Към Bard.bg
Диабло меса (Дъглас Престън)

Диабло меса

Дъглас Престън
Откъс

1.

Марсел Уайнгроу, директорката на Археологическия институт на Санта Фе, бавно повдигна ръце, положени върху лъскавата повърхност на голямото писалище, и също толкова бавно се протегна към тънката папка пред себе си и я придърпа с изискано маникюрираните си нокти. Нора забеляза, че дори и най-малките ѝ движения сякаш бяха преднамерени. Но беше свикнала с това, откакто Уайнгроу беше приела ръководното място, и вече знаеше, че не е нито окуражаващ, нито непременно тревожен знак.

Сега Уайнгроу се усмихна широко на Нора.

– Повиках те тази сутрин – каза тя, – защото пред нас се откри добра възможност. Чудесен малък проект, наистина изключителен. Конър и аз искаме ти да го ръководиш.

Нора почувства облекчение. Не беше сигурна защо я бяха повикали тази сутрин в кабинета на директора. Откакто я бяха подминали с обещаното повишение през август в полза на Конър Дигби, тя и Уайнгроу поддържаха формални и много внимателно балансирани отношения.

С Дигби имаха съседни кабинети и въпреки че той беше добър археолог и дружелюбен, макар и незабележителен човек, отношенията ѝ с този неочакван нов началник бяха мъчителни. През шестте месеца след повишението му тя не се набиваше на очи и се съсредоточи върху работата си, опитвайки се неуспешно да преодолее чувството за предателство и обида.

– Не бих искала да повдигам тази болезнена тема – продължи Уайнгроу, – но зная, че си разочарована, защото не получи поста началник на археологията. Ти свърши отлична работа за института и му осигури положителна реклама с действията си извън разкопките. Фактически тази задача е директен резултат от това. – Тя почука три пъти по папката с лакирания си в червено нокът.

– Благодаря – кимна Нора.

– Този проект е може би малко по-различен от онези, с които обикновено се заемаме, но все пак е напълно в рамките на нашата археологическа мисия.

Нора изчака да чуе повече. Подборът на думи – смесица от похвали и бодрост – беше нехарактерен за Уайнгроу.

– Работата ти по намирането и спасяването на съкровището под връх Викторио привлече вниманието на известен бизнесмен и потенциален дарител, ако мога да добавя, който е движещата сила зад този вълнуващ проект.

В този момент Нора почувства как я обзема леко безпокойство. Защо Уайнгроу маже толкова дебело с баданарката?

– Казва се Тапън. Лукас Тапън. Може би си чувала за него?

Нора отговори след кратко мълчание:

– Онзи с частната космическа компания? „Икар“? Този Тапън?

– Точно така. Господин Тапън е най-известен като създател на Космически системи „Икар“, но основните му интереси са в областта на вятърната енергия. Тази работа с Космоса се явява малко странична. Със сигурност мога да кажа, че всички тези бизнес интереси са стойностни. Затова е човек с възможности. – Последва друга широка усмивка.

Нора кимна. Той не беше просто „човек с възможности“, а милиардер.

– Господин Тапън не само ни направи интригуващо предложение, но и дарение за него. Конър и аз го обсъдихме и получихме разрешението на изпълнителния комитет.

Нора почувства как притеснението ѝ нараства. Обикновено изпълнителният комитет на института не участваше в одобряването на проектите. И защо не беше чула нищо за това досега?

– Ще оставя на Конър да те запознае с подробностите – завърши директорката.

– И така – обърна се Дигби към Нора. Той беше много по-нервен от хладнокръвната Уайнгроу. – Познаваш ли местността Розуел?

Нора не беше сигурна, че е чула добре, затова просто се вторачи в Дигби.

– Местността Розуел – повтори той. – Намира се далеч в пустинята, северно от...

– Имаш предвид мястото, където се било разбило предполагаемото НЛО? – прекъсна го Нора.

