Присъдата

1.

Мъжът седеше напълно неподвижен пред телевизора в стая 932 на хотел „Билтмор“. Будилникът бе звъннал в шест, но той беше буден от много по-рано. Рамките на прозорците потракваха от острия, студен вятър и това бе достатъчно, за да го изтръгне от неспокойния му сън.

Предаването „Тудей“ започна, но той не усили едва доловимия звук на телевизора. Не го интересуваха новините, нито специалните репортажи. Чакаше единствено интервюто.

Кръстосваше крака, местейки се неспокойно върху неудобния стол, облечен в същия зелен костюм от изкуствен плат, с който се бе регистрирал предната вечер в хотела. Вече беше изкъпан и избръснат. Съзнанието, че денят най-сетне е настъпил, караше ръцете му да треперят и докато се бръснеше, си поряза устната. От раничката потече кръв и от соления ѝ вкус му се повдигна.

Мразеше кръв.

Предишната вечер на рецепцията забеляза как погледът на служителя се плъзна по дрехите му. Знаеше, че палтото му изглежда зле, и нарочно го бе взел под мишница. Но костюмът бе нов, беше пестил, за да го купи. При все това онзи го изгледа като купчина боклук и го попита за резервация.

Никога по-рано не бе отсядал в истински хотел, но знаеше как става.

– Да, имам резервация – рече хладно. Служителят сякаш за момент се поколеба, но когато му предложи да плати предварително в брой, презрителната гримаса се появи отново. – Ще освободя стаята в сряда сутринта – добави той.

Въпросната стая струваше сто и четиресет долара за три вечери, а това означаваше, че му остават само трийсет. Но те стигаха за тия няколко дни, а в сряда вече щеше да притежава осемдесет и две хиляди долара.

Лицето ѝ изплува в съзнанието му и той примигна, за да го отпъди. Защото, както винаги, след него дойдоха очите – като огромни лампи, които го следяха неотстъпно, наблюдаваха го. Очи, които не се затваряха никога.

Прииска му се още една чаша кафе. Вече веднъж си бе поръчал в стаята, след като много внимателно прочете инструкциите. Донесоха му голяма кана и на дъното ѝ бе останало малко, но за съжаление, вече я бе изплакнал заедно с чашката, чинийката и чашата от портокаловия сок, преди да остави подноса на пода в антрето.

Една реклама тъкмо привършваше. Той се приведе към телевизора, внезапно заинтригуван. Сега трябваше да започне интервюто. Така и стана. Усили звука.

Познатото лице на Том Брокоу, водещия на „Тудей“, изпълни екрана. Заговори без усмивка, а тонът му бе приглушен.

– Възстановяването на смъртното наказание се превърна в най-вълнуващия и спорен въпрос в тази страна от времето на войната във Виетнам. Само след петдесет и два часа, в единайсет и трийсет сутринта на двайсет и четвърти март, ще се състои шестата екзекуция за тази година, при която 19-годишният Роналд Томпсън ще умре на електрическия стол. При мен в студиото...

Камерата се отдръпна, за да покаже хората, седнали от двете страни на водещия. Мъжът отдясно беше малко над трийсетте. Острата му, разделена на път пясъчноруса коса бе прошарена със сиво. Беше подпрял брадичката си с пръсти, което му придаваше набожно изражение, подсилвано от тъмните, извити вежди над мразовито сините му очи.

Младата жена от другата страна седеше изправена и стегната. Косата ѝ с цвят на топъл мед бе прибрана в хлабав кок. Ръцете ѝ лежаха в скута, сключени в юмруци. Тя навлажни устни и отметна кичур коса от челото си.

– При последното им участие в нашето предаване преди половин година – започна Том Брокоу – всеки от днешните ни гости в студиото горещо поддържаше своите възгледи по отношение на смъртното наказание. Това са Шарън Мартин, сътрудник в информационна агенция и автор на бестселъра „Престъплението, наречено смъртно наказание“, и Стивън Питърсън, редактор на списание „Ивентс“, един от най-ревностните гласове в медиите за възстановяване на смъртната присъда.

Тонът му се оживи и той се обърна към Стив.

