Въведение

През септември 2010 г. лондонският „Таймс“ излезе с гръмкото заглавие „Хокинг – Бог не е създал вселената“, внушавайки чувство на категоричност, сякаш един човек – независимо колко изтъкнат е той – най-сетне е отговорил на може би най-големия въпрос на всички времена. Всъщност за нас най-забележителното в това беше фактът, че най-авторитетният британски вестник е решил, че темата си заслужава да се появи на първа страница. Макар да публикува предимно откъси от поредната му книга „Великият дизайн“ (в съавторство с Ленард Млодинов), готовността, с която „Таймс“ отреди на Хокинг не само заглавието на първа страница, но и обемиста статия и по-голямата част от притурката, вървяща към вестника, показва колко наболял всъщност е дебатът между религията и науката.

Разбира се, още по-остър и насочен срещу Бог е гласът на британския еволюционист и войнстващ атеист Ричард Докинс, чиято книга „Делюзията Бог“ от 2006 г. поляризира спора и допринесе за появата на куп книги, които или го атакуваха, или го превъзнасяха до небесата. Дори се стигна до абсурдното положение двуетажните червени автобуси в Лондон да обикалят града с постери „Бог най-вероятно не съществува, така че престанете да се тревожите и се наслаждавайте на живота“, следвани бързо от призива на другата страна: „Бог със сигурност съществува, така че се присъединете към Християнската партия и се наслаждавайте на живота“. Да видиш как тези автобуси минават през столицата на може би най-светската държава на Запада, беше наистина странна гледка. Спорът дотолкова нашумя, че дори успя да влезе в репертоара на комици като Еди Изард и Рики Джървейс, които са гръмогласни атеисти и не си поплюват.

Дебатът в никакъв случай не се свежда само до лични вярвания или философски интерес. Днес религията е гореща тема и за политици, и за социални работници, тъй като пропастта между светското и религиозното начало става все по-широка. Изглежда, че буквално всеки ден медиите ни представят някакво проявление на това напрежение, като се започне от забраната на мюсюлманските бурки във Франция и се стигне до фундаментализма, който захранва Войната срещу тероризма.

Когато спорът за съществуването на Бог е ограничен в рамките на догматично организираната религия, както обикновено е, школата на Докинс, изглежда, има значителна преднина. Трудно е да не се съгласим с него, когато спори с някой християнски фундаменталист или дълбоко вярващ католик. Но когато прехвърля разсъжденията си върху нещо, което докосва мистичното, магическото или трансценденталното, пътищата ни се разделят.

В позицията, защитавана от Докинс и неговия още по-гласовит сподвижник, атеиста Кристофър Хитчънс, автора на „Бог не е велик“ от 2007 г., има няколко основни проблема. Първият се състои в това, че отнасянето на застъпничеството на рационализма и науката до логичното му заключение води до риск от сциентизъм – науката като идеология вместо обективен метод за преценяване и подобряване на света. Това би създало общество, в което всеки аспект на живота – не само технологиите, медицината и т.н. – се преценява и управлява от науката. Но тъй като много хора или нямат времето, или нямат склонността да вървят в крак с най-новите постижения на науката, те ще трябва да приемат твърденията на учените на доверие – т.е. с вяра. А това е точно начинът, по който са се издигнали жреците – с твърденията, че имат изключителни познания върху божествените закони, които са недостъпни за обикновените хора. Така стигаме там, откъдето бяхме тръгнали – учените стават новите свещеници, а сциентизмът – новата религия.

Още по-важното е, че чрез пренебрегването на всичко, което има и най-малък допир с духовното или мистичното, всъщност се игнорира една важна част от това какво е да си човек. Школата на Докинс/Хътчинс не успява да прави разлика между религиозния импулс, който е присъщ на човешките същества, и системите на авторитет и контрол, в които са се превърнали организираните религии.

Дебатът почти винаги се представя само с две алтернативи – научен атеизъм и организирана, догматична религия. Нещо обаче липсва – дълбокото усещане за „Другото“, или за трансценденталното, което може да се нарече мистично, или дори магическо, и което подсилва религиозните чувства, без да е идентично с тях. И както се надяваме да покажем с тази книга, това усещане в никакъв случай не е несъвместимо с един наистина научен светоглед.

В човешката история никога не е имало култура – от племената в Амазония до най-великите цивилизации като Египет, Рим или дори Модерния запад, – която да не е започнала с разбиране на света, основано на вярата, че той е целенасочен и смислен, че се поражда от някакъв свръхестествен ред. Светът и всичко в него съществува поради някаква причина. Този начин на гледане на света около нас не е научен, а инстинктивен – той е естествен за индивида. И копнежът към трансценденталното не се корени в организираните религии – те и техните свещенослужителски институции могат да го експлоатират, но не са негови създатели.