– Точно така – кимна той и продължи, преди тя да може да каже нещо. – Нека обобщим. През 1947 година управител на ранчо северозападно от Розуел, Ню Мексико, намира нещо необичайно върху участък земя, даден под аренда от Бюрото за управление на земите (БУЗ). Военните отиват да го проучат и на 8 юли пускат съобщение до пресата, че 509-а операционна група е открила останките на летяща чиния. Два часа по-късно съобщението е изменено и в него вече се казва, че става дума за балон за изследване показателите на времето във височина, който се разбил. Едва години по-късно разследващите започват да разбират, че летяща чиния е наблюдавала американските ядрени опити и ударена от светкавица, се е разбила. Правителството е прибрало останките от апарата и вероятно от извънземните. И се е постарало да прикрие истината.

Всичко това той изстреля забързано, а после замълча.

Нора продължи да го гледа вторачено. Защо нарича тази налудничава теория „истина“?

– Господин Тапън се обърна към нас с добре подготвено и изцяло финансирано предложение да извършим разкопки в местността Розуел в съответствие с всички правила.

– И това е прекрасният нов проект, който искате да ръководя?

Дигби ѝ се усмихна нервно.

– Точно така. С целия персонал, оборудване и пари, които ще са ти нужни да проведеш разкопки, съобразени с най-високите професионални стандарти.

Тъй като Нора продължи да го гледа втренчено, той изпадна в нервно мълчание, извади молив от джобчето на ризата си и започна да си играе с него.

Най-накрая Нора се обърна към Уайнгроу:

– Това да не е някаква шега?

– В никакъв случай – отговори тя. – Проектът беше щателно проверен и одобрен от съвета. Нещо е паднало там и ние не знаем какво точно.

– Сигурно се шегувате.

– Нора, моля те, не прибързвай със заключенията. Ние не сме поддръжници на теорията за НЛО. Това, което се съгласихме да направим, е да проведем професионално археологически разкопки на мястото на падането. Това е.

– Да ме прощавате, доктор Уайнгроу, но със съгласието си вие я подкрепяте. Имам предвид, че това произшествие с летяща чиния беше развенчано още преди години. Било е метеорологичен балон.

– Разумни хора не са съгласни. Никой не знае със сигурност. Както и Конър каза, има доказателства за прикриване от страна на правителството. Господин Тапън е провел значителни проучвания по въпроса и е попаднал на нова информация, която потвърждава, че от мястото е взета извънземна технология и може би дори останки.

– Например трупове на извънземни? Извинявайте, но наистина ли искате да вкарате института в нещо толкова... толкова жълто като това?

– Вече го направихме – отговори Уайнгроу, повишавайки леко тон. – Сделката е сключена. И ще се престоря, че не съм чула твоята характеристика на случилото се. Нора, бях търпелива с теб. Много търпелива. Макар да продължаваш да работиш върху проекта „Цанкави“ дълго след изтичането на крайния срок, без да му се вижда краят.

Нора направо не можеше да повярва, че чува това.

– Предполагам, че в добавка към финансирането на разкопките Тапън е обещал на института и дебела пачка, нали?

– Макар да има и щедро дарение, не го правим заради него. Това е истинска неразкрита мистерия. Ако можем да я разкрием с помощта на науката археология, в това няма нищо нередно. Давам ти отлична възможност да поизлъскаш своя обществен образ и да спечелиш малко слава.

– Забравете това – каза Нора, преди да успее да се спре.

– Да отричаш неща, които са извън нашите познания, е също толкова опасно, колкото да ги рекламираш.

За миг Нора опита да се постави на мястото на директорката, но не успя.

– Съжалявам, но няма да го направя. Не бих могла да го направя.

Уайнгроу се вторачи в нея.

– Може би съм създала погрешно впечатление у теб. Ние не искаме твоето одобрение. Проектът беше приет и ти ще го ръководиш. Точка.

– Това е несправедливо – отговори Нора, докато си опитваше да овладее гласа си. – Не бях консултирана, докато се е взимало това решение, а по право трябваше да бъда попитана. В момента работя по важен проект, който се забави не по моя вина, а заради историята с връх Викторио. Не може да ми стоварите подобен проект без предупреждение. Фактически не се отнасяте към нас с нужния професионализъм още от идването ви тук. И случващото се в момента е поредното доказателство. Тази история ще превърне института в посмешище за археологическата общност. Няма да „излъска“ обществения ми образ, а ще изложи кариерата ми на опасност. Отказвам да участвам.

