бастунчето си се движеше бързо. Беше прекарала половината си живот зад стените на Манастира и познаваше нивата му като петте си пръста. Броят на стъпалата, завоите и стълбищата бе насаден в нея и ѝ позволяваше да прекосява училището сравнително лесно. На ръба на съзнанието ѝ, дълбоко в черепа, вървеше мълчаливо отброяване. Сегиз-тогиз тя инстинктивно протягаше ръка – към някой резбован трегер, подпорната греда на обор, каменен стълб за бичуване, – за да се уверява къде точно се намира.

Докато се спускаше през нивата, си представи цялата шир на Манастира в Брайк. Той се издигаше като стъпаловиден хълм от Мирските блата. В долния си край училището се простираше на цяла миля, построено върху основи от вулканична скала, едно от редките твърди места сред тези блата и воднисти гори. Училището бе второто по възраст в кралство Халенди – най-старото се намираше в покрайнините на столицата Азантия, – но Манастира все още се смяташе за най-строг и най-уважаван заради усамотението си. Учениците прекарваха всичките си девет години в Брайк, като започваха от най-долното ниво, където се обучаваха младите първокласници. Оттам нататък класовете се смаляваха все повече, заедно със смаляващите се нива на училището. Онези, които не успяваха да продължат, бяха връщани посрамени при родителите си, но това не пречеше тук да пристигат с лодки и кораби ученици от цялата Корона. Онези, които успяваха да достигнат деветото ниво на върха на училището, ги чакаха почит и известност и можеха да продължат или в шепата алхимични академии, където да бъдат посветени в по-дълбоките мистерии на света, или в някой от религиозните ордени, за да бъдат ръкоположени в най-високите духовни санове.

Когато стигна до третото ниво, Никс се озърна назад към върха на училището. Два огъня пламтяха сред сенките на върха, достатъчно ярки, за да могат даже нейните замъглени очи да ги различат. Едната клада изпускаше дим от алхимични мистерии; а другата – облак от свещен тамян. Говореше се, че формата и огньовете на Манастира имитират вулкана в сърцето на Мир, забулената в дим планина на Юмрука. В добавка към това пушекът, издигащ се от върха на училището, пречеше на обитателите на тези осеяни с пещери склонове – прилепите – да се приближават прекалено много. Все пак в зимния мрак понякога тъмни криле разсичаха ниските облаци. Пронизителните крясъци караха първокласниците и второкласниците да се свиват страхливо, да плачат и да търсят закрила от сестрите и братята, които ги учеха – докато не свикнеха да пренебрегват заплахата.

Никс не можеше да каже, че същото важи и за нея. Даже на сегашната ѝ възраст ловните крясъци караха сърцето ѝ да се разтупти. А когато бе по-малка – първокласничка и новодошла в училището, – ужасът я завладяваше и тя губеше свяст. Но сега нямаше от какво да се бои. Беше средата на лятото и дали от ярката светлина или от топлината, огромните прилепи не припарваха до края на блатата, а стояха в тъмните си бърлоги в Юмрука.

Докато стигне до най-долното ниво на Манастира, срамът и смущението ѝ бяха отслабнали до тъпа болка в гърдите. Тя разтри насинения си лакът – напомняне, че тепърва ще има още последствия.

Преди това обаче искаше да получи окуражаване и затова тръгна към единственото място, където можеше да го намери. Излезе през училищните порти и навлезе в селцето Брайк. Паянтовите му къщурки бяха долепени до стените на манастира. Брайк изхранваше училището, снабдяваше го и го поддържаше. Стоките се караха с каруци всяка сутрин, придружени от редици мъже и жени, които работеха като камериерки, прислужници, миячи и готвачи. Никс си бе мислела, че и нейната собствена съдба ще е такава, когато започна в училището като слугинче на шест годинки.

