Само през трупа ми

1.

– Детектив ли сте, сър?

Уилям вдигна очи към младежа, който беше задал въпроса.

– Не, аз съм заместник-директорът на банка „Мидланд“ в Шорам, Кент.

Младежът като че ли не се хвана на думите му.

– В такъв случай ще можете да ми кажете обменния курс между долара и паунда при отварянето на борсата тази сутрин.

Уилям се опита да си спомни колко беше получил, когато бе обменил сто паунда в долари точно преди да се качи на кораба предишната вечер, но колебанието му се проточи.

– Един долар и петдесет и четири цента за паунд – продължи младежът, преди той да успее да отговори. – Простете за питането, сър, но защо не искате да признаете, че сте детектив?

Уилям остави на масата книгата, която четеше, и се вгледа по-внимателно в младия американец, който сякаш отчаяно се мъчеше да не изглежда като дете, въпреки че бузите му още не бяха докосвани от бръснач. Външният му вид неволно будеше асоциация с „първолак“.

– Можете ли да пазите тайна? – тихо попита Уилям.

– Разбира се – малко обидено отвърна младежът.

– Тогава седнете. – Уилям посочи удобното кресло срещу себе си и изчака младежа да се настани. – На почивка съм и обещах на жена си, че през следващите десет дни няма да казвам на никого, че съм детектив, защото това винаги води до порой въпроси, които съсипват почивката и я превръщат в делници.

– Но защо сте избрали да се представяте за банкер? – попита младежът. – Защото имам чувството, че не знаете каква е разликата между баланс и отчет.

– С жена ми доста мислихме по въпроса, преди да се спрем на версията за банкер. Израснах в градчето Шорам през шейсетте и тамошният банкер беше приятел на баща ми. Затова реших, че ще мога да се представям за такъв за две седмици.

– Какви други версии има в списъка ви?

– Брокер на недвижими имоти, търговец на коли и директор на погребално бюро. И двамата бяхме доста сигурни, че никоя от тези професии няма да предизвика безкрайни въпроси.

Младежът се разсмя.

– А вие какво бихте избрали? – попита Уилям в опит да си възвърне инициативата.

– Наемен убиец. Така никой няма да ми досажда с допълнителни въпроси.

Уилям махна пренебрежително с ръка.

– Веднага бих се сетил, че само се представяте за такъв, защото никой наемен убиец не би ме попитал дали съм детектив. Защото вече щеше да знае. Така че с какво всъщност се занимавате, когато не сте наемен убиец?

– Карам последна година в „Шоут“, пансион в Кънектикът.

– И с какво искате да се занимавате след завършване? Стига да не сте избрали кариерата на наемен убиец, разбира се.

– Ще уча история в Харвард, а след това ще продължа с право.

– След което несъмнено ще постъпите в известна кантора и след време ще станете младши съдружник.

– Не, сър, искам да съм пазител на закона. След като прекарам една година като редактор на „Лоу Ривю“, ще постъпя във ФБР.

– Доста добре сте начертали кариерата си за човек на вашите години.

Младежът очевидно се засегна и Уилям побърза да добави:

– И аз бях същият на вашата възраст. Още на осем знаех, че искам да съм детектив от Скотланд Ярд.

– И какво ви забави толкова?

Уилям се усмихна на интелигентния младеж, който със сигурност разбираше значението на термина „преждевременно развит“, без да си дава сметка, че той може да се отнася за него. Но пък Уилям приемаше, че и той несъмнено е страдал от същия проблем като ученик. Наведе се напред и протегна ръка.

– Главен инспектор Уилям Уоруик.

– Джеймс Бюканан – отвърна младежът, докато стискаше уверено ръката му. – Мога ли да ви попитам как сте стигнали такъв висок чин, защото ако сте били ученик през шейсетте, не може да сте на повече от...

– Какво ви кара да мислите, че ще ви предложат място в Харвард? – попита Уилям, мъчейки се да отбегне въпроса. – Не може да сте на повече от...

– Седемнайсет – каза Джеймс. – Аз съм първенец на курса със среден успех 4,8 и съм уверен, че ще се представя добре на изпитите. – Той замълча за момент и добави: – Да приема ли, че сте успели да стигнете до Скотланд Ярд, инспекторе?

