Откритието

Предисловие

Винаги, от самото начало до днес, съм бил убеден, че човешкият организъм трябва да има естествен имунологичен механизъм за защита срещу рака.

Люис Томас, 1982

Ракът е жив. Той представлява нормална клетка, мутирала, променила същността си, която продължава да съществува в тялото ни.

За съжаление, лекарството против рак не мутира и не се променя.

Лекарството може да отрови или да изтощи от глад рака за известно време, но останат ли болни клетки, те продължават да мутират. За този танц е нужен само един. Лекарството се впуска в ритъм с рака, но партньорът му се отскубва и продължава сам.

Малко вероятно е традиционните лекарства някога да излекуват рака докрай.

Ала нашите тела притежават собствени убийци и разузнавачи и цяла отбранителна армия – енергийна мрежа от клетки, по-животворни от всеки вид рак. И това е имунната ни система, органичната защита – древна колкото самия живот.

Имунната система се променя. Адаптира се. Учи се, запаметява, подготвя ответния си удар към новопоявилата се болест стъпка по стъпка.

Тя е най-доброто ни оръжие за излекуване на рака.

Е, най-сетне открихме как да я активираме.

Точно в това се състои пробивът и откритието.

Въведение

Добрият лекар лекува болестта. Великият лекар лекува пациента, който страда от болестта.

Сър Уилям Ослър, 1849–1919

До съвсем скоро разполагахме с три основни метода за лечение на рака. Хирургия, прилагана поне от три хиляди години, лъчетерапия, която добавихме през 1896 г.,1 а през 1946 г. разработването на бойни отровни вещества, доведе до включването на производно на газ иприт в унищожаването на раковите клетки. Тези отрови залегнаха в основата на химиотерапията.

Понастоящем техниките „режи-гори-трови“ се оценяват като годни да излекуват рака на почти половина от хората, развили това заболяване.

Битката винаги е била неравна. Докато хвърляхме прости лекарства срещу коварни, мутиращи версии на собствените ни клетки, опитвайки се да избием лошите и да пощадим добрите, ставахме още по-болни. Продължихме да правим това твърде дълго време.

Сега обаче достигнахме до нов и много различен подход – такъв, който не атакува директно рака, а въздейства на имунната система.

Нашата имунна система се е изграждала 500 милиона години в индивидуализирана и ефективна естествена защита срещу болестите. Тя представлява сложна биология с видимо простичка мисия: да открива и да разрушава всичко, което няма място в телата ни. Клетките на имунната ни система са постоянно на бойна нога – милиони от тях циркулират из телата ни, вмъкват се и напускат органите ни, издирват и разрушават нашествениците, които ни разболяват, онези, които се инфектират, мутират или дефектират, както раковите.

Тъкмо това поражда въпроса защо имунната ни система досега не е победила рака.

И отговорът е: прави го или поне се опитва. Но ракът използва коварни трикове, за да се скрие от имунната система, блокира защитните ни механизми и се измъква от битката. Нямаме шанс. Но съвсем доскоро не го знаехме.

Онкологичната имунотерапия е подходът, който ще осуети триковете, ще разобличи рака, ще отприщи имунната ни система и ще рестартира битката. Този подход се различава фундаментално от досега познатите, защото не въздейства върху самия рак, поне не директно. Вместо това той отключва клетките убийци в собствената ни вродена имунна система и им позволява да си свършат работата, за която са създадени.

Ракът това сме ние. Той е работещата грешка. Често клетките в тялото ни излизат от правия път, защото хромозомите им са атакувани от вредни слънчеви лъчения или токсини, мутират под въздействие на вируси, генетика, възраст или по чиста случайност. Повечето от тези мутации са фатални за клетките, но все пак някои оцеляват и се делят.

В 99,9999 % от времето имунната система успешно разпознава тези оцеляващи клетки и ги убива.

Проблемът е в онзи нетипичен 0,0001 % от клетката, който имунната система не разпознава като злосторник и не го убива. Вместо това накрая този 0,0001 % убива нас.2

Ракът е различен проблем. Не праща предизвестие както грипа или например като трънче в пръста. Той сякаш не задейства аларма в тялото, нито провокира имунен отговор, нито показва симптоми от битка с имунитета: няма треска, нито възпаление, нито подути лимфни възли, нито дори хрема. Туморът се открива внезапно, обикновено ненадейно – неканен гост, който е нараствал и се е разпростирал понякога години преди това. Често в момента на откриването му, вече е твърде късно.