Щом се озова в селото, продължи да се движи също толкова уверено. Не само броеше крачките си по кривите сокаци, но и бе наострила уши за ритмичните удари на Ковашката улица отляво. Непрестанният звън ѝ помагаше да следва пътя си. Носът ѝ също бе вирнат, за да долавя лютивия дим и силния аромат на подправки от пазарите, където най-различни риби вече се пържеха под пладнешкото слънце. Даже кожата ѝ усещаше сгъстяващия се въздух и растящата влажност, докато приближаваше покрайнините на Брайк. Тук каменните измазани с хоросан къщи в близост до училищните стени се сменяха с по-скромни домове и складове с дървени стени и тръстикови покриви.

Продължи все по-нататък, докато нова миризма не изпълни света ѝ. Бе тежкият дъх на мокра козина, сладки изпражнения и стъпкана кал, чуваха се гръмки пръдни. Усети как страховете се свличат от плещите ѝ, докато се приближаваше и силните миризми я обгръщаха.

Те означаваха дом.

Идването ѝ не остана незабелязано. Посрещна я глухо мучене, последвано от още едно и още едно. Пльокащи в калта копита тръгнаха към нея.

Тя продължи напред, докато ръцете ѝ не срещнаха каменната ограда, бележеща биволските заграждения в края на блатото. Тежките стъпки се насочиха към нея, придружени от по-тихо сумтене и няколко жални мрецания, сякаш големите тромави животни мислеха, че самите те са виновни за дългото ѝ отсъствие. Тя вдигна ръка и един влажен нос, покрит със студена слуз, се допря до дланта ѝ. Побутна пръстите ѝ и ги подуши нежно. Тя познаваше тази муцуна също толкова добре, колкото селото и училището.

– Здрасти, Мърморко.

Посегна нагоре. Зарови пръсти в гъстата сплъстена козина между рогата, докато ноктите ѝ не напипаха кожа. Почеса Мърморко там, където винаги му харесваше, и си спечели доволно сумтене, което облъхна гърдите ѝ с топъл въздух. Мърморко беше най-старият в стадото, почти на цял век. Вече рядко теглеше влековете през тръстиките и блатата, но си оставаше господар на биволите. Повечето животни в това рошаво стадо водеха потеклото си от него.

Тя вдигна ръце и го стисна за рогата. Макар че бе навел глава, трябваше да се надигне на пръсти, за да ги хване. Дръпна главата му към своята, темето му бе широко колкото гърдите ѝ. Вдиша влажната му миризма, облегна се на топлото огнище на туловището му.

– Липсваше ми – прошепна.

Той изсумтя в отговор и се опита да я вдигне, като изви късия си врат.

Тя се засмя и пусна рогата му, преди да я отлепи от земята.

– Нямам време да те яздя. Може би през лятната ваканция.

Макар че Мърморко вече не теглеше влековете, все още обичаше да обикаля блатата. Тя бе прекарала безброй дълги дни на широкия му гръб, пътувайки из околността. Дългите му крака с широки копита минаваха с лекота през тресавищата и потоците, а размерите му и извитите му рога обезкуражаваха всякакви хищници и те не дръзваха да се приближат.

Тя го потупа по бузата.

– Скоро. Обещавам ти.

Тръгна покрай оградата, като плъзгаше пръсти по стълбовете; надяваше се, че ще може да спази обещанието си. Другите биволи се размърдаха и тръгнаха към нея, и те искаха да ги погали. Тя ги познаваше повечето, по допир и миризма. Но сега нямаше време. Скоро камбаните щяха да я извикат пак на училище.

Забърза покрай оградата към чифлика. Основите му бяха вкопани в каменния бряг, но по-нататък той продължаваше по огромен кей, който навлизаше на четвърт левга в блатата. Стените на къщата бяха от камъни, също като оградата, а покривът ѝ – тръстиков като на околните къщи. Каменен комин стърчеше към небето, където сенките на ниски облаци се плъзгаха през яркия простор – носеха се все на изток, понесли ледения студ на мрака към пърлещата жега от другата страна на света.

Тя стигна до яката врата, вдигна желязното резе и влезе, без нито да почука, нито да извика. Тук, сред по-тъмните сенки, светът ѝ се сви, но не обезпокоително. Беше все едно е увита в топло познато одеяло. Веднага я връхлетя смесицата от аромати, които означаваха дом: мирис на стара вълна, на лъснато дърво, димът на гаснеща жарава, топящият се восък от малките свещици на олтара в ъгъла. С всичко това се смесваше дъхът на гниещ силаж от двете каменни ями отстрани на кея.

