Отровен бизнес

ЧАСТ I

Ловецът на змии

1.

Юкатан

Хотелът не беше нищо особено, но все пак беше най-добрият в града и имаше хубав стар бар с окачени вентилатори, които се въртяха бавно, като хвърляха сенки по тавана. Беше привързан към този бар със скърцащите му вентилатори, а освен това му допадаше барманът Анри, така че винаги отсядаше в хотела, когато идваше във Валядолид.

– Често ли идвате тук? – попита момичето.

– Всеки месец.

– За змии ли?

– За змии.

– Змиите направиха Чарлс много богат – обади се Анри. Той беше стар парижанин. Обичаше да говори до късно през нощта. Особено му харесваше да говори на Рейно, защото беше пътувал толкова много.

– Сипи си едно питие и млъкни – прекъсна го Рейно.

Анри се разсмя доволно.

– И налей едно на момичето – допълни Чарлс Рейно.

Момичето беше седнало до бара, бе облечено в панталони и риза с навити ръкави. Беше доста красива, с небрежно прибрана на опашка дълга руса коса. Анри я беше представил като Джейн Мичъл. Изглеждаше тиха и сдържана, даже донякъде скучна.

– Госпожица Мичъл току-що пристигна днес – отбеляза Анри.

– На екскурзия ли сте? – поинтересува се Рейно.

– Мразя екскурзиите – поклати глава тя.

– Значи сте сама? – искрено се изненада Рейно.

– Мога да се грижа за себе си – побърза да отвърне момичето.

– Госпожица Мичъл е тръгнала на околосветско пътешествие – поясни Анри.

– Като на ваканция ли?

– Като на бягство.

– От кого?

– От Ню Йорк – каза Джейн Мичъл и плъзна чашата си по бара към Анри.

– И как така избрахте този весел курорт?

– Търсех някое по-отдалечено място.

– Тук със сигурност сте го намерили – подхвърли Рейно и отпи отново от текилата си.

– Госпожица Мичъл прояви голям интерес към работата ти – намеси се Анри.

– Моля да извините Анри – каза Рейно. – Непоправим сватовник е.

– Глупости! – възрази Анри.

– Всъщност е прав – призна момичето. – Бях любопитна. Никога преди не съм чувала някой да колекционира змии.

– О, всъщност не ги колекционирам – поясни Рейно. – Продавам ги.

– Продавате ли ги?

– На зоопаркове. Всъщност работата ми е доста скучна.

– Как ги хващате?

– С щипци – сви рамене Рейно. – Или с капан. Но обикновено просто с голи ръце.

– Това вече звучи интересно.

– Само ако направите грешка – усмихна се Рейно.

– Значи вие не правите грешки?

– Опитвам се.

– Чарлс, днес си много кисел – вметна Анри. – Покани момичето на лов с теб. Не виждаш ли, че иска да дойде.

– О, не бих искала...

– Глупости – прекъсна я Анри и вдигна ръка. – На Чарлс ще му е приятно да бъдете с него. Сам щеше да ви го каже, но още не е пил достатъчно. Много е срамежлив.

– Наистина, не мисля, че...

– Не оставяйте сегашното му настроение да ви отблъсне. Всъщност е доста очарователен. Чарлс, дръж се очарователно!

Рейно се ухили.

– Госпожице Мичъл, най-сърдечно ви каня на лов за змии утре сутрин.

Джейн се поколеба.

– Ако не приемете предложението ми, ще отида в стаята си, за която знам, че е втората най-добра в хотела, и ще се обеся на вентилатора на тавана, защото не ми е достигнал чар да ви убедя.

– Това звучи ужасно! – усмихна му се в отговор тя.

– Значи приемате?

– Да, приемам.

– Чудесно! Но трябва да знаете две неща. Първото е, че тръгваме в пет сутринта. Точно в пет.

Момичето кимна.

– А второто е, че най-вероятно ще бъдете много отегчена от целия процес.

– И преди ми се е случвало да се отегчавам – каза тя. – Мисля, че ще го преживея.

– В такъв случай – обяви Чарлс – ми позволете да ви почерпя едно питие.

Когато момичето най-сетне отиде да си ляга, Рейно остана за по едно последно питие с Анри.

– Не трябваше да го правиш – изсумтя Рейно.

– Държа се възмутително – укори го Анри.