Нашата цивилизация е първата, в която значителен брой хора се опитват да се откъснат от подобен светоглед. Но, както се оплаква Ричард Докинс, това е бавна и трудна борба именно защото подобен начин на мислене е втора природа за нашия вид. Той е универсален и се приема до такава степен за даденост, че, изглежда, е неразделна част от нас.

Всъщност, докато пишехме тази книга, се появиха нови данни благодарение на изследването на психолога проф. Брус Худ от Бристолския университет, който на конференцията на Британската научна асоциация през 2009 г. заключи, че „суеверието е част от нас“ и съществува от самото начало:

Нашето проучване показва, че децата имат естествен, интуитивен начин на разсъждения, който ги води до всякакви свръхестествени схващания за начина, по който функционира светът. Докато растат, те прикриват тези схващания с по-рационални подходи, но тенденцията към нелогични свръхестествени вярвания си остава като религия.1

Худ демонстрира колко дълбоко вкоренено е това схващане. Например проучването му на група атеисти показва, че дори те намират идеята да получат орган от убиец за абсолютно неприемлива – реакция, която е напълно ирационална.

Друг изследовател, френско-американският антрополог Паскал Боайе, стига до следното заключение:

Религиозното мислене, изглежда, е пътят на най-малкото съпротивление за когнитивната ни система. Обратно, невярването е по принцип плод на преднамерена, изискваща усилие работа против нашето естествено когнитивно предразположение.2

Худ и Боайе не говорят за някакви дълбоко мистични и религиозни чувства, а за нещо много по-обикновено. И все пак, макар да признават колко фундаментално е магическото мислене за човешките същества, те не успяват да обяснят големия въпрос защо това е така.

По същия начин школата на Докинс не обръща внимание на тази мистериозна човешка склонност към вярване в свръхестественото и магическото. Тъй като тя е пълната противоположност на научното, рационалната мисъл дори не признава съществуването ѝ. Но това е отбягване на по-големия въпрос. Дори ако всичко това е суеверие, проучването на подобен основен инстинкт с непредубеден (ориентиран към науката) ум би трябвало да разкрие нещо важно за човешката природа. Ако Бог е заблуда, както твърди Докинс, защо сме програмирани да се заблуждаваме толкова много?

Като специалист по генетичните основи на човешкото и животинското поведение, Докинс се опитва да обясни вездесъщността на религията като страничен продукт на полезна еволюционна черта. Той твърди, че човешките същества са развили инстинкт да се подчиняват на заповедите на по-възрастните, защото трябва да го правим от деца, за да бъдем в безопасност в един опасен иначе свят. Програмирани сме да вярваме на онова, което ни се казва от тези, които възприемаме като авторитети. И тъй като този инстинкт се запазва и когато пораснем, ние оставаме податливи на твърденията на авторитетите и така свещениците на практика се превръщат в нещо като наши сурогатни родители, или свети отци.3

Макар в това твърдение да има известна логика, то хитро засяга само един аспект на религията – защо човешките същества почти винаги създават религиозни институции и свещеници, или експлоатацията на магическото мислене, а не причината за неговото съществуване. Сценарият на Докинс би работил със същия успех и без религия – ако хората са програмирани да приемат авторитети, царете и диктаторите биха се справяли чудесно и без позоваване на някакво по-висше невидимо същество.

Науката още не е дала отговор на основния въпрос защо за хората е присъщо да вярват. Деликатната ирония в този факт е, че един от плодовете на това магическо мислене е самата наука. Както ще видим, именно това е мотивирало всички велики пионери на научната революция.

Запознатите с предишните ни книги знаят, че всичко, което ни е забранено, моментално става неудържимо привлекателно. Затова фактът, че съществува забранена наука, е бил твърде съблазнителен, за да бъде подминат. Нейният фокус е върху древната мистична и космологична система, която винаги е привличала нашето внимание, като се започне от първото ни проучване върху Леонардо да Винчи и Торинската плащеница и откритията ни за ереста, според която Йоан Кръстител е истинският Христос, която разглеждаме в „Прозрението на тамплиерите“ (1997) и „Маските на Христос“ (2008). Книгата на Лин „Луцифер – забранената пътека на познанието“ (2008), която изследва забранените пътища към мистичното и научното просвещение, също прокара пътя за настоящата книга.