– Да – отвърна Уилям. Беше свикнал да бъде разпитван от водещи адвокати, а не от тийнейджъри, но все пак тази среща го забавляваше. – Но ако сте толкова интелигентен, защо не помислите да станете юрист или да влезете в политиката?

– В Америка има прекалено много юристи – сви рамене Джеймс. – И повечето от тях свършват като преследвачи на линейки.1

– А политиката?

– Няма да ми понесе да търпя глупаци и не искам животът ми да зависи от прищевките на избирателите, нито да позволявам на някой друг да определя възгледите ми.

– А от друга страна, ако станете директор на ФБР...

– Ще съм господар на себе си, който отговаря единствено пред президента. И винаги ще му казвам какво съм намислил.

Уилям се разсмя. Младежът очевидно не страдаше от липса на самочувствие.

– А вие, сър? – вече по-непринудено попита Джеймс. – Писано ли ви е да станете главен комисар на Лондонската полиция? – Уилям отново се поколеба. – Очевидно смятате, че е възможно – продължи Джеймс, преди той да успее да отговори. – Мога ли да ви попитам още нещо?

– Едва ли бих могъл да ви спра.

– Какви според вас са най-важните качества за един първокласен детектив?

Уилям се позамисли, преди да отговори.

– Вродено любопитство – каза накрая. – За да можеш веднага да забележиш какво не е съвсем наред.

Джеймс извади химикалка от вътрешния си джоб и започна да си записва думите на Уилям на гърба на „Олдън Дейли Нюз“.

– Освен това трябва да можеш да задаваш правилните въпроси на заподозрени, свидетели и колеги. Да избягваш да правиш предположения. И най-вече да бъдеш търпелив. Именно заради търпението жените често са по-добри полицаи от мъжете. И накрая, трябва да можеш да използваш всичките си сетива – зрение, слух, допир, мирис и вкус.

– Не съм сигурен, че ви разбирам напълно – рече Джеймс.

– Винаги има първи път – отвърна Уилям и веднага съжали за думите си, въпреки че младежът се разсмя. – Затворете очи – каза Уилям. Изчака няколко секунди и каза: – Опишете ме.

Младежът помълча известно време, преди да отговори.

– Вие сте на трийсет, най-много на трийсет и пет, малко над метър и осемдесет, със светла коса и сини очи, тежите между седемдесет и пет и осемдесет килограма, в добра форма сте, макар и не толкова, колкото сте били, и в някакъв момент сте получили сериозно нараняване в рамото.

– Какво ви кара да мислите, че не съм в толкова добра форма, в каквато съм бил? – засегна се Уилям.

– Качили сте три-четири килограма и тъй като това е първият ден от плаването, не можете да вините за това безкрайните угощения.

Уилям се намръщи.

– А нараняването?

– Горните две копчета на ризата ви са разкопчани и когато се наведохте напред да си стиснем ръцете, забелязах стар белег непосредствено под лявото ви рамо.

Уилям за пореден път си помисли за стария си наставник полицай Фред Йейтс, който беше спасил живота му, жертвайки своя собствен. Полицейската работа невинаги беше толкова романтична, колкото я описваха някои писатели. Той бързо зададе следващия си въпрос.

– Коя книга чета?

– „Хълмът Уотършип“ на Ричард Адамс. И преди да попитате, бяхте отворили на сто четирийсет и трета страница.

– А дрехите ми? Те какво ви говорят?

– Признавам, че облеклото ви донякъде представлява загадка – каза Джеймс. – Ще трябва да ви задам няколко въпроса, преди да стигна до заключение, при това само ако ми казвате истината.

– Да предположим, че съм престъпник и отказвам да отговарям на въпросите ви, преди да съм се обадил на адвоката си.

Джеймс се поколеба за момент, след което каза:

– Това само по себе си би било улика.

– Защо?

– Защото предполага, че вече сте имали неприятности със закона и това определено се потвърждава от факта, че знаете телефона на адвоката си.

– Добре. Да приемем, че нямам адвокат, но съм гледал достатъчно телевизия, за да знам, че не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Какво можете да научите за мен, без да ме разпитвате?

– Дрехите ви не са скъпи, вероятно конфекция, но въпреки това пътувате в първа класа.

– И какво можете да заключите от това?

– Носите брачна халка, така че може би имате богата съпруга. Или сте пратен на някаква специална задача.