Според много изследователи на рака тази очевидна липса на реакция от страна на имунната система означава, че целта да се подпомогне имунната реакция към рака е безполезна, защото няма на какво да се помага. Ракът се възприема като прекалено голяма част от самите нас вместо като „неприсъща част“. Самата концепция за имунотерапия на рака дълго време изглеждала фундаментално сбъркана.

Историята познава много случаи, в които лекарите споделят за пациенти, чиито ракови образувания са изчезнали от само себе си. В древността тези „спонтанни ремисии“ били възприемани като магия или влияние на свръхестествени сили, а всъщност се отнасяло до пробуждане на имунната система. Повече от сто години изследователите неуспешно се опитвали да претворят това чудо с лекарства, с ваксини или изобщо някак си да запалят искрата на имунната система срещу рака, подобно на реакциите срещу други, някога смъртоносни болести, като полиомиелита, едрата шарка и грипа. Появявали се искрици надежда, но не се стигало до надеждно лечение. До 2000 г. имунолозите излекували от рак стотици мишки, но не могли да прехвърлят тези резултати върху хората. Повечето учени били убедени, че това никога няма да се случи.

Но скоро след тази година настъпи радикална промяна. Дори за самите лекари тя остана невидима, докато не се изправиха очи в очи с нея. Един от най-добрите съвременни писатели по темата „рак“, д-р Сидхарта Мукърджи, дори не споменава раковата имунотерапия в своята иначе отлична, спечелила наградата „Пулицър“ биография на болестта – „Императорът на всички болести“. Въпросната книга е публикувана през 2011 г., дори след като първото имунотерапевтично лекарство от ново поколение срещу рака е получило одобрение от Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ.

Този първи клас имунотерапевтични лекарства срещу рака ще бъдат наречени „чекпойнт инхибитори“. Те са резултат от пробивното откритие на специфичните трикове – „чекпойнти“, контролно-пропусквателни пунктове, – които ракът използва като тайно средство, с което казва на имунната система: „Не ме атакувай“. Новите лекарства потискат тези чекпойнти и блокират тайния трик на рака.

През декември 2015 г. вторият от тези чекпойнт инхибитори3 е бил приложен за стимулиране на имунната система на бившия президент Джими Картър. Той страдал от агресивна форма на рак и не се очаквало да оцелее от болестта. Но имунните му клетки прочистили раковите от черния дроб и мозъка му. Новината за чудотворното възстановяване4 на деветдесет и една годишния президент смаяла всички, включително самия него. За много хора лекарството „Джими Картър“ било първото и единствено нещо, което чували относно онкологичната имунотерапия.

Пробивът обаче не е една-единствена терапия или лекарство. Той е серия от научни открития, разширили познанията ни за нас самите и за тази болест, и я предефинирали, доколкото е възможно. Това променя прогнозите и шансовете на онкоболните пациенти и отваря врати към нови, непознати възможности за медицински и научни проучвания.

Тези проучвания откриват подход за побеждаване на рака, концептуално различен от традиционния „режи-гори-трови“, който е насочен към лечение на човека, а не директно на заболяването. За първи път в нашата епохална битка с рака разгадахме с какво всъщност се борим, как ракът ни е мамил в тази борба и как най-сетне можем да го надвием. Някой определят това откритие като полета до Луната на нашето поколение. Дори онколозите, това мнително общество, го наричат Лек – с главно Л.

Шумната публичност може да бъде опасна, точно колкото фалшивата надежда може да е жестока. Естествена е склонността да се възлагат твърде много надежди на новите научни открития, особено когато се отнася за обрат при болест, която по някакъв начин е засегнала живота на всеки от нас. Независимо от всичко този път не става дума за свръхоптимистични теории, нито за митове за чудодейни лекове, а за доказани медицински факти, основаващи се на сериозни данни. Имунотерапията от мечта се превърна в наука.

Засега има само неколцина имунотерапевти. По-малко от половината пациенти се повлияват положително от лекарството. При много от онези, които се повлияват най-добре, ремисиите се измерват не в седмици или месеци, а с пълна продължителност на живота. Тези трансформиращи трайни резултати са уникалното обещание на имунотерапевтичния подход в борбата срещу рака и част от привлекателната им сила за пациентите, но е важно да подчертаем, че това обещание не е гаранция за еднакъв резултат при всички. Чака ни още много работа, за да разширим кръга на респондентите и да открием истинското лекарство. Но вратата вече е отворена, макар това да е само началото.