Както се надяваме да покажем, най-голямото вдъхновение за светила като Коперник и Исак Нютон е било почти напълно изгубено през вековете. Макар че обичайното обяснение за това е, че учените просто са станали твърде механистични (Докинс би казал прекалено обиграни и интелигентни), за да мислят с трансцедентални термини, ние твърдим, че това не е вярно и че съществува съвсем друга причина... Всъщност тази достопочтена философия не само разкрива много неща за произхода на науката, но и става все по-съществена за съвременните учени.

Тази невероятна традиция е изложена в колекция от текстове, оказали най-силното въздействие върху западната култура, ако не броим Библията, както и най-мащабното влияние върху модерния свят, включително и върху Библията. Това само по себе си е достатъчна причина да преоткрием тези древни тайни. И най-хубавото е, че те не са просто древни, не са само някаква историческа чудатост – те дори могат да научат на нещо важно науката на XXI в.

Лин Пикнет

Клайв Принс

Лондон, 2010 г.

Първа част

Окултните корени

на науката

Коперник и вторият бог

Историците на науката посочват три ключови събития, смятани за основни в дългия път от суеверието към интелектуалното просвещение – хелиоцентричната теория на Коперник (1543), преследването на Галилей от Църквата заради това, че представя тази теория като факт (1633), и излизането на „Математически принципи на натурфилософията“ (Philosophiж Naturalis Principia Mathematica) на Исак Нютон (1687), която излага основните закони на физиката, най-вече онези за движението и гравитацията. Както се изразява един историк на науката, „Поредицата от събития, започнала с Коперник през 1543 г. и завършваща с Нютон през 1687 г., спокойно може да се нарече научна революция“.1 Но тези големи скокове не са били направени, защото Коперник, Галилей и Нютон са издигнали чистия разум над религиозната ирационалност, а защото всички те са били вдъхновени от една и съща, откровено метафизична и магически ориентирана философия – същата, която е мотивирала и други велики умове на онова време, включително и Леонардо да Винчи.

За съвременните материалисти рационалисти неприемливият факт е, че магическият начин на мислене не само е владеел умовете през Ренесанса, но и че именно магията е вдъхновявала и е била двигател на експлозията на мисълта и постиженията през цялата тази епоха. Може да се каже, че магията по един съвсем реален начин е създала модерния свят.

Събитието, което се смята за големия вододел, за началото на разделението между науката и религията, е появата на хелиоцентричната теория, според която Земята обикаля около Слънцето, а не обратното, както се е смятало дотогава. Радикалната нова идея била издигната от Николаус Коперникус (1473–1543), както се е наричал полският каноник Миколай Коперник според установената практика сред тогавашните учени.

Дотогава астрономията и нейният езотеричен близнак астрологията традиционно се основавали на схващането, че Земята е центърът на вселената. Това предположение е напълно естествено, тъй като изглежда, че Слънцето, Луната и звездите се движат около нас на редовни цикли, докато планетата, на която се намираме, ни се струва статична. Единственото усложнение в тази система било движението на петте видими с просто око планети, които въпреки че демонстрират някаква последователност, сякаш не просто си обикалят около Земята. През II в. сл. Хр. гръко-египетският астроном и математик Клавдий Птолемей, известен и само като Птолемей, създал модел със сложна система от цикли и епицикли, за да обясни движението на планетите около Земята, която се намира в центъра на вселената. Птолемей бил единственият голям авторитет в астрономията до появата на Коперник.

Колкото и да е странно за една толкова влиятелна фигура, ние знаем много малко за човека Коперник, макар че животът му в общи линии е документиран доста добре. Той е роден в полския град Торун през 1473 г. в семейството на търговец на мед, откъдето идва и фамилията му.1 Баща му умира рано и Коперник е отгледан от чичо си, който е каноник. След като изучил църковното право, той останал в стимулиращата среда на ренесансова Италия, за да учи гражданско право и медицина в Падуа. Проявил се като талантлив художник и чертожник, но истинската му страст била астрономията, на която отделял голяма част от свободното си време.

Когато станал епископ, чичото на Коперник му уредил служба като църковен администратор, или каноник, в градчето Фромборк. Коперник прекарал там остатъка от живота си, стоейки повечето време в една кула (наричана днес Кулата на Коперник) в двора на катедралата. Останките му бяха открити през 2000 г. под същата тази катедрала. Като ръкоположен духовник на Коперник му било забранено да се жени, но, изглежда, не е бил особено целомъдрен, ако се вярва на слуховете, че поддържал връзка с икономката си. Разбира се, църковните власти не гледали на това с добро око.