– Нито едното, нито другото – каза Уилям. – Тук приключва наблюдението и започват предположенията. Но като цяло никак не е зле.

Младежът отвори очи и се усмихна.

– Мисля, че е мой ред, сър. Затворете очи, моля.

Уилям го погледна изненадано, но продължи играта и затвори очи.

– Опишете ме.

– Интелигентен, самоуверен, но и несигурен.

– Несигурен?

– Може и да сте отличник, но въпреки това отчаяно се опитвате да впечатлите другите.

– Как съм облечен? – попита Джеймс.

– Бяла памучна риза, вероятно на „Брукс Бръдърс“. Тъмносини шорти, бели памучни чорапи и маратонки „Пума“, макар че рядко влизате във фитнеса, ако изобщо го правите.

– Какво ви кара да смятате така?

– Докато вървяхте към мен, забелязах, че стъпалата ви са разтворени. Ако бяхте атлет, щяха да сочат напред. Ако не ми вярвате, погледнете следите на олимпийски бегач по пистата.

– Имам ли някакви отличителни белези?

– Имате съвсем малък родилен белег непосредствено под лявото ухо и се опитвате да го скриете, като си пускате коса, макар че ще ви се наложи да я подстрижете, когато влезете във ФБР.

– Опишете снимката зад мен.

– Черно-бяла фотография на този кораб, „Олдън“, отплаващ от пристанището на Ню Йорк на двайсет и трети май седемдесет и седма година. Съпровождан е от флотилия, което предполага, че това е първото му плаване.

– Защо е наречен „Олдън“?

– Това не е въпрос за наблюдателност, а за познания – каза Уилям. – Ако ми е необходимо да знам отговора, винаги мога да направя справка. Първите впечатления често са подвеждащи, така че не правете никакви предположения. Но ако трябва да предполагам, което не би трябвало да правя като детектив, тъй като това е кораб на „Пилгрим Лайн“, Олдън е най-вероятно името на един от първите пилигрими, отплавали с „Мейфлауър“ от Плимът за Америка през хиляда шестстотин и двайсета година.

– Колко съм висок?

– В момента сте с два пръста по-нисък от мен, но ще станете с два пръста по-висок. Тежите около шейсет и три килограма и тепърва започвате да се бръснете.

– Колко души минаха покрай нас, откакто затворихте очи?

– Майка с две деца, едно малко момче на име Боби, все американци, а малко след тях и един от офицерите на кораба.

– Откъде знаете, че е бил офицер?

– Един моряк, с когото се размина, го нарече „сър“. Имаше също и един възрастен господин.

– Откъде познахте, че е стар?

– Имаше бастун и мина известно време, преди потропването му да заглъхне.

– Аз съм полусляп – рече Джеймс, когато Уилям отвори очи.

– Ни най-малко – отвърна Уилям. – Сега е мой ред да разпитам заподозрения. – Джеймс изпъна гръб и се съсредоточи. – Добрият детектив винаги трябва да разчита на фактите и да не приема нищо за даденост, така че първо трябва да разбера дали Фрейзър Бюканан, председателят на борда на директорите на „Пилгрим Лайн“, не е ваш дядо?

– Да. А баща ми Ангъс е заместник-председател на борда.

– Фрейзър, Ангъс и Джеймс. Имената ми говорят за шотландски произход.

Джеймс кимна.

– Несъмнено и двамата смятат, че когато му дойде времето, вие ще застанете начело на компанията.

– Вече ясно им заявих, че това няма да стане – без никакво колебание отвърна Джеймс.

– Съдейки по всичко, което съм чел или чувал за дядо ви, той е свикнал да постига своето.

– Така е – отвърна Джеймс и с леко иронична усмивка добави: – Но понякога забравя, че сме от една порода.

– Аз имах същия проблем с моя баща – призна Уилям. – Той е специалист по наказателно право, кралски адвокат, и винаги беше приемал, че ще го последвам в съдебните зали и адвокатурата, въпреки че от малък му казвах, че искам да заключвам престъпниците задълго, а не да получавам неприлично големи хонорари, за да ги държа вън от затвора.