Няколко от имунотерапевтите, които интервюирах, сравниха откриването на първото имунотерапевтично лекарство срещу рака с откриването на пеницилина.5 Пеницилинът моментално намалил броя на инфекциите, заличил някои бактериални заболявания и спасил милиони животи. Но същинското му значение се измерва с научния пробив, с новата дефиниция на възможностите на медицината и с широкия път, който разкри пред поколения фармацевтични изследователи. Почти сто години след откриването на това просто лекарство, антибиотиците представляват цял нов клас препарати с огромно значение, които ние приемаме за даденост. Невидими заплахи, които тероризираха и тровеха човечеството в продължение на хилядолетия, в наши дни се овладяват с тези общопрактикувани лекарства.

Откриването на триковете, които ракът използва, за да се изплъзне от имунната система, се равнява по значение на откриването на пеницилина. Одобряването на първото лекарство – чекпойнт инхибитора, – което регулярно и напълно промени изхода за раково болните пациенти, промени посоката на научните изследвания. Това отприщи златна треска в научно-изследователската работа, в инвестирането и развитието на лекарствените препарати. Седем години след одобрението на този първи самотен чекпойнт инхибитор вече е обявено клиничното тестване на 940 „нови“ имунотерапевтични антиракови лекарства върху повече от половин милион онкоболни пациенти в 3042 опита, като в лабораториите други 1064 нови лекарства са достигнали предклинична разработка. Тези цифри се засенчват от броя на тестванията на синергетичната ефективност на имунотерапевтичните комбинации. Изследванията се движат с такава скорост, че вече има фармацевтични производители, подготвили няколко поколения лекарства, чакащи на опашка в клиничните лаборатории като самолети на пистата на летище „Ла Гуардия“, очакващи разрешение за излитане. Необходимо е да бъдат признати от Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ за „спешни“, „революционни“ открития, за да ускорят процеса на тяхното одобрение и да бъдат тествани върху пациенти, които нямат време за чакане. Доскоро откритията в борбата с рака се случваха през периоди от трийсет-четиресет години, докато сега онкологичната имунотерапия извърши епохален скок за една нощ. За да опишат последвалия етап, много от учените с усмивка използват думите „цунами“ и „приливна вълна“. Скоростта на прогреса е рядко събитие в историята на съвременната медицина, безпрецедентна в досегашната борба с рака. Имаме възможност фундаментално да предефинираме отношенията си със заболяване, което твърде дълго дефинираше нас.

Това е историята на гении и шарлатани, на скептици и големи оптимисти, и преди всичко на пациенти, рискували живота си, както и на мнозина, простили се с него, в желанието си да помогнат за усъвършенстване и доказване на тази нова страница в науката. Това е историята за пътя, довел ни дотук, за начина, по който достигнахме този етап, и бърз поглед към онова, което предстои, разказани от първа ръка от хората, изпитали го върху себе си, благодарение на които всичко това стана възможно.

1.

Пациент 101006 ддш

Научните теории... започват като игра на въображението. Дори ако щете, като приказка, а целта на кулминационния утвърждаващ епизод в научните разсъждения е именно да открие дали те са разкази от живия живот или не.

Питър Медауар, Pluto’s Republic

Историята на Джеф Шуорц започва през 2011 г., когато изследователите открили тайните номера на рака, чрез които той се изплъзва на нашите имунни отбранителни клетки. Новооткритото лечение блокирало тези номера и освобождавало защитните сили на кръвта ни. Лекарствата били в процес на изпитвания, но малко хора знаели за тях.

Голяма част от онколозите не били чували за новите постижения, които биха могли да спасят живота на пациентите им. Други отказвали да приемат, че такъв пробив е възможен. Това отричане лишавало пациентите им от възможността да опитат. И в някои случаи все още е така. Тъкмо заради това Джеф Шуорц пожела да сподели своята история.

Джеф Шуорц знае, че е един от щастливците. Баща му си отишъл от рак на белите дробове през 90-те години на миналия век след унищожителни, нечовешки опити да победи болестта с познатия протокол „режи-гори-трови“ – хирургия, лъчетерапия и химиотерапия. В ранната пролет на 2012 г. Джеф също бил диагностициран с рак – на бъбреците, четвърти стадий.

Джеф се смята за късметлия или за благословен, но всъщност, знаете ли, той не би искал да украсява положението си. Всичко това се случило не защото имал някакво специално влияние, нито пък познания, нищо подобно. Съдбата на Джеф се отличавала от хилядите хора, загубили живота си от същата болест в същия период, само защото той случайно живеел в Калифорния и попаднал на точното място в точния момент. Това променило начина, по който Джеф гледа на живота и оцеляването. Сега той се надява неговата история да достигне до други, които не трябва да разчитат само на щастливата случайност.