Служебните му задължения му осигурявали достатъчно свободно време, за да се посвети на страстта си към астрономията, на която се отдавал в кулата. Подобно на мнозина астрономи от онова време, Коперник не бил доволен от многобройните поправки и добавки, които трябвало да се правят, за да може системата на Птолемей да продължава да работи, поради което се заел да разреши проблема. Но за разлика от работата на огромното мнозинство от учени, постигнатите от Коперник резултати щели да променят завинаги астрономията.

Коперник разработил своята коренно нова теория през първото десетилетие на XVI в., но дълги години се въздържал да я публикува и се задоволявал с научни дискусии и ръкописи, разпространявани в ограничени кръгове. Публикувал своята нова великолепна хипотеза De revolutionibus orbium coelestium („За въртенето на небесните сфери“) в самия край на живота си – последните коректури му били показани, докато лежал на смъртния си одър през 1543 г. Научният популяризатор Пол Дейвис сравнява книгата му със „самото раждане на науката“.2

Противно на разпространеното мнение, Коперник не отлагал публикуването на труда до смъртта си, за да избегне гнева на Ватикана. Спирало го единствено опасението, че хипотезата му ще предизвика ожесточени академични спорове и се съгласил да напише книгата си единствено под натиска на колеги, които възприемали възторжено теорията му. Дори папа Павел ІІІ изслушал с ентусиазъм лекция по темата, изнесена от секретаря му, германският учен Йохан Видманщетер, десет години преди излизането на книгата. Архиепископът на Капуа, който присъствал на лекцията, бил един от онези, които подканвали Коперник да напише и да публикува теорията си. Така че да не говорим толкова отявлено за враждебното отношение на Църквата към науката.

„За въртенето“ излага три нови спорни идеи: че Земята се движи в пространството, че се върти около оста си и че другите планети обикалят около Слънцето. Коперник посочил недостатъците на старата система на Птолемей и провел наблюдения, които го довели до нов модел на вселената. На трийсет и първата страница от труда си той изказва своето новаторско, дори шокиращо предположение под формата на схема, показваща планетите в правилния им ред около Слънцето. И само на четири реда под тази толкова важна схема той прави едно необичайно изявление:

Съответно [имайки предвид централното положение на Слънцето] не е глупаво то да бъде наричано светилник на вселената, или негов ум, или владетел. [То е] видимият Бог на Трисмегист...3

Коперник свързва физическото място на Слънцето в Слънчевата система с безспорно трансцедентални концепции – че то е „умът“ на вселената, центърът на властта, която управлява цялото сътворение, или „видимият бог на Трисмегист“. Най-важният ключ за разбирането на теорията на Коперник се намира именно в тези четири думи, тъй като те съдържат намек за истинската ерес, която ще разтърси Ватикана до основите му.

Чудото човек

За да разберем защо думите на Коперник са били – и в някои отношения все още са – толкова разтърсващи, трябва да се върнем назад във времето и да погледнем един друг важен документ, публикуван повече от половин век по-рано, който споменава същия мистериозен авторитет.

Става дума за трактат, наричан от мнозина манифест на Ренесанса,4 тъй като кристализира и въплъщава духа и насоката на новата епоха. Публикуван в Рим през 1487 г., той станал известен като „Слово за достойнството на човека“ (De hominis dignitae). Замислен като публична лекция, която така и не била изнесена, трактатът бил написан от двайсет и четири годишния Джовани Пико дела Мирандола (1463–1494). Като най-младия син на владетеля на града-държава Мирандола в Северна Италия и принц на Конкордия, името на Пико вече било известно. Въпреки че спадало към дребната аристокрация, семейството на Пико било свързано чрез бракове с изтъкнати знатни фамилии като Сфорца в Милано и Есте във Ферара. Пико наследил влияние и нямал нищо против да се възползва от него.

Когато пристигнал от Флоренция в Рим, след като учил в различни университети, включително и в Парижкия, Пико донесъл със себе си своите деветстотин тезиса – твърдения от различни философски, мистични и езотерични традиции, – които според схващанията му били взаимно съгласувани и не си противоречали. Заявил, че ще демонстрира това в публичен дебат пред римския интелектуален елит. Но тъй като повечето от източниците му не били християнски, искането му за дебат било отхвърлено и стремленията му били заклеймени. Все пак, говорим за Рим.

Пико обаче нямал намерение да се откаже толкова лесно. С изумителен кураж и безразсъдство (комбинация, характерна за мнозина герои на Ренесанса) той публикувал своята „Апология“ (може да се преведе като извинение, но всъщност означава защита), която включвала неговите деветстотин тезиса и онова, което трябвало да бъде встъпителната му реч в дебата – „Слово за достойнството на човека“.