– Да започнем с вас, господин Питърсън. След като бяхме свидетели на вълнението сред обществеността по повод екзекуциите, които вече се състояха, все още ли смятате, че вашето становище е обосновано?

Стив се приведе напред. Когато отговори, гласът му бе спокоен.

– Напълно – рече той.

Водещият се обърна към жената.

– Шарън Мартин, вашето мнение?

Шарън се извърна в креслото си и го погледна. Беше болезнено уморена. През последния месец бе работила по двайсет часа на ден, бе разговаряла с изтъкнати хора, сенатори, конгресмени, съдии, борци за човешки права, бе изнасяла речи в колежи, женски клубове, подтиквайки всеки да изпраща до губернаторката на Кънектикът писма и телеграми с протест срещу екзекуцията на Роналд Томпсън. Откликът беше огромен, зашеметяващ. Тя така бе вярвала, че губернаторката Грийн ще промени решението си. Сега почувства, че не може да намери думи.

– Мисля – започна тя, – вярвам, че нашата страна, всички ние правим огромна крачка назад към Средновековието. – Вдигна вестниците, които бе оставила пред себе си. – Само погледнете заглавията от тази сутрин. Вникнете в тях! Те са жадни за кръв. – Тя бързо прелисти страниците. – Чуйте... ето това: „Кънектикът изпробва електрическия стол“. И това: „19-годишен ще умре в сряда“, и това: „Обречен убиец се прави на невинен“. Всичките са такива, сензационни, дивашки! – Прехапа устни и гласът ѝ секна.

Стив хвърли поглед към нея. Току-що им бяха съобщили, че губернаторката свиква пресконференция, на която да извести за твърдия си отказ да даде ново отлагане на екзекуцията на Томпсън. Тази новина бе съсипала Шарън. Щеше да е цяло чудо, ако след всичко това не ѝ прилошееше. Въобще не биваше да се съгласяват да идват в предаването. Решението на губернаторката правеше появяването на Шарън безсмислено, а и той самият би дал всичко да не е тук. Но все пак трябваше да каже нещо.

– Аз смятам, че всеки нормален човек приема болезнено подобно търсене на сензации, както и нуждата от смъртно наказание – рече той. – Но не бива да забравяме, че то се прилага само след изчерпателно разглеждане на евентуалните смекчаващи вината обстоятелства. Няма такова нещо като задължителна смъртна присъда.

– Смятате ли, че трябва да се вземат под внимание обстоятелствата в делото на Роналд Томпсън, по-специално фактът, че той е извършил убийството само няколко дни след седемнайсетия си рожден ден, едва навлязъл в години да отговаря пред закона като възрастен? – запита бързо Брокоу.

– Както знаете, аз няма да коментирам конкретно делото Томпсън – отвърна Стив. – Това би било напълно неуместно.

– Разбирам неудобството ви, господин Питърсън – каза водещият, – но вие отстоявате позицията си по този въпрос няколко години преди... – Той направи пауза, сетне довърши тихо: – Преди Роналд Томпсън да убие съпругата ви.

Роналд Томпсън да убие съпругата ви. Голата яснота на тези думи продължаваше да го поразява. След две и половина години той продължаваше да изпитва чувството на шок и ярост от това, че Нина бе умряла по този начин, че животът ѝ бе угасен от натрапника, нахлул в дома им, от ръцете, затягали безмилостно шала около гърлото ѝ.

Като се мъчеше да прогони този образ от съзнанието си, той погледна право напред.

– Имаше време, когато се надявах, че забраната върху екзекуциите в страната ни ще стане постоянна. Но както вие споменахте, дълго преди трагедията в собственото ми семейство аз стигнах до извода, че ако искаме да съхраним най-неотменимото право на човешките същества – свободата да се придвижват без страх, свободата да се чувстват защитени в собствените си домове, ние трябва да спрем онези, които вършат насилие. За нещастие, изглежда, че единственият начин да спрем потенциалните убийци, е, като ги заплашим със същата сурова участ, която те налагат на своите жертви. И откакто преди две години бе приведена в изпълнение първата смъртна присъда, броят на убийствата спадна неимоверно в големите градове из цялата страна.

Шарън се приведе напред.

– Изкарвате всичко толкова разумно – извика тя. – Нима не разбирате, че четиресет и пет процента от убийствата се извършват от хора на възраст под двайсет и пет години, много от които имат трагична семейна история или страдат от неуравновесеност?