– Чу доктор Уайнгроу – рязко изписука Дигби. – Всичко е решено вече.

Тя се вторачи хладно в него, преди отново да насочи поглед към Уайнгроу.

– Ето една идея: пратете вашето протеже да ги ръководи.

– Това е не само непоискан съвет, но и обиден.

– Вероятно сте права. Нека Дигби сам каже. – Нора се обърна към него. – Конър, защо ти не поемеш ръководството на разкопките?

– Защото... – заекна той – господин Тапън специално спомена името ти.

– Наистина ли? – хладно попита Нора. – Ами тогава му кажете, че не съм на разположение.

В кабинета се възцари напрегнато мълчание.

Най-накрая Уайнгроу попита:

– Нора, това ли е окончателното ти решение?

– Да.

– Тогава ти предлагам да си отидеш в кабинета, да си събереш нещата и да подредиш документацията, а след това да напуснеш института.

Нора си пое дълбоко дъх. Неочакваното изригване на недоволството ѝ, беше толкова неочаквано за нея, колкото вероятно и за Уайнгроу. Но се беше случило и всичко беше казано. Може би така бе по-добре. Честно казано, ако беше откровена пред себе си, от известно време търсеше повод да напусне. И ето ти най-неочакван подарък. Ако институтът иска да си съсипе доброто име, тя поне нямаше да е наоколо, за да отнесе отката.

– С други думи, ме уволнявате.

– Ако на тръгване оставиш молба за напускане, няма да го наречем уволнение, а напускане по взаимно съгласие.

– Не.

– Какво не?

– Ако ще ме уволнявате, направете го. – После се обърна към Дигби. – Късмет. Ще имаш нужда от него.

След това стана и излезе от кабинета.

2.

Час и половина по-късно Нора излезе от института и се озова под яркото априлско слънце, докато носеше кашона и раницата към колата си. Яростта ѝ беше започнала да се уталожва и сега беше заменена от безкрайно съжаление и нарастващи колебания. Ако се беше отнесла по различен начин към ставащото, ако не беше реагирала толкова рязко. Защо не каза, че ѝ трябва време да го обмисли? Ако не беше нарекла разкопките жълти, а Дигби протеже... Трябваше просто да се измъкне с приказки и да стовари върху него разкопките. Освен това от чист инат не прие предложението за напускане по взаимно съгласие. И така щеше да е трудно да си намери работа при сегашното състояние на пазара на академични длъжности, а с уволнение в досието... Какво си мислеше? Въпреки това да напише молба за напускане след всичко казано щеше да е прекалено голямо унижение, което не можеше да понесе.

Не можеше да не се тревожи и за брат си Скип, който също работеше в института. Сигурно щеше да напусне от обида веднага щом чуе, че са я уволнили. Той беше в по-трудно положение от нея. Не разполагаше със звездна трудова биография нито пък с добра академична автобиография. Колко работни места за помощник-куратори имаше в Санта Фе? Дори да не напусне, Уайнгроу можеше да го уволни заради нея. Не искаше да го види отново да пропада обратно в дупката, в която беше преди няколко години.

Една кола стоеше на паркинга с работещ на празни обороти двигател и преграждаше пътя към нейния автомобил. Докато го заобикаляше, борейки се с нещата, които носеше, от него слезе един мъж.

– Доктор Кели?

Тя спря.

– Да?

– Може ли да отделите минутка, за да поговорим?

– Съжалявам, но съм заета и трябва да тръгвам. – Каквото и да искаше, каквото и да правеше този човек тук в института, това не я интересуваше. Тя закрачи отново.

– Нека ви помогна с кашона – каза той, впускайки се към нея.

– Не, благодаря – отговори тя рязко. Стигна до колата си, измъкна ключа, отключи, хвърли кашона на задната седалка, а след него и раницата. Тресна вратата и осъзна, че мъжът е тръгнал след нея и сега стои зад гърба ѝ.

Тя не му обърна внимание и отвори шофьорската врата, но той сложи ръка и ѝ попречи да я затръшне под носа му.