Както се предполага от заглавието, основната теза на Пико била свързана със съвършенството на човека и неговото привилегировано място в сътворението. За него определящите за всяко човешко същество са неговият интелект, жаждата за знания и способността му да я удовлетворява.

Според притчата на Пико, след като създал вселената и я населил с ангелите в небето и зверовете на земята, всеки със своята специфична природа и функция, Бог все още се нуждаел от създание, което „да осмисли плана на великото му дело“.5 Тъй като всяка ниша в космологичната екосистема вече била заета, Бог постановил, че Човекът трябва „да притежава и природата, дадена на другите същества“.6 Освен това, бидейки с „неопределима природа“, която не била „нито небесна, нито земна, нито морална, нито неморална“,7 Човекът можел да избира със собствената си свободна воля атрибутите на всяко друго сътворено същество, било то земно или небесно. Единствено Човекът имал способността да избира собствения си път и

... с остротата на сетивата си, с проницателността на съжденията си и с блясъка на разума си [той е] интерпретаторът на природата, възловата точка между вечността и времето.8

Приравняването на човечеството с ангелите било категорично недопустимо за Римската църква, за която доктрината за първородния грях означава, че хората са родени физически и духовно опетнени и че могат да достигнат до Рая само ако се подчиняват на догмите на Църквата и проповедите на свещениците ѝ. Като дори това може да се окаже недостатъчно.

„Словото“ на Пико започва с позоваване на двама авторитети. Единият е „Абдала Сарацина“, мюсюлманският учен от IX в. Абд-Алла ибн Кутайба, който заявява, че на света няма по-чудесно нещо от човека. След това Пико цитира същия загадъчен мъдрец, когото ще спомене по-късно и Коперник – „прочутото възклицание на Хермес Трисмегист „Какво велико чудо е човекът, Асклепий!“ потвърждава това [на Абдала] мнение“.9

Лесно е да се разбере защо Пико се е озовал в такова сложно положение. Не е било добра идея да започваш дебат с учените от Вечния град, като се позоваваш на авторитет от мюсюлманския свят и на определено нехристиянския мъдрец Хермес Трисмегист. Освен това неговите тезиси отреждат и много важно място на еврейската мистична система Кабала (която е много различна от модерния култ, популяризиран от Мадона).

„Апологията“ на Пико само влошила нещата. Под натиска на римските книжници папа Инокентий VІІІ бързо я забранил. За да спаси живота си, Пико се отрекъл от твърденията си, след което благоразумно избягал в Париж. Ръката на папата обаче била дълга и дори там Пико се оказал в затвора. Но все пак, както ще видим по-нататък, съдбата му се преобърнала точно когато всичко изглеждало загубено.

„Словото“ му е показателно за Ренесанса по няколко причини. То разкрива определящата черта на епохата – драматичната промяна в отношението към човека, който внезапно се превръща в чудо с безгранични способности и възможности, вместо да е мизерно същество, опетнено и обречено по рождение от първородния грях. Освен това трактатът подчертава сблъсъка между двата начина на мислене – новия, открития, задаващия въпроси еклектичен дух на Ренесанса (и по-конкретно готовността му да погледне сериозно на източниците на мъдрост извън християнската сфера) и стария, ограничен, придържащ се към Библията светоглед на Средновековието. Църквата винаги се е отнасяла с предпазливост към знанието заради самото знание и е гледала неодобрително на всяка новост и интелектуално предизвикателство. Внезапният бурен интерес към новите начини за изучаване на вселената и мястото на човека в нея е пряк резултат от освобождаването от старите окови. На практика Ренесансът представлява огромен подем на колективната самоувереност.

„Да мислиш самостоятелно“, днес често предполага отхвърляне на установената религия и всички форми на „суеверие“. Това обаче изобщо не се отнася за интелектуалците на ренесансова Европа. Пико бил почерпил тезисите си не от утвърдени трудове по физика или математика, а от метафизични, мистични и окултни традиции. От тях трудовете на Хермес Трисмегист оказали най-силно влияние върху него.

Има много причини Ренесансът да се случи точно тогава, когато се е случил. Една от тях е подновеният интерес към учените и философите на Древна Гърция и Рим, най-вече към Платон. Много произведения от Античността били изгубени за Европа, но се запазили в Близкия изток, откъдето постепенно започнали да се завръщат в края на Средните векове. Това завръщане се превърнало в истинска стихия през 1453 г., когато Константинопол, последният бастион на Византия (която пък била последният бастион на Римската империя), бил превзет от османските турци. Друг фактор било прогонването на евреите от Испания през 1492 г. и разпръсването на техните книжници из интелектуалните центрове на Европа. Дотогава еврейските традиции били игнорирани в християнска Европа.