Самотният зрител от стая 932 в хотел „Билтмор“ извърна очи от Стив Питърсън и замислено заоглежда момичето. Това бе писателката, по която хлътваше Стив. Нямаше нищо общо с жена му. Беше явно по-висока и имаше стегнатото тяло на човек, който се занимава със спорт, докато жена му бе дребна и подобна на кукла със закръглените си гърди и смолисточерната си коса, която се къдреше на челото и около ушите ѝ, щом извърнеше глава.

Очите на Шарън Мартин му напомниха за цвета на океана през онзи ден миналото лято, когато бе отишъл с колата до плажа. Бе чул, че Джоунс Бийч е добро място да се запознае човек с момичета, но не му бе провървяло. Тази, с която започна да се сваля във водата, бе извикала „Боб!“ и след секунда въпросният тип бе до него и го питаше какъв му е проблемът. Тъй че той си премести хавлията и просто остана загледан в океана, наблюдавайки променящите се цветове. Зелено. Да, точно това беше. Пенещо се зелено, примесено със синьо. Обичаше очи с такъв цвят.

Какво говореше Стив? А, да – нещо за това, че му било жал за жертвите, а не за техните убийци, за „хората, неспособни да се защитят“.

– Аз също изцяло им съчувствам – извика Шарън. – Но въпросът тук не е или-или. Не разбирате ли, че доживотният затвор е достатъчен като наказание за Роналд Томпсъновците на този свят? – Тя забрави за Том Брокоу, забрави телевизионните камери, докато за сетен път се опитваше да убеди Стив. – Как е възможно вие... който сте толкова състрадателен... и така цените живота... да искате да поемете ролята на Бог? Как е възможно който и да било да си позволява да се превъплъщава в Бог?

Това бе един спор, започнал и свършил по същия начин, както и шест месеца по-рано, когато двамата се срещнаха в тази програма. Накрая Том Брокоу каза:

– Времето ни привършва. Можем ли да обобщим всичко дотук, като кажем, че въпреки обществените прояви, затворническите бунтове и студентските демонстрации, които наблюдаваме редовно из цялата страна, вие все пак вярвате, господин Питърсън, че резкият спад в броя на убийствата оправдава смъртното наказание?

– Аз вярвам в моралното право... дълга... на обществото да се защитава и на правителството да брани свещената свобода на своите граждани – отвърна Стив.

– Шарън Мартин? – Брокоу се обърна бързо към нея.

– Аз вярвам в безсмислеността и зверската същност на смъртното наказание. Вярвам, че можем да направим домовете и улиците си безопасни, като залавяме насилниците и ги наказваме с бързи, ефективни присъди, като гласуваме по въпросите за лишаването от свобода така, че необходимите изправителни институции да бъдат построени, а персоналът им да бъде платен. Вярвам, че почитта и уважението ни към живота, към всеки живот, е пробният камък за всеки от нас като индивид и за всички ни като общество.

– Шарън Мартин, Стивън Питърсън, благодаря ви, че бяхте с нас в „Тудей“ – каза припряно Том Брокоу, – а ние ще бъдем отново заедно след съобщението...

Телевизионният приемник в стая 932 на „Билтмор“ угасна. Мускулестият, широкоплещест мъж в зелен кариран костюм остана да седи дълго време, вперил поглед в потъмнелия екран. За пореден път той превърташе в ума си своя план, плана, който бе започнал с оставянето на снимките и куфара в тайната стая на Гранд Сентръл Стейшън1 и щеше да завърши със завеждането на Нийл, сина на Стив Питърсън, там тази вечер. Но сега трябваше да вземе решение. Тази вечер Шарън Мартин щеше да бъде в дома на Стив. Щеше да се грижи за Нийл, докато Стив се прибере.

Той бе планирал просто да я премахне там.

Но трябваше ли? Тя бе така красива.

В ума му се появиха онези очи с цвета на океан, който се пени, милва...

Струваше му се, че гледайки право в камерата, тя всъщност бе гледала него.

Изглеждаше така, сякаш искаше той да дойде при нея.

Може би го обичаше.