– Предполагам сте напуснала? – попита той.

Тя се вторачи в него, за миг онемяла. Нима вече се беше разчуло? Никой не знаеше, дори Скип.

– Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът се усмихна и протегна ръка.

– Лукас Тапън.

Тя се вторачи в него, защото го виждаше за първи път. Беше на нейната възраст – в средата или края на трийсетте, носеше памучно яке, черна каубойска риза от агнешка кожа със седефени копчета, джинси, велурени маратонки „Ланвин“. Имаше черна къдрава коса, черни очи, бели зъби, сцепена брадичка и трапчинки. Тя на мига не го хареса заради самодоволния му вид: ето ме, имам колкото искам пари, но те не са променили външния ми вид.

– Махнете ръката си от вратата ми или ще повикам полицията.

Той се подчини и Нора тресна вратата, пъхна ключа в запалването. Двигателят заработи и тя завъртя волана, за да обърне, натискайки газта малко повече, отколкото имаше намерение, и колелата забуксуваха, разхвърляйки чакъла.

– Радвам се, че напуснахте – повиши той глас, за да го чува през прозореца. – Сега ще можем да работим без допълнително бреме.

Тя натисна спирачката и свали прозореца.

– Какво?

– Честно казано, надявах се това да стане. Не ми се искаше да работя с тази госпожа Уайнгроу.

– Надявали сте се? Това е смешно.

– Вижте, може ли да поговорим? Само за малко?

Нора се вторачи в него.

– Наистина нямам време за това.

– Имате време колкото искате, защото нямате работа.

– Благодаря. Знаете ли, че сте глупак? НЛО, Розуел. Каква дивотия. – Цялата ѝ набрана ярост изригна.

– Добре, така да бъде. Казвали са ми това и преди плюс много по-неприятни неща. Пет минути? Моля!

Тъкмо се готвеше да потегли, но спря. Изведнъж се почувства изпразнена – енергията ѝ я беше напуснала заедно с прилива от гняв. Тези последни два часа наистина ли се бяха случили? Тази сутрин си беше в кабинета и работеше върху един от последните отчети за „Цанкави“... а сега нямаше кабинет, нито работа, само няколко изгорели моста, които още пушеха зад гърба ѝ.

– За бога, добре, пет минути. – Тя остана на мястото си зад волана и скръсти ръце.

– Не мислите ли, че ще е по-добре да не водим този разговор през автомобилния прозорец? Освен това искам да ви покажа нещо.

Въпреки нежеланието си Нора вкара обратно колата на паркомястото, след това го последва към очевидно неговата кола. Светлосиня „Тесла“. Разбира се, какво друго?

– Бихте ли седнали на пътническата седалка?

Тя изпълни желанието му, плъзгайки се върху млечнобялата кожа. Арматурното табло грееше от дървесина с характерните ѝ шарки, сатен никел и последните модели електроника.

Нора затвори вратата, а мъжът натисна бутон и прозорците по магически начин потъмняха. Той бръкна под таблото, извади голям лист хартия и се зае да го развива.

– Хвърлете едно око – каза, докато го държеше отворен, за да може да вижда.

Нора веднага го позна.

– Това е изображение от изследване с проникващ в земята радар...

– Зная какво е – прекъсна го тя нетърпеливо.

– Добре – кимна той. – Виждате ли района тук? Той е нашата цел. Говори се, че там се е разбило НЛО. Какво виждате?

Нора се взря по-внимателно в сивкавата снимка. От пръв поглед ставаше ясно, че там се е случило нещо.

– Вие ми кажете това нарушение резултат от падането на метеорологичен балон ли е?

Тя се вгледа още по-внимателно. Можеше да види едва-едва размазана, но дълбока наглед бразда или вдлъбнатина в пясъка, както и други доказателства за широкомащабно нарушение на земята.

– Едва ли – отговори тя.

– Точно така. Освен това обърнете внимание, че е заобиколено от стари следи от превозни средства и земекопни машини. Снимката с проникващия в земята радар разкрива и два стари пътя, идващи от това място. Един излиза от него, а другият го обикаля. По някое време това е било много оживено място. Много показателно, не мислите ли?