– Не исках да идва с мен.

– Абсолютно възмутително. Да не би да остаряваш?

– Утре имам натоварена програма.

– Но, Чарлс, толкова е красива!

– Да, привлекателна е.

– И освен това е толкова нещастна. Мисля, че не ѝ е провървяло в любовта и сега има нужда от щастие.

– Да не мислиш, че ловът на змии ще я направи щастлива?

– Мисля – отговори Анри, – че ще я разсее от мислите ѝ.

– А пък аз мисля, че ще спи щастливо до обяд.

Анри го изгледа лукаво.

– Обзалагаш ли се на сто песос?

– Сто песос – кимна Рейно, извади парите от портфейла си и ги сложи на бара.

– Боя се, че току-що изгуби облога.

– Ще видим!

Беше се привел над волана, съсредоточен върху шофирането. Лендровърът подскачаше по калните коловози на пътя през джунглата под първите бледи лъчи на зората, които се издигаха над обрасналия със слонови палми хоризонт. Дърветата бяха огромни, с дванайсетметрови листа, които блестяха след цяла седмица горещи дъждове.

До него момичето мълчаливо пушеше цигара, загледано в пътя. Рамон, момчето, дремеше на задната седалка до цялата екипировка.

– Колко? – попита го момичето.

– Сто песос.

– Защо се обзаложи?

Рейно сви рамене.

– Защо изобщо хората се хващат на бас?

– И сега сигурно си ми ядосан, защото заради мен изгуби?

– Не – отвърна Рейно. Наистина не го беше яд. Момичетата, които обикновено вземаше на лов, се появяваха в памучна рокля и сандали, така че просто ги връщаше да се преоблекат. Но тази беше дошла с плътен панталон и високи боти, и изглеждаше много делово. И до известна степен му беше приятно, че я има за компания.

– Къде отиваме?

– В Чичен.

– Чичен Ица ли? В развалините?

– Да.

– Но дали са отворили вече?

– Имам ключ – усмихна ѝ се Рейно.

– Явно умееш да се оправяш.

– Не всички облози губя, ако това имаш предвид.

– Не – отрече момичето. – Не мисля така. Но когато Анри говореше за теб...

– Очакваше дребен шкембест мъж с тропическа каска и мрежа за пеперуди.

– Горе-долу.

– А вместо беше зашеметена от остроумието и енергичността ми.

– На колко си години?

– На трийсет и четири. А ти?

– На такива въпроси не се очаква отговор.

– Така е. Но пък и не се очаква да бъдат задавани.

– На двайсет и пет – каза момичето.

На отбивката за руините Рейно зави наляво. По неизвестни причини оттук започваше пътната настилка. Пътят беше хубав чак до самите руини.

Момичето приглади назад косата си, за да не пада по лицето ѝ.

– Вече започва да става жега.

– Да. Очертава се да бъде хубав ден. Местните ще откажат да работят.

– Защо?

– Защото горещото време след дъжд изкарва животните навън.

– Значи ще бъде идеален ден.

– Зависи от гледната точка – сви рамене Рейно.

Момичето допуши цигарата си и запали нова от тлеещия фас. Усети, че Рейно я поглежда, и каза:

– Не съм нервна, просто така се събуждам.

Стигнаха до края на руините. Отляво се виждаха пирамидите, върховете им се извисяваха над дърветата.

– Някога хапала ли те е змия? – попита момичето.

– Да.

– Често ли?

– По-често, отколкото ми се иска.

– Женен ли си?

– Не.

– И защо?

Рейно не ѝ отговори. Паркира пред входа точно до блестящата от влага табела, върху която беше изписано: „Отдел за предиспански паметници, археологическа зона Чичен Ица, Юкатан“. Слязоха от джипа. Заобикалящата ги джунгла беше изпълнена с крясъците на маймуните и пронизителните писъци на папагалите. Почвата под краката им беше влажна и изпускаше пара под стъпките им. Рейно отиде до багажника и започна да разтоварва екипировката: дълга алуминиева пръчка с щипци, мачете, тежка платнена чанта с двойна подплата и малка, очукана метална кутия.

Рамон, момчето, се смъкна с прозявка от задната седалка. Джейн Мичъл погледна към наслаганото по земята оборудване и отбеляза:

– Нямаш оръжие.