Ушите ѝ се наостриха при пукането на стави и скърцането на дърво край червеното сияние на огнището. Един глас, иронично весел, каза:

– Пак ли си направила някоя беля? – попита баща ѝ. – Има ли друга причина да се прибираш вкъщи напоследък, момиче? И то без бастунчето си?

Тя сведе глава, взря се в празните си ръце. Искаше да отрече, но не можеше.

Тих смях смекчи укора му.

– Ела седни и ми разкажи.

С гръб към огъня, Никс завърши разказа си за сутрешните унижения и страхове. Олекна ѝ дори само от споделянето.

През цялото това време баща ѝ седеше мълчаливо и пуфкаше с лулата си, в която димеше змийски корен. Змийският корен му помагаше за скърцащите му стави. Но тя подозираше, че мълчанието му не е толкова, за да смекчи някаква болка, колкото за да ѝ даде време да запълни тишината с оплакванията си.

Тя въздъхна, за да покаже, че е свършила.

Баща ѝ смукна от лулата и издиша дълга лютива струя дим.

– Нека го обобщя по-добре. Определено си раздразнила монахинята, която ти преподава през последното тримесечие.

Никс потърка синината, останала от костеливите пръсти на сестра Рийд, и кимна.

– Но също така си направила впечатление на игуменката. Което, предполагам, не е лесна работа.

– Тя просто беше любезна. И не мисля, че моята непохватност подобри нещата. Особено това, че счупих безценния планетарий.

– Няма значение. Счупеното винаги може да се поправи. В крайна сметка, бих казал, че си се справила добре тази сутрин. Ще завършиш седми клас след месец. И ще ти остане само да изкараш осми преди последното пресяване за най-високото девето ниво. При това положение ми се струва, че да спечелиш благоразположението на самата игуменка в замяна на ядосването на една монахиня – която и без това скоро ще оставиш зад себе си – не е лоша размяна.

Думите му уталожиха опасенията ѝ още повече. „Може пък и да е прав.“ Тя определено бе преодолявала и по-трудни препятствия, за да стигне до седмото ниво. „А сега съм толкова близо до върха.“ Потисна тази надежда от страх, че самото желание може да погуби шансовете ѝ.

Сякаш прочел мислите ѝ, баща ѝ побърза да подчертае каква е късметлийка.

– Виж се само откъде започна. Бебе на шест месеца, врещящо върху сал от блатен плевел. Ако не те болеше коремчето, изобщо нямаше да те чуем. Мърморко щеше да мине с влека право покрай теб.

Тя се опита да се усмихне. Историята как са я намерили изоставена в блатото доставяше удоволствие на баща ѝ. Той имаше двама яки синове – и двамата вече в третото си десетилетие, грижеха се за добитъка и караха влековете, – но жена му бе умряла при раждането на единствената му дъщеря и той бе загубил и двете. Беше приел откриването на Никс в блатата като някакъв дар от Майката, особено защото нямало никаква следа кой е оставил голото плачещо бебе. По блатния плевел, крехко и капризно растение, нямало и помен от стъпки около телцето ѝ. Даже нежните цветове, осеяли повърхността на плаващата покривка, нямали наранени листенца. Сякаш била спусната от небето като награда за набожния и работлив блатен жител.

И все пак, въпреки че тази често разказвана история предизвикваше у баща ѝ гордост, за самата Никс тя бе пропита с неловка смесица от срам и гняв. Майка ѝ – а може би и двамата ѝ родители – я бяха изоставили в блатата, със сигурност за да умре, може би защото се е родила с увреждане – очите ѝ бяха покрити със синкавобяла ципа.

– Толкова те обичам – продължи баща ѝ, признавайки още една истина. – Макар че не те избраха за първокласничка в Манастира. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, когато чух, че си минала изпитанието.

– Беше си чист късмет – промърмори тя.