– Не е ли прекалено малко за НЛО? Имам предвид, че тази бразда не е много широка. Може да е било какво ли не: ракета, малък самолет дори метеорит. Не виждам доказателства, че е било НЛО.

– По-важното е, че там се е случило нещо напълно несъвместимо с падането на метеорологичен балон или на ядрено устройство. Освен това се вижда къде горният почвен слой – тук и тук – е бил преместен, за да бъде зарит целевият район и мястото изгладено. Защо биха си създали толкова работа, за да скрият падането на обикновен балон? Става дума за преместване на доста земя.

Нора огледа изображението по-внимателно. Имаше още много следи от дейност, излизащи от целевия район.

Тапън се усмихна, после извади още една карта и я разгъна. Това очевидно беше магнитометрично проучване – метод, с който археолозите използват магнетичните свойства на земята за картографиране на подземни терени. Имаше много аномалии и тъмни петна във и около целевия район. Районът с нарушена цялост също беше слабо очертан.

– Всички тези черни точки и петна са нещо, което ние, неспециалистите, бихме нарекли заровени обекти – каза Тапън. – Неща, които вашите разкопки ще извадят наяве.

– Може да е какво ли не – отговори Нора. – Скали, стари консервни кутии, боклуци.

Тапън почука с пръст по картата.

– Може и така да е, но това доказва едно-единствено нещо: правителството е излъгало. Не е бил метеорологичен балон. Защо им е трябвало да лъжат?

Той се вторачи въпросително в нея със сивите си очи. Въпросът беше логичен.

– Освен това лъгането продължава – каза той. – Преди няколко години правителството уж разсекрети документите за НЛО. В тях имаше някои смайващи неща, както може би знаете. Кадри на обекти, заснети от военни пилоти, и така нататък. Между тях имаше и документи, които сочеха, ча катастрофата в Розуел не е била на метеорологичен балон, а на секретно правителствено устройство, разработено в Лос Аламос за откриване на надземни ядрени взривове. Било изпробвано, но силни ветрове го отнесли и паднало в района на Розуел. Чинията, която очевидци описват, всъщност била радарен отражател, използван за проследяване.

– Това звучи логично – каза тя. – Може да обясни браздата. Вероятно нещото се е влачило по земята.

– Браздата е най-малко четири метра и половина дълбока. Не – ядреното устройство с радарен отражател също е лъжлива информация. Втори лъжлив слой. Първо метеорологичният балон, после секретното ядрено устройство. И двете са опит за заблуда. Действителните документи за Розуел и артефактите и останките, намерени на място, си остават засекретени.

Нора поклати глава.

– А труповете на извънземните? – попита тя саркастично.

Той се усмихна.

– Вижте, важното е, че на място може да се намерят много неща. Виждате го по тези снимки. Професионални археологически разкопки ще разкрият точно какво е причинило това нарушение на повърхностния слой, но и нещо повече... може би много повече. – Той нави изображенията. – Е, Нора, какво ще кажете?

– Хм, само тези снимки ли имате? – попита тя.

– Само? Мисля, че е доста. Вижте, не исках института. Исках вас. Помислих си, че вероятно ще напуснете, щом чуете предложението, и се оказах прав.

– Не сте прав, уволниха ме.

Той се засмя.

– Сега, след като ви срещнах, имам чувството, че знам как се е случило. Дигби, този хомункулус... – Той поклати тъжно глава. – Наистина ли сте му докладвали през тези последни шест месеца?

Нора не отговори на въпроса. Вместо това попита:

– Защо аз? Има колкото искате археолози.

– Проследих историята за съкровището под връх Виктория с голям интерес. После се запознах с работата, която свършихте на прохода Донър, а преди това в района на Куивра. Не искам някой прегърбен учен. Вие притежавате всички качества, от които имам нужда: кураж, способности, постоянство и разсъдливост. Аз изградих бизнеса си чрез намиране на точните хора.

Нора гледаше почти със съжаление, докато той надяваше ластиците на навитите на руло карти.

– Съжалявам – каза тя, – но не мога да го направя. Просто не мога.