– Имам – възрази Рейно. Измъкна тежкия си револвер четиресет и пети калибър. – Но ще го носи момчето. – И подаде оръжието на Рамон.

– С нас ли ще идва?

– Не, остава тук. За да не ни откраднат колата.

– Но тогава няма да имаш пистолет...

– Няма да ни трябва – прекъсна я Рейно. Преметна чантата през рамо, вдигна алуминиевата пръчка и подаде на Джейн металната кутия.

– Какво има вътре?

– Набор от противоотрови.

– За всеки случай ли? – Джейн отвори капака и огледа турникетите, спринцовките и редиците от малки шишенца.

– За всеки случай – потвърди Рейно.

Отидоха до портала, Рейно го отключи и влязоха сред руините.

Джейн наблюдаваше начина, по който Рейно се придвижваше през високата трева. Беше едър мъж, доста над метър и осемдесет, и с мощно телосложение, но вървеше с плавна елегантност. Държеше главата си приведена, вперил очи в земята, и Джейн забеляза бледия белег, който започваше над дясното му ухо и се скриваше надолу под яката му. Белегът му я обезпокои; всъщност много неща в него я безпокояха. Не попадаше в нито една от очакваните категории: беше прекалено сериозен за зоолог и прекалено изтънчен за любител на приключенията в джунглата. Зачуди се дали се беше занимавал с нещо друго преди.

– Откъде ти е този белег?

Рейно отнесено докосна врата си.

– От злополука.

– Каква злополука?

– Когато бях дете – неопределено отвърна Рейно, без да спира, така че ѝ се наложи да побърза, за да не изостава от него. Изведнъж ѝ се стори много загадъчна личност, застанал във високата до коленете му трева, сред която се носеше лепкава, белезникава мъгла. Изглеждаше така, сякаш плаваше сред заобикалящите ги пирамиди. По периметъра на руините джунглата сега беше притихнала като гробница. Всички животински звуци бяха секнали, още щом влязоха през портала. Вече не се чуваше нищо друго, освен слабото шумолене на тревата около краката им.

– От колко време живееш в Мексико?

– От десет години.

– Винаги ли се занимавал със змии?

– Не. Започнах като ръководител на групи за археологически разкопки. Работата е там, че езиците ми се удават.

– Испански ли?

– И френски. Немски. Руски и японски. И начинаещ английски.

– Къде си ги научил? В колеж ли?

– В армията.

Рейно се беше намръщил; въпросите ѝ явно му досаждаха. Лицето му беше приятно, почти момчешко, но придобиваше заплашителен вид, щом се смръщеше, сякаш криеше нещо мрачно и леко зловещо.

– Но нали си американец?

– О, да! Роден и израснал в Америка. В Бронкс, по-точно казано.

После изведнъж се наведе и се скри сред мъглата и тревата. След миг се чу гадно съскане.

– Хванах я!

Рейно се изправи с дълга черна змия, която се гърчеше в едната му ръка. Беше я хванал точно зад главата. Змията се беше увила около ръката му в криволичеща спирала.

– Харесва ли ти? – обърна се към Джейн, като държеше змията така, че да се видят зиналите ѝ челюсти и розовата ѝ грапава паст.

Джейн знаеше, че се опитва да я стресне, но изобщо не беше шокирана. Змията беше голяма, но не беше дори наполовина толкова зловеща, колкото гърмящите змии, сред които беше израснала.

– Красавица! – отвърна момичето. – Каква е?

– От семейство вера рибокантус. Доста смъртоносна. Местните я наричат търкаляща се змия, заради начина, по който се придвижва. – Огледа я критично. – Тази е чудесен екземпляр. – Пусна я в чантата и продължи напред. – Отровата ѝ е мощен инхибитор на холинестеразата. Нарушава предаването на нервните сигнали в невромускулните синапси. Жертвата умира от задушаване поради дихателна парализа.

– Да не би да си ги изучавал?

– Не аз. Професор Левин от Луизианския държавен университет. Аз му ги доставям.

– Много университети ли снабдяваш?

– Доста.

Продължаваха да вървят. След няколко минути схемата се повтори отново – бързо навеждаше, кратка схватка в тревата и още една змия. Изглеждаше от същия вид. Рейно я пусна в чантата.

– Много си добър в тази работа.

– Въпрос на практика – сви рамене Рейно.