Той изкашля още един облак дим.

– Не говори така. Нищо в живота не е просто късмет. Това бе знак, че Майката все още ти се усмихва.

Никс не бе толкова ревностно вярваща като него, но имаше достатъчно ум да не му противоречи.

Навремето тя бе слугинче в училището със задачата да мие и да чисти. Тъкмо бършеше една от стаите за изпитания, когато се спъна в купчина малки блокчета – някои каменни, други дървени – на пода. Уплашена, че може да са важни, ги събра и ги сложи на една близка маса. Но любопитството я надви. Докато ги подреждаше, усети как различните фигури си пасват една с друга. Това бе начинът, по който възприемаше голяма част от света около себе си – и тогава, и сега – чрез чувствителността на пръстите си. Тъй като наоколо нямаше никой, започна да си играе с блокчетата и загуби представа за времето, но накрая сто и осемдесетте фигури образуваха сложна конструкция с назъбени кули и стени във формата на шестолъча звезда около замъка в центъра.

Увлечена и съсредоточена изцяло върху работата си, не беше забелязала събралите се наоколо хора. Едва когато свърши и се изправи чу ахканията на скритата си публика.

Помнеше, че една монахиня попита друга:

– Откога е тук?

Онази отвърна:

– Аз излязох, когато тя дойде с кофата и парцала. Беше преди по-малко от една камбана.

– Построила е азантийския Върховръх за толкова кратко време? Ние даваме на аспирантите цял ден, за да направят същото. И повечето не успяват.

– Кълна ти се.

После някой я хвана за брадичката и завъртя лицето ѝ.

– Освен това виж този синкав оттенък на очите ѝ. Тя е почти сляпа.

След този случай ѝ дадоха място сред първокласниците и тя влезе в Манастира с една година по-малка от всички останали. Само шепа деца от село Брайк бяха допускани някога в училището и никое от тях не бе стигнало по-високо от третото ниво. Тя тайно се гордееше с постижението си, но ѝ бе трудно да поддържа задоволството си. Докато се изкачваше по нивата с един и същ смаляващ се клас, другите не ѝ позволиха да забрави за ниския си произход. Подиграваха ѝ се, задето мирише на силаж. Дразнеха я, задето нямаше красиви дрехи и изтънчени маниери. Да не говорим за замъгленото ѝ зрение – стена от сенки, която постоянно я разделяше от останалите.

Все пак намираше утеха в радостта на баща си. За да подхранва неговото щастие, влагаше големи старания в ученето. Също така ѝ доставяше удоволствие да научава повече за света. Това бе като да се изкачиш от мрака на мазе в яркия летен ден. Сенките си оставаха – загадки, които предстои да бъдат разкрити, – но с всяка година все по-голяма част от мрака върху света се вдигаше. Любопитството, с което бе подреждала онези блокчета в стаята за изпитания, си оставаше в нея и растеше с всяко ново ниво, на което се изкачваше.

– Ще стигнеш до деветото ниво – каза баща ѝ. – Убеден съм в това.

Тя скъта неговата увереност в сърцето си, за да я пази там. Щеше да даде всичко от себе си, за да го постигне.

„Ако не за друго, заради него.“

В далечината от висините на Манастира отекна звън. Призовната камбана. Никс трябваше да е на следобедните занятия, преди камбаната да зазвъни отново. Нямаше много време.

Баща ѝ също я чу.

– По-добре тръгвай, момиче.

Тя стана и посегна към ръката му, усети жилавите мускули под тънката му кожа, всичко това увито около здрави кости. Приведе се и го целуна, като намери брадясалата му буза със същата безпогрешност, с която пчела намира медна пита.

– Ще дойда да те видя пак, когато мога – обеща му и си спомни, че преди малко бе дала същото обещание на Мърморко. Възнамеряваше да спази и двете.

– Бъди послушна – каза баща ѝ. – И помни, че Майката винаги бди над теб.

Докато вървеше към вратата, тя се усмихна на неугасващата вяра на баща си както в нея, така и в Земната майка. Молеше се тази вяра да не е неоправдана – и в двете.