Срещнах се с Джеф в хотелската му стая на четиресет и третия етаж в сърцето на Манхатън. Изглеждаше като рокерски вариант на Били Джоел след лечението му от алкохолизъм след раздялата му с Кристи Бринкли. Беше облечен с джинси и синя риза на „Айзъд“, която прикриваше твърдите ръбове на титаниевата конструкция, защитаваща гръбнака му от разпадане. Хирурзите му я имплантирали, като на Върколака, след като туморите го разяли. Разказа ми за това. Показа ми белезите. Те бяха просто факти, част от историята, която искаше да сподели.

Джеф Шуорц израснал в Рокауей, Куинс, преминал през системата на държавното образование и карал такси, докато учел в университета счетоводство и икономика. Първо започнал работа като инспектор по ипотечни кредити в „Лемън Брадърс“, после постъпил в японска банка, управлявана от харвардски възпитаници. Нито една от двете позиции не му допаднала. Увличал се по музиката. Свирел на китара „доста добре“ според самия него. Тя била скритото му „аз“, онова другото, за което разказваш на хората по партита, когато те питат с какво се занимаваш: „Счетоводител съм, но по душа съм...“. И може с часове да ви говори за над стоте концерта на „Грейтфул Дед“, които е гледал, или как получил билети за „Алман Брадърс“ на своя бар мицва, или ви демонстрира първите два такта от парчето на Джон Колтрейн A Love Supreme, татуирана на левия му глезен като музикална мандала. Вечер, след като финансовите институции затваряли врати, той се отправял към Ист Вилидж да миксира в CBGB и Мъд Клъб за „Токинг Хедс“, „Блонди“, Ричард Хел и „Войдойдс“ – изключително горд е с микса на албума „Блек Дженерейшън“. Може да не е бил супер, казва, но се качил на сцена.

Тази му страст се пренесла и в работата му благодарение на бейзбола. Направил услуга на познат, той пък му се отблагодарил с два скъпи билета за бейзболен мач. Цял живот Джеф бил заклет фен на „Янките“. А тези билети били за мач на „Метс“ – страхотни места, но грешен отбор. Затова Джеф подарил билетите на приятел, който пък поканил друг приятел и, казано накратко, онзи приятел му предложил позиция на младши експерт във финансова компания в музикалния бизнес. Джеф щял да работи като специалист, подпомагащ млади таланти. Първият му клиент била Джоун Джет – прохождаща китаристка. Така продължил няколко вълнуващи години, докато накрая отворил свой магазин и се преместил да живее в Малибу.1 Срещнал съпругата си в звукозаписна компания, родили си дете, купили си „Лексус“. Имал нюх към талантите и си докарвал пет процента от печалбата на клиентите му,2 а когато на някой от тях му потръгнело, като на Кеша, „Луминиерс“ или „Имаджин Драгонс“, и той бил добре. Но голямата тръпка била в достъпа. Докосването до концертите им на живо било най-страхотната компенсация за досадните сметки и счетоводни баланси.

Възхищавал се на музикантите, обожавал музиката. Обаче силата му била в практическата страна на процеса. Музиката е професия, макар че много музиканти го осъзнават твърде късно.

„Повечето изпълнители са еднодневки, млади хора, пушещи трева в общежитията. Направят някоя сполучлива песен и дотам – обяснява Джеф. – Казвам им, ако нямате сериозни намерения, губите времето на всички ни. Хубаво, бъди си рок звезда, но това ще ти купи къща. Ще ти подсигури старините. А може би така ще срещнеш бъдещата си съпруга или съпруг. Това не е просто начин на живот, а самият твой живот.“

Що се отнася до него – човек сам пише мечтаната песен. Не е „Вчера“ (Yesterday). А Tie a Yellow Ribbon Round the Ole Oak Tree („Завържи жълта панделка около стария дъбак“). И двете са носталгични, обаче едната направила милиард само от кавър версии.3

Джеф помагал с договорите, консултирал ги за авторските права. Имало такси и оттук-оттам стотинки от плочи или въртене по стрийминг медиите „Айтюнс“, „Пандора“ и „Спотифай“. Музикалният свят се променя с бързи темпове след 2000 г. и човек трябва да следи всички стрийминги. Колкото повече се дигитализира музиката, толкова по-често се разпространява безплатно и толкова повече служи за реклама, която добре се отплаща в международните турнета. Представянето на нов изпълнител се равнява на пускането на вода на нов търговски кораб след години строителство. Може да поеме напред или веднага да се разбие и Джеф искал да е част от всичко това.