Докато вървяха през тревата, почти не обръщаше внимание на момичето. Въпросите ѝ му досаждаха, защото му пречеха да се съсредоточи и отклоняваха вниманието му от тревата, където търсеше леки движения, слаби помръдвания, които да са в посока срещу вятъра.

Замисли се за Джейн. Беше го учудила, защото явно змиите не я отблъскваха. Нито пък я привличаха. Гледаше ги със студено, почти клинично любопитство. Изобщо не беше проявила ужасения трепет, който обикновено бе наблюдавал при другите.

Странно!

Приведе се леко напред. Нужна му беше трета змия, която със същия успех можеше да бъде пак търкаляща се. Бяха тромави създания и се ловяха лесно. И днес, изглежда, имаше доста от тях.

След няколко минути забеляза една, която пълзеше настрана от него. Хвърли се напред и бързо я хвана, като сграбчи влажното ѝ хлъзгаво тяло зад главата и стисна покритата с люспи плът. Почувства студенината ѝ. Винаги имаше момент на отвращение, щом пръстите му я докоснеха. Беше съвсем кратък миг на първична погнуса, който бързо отминаваше.

Все така приведен, стисна здраво змията, която се гърчеше и съскаше. Езикът ѝ изскачаше и се прибираше в устата ѝ.

В този миг замръзна.

Само на метър от него имаше коралова змия. Оцветеното ѝ в оранжево и синьо тяло се беше навило около туфа трева. Змията се беше приготвила за удар. Главата ѝ беше вдигната високо и се движеше насам-натам, а устата ѝ беше широко разтворена, разкривайки белезникавите ѝ отровни зъби.

Рейно не помръдна.

Кораловите змии бяха силно отровни. Не беше чувал някой да е преживял ухапването им, а някои хора умираха дори от повърхностно одраскване от зъбите им.

Изчака.

За миг си помисли, че змията се беше стреснала и затова беше заела поза за атака, и скоро щеше да избяга. Но в този момент осъзна, че това нямаше да стане и че змията се отдръпва в последното плавно движение, преди да се хвърли напред за удар...

Прогърмя изстрел, а после още един...

Първият куршум уцели змията в главата и я отхвърли на една страна. Вторият я застигна в мига, в който падна на земята, и зарови дълбоко главата ѝ в калта. Животното беше мъртво, но тялото му продължаваше рефлексивно да се гърчи.

Погледна през рамо. Момичето стоеше с пистолет в ръка и пребледняло лице. Чантичката ѝ беше отворена, а от дулото на револвера се виеше слаба струйка дим.

Няколко секунди двамата мълчаха, но накрая Джейн попита:

– Добре ли си?

– Да, добре съм. Благодарение на теб.

– Изглеждаше... страшна.

– Такава беше. От най-страшните, каквито могат да се намерят.

Рейно се изправи и пусна змията в чантата. Момичето прибра оръжието в чантичката си и щракна закопчалката.

– Ъъ, през цялото ли време го носиш?

– Да. Винаги го нося.

Рейно остави чантата на земята и извади цигарите си. Изтръска от пакета една за нея, запали я, после измъкна друга за себе си.

– Защо?

– Никога не се знае кога може да ти потрябва.

– Очевидно знаеш да стреляш. – Той хвърли поглед назад към змията. Джейн беше стреляла от десет метра, може би дори по-отдалеч. Повечето хора не биха могли да уцелят дори къща от такова разстояние, особено с пистолет.

– Отрано се научих – каза Джейн и дръпна от цигарата. – Израснах в едно ранчо.

– Браво на учителя ти! Спаси ми живота.

– Радвам се, че можах да помогна – усмихна се момичето.

По обратния път Рейно остана мълчалив. Момичето седеше до него, а той караше, усещайки как любопитството му към нея нараства. Хвърли ѝ поглед и реши, че Анри имаше право – беше изключително красива.

– Какво ще правиш довечера?

– Аз ли? – усмихна се Джейн. – Нищо.

– Ходи ли ти се на купон?

– В джунглата?

– Не бих казал. Ще има прием в германското посолство.

– Посолство ли? Но това е в...

– В град Мексико. Да.

– Нямам билет за самолета.

– Не ти трябва – успокои я Рейно.