– Не искам да взимате решение в момента. Моля ви само да дойдете да видите с очите си. Срещнете се с екипа, огледайте доказателствата. Мястото се намира върху земя, собственост на Бюрото по управление на земите. Извадих всички федерални разрешителни, осигурих оборудването, инженерите, включително няколко постдокторанти. С една дума, всичко нужно за първокласни археологически разкопки. Единственото, от което се нуждая, е археолог с добро име. Предлагам добра заплата.

Тя поклати глава.

– Хеликоптерът ми чака на летището на „Авиация Еклипс“. След час може да сме на мястото и в шест ще си бъдете у дома. Ако решите да останете, за през нощта ще разполагате с направена по поръчка каравана „Еърстрийм“.

Нора въздъхна. Поне частта „добра заплата“ беше изкусителна. Тя и Скип живееха заедно в къща и винаги им беше трудно да плащат наема. Санта Фе беше скъп град, а институтът не беше особено щедър.

– Много съжалявам – каза тя, докато отваряше вратата, за да слезе. Обърна се и видя, че Тапън я гледа с изненада и удивление. Явно не беше свикнал хората да му отказват.

– Благодаря за предложението, но се боя, че се налага да откажа.

Затвори вратата и се упъти към своята кола, като през цялото време се чудеше дали не е направила най-голямата грешка в живота си.

3.

Нора пристигна в малката им къща в южната част на града. Остави кашона върху кухненския плот и хвърли раницата в ъгъла, сложи чайника на котлона и се тръшна на един стол. Мити, техният златен лабрадор ретривър, дотича забързан и махаше толкова силно опашка, че цялата му задница се люлееше. Тя го погали разсеяно, докато се питаше какво, мамка му, ще прави сега. Може би трябваше да започне да разпраща професионални автобиографии?

– Нора! Ти си вкъщи?

Тя едва не подскочи, щом Скип влезе забързан.

– Ти също! Защо не си в института? – Внезапно изпита страх, че Уайнгроу е уволнила и него.

– Напуснах!

О, боже, не! Тя се опита да скрие смайването си, като заговори безизразно:

– Напуснал си? Защо?

– Имам нова работа.

Чайникът започна да свири.

– Ще направя кафето – предложи Скип – и ще ти разкажа какво се случи. Той се зае с меленето и пълненето на филтъра, докато Нора осмисляше тази нова информация. Скип? Каква по-хубава работа може да е намерил?

– А ти какво правиш вкъщи? – попита я той, след като напълни френската преса с няколко лъжици кафе, а после наля гореща вода.

– Ами уволниха ме.

Скип замръзна.

– Какво?

– Уволниха ме.

– Какво искаш да кажеш с това „уволниха ме“? Та ти си техният най-известен археолог!

– Поискаха да разкопая някакво НЛО. Аз отказах.

След думите ѝ неочаквано настъпи тишина. Скип се зае отново да налива вода.

– НЛО? – попита той несигурно.

– Нали си чувал тази налудничава конспиративна теория за падането на НЛО около Розуел и за мъртвите извънземни? Поискаха да ръководя разкопки на мястото. Отговорих им, че не искам да ставам за посмешище на археологическата общност. Едното водеше до друго и от дума на дума Уайнгроу ме уволни.

Скип се въртеше около френската преса. Мълчанието се проточи.

Нора усети как постепенно я обзема безпокойство.

– Скип?

– Да?

– Разкажи ми за новата си работа.

Отново настъпи продължително мълчание.

– Защо смяташ тази история за случилото се около Розуел за толкова налудничава? Имам предвид, че има много доказателства, които я потвърждават. Много. Има свидетели. Военни от резерва разкриха, че са били там, видели са останките, включително тези на извънземните.

– Ей, Скип, да не би новата ти работа да е за човек на име Тапън?

Той дойде с двете чаши кафе, сложи ги предизвикателно на масата и седна срещу нея.

– Да.

Тя поклати глава. Денят ставаше все по-кофти.

– Нора, чуй ме за момент. Първо, Тапън е провел голямо количество проучвания. Става дума за сериозно усилие. В него няма нищо безотговорно. Вече е провел магнитометрични, лидарни1 и проучвания с проникващ в земята радар. Разполага с всички разрешителни. Има всичко нужно.