И така, през февруари 2011 г. в Портланд, Орегон, когато наблюдавал как импресариите подготвят първия концерт от турнето на Кеша, на Джеф му минало през ума дали пък не се товари прекалено много. Същата 2011 г. турнето Get $leezy – знакът на американския долар е запазена марка на Кеша – включвало концерти из цяла Америка, Европа, Австралия и Япония. Джеф поел Кеша още като девойка, когато имала изпълнения по клубовете. Звездата ѝ изгряла, когато Риана я поканила да подгрява на световното ѝ турне и вече двайсет и три годишна била в положение да напусне пристана и да поеме в духа на своето време, с Джеф на борда, за да управлява финансите ѝ.

Джеф не се появявал в шоуто, но самото му присъствие в екипа подсказвало за дарбата му. Работата му била да се грижи за инвестициите им, а инвестициите били самите те. Той не можел да си спести премиера, независимо как се чувствал. А той се чувствал ужасно.

В този период постоянно изпитвал леко неразположение, немощ, която била малко повече от обичайната сутрешна скованост, а позната болежка вече не стихвала по цял ден. Удариш ли шейсетака, така става, осъзнавал той. Косата му побеляла, оредяла на темето, но ѝ хванал цаката – започнал да я носи много късо и си пуснал малка бяла брадичка. Безсънните нощи и неудобствата са част от цената за страстта по рока, както и неизбежното затлъстяване от късното хранене с полуфабрикати и обездвижването. Имало и нещо хубаво в това страдание – от болката и повръщането свалил килограми. Чувствал се зле, но изглеждал добре. Когато стигнал осемдесет килограма бил щастлив, че е върнал някогашната си фигура. Но килограмите продължавали да падат и започнал да изпитва нещо друго – необясним страх.

Кеша излязла на сцената в обсипано със ситни камъчета трико и очила, излъчващи лазерни лъчи. Джеф треперел от треска. Прерязала го болка в кръста, или пък в стомаха, или в гърба – трудно било да я определи. Състоянието му не отшумяло и когато Кеша се появила в костюм на звезди и мрежести чорапи, за да изпълни хита си Fuck Him He’s a DJ, Джеф си намерил свободно място и се загледал в балета и бандата – професионални музиканти, чиито костюми били нещо средно между „Лудия Макс и праисторически птици“. Към полунощ Кеша изпълнила еротичния си танц с човек от публиката, завързан за стола си. Около тях обикалял танцьор в костюм на гигантски пенис.

Джеф нетърпеливо поглеждал часовника си. Последвали оглушителни аплодисменти за бис, благодаря, Портланд, Орегон, и лека нощ. „Може би имам нужда да полегна“, мислел си Джеф. Но болката не му давала мира. Рейсовете с екипа на Кеша се отправили към следващата спирка на турнето, а Джеф поел към болницата.

Прегледал го онколог. Хематолог му взел кръвна проба. Анализирали изследванията, повикали го и го поканили да седне. Лекарите му казали, че първото нещо, което прави впечатление, са стойностите на хемоглобина – критично нисък. С такова ниво кръвта му няма възможност да транспортира кислород до мускулите и мозъка му. На това се дължала немощта, която изпитвал. А каква била причината за ниския хемоглобин? Вероятно рак.

С тези съмнения изпратили Джеф в „Анджелес Клиник“ на Уилшър Булевард в Лос Анджелес. Последвали позитронно-емисионна томография, или ПЕТ скенер, обичайните изследвания – и през уикенда след Деня на президента през 2012 г. му съобщили диагнозата: рак на бъбреците, четвърти стадий. Джеф не знаел нищо за стадиите, освен че няма пети.

Не знаел още, а и в онзи шокиращ момент едва ли го е интересувало, че е един от шейсет и три хилядите души в САЩ, диагностицирани с рак на бъбреците през същата година. Един много по-малък процент от тях щял да получи диагноза за рядък и специфичен вид рак, какъвто имал Джеф. Казано на езика на онколозите, това бил „интересен вид рак, изключително агресивна форма, дефинирана като саркоматоиден бъбречно-клетъчен карцином“.

„Лекарите те съветват да не четеш нищо в интернет за състоянието си – разказва Джеф. Нищо добро не произлиза от доверяването на всичко, написано в мрежата. – Но, естествено, правиш точно това.“

Удържал любопитството си до колата. Влязъл, извадил телефона си и се заровил в информацията. На пръв поглед прогнозите в цифри не изглеждали толкова зле. Стандартно се приемало, че до пет години оцеляват 74 % от болните. Това е бариерата, мнозинството, спомня си Джеф.