*

От един километър височина джунглата се разпростираше под тях огромна, гъста и непроходима. Рейно провери компаса и се отпусна в креслото. Седналата до него в кокпита Джейн Мичъл се обади:

– От колко време го имаш?

– От три години.

– На самолета е написано „Херпетолъджи1“ ООД. Това твоята компания ли е?

– Точно така.

– Явно змиите се заплащат добре – заключи Джейн.

– О, да, така е.

Джейн запали цигари и попита:

– Защо ме покани на приема?

– Защото ми спаси живота.

– Не съм.

– Напротив! – разсмя се Рейно. – Освен това си много красива. Имаш ли рокля, или, ако искаш, да ти купим нова?

– Имам една черна рокля за коктейли. Моделът ѝ е умерено неприличен.

– Идеално! – възкликна Рейно. – Германския посланик си е един мръсен старчок.

Джейн погледна към джунглата.

– Но нямам хотелска резервация.

– Не ти трябва – отвърна Рейно.

Къщата се намираше в предградието Мархунас в град Мексико – модерна, почти футуристична зона от ивици лава и къщи, които се вплитаха в суровия пейзаж. Домът на Рейно имаше басейн и фонтани отпред, а зад къщата се простираше тучна ливада. Самата сграда беше направена от стъкло и стомана в суров, семпъл стил.

Джейн огледа дневната, обзаведена със столове от кожа и метал и застлана с традиционни черги. Внимателно подбраните тежки испански мебели бяха подредени покрай белите стени.

– Змиите може би са добре платени, но не чак толкова.

– Би се изненадала, ако наистина знаеше – отвърна Рейно.

Икономката му Маргарита – сурова на вид петдесетгодишна жена, ги поздрави с добре дошли. Погледна с недоволство към Джейн.

– Ще вечеряте ли, сър?

– След приема.

– За един ли да приготвя?

– За двама.

Щом останаха сами в дневната, Джейн се строполи в едно кресло.

– Изтощена съм!

– Първо напитките. Има достатъчно време. Приемът започва чак в седем. Какво искаш?

– Скоч уиски с лед.

– Вода?

– Не.

Рейно приготви два скоча. Джейн все още беше с ботите, широкия панталон и мъжката риза. Загледа се в Рейно, който смесваше напитките, и накрая се обади:

– Имам едно чувство за тебе.

– Така ли?

– Да. Имам чувството, че си лъжец.

– Такъв съм – разсмя се Рейно.

– Искам да кажа, не просто лъжец, а добър лъжец. Професионален!

– Така е. Но и аз подозирам нещо за теб.

– Ха?

Подаде ѝ напитката.

– Мисля, че бягаш, но не е само от Ню Йорк.

– Казваше се Джордж – отвърна Джейн. – Това обяснява ли нещо?

– Всички Джорджовци са ужасни – рече Рейно. Чукнаха се. Червеникавата следобедна слънчева светлина струеше в дневната. – Искаш ли да нощуваш в спалнята за гости? Или предпочиташ спалнята на домакина?

– Коя е за предпочитане?

– Спалнята на домакина.

– Домакинът включен ли е в нея?

– Най-общо казано, да – подсмихна се Рейно.

Джейн го изгледа втренчено над чашата си.

– Прав беше за едно нещо.

– И какво е то?

– Не си особено романтичен.

– Всъщност, предполагам, че си права – разсмя се Рейно.

– Мисля, че имам нужда от студен душ – изправи се Джейн. – Чувствам се мърлява.

– Има нещо по-добро.

– Така ли?

Рейно посочи с глава навън.

– Басейнът.

– Не съм си донесла бански.

– Няма значение.

– За мен има.

– Исках да кажа, че имам запас от бански – побърза да добави Рейно.

Рейно застана до басейна в отслабващата слънчева светлина да наблюдава как Джейн плува. Подсуши се с хавлията, отпи глътка уиски и се усмихна, гледайки я как се завъртя до стената на басейна и заплува обратно с дълги, леки загребвания. Беше си избрала най-малките бикини, жълти, с червен кант и ги носеше с грациозна и тиха увереност. Освен това нямаше нищо против да си намокри косата. Рейно не обичаше жени, които цапаха из водата с вдигната високо глава.

Настани се в един от шезлонгите и продължи да я наблюдава как излиза от водата и увива хавлията около тялото си. Джейн седна до него и подхвърли:

– Страхотно се чувствам. И престани да ме зяпаш!