– Колко ще ти плаща?

– Шестстотин седмично.

– Това всичко ли е?

– Ей, зарежи сарказма. Това е фантастичен проект и голяма възможност. Ще разобличи най-голямото правителствено замазване на истината на всички времена. Виж, от години се интересувам от Розуел и НЛО. Знаеш това. – Той направи пауза. – Направо не мога да повярвам, че си отказала такава възможност. И на всичко отгоре си се докарала до уволнение. И сега какво?

Нора отпи глътка кафе и направи опит да организира мислите си.

– Кога те нае?

– Днес на обед. Просто влезе в кабинета ми в института, представи се, каза ми какво възнамерява да направи и ме покани да се присъединя към проекта. Имаше предварително подготвена молба за назначаване на работа, аз само я подписах, написах молбата си за напускане и я оставих в отдел „Персонал“ на тръгване.

Това трябва да е било малко преди да Нора попадне на Тапън в паркинга. Поне не беше ходил при Скип, след като тя беше отказала... Тя въздъхна. Беше типично за Скип да се хвърли в нещо с главата напред, без да се замисля, и накрая да изгори в пламъците му. Преди да получи работата в института, тя беше изгубила бройката колко пъти го бяха изхвърляли от работа. Как щяха да плащат ипотеката на къщата?

– Нора, този тип е милиардер. Притежава космическата компания „Икар“. Занимава се със зелена енергия. Строи великански вятърни турбини и заводи за слънчева енергия. Той е голяма работа.

– Попаднах на него в паркинга точно след като ме уволниха. Отказах работата отново.

Скип от ужас се хвана за главата и започна да се клати напред-назад на стола си.

– Отказала си му два пъти?

Мити започна да лае.

– Не мога да впиша „разкопки на НЛО“ в професионалната си биография. Прекалено странно е.

– Няма нищо странно в сериозното и професионално разкопаване на това място – възрази Скип. – Можехме да работим заедно. Щеше да е толкова забавно! – Той извади мобилния си телефон. – Сега ще се обадя на Тапън, за да му кажа, че си променила мнението си.

Той започна да набира номера, но Нора го хвана за ръката.

– Моля те, недей.

В този момент започна да звъни нейният телефон и тя изпита облекчение, че може да прекрати разговора със Скип. Само за да открие, че от другата страна на линията е Тапън.

– Нора? Удобно ли е? – попита той.

Тя едва не отрече, но после си помисли за Скип.

– Може ли да останете на телефона, докато отида на място, откъдето мога да говоря свободно?

Скип, който веднага се досети кой е на телефона, скочи на крака и започна да танцува около нея, махайки с ръце. Тя бързо влезе в спалнята си и затвори вратата под носа му.

После каза:

– Слушам ви.

– Исках да се извиня, че ви причаках на паркинга. Боя се, че не съм ви оставил достатъчно лично пространство, за да обмислите истински моето предложение.

– Наели сте брат ми.

– Основната му задача ще бъде да работи с нашия астроном и куратор Ноам Байтън и да се грижи за неговата библиотека и сбирката. Изглежда знае много за произшествието крой Розуел и има нужния опит. Очевидно има голям опит и във филтрирането при разкопки. Без съмнение благодарение на времето, което е прекарал с вас.

– Наели сте го, за да стигнете до мен!

– Нищо подобно. Много се радваме да работи с нас. Нора, ето защо ви се обаждам. Утре сутринта ще закарам Скип с хеликоптера до мястото, за да се огледа наоколо, и ще му покажа новото му жилище. Защо не дойдете и вие? Без никакви задължения. Може да се запознаете с екипа, да видите какво правим и да почувствате как Скип ще се впише.

– Наемането на Скип прилича малко на изнудване.

– Нора, зная колко сте близка с вашия брат. Също така зная... – Той се поколеба. – Зная, че сте преживяла голяма загуба. Исках да създам, доколкото мога, една дружелюбна и удобна среда за вас. Утре сутринта в девет ще пратя кола да вземе Скип от дома ви. Бихте ли искали да се присъедините?