Продължил да чете и стигнал до допълнителните фактори, влияещи върху тази цифра. Най-важният от тях бил ранното откриване на болестта.

Бъбреците са разположени на кръста – два филтриращи органа с големината на юмрук, от двете страни на гръбнака – т???? ??? ?????? ????????? ???????????? ?? ?? ????? ?? ????? ?? ?????????????? ???. ???? ?????? ??????????? ??????? ?? ????????? ?? ??????? ?????????????, ???????????? ?????????? ????????, ????? ??????? ???????????? ?? ?????? ? ????????? ?????????. ??????? ?? ?????????????, ????? ????????? ??????? ?? ????????, ???? ????????? ?? ????? ???????? ?? ???????? ????????????? ???????, ??????????? ???? ??????, ????? ?? ????? ?????????? ?? ??????? ? ??? ??, ??????? ?? ??????, ????????????? ???????? ?? ?????????? ?? ????????, ????? ????????? ???????, ????????? ????????? ??? ????????.

очно там където прихващаш партньорката си по време на блуса на абитуриентския бал. Тези сложни прочистващи системи са съставени от милиони микроскопични, капсуловидни гломерулни капиляри, които отделят необходимото за тялото и изхвърлят ненужното. Подобно на разрушителите, които премахват азбеста от сградите, тези гломерули са силно изложени на всякакви концентрирани токсини, преминаващи през тялото, което ги прави застрашени от мутация в ДНК им, подобно на кожата, непредпазливо излагана на прекомерна УВ радиация, което причинява мутации, създаващи уязвимост към меланома.

Процентът преживяемост, за който Джеф прочел, се отнасял само за ранно откриване на проблема – наскоро засегнат бъбрек, когато туморът бил не по-голям от седем сантиметра.

В Щатите не обичат да използват цифри при определяне на размера на туморите, затова често прибягват до образни сравнения, като ядки и плодове, понякога яйца и зеленчуци. За петсантиметров тумор от първа степен Американското онкологично дружество използва определението лайм. За тумор от втора степен – лимон или малък портокал, все така локализиран като една маса в бъбрека. Трета степен означава, че туморът се разпростира в целия бъбрек. Нарастващият, разпространяващ се рак – колкото фъстък, орех или портокал, – ако е от трета степен и все още се намира в границите на бъбрека, по-лесно може да се атакува с конвенционалните терапии – хирургия, химио- и/или лъчетерапия.

Тъй като повечето от нас имат по два бъбрека и могат да живеят нормално само с един, премахването на целия засегнат бъбрек – наричано радикална хирургия – се практикува обичайно. Но диагнозата на Джеф била четвърта степен. Това означава, че туморите са навлезли в кръвния поток и са се разнесли из тялото, вероятно навсякъде.

Независимо накъде са поели тези мутирали ренални клетки – може да са се загнездили в белите дробове или да превземат черния дроб, – те ще продължат да се наричат „рак на бъбрека“. (Тази система на определенията, не по-малко анахронична от описанията на туморите като плодове, е дълбоко залегнала в процеса на одобряване на лекарствата от Федералната агенция.) Така, когато мутиралите ренални клетки плъзнали по гръбнака на Джеф, продължили да ги наричат „рак на бъбреците“, четвърти стадий. А на малкия екран на телефона му, четвърти стадий на рак на бъбреците изглеждала доста лоша прогноза. Петте години преживяемост се стопили до песимистичните 5,2 % – цифра, която не била помръднала от 1970 г. насам. Последното ново научно откритие за лечение на рак на бъбреците било направено преди трийсет години. Никакъв шанс да видиш светлина в тунела. Просто затваряш телефона си, седиш в колата, докато се успокоиш достатъчно, че да си в състояние да шофираш.

Джеф знаел, че никога няма подходящ момент да чуеш подобна диагноза. Той бил зает човек, но кой ли не е. Замислил се за това, след като се отърсил от първоначалния шок. Но, хей, той наистина бил много зает човек. Бизнесът му процъфтявал, изпълнителите имали нужда от него, а вече имал и две малки деца – едното тригодишно, другото едва навършило една. Нямало да спира работа, нямал намерение да се остави на болестта. Споделил за състоянието си само с някои от клиентите, за които било наложително да вземат професионални решения. Обяснил и на Кеша, но не споменал точно колко е болен. Нямало проблем. С една дума, решил да продължи напред.

След това Джеф посетил по-голямата болница „Сидар Синай“ – кораба майка, записал си преглед при нефролог. Може би заради мрачното си настроение определил специалиста като „нещастник“.