Ако ли не, щеше лесно да се отърве от нея. Просто щеше да я остави в стаята на Гранд Сентръл заедно с детето в сряда сутринта.

И когато в 11,30 бомбата избухнеше, тя също щеше да бъде разкъсана на парчета.

2.

Тръгнаха си от студиото заедно, вървейки на педя разстояние един от друг. Наметката от туид тегнеше върху раменете на Шарън, а ръцете и краката ѝ бяха ледени. Тя нахлузи ръкавиците си и забеляза, че старинният пръстен с лунен камък, който Стив ѝ бе подарил, отново е изцапал пръста ѝ. Някои хора просто имат толкова високо киселинно ниво, че не могат да носят злато, без да им се случва това, мина ѝ през ума.

Стив протегна ръка, за да задържи вратата, и те излязоха във ветровитото утро. Беше много студено и тъкмо започваше да вали сняг – гъсти, лепкави снежинки, които смразяваха лицата им.

– Ще ти извикам такси – каза той.

– Не... предпочитам да повървя.

– Що за глупост. Изглеждаш пребита от умора.

– Ще ми помогне да си избистря главата. О, Стив, как можеш да си толкова сигурен... толкова уверен... толкова непреклонен?

– Нека не започваме отново, скъпа.

– Трябва да започнем отново!

– Не сега. – Стив склони глава към лицето ѝ с нетърпение, примесено със загриженост. Очите на Шарън изглеждаха преуморени, прошарени с тънки червени жилчици. Студийният грим, който все още носеше, не можеше да скрие бледността, подсилена сега от снега, топящ се по бузите и челото ѝ.

– Защо не се прибереш вкъщи и не си починеш? – попита той. – Нуждаеш се от това.

– Трябва да предам статията си.

– Все пак опитай се да поспиш някой и друг час. Нали ще дойдеш у нас към шест без четвърт?

– Стив, не съм сигурна, че...

– Аз пък съм. Не сме се виждали от три седмици. Семейство Луфтс излизат довечера да празнуват годишнината от сватбата си, а аз искам да си бъда у дома, с теб и с Нийл.

Без да обръща внимание на хората, които сновяха около сградите на Рокфелеровия център, Стив взе в длани лицето на Шарън и го повдигна към себе си. Върху него бяха изписани тревога и тъга.

– Обичам те, Шарън – каза той сериозно. – Знаеш това. Ужасно ми липсваше през тези седмици. Трябва да поговорим за нас двамата.

– Стив, ние мислим различно. Ние...

Той се наведе и я целуна. Устните ѝ бяха неподатливи. Почувства в ръцете си напрегнатото ѝ тяло, пусна я от прегръдките си и махна с ръка на едно минаващо такси. Отвори ѝ вратата, когато колата спря до бордюра, и каза на шофьора адреса на информационната агенция „Нюз Диспеч“.

– Да разчитам ли, че ще дойдеш довечера? – попита той, преди да затвори вратата.

Тя безмълвно кимна. Стив изчака, докато таксито сви по Пето авеню, сетне бързо закрачи на запад. Беше преспал в хотел „Готъм“, тъй като трябваше да се яви в студиото в 6,30 сутринта, и сега нямаше търпение да чуе Нийл по телефона, преди момчето да тръгне за училище. Тревожеше се всеки път, когато му се налагаше да отсъства от къщи. Нийл все още имаше кошмари, все още се събуждаше със задушаващи пристъпи на астма. Госпожа Луфтс винаги бързо викаше доктора, но все пак...

Зимата беше тъй студена и влажна. Може би през пролетта, когато ще може да излиза повече навън, Нийл щеше да се посъвземе. Той винаги беше толкова блед.

Пролет! Боже мой, та вече беше пролет. По някое време през нощта пролетното равноденствие бе настъпило и зимата официално си бе отишла. Човек никога не би го познал по прогнозата за времето.

Стив стигна до ъгъла и сви на север, размишлявайки, че двамата с Шарън се виждаха точно от шест месеца. Когато я взе от апартамента ѝ онази първа вечер, той ѝ предложи да се разходят през Сентръл Парк до „Дъ Тавърн он дъ Грийн“2. Предупреди я, че през последните часове е захладняло, и ѝ напомни, че е първият ден на есента.