Освен интелектуалната сфера важна роля за раждането на Ренесанса изиграли и културни, икономически и политически фактори. Например фактът, че първото му разцъфтяване се случило във Флоренция, е тясно свързан с богатството на града и с републиканското му управление.

Но един от най-важните и определящи фактори за Ренесанса е подновеният интерес към езотериката, и по-конкретно към теорията и практиката на магията. Като се има предвид огромното ѝ въздействие върху Ренесанса и фактът, че изобщо не е била държана в тайна (както ясно се вижда от „Словото“ на Пико), е направо изумително, че историците напълно игнорирали ролята ѝ до 40-те години на XX в., когато започнали да се появяват трудове върху влиянието ѝ върху великите представители на епохата. Важността на езотеричните и магическите философии бяха оценени подобаващо едва през последния половин век в трудовете на съвременните академични учени като британската историчка Франсис Амелия Йейтс (1899–1981). В поредица от книги, публикувани през 60-те и 70-те години на XX в., Йейтс показа, че Ренесансът е бил до голяма степен мотивиран и задвижван от „окултната философия“, смес от магически и езотерични системи от XV и XVI в.

Терминът „окултна философия“ идва от едно от най-важните изложения на принципите на магията от периода, „Три книги върху окултната философия“ (De occulta philosophia libri tres) на Хайнрих Корнелий Агрипа, излезли между 1531 и 1533 г. Латинската дума occultus означава просто скрит и съответно таен, но не задължително свръхестествен. По време на излизането на книгите на Агрипа те били разбирани като трудове върху „скритата философия“.

Магията се радвала на голям подем през Ренесанса. От област, запазена изключително за необщителни, често зловонни и плашещи индивиди, тя се превърнала едва ли не в мейнстрийм и била широко обсъждана като важен аспект на философията, и дори на теологията. Например в „Словото“ си Пико дела Мирандола твърди, че магията е валиден път към познанието, но проявява благоразумието да направи разлика между злостната и адска магия, свързана с демони, и естествената магия, която включва най-висшата реализация на философията.10 В интелектуалната експлозия на Ренесанса магията се смятала за неразделна част от всички области на човешкото познание.

Както показва Франсис Йейтс, окултната философия на Ренесанса се основава на три потока на езотеричната мисъл. От тях модерните учени предпочитат онова, което днес е известно като неоплатонизъм – философия и космология, появили се в интелектуалната топилня на египетския пристанищен град Александрия през II и III в. сл. Хр. Неоплатонизмът смесва оригиналните идеи (по онова време вече на осемстотин години) на гръцкия философ Платон с други гръцки и египетски мистични концепции. Вторият поток е християнизирана версия на еврейската Кабала, която Пико съчетава с окултната философия в нещо, което би трябвало да се смята за неговото най-голямо нововъведение. А третият и най-важен поток е този на херметизма11 – философията, приписвана на легендарния мъдрец, почетен от Пико и Коперник, Хермест Трисмегист или „Трижди великия“ Хермес. И именно херметизмът повежда света от тресавището на невежеството и самоненавистта към слънчевите висини на интелектуалния гений.

Огромната сила на херметизма в никакъв случай не е надценена. Той на практика създава Ренесанса, чиято същност може да бъде обобщена с думите на Хермес Magnum miraculum est homo (буквално преведено, „Човекът е велико чудо“). Херметизмът прегръща онази фанатична решимост за откриване, изобретяване и разбиране, и зашеметяващото въодушевление и вълнение от перспективата за безкрайни възможности. Тази философия грабва въображението не само на Коперник, но и на по-късни светила на епохата. Подбужда сърцата и умовете им да дръзнат да се опълчат на старото мислене и да възприемат най-радикални, дори бунтовни идеи, променили света завинаги. Техният принос към науката е щял да бъде просто невъзможен без херметизма. Без Хермес Трисмегист тези велики мислители никога не биха реализирали напълно своя гений.

Пазител на цялото познание

Хермес Трисмегист е легендарен египетски мислител и учител, чиято мъдрост била събрана в колекция от книги, известни като „Херметика“. Макар че през Ренесанса се смятало, че Хермес Трисмегист е пълното му име (въпреки че Коперник го нарича само Трисмегист), „Трижди велик“ е почетна титла, така че самото му име е било просто „Хермес“. Твърди се, че бил потомък на бог Хермес, или на римския му еквивалент Меркурий, и на египетския Тот.