Ние ще го наричаме д-р К. Та д-р К. погледнал резултатите. Четвърти стадий на рак на бъбреците било почти смъртна присъда, затова химиотерапията отпадала, особено при такава рядка форма, но винаги имало шанс. Предписал на Джеф лекарството Sutent. Съгласно информацията Sutent докарало на Джеф очакваните симптоми на силно повръщане, липса на апетит и задух.

Междувременно дошли резултатите от ПЕТ скенера. Ракът в десния му бъбрек напредвал по гръбнака, туморите се надпреварвали нагоре. Насрочили операция и когато хирурзите го отворили, открили, че туморите са прояли костта на гръбнака. Снопове твърда тъкан пропуквали стълба на тялото му и неврологичната система и застрашавали гръбначния мозък. Цялата структура станала чуплива и рехава като дантела от прогресиращата болест. Скоро туморът или щял да покрие, или да прекъсне гръбначния мозък, или все по-крехките прешлени щели да се смажат от тежестта на тялото и да рухнат като кулите на Световния търговски център, а може би всичко това накуп.

Процесът се развивал бързо и всеки един от горните сценарии щял да остави Джеф напълно парализиран в най-добрия случая. Налагало се спешно да укрепят гръбнака. Ракът бил коварен, нелечим, но на този етап ставало дума за арматура – физическа работа, която хирургът можел да извърши с инструменти. Трябвало да премахнат парчета от гръбнака и на тяхно място да прикрепят титаниеви пластини. Джеф щял да се сдобие със структура на Франкещайн и трябвало да се примири с тлеещата болка, причинена от оголените нервни окончания, притискани от разрушените прешлени, трайно скрепени към титаниева структура, като струни на китара, заковани за грифа, но така поне щял да бъде предпазен от парализа. Такава била сделката. Месец по-късно отново го оперирали, този път за да извадят болния му бъбрек.

Било тежко. Сложни операции, непоносими болки, но „изобщо не спрях да работя – разказва Джеф. – Опитвах се да го крия от всички.“ Продължавал да става всяка сутрин рано, да взима душ, да се бръсне и облича. Затягал колана още по-здраво, за да не му се свличат панталоните, качвал се в своя „Лексус“ и потеглял по магистралата, както винаги. Отивал на работа.

„Само че изобщо не стигах до офиса.“ Вместо това, отбивал някъде на юг от Малибу, пътьом грабвал от „МакДоналдс“ яйчен макмъфин и го излапвал още преди да се качи обратно на магистралата. После карал нагоре-надолу по Пасифик Хайуей и говорел по телефона от колата. „От време на време отбивах, изключвах микрофона на телефона, повръщах през прозореца и продължавах разговора“, обяснява той. Макмъфините му помагали. Били меки и за предпочитане пред сухите напъни.

Имал двама лекари: д-р К. в болница „Синай“ – неговия нефролог, и д-р З. – хирурга. Джеф се срещнал с д-р К. за химиотерапията, а с хирурга – няколко седмици по-късно за контролен преглед. Двамата видели едни и същи снимки, но му отправили различни послания.

„Хирургът ми каза да не се занимавам повече с химиотерапия. Според него трябваше просто да се откажа от битката и да се постарая да се насладя на малкото време, което ми остава, за да не страдам поне от страничните ефекти.“

Д-р К. бил притеснен, че колегата му хирург съветва пациента да се откаже от назначеното лечение.

Не че д-р К. не споделял мнението на хирурга. Той също знаел, че Джеф ще умре. Просто д-р К. получавал пари за всеки курс химиотерапия, на който подлагали Джеф, и човекът искал да получи всичко, което му се полагало, докато Джеф бил жив и в състояние да го понася.

Накрая, през септември, д-р К. му съобщил окончателната си прогноза.

„Каза ми, че ми остават шест месеца максимум“, продължава Джеф. Изненадващо било, че му дал толкова много време. Джеф се бил стопил до 67 килограма, като голяма част от това тегло се дължало на туморите.

„Онзи тип ме посъветва да си сложа нещата в ред. Държа се ужасно – никаква пощада, никакво състрадание. Просто ме бяха отписали.“

Според Джеф лекарите в болницата разбрали, че вече няма как да получават пари за него и приключили работата по случая, така той тълкувал поведението им. Може би така му подсказвало съзнанието му на мениджър и счетоводител, а може да е било нещо повече. Лекарите също са хора. И докато най-добрите от тях се справят отлично в една или няколко професионални сфери, рядко ще се намери доктор, който да е едновременно добър специалист, лекуващ тялото на пациента, и психолог-свещеник, който утешава съзнанието на пациента на прага на смъртта. Трябва да признаем, че това са и отчаяните мисли на неизлечимо болен човек, бунтуващ се срещу тиранията на болестта и фаталния изход, представени му от хората в бели престилки. Както и да го гледате, тежко положение. Лошите новини не се приемат нормално от никого.