– Джордж Бърнард Шоу е бил прав – заяви Джеймс. – Разделени сме от общия ни език. За вас бар означава съдилища и адвокати. За един американец означава високи столове и питиета.2

– Съобразителният престъпник винаги се опитва да смени темата – каза Уилям. – Но съвестният детектив няма да си позволи да изгуби нишката. Не отговорихте на въпроса ми какво мисли дядо ви за това, че не искате да поемете компанията.

– Подозирам, че дядо ми е по-зле от баща ми – отвърна Джеймс. – Вече заплашва да ме зачеркне от завещанието си, ако не постъпя в компанията, след като завърша Харвард. Но докато баща ми е жив, никога няма да му бъде позволено да го направи.

Уилям се засмя.

– Сър, ще бъде ли прекалено нахално да ви попитам дали ще позволите да прекарвам с вас по около час на ден по време на пътуването? – попита Джеймс, без да показва досегашната си самоувереност.

– С удоволствие. Най-удобно ще е по това време на деня, защото жена ми е на курсове по йога. Но с едно условие – случи ли се да се срещнете с нея, да не ѝ казвате за какво сме си говорили.

– И за какво си говорихте? – попита Бет, която се материализира до тях.

Джеймс скочи на крака и каза по възможно най-искрен начин:

– За цената на златото, госпожо Уоруик.

– В такъв случай бързо сте разбрали, че съпругът ми не знае почти нищо по тази тема – отвърна Бет и се усмихна топло на младежа.

– Канех се да ви кажа, Джеймс – рече Уилям, – че жена ми е много по-интелигентна от мен, поради което тя е главен уредник, отговарящ за картините в музея „Фицмалън“, а аз съм най-обикновен главен инспектор.

– Най-младият в историята на Мет3 – добави Бет.

– Макар че ако споменете Мет пред жена ми, тя ще приеме, че говорите за един от най-добрите музеи в света, а не за градската полиция.

– Толкова се зарадвах, че успяхте да върнете онзи Вермеер – каза Джеймс, обръщайки се към госпожа Уоруик.

Сега беше ред на Бет да се изненада.

– Да – успя да каже най-накрая. – И за щастие, той вече не може да бъде откраднат отново, защото крадецът е мъртъв.

– Майлс Фокнър – каза Джеймс. – Умрял в Швейцария от инфаркт.

Уилям и Бет се спогледаха, но не казаха нищо.

– Вие сте присъствали на погребението, главен инспекторе, вероятно за да се уверите, че е мъртъв.

– Откъде знаете тези неща? – попита Уилям, който отново се почувства в неизгодно положение.

– Всяка седмица чета „Спектейтър“ и „Стейтсмън“, за да съм в течение със случващото се във Великобритания, след което се опитвам да си съставя собствено мнение.

– Не се и съмнявам – каза Уилям.

– Очаквам с нетърпение следващата ни среща утре, сър – каза Джеймс. – Ще ми е интересно да науча дали мислите, че е възможно Майлс Фокнър да е все още жив.

2.

На следващия ден малко след осем сутринта Майлс Фокнър прекоси салона на „Савой“, за да се срещне с адвоката си, който вече седеше на обичайното си място. Никой не му обърна внимание, докато вървеше между масите.

– Добро утро – каза Буут Уотсън, вдигайки очи към единствения си клиент, когото нито харесваше, нито му имаше доверие. Фокнър обаче беше човекът, благодарение на когото можеше да се наслаждава на стил на живот, на какъвто малцина от колегите му от занаята можеха да се надяват.

– Добро утро, Б.У. – отвърна Майлс, докато се настаняваше на мястото срещу него.

Веднага се появи сервитьор с отворен бележник и химикалка.

– Какво ще желаете тази сутрин, господа?

– Пълна английска – каза Майлс, без да поглежда менюто.

– А за вас обичайното ли, сър?

– Да – потвърди Буут Уотсън и се вгледа по-внимателно в клиента си. Трябваше да признае, че швейцарският пластичен хирург беше свършил първокласна работа. Никой не би могъл да го разпознае като човека, който беше избягал от затвора, бе присъствал на собственото си погребение и неотдавна се беше върнал от мъртвите. Мъжът срещу него нямаше никаква прилика с успешния предприемач, който навремето беше притежавал една от най-големите частни колекции на произведения на изкуството. Сега той приличаше досущ на пенсионирания военноморски капитан и ветеран от Фолкландската кампания, който отговаряше на името капитан Ралф Невил. Но ако Уилям Уоруик откриеше, че старият му враг е все още жив, нямаше да намери покой, докато не го тикне обратно зад решетките. Уоруик щеше да приеме това лично, защото това беше човекът, който му се беше измъкнал, който беше накарал Лондонската полиция да изглежда като сбирщина глупаци, който...