През Средните векове Хермес Трисмегист бил наистина легендарна фигура, известна единствено от отделни фрагменти от писания, приписвани на него, както и от споменавания за трудовете му в стари текстове. Едно подобно споменаване е от епископа на Александрия Климент, който някъде към II в. гледал как египетските жреци и жрици организирали шествие със свещените си книги и отбелязал, че сред тях има четиресет и две на Хермес. (Което, ако не друго, според култовия комедиен фантаст Дъглас Адамс е свещеното число за всеки галактически стопаджия.)

Макар да имало оцелели откъслечни цитирания от „Херметика“, всички негови книги с изключение на една изчезнали, поне в Европа. Преписи на много от трудовете му обаче все още били в обръщение във Византия, както и в ислямските центрове на знанието. В някакъв момент осемнайсет от трактатите му били събрани в т.нар. Corpus Hermeticum. Не знаем кой и защо е избрал тези книги, но Корпусът придобил окончателния си вид някъде през XI в. и Византия изглежда логичното място на тази компилация.

Друг важен източник за херметизма била една антология от около четиресет фрагмента от Corpus Hermeticum и от другаде, съставена към втората половина на V в. от късноантичния гръцки учен езичник Йоан Стобей, живял в македонския град Стоби, и включваща един пълен трактат, озаглавен „Девата на света“ (Kore Kosmou). Друг херметически текст, „Изумрудената плоча“, се смятал за изключително важен, макар да бил едва половин страница. Твърдяло се, че първоначално тринайсетте ѝ алхимически максими, формулирани от самия Хермес Трисмегист, били гравирани върху яркозелена плоча от изумруд. Никой не знае със сигурност дали този текст има някаква връзка с гръцката „Херметика“, тъй като той е достигнал до нас от арабски източник, появил се в Европа чрез Испания през ХII в. Въпреки това той оказал огромно влияние върху алхимиците и спомогнал за утвърждаването на Хермес като нещо повече от обикновен мъдрец. За онези, чието възхищение граничело едва ли не с боготворене, той бил най-малкото полубожествен учител.

Единствената напълно запазена херметическа книга, известна в Европа през Средните векове, била „Асклепий“, или „Съвършеният свят“, латински превод от XIV в. на изгубен гръцки оригинал, представляващ серия от въпроси и отговори между Хермес и ученика му. Асклепий бил гръцкият бог на лечителите. Ученикът в трактата е негов потомък, макар че той самият не бил обожествен. Имената на героите, включително Амон и Тат (Тот), които са свидетели на дебата, разкриват общата херметическа нагласа към божественото и човешкото. Според нея, макар да съществува Бог, човешките същества, които достигнат определено ниво на мъдрост, също могат да бъдат обожествени. Пример за това е Асклепий, който по рождение бил смъртен, но открил медицината и въпреки че умрял и бил погребан (мумифицираното му тяло било положено в специално построен за целта храм), закрилял болните. По подобен начин Хермес Трисмегист описва себе си като потомък на бог Хермес, който продължава да помага на човечеството.

Херметическите текстове представляват смес между философски и космологични учения, от една страна, и астрология, алхимия и магия, от друга. През вековете, а дори и днес, са правени опити двете страни да бъдат разделени въз основа на твърдението, че докато философията била сложна и съгласувана, астрологията и магията се смятали за примитивни и непоследователни. (Стигнало се дотам, че в едно издание от 20-те години на миналия век просто била премахната тази част от текста.) Някои дори смятат, че съставянето на компилацията Corpus Hermeticum е опит за изчистване на канона от текстовете с най-големи магически уклони. От всички известни ни части от „Херметика“, онези в сборника са подозрително най-лишени от магия, но дори те включват някои тайнствени елементи – което едва ли е изненадващо, като се има предвид, че философията и космологията са неделими от окултна гледна точка.

Умът на Бог

Херметическите книги изследват тясно свързаните космология, философия и теология, които по принцип са достъпни по понятни причини, макар някои от детайлите им да са неразбираеми като древен алхимически текст. Въпреки че всеки може да чете книгите, те са замислени така, че да говорят единствено на сърцата и умовете на онези, които са достойни да научат тайните им. Способността да се ориентираш в невероятните алюзии и метафори и да разбираш връзките между тях е само по себе си нещо като посвещение в свят на духовни и интелектуални чудеса.