Така или иначе, медиците, онези, които знаели много повече за случващото се в тялото му, отколкото самият Джеф проумявал, не могли да предложат нищо повече. Нямали друг вариант освен да се откажат. Съвсем логично и на Джеф не му оставало нищо друго освен да последва съвета на експертите и също да се откаже.4

Но на д-р Питър Боасбърг, който пръв открил болестта в „Анджелес Клиник“, му хрумнала друга идея. Провеждало се клинично изпитване и той решил да включи Джеф в него. Ясно било, че химиотерапията няма ефект. В онзи момент „може би“ било върхът на оптимизма. Лекарството, което тествали, не атакувало туморите, а способността на туморите да изключват естествената реакция на имунната система срещу тях. Наричало се чекпойнт инхибитор. Вече съществувала теория сред учените, разработващи това лекарство, че то има най-мощен ефект в генерирането на силна имунна реакция срещу тумори с високо ниво на мутации. Това би могло да включва и рак на бъбреците, какъвто имал Джеф.

Всички решения за параметрите на проучването взимал Дан Чен, дипломиран лекар и доктор на медицинските науки, онколог, който все още бил водеща фигура в глобалното развитие на имунологията в „Дженитек“ – фирмата, създала експерименталното лекарство. Пациентите, предлагани да бъдат включени в проучването, му били представяни анонимно – с кодово име и номер, и с история на заболяването. Джеф Шуорц бил кандидат 101006 ДДШ.

Първоначално лекарството било изпитвано за ефективността му срещу метастази при меланом. По-късно включили и други видове рак – на пикочния мехур и на бъбреците. Отговарял ли Джеф на критериите? На хартия отговорът не бил ясен.

Д-р Чен винаги можел да намери основание да отхвърли кандидатурата на пациент 101006 ДДШ. Критериите на проучването обаче обхващали определени видове рак. Не се споменавала конкретно рядката форма рак на бъбреците, описана в досието на пациент 101006 ДДШ, но д-р Чен подозирал, че точно тази рядка форма може да има много допирни точни с видове, които биха реагирали на разработваната имунотерапия – чекпойнт инхибитор. В негативен план тази рядка и агресивна форма на рака вече била проникнала в костите надълбоко, а имунната система трудно достигала до тези места. Иначе пациентът отговарял на профила и Чен подозирал, че може да има полза от експерименталното лекарство. Ако то вече било одобрено и налично, д-р Чен би му го назначил без колебание. Но през 2012 г. все още не било част от протокола и единственият начин пациентът да се добере до него бил, като се включи в проучването.

Всичко това правело пациент 101006 ДДШ труден избор. Чен добре знаел прогнозата за рак на бъбреците, четвърти стадий. Като лекар и състрадателен човек му се искало да помогне. При по-внимателно вглеждане пациентът се доближавал до критериите. Но като учен и ръководител на екип, провеждащ голямо анонимно проучване, имал проблем. Информацията в досието на пациент 101006 ДДШ показвала, че той вероятно е в много тежко състояние, с което би могъл да застраши резултатите от проучването. Не съществувал нито алгоритъм, нито таблица, нито скала, които да подпомогнат проучването. Налагало се Чен сам да претегли всички фактори, да отсъди разумно и да се довери на вътрешното си чувство.

Джеф не знаел какво да мисли – да се надява ли, или да се подготви за следващия етап от живота си. От една страна, нямало никаква гаранция, че ще бъде в състояние да започне този експеримент. Но от друга страна, ако имал късмет да получи зелена светлина, трябвало да се подготви, а това означавало да не се прилага никакво друго лечение. Налагало се да спре химиотерапията и да чака. От химиотерапията се чувствал ужасно, а и тя не спирала разпространението на туморите, но била единственият съществуващ вариант. Не се знаело колко бързо щял да прогресира ракът, ако не го отравял с химикалите. Възможно било химиотерапията да задържа процеса и да му спечели още малко безценно време със семейството му. Прекъснел ли я, вероятността да започне експерименталното лечение била твърде малка, както и ефектът от него – опасна сделка. Чувствал се сякаш задържа дъха си, за да избегне вдишването на отровен газ.