– Защо искаше да се видим толкова спешно? – попита Майлс, след като сервитьорът се отдалечи.

– Вчера ми се обади журналистка от „Сънди Таймс“ и ме попита дали знам нещо за един Рафаело, който бил продаден неотдавна от „Кристис“ и се оказало, че е фалшификат.

– И какво ѝ каза? – нервно попита Майлс.

– Уверих я, че оригиналът е част от частната колекция на покойния Майлс Фокнър и все още виси на стената на вилата на вдовицата му в Монте Карло.

– Но вече не – сподели Майлс. – След като Кристина откри, че не е вдовица, нямах друг избор, освен да преместя цялата колекция на по-сигурно място, преди да е успяла да се добере до нея.

– И къде е това? – поинтересува се Буут Уотсън, като се питаше дали ще получи честен отговор.

– Място, където няма местни, които да ме шпионират, и където само прелитащите чайки могат да цвъкат отгоре ми – отвърна Майлс, без да дава повече подробности.

– Радвам се да го чуя, защото мисля, че няма да е зле да напуснеш Англия за няколко седмици, преди да се появиш отново като капитан Невил. А най-доброто време е, докато главен инспектор Уоруик и жена му са на почивка в Ню Йорк.

– Почивка, която им уреди Кристина, за да е сигурна, че няма да се пречкат, докато двамата с жена ми се оженим за втори път.

– Но Бет Уоруик нямаше ли да бъде шаферка на Кристина?

– Щеше, но преди Кристина да разбере защо не мога да си позволя да ме видят на борда на „Олдън“.

– Трябва да признаеш, че бившата ти има своите качества – каза Буут Уотсън. – И едно от тях е да се възползва от близките отношения, които си е създала с госпожа Уоруик.

– Честно казано, Б.У., бих предпочел Кристина никога да не беше откривала, че още съм жив. Така че ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо трябва да се женя отново за тая проклета жена?

– Защото в крайна сметка това решава всичките ти проблеми – отвърна Буут Уотсън. – Не забравяй, че тя е единственият човек, който може да държи под око детектив инспектор Уоруик, без да събуди подозренията му.

– Ами ако реши да мине на другата страна? – попита Фокнър.

– Това е малко вероятно, докато ти държиш кесията.

Фокнър не изглеждаше особено убеден.

– Няма да държа кесията, ако открият кой всъщност е капитан Ралф Невил и ако отново се озова зад решетките.

– Пак ще ѝ се наложи да мине през мен и тогава бързо ще открие аз на чия страна съм.

– Но ти също нямаш избор – каза Майлс, – защото ще трябва да обясняваш пред Адвокатския съвет защо през последните две години си представлявал избягал престъпник, въпреки че много добре си знаел, че той е твой бивш клиент.

– И това е още една причина да се погрижиш Кристина да подпише обвързващо споразумение, че ако реши да се отметне, ще изгуби толкова, колкото и ние.

– И да се погрижим да го подпише преди да се е омъжила за капитан Невил и определено преди семейство Уоруик да са се върнали в Блайти.4

– Блайти? – не разбра Б.У.

– Така говори капитан Невил, друже – каза Майлс, изглеждаше доста доволен от себе си. – Е, кога ще се виждате с Кристина?

– Имам среща с нея утре сутринта в дома ѝ и смятам да я запозная със споразумението точка по точка, като наблегна на последствията, ако откаже да го подпише.

– Добре, защото ако си е мислила, че може да сложи ръка на колекцията ми, като каже просто на приятелката си Бет, че Майлс Фокнър е все още жив и здрав...

– Ще закусваш не в „Савой“, а в Пентънвил.

– Ако се случи подобно нещо, няма да се поколебая да я убия – каза Майлс.

– Вече ѝ го обясних съвсем ясно – каза Буут Уотсън, докато сервитьорът идваше със закуската им. – Но признавам, че не го изразих точно по този начин в окончателното споразумение.