Въпреки средновековната и ренесансовата тенденция книгите да се смятат за трудове на великия Хермес Трисмегист, те очевидно са дело на много хора, които „представят различни интерпретации на една обща доктрина“12 и с педантична откровеност често се посочва, че някои от трактатите са противоречиви.13 Причината трудовете да се приписват на Хермес е в това, че всички автори са предпочели да останат анонимни, което – както ще видим – е много показателно. Авторите обаче смятат, че общата доктрина произлиза от Хермес, избрания от Бог учител на човечеството, „всезнаещия разкриващ“.14

Философията и космологията на „Херметика“ не са само мистични, но и дълбоко магически и обхващат различни области на битието, от грубата материя до божествените сфери и тези на свръхестествените същества – божествени, ангелски и демонични. В крайна сметка херметиката е монотеистична и приписва цялото сътворение на един-единствен бог, като в същото време обхваща и по-нисши богове и богини – категория, към която могат да се стремят дори смъртните, ако са достатъчно напреднали. „Напреднал“ не е просто онази „духовна еволюция“, която днес се приема като знак за превъзходство от последователите на Ню Ейдж. Големият интелектуален прогрес, който облагодетелства човечеството, също влиза в тази категория. Асклепий например спечелва своята божественост заради постиженията си в медицината – и това със сигурност е нещо много повече от Нобелова награда.

Но за разлика от Бог-творец от юдео-християнската традиция, херметическият Бог е неразривна част от творението си. За херметиците вселената е Бог и Бог е вселената. Космосът е жив и всичко в него е наситено с живот. Херметизмът възприема и често срещаната навремето идея за anima mundi, или душата на света. Херметическата вселена е по-скоро огромна мисъл, еманация на ума на Бог, отколкото нещо, появило се по негова заповед. Но Бог се нуждае от вселената, за да реализира себе си, както пише американският историк на науката и философията Ърнест Лий Тювесън.

Същественият елемент на херметическата концепция за реалността е, че светът произлиза от божествения разум и изразява този велик Ум като едно цяло, в което всяка част е важен компонент.15

Американският философ Глен Александър Магий, който е специалист по влиянието на езотеричното мислене, и по-конкретно на херметизма върху западната култура, посочва, че обяснението на нуждата на Бог да създаде вселената превъзмогва някои от безсмислените аспекти на библейския разказ за сътворението. Според Магий традиционната юдео-християнска традиция не ни дава причина защо Бог е поискал или е изпитал нужда да създаде вселената и човечеството – какво печели той от тях? Това е една от основните причини херметическото обяснение да допада на все по-изтънчените ренесансови мислители: „Голямото предимство на херметическата концепция е в това, че тя ни казва защо космосът и човекът желаят да знаят, че Бог съществува“.16

За херметиците човекът се радва на специално място в сътворението. Според тях, като едно на практика божествено същество в животинско тяло, човекът притежава не само божествената искра, която съществува във всичко, но и част от ума на Бог. Човеците са единствените същества в творението на Бог, които имат потенциала да станат божествени. За херметиците спасението идва от използването на високоразвитите мистични и интелектуални способности. Както се казва в Трактат Х от Corpus Hermeticum,

защото човекът е богоподобно живо същество, сравнимо не с останалите живи неща на земята, а с онези на небето, които са наречени богове. Или още по-добре – ако някой посмее да каже истината – онзи, който е наистина човек, е по-горе и от тези богове, или най-малкото напълно равен по сила с тях.17

Иначе казано, човекът се издига посредством познание, което идва чрез по-дълбокото интелектуално и философско разбиране на космоса и чрез по-духовната форма на просветление, наричана гносис. Но, както отбелязва Магий, отношението между създателя и човечеството е един безкраен цикъл.

Освен че смятат, че Бог се нуждае от сътворението, херметиците отреждат на едно конкретно творение – човека – жизненоважна роля в самоосъществяването на Бог. Според тях човекът може да познае Бог и това познание е необходимо за завършеността на Бог.18

И така, херметизмът ни осигурява не само едно по-задоволително обяснение на съществуването на вселената, но и дава на човешките същества потенциално най-важната роля в нея – макар че тази роля трябва да бъде заслужена. Както се казва в „Асклепий“, „велико чудо е човекът, живо същество, което трябва да се почита и уважава“.19 „Херметика“ окуражава хората да използват всичките си способности, сили и таланти в преследването на познание както за самите себе си, така и за вселената. Основна част от родството със сътворението е свързана с наблюдаването на света около нас и с откриването на скритите му механизми. В херметизма това е не само възвишен сантимент, но и един от основните пътища към спасението. Херметическото мото „следвай природата“,20 което ще има дълбоко въздействие върху поставянето на началото на науката, свидетелства за този крайъгълен камък на философията.

Забранената вселена