– Не съм те зяпал.

– Трябва да сваля килограм и половина.

– От къде?

Джейн взе чашата си и започна да реше мократа си коса. Възкликна, сякаш чак сега я беше осенило:

– Как изобщо ще я изсуша? Няма да ми остане достатъчно време.

– Имам сешоар.

Джейн го погледна.

– Явно си напълно оборудван.

– Просто обичайните неща – отвърна Рейно.

Тя се отпусна в шезлонга, затвори очи и обърна лице към слънцето.

– Направо е чудесно. Мога да стоя така вечно.

– Чувствай се поканена.

– Благодаря все пак – каза тя, без да отваря очи.

– Сериозно – увери я Рейно. – Ще ме няма за известно време по работа. Цялата къща остава за теб. Защо просто не останеш?

– Не мога.

– Определено можеш.

Джейн взе питието си.

– Къде отиваш?

– В Лондон. Провежда се конгрес на херпетолозите.

Момичето се усмихна.

– Смешно ли ти се струва?

– Не. Просто и аз трябва да отида до Лондон.

– Така ли?

– По работа – допълни Джейн.

– Мислех, че правиш околосветско пътешествие.

– Така е. Но се налага да се отбия в Лондон. – Погледна към Рейно. – Кога заминаваш?

Със странно чувство на вина той отвърна:

– Утре сутринта.

Джейн замълча, отпи от уискито си, после остави чашата на масичката до шезлонга.

– Мога да тръгна с теб.

– Не.

– Ами, добре – бързо се съгласи Джейн.

– Първо трябва да отскоча до Париж – поясни Рейно.

– А! Париж не ми харесва особено.

– Нито пък на мен.

За миг му се стори унила, но после усмивката се върна на лицето ѝ.

– Е, може би ще се видим в Лондон.

– Да. Може би.

– Бронкс – каза Рейно, застанал пред огледалото, докато завързваше черната си копринена папийонка. Погледна към отражението ѝ в огледалото. Джейн беше застанала на прага и го гледаше. Носеше черна копринена рокля, която беше точно толкова скандална, колкото беше обещала – изрязана високо до бедрото ѝ и с дълбоко деколте. – Бронкс. Била ли си там някога?

– Живеех в Ню Йорк.

– Обзалагам се, че си ходила в Ист Сайд.

– От време на време – усмихна се Джейн.

Рейно намести набора на ризата си и облече смокинга.

– Е, а пък аз израснах в лошата част на Бронкс.

– Какво те накара да се преместиш в Мексико?

– Известно време посещавах Йейлския – поясни Рейно, докато закопчаваше смокинга си. – Шест месеца, по-точно казано. После... напуснах. Постъпих в армията. В армията откриха, че езиците ми се удават. После ме изпратиха в Монтерей.

– Но сега отиваш на прием в германското посолство.

– Да. В Мексико ме намират за забавен. Имах леля в Кълъмбъс, която ми остави някакви пари. Никой не знаеше, че ги е имала, докато не умря. – Рейно се разсмя. – Родителите ми бяха бесни.

– Така ли започна бизнеса си?

– Горе-долу. – Рейно издърпа надолу ръкавите си и оправи ръкавелите. После се обърна с гръб към огледалото. – Ще тръгваме ли?

– Изглеждаш много наконтен.

– Просто се преструвам – каза Рейно, като взе ръката ѝ. Излязоха от спалнята и тръгнаха през хола. Той спря изведнъж. – Чакай малко! Забравих си цигарите.

Обърна се и тръгна обратно към спалнята. Спря на прага и погледна през процепа на вратата към дневната. Джейн беше застанала пред един испански шкаф и го гледаше с възхищение, като прекарваше пръстите си по резбованата му повърхност.

Рейно отиде до нощното шкафче, извади револвера си и го отвори, после преброи патроните в него. След това го затвори и го мушна в пояса си.

След миг се върна обратно в хола.

– Готов съм.

Докато отиваха към входната врата, Джейн подхвърли:

– Знаеш ли, не смятам, че си беше забравил цигарите. Върна се за нещо друго.

– А, така ли? Защо?

– Защото на бара имаше три отворени пакета цигари.

– Забравих, че са там.

– Не ми се вярва.

Слязоха по изсечените в лавата стъпала към гаража.

Икономът, облечен стилно с фрак и бяла папийонка, отвори вратата на Джейн и ѝ помогна да излезе от кабриолета „Импириъл“.

– Добър вечер, мадам. Добър вечер, господин Рейно.

– Добър вечер, Луис.

– Гостите се събират на горния етаж, сър.

– Благодаря.

Луис отвори вратата на дома и двамата гости влязоха в мраморното фоайе. Извито стълбище водеше към втория етаж, откъде се чуваше дрънкането на чаши и смях. Докато се изкачваха, Джейн подметна:

– Много впечатляващо!

– Германците се стараят много в Мексико. Компенсират пропуснатото време.

– Или избягалите бунтовници.

На горната площадка стоеше мъж, който, след като ги попита за имената им, обяви на висок глас:

– Сеньорита Мичъл и сеньор Рейно.

Тръгнаха покрай застаналите в редица домакини.

– Чарлс – каза първата в редицата, госпожа Бъркхайт, – довел си друга красавица със себе си. Къде ги намираш?

– В джунглата – отвърна Рейно.

– Очарована съм да се запознаем! – възкликна госпожа Бъркхайт.

– Приятно ми е – отвърна Джейн, като протегна хладно ръка.

– Грижете се за Чарлс – добави госпожа Бъркхайт. – Толкова е нестабилен.

– Изглежда, че и сам добре се грижи за себе си – отбеляза Джейн.

Чарлс се усмихна вежливо.

Останалите в редицата на посрещачите бяха подобни: госпожа Евърсън, госпожа Шпенглер – съпругата на посланика, госпожа Кронкайт и, най-накрая, самият посланик.

– Приятно ми е – каза посланикът.

– Радвам се да ви видя отново – отговори Рейно.

– Тя е възхитителна! – добави посланикът, докато оглеждаше роклята на Джейн.

– Благодаря! – рече Джейн, направи лек реверанс, след което го изгледа накриво.

В края на редицата от посрещачи, както беше обичайно, стоеше човек с голям поднос с напитки. Джейн си взе чаша шампанско и подхвърли:

– Прав беше.

– За кое?

– Посланикът е един мръсен старчок.

– Сама си избра роклята – изтъкна Рейно.

– Все пак не трябваше да ме зяпа по този начин.

– Всеки би те загледал.

– Но не и ти.

– Напротив! – възрази Рейно и я загледа.

– Престани! – изсъска Джейн и отпи от шампанското си.

– Само ако ми съобщиш решението си.

– За какво?

– Дали искаш спалнята на домакина, или спалнята за гости.

Смесиха се с останалите гости на приема. Рейно отиде в един ъгъл и застана близо до стената. Джейн внезапно направи крачка напред и се притисна в него, след което отстъпи назад и се усмихна.

– И така... – започна тя.

– И така?

– Значи си забрави цигарите?

– Да.

– Забрави си пистолета, който е мушнат в пояса ти. Бих предположила, че е трийсет и осми калибър „Смит и Уесън“.

– Имаш доста чувствителен стомах.

– Тренирана съм. – Тя обърна поглед към Рейно и отпи глътка шампанско. – Не мога да те разбера. Не вземаш оръжие на лов за змии, но носиш револвер на дипломатически прием.

– Всъщност скоро ще си тръгвам.

– Така ли?

– Да. Само за кратко. За около половин час.

– По твоя бизнес ли?

– Да.

– Змии?

– Разбира се – потвърди Рейно.

Джейн го изгледа продължително.

– Лъжеш!

– Разбира се.

Икономът се приближи към тях.

– Сеньор Рейно, търсят ви по телефона.

Рейно се приготви да тръгва.

– Извини ме за малко.

– Не познавам никого тук.

– Сами ще се представят. Не се безпокой. – След което се смеси с тълпата, като подхвърли през рамо: – Просто внимавай с германския посланик.

Отиде в ъгъла и вдигна телефона.

– Ало?

– Сеньор Рейно? – попита дълбок, гърлен глас.

– На телефона.

– Готов съм.

– Чудесно!

Беше готов да затвори, но гласът добави:

– Но, сеньор...

– Слушам? – каза Рейно.

– Има малък проблем.

– Така ли?

– Нашият приятел. Взел е предварителни мерки.

– Тогава ние също ще вземем предварителни мерки – отвърна Рейно и затвори телефона.