– Чудесно – отвърна тя. – Лятото тъкмо започваше да ми втръсва.

Първите няколко преки вървяха почти без да си продумат. Наблюдаваше походката ѝ. Тя с лекота вървеше в крак с него, а стройната ѝ фигура се подчертаваше от вталения костюм с цвят на старо злато, който идеално подхождаше на оттенъка на косата ѝ. Спомняше си как хладният вятър събаряше от дърветата първите мъртви листа, а залязващото слънце се открояваше върху наситеното синьо на есенното небе.

– Във вечер като тази – каза Шарън – винаги ми идва наум онази песен от „Камелот“. Нали се сещаш, „Ако някога те напусна“. – Тя тихичко запя: – „Не знам как някога бих могъл да си тръгна наесен. Виждал съм как искриш, когато есента щипе въздуха. Познавам те наесен и трябва да съм там...“ – Имаше прекрасен контраалт.

– Ако някога те напусна...

Това ли бе мигът, в който се влюби в нея?

Прекараха чудно хубава вечер. Отдадоха се на приказки над вечерята си, докато хората по съседните маси идваха и си отиваха.

За какво си бяха говорили? За всичко. Баща ѝ работеше като инженер в компания за добив на нефт. Тя и двете ѝ сестри бяха родени в чужбина. Сестрите ѝ вече имаха семейства.

– А ти как си се отървала досега? – Това бе въпрос, който трябваше да зададе. И двамата знаеха какво означава всъщност. – Има ли някой мъж в живота ти?

Но такъв нямаше. Беше пътувала постоянно за своя вестник, преди да започне да пише уводните статии. Това бе поглъщащо и забавно занимание и тя не бе усетила кога се бяха изпарили седем години от завършването на колежа.

Тръгнаха пеша към апартамента ѝ и след втората пряка вече се държаха за ръце. Тя го покани да се качи за една чашка, като едва доловимо подчерта думите „една чашка“.

Докато той приготвяше питиетата, тя запали камината, а после седяха един до друг, наблюдавайки пламъците.

Стив все още ясно помнеше усещането от тази нощ, това как огънят извличаше златото от косите ѝ, открояваше класическия ѝ профил, осветяваше мимолетната ѝ красива усмивка. Тогава бе желал до болка да обвие ръце около нея, но само я бе целунал леко на тръгване.

– В събота, ако не си заета... – Зачака отговора ѝ.

– Не съм.

– Ще ти се обадя сутринта.

И докато шофираше към къщи, бе разбрал, че тревожният, неспирен сърдечен глад от последните две години може би е към своя край. Ако някога те напусна... Не ме напускай, Шарън.

Беше осем без четвърт, когато свърна във входа на номер 1347 на Авеню ъв ди Америкас3. Служителите на списание „Ивентс“ не се славеха с ранното си идване на работа. Коридорите пустееха. Стив кимна на охраната до асансьора, изкачи се до трийсет и шестия етаж и набра домашния си номер. Отговори госпожа Луфтс.

– А, Нийл е добре. Тъкмо си яде закуската, или я човърка, ако трябва да бъдем точни. Нийл, татко ти е.

Нийл взе слушалката.

– Здрасти, татко, кога се прибираш?

– До осем и половина съм там. В пет часа имам събрание. Семейство Луфтс все още смятат да ходят на кино, нали?

– Май да.

– Шарън ще дойде преди шест, за да могат те да излязат.

– Да, знам. Каза ми. – Тонът на Нийл беше сдържан.

– Е, приятен ден, момчето ми. И се обличай добре. Тук взе доста да захладнява. Започна ли вече да вали сняг там, при вас?

– Не, само има някакви облаци.

– Добре тогава. Ще се видим довечера.

– Чао, татко.

Стив смръщи чело. Просто невероятно, че беше време, когато Нийл бе толкова игриво и жизнерадостно дете. Смъртта на Нина бе променила всичко. Да можеше само Шарън и Нийл да се сближат. Шарън се стараеше с всички сили да пробие тази негова резервираност, но той не отстъпваше нито с милиметър, поне засега.

Време. Всяко нещо иска време. С въздишка Стив се обърна към масичката зад бюрото си, за да вземе уводната статия, върху която бе работил